Константин Симонов
Хората не се раждат войници (7)

Седма глава

Серпилин се събуди, почувствувал през сън нечие присъствие. Преди още да отвори очи, смъкна кожухчето, спусна крака на пода, после отвори очи и видя сина си, застанал в отворената врата. Той беше с шинел и ушанка, до него стоеше Гриша.

— Другарю генерал, търсят ви — късо, сякаш беше ходило на фронта, рече момчето.

— Добре, иди си — рече Серпилин и като нахлузваше на краката си оставените на пода студени ботуши, без да вдига глава, попита сина си:

— Защо стоиш? Съблечи се.

Докато синът се събличаше в антрето, Серпилин облече рубашката, но колана с кобура не тури; тялото го болеше тъпо от тежка умора, поради прекъснатия сън; наметна на раменете си кожухчето и седна зад масата, като се облакъти и взе да разтрива с ръце лицето си.

— Седни — рече той, като продължаваше да не гледа сина си, после още веднъж разтърка лицето си с ръце, скопчи ги, постави ги пред себе си на масата и попита: — Е, какво имаш да ми кажеш?

Той гледаше красивото, опалено от вятъра лице на сина си, започналото вече да старее чело с едва забележими плешивини, волевата му брадичка с рязка напречна черта, гледаше и мислеше: колко измамливи се оказват понякога във войната тези волеви лица, когато страхът ги вземе в ръцете си, вземе ги, изстиска ги и ги направи неузнаваеми — бели, като извара…

Защо това лице, което така приличаше на лицето на майка му, в същото време не напомняше за нея? Сигурно защото на това лице ги нямаше очите й. Тя имаше упорити очи, които гледаха дълбоко отвътре и като че винаги се мъчеха да изрекат докрай всичко, което не можеше да се каже с думи. А у този седнал насреща му капитан от автомобилните войски неподвижните сиви очи бяха като два капака, дето не допускаха там вътре в себе си нещо, от което се страхуваха. Серпилин изведнъж помисли, че има очи, които дават, има очи, които вземат, и има очи, които не пущат.

— Не ме гледай така — рече синът. — По-добре кажи да си ида. — Гласът му трепна. — Ти ме гледаш така, сякаш съм виновен за онова, което се случи с мама… А аз дойдох при нея…

— Ето какво — пресече го Серпилин. — Ти не си лекар и не си могъл предварително да знаеш какво ще стане с нея. Ако си дошъл да говорим за нещо друго… говори. А ако е за това — напразно си дошъл. И не реви, моля те, аз не обичам това — добави той, като видя сълзите, които се търкулнаха изпод капаците.

Синът изхлипа, избърса очите си и поиска разрешение да запуши.

— Пуши… Какви имаш?

— „Казбек“.

— Дай и на мене една цигара.

Няколко минути двамата мълчаливо пушиха.

— Слушай, какво ще кажеш… — рече синът. — Прощавай, че приказвам сега за това, но ние после сигурно няма да се видим дълго време…

Серпилин въпросително го погледна.

— Какво ще кажеш, ако аз временно, докато получа жилище, доведа тук от Чита жена си и дъщеря си? Те са зле там и гладуват. Получих писмо, мога да ти го покажа.

Серпилин поклати глава. Синът взе това за възражение.

— Възразяваш ли?

— Не — рече Серпилин, можеш да не ми показваш, вярвам ти.

— А как гледаш на това?

— Положително — отвърна Серпилин.

— Значи, мога да ги доведа? — рече синът зарадван.

— Доведи ги, ако разрешат.

— Повикването и регистрирането аз ще уредя. Ще помоля моя генерал да телефонира… — Синът дори махна с ръка, като показваше, че за неговия генерал не значи нищо да помогне. — Само ти да не си против.

„Ти и при майка си сигурно си дошъл за същото — помисли Серпилин. — Но защо тя се е развикала? Какво си й казал? Нали не си почнал с това. А с какво?“

Но той не се поддаде на хода на мислите си.

