Константин Симонов
Хората не се раждат войници (6)

Шеста глава

Завеждащата отделението, когато Серпилин влезе при нея, го покани да седне.

— Ей сега ще се върне сестрата; отиде да постави печат и номер на удостоверението ви.

След нощното дежурство завеждащата беше заприличала още повече на уморена камила. Тя седеше прегърбена и преглеждаше историята на болестта. После извади от масата бучка захар и като капна на нея няколко капки от едно шишенце, тури я в устата си.

— Виждам, че и на вас ви се събира много — рече Серпилин.

Влезе медицинската сестра с удостоверението, а след нея синът на Серпилин.

Каквото и да беше станало, Серпилин не можеше да отвикне да го нарича така в мислите си. Не можеше и сега.

— Това е всичко — рече завеждащата, като взе от ръцете на сестрата и подаде на Серпилин удостоверението. — А можете да дойдете да я вземете по което искате време, щом приготвите всичко.

— Към два часа всичко ще бъде готово — рече синът на Серпилин. — Ей сега ще отида в гражданското отделение, после за ковчега, после в Новодевиче… Към два часа с колата и с ковчега ще бъдем тук. Казаха ми, че си решил да я погребваш днес? — обърна се той към Серпилин.

Серпилин кимна.

— Могат да не ви уредят работата толкова бързо — усъмни се завеждащата, но синът на Серпилин уверено рече: „Нищо, ще го направят.“

Гласът му беше енергичен, висок, той, изглежда, знаеше и можеше всичко, и очите му бяха червени, подпухнали от сълзи.

— Само че вие донесете всичко предварително, другарю генерал, за да я облечем — рече сестрата. — Нашите болногледачки ще направят това, ще се постараят, но им трябва време. Вие по-добре още сега донесете.

— Ще донесем, ще донесем, всичко ще донесем — бързо отвърна синът.

Той забърза, желаейки може би да избави баща си от излишни мисли за всичко това, и Серпилин му се подчини и пръв излезе от кабинета на лекарката.

— Почакай — спря го Серпилин, когато вече вървяха по коридора, — ще се върна да повикам колата.

— Ами че моята е тук — рече синът. — Сега ще отидем за нещата в къщи, нали?

Попита така, сякаш имаха както по-рано общ дом.

Пред входа на болницата стоеше една-единствена кола — новичък, открит, с опънат гюрук американски вилис. Тези коли едва отскоро бяха почнали да се появяват в армията, в противотанковите артилерийски полкове, у голямото началство. Серпилин беше ги виждал, но сам той нямаше такава кола.

— Седнете на задната седалка — заповяда синът му на шофьора. — Аз ще карам.

Без да каже нещо, Серпилин седна до него.

— Ето, пътуваме по командировки, изпробваме ги… — рече синът, след като изминаха мълчаливо пет-шест минути. — Аз съм сега офицер за поръчки при Панкратиев. Той казваше, че си го познавал.

„Виж какво било — помисли Серпилин, без да отговори нищо. — Значи върти се около Панкратиев.“

Той действително го познаваше, но макар сам по себе си Панкратиев да беше добър човек, все пак беше неприятно това, че синът му изпълнява поръчките на Панкратиев в автомобилното управление. Наредил се на по-леко!

Няколко минути пътуваха пак мълчаливо, после Серпилин запита:

— На кои фронтове пътувате?

— Повече на Западния и Калининския, а последния път на Северозападния — обади се радостно синът му. Мълчанието го потискаше. — Защо?

— Нищо — отвърна Серпилин. — Мислех, че си на фронта…

Когато пристигнаха в къщи, синът се канеше да слезе заедно със Серпилин.

— Ти само ми кажи какво да взема, аз ще го взема, ще го откарам, а после вече ще ида в гражданското отделение… — рече той.

— Не — отговори Серпилин, без да се вдава в обяснения защо „не“. — Нещата ще отнеса аз сам.

Той не знаеше как се прави това, не знаеше какво от нещата на жена си трябва да занесе там, в болницата, за погребението, и какво не трябва, по при все това искаше да го направи сам, без сина си.

— Само че… — понечи синът му, но Серпилин го пресече:

— Всичко ми е ясно, не е нужно да повтаряш.

— Аз само искам да кажа да ми дадеш удостоверението, то ми трябва за гражданското отделение.

Серпилин извади и даде на сина си удостоверението и без да се обръща, влезе във входа.

