Константин Симонов
Хората не се раждат войници (39)

Седемнайсета глава

Ние мълчахме, а немците цялата нощ до сутринта ту тук, ту там стреляха като улави — сигурно нервите им не издържаха вече, а предчувствието за края растеше. И това радваше, позволяваше да се мисли, че днешният бой действително ще бъде последен и недълъг.

Когато нашата артилерийска подготовка бе вече почнала, в батальона дойде Левашов. Хвана за рамото Синцов, който наблюдаваше пръскането на снарядите, и му рече с прехрипнал глас право в ухото:

— Днес съм с вас.

Шията му беше както и вчера омотана, а очите весели, трескави; личеше, че има огън.

— Не оставяте човека да му домъчнее за вас, другарю батальонен комисар — рече Синцов в паузата между взривовете. Той се радваше, че в този последен бой както и в първия, Левашов е пак в неговия батальон.

— И това ще стане, ще ти домъчнее — усмихна се Левашов, като намекваше, види се, за това, за което беше говорил вчера — че скоро ще излезе от полка на строева служба.

Артилерийската подготовка беше към края. Днес действуваше главно среднокалибрената артилерия за право мерене: бяха я докарали през нощта и разположили плътно навсякъде, където можеше. Нямаше го онова глухо, дълбоко потреперване на земята, което предизвикват близките удари на големите калибри, но наоколо всичко гърмеше и трещеше, а една батарея удряше по немците съвсем наблизо, като че над ухото ти някой през цялото време с трясък чупи огромни орехи.

Звуковете на боя биват различни: понякога те тегнат, капят скръбно като вода в празна кофа, понякога оглушават с несъразмерността между мащабите си и онова мъничко кротко парченце желязо, което е достатъчно, за да причини смъртта на човека. Сега през време на тази последна артилерийска подготовка в звуковете на боя имаше нещо ледено и звънко, може би защото беше студено и от бялото мразовито небе светеше слънцето.

Развалините на къщите, където бяха нощували миналата нощ и където по-предната нощ бяха хванали в плен генерала, бяха само на двеста метра зад гърба им, а тук, отпред, където в очакване на бъдещия скок се намираха сега Синцов, Илин, Рибочкин и свързочниците, беше най-предната линия. В този участък тя минаваше по развалините на трите крайни къщи на отнетото от немците заводско предградие. Отпред се простираше около осемдесет метра открито място, а зад него се точеше объхтана от снарядите невисока, около два метра, бетонна стена, която ограждаше заводската територия. Артилерията продължаваше да блъска по нея и сега.

Вчера до вечерта немците се криеха там, точно зад стената, стреляха с картечници и автомати.

Може би са се оттеглили сега навътре, към цеховете, но това щеше да стане ясно чак след няколко минути, когато ротите направят първия си скок. Всички чакат този момент. Чака Чугунов, седнал тук наблизо, вляво. Той току-що беше се надигнал, даваше някаква заповед и Синцов го видя. Чака втора рота, залегнала в другите развалини, по-надясно. Чакат картечарите, които ще прикриват с огън пристъпа на ротата. Те още вчера през деня бяха засекли всички точки, откъдето немците стреляха, а през нощта допълнително наблюдаваха по припламванията. От втора рота до стената беше съвсем близко, а тук, при Чугунов, разстоянието беше по-голямо. Мястото е открито, сняг почти няма, уличната настилка е покрита с почернял от взривовете лед. На няколко места има снарядни ями и разхвърляни от взривовете павета. Право от леда стърчи крива като въпросителен знак релса. На едната си страна е легнал скелетът на изгорен трамваен вагон. Това е всичко. А в зрителното поле се виждат да лежат нагъсто немски трупове, трийсетина. Сигурно са от отдавна, когато ги е застигнал тук залпът на катюшите.

Когато ротите направят първи скок, той, Синцов, с щаба на батальона няма да тръгне веднага с тях, а ще остане тук е прикриващите атаката картечари. Ако скокът излезе сполучлив, той също веднага подир ротите ще вземе със себе си свързочниците и ще прескочи там, под прикритието на стените. А ако стане задръжка, тогава според обстановката. Артилеристите ще помогнат, още веднъж ще обработят участъка с право мерене, и отново ще опитаме. Може би и той ще трябва да се надигне и да води. Всичко е възможно. Макар днес да не му се вярва в такава несполука, струва му се, че всичко ще стане отведнъж, от първите минути, дори има надежда, щом секне артилерийската подготовка, преди да се хвърлим напред, иззад стената да се появи бяло знаме, както казват, станало преди два дни в центъра на Сталинград.

Но своята надежда той не бива да споделя засега с никого и трябва да готви себе си и хората не за това, а за сражение.

Когато над ухото му един след друг тряснаха двата последни ореха и настъпи мигновено затишие, и с него се чу изсвирване, още едно изсвирване, и викове, и хората отляво и отдясно се втурнаха през откритото пространство към стената, оттам не се разнесе нито един изстрел. Хората тичаха през откритото място, а немците не стреляха. После изведнъж в зрителното поле на Синцов някой падна. „Значи, все пак стрелят“ — помисли той, но тозчас разбра, че войникът само се е подхлъзнал. И още един се подхлъзна, падна, скочи и се затече напред.

Бели знамена нямаше, но немците не стреляха. След три или четири минути всички, на които беше определено да направят първия скок, бяха пред стената; някои залегнаха зад нея, а други през отворите и дупките вече се промъкваха на отвъдната страна. И без да чакат команда, картечарите вече се вдигаха от позициите и почваха да притичват напред, когато там, зад стената, най-сетне почна стрелба.

Отляво, в далечината, се чуха единични избухвания на ванюши. „Все пак, до последния скок са запазили мини за ванюшите“ — помисли Синцов и се обърна към свързочника:

— Тегли да вървим!

Когато излизаха от развалините на откритото място, той успя да забележи, че Илин и Рибочкин, петнайсетина крачки по-наляво, също излизат и тръгват. Вървешком се обърна да види къде е Левашов. Левашов се беше спрял: откопчаваше каишката на кобура си. Откопча го и пъхна голия наган под ревера на кожухчето.

Зад стената продължаваха да стрелят.

Като погледна наляво, Синцов видя как картечарите бяха дотърчали до стената с „максим“ и го промъкнаха на отвъдната страна през един отвор. По това, дето вече много наши бяха преминали отвъд стената, той разбра, че сигурно там има някакво прикритие, може би предишни немски окопи. Помисли си, после, като погледна надясно, към скелета на трамвая, видя на платформата медната ръчка. Дойде му на ум, че когато ватманът напуска трамвая, той всеки път сваля тази ръчка, а тук колко месеца вече стои несвалена. Помисли, че до стената е останало по-малко от една трета от разстоянието. И за нищо друго вече не можа да помисли. Нещо го удари по лявата ръка с такава сила, че той загуби равновесие, подхлъзна се и падна на дясната си страна, а когато се подпря с автомата си на леда, та стана и погледна лявата ръка, не можа да я познае. Виждаше се ръкавът на кожухчето, а по-долу нито пръсти, нито дългият бял белег между палеца и показалеца, нищо освен остри парчета от кост, които стърчаха от окървавената отсечена китка.

Като не изпущаше от дясната си ръка автомата, а лявата отдръпна настрана, сякаш се боеше да не я закачи с тялото си, той хукна напред към стената и се опря чак когато стигна до нея. Спря се, видя до себе си Авдеич, който късаше със зъби индивидуалния си пакет, и рече злобно, със сълзи в гласа:

— Дотрошиха ръката ми, гадовете.

Когато се облегна с гръб на стената и усети как Авдеич хвана над лакътя ранената му ръка, прехапа устна и се извърна. Знаеше каква ще бъде сега болката, но още се надяваше, че няма да извика от нея. Когато се извърна, отбеляза за себе си, че там, зад стената продължават да стрелят и като огледа останалото назад открито пространство, видя, че там не лежи никой. Значи, освен него никой не е бил засегнат. А след секунда, като отначало не разбра какво е това, видя огромния ординарец на Левашов — Феоктистов, който идеше право към него и носеше на ръцете си Левашов. Феоктистов носеше Левашов, невъзможно беше да е сбъркал: виждаше се жълтото кожухче на Левашов и черните му валенки. Шапка нямаше, главата му се люлееше без шапка.

Синцов стоеше, облегнал се на стената, гледаше как Феоктистов все по-близо и по-близо носи към него Левашов и като усети как Авдеич прави с ръката му нещо, което той няма сили да изтърпи, замуча от болка през прехапаната си устна. А Феоктистов все още носеше към него Левашов и го донесе, и не го положи, а го тури да седне на снега до стената. Но Левашов не седна, а веднага започна да пада настрана, защото цялото му гърло беше разкъсано от едно голямо снарядно парче. От разпраните бинтове и памука напираше нещо розово и сиво и цялото кожухче отпред чак до пеша беше в кръв.

Но Феоктистов още не разбираше, че Левашов е умрял, защото гледаше не шията му, а лицето му, а лицето беше незасегнато, с отворени очи. Като не позволяваше на Левашовото тяло да падне, Феоктистов седна до него на снега и хванал с ръце главата, взе да гледа клепачите, както гледат лекарите, когато искат да се убедят дали е настъпила смъртта.

А Синцов продължаваше да стои и да гледа Левашов и Феоктистов, разбираше, че Левашов е вече умрял, защото друго не можеше да бъде, но все пак още не допускаше мисълта, че това действително се е случило.

Ръката го заболя така, че разбра: ей сега няма да се сдържи и ще завие като куче. Но не си позволи да направи това, пусна долната си устна и отново я захапа, после замижа, и усети как от очите му се леят сълзи от болка. И когато ги затвори, питайки се защо Авдеич все още прави нещо с ръката му — сигурно бинтова с втория индивидуален пакет — изведнъж чу настъпилата тишина. Там, зад гърба му, зад стената, не стреляха вече. Нийде вече не стреляха. Когато Авдеич го превързваше с първия индивидуален пакет, още стреляха, а сега вече не стреляха. Още му превързваха ръката, а той вече чуваше тишината. Войната в Сталинград беше свършила. Той беше без ръка, а Левашов убит.

Още стоеше замижал, когато Авдеич престана да пипа ръката му и кой знае защо хвана главата му и я отмести от стената. И когато вече отваряше очи, разбра, че Авдеич беше прехвърлил бинта, за да обвеси на него ръката му.

Когато отвори очи, видя право пред себе си своята ръка, къса, омотана като конско копито, дори неприличаща на ръка.

Почувствува слабост и като каза „дай да седна“, седна на снега до Левашов, когото Феоктистов продължаваше да подкрепя за раменете.

— Та той е умрял, не виждаш ли? — рече Авдеич.

Феоктистов го погледна, сякаш не разбираше какво му приказват, и помоли:

— Ти го подръж, а аз ще ида да му взема шапката.

С такава вяра каза „подръж го“, че Авдеич не възрази, и като седна до стената, прихвана главата на Левашов. А Феоктистов, без да се обръща, тръгна назад към трамвайния скелет, до който се търкаляше на леда шапката на Левашов.

— Прекъсната е сънната артерия. А той му търси шапката — рече Авдеич.

Но макар да беше ясно всичко и Синцов да виждаше това, нещо в него все още се отказваше да вярва, че Левашов го няма, че ето, просто така, в една секунда е настъпила смъртта и толкоз, а наоколо е вече тишина.

След три или четири минути дотича Илин. Бяха му казали, че са убили замполита на полка и са ранили батальонния командир, и той, щом научи това, остави всичко и се върна оттам, отзад стената. А как беше станало това, в залисията не бе забелязал, защото беше тичал тогава на верев, в друга посока и веднага, щом бе дотичал, бе прескочил стената заедно с Рибочкин.

Той обясняваше всичко това сега, сякаш беше виновен, че не го е забелязал веднага. Обясняваше на Синцов, а гледаше Левашов — не можеше да откъсне поглед.

Феоктистов донесе шапката, но вече не подкрепяше Левашов: разбрал беше всичко. Той и Авдеич положиха мъртвия върху снега до стената. На главата му сега имаше шапка, а от ревера на кожухчето стърчеше дръжката на нагана. Левашов го нямаше, а наганът му просто не беше паднал.

— На, дотрошиха ми ръката — рече Синцов на Илин същото, което беше казал на Авдеич.

Яд го беше, че са дотрошили същата тая ръка, заради която беше страдал толкова много, беше се препирал да остане в строя, и която толкова дълго бе му напомняла за себе си, докато зарастваше.

— Другарю капитан, вземете си часовника — рече Авдеич.

Синцов отначало не разбра, после погледна протегнатата ръка, в която лежеше часовникът му с черния циферблат и светещи стрелки, и разбра, че когато го беше превързал, Авдеич не беше забравил да му снеме часовника. Но разбра не само това, а и друго, че като му подаваше сега веднага този часовник, Авдеич, може би без сам да иска, му напомняше, че се прощава с батальона. И батальонът с него. Той ще си отиде от тях за болницата и този часовник ще му е нужен там, дето ще бъде вече сам.

— Върви ли? — попита Синцов.

— Върви.

Той взе часовника, повдигна пеша на кожухчето, пъхна го в джоба на панталоните си и обладан от мисълта, която сега вече не можеше да го остави, рече на Илин:

— Нека смятаме, че съм ти предал батальона.

— Ясно — рече Илин.

— Как е там?

— Предават се. Изпъплят с чаршафи, с пешкири. Почнаха вече да излизат на колони. Аз оставих Рибочкин там, напред. И Завалишин е там: отиде да говори с немците.

— И ти върви — рече Синцов. — По-добре ги претърсвайте, за да не им остане оръжие.

— Много са. Всички не можеш претърси.

Синцов стана и като усещаше, че не е загубил още силите си и може да ходи, стигна заедно с Илин покрай стената до първата дупка. Действително далеч, пред развалините на най-близкия цех, се виждаше цяла колона немци с голямо бяло платнище отпред, а друга колона се източваше от другия цех и пресичаше двора.

— Гледай колко са! — зачуди се той. — Хайде, върви. Работа ще имате до гуша. А аз ще отида в медицинския санитарен батальон.

— Санитарният взвод с шейните според заповедта трябва да е току зад нас, на триста крачки — рече Илин.

— От шейна няма да има нужда. Ние с Иван Авдеич сами ще стигнем.

— Ще ти пратя Рибочкин — рече Илин.

— Не ми трябва Рибочкин — рече Синцов. — Ние ще стигнем.

Илин го погледна и изведнъж строго, вече като пряк началник, се обърна към Авдеич:

— Закарайте капитана не до санитарния батальон, а до болницата. Върнете се и ми доложете, за да знаем всичко точно и да можем да го посетим. Разбрано ли е?

— Разбрано, другарю лейтенант. Какво неразбрано има тук?

Илин още веднъж погледна изпружения до стената Левашов и свирепо тупна с ръце по пешовете на кожухчето си.

— Шестцевна минохвъргачка, да я разтаковаш!… Убиха такъв човек!

— Късно е да псуваш — рече Синцов. — По-добре напиши със Завалишин донесение, че до последната минута на живота си беше с нас. Може би посмъртно ще му дадат нещо?

— Ще напишем. Но каква полза? За да окачат ордена на гроба му?

— Все пак. За близките — рече Синцов и като си спомни, додаде: — Но той ми казваше, че нямал никого.

— Ей сега ще доложим в полка и в дивизията — рече Илин. — Скоро всички ще надойдат тук. Сега за себе си се погрижи.

— Хубаво, командувай, ние тръгваме. — Синцов на сбогуване прегърна Илин със здравата си ръка. После, като направи десетина крачки, се озърна.

Илин, който все още стоеше над Левашов, вдигна глава и викна:

— Утре ще те навестим, чакай!

Така Синцов за втори път предаде батальона на Илин. Този път завинаги.

По пътя за санитарния взвод Авдеич го утешаваше, че почти цялата му китка е останала, само пръстите му ги няма, а на палеца като че долната става е цяла.

Синцов мълчеше — нямаше ни сили, ни желание да приказва. Само когато се приближи до мазето, дето бяха нощували днес, заповяда на Авдеич да отиде да вземе вещевата му торба. Авдеич отиде, а Синцов остана на открит въздух, страх го беше да слезе долу: току-виж закачил там в тъмното ръката си о нещо.

Стоеше и чакаше. А небето беше чисто, както в началото на боя. Цареше тишина и слънцето светеше, а той беше свършил войната. Наистина ли я беше свършил? Както изглежда, да. Беше свършил войната, когато всъщност всичко беше вече решено…

Авдеич излезе от мазето с вещевата торба и те продължиха по-нататък. Вървяха и слънцето им грееше в лицето. И беше толкова досадно, дето всичко това беше станало няколко минути преди края, че дори нямаше сили да мисли за него.

Когато бяха вече близо до санитарния взвод, срещнала Пикин.

До Пикин крачеше същият полкови комисар с бяло кожухче, който беше отнесъл тогава от батальона знамето. Крачеше пъргаво, дори изпреварваше дългоногия Пикин — сигурно бързаше да види капитулиралите немци. Сега всички любопитствуваха, сега и онези, които нито веднъж не бяха ходили, щяха да се замъкнат на бившата предна линия!

Три крачки преди да стигне до Пикин, Синцов долепи ръка до ушанката си. Пикин също козирува и се спря.

— Какво става с вас, батальонни командирю? Каква е раната?

— Откъснати са ми пръстите — рече Синцов.

Пикин се понамръщи, дори изпъшка от яд.

— А ние с полковия комисар тъкмо идваме във вашия батальон. Доложиха ни, че сте взели в плен много офицери. Но че са ви ранили още не са доложили. Пред другите полкове вдигнали ръце без изстрел, още щом свърши артилерийската подготовка.

Синцов сви рамене.

„Кой да знае защо са вдигнали ръце там, а не пред нас. И знае ли се защо не са доложили. За хубавото изобщо докладват по-скоро, отколкото за лошото… За Левашов, значи, също не са доложили…“

— Кому предадохте батальона?

— На Илин.

— Какви са загубите в батальона?

— Доколкото знам, ранени няма, освен мене.

Беше длъжен да каже за Левашов, но не каза: не искаше да говори пред този човек с дебела мутра и бяло кожухче, когото Левашов беше мразил от цялата си душа. След пет минути сами всичко ще узнаят.

— Да — рече Пикин, — не ви е провървяло в последните минути. Съчувствувам ви. — Той подаде на сбогуване ръка. — Ще доложа на дивизионния командир да ви види. Ще ви навестим. Постарайте се лекарите да не ви отпратят извън армията.

— Ще се постарая — рече Синцов, като не разбра сериозно или за утеха каза това Пикин, защото щом са откъснати пръстите, значи работата е ясна и какво значение има дали ще те отпратят лекарите извън армията, или няма да те отпратят.

Ръката го болеше така, като че в нея непрестанно, един след друг забиваха гвоздеи. С последни сили той ускори крачките си.

В санитарния батальон, преди да почистят раната, му дадоха сто и петдесет грама водка и когато Синцов седна след това в кабинета на санитарния автобус, който караше към болницата ранените през днешния ден, надвил за малко болката си, почти веднага заспа.

Събуди се от това, че автобусът не се движеше. Колата стоеше и имаше в това нещо тревожно, което го накара да се събуди. Колата стоеше, но нещо шумолеше и се движеше, нещо ставаше съвсем наблизо, зад страничника й.

Синцов отвори очи, погледна през затвореното стъкло на кабината и видя колона немци, които вървяха в строй по четирима край колата, изпреварваха я и се търкаха с рамене о товарника.

Не се знаеше защо стои колата. Шофьорът го нямаше. Сигурно имаше задръстване: — напред се виждат други коли. А немците вървят ли вървят по края на шосето, досами страничника на автобуса.

Синцов ги виждаше през стъклото — виждаше раменете им, лицата им, шапките, шинелите им с вдигнати яки, измършавелите им небръснати бузи и понякога очите им, обърнати към него, вперени вътре в кабината.

Вървяха пленени немци, без оръжие. Много, много немци. Няколко часа само откак беше настъпила тишината, а ги бяха вече строили в колони и ги караха в тила. И те вървяха, като се препъваха и падаха. Синцов видя как някой падна, повдигнаха го под мишници и го поведоха. После настъпи пауза, стори му се, че всички немци са минали. Но само му се стори: след няколко минути о страничника вече търкаше рамене нова колона. Начело вървяха няколко офицери, също изтощени, небръснати, слаби, с кепета и пилотки с отпуснати наушници. А зад тях пак войници, войници…

В колата бързо се качи шофьорът, хлопна вратичката и натисна старта. Сега вече не немците вървяха край колата, а колата покрай тях — дълго, километър или километър и половина, и Синцов все ги гледаше, безсилен да се откъсне от това зрелище.

Той ги гледаше през стъклото на кабината и не изпитваше сега ни омраза, ни злорадство, а само учудване. Толкова ли много сме заловили?

Когато най-сетне изпревариха началото на колоната и излязоха на чисто място, шофьорът рече:

— Свърши войната, другарю капитан.

Синцов се обърна, защото помисли, че водачът има пред вид него, но по израза на лицето му разбра, че говори не за него, а за немците, покрай които току-що бяха минали.

— Да, свършили са войната — рече Синцов на глас за немците и помисли за себе си: „А аз?“ Да, и ти също свърши войната. И всичко това е вече в миналото: и назначението в батальона, и въпросът на Пикин, „ще се справите ли?“, и твоят отговор „ще се справя“, и първото запознанство с всички, заедно с които после трябваше да воюваш, и мрачният Туманян, и вече мъртвият Левашов, и Рибочкин със стиховете му, и „декабристът“ Завалишин, и Илин, който беше поел вместо теб батальона. Всичко е назад: и първият бой, и последният, и всичко, което беше между тях. А напред е само болницата с номер сто и петдесет и три.

Този номер бе записан и даден на Иван Авдеич, когото въпреки възраженията му, ти не взе със себе си по-нататък от санитарния батальон, прегърна го, разцелува го и не го взе. Иван Авдеич е сега също там, назад, сигурно крета обратно към батальона, а може би е вече стигнал. Вещевата торба с всичкото имущество и с няколко без твое знание сложени кутии консерви е удобно сложена в кабината, в краката ти — последното, което Авдеич успя и можа да направи за теб.

Но не е истина! Още едно може да направи и ще направи. Когато се сбогува, помоли го, ако в батальона отново дойде батальонната лекарка Овсяникова, да й каже за раняването му точно, без да прибавя и без да скрива нищо и да й даде номера на болницата. За секунда помисли: добре щеше да е, ако тя беше наблизо там, когато го раниха. И веднага пропъди тази мисъл: само това трябваше!

Сега, когато изпревариха колоната на немците и той престана да ги гледа, пак почувствува в ръката си незатихващата болка. Извади от ватените си панталони часовника и като насън чу Таниния глас призори: „Трябва да вървя“.

Нима всичко това беше през онази нощ, от която не беше минало още ден и половина? И тя беше при него, и вземаше, и обръщаше ръката му, и гледаше този черен със светещи стрелки часовник, който изведнъж поиска да й подари за спомен, за да го носи. Само че кога ще я види, ето къде е въпросът. И изобщо какво ще стане сега с тях? Той не мислеше за себе си като за човек, загубил ръката си и затова длъжен отново да прецени отношенията си с една жена. Изглежда в Таня имаше нещо такова, което не му позволяваше да мисли за това. Просто си помисли, че сега всичко между тях окончателно се е заплело: какво ще стане с него и къде ще попадне, след като се излекува? Какво ще му бъде възможно и какво невъзможно, къде ще бъде той, и къде ще се окаже тя?

Отново го обхвана ярост: пет минути преди тишината! От целия батальон само той! Да, излязох от строя. Така или иначе шести път раняване, стига вече. Войната угощава, не се скъпи.

Опита се да мисли спокойно, хладнокръвно, без да губи здравия смисъл, но не излизаше нищо. Нещо му пречеше да си представи себе си без войната и войната без себе си, и никакъв здрав смисъл тук не помагаше.

Ясно си спомни мястото, дето всичко бе свършило за него — покрития с черен лед площад, извитата като въпросителен знак релса отляво, скелета на трамвая отдясно и бетонната стена отпред.

Интересно къде ще погребат Левашов? Някога Левашов се кълнеше, че ще издействува и ще погребе героя на Съветския съюз, батальонния командир Поливанов, в Сталинград, на площада на Падналите герои. А къде сега ще погребат него самия? Разбира се, на такъв човек като него ще се постараят да отдадат заслуженото. Ще го погребат със салют, с представители от всички батальони и ще направят временен паметник днес или утре. Може би там, пред тази стена, ще бъде градинката на завода или нещо друго? А може изобщо да няма нищо на това място — нито градинки, нито заводи? Ще изравнят след войната всички развалини и ще почнат да строят на ново място.

Заранта беше казал на Левашов: „Не оставяте човека да му домъчнее за вас“ — и не ти излиза от ума, че просто си изтърсил това и си прокобил. Сигурно цял живот ще си го спомняш. Животът ти, ако те уволнят окончателно, сега ще бъде дълъг.

С оня полкови комисар, който беше бягал там в Крим, Левашов просто не доведе работата докрай, отнесе я в гроба. А той си живее щастливо, и никой вече сега няма да докаже какъв подлец е. Нищо не бива да се отлага в живота, още повече на фронта. Нищо!

Каза го високо, на глас — шофьорът дори обърна глава. Каза го така, като че още имаше възможност да спори с Левашов.

Левашов беше казал, че няма никакъв близък. А щом няма никого, тогава кой ще го помни? Ех, аз ще помня. Да, ще го помня, докато съм жив. А Илин няма ли да помни? Ще помни. И Рибочкин ще помни, и Туманян, с когото те се караха, също ще го помни. И Феоктистов ще го помни. Макар да беше казал, че няма никого, все пак ще го помнят много повече хора, отколкото помнят някои от онези, които имат и майка и баща, и жена, и деца, и племенници…

— Пак ги настигнахме, гледай ти! — зачуди се шофьорът.

И действително настигнаха още една дълга колона пленници. Тя вървеше бавно, като слизаше надясно от пътя и хлътваше в снега; немците падаха, ставаха, вкопчваха се един в друг, отново падаха. И в това, как те вървяха и падаха, и как ставаха, и как вече не гледаха настрана, към притисналите ги откъм пътя коли, се чувствуваше отчаяние и преминала всички граници умора.

„Да, ето ги, същите тези немци“ — помисли Синцов. Въпреки жалкия вид на всеки от тях поотделно, гледката на още една безкрайна немска колона отново събуди у него глухото чувство на тържество, което се промъкна през болката и покрусата от непоправимостта на раняването.

Виновник за задръстването, поради което санитарната кола се забави, беше Серпилин. Като се връщаше от заводския район на Сталинград в щаба на армията почти по същото време и по същия път и изпреварил дългата колона пленници, той спря своя вилис в челото й и задържа движещите се отзад камиони. След като провери от лейтенанта, началник на конвоя, каква посока им е дадена, той отново се качи в колата и заповяда на адютанта да си отбележи: трябва да се погрижат за фарове по пътищата, за да не попаднат привечер колоните пленници право в разположението на разните тилови части и да не се получи стрелба и други кървави недоразумения.

Това, че без да губят време, бързо измъкваха пленниците от развалините на Сталинград, беше, разбира се, правилно, но около това — къде и какви колони да се изведат привечер, и къде ще нощуват те, и къде ще ги хранят днес и утре заранта, цареше още бъркотия.

Никога още през цялата война не бяха вземали такъв брой пленници. И изобщо до самия край, изглежда, нямаше да си представят истинските мащаби на собствената си победа над немците. „А може би и сега не си ги представяме“ — помисли Серпилин, като гледаше още една, вече шеста поред колона пленници, която неговият вилис настигна.

Днес от заранта той не беше в щаба, както обикновено, а заедно с Батюк и Захаров на изнесения напред временен команден пункт. Командирската жилка, колкото и да я заглушаваше в себе си, когато се намираше на щабна работа, все пак се прояви: последен бой, сърцето не е от камък — искаше му се да бъде по-близо!

Захаров отиде от командния пункт на предната линия веднага, щом разсъмна. Батюк дочака първото телефонно съобщение, че немците се предават, и също замина напред, и Серпилин остана един за всички. Но когато скоро след това по телефона се обади командирът на 83-та дивизия полковник Кортунов, че на участъка му командирът на немския корпус е съгласен да капитулира само пред генерал, стана нужда и Серпилин да замине. Той заповяда да съобщят на Батюк и Захаров за възникналата ситуация там, дето те се намираха, и след половин час вече се промъкваше със своя вилис през бившата наша предна линия и бившото немско предно разположение.

Като пренебрегваше опасността, защото все пак вече никой на света не знаеше къде в тази многослойна каша лежат наши и немски мини, кой, кога и къде ги е натурял, той благополучно стигна с колата направо до развалините на един грамаден заводски цех, в мазето на който беше щабът на немския корпус.

Серпилин завари доста своеобразна обстановка. От заводската територия вече извеждаха разоръжените немски войници начело с батальонните и ротни командири. Край цеха, по одимения сняг тъпчеха няколко десетки също обезоръжени немски офицери — щабът на корпуса. Но командирът на корпуса и още двама генерали с адютантите и охраната седяха както преди в мазето.

— Ние там, разбира се, сме ги блокирали, другарю генерал — рече посрещналият го командир на дивизията полковник Кортунов, немлад, небръснат, уморен и силно ядосан на немците, които не искаха да му се предадат. — Аз изобщо дълго не бих разговарял с тях, аз бих ги… — Той се спря, безсилен да изкаже всичко, което чувствуваше, но то беше и без това ясно на Серпилин. Нито полковник Кортунов, нито хората му щяха да се спрат пред високомерието на немския корпусен командир, който искаше да се предаде на един, а на друг не искаше. Щяха да хвърлят пет-шест бомби и нямаше и помен да остане от него и от всички, които бяха с него. Но за това предварително имаше заповед и толкова строга, че полковник Кортунов не се реши да я престъпи, въпреки обидата.

Той можеше, разбира се, да повика на помощ командира на съседната дивизия, той е генерал и щеше да се яви на драго сърце, но това беше свръхсилите на полковник Кортунов и той предпочете да позвъни не на съседа, а горе: все пак не беше така обидно.

— Къде са те? — попита Серпилин.

— Най-долу. В началото на войната тук правели каски. Под мазето, още по-долу, има бетонно стрелбище, дето ги изпробвали, те са в това стрелбище. Ще влезете ли при тях?

— Че защо ще отивам там — рече Серпилин. — Имате ли преводач?

— Имам.

— Слезте и заявете чрез преводача, че началник-щаба на армията е пристигнал да приеме тяхната капитулация. Нека излязат на чист въздух.

Докато Кортунов и преводачът пълзяха надолу да изпълнят неговата заповед, той остана до вилиса и отстрани наблюдаваше немските офицери. Онези, които отиваха в колоните, ако се съди по изтощението и мръсния им вид, бяха теглили в обкръжението един хомот с войниците, а другите, застаналите в две редици щабни, все пак запазваха повече самообладание и бяха облечени по-чисто, пък и лицата им отдалече изглеждаха по-охранени, отколкото на строевите.

Командирът на немския корпус излезе, придружен от още двама генерали и няколко офицери, а след тях от мазето заизлизаха тълпа обезоръжени войници, които бяха охранявали щаба до последната минута.

Командирът на корпуса беше невисок кривоног генерал-лейтенант, облечен по всички правила на устава — в шинел, ботуши и висока генералска фуражка. Лицето му беше нездраво, бяло, види се от дългото стоене по подземията, гърбоносо и неочаквано по татарски скулесто. Ако не беше униформата, Серпилин никога не би го взел за немец.

Двамата други генерали бяха в бекеши с кожени яки и ушанки. Командирът на корпуса беше гладко избръснат и стоеше на студа с вирната глава и гола шия, а другите двама пристъпваха зад гърба му небръснати и умърлушени — или мръзнеха, или се бояха, а може би едното и другото.

След като съобщи чрез преводача чина и длъжността си, Серпилин изслуша имената, чиновете и длъжностите на тримата генерали. Немецът каза, че е готов да отговори на въпросите на господин генерала, ако той има такива. Серпилин каза, че той няма въпроси и че командирът на корпуса и двамата други генерали ще бъдат веднага изпратени с кола в щаба на армията, съпроводени от полковника. Той посочи пристигналия тук подир него началник на контраразузнаването на армията Никитин.

— А втората кола ще трябва да ни заемете вие — обърна се Серпилин към командира на дивизията.

— Слушам! — В подчертаната готовност на Кортунов имаше отсянка на ирония над самия себе си: аз ги хванах, ти дойде тук, за да капитулират пред тебе, а сега аз съм длъжен да ти дам колата си, за да ги караш, където поискаш. Какво пък, слушам, ние сме войници.

— А моите офицери няма ли да дойдат заедно с мене? — попита немецът.

— Не, тях ще закарат отделно — рече Серпилин.

— Щом е така, моля да разрешите преди тръгване да се сбогувам с офицерите на щаба. — Немецът събра токове и долепи ръка до фуражката, като подчертаваше с това важността и официалността на молбата си.

Преводачът преведе и въпросително погледна Серпилин. Застаналият до преводача Никитин също се напрегна. Серпилин забеляза това и все пак не промени дошлото му отведнъж в главата решение. „Ако продължаваха боевете — бих помислил как да постъпя с такава молба, а сега, когато всичко е свършено, нека се сбогува!“

— Преведете му, че разрешавам!

Немецът отново вдигна ръка към козирката на фуражката, обърна се и се запъти към застаналите по-далеч офицери. Двамата други генерали не помръднаха от местата си.

Немските офицери, които тъпчеха през цялото време по снега в положение „свободно“, се изравниха и застанаха „мирно“.

— Господа офицери — с пресеклив глас рече немецът. — Вие мъжествено понесохте сталинградския ад, мъжествено понесохте руската зима. Надявам се, че също тъй мъжествено ще понесете руския плен. Сбогом! — Той изпружи ръка за фашистки поздрав, обърна се и тръгна обратно към емката. Двете й вратички бяха широко разтворени, до нея чакаше Никитин.

Немецът вървеше с отмерена крачка, а в очите му имаше сълзи. Да, поведението и речта му можеха да извикат чувство на уважение към него, а сълзите в такава минута не говореха за слабост, напротив, по-скоро — за сила. Но макар всичко това да мина през ума на Серпилин, главното, което той си помисли, като гледаше немеца, не беше нито едното, нито другото, а нещо трето. Помисли си, че войната с тях ще бъде още дълга и може би много дълга. Сега, след победата, не иска да мисли така, но не бива да се поддава на тази слабост.

Никитин заедно с тримата генерали замина с двете емки, неговата и на Кортунов, а Серпилин заповяда на дивизионния командир да отдели четири камиона и да изпрати с тях офицерите от щаба на корпуса също в щаба на армията.

— Защо сте оклюмали, полковник? Недоволни сте, че немецът е отказал да капитулира пред вас? Голяма работа! Все пак него и цялата му войска сте хванали в плен вие и вашата дивизия, а не аз и не някой друг. А немските генерали ни трябват живи, а не мъртви, ще трябва да се спазва етикетът.

— Всичко е ясно, другарю генерал — рече Кортунов. — Откровено казано, беше ме срам пред моите хора: ние го хванахме в плен, а той отказва да капитулира пред мен, техния дивизионен командир.

— Намерили сте от какво да се срамувате — рече Серпилин. — Нека немецът се срамува, че е генерал-лейтенант и командир на корпус, а вие, полковникът, сте го хванали в плен с целия му щаб, в който само полковници има десетина. Колко пленници хванахте днес?

— Досега, по груба сметка, повече от четири хиляди.

— А колко хора имате в дивизията днес?

— По-малко от две…

— Ето на — рече Серпилин, — на всеки войник се падат вече по двама пленници, а вие още се срамувате.

— Всичко това е ясно, другарю генерал — рече Кортунов. — Победата си е победа, разбира се!

Но по обиденото му лице се долавяше, че не му е минало лошото настроение от това, че немският генерал все пак отказа да капитулира лично пред него, полковник Кортунов, комуто два пъти вече бяха изяли отдавна заслужения генералски чин и сега виж какво излезе от това!

Серпилин прочете в очите му този мълчалив укор, но не отговори нищо и като му стисна ръката, потегли обратно към командния пункт на армията.

Вече из пътя той с усмивка си спомни как след сбогуването на немеца с офицерите му, след онова самообладание, което щеш не щеш, будеше уважение към него, той, вече готов да се качи в колата, се обърна и с още неизсъхнали от сълзите очи попита:

— Надявам се, господин генерал, че съгласно условията на капитулацията цялото наше лично имущество…

Серпилин го спря с жест и като не даде този път на преводача да прави усилие, посочи Никитин и отговори на немски:

— Относно вашето лично имущество, обърнете се към полковника.

Не се отказа от удоволствието да каже така, и без да добави дума се обърна и си отиде, макар че после, след тяхното заминаване, за всеки случай все пак посъветва Кортунов да установи специален надзор над генералските куфари:

— Педант е, ще поискат от вас всичко, което се полага по условията на капитулацията. Внимавайте славяните да не задигнат, недай боже, нещо!

В щаба на армията не им беше до празнуване на победата. Разбира се, сега всеки живееше с празника в душата. Но работа имаше до немай къде! Батюк, който се беше върнал в щаба преди Серпилин, най-напред позвъни и поиска за вечерния бюлетин да се дадат от всички дивизии пълни сведения за броя на взетите пленници и трофеи и в никакъв случай да не се изпуснат точните граници на територията, завзета от частите на тяхната армия в резултат на боевете. Батюк искаше да покаже стоката си от най-хубавата й страна, да не даде нищо свое на съседите, а ако някой заловен танк или зенитка се намират на разграничителната линия — съседът да постъпи както иска, но те да фигурират при нас. После, ако щеш се късай от яд, няма да има друг бюлетин — този е последният!

Всичко това налагаше до вечерта работа с пот на лицето.

Батюк телефонира още няколко пъти: отначало заповяда на Серпилин да запълни без отлагане грамотите с наградите за офицерите от щаба на армията. „Че после си пей колкото щеш!“ След това телефонира да изяснят едно недоразумение: по сведения от дивизиите излизаше, че армията е заловила днес петима генерали, а фронтът заявяваше, че им били докарани четирима, единият бяха изгубили. За щастие, Серпилин беше в течение на работата и успокои Батюк, като обясни: донесенията са верни, армията е хванала в плен при все това петима генерали и този петият, спорният, в действителност е безспорен; Хитлер му дал генералски чин по радиото само преди три дни и той ходел още в полковнишка униформа, за което съобщил, когато се предал в плен.

— Това ли е всичко, което има да ми кажете, другарю командуващ?

— Това е всичко — рече Батюк. — Макар не, не всичко. Когато подпишем вечерния бюлетин, ще вечеряме. Все пак ние хора ли сме, или не сме хора?

Но до двайсет и три часа, до бюлетина, беше още далеч и през това време Батюк звъня пак, звъняха и от дивизиите, и най-сетне вече късно вечерта — го повикаха при Захаров да обсъди с него и заместник-командуващия по тила цял куп въпроси, свързани с по-нататъшното снабдяване и осигуряване на армията.

Обсъждаха дълго. Какви неща само не възникват в момент, когато цялата армия трябва да премине от едни релси на други! Едно са боевете, когато са живели от ден за ден с надеждата, че а-ха ще свърши, а друго е тишината, до която хората са стигнали с последни сили и искат да се стоплят, да се измият, да поспят при човешки условия. Какво само струва да се измият всички както трябва, да се преоблекат, колко войнишко бельо трябва да се изпере, колко валенки да се зашият, ботуши да се закърпят! А дезинфекцията на помещенията, дето са били немците? С петнистия тиф няма шега, а те са въшкави. Достатъчно е да минеш покрай колона пленници, за да видиш как се чешат… И труповете ще трябва да се приберат, в началото поне от крайпътните места, да не говорим за камарите, каквито има навсякъде, във всяко мазе. Никому не се иска да се занимава с това, а ще трябва.

Дори егоистично си пожелаха да изведат армията по-скоро от Сталинград. Колкото и да е трудно на всяко ново място, все пак грижите са по-малко, отколкото тук, в развалините. Разбира се, и тук ще оставят някои хора, те ще бъдат големите мъченици, върху тях ще легне и разчистването, и разминирането, и прибирането на труповете. Дано само не сме ние! Най-сетне се споразумяха по всички въпроси и заместник-командуващият се прибра във втория ешелон. Серпилин също се канеше да си отиде, да постегне своите, за да приготвят по-рано бюлетина — искаше да си остави известно време, да поседи над него лично. Но Захаров го задържа:

— Имаш ли петнайсет минути?

Как да отговори? Би желал да има не петнайсет минути, а час и два, би желал да се облегне на стола, да се изтегне, да извади цигара, да я почука по кутията и без да бърза, да запуши. Но всичко това е още невъзможно. А петнайсет минути, разбира се, има. Задачите са дадени и машината е пусната в ход.

— Кажи, Фьодор Фьодорович, искрено, побра ли ти се вече в главата всичко, което стана? В моята още не може да се побере.

Серпилин отговори така, както си беше, че и той колкото и дълго да е очаквал това, още има чувството: нима е истина? Нима се е свършило?

И въпросително погледна Захаров, защото разбираше, че този разговор е само така, за начало, че не за него са го задържали в такова усилно време.

— Исках да те попитам какво ти е настроението, Фьодор Фьодорович — попита Захаров и след като помълча, додаде: — Не питам по свой почин, фронтът се интересуваше. А може би и не само той.

— От какво са се интересували? — разтревожен попита Серпилин.

— От твоето самочувствие. Самият аз едва днес узнах от тях за твоето нещастие. Ти не си ми казал.

В думите на Захаров имаше обида. Може би при техните добри отношения справедлива. Не беше му казал, защото — ако трябваше да бъде докрай откровен, щеше да се наложи твърде много да му обяснява. Значи за това беше го задържал! А отначало му се стори, че иска да пита съвсем друго.

— Ами какво да ти отговоря на това, Константин Прокофиевич? Извинявай, че по-рано не споделих с теб. Ако изобщо кажех някому, щях най-напред на тебе. — Серпилин разкопча джоба на рубашката си и извади писмото. — На прочети. Не се учудвай, че е друго презимето, той не носеше моето име. — И като казваше вече това, по очите на Захаров разбра, че той не се учудва и сам знае за другото презиме.

Захаров прочете бавно писмото, сгъна го и му го върна.

— А защо не каза, Фьодор Фьодорович? Мигар сам е по-лесно да мислиш за това?

— Случаят, както се казва, е особен — Серпилин горчиво се усмихна. — Най-напред ти ми кажи какво знаеш и какво не знаеш.

— Изглежда, всичко знам — рече Захаров.

— Откъде?

— Ами твоят Иван Алексеевич, когато беше при нас, ми разказа за тази работа.

— Защо и за какво? — попита сърдито Серпилин, който смяташе, че Иван Алексеевич си е позволил този път повече от онова, на което имаше право.

— Имахме намерение по-късно да преведем твоя син в нашата армия на съответна длъжност.

— Без мое знание? — попита както преди сърдито Серпилин.

— Не, с твое знание. Мислехме, че когато боевете свършат, ще почнем да се попълваме и ще си поприказваме откровено…

— А с каква цел?

— Искахме да те помирим със сина. Смятахме, че и на тебе ще бъде по-леко, и на него.

— С него вече ме помири войната. — Серпилин стана и закрачи из стаята.

— Седни, успокой се — рече Захаров. Той предвиждаше, че разговорът ще бъде тежък, но не можеше да го избегне. Внезапното позвъняване от фронта днес, посред ден, след всичко, което ставаше, беше от онези, които не се случват току-тъй. Захаров беше достатъчно опитен в тези работи, за да знае — позвъняването беше измислено не в щаба на фронта, зад него стоеше нещо неизвестно, лошо или добро за Серпилин, ако се съди по позвъняването, по-скоро добро, впрочем дявол знае.

Той седеше и чакаше какво ще каже разхождащият се из стаята Серпилин. Но Серпилин още дълго ходи и мълча, после се спря и рече с пресипнал глас:

— Че го накарах да воюва, все пак съм прав, а останалото не е в моя власт. А ако беше тук в нашата армия, тогава какво?… — Искаше да каже, че и при тях в армията всички, които са на първата линия са смъртни, но не се доизказа и отново закрачи из стаята.

Той ходеше и мислеше за сина си. Какво значи, обичаш или не обичаш, повече или по-малко ли си обичал? Много слаби са тези думи, за да си представиш какво значи, когато до двайсет и една година възпитаваш край себе си едно същество и му говориш всичко, което мислиш, и смяташ, че до тебе расте твое, а после дохожда ден — и излиза: не, не е твое. За каква любов и нелюбов може да става тук дума? Тук става дума за нещо по-голямо, за целия живот.

Той седна, запуши и попита:

— Трябва ли да се изповядвам пред теб, а?

— Ти по-добре знаеш — рече Захаров.

— Виждам, че се смяташ задължен да слушаш. А лесно ли е?

— За задължението отчасти е вярно — рече Захаров. — Кой съм аз всъщност? Политрук на високо равнище, когато се изповядват, длъжен съм да слушам. — При тези думи той леко се усмихна, като даваше да се разбере, че казаното е отчасти горчива шега, а отчасти пълна истина.

— Разбира се, тежко е — рече Серпилин. — Да не говорим за това, че той има жена и дъщеря, които аз още не съм виждал. А плюс това, колкото и да се уверяваш, че си прав, и действително си прав, все пак знаеш, че ти си го тласнал към смъртта. Прав или неправ, ти си го тласнал.

— Да — рече Захаров. — Когато Иван Алексеевич ми разказваше това нещо, още тогава си помислих: до каква степен можем да им бъдем съдници?

— А защо да не сме им съдници?

— Не казвам, че не можем да им бъдем съдници, а казвам — до каква степен? Щом е тръгнало на изповед, в тридесет и седма година във Воронеж, когато арестуваха най-добрия ми приятел, а жилището му запечатаха, аз не пуснах жена му да живее у нас. После чрез жена си й помогнах, но не я пуснах да живее у нас. Мислех така: аз и така, и така, няма да я спася, а пусна ли я — и себе си ще погубя. Вчера запечатаха неговата квартира, утре — моята. И сега да ме питате: прав ли бях, като реших така тогава? Ще отговоря: очевидно, прав. Прав, а ме е срам. Когато се върна в трийсет и девета, първо дойде при мен. За жена си знаеше, но дойде да ми каже, че ме разбира: ако съм я бил пуснал да живее, щял съм да извърша самоубийство. Той разбра, но на мен от това не ми става по-леко. И се срещаме оттогава с него не по моя, а по негова инициатива. На него му е леко с мен, а на мен тежко. Макар че през онова време можеше да бъде и обратното: можеха да запечатат моето жилище, и не неговата жена щеше да идва на вратата ми, а моята — на неговата. Бяха писали доноси и срещу мене.

Серпилин мълчеше и пушеше цигара.

— Защо мълчиш?

— Слушам — рече Серпилин. — Всичко е така. Съгласен съм с тебе. — Загаси цигарата, стана и вече прав добави: — А аз, да си кажа искрено, помислих друго, когато ти заприказва.

— Какво помисли?

— Помислих: може би Никитин се е оплакал от мене?

— Защо Никитин?

— Поради моята собствена глупост — рече Серпилин. — Преди два дни адютантът излезе, отворих чекмеджето на масата му — търсех една карта — и случайно видях тефтерче, а в тефтерчето за мене: „Днес С. пред мене каза…“, „Днес С. пред мене каза…“ По-нататък не гледах, бутнах чекмеджето, а през деня видях Никитин и му изтърсих: „Посъветвайте моя адютант утре да напусне, а не напусне ли — ще го изгоня, защото мислех, че е мой адютант, а се оказа, че е ваш!“ Никитин облещи очи срещу мен: „Не разбирам какво искате да кажете.“ А аз бях в такова настроение, че му обясних: макар че, казвам, в армията има и трябва да има контраразузнаване, в нея не бива да се държат глупаци! Обясних, обърнах се и тръгнах, за да не кажа и нещо друго. Прибрах се — насреща ми адютантът. Аз му казвам още вървешком: „Пишеш ли всеки ден всичко, което говоря пред тебе?“ „Да, виновен съм, ще прекратя, разбирам“ „Какво разбираш?“ „Разбирам, че е забранено да се водят дневници, знам.“ И от дума на дума домъкна ми целия си дневник, излезе, мечтаел да стане писател! Ето какво се случва! Влезе ти бръмбар в главата и сам се хванеш, и ето ти — наклеветил си човека! Мислех, че Никитин се е ядосал и ти е казал да ме повъзпиташ.

— Нито дума не ми е казал.

— Тъкмо затова ме е още повече срам.

— Изпъди ли адютанта? — попита Захаров.

— Къде сега ще го пъдиш? Като адютант не е съвсем добър, но какво не се случва, току-виж наистина излезе писател. Разрешавате ли да си отида?

— Не сте ли пресметнали още загубите? — попита Захаров, като изпращаше Серпилин до изхода.

— Направихме груба сметка. Във всички дивизии за вчерашния и днешния ден има над триста, а от тях сто и петдесет убити.

— Добре все пак, че доунищожихме днес немеца, не се забавихме — рече Захаров. — Ако бяхме се забавили, можеше да загубим повече.

— Може да е така. А може и да не е така. — Серпилин отбягваше закъснелите самооправдания. Той беше вече решил за себе си този въпрос завчера на Военния съвет, когато гласува за незабавни действия, защото смяташе, че жертвите не могат да бъдат особено големи, а необходимостта да си развържат по-скоро ръцете за по-нататък ги оправдава.

— Покани ли те Батюк? — попита Захаров.

— Покани ме.

— Значи като предадеш бюлетина, ще се видим!

Когато се прибра, Серпилин, без да се съблича, попита:

— Какво става с бюлетина?

Отговориха му, че се преписва, след няколко минути ще бъде на масата му.

— Доложете ми, когато бъде готов; ще постоя на улицата да подишам чист въздух.

Той излезе от къщата и като сложи ръце на гърба си, погледна небето. Беше тъмно и беззвездно.

„Значи, времето все пак се е развалило, а аз в залисията просто не съм забелязал“ — помисли той. И изведнъж долови стенещия звук на летящи високо в небето самолети. Като измамваха зенитчиците, юнкерсите заобикаляха Сталинград откъм север, за да хвърлят нощния си товар на своите обкръжени войски: още не вярваха, че всичко е вече свършено.