— Какво се иска от мене? — попита той вместо това. Попита, защото разбра: иска се.

— Две редчета — рече синът. — До тиловото управление, че не възразяваш. — Той малко по-бързо, отколкото трябваше, откопча предвидливо сложената до него на масата чанта и измъкна бележник.

Серпилин потърси из стаята с очи, като си припомняше къде стоеше мастилото, но синът му вече извади от чантата червен молив и каза, че може и с молив.

— Как й е презимето, твоето ли? — попита Серпилин.

— Моето — рече синът, като леко се запъна.

— А инициалите?

— „А“, „П“ — Анна Петровна, ей сега ще ти покажа тяхната снимка рече синът и бръкна в джоба на рубашката си.

Без да отговори нищо, Серпилин, като натискаше силно молива, записа:

„Моля да се настани в запазената за мене площ на Пироговска улица, дом 9, квартира 27, А.П. Толстикова с дъщеря си…“

— Как се нарича дъщеря ти?

— Оля — рече синът, като придвижи по масата снимката на жена си и дъщеря си.

„… Олга“, дописа Серпилин, разписа се и подаде бележката на сина си. После, като взе от масата снимката, погледна я за малко и я сложи обратно.

Синът почака няколко тягостни секунди, предпазливо, сякаш се страхуваше да наруши тишината, притегли към себе си снимката и я скри в джоба на рубашката си.

— Наметни си шинела. Студено е — рече Серпилин, като забеляза как се посгушва.

— Но аз имам под рубашката, виждаш ли — синът разкопча копчето и показа облечената под рубашката вълнена фланела.

— Не е по устава — рече Серпилин, който придаваше значение на това офицерите да чувствуват зимата еднакво с войниците и да не носят нищо извън полагащото се.

Синът сви рамене.

— Щом са ми дали, ще нося.

— Досега не знаех, че личният състав от автомобилните части е на специално снабдяване — рече Серпилин.

— Ама то не е за всички — уточни синът и чак когато каза това разбра, че насмешката на баща му означава тъкмо, че „не е за всички“.

Ала въпреки тази насмешка, съгласието да настани тук неговото семейство му се струваше косвена прошка за всичко, станало по-рано. Той не разбираше истинските чувства на баща си, не защото беше глупав или ненаблюдателен, а просто защото в душата му имаше друго мерило за нещата.

За Серпилин съгласието да настани хора в стаята си не значеше абсолютно нищо. Той би дал това съгласие и някому другиму, па макар и на онзи адютант на Иван Алексеевич, за неговата жена и деца…

— Искам да ти разкажа как стана всичко това — рече синът.

— Нужно ли е? — попита Серпилин. Попита, без да се отказва да слуша, но смятайки за необходимо да предупреди, че не обещава да бъде снизходителен. Но синът и сега не го разбра и упорито рече.

— Не, не, нужно е! Уверен съм, че така ще бъде по-леко и за тебе, и за мене.

„Едва ли“ — помисли Серпилин. Но като помисли това, не възрази, а само поиска от сина си още една цигара, запуши, оправи кожухчето на раменете си и като се сгуши вътрешно, още по-тежко се облакъти на масата и се приготви да изслуша, без да прекъсва, всичко, каквото и да му кажеше той.

Синът разказваше как било станало всичко това и от неговия разказ излизаше, че било невъзможно да постъпи иначе. А Серпилин слушаше и мислеше, че и така да е всичко това, ако беше на мястото на сина си, все пак нямаше да постъпи, както беше постъпил той.

Синът сигурно не казваше всичко, но все пак беше по-скоро искрен, отколкото неискрен, когато му обясняваше, че веднъж попаднал в това колело, бил принуден после да се върти заедно с него и със същата скорост, защото иначе все някога щял да бъде пречупен, ако попадне между спиците.

Синът не употреби думите „пречупен“ и не каза за колелото и спиците, той говореше за жестокото събрание и безпощадните реплики, за заплашителното обръщение до началството и за лошите съвети, които може да са изглеждала много добри за оня, който ги е давал. Той говореше за всичко това, а Серпилин слушаше и мислеше за колелото и за спиците, и какво значеше тогава да се въртиш в това колело, и какво значеше да бъдеш пречупен.