„Щом служи в Москва — мислеше Серпилин, като се изкачваше тежко по стълбата, — защо е дошъл при майка си чак сега?“

Той не обвиняваше сина си за нейната смърт — така беше се случило. Можеше да се случи и иначе. Вярваше на думите на лекаря, че ако се съди по състоянието на сърцето й животът й вече отдавна е висял на косъм. Но от главата му не излизаше натрапчивата мисъл: защо все пак синът му е дошъл при нея? И защо тя така се е развикала? Тя не обичаше и не умееше да вика. Дори през нощта, когато го бяха взели и цели седем часа бяха обискирали, тя не каза никому нито дума, скръсти ръце на гърдите си и се разхожда напред-назад из стаята от вечерта до зори, докато го отведоха. Но и тогава не викна и не зарида. А сега се развикала. Защо?

Той дълго тропа и вече мислеше, че няма никой, когато му отвори момчето.

— Мама я няма, а аз режех дърва на черния вход. Не чух…

— А кога ще се върне майка ти? — попита Серпилин.

Дойде му наум, че трябва да се посъветва със съседката какво от нещата трябва да вземе за погребението. Не искаше да се съветва със сина си, а с нея можеше.

— Сигурно ще дойде скоро, отиде за хляб. А какво става с вас? — попита момчето и вдигна очи към Серпилин.

— Умря — рече Серпилин и като се извърна към стената, вдигна телефонната слушалка.

Адютантът каза, че Иван Алексеевич си почива.

— Още ли не е дошъл? — попита Серпилин.

— Не, той е тук. Когато се забави до сутринта, почива си тук. Каза да дойдете към единайсет и трийсет. Пропускът ви е вече поръчан — рече адютантът. — Кога да ви изпратим колата?

Серпилин поиска колата още сега, постави слушалката и като се обърна, видя момчето, застанало зад гърба му с ключ в ръце. Очите му бяха уморени и състарени. Така става с децата — без да се съобразява с нищо, животът внезапно поисква от тях за няколко часа да станат изведнъж възрастни, и те стават.

— Благодаря — рече Серпилин, взе ключа и като отвори вратата, влезе в стаята си.

По нещата в стаята се чувствуваше, че съседката е разтребила старателно всичко. Но тъкмо тази старателност напомняше за нещастието. Стаята беше така чисто прибрана, че изглеждаше необитаема. На леглото лежаха възглавниците в чисти калъфи, одеялото беше сложено в нов чаршаф, двата стъклени пепелника на перваза и на масата бяха излъскани до блясък. Валентина Егоровна, макар да бяха й забранили лекарите, пушеше по малко и когато живееше тук, в пепелниците имаше винаги наполовина недопушени, оставени за друг път цигари.

Серпилин се спря и не знаеше откъде да почне. Застанал насред тази пуста, чиста и студена стая, приличаща много на оная пуста, чиста и студена стая там, в болницата, той още веднъж помисли, че е било много щедро за днешното военно време да го викат тук, в Москва, при умиращата му жена; и какво, по-леко ли му е от това? Може би и по-леко, а може би и по-тежко. Може на онези, на които е съвсем невъзможно дори да помислят да се отлъчат от фронта заради умиращата си жена, да им е дори някак по-леко поради тази независеща от тях невъзможност. Сигурно това беше несправедлива мисъл, но все пак тя му дойде наум. И му хрумна също, че сега в третата година от войната всички понятия за това — какво е нещастие и с какво може да се помогне на човека в нещастие, и какво трябва той да изпита, когато се намира в нещастие — всичко тава вече отдавна се е объркало, нарушило, отишло по дяволите… Той си опомни как сам много пъти е отказвал на хората отпуски, които са им били необходими извънредно много, до сълзи; и като се приближи до шкафа, решително дръпна вратата. Така или иначе трябваше!

На окачалките от края висеше неговият шинел. Той знаеше, че виси тук; затова беше отлетял в Москва с кожухче, без да взема друго. Но шинелът висеше не просто така, а обвит с чаршаф и забоден с карфици. Валентина Егоровна имаше навик да завива и забожда нещата, които особено пазеше. Серпилин си спомни, че ще трябва да отиде в Генералния щаб, отбоде карфиците и метна шинела на стола. Всички останали вещи бяха на жена му: демисезонно палто, също завито в чаршаф и забодено с карфици, и няколко рокли. Всички рокли бяха познати и стари. От трийсет и седма година тя не беше си ушила нито една нова. Без да е решил още коя ще вземе за погребението, наведен потършува в дъното на шкафа, намери два чифта пантофи, извади ги и ги сложи пред кревата. Едни стари, изкривени пантофки, и други, нещо като полуботушки, нови, вълнени, с бархетен хастар. Не беше ги виждал по-рано. Значи все пак беше поръчала да направят нещо от тези материали за хромови ботуши, които той беше получил миналата година на фронта и беше й изпратил в Москва.

„Ще ги взема — помисли той, — те са по-топли.“

После отвори другото крило на шкафа, тъй като знаеше, че трябва да вземе и бельо, но това се оказа не по силите му. Като гледаше сгънатото там бельо на жена си, той застана прав срещу отворения шкаф и сложил ръце зад гърба си, дълго остана така, сякаш имаше окови, които му пречеха да ги протегне, да вземе бельото, да го събере, да го завърже във вързоп…

Когато влезе съседката, той все още стоеше пред шкафа със сложени зад гърба ръце.

Тя влезе и като разбра с какво е зает, мълчаливо се зае да го върши вместо него. Най-многото, с което сега можеше да му помогне, беше да го избави от въпроси. Така и направи: сама избра роклята — черна, и пантофките, после като потършува в шкафа, избра бельото, измъкна един чаршаф, разстла го на масата и взе да слага нещата върху него.

А той все така стоеше насред стаята и тя ходеше покрай него като покрай стълб от шкафа до масата и обратно.

— Ето, готово — рече тя, като завърза вързопа и седна.

Това бяха първите думи, казани от нея, след като влезе, и той й беше благодарен за това.

Когато тя седна, той също седна, запали цигара и като изтърси пепелта в пепелника, спомни си за студената чистота, която цареше в стаята и рече:

— Благодаря ви, че сте разтребили.

Тя кимна и неочаквано за него заприказва за миналото:

— Когато ви сгъстяваха, Иван Терентиевич искаше да откаже, не желаеше да се премества на обитавано място, но аз го убедих: ами ако току-виж сметнат нашия отказ за нещо особено. Сами знаете какво време беше. Влязохме като виновни, стараехме се на първо време да не гледаме Валентина Егоровна в очите.

— Тя винаги ми е говорила само хубави работи за вас — отбеляза Серпилин.

— И ние не й правехме нищо лошо — отвърна Мария Александровна. — Само отначало сами се чувствувахме неудобно.

— Че какво неудобно има — рече Серпилин.

Той помисли, че всичко това сега вече няма абсолютно никакво значение, но после му дойде наум, че, има, и стисна ръката на седналата пред него жена да й благодари вместо онази, която сама вече не можеше да поблагодари.

На очите на жената се появиха сълзи, предизвикани от спомена за собственото й нещастие, но тя се сдържа и не заплака пред Серпилин, защото неговото нещастие беше по-късно, днешно. И днес трябваше да мисли за него, а не за себе си.

— Ще дойда с вас да я облека — рече тя, като стана и взе в ръце вързопа с нещата.

Серпилин облече миришещия на нафталин шинел и те излязоха в антрето. Поиска да вземе вързопа от нея, но тя не го даде. Така слязоха по стълбата и седнаха един до друг в колата — той с празни ръце, а тя с вързоп на колене.

Пътуваха мълчаливо. Посред пътя Мария Александровна каза:

— Когато си дойдох от погребението в Москва, тя не се отделяше от мен ни денем, ни нощем.

И отново млъкна.

Когато се спряха пред болницата и слязоха от колата, Серпилин се обърка. Той разбираше, че не бива да отива там с нея, но не знаеше да я чака ли тук, или да отиде в Генералния щаб.

— Вие не ме чакайте, отивайте — сама първа рече тя. — Щом свърша, ще си ида в къщи. А на гробищата няма да дойда с вас. Ще си спомня там за своето — и сили няма да имам, само ще ви създам излишни главоболия…

В бюрото за пропуски в Генералния щаб не стана нужда да се чака: пропускът беше готов — но Иван Алексеевич го нямаше. Адютантът каза, че е дошъл и отишъл на доклад, като предупредил, ако генерал-майорът дойде преди него, да го чака.

И Серпилин зачака. Трябваше да чака дълго. Няколко пъти влизаха непознати генерали и адютантът, като ставаше при тяхното появяване, еднообразно отговаряше: „На доклад.“

Като нямаше какво да прави, Серпилин поглеждаше адютанта и се опитваше да си представи по поведението му: променил ли се е Иван Алексеевич за времето, през което не са се видели, и ако се е променил, в какво?

Адютантът беше висок и широк в раменете, як, рижав, понакуцващ подполковник. Чинът му беше високичък за длъжността, но както се виждаше, подполковникът не беше служил цял живот адютант при голямото началство, а беше воювал и в строя. За това свидетелствуваха двата ордена „Червено знаме“ и златната нашивка за тежко раняване. По телефона с всички разговаряше с еднакъв, неподмилкващ се тон и само по изговаряните на глас чинове човек можеше да се досети кой се намира на другия край на кабела. Когато някой влизаше, адютантът се изправяше в миг като пружина иззад масата, бързо и точно отговаряше на въпросите, а през цялото останало време четеше някакъв дебел документ и с червен молив заграждаше нