Константин Симонов
Хората не се раждат войници (11)

Единайсета глава

Денят започна като в приказка: още от сутринта дойде да вземе Таня командирът на тяхната партизанска бригада Каширин. Тя мислеше, че е вече отлетял обратно в бригадата, а той неочаквано пристигна с новичка полковнишка униформа и без брада. А преди седмица, когато беше при нея в болницата, и после, когато сама намина към него да се сбогува в хотел „Москва“, той беше още с брада. А сега пристигна без брада и изглеждаше толкова млад, че тя не го позна. Като се посмя радостно на това, той й каза по-скоро да се приготви: вчера излязъл указ, а днес на цялата група партизани, долетели от разни фронтове в Москва, ще им бъдат връчени ордени, навярно от самия Калинин, и на нея също ще й бъде връчен, защото и нея са наградили.

Докато тя се преобличаше набързо в кухнята, Каширин се разхождаше из антрето и радостно, и високо, за да чува тя през вратата, разказваше как на всички им забавили прехвърлянето през фронтовата линия, защото другарят Сталин поискал да ги приеме, после им казали, че това е отпаднало, а после другарят Сталин пак намерил време и ги приел миналата нощ и без да се отделя от тях за каквото и да било, ги разпитвал до сутринта, а вечерта имало указ, и днес вече им връчват ордените, а през нощта някои ще отлетят назад.

— Навярно и аз ще отлетя. — Каширин каза това също тъй радостно, както и всичко останало. — Наистина казват, че кацването едва ли ще може да стане. Немците били завзели нашата Чертухинска площадка. Ех, нищо, ще скоча в района на горската база, летците обещават да се примерят — плюс-минус петстотин метра. Това ще бъде моят седемнайсети скок, ако се смятат и предвоенните.

Ако се съдеше по гласа му, не го смущаваше никак нито че Чертухинската площадка е завзета от немците, нито че ще трябва да скача с парашут. След срещата си със Сталин той беше готов да лети ако ще и в устата на вълка.

— Готова съм — рече Таня, като излезе при него.

Той старателно я огледа от глава до пети.

— Добре, всичко е в ред. Само рубашчицата ти е големичка. Не можахме да ти намерим подходяща рубашка.

— Да вървим пеша — рече Каширин, когато излязоха на улицата. — Имаме много време пред себе си.

— А вие знаехте ли отнапред, че ще ходите при другаря Сталин? — попита Таня из пътя.

— Направен ни беше такъв намек още преди седмица.

— А защо не ми казахте?

— Ами за това, дъще, че още не си дорасла да знаеш такива неща — разсмя се Каширин и цялата му уста с белите му весели зъби блесна.

Когато там, в тила при немците, командувайки бригадата, потънал до очите в черна гъста брада, той я наричаше „дъще“, а другите „синове“, това съвсем не й се струваше странно. Но сега, обръснал знаменитата си брада, Каширин беше чисто и просто съвсем млад човек, най-много с три години по-стар от нея. И беше толкова странно да я нарича както преди „дъще“, че тя го погледна и се разсмя.

— Защо се смееш? — попита той.

— Че как се решихте да обръснете брадата си?

— И аз не зная. Събудих се с петлите, от радост не можех да спя. За Кремъл имам още четири часа, да дойда да те взема е още рано. Въртях се, въртях се, ходих из хотела, наминах в бръснарницата, а там тъкмо един стол свободен. Седнах и се обръснах. Лошо ли е?

— Не, хубаво, само че сега не ме наричайте вече „дъще“.

— Добре, ще те наричам сестричке.

Той я погледна и се усмихна.

— Не, няма да мога, свикнах: дъще и дъще! Потрай, докато отлетя. Или и ти ще отлетиш с мене?

— Не, Иван Иванович, след отпуската отивам на фронта, ще помоля да ме изпратят в санитарен батальон.

— Не искаш, значи, да останеш партизанка? — рече Каширин и по неговото весело лице мина за миг сянка. — Дявол го знае и аз понякога имам чувството, че достатъчно съм изпитвал съдбата си на едно място. Понякога и мен ми се иска да отида в армията, за да бъде и задължението, и отговорността — всичко по военната норма: заповядали са ти — изпълнил си, изпълнил си — доложил си; отляво съсед, отдясно — съсед, отпред — противник, отзад — началство… Биха ми дали навярно полк, аз и преди войната командувах полк. А друг път си кажеш: не, не бих намерил там щастие, ще взема да затъгувам по партизанската зона, твърде много съм свикнал да стърча като самостоятелен гвоздей в ботуша на фрицовете.

— Иван Иванович — помоли го Татяна, — разкажете ми какво правихте при другаря Сталин. Което не може — не разправяйте, а което може — разправете, само че от начало до край.

Каширин каза „добре“ и из целия път до Кремъл й разказа всичко от начало до край: и какъв е кабинетът на Сталин, с два големи портрета — на Суворов и на Кутузов, и как влезли там, и как Сталин се ръкувал с всекиго от тях и как, докато отговаряли на въпросите му, той само сегиз-тогиз седял, а през цялото останало време ходил покрай масата, като се взирал в лицето ту на един, ту на друг, и как, когато те вече повече от час били седели при Сталин, изведнъж в кабинета влязъл някакъв генерал-лейтенант, сигурно на доклад, с папка в ръце, и Сталин се полувъзвил и без да каже нищо, само му махнал с ръка. Генералът постоял и излязъл, а Сталин, без да му обръща внимание, продължил да слуша онова, което му разказвали партизаните. И как после, сигурно пак след един час, този генерал-лейтенант отново влязъл с папката си и рекъл: „Другарю Сталин, имам важно съобщение.“ И Сталин отново се възвил към него и рекъл тихо и сърдито: „Почакайте малко, докато свършим с другарите партизани. Те не всеки ден прелитат при нас в Москва.“ И на всички партизани много се харесало това, а генералът пак се повъртял няколко секунди, искал, изглежда, да възрази нещо, но не възразил и излязъл. А Сталин, когато зад генерала се затворила вратата, погледнал подире му и като разперил бавно ръце, усмихнат рекъл: „У нас някои хора не разбират, че не винаги тяхното съобщение е най-важното, че може да има и по-важни съобщения от тяхното.“ И се обърнал към отговарящия преди това на въпроса му командир на бригада Хусаров: „Продължавайте, другарю Хусаров, не бързайте.“ И на всички партизани, които били при Сталин, много се харесало това, защото, оказва се, за Сталин най-важни съобщения били тъкмо онези, с които те били долетели при него.

Каширин с увлечение и дори с възторг разказа за това на Таня, а Таня със също такова увлечение и възторг слушаше, като се радваше на това бащинско внимание на Сталин към всички подробности от техния партизански живот, и радостно се смееше на този генерал-лейтенант, когото другарят Сталин на два пъти изгонил, за да не му пречи да говори с партизаните. Смееше се от цялата си душа, без да се замисля дори над това, че може би съобщението, с което беше дохождал два пъти и беше се въртял този генерал, действително е било толкова важно, че е трябвало да го изслушат, без да отлагат нито за минута…

Когато партизаните се събраха всички заедно в малкото червено зданийце, долепено до Кремълската стена, вляво от Спаската кула, и когато им написаха пропуск и те тръгнаха покрай портата, спря ги рязко иззвъняване и няколко военни им преградиха пътя. После от портите на Кремъл излетя кола. Звънът беше толкова рязък и така стремително изскочиха и им преградиха пътя хората, че Таня помисли: пътува Сталин. Но в колата не пътуваше никой, в нея седеше само шофьорът.

После ги пуснаха, те минаха покрай портата, и Таня, колкото и бързо да вървяха, не се стърпя и с любопитство погледна там, вътре. Зад портите имаше набраздена от автомобилни гуми настилка, с бели ивици сняг между камъните, а по-нататък се виждаха сурналите се по склона елхи.

Те минаха покрай няколко души, които провериха внимателно документите им в пасажа до портите, после минаха още през един пасаж, където също им провериха документите. После влязоха аз сградата, където пред входа спряха за трети път. А после още веднъж — за четвърти път, вече на втория етаж.

Докато им проверяваха документите, през цялото време ги заглеждаха в лицата и внимателно четяха и онова, което е написано в пропуските, и онова, което е написано в личните им карти, като че там беше написано нещо особено, необикновено, в което трябваше дълго да вникват. И в лицата се вглеждаха също много внимателно.

Таня разбираше, че така сигурно трябва: те влизаха в Кремъл, дето живееше другарят Сталин, и него трябваше да го пазят.

Документите на всекиго проверяваха много дълго, и всички много дълго стояха и чакаха всеки път, и на лицата на всички имаше неловки, одобрителни усмивки, като че всички искаха да кажат един другиму: да, да, така трябва, това е напълно правилно, другояче не може да бъде.

После, когато всички насядаха в първите два реда в кръглата бяла зала, дето Калинин трябваше да им връчи ордените, това усещане на неловкост изчезна, бе забравено.

Таня чакаше нетърпеливо кога ще влезе най-сетне Калинин, а когато той влезе, се зачуди. Тя никога не беше виждала Калинин и предварително си представяше, че ще бъде такъв, какъвто бе на портретите: ще слезе от тях и ще дойде тук в залата. А Калинин не беше такъв: много по-стар, и имаше старческа походка, която липсваше на портретите, и почти съвсем бяла брадица. Той беше старче, просто старче.

И Таня още много дълго, цял половин час, докато не я повикаха, свикваше с туй, че това старче е Михаил Иванович Калинин.

Партизаните ставаха един след друг, приближаваха се към Калинин и когато се връщаха на местата си, почваха веднага да завинтват ордена.

Когато най-сетне повикаха Таня, тя почувствува, че всички я гледат. И когато минаваше покрай Каширин видя как той й се усмихна и в отговор тя също му се усмихна, и така, усмихната, се приближи до Калинин.

Усмивката сигурно я беше направила още по-млада и Калинин, след като й даде ордена и й протегна ръка я погледна с добро старческо съжаление, сякаш му беше жал, че в тази война трябва да връчва ордена „Червено знаме“ на такива малки остригани момичета във военна униформа. Погледна я и като улови ръката й, защото тя се смути и не я подаде, попита нещо.

Той я попита на колко години е. Но тя не разбра и чак когато се върна вече на мястото си и седна, сякаш отново чу думите му: „На колко години сте?“ А тогава, когато Калинин й стискаше ръката, тя не чу думите: „На колко години сте?“ — а просто чу как той й каза нещо, и отговори: „Много ви благодаря, Михаил Иванович!“ „На вас ще трябва да се благодари“ — рече Калинин, като пусна ръката й и докато тя се връщаше, продължаваше все със същото старческо съжаление да гледа подире й.

След награждаването отначало се изсипаха всички заедно на Червения площад, а после, като се сбогуваха с останалите и като си извикаха нещо подире, тръгнаха към хотел „Москва“, където живееше Каширин, вече четворица: Таня, Каширин, Хусаров от Брянската партизанска област, същият, чийто разказ Сталин не бе дал на генерала да прекъсне, и един красив капитан от вестниците, който през септември беше долетял при партизаните и почти две седмици беше живял в бригадата. Него днес не бяха го наградили, той просто присъствуваше, за да пише после, и Каширин се шегуваше с него:

— Така стана даже по-добре, Люсин, дето днес не те наградиха. А защо стана така? Излъга ни. Другарят Сталин ни попита за тебе: как, казва, се държи Люсин там, при вас? Аз казвам: държи се не лошо, но ни излъга. Обеща да пише за нас десет очерка, а написа три. Щом е така, казва, нека отлети още веднъж при вас, да ги допише и тогава ще го наградим.

— Стига си лъгал — рече капитанът от вестника.

— По-добре при мене ела — рече Хусаров, — аз съм човек интелигентен, не приличам на Каширин, ценя литературата и няма да те карам да летиш два пъти при нас.

— Няма що, намери се интелигент! — рече Каширин. — Ти приличаш на интелигент, колкото оня казак, който писал писмо на турския султан!

Всички заедно с Хусаров се разсмяха. Той наистина приличаше на оня казак от картината на Репин, който полугол, само по шалвари, седи до масата на верев от писаря — тежък, бръснат до голо, с дълги запорожки мустаци.

— Само цялата разлика е там, че той вече е пропил своя жупан, а ти твоя не — рече Каширин и посочи с пръст кожухчето на Хусаров. — Впрочем как сме с войсковия запас? Пиячката не се е свършила цялата, нали? Да се отбием да пием по този случай.

Хусаров отговори със своя дебел като от бъчва глас, че за тоя случай има още пиячка и като се обърна към Таня и я прихвана под лакътя, с неочаквана за неговия глас и вид церемонност добави:

— И вие заповядайте в нашата честна компания, ако, разбира се, нямате други лични планове.

— Че какви планове мога да имам? — рече Таня, зарадвана от поканата.

— А каква пиячка имате вие? От типа „тархун“ ли? — попита капитанът от вестника.

— Нещо по-нагоре. От типа „спирт“ — рече Хусаров. — А за вас — обърна се той отново към Таня — има бутилка портвайн „три седморки“ една ще оставя за жена си, а втората унищожавайте! Шега ли е да спечелиш такъв орден. Бойно Червено знаме! През Гражданската война в нашата дивизия имаше всичко на всичко трима червенознаменци.

— А ти разкажи, разкажи й — рече Каширин — как тогава искали да те представят за орден, а ти си помолил да ти дадат в знак на благодарност вместо това нова кожена куртка и кожени панталони.

— Да, имаше такова нещо, човек е глупав на млади години — рече Хусаров. — Разказах това на Каширин, а той се смее, мисли, че лъжа. А аз не лъжа, така си беше, макар сега да е мъчно да повярваш.

— Нашият Хусаров има да черпи за три неща — рече Каширин. — Първо, тъй или инак този път избра ордена, а не кожухчето; второ, направи такъв боен доклад, че другарят Сталин натири всички генерали, за да изслуша само Хусаров; и трето, жена му пристига… Кога да се махам с багажчето си от стаята?

— Довечера — рече Хусаров. — Щом пристигнем, ще ти телефонирам още от гарата.

— Наистина ли жена му пристига? — попита Таня, която както винаги припряно се радваше на чуждото щастие.

— Трябва да пристигне — рече Хусаров и въздъхна.

— А защо въздишаш? — рече Каширин. — Ти нямаш грехове. Мога като съсед да ти издам удостоверение с печат!

— Грехът е този — рече Хусаров, — че пътува, сиромашката, от Омск шест дни и шест нощи, а не знае, че днес ще се срещнем и утре ще се разделим.

— Пак ли отлитате? — попита Таня.

— А какво да правя, не съм военен като него — кимна Хусаров към Каширин. — На него, ако поиска, и на фронта биха намерили място, а аз съм от райкома, моят път е един — обратно в района си… Наминах тия дни в местния комитет, при един стар другар, и дори му завидях: щом изпъдили немците от Москва, веднага всички от райкома, които са живи и не са на фронта, се върнали обратно на местата си. А нашето Брянско кога ли ще се върне пак към нормалния си живот!…

— Още повече, че ти там не си оставил здрав нито един мост — рече Каширин.

— А какво да правя? — обади се невесело Хусаров. — Фронтът ще се приближи още повече, и тогава всичко, което е още здраво, ще обърнем наопаки. Не може да се избегне това!

— Напразно се окайваш — рече Каширин и се обърна към Таня: — Дето бяхме, знаеш ли как ги хвалеха: майстор на релсовата война!

— Майстор-разтурвач — усмихна се пак невесело Хусаров.

— А вие не можахте ли да помолите другаря Сталин да ви пуснат да отидете сам при жена си? — попита Таня. Като слушаше разговора на Каширин и Хусаров, тя през цялото време си мислеше: не може ли нещо да се измисли, та Хусаров и жена му да се видят за по-дълго?

— Някак не идеше да помоля — рече Хусаров. — Когато ме повикаха в Москва, надявах се, че ще отлетя и при нея, а после чакахме приема от ден на ден, къде ще отлетиш? А сега обстановката изисква — обратно в Брянската гора. Добре че се досетих по-рано да я извикам, инак нямаше и да свари да пристигне. Малко е, разбира се, едно денонощие, но нищо, другите и това нямат — додаде той, но в очите му се четеше тревога. Явно, предчувствуваше, че свиждането няма да бъде леко.

Така, разговаряйки, стигнаха до хотела и се изкачиха на третия етаж в ъгловия двустаен апартамент, който заемаха заедно Каширин и Хусаров.

Хусаров веднага се залови да телефонира на гарата, а Каширин и капитанът от вестника почнаха да нареждат масата. Таня им помагаше, миеше взетите от умивалника чаши.

— Можем да поискаме чаши от бюфета — рече Хусаров, като се откъсна от телефона. — Пък ще донесат току-виж и нещо друго, аз имам купони.

Но Каширин махна с ръка.

— Запази купоните за жена си. Ще минем с наличното.

Капитанът от вестника откачи от колана си нож с красива, изпъстрена с метални украшения дръжка, и Таня взе да реже с него хляба.

— Покойният Дегтяр ми го подари — рече за ножа капитанът, изправен зад гърба на Таня.

Тя нищо не отговори.

— Забравихте ли го?

Таня се обърна и погледна капитана право в очите.

— Не, не съм го забравила, другарю Люсин.

Тя знаеше, че въпросът е зададен с известно значение, не отхвърляше това значение, но не искаше да говори за това.

— Добър мъж беше, нали? — не мирясваше капитанът от вестника.

— Добър мъж беше наистина, другарю Люсин — от говори като ехо Таня, като продължаваше да го гледа в очите дотогава, докато той не ги отмахна.

— А защо говориш така официално с него? — рече Каширин, като пресече разговора им. — Той си има име — Николай, може и Коля.

— Слушам, другарю полковник.

— Какво „слушам“?

— Ще наричам другаря капитан Коля…

Тя се усмихна, загаси с усилие в себе си омразата към този човек, който беше заприказвал за онова, за което не биваше да се приказва. Не й се искаше да разваля празника нито на Каширин, нито на себе си.

Хусаров най-сетне се откъсна от телефона и каза, че ако не лъжат, жена му май пристига не в единайсет, както мислел по-рано, а в седем, влакът наваксал закъснението. По лицето му се четеше радост. Пък и не беше чудно: клетникът трябваше сега да брои всеки час.

Той излезе в съседната стая и се върна с една манерка и една половин литрова бутилка портвайн.

— С тапа — рече с доволство Люсин, като разтърси манерката над ухото си. После, като махна восъка с вилицата, отвори портвайна.

Преляха спирта в шише и го разредиха с вода. Имаше само две чаши и Люсин наля първо на Таня и Каширин. Таня задържа ръката му, но той все пак й наля почти половин чаша портвайн.

— Не е ли по-добре да почакаме Гурски, той обеща да дойде — рече Каширин, като погледна часовника.

Гурски беше вторият дописник, който беше долетял тогава в бригадата с Люсин и двамата с него писаха после очерци. Таня се зарадва, щом чу, че той също ще дойде: там, в бригадата, й се стори весел човек.

— Нищо, ще ни настигне — рече Хусаров.

Каширин стана, вдигна чашата и дълго мълча.

— Може би, дъще, няма да те видя — рече той най-сетне, когато на лицето на Хусаров и Люсин се появи вече умора. — А ако те видя, може и да не се окаже случай да пия с тебе. Затова ще пия едновременно и за твоя орден, и за твоето геройство, и за хубавите ти очи, и дано никога никой негодник не ги накара да плачат!

И без да мръдне, без да се пресегне към нея, с някаква странна строгост попита:

— Може ли да те целуна?

А когато Таня сама пристъпи към него, прегърна я и кротко и силно я целуна право по устните. И макар Каширин да беше мъж от главата до петите, неговият неочакван порив не смути Таня.

Той просто се сбогуваше с нея. И може би завинаги, помисли си внезапно тя, щом видя съвсем близо очите му в секундата, когато я целуваше.

Таня изпи за себе си половината чаша, а втората половина вдигна за жената на Хусаров и за тяхната среща. После стреснати и дори засрамени, че не са направили това от самото начало, пиха за Сталин. После за другарите, останали там, отвъд фронта, после — това предложи Хусаров — пиха за капитана от вестника и му пожелаха още веднъж да споходи партизаните. И Каширин почна да го хвали с великодушието на човек, комуто не се свиди да даде излишното на другия.

— За другаря Люсин — рече той, — който заедно със своя приятел долетя при нас в най-тежкия момент. Друг не би долетял в такова време.

Таня помнеше добре това време, когато цяла немска охранителна дивизия прочистваше горите около Смоленск. Времето наистина не беше много добро. Истина беше и това, че този капитан Люсин, когато долетя, сам поиска и участвува в няколко акции. За себе си и за другите, Каширин смяташе всичко това за нещо, което се разбира от само себе си. Но капитанът беше човек от Москва, от вестника; той беше долетял, макар че можеше и да не долети, и отиваше на акции, макар че можеше да не ходи! Изобщо според Каширин излизаше, че капитанът от вестника и неговият другар бяха едва ли не герои.

Сред тези подгрети от спирта похвали и свързаните с тях спомени влезе, посрещнат с радостни възгласи Гурски, вторият дописник, който беше дошъл в тяхната бригада заедно с Люсин. Тогава, в бригадата, Таня помнеше добре, той беше долетял в рубашка без отличителни знаци, по елек, с памуклийка и кепе. А сега влезе в стаята с цивилно палто и шапка и като хвърли палтото на стола, оказа се в костюм и колосана бяла риза с връзка. И само облеченият върху костюма кожен елек напомняше за предишния му вид, в който беше долетял в бригадата. Той се изтегна удобно в креслото и веднага почна да се шегува, като леко се позапъваше, сякаш вътре в него от време на време нещо изведнъж заяждаше.

— Виждам вие тука, възползувани от моето отсъствие, п-провъзгласявате за герой Люсин… н-не правете това, защото цялата наша редакция и без това вече стене от п-проявения от него героизъм и между другото съвсем напразно. Аз ще ви открия тайната на нашето идване при вас. Редакторът ни повика и попита: искаме ли да летим в т-тила? Ние не възразихме, разбира се. А когато стана ясно, че редакторът, казвайки „т-тила“ има пред вид н-направление, съвсем п-противоположно на онова, което имахме пред вид ние, беше вече к-късно да се отстъпва. И ние с Люсин като м-мъжествени хора казахме единственото, което ни оставаше да кажем: слушам…

— Не се втелявай — рече Люсин.

— Кажете по-добре кога ще долетите при нас още веднъж? — попита Каширин.

— Откровено казано, мисля, че никога — рече Гурски. — Хубавичкото п-по мъничко. Моля да обърнете внимание на моята п-пълна откровеност. От Люсин вие няма да я имате. А вие ще отлетите ли там, обратно? — обърна се той към Таня.

— Не — рече тя.

— И много п-правилно п-постъпвате.

— И няма ли да ви бъде жал да пуснете там Каширин самичък? — обърна се Люсин към Таня.

— Не обръщайте внимание на въпросите му — рече Гурски, като кимна към Люсин. — Той е млад и красив и затова с-смята, че може да задава на жените всякакви най-глуп-пави въпроси. Пък не се досеща, че те ценят в ч-човека много по-често ума, отколкото е п-прието да се мисли. А сега п-позволете да ви задам с-сравнително по-умен въпрос. Как се чувствувате?

— По-добре — рече Таня.

— К-каширин ми каза, че имате отпуск с-след болницата. А вие ми казахте, когато бях там при вас, п-помните ли, че имате б-баща и майка, с-само че не знаете къде са. Н-научихте ли къде са?

— Пратих телеграма и чакам отговор.

— Ето това е умно. Аз лично бих дал мило и д-драго да отида при б-баща си и м-майка си.

— Че поискай от редактора да те пусне — рече Люсин.

— Децата искат да ги п-пуснат в клозета — рече Гурски, — и кученцата — на д-двора. А мъжете през време на война искат да ги п-пратят на фронта. А в останалите случаи чакат да им предложат нещо друго, а ако не им п-предложат, те и не искат. И това между д-другото е нап-пълно сериозно.

— Право — рече изведнъж Хусаров, като помисли вероятно за нещо свое.

— А защо? — не се съгласи Каширин. — Все пак вие тъй или инак долетяхте при нас в партизанската област, могли сте след това да кажете на редактора…

— С-слушай, Каширин — рече Гурски, — ти си т-твърде добра д-душа. Ти можеш да ни развалиш, страхувам се дори, че ти почваш да ни р-разваляш. Между впрочем, бих искал да зная какви п-подвизи вече ни п-приписа на нас с Люсин поради широтата на душата си? Лично аз твърдо п-помня всичко, което не съм извършил. Но боя се, че п-паметта може да п-подведе Люсин.

Като слушаше всичко това, Люсин ту се смееше, ту отговаряше с шеги и приседнал до Таня, настойчиво се грижеше тя да пие своя портвайн.

Той наистина беше много красив — светлорус, със сини очи, но красотата му, досущ като презимето му, беше някак моминска, лукава.

— Слушай, Люсин — рече Гурски, — искам да предложа един т-тост, но п-престани да й наливаш. Първо тя е излязла наскоро от болницата и според мене вече побледня. Второ, според мен, ти не си по вкуса й.

— Не, защо… — рече Таня. Люсин действително не й харесваше, но тя не обичаше да я взимат под опека.

— В такъв с-случай извинете.

Таня почувствува, че Люсин се притиска с рамо до нея, но като забеляза изпитателния поглед на Гурски не се отмести.

— А аз искам да пия ето за какво — рече Гурски. — Аз те обикнах, Каширин, загдето си по-храбър от мене. Аз бих си п-помислил малко, преди да летя отново там при вас, а ти ще д-допиеш с нас водката и през н-нощта ще отлетиш. Пия, за да останеш ти п-при всичката си храброст и дори в-въпреки нея жив до п-последния час на войната. Постарай се, ако обичаш, много те м-моля. И за вас също, другарю Хусаров…

— Добре, ще се постараем — рече Каширин, като се чукаше с Гурски. — Само че защо подхвана тая панихида, дори не ти прилича.

— П-първо, ако уп-потребяваме църковни термини, това не е п-панихида, а молебен. Второ — Гурски изведнъж се обърна към Люсин, — представяш ли си, редакторът ме извика — Петя Пустовалов з-загинал. Пристигнала телеграма от Донския фронт… Тръгнал с десантници на един танк — и бил убит. Редакторът ми к-каза, да бъдем г-готови с т-тебе за излитане на Донския. Вместо н-него. Разбираш ли, вече трети час все не мога да с-свикна с това, че го няма… — Лицето на Гурски стана печално, дебелият му нос почервеня, а изпод очилата му се търкулна сълза, която той небрежно избърса с пръст от бузата.

Всички мълчаха няколко минути.

— Да, неочаквана смърт… — рече Люсин. — Само от месец е на фронта и вече загина, а ние с тебе пердашим от първия ден, и ни няма нищо…

— А ти п-престани да се фукаш с това, че си от първия ден. Това е п-просташко!

— Защо просташко?

— Ами з-затова, че вече са загинали п-поне милиони хора, които не са почнали да воюват от първия ден. Ти така приказваш, че ние с тебе воюваме от п-първия ден, като че поради това сме станали хора от п-първо качество. Тази представа за войната е д-достойна за гимназисти. Пустовалов е отлетял на фронта, когато са му з-заповядали — не по-рано и не по-късно, и това е в р-реда на нещата…

Той се сърдеше, но на Таня се стори, че се сърди не на Люсин — Люсин просто му беше попаднал под ръка. Сърдеше се не на Люсин, а на смъртта, която беше отнесла някакъв човек, скъп за него и безразличен за Люсин.

— Редакторът каза — продума след мълчание Гурски — в телеграмата било писано, че Пустовалов се държал добре п-преди смъртта. Не мога да с-смеля тази дума — „държал се“. „Добре се държал“, „лошо се държал“ — човек може да си п-помисли, че се намираме в детска градина. И п-после той ми каза още с известна гордост, че сега, като се брои Пустовалов, в нашата редакция има вече д-десет загинали. Така каза, като че не му е достигал П-пустовалов, за да изравни броя…

— А какво му отговорихте вие? — попита Хусаров.

— Нищо. Това не е толкова прост п-проблем. Това, че в редакцията има вече д-доста големи загуби, значи, че нашите дописници действително стърчат на п-предната линия. И това е п-правилно. И в този смисъл аз р-разбирам редактора, още повече, че той самият, когато отива на фронта, винаги се вре на п-предната линия. Но когато казват за умрелия, че той се е държал добре, това кой знае защо ми е п-противно!

— Десет души!… — поклати глава Каширин. — А колцина от тях са писатели?

— П-половината.

Каширин отново поклати глава.

— Не клати глава, Каширин — рече Гурски, — т-ти обичаш писателите, но не р-разбираш нищичко от литература. Знам какви заповеди даваше ти, когато ние с Люсин при тебе отивахме на акция — да ни п-пазят и да ни з-закриват…

— Да. Та какво… — рече Каширин.

— Това не е п-правилно. Човек няма право да се съгласява да го закриват с гърдите си! А още повече един п-писател. За войната може да пише само оня, който п-поне няколко пъти е могъл да бъде убит, и никога няма да напише ч-човек, когото всички през цялото време з-закриват с гърдите си. Най-многото, което може да напише, е автобиография п-под заглавие „Как ме сп-пасяваха“. Вие съгласни ли сте с мене? — обърна се той към Таня.

— Хайде да пием в памет на този твой приятел — рече Каширин. — Виждам, че ти, макар и да се правиш на улав, страдаш…

— Ама аз не се п-правя на улав — рече Гурски, — а просто п-помня, че съм п-пелтек, п-патосът не е моя стихия. Между впрочем, аз не настоявам да пиете до дъно — рече той на Таня, щом видя как Люсин й наля в чашата остатъка от портвайна. — Това, за съжаление не възкресява умрелите…

Но Таня не послуша неговия съвет и пи заедно с всички до дъно. Кой знае защо така й се поиска, сигурно защото мислено пи сега не само за този неизвестен ней човек, но и за много други, които познаваше и които вече не бяха живи. И за Дегтяр също… Той беше я оскърбил преди смъртта си, но все пак тя си спомни за него сега. Той обичаше да повтаря, че смъртта заличава всичко, и беше може би прав.

— Не е ли в-време да се у-уговорим за по-нататък? — рече Гурски, когато всички пиха.

— Ей сега ще намеря още — каза Каширин, като кимна към празното шише.

— Това е т-така — рече Гурски, — но аз имам пред вид по-далечни планове, чак до т-твоето отлитане.

Той плъзна поглед към Таня и тя почувствува: присъствието й му беше попречило да каже онова, което се канеше да каже.

— Иван Иванович — каза тя на Каширин, — аз ще полегна малко в онази стая. Главата ми се върти, отвикнала съм… — И стана: щом като имат свои планове за по-нататък, нека си приказват за това без нея, защо ще им пречи…

— Разбира се, полегни си — рече Каширин.

Останалите също не възразиха, това беше удобно за всички.

Тя отиде в съседната стая, като притвори след себе си разхлабената, заскърцала врата. Там имаше два кревата: на единия от тях всичко беше обърнато наопаки, а изпод възглавницата стърчеше познатото оръфано томче на Лермонтов, вечен спътник на Каширин във всички случаи на живота му. Другият, Хусаровият креват, беше грижливо застлан. Таня приседна на крайчеца и почувствува, че наистина й се вие малко свят. Не биваше да пие тази последна половин чаша… Като се вслушваше в сдържаните гласове оттатък, тя викна през вратата на Каширин:

— Иван Иванович, ако не ви представлява трудност, дайте ми една цигара!

Тя реши да извика при себе си Каширин и да му каже да не се стеснява, да не мисли за нея. Той ще трябва да отлети тая нощ и ако има с някого да се среща, нека я оставят и отидат. Тя, разбира се, не е мъничка… Когато те отидат, тя също ще отиде по своите работи, тя си има свои работи… И тая вечер трябва да бъде в къщи: ще намине този Артемиев, братът на Маша…

Така се канеше да каже на Каширин, макар че до вечерта нямаше никакви свои работи и на нея, наопаки, й стана много тъжно, когато изведнъж по погледа на Гурски разбра, че почва да им пречи. Струваше й се, че тя дълго още ще седи и ще слуша този нов и интересен за нея разговор и дори Люсин, който я натискаше с рамото си и дишаше горещо в ухото й, не й разваляше настроението, но сега това настроение все пак беше вече развалено. Оставаше й да не бъде глупава и да не им пречи, особено на Каширин през неговата последна вечер в Москва. Кой знае какво ще става после.

Тя чакаше да влезе Каширин, но влезе не Каширин, а Люсин. Влезе с капки пот на челото, с почервеняло вече, не моминско лице.

„Добре, че не затвори вратата“ — бегло помисли тя, не защото се уплаши от неговото дохождане, а защото не искаше настроението й да се развали напълно.

— Не мислех, че на всичко отгоре и пушите — реч Люсин, като й подаваше разкъсано пакетче — „Беломор“ и сядайки на кревата срещу нея.

— Защо „на всичко отгоре“? — попита Таня и взе цигара.

— На, пиете добре и изобщо…

— Какво „изобщо“? — попита тя.

— Не, нищо… — Той искаше да каже, но не се реши. — Знаете да пиете, приятно е да ви гледа човек.

— Че лекарите изобщо знаят да пият — рече тя. — Да не сте искали да ме напиете?

— Да — отвърна той.

— Защо?

Той мълчеше и я гледаше с пияно любопитство: не знаеше след въпроса й как да приказва по-нататък.

— Много ми се искаше да се напиете както трябва — рече той, като помълча.

— Напразно — рече тя. — Аз и когато се напия, все пак върша онова, което самата искам, а не, което другите искат.

Той я погледна неуверено все със същото любопитство и тя с поглед отговори: „Да, за същото говоря, за което мислиш. Но ти напразно мислиш за това, та ето защо си иди…“

— Е, какво правиш ти там? — зачу се от другата стая гласът на Каширин. — Виж под кревата на Хусаров, в сандъчето, едно шише „тархун“ има.

Люсин се обърна при гласа, после погледна Таня и продължавайки да я гледа, зашари с ръка под кревата, на който седеше.

— Според мен, тук е — рече Таня и посочи с пръст под кревата, на който тя седеше, без да стане от мястото си. Той приклекна и като потършува с едната ръка под кревата, с другата, сякаш изгубил равновесие, я хвана за коляното и като го стисна изпитателно, я погледна в очите отдолу нагоре.

Тя не мръдна от мястото си, само погледна надолу и като приближи малко другия си крак, стъпи с тока върху пръстите на тършуващата по пода ръка. Настъпи и цялата се напрегна от съзнателно желание да му причини колкото може по-голяма болка. Той охна, дръпна ръката си изпод обувката й, пусна Таниното коляно и стисна двата смазани пръста в другата ръка. Без да му обръща внимание, Таня се наведе, сама потърси под кревата и му подаде шишето.

— Вземете… А пръстите подръжте под крана на чешмата…

— А вие се пръждосвайте при бога в рая — отдръпна се Люсин и като взе шишето, силно го стисна с премазаните пръсти. — Щом държат шишето, ще мине.

— Е какво, носиш ли? — викна му от другата стая Каширин. — Или не можеш да го намериш? Да ти помогна ли?

— Нося го — рече Люсин и излезе, като затръшна сърдито вратата.

Като остана сама, Таня погледна колебливо кревата на Хусаров; при него днес щеше да дойде жена му и кой знае защо, й се стори неудобно да легне на неговия креват.

Премести се на кревата на Каширин, подбутна зад гърба си възглавниците и полегна, провесила краката си на пода.

Не беше ли излъгала тя този Люсин, че винаги е правила онова, което е искала, а не, което са искали да направят с нея? Да, така е. А Дегтяр? И с Дегтяр беше също вярно, почти цял месец й се струваше, че го обича. А после всичко като че се скъса. И когато Дегтяр умря, дори й беше чудно, че не й е останала към него нито трошица женско чувство; просто беше й много жал за него като за всеки друг загинал другар и нищо повече. Очевидно природата се беше погрижила за нейната самозащита, щом не беше я надарила със способност да прощава своите женски обиди.

Сега, когато полегна, по-малко й се виеше свят. Тя взе от нощното шкафче една цигара и запали. „И днес ли няма да получа отговор на телеграмата? Ако мама видеше само, че пуша… Трябва непременно да ги оставя, инак ще се разстрои, ако узнае“ — помисли Таня и изведнъж ясно чу гласовете от другата стая.

Когато Люсин затръшна вратата, тя отскочи от горния праг и сега малко по малко се беше отворила до половина. В другата стая приказваха за Таня. Тя отначало искаше да закрие главата си с възглавницата и да не слуша, дори издърпа възглавницата, но в същия миг Каширин рече високо: „Както щете, не съм съгласен да я оставяме този ден сама“ — и тя изпусна от ръцете си възглавницата и се заслуша.

— Тогава ще т-трябва да отменим цялото м-мероприятие — рече Гурски.

— Добре, да го отменим — рече Каширин.

— М-моля те — рече Гурски. — В края на краищата т-ти отлиташ, тази вечер за тебе е последна. А аз засега оставам…

— Така да бъде, защо да я оставяме сама — рече Каширин.

И Таня с благодарност се усмихна на думите му и седна на кревата, като възнамеряваше веднага да отиде и да каже на Каширин, че си има важна работа и трябва бързо да си отиде, но гласът на Гурски я спря.

— Послушай, Каширин — рече той, — ти, разбира се, по п-принцип си п-прав, но въпросът има и друга страна: ти отлиташ, там знаят това, и т-твоята Полина чисто и просто иска да те види за последен път. Тя, разбира се, не е жена на д-декабрист, но все пак не е лош д-другар и за това време, откак си в Москва, не ти е нап-правила н-нищо освен добро. Трябва да я с-съжалиш…

„Действително Каширин е мил човек — помисли Таня, като ставаше. — Готов е заради мене да си развали последната вечер в Москва… Но аз, разбира се, няма да позволя това — нека идат, където искат…“

— Чакайте — рече Люсин, когато тя беше вече оправила кревата и се приближи до вратата. Като чу гласа му, Таня се спря с тежко предчувствие, сякаш той казваше това не на тях, а на нея. — Чакайте, хайде да вземем там със себе си и твоята докторка!

— А защо ти е тя там? — рече Каширин: — Да седи и да гледа?…

— Защо да гледа? — рече Люсин. — Аз я вземам за себе си.

— Ти вече се опита да я в-вземеш за себе си — рече Гурски. — Още духаш п-пръстите си!

— Нищо — рече Люсин, — тъкмо у такива има изненади… Ще пийне още малко, и самата няма да се познае. На мене Дегтяр, ако искаш да знаеш, сам ми е разказвал за нея…

„Значи, и на него е разказвал“ — помисли Таня с тъга и злоба — не към Дегтяр, а към себе си.

— Имала ли е тя нещо с него, или не? Или той ме е лъгал? — попита Люсин.

— Имала е — рече Каширин. — Аз дори го виках, за да не дрънка из цялата бригада.

— Тогава каква пречка има — рече Люсин, — взимам я за себе си и ще отидем всички заедно.

— Лично аз съм п-против — рече Гурски.

— Защо? — попита Люсин. — Нали е имала нещо с Дегтяр, Каширин сам потвърди…

— С Дегтяр е имала, а с тебе няма да има — рече Гурски. — Цялата вечер ще се п-провали… И после, в това има нещо п-противно.

— Всяка коза за свой крак — рече Люсин.

— И дори п-подло… — пресече го Гурски.

— Да ви вземе дяволът всички! И по-добре да развалим тази работа изобщо… — рече Каширин.

И преди да довърши тези думи, видя влязлата в стаята Таня.

Докато стоеше там в онази стая, тя си казваше, че просто ги чака да млъкнат най-сетне, за да може да влезе, като че нищо не е било. Но всъщност жадно слушаше онова, което говореха за нея. Слушаше, защото това беше нейно право, защото се бе оказала само между мъже, а те никога нямаше да й кажат на нея самата онова, което говорят за нея, когато смятат, че не ги слуша. А беше необходимо да знае какво говорят и мислят те за нея. Необходимо, обидно, срамно, интересно и тревожно — всичко заедно.

Тя влезе, не изтърпяла това объркано, тревожно чувство, запъхтяна от него като от бързо тичане и преди още да се овладее, задъхана рече:

— Благодаря, Иван Иванович. Подремнах малко у вас. Време е да си ида… — И като се сблъска с трезвия невярващ поглед на Гурски, издържа този поглед и се приближи до Каширин.

— А, дъще — рече Каширин, като ставаше и с шум отместваше стола. Той имаше виновно лице и виновен глас. Беше пийнал и не му идваше наум, че тя е чула какво са говорили за нея, но сигурно и без това изпиташе чувство на срам пред нея.

Гурски и Люсин се надигнаха след Каширин. Хусаров го нямаше в стаята: беше отишъл нейде. Затова Таня нито веднъж не беше чула гласа му.

— Къде ще отиваш?

— Определих среща, едва не се успах при вас.

— Виж, не ми идваше наум… — рече Каширин.

— Защо?

— А не може ли с нас? Ние тъкмо се каним… — почна Люсин и млъкна. Изглежда, Гурски го бутна.

Таня не отговори нищо, не се обърна дори към Люсин и като продължаваше да гледа Каширин, който смутено я хвана за ръката, рече:

— На всички там в нашата бригада предайте моя поздрав, а вас, ако може, ще прегърна…

И тя се пресегна и силно го целуна, без да се насилва, защото сега на сбогуване целуваше не този посръбнал и чувствуващ се виновен Каширин, а другия, какъвто той беше и какъвто отново ще бъде там, в бригадата, където отлита тази нощ.

После подаде ръка на Гурски и като се обърна към Люсин, усмихна се насила и рече:

— На вас не подавам, ръката ви боли…

— Нищо, аз не съм злопаметен — рече Люсин.

Той се тъкмеше да тръгне след нея, но Гурски го изтика с рамото си, излезе подир Таня в антрето и мълчаливо й подаде кожухчето. Тя благодарно му кимна, затвори след себе си вратата, бързо мина покрай дежурната по етажа, която я измери с дълъг поглед, и заслиза.

Когато слезе във вестибюла, видя отдалеч застаналия до портиерното помещение Хусаров, който говореше по телефона. „Сигурно пак пита за жена си. Ето защо си е отишъл: оттам, от стаята, не е искал да телефонира…“ И му помаха с ръка за сбогом. Той също я забеляза и й помаха с ръка.