Беше ли той самият пречупен в това колело? Да, разбира се, ако се говори за пречупената за цели четини години съдба на бившия бригаден командир Серпилин, бившия професор от академията „Фрунзе“, бившия червеноармеец, бившия член на партията… Животът му беше начупен на такива парчета, че сигурно нямаше вече никога да се срасне. И всичко можеше да свърши с това, с което свърши за мнозина — със смърт и дори не по присъда, а просто така, на някой етап или в снега, между хълмовете, където няма право дръвче, за да изрежеш знак. Така се случваше пред очите му с други. В края на краищата, ако се говори истината, смъртта пречупва всичко. От гроба не можеш да го вдигнеш, не можеш да го питаш: как си умрял? Пречупен или непречупен… Наистина, някои и други работи могат да разкажат отвъд гроба протоколите за разпитите, но кой ще ги чете, пък и ще се запазят ли те?

Някога там, в лагерите, като мислеше за смъртта, той мислеше и за това. Ала остана жив и излезе на свобода, и както и да го бяха чупили, зарасна. И не само зарасна, но и живееше, без да мисли, че има пречупвания у него и че трябва да бъде по-предпазлив, макар в дълбочината на душата си и да допускаше възможността, че налети ли някоя нова беда — току-виж ще се намерят пак желаещи да чупят зарасналото.

А синът говореше ли, говореше, и колкото повече говореше, толкова повече се радваше, че сам изглежда на себе си все по-малко и по-малко виновен… Търсил беше как е по-леко тогава, търсеше и сега как е по-леко… Търсеше, без да разбира, че седналият пред него човек, от когото беше се отказал, но когото и тогава, и сега мислено наричаше баща, би дал много, за да не чува самооправданията му.

„Какво наказание ни се пада на нас с майка му? Че нали не му угаждахме, не го глезехме. Може би аз, понякога, когато беше дете. А тя никога, в нищо — мислеше Серпилин, като гледаше с тежко учудване сина си. — Разбира се, това, че не ти бях рожден баща, а рожденият ти баща отдавна беше загинал и, значи, не е бил опетнен, изигра своята роля за тебе в онова време. Да беше силна натура, нямаше да се откажеш от мене, нерождения, а за слабия това е, разбира се, съблазън — да тръгне по лекия път. Още повече, че са те тласкали по него. Всичко това е така, но много наблягаш ти на това, че и всички други били такива като тебе, всички били не по-добри от тебе. А аз не вярвам. Защото твърде много твои връстници отдадоха живота си пред очите ми през тия две години война. Не, те не търсеха къде е по-леко. Умираха и умно, и глупаво, но няма да ги зачислиш между интересчиите и няма да ги наречеш страхливци. И макар че в боевете рядко съм поглеждал в техните характеристики, все пак не мога вече, безсилен съм да си представя почти никого от тях такъв, какъвто си бил ти в онова време, за което ми говориш. Поврага презимето ти. Не в презимето е работата, а в страхливостта. Сменил си презимето, като да си бягал от боя преоблечен…“

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — попита Серпилин, когато синът му най-сетне млъкна.

Попита го без намерение да пресече разговора, а просто от многогодишна военна привичка.

Той вдигна очи към потона, сякаш си спомняше дали не е забравил нещо, после погледна баща си и рече:

— Да, такова беше времето.

„Да, такова време! Действително такова! — помисли Серпилин, като подчерта мислено тази дума. — И не можеш да намериш друга дума: такова! Всичко е в тази дума.“

Той имаше сега странното чувство, че тогава едновременно са съществували сякаш не едно, а две съседни и различни времена. Едното ясно и разбираемо, с полети през полюса, с революционната помощ за Испания, с омразата към фашизма, с петилетките, с работата до каталясване, с радостна вяра, че все по-горе и по-горе издигаме страната, с любов и дружба, с нормални отношения между хората; и досами него — само да стъпиш крачка настрана — друго време, страшно и с всеки ден все по-необяснимо и по-необяснимо…

— Ти се отказа от мене тогава и както стана ясно сбърка — рече Серпилин след мълчание.

Синът махна в знак на протест, че не е имал свобода на избор, но Серпилин го прекъсна.

— … и както стана ясно, сбърка — повтори той. — Но някои, такива като мене, и досега стоят там, където бях аз, защото с тях още не се е изяснило… И ето, гледам те и не мога да избия от главата си това. Не мога. И майка ти не можеше. В състояние ли си да го разбереш, или не?

Синът стана, сви безпомощно рамене, като да казваше: „Е, та какво мога да направя аз?“ — и на Серпилин се стори, че той ей сега ще облече шинела си и ще си отиде, защото няма вече за какво да говори. Синът му се разходи няколко пъти из стаята, като свиваше рамене и сякаш мълчаливо отговаряше на задаваните на самия себе си въпроси. „Ей сега ще си отиде“ — още веднъж помисли Серпилин, но той се приближи до масата и седна.

— Както щеш — рече той, — можеш да ми вярваш или да не ми вярваш, но аз никога, разбираш ли, никога, честна дума ти давам, никога, каквото и да ми кажеха, нито за минута, през никоя година, никога не съм вярвал, че си враг на народа…

Той каза това тихо, почти без надежда да му повярва баща му, но с такава отчаяна сила на искреността, че Серпилин потрепера от нея. Тази мисъл няколко пъти му беше дохождала наум и по-рано, но той всеки път я пъдеше. По-рано в дълбочината на душата си се опитваше да оправдае сина си: лъже, че не е вярвал, лъже, защото се срамува, не смее да ми каже в очите, а всъщност тогава, по онова време, е вярвал! Заплели са го, забъркали са го, наплашили са го и в края на краищата е повярвал. Повярвал е — и за това се е отказал!

Ето, значи, какво, в желанието си да се оправдае, е казал той на майка си, когато тя така страшно му е закрещяла! Ето това й е казал той, тъкмо това!

— Нима не ми вярваш? — нейде от страшна далечина достигна до Серпилин гласът на сина му, макар той да седеше както преди срещу него и можеше да го стигне и попипа с ръка.

— Ето какво — рече Серпилин, като ставаше и оправяше свляклото се от рамото му кожухче. — Обяснихме се с тебе достатъчно; мисля, че просто не се разбрахме, но това не е толкова важно. Сега в живота има много по-важни неща. Че си виновен пред мене — забрави. Ако погледнем по-широко от роднинството, както разбрах, ти си дошъл при мене да молиш прошка за страхливостта си. Така ли е, или не?

— Така е.

— А ако е така, не си попаднал на адреса. Страхливостта се измива в боевете. Друго нищо не е измислено. Защо и досега не си на предната линия?

— Така се стекоха обстоятелствата.

— Подай рапорт да се стекат другояче. Още повече, че си взел презимето Толстиков. Взел си върху себе си такава смелост. А щом си взел — не се осмелявай да унижаваш това име! Сам Василий Яковлевич не познаваше страха и не го прощаваше на другите. Подай рапорт още утре. Не ти ли трябва моята помощ?

— Не ми трябва.

— Кога ще подадеш?

— Нали каза, утре.

В гласа на сина му имаше горчивина и смущение, но Серпилин не пожела да забележи ни едното, ни другото.

— Тогава край. Цигарите ми остави.

Той подаде на сина си ръка. И нека след седмица или месец се окаже, че цената на това ръкостискане е смърт или раняване, но ако беше чул друг отговор, нямаше да протегне ръка, щеше да го отпрати така, без прошка, да върви дето му видят очите!

Синът излезе в антрето. Серпилин отново седна на масата, гледайки през затворената врата как си облича шинела, туря ушанката, слага колана…

Като се облече, той се приближи до вратата и се спря.

Баща му седеше до масата с наметнато зиморничаво на рамото си кожухче. Лицето му сега беше слабо и старо, на слепоочията му бяха набъбнали сини склеротични жилки, които сега от безсънието личаха особено. Големите му жилести ръце лежаха уморено на масата.

И макар че този седнал до масата упорит стареещ човек дори и сега, сред оградилата го от всички страни скръб, изглеждаше несъкрушим, на сина изведнъж му дожаля за него. Стана му жал за тези посивели коси, сплъстени настрана върху оплешивяващата му глава, жал за умореното остаряло лице, жал за тези жилести сухи ръце, проснати на масата, жал, че седи тук сам до масата в тази студена, празна стая.

И както стоеше до вратата и гледаше баща си, отстъпи на внезапния порив от смесена жалост и към него, и към себе си, и изведнъж рече:

— Какво сега, съвсем сам ли искаш да останеш?

— Ами че аз и без това съм сам.

Серпилин повдигна глава, но синът му издържа докрай неговия безкрайно дълъг поглед и без да прибави нещо, обърна се и затвори след себе си вратата.

Като чу как хлопна втората външна врата, Серпилин стана и закрачи из стаята. Движеше се като махало, като подръпваше на рамото си свличащото се кожухче и палеше цигара от цигара.

Разговорът със сина му раздвижи в него всичко, за което той обикновено не мислеше, не защото се страхуваше от тези мисли, а защото войната ги отхвърляше. Във войната тези мисли не че бяха изчезнали съвсем, но бяха се притаили в такъв далечен ъгъл на паметта му, в който нямаше почти никога време, нито непосредна необходимост да надниква. А сега те бяха се изтръгнали и трябваше да мине през тях като през открито поле, под обстрел, който не можеш да изчакаш. Главната от тези мисли и най-тежката, която и по-рано беше най-трудно да отпъжда настрана, беше не за него, а за онези, които и досега оставаха там. В началото на войната му се струваше, че беззаветната служба или безукорната пред очите на всички смърт на такива хора като него, върнали се току преди войната оттам, откъдето се беше върнал той, може да допринесе полза на онези, които оставаха още там.

После в четиридесет и втора, когато при Грачи го отстраниха от дивизията, го измъчваше мисълта, че ако стигне до съд и му припомнят миналото, това ще бъде лошо и за онези, които бяха още там и живееха само с една мечта — да се очистят с война, с рани, дори със смърт от лъжата, с която ги бяха очернили.

Но времето си вървеше, без да оправдае ни надеждите, ни опасенията. Макар да го отстраниха от дивизията, никой не спомни миналото му, нито когато го отстраняваха, нито когато отново го назначаваха в дивизия. На фронта воюваха в различни длъжности няколкостотин такива като него, пуснати на свобода малко преди самата война; той лично или от други знаеше за мнозина от тях. Едни бяха вече загинали, други бяха се издигнали: четирима командуваха армии, един — фронт. Не, очевидно, от това никой не бързаше да прави изводи. Напоследък той не беше чул нито едно ново име: онези, които бяха се върнали, воюваха, а онези, които лежаха из лагерите, продължаваха да си лежат.

А върналите се не бяха чак толкова много. В трийсет и седма и трийсет и осма в армията не беше останал полк, дивизия, корпус, където да не бяха арестували или командира, или комисаря, или началник-щаба, или всички заедно. А и онези от тях, които не бяха разстреляни и не бяха пуснати, продължаваха да си стоят там и сега. Само в последния лагер, дето Серпилин живя без право на писма, имаше, освен него, трима души, които биха могли да командуват на фронта дивизии и корпуси. Да допуснем, че тези години ги бяха изкарали из релсите. Добре, не им давайте веднага дивизии, дайте им полк, батальон. Та те не искат нищо за себе си, те са готови и да се оправдаят, и да умрат с какъвто ще да е чин!

Когато от единичната килия попадна в лагера, най-страшното по своята неочакваност беше това, че попадна сред такива като себе си.

Той нищо не беше признал и не беше подписал, но самата жестокост, с която се домогваха да изтръгнат признания, затвърди в него мисълта, че действително съществува някакъв грамаден и страшен заговор, поради който „гори и суровото“, поради който не вярват на такива като него, защото някакви си хора, на които са вярвали още повече, отколкото на него, са излезли предатели. Той мислеше така и не можеше да мисли иначе, нищо друго не можеше да се побере в главата му. И ето, постепенно, ден след ден, месец след месец, година след година се убеждаваше, че такъв заговор не е имало, просто не е имало. Убеждаваше се, че, с редки изключения, всички хора, арестувани като него по оня проклет петдесет и осми член, са също такива, какъвто е и той. Понякога това биваха хора, издържали всичко и не признали вината си. По-често не издържали и признали, но също такива, абсолютно в нищо невиновни като него.

Така беше. Но още по-страшно беше, че си оставаше така и досега. Лагерите бяха както преди пълни с хора, готови да дадат капка по капка кръвта си за съветската власт. Това човек не можеше да изхвърли от паметта си, но да го каже гласно — би значило да извърши безмислено самоубийство.

Някога в болницата, през есента на четиридесет и първа, в паметната вечер след парада на Червения площад, жена му го попита: зачеркнал ли е той от паметта си онези години?

И той каза: да, зачеркнал ги е. Истина ли беше това? Да, в оня смисъл, в който беше попитала и в който той й беше отговорил тогава, това беше истина.

Да, той беше отишъл да воюва и най-много мислеше за войната и хората, които заедно с него воюваха и които също като него трябваше да се научат да побеждават фашистите, защото инак ще загинем и ние, и съветската власт. Той много и постоянно мислеше за това и рядко, и малко мислеше за себе си и за миналото си. Да, в този смисъл той й беше казал тогава истината и това оставаше истина и сега, когато тя беше умряла и вече не можеше да го чуе.

Но когато мислеше не за себе си, а за другите, останали там, той не можеше да зачеркне от паметта си онези четири години. Не можеше да не мисли за това.

Хората се радваха, че извършената с него грешка е поправена, това отговаряше на душевната им нужда. Макар да му се случваше сегиз-тогиз да вижда и други лица, на които беше написано: „Върна се — и кажи благодаря. Ти за нас си единичен факт и нищо повече. А мислите, които възникват по повод факта на твоето връщане, са тъй опасни, че заслужава да се помисли още: имало ли е смисъл да те връщат? И макар ти да не си виновен, защото иначе не би се върнал, от висше гледище е все още въпрос — кое е по-важно!“

Как да говори за всичко това с жена си, беше отделен и тежък проблем за него от самото начало, от първата им среща на гарата. Валентина Егоровна беше тъй предана на Сталин, лично на Сталин, именно на Сталин, така безгранично беше уверена, че всичко лошо, което се върши, се върши от други хора, без негово знание и скришом от него, и му беше тъй благодарна за възвръщанието на мъжа й, че Серпилин беше объркан: как да говори с нея за това, което знаеше? Ако й каже всичко и ако тя повярва изцяло, тя, каквато си беше, можеше да излезе на площада и да закрещи, като погуби и себе си, и него, и бог знае още кого!

Когато през първата вечер на срещата им тя му каза: „Ти трябва да пишеш на другаря Сталин, да му благодариш, загдето е вникнал и те е освободил.“ — той премълча и разбра, че тя не е съгласна с него, че мълчанието му й се струва неблагодарност.

Той четири пъти беше писал на Сталин — два пъти от затвора и два пъти от лагера, напомняше му, че той лично го познава от Царицин, уверяваше го, че в нищо не е виновен и молеше да даде нареждане да се провери делото му. Логически погледнато, трябваше да напише и пето писмо — когато беше свободен. Но нещо му пречеше да благодари за себе си, като замълчава другите. А преди да говори за тях, трябваше да отиде на фронта и да докаже на какво е способен той, който не е нито по-добър, нито по-лош от другите, останали там.

И не каза на жена си тогава всичко, което мислеше. Каза й само, че е срещал по лагерите в нищо невиновни хора и между тях корпусния командир Гринко, своя бивш полкови командир, когото тя познаваше добре.

Това име я развълнува тогава повече от всичко. Каза, че самата тя не вярвала във виновността на Гринко и когато жената на Гринко дошла да прави постъпки в Москва, я повикала да живее при нея. И жената на Гринко, след като поживяла два месеца и не постигнала нищо, си заминала отново в Задбайкалието и престанала да отговаря на писмата й, и чак после се разбрало, че са я арестували на връщане.

— А Гринко и досега не знае за това — отговори мрачно тогава Серпилин. — Тежко е да си спомняш, Валя, за такива хора като Гринко, далеч отиваш, когато мислиш за тях…

Той погледна смутеното й лице и по-нататък не отиде нито тогава, нито после.

Серпилин престана да крачи из стаята, спря се пред масата, погледна отрупания с угарки пепелник и се опита да си забрани да мисли за всичко това.

Но от забраната не излезе нищо. Пред очите му беше корпусният генерал Гринко, такъв, какъвто беше го видял последния път: изнемощял великан, седнал в гората на една току-що повалена лиственица, хванал с огромните си мършави ръце клокочещите си гърди.

Това беше същият този Гринко, който в затвора при следователя, когато повикаха него и Серпилин на очна ставка с човека, който ги уличаваше в шпионаж, измъкна изпод следователя столчето и го строши о главата на този човек, а после, когато го повлякоха по коридора, викаше на Серпилин: „Фьодор, пиши на Сталин, опиши всичко на Сталин!…“

Това беше същият онзи Гринко, когото, като знаеха какъв е, бяха решили да арестуват не в частта му, в Задбайкалието, а по пътя, като го бяха извикали в Москва и откачили вагона му нощем на един разклон. Той беше излязъл в преддверието с личния си, даден от наркома маузер в ръка и беше отказал да се предаде, докато направо от вагона не го свържат по телефона с наркома. И когато вдигнатият посред нощ нарком попитал какво иска, Гринко рекъл: „Другарю нарком, арестуват ме, подозирам измяна! Да се съпротивлявам или да се предам?“ — и чул в слушалката: „Предай се, ще доложа на другаря Сталин, всичко ще се изясни!“ — преди да се предаде, беше счупил с лакът прозореца и беше хвърлил личния си маузер под колелата на минаващия покрай него влак. После сам разправяше за това на Серпилин, когато заедно строяха пътя за Колима и заедно си спомняха онова време, когато Гринко командуваше полк, Серпилин му беше заместник, а току-що назначеният за член на Революционния военен съвет Сталин беше пристигнал за пръв път на позициите на полка им при Царицин…

Гринко седеше на повалената лиственица, кашляше и храчеше кръв, защото бяха му смазали дробовете, за да го накарат да се признае виновен в измяна на Сталин. По той не беше се признал виновен, беше останал жив, беше отишъл в Колима и строеше там пътя и храчейки кръв, казваше, че все пак ще доживее часа, когато ще доложат на другаря Сталин цялата истина!

И за този Гринко той, Серпилин, и досега не беше писал на Сталин; след като получи орден за боевете при Москва, почна да пише, а после като гръм от ясно небе дойде отстраняването му от дивизията.

„Ето, ще завършим операцията при Сталинград и ще пиша: ще бъде тъкмо подходящ момент“ — помисли той, като едновременно и се оправдаваше, и се срамуваше…

В антрето иззвъня телефонът и Иван Алексеевич без предисловия му каза, че след половин час ще дойде.

— Не е ли рано? Стана ли вече? Приемаш ли гости?

— Приемам — рече радостно Серпилин. В това, че Иван Алексеевич иска да го види, не се съмняваше, но вече не очакваше да му телефонира: човек на такава длъжност не е господар на себе си.

Като постави слушалката, свали от ръката часовника си и взе да го навива. Пет без пет. Кажи го, утро.

„Да, късно завършват те там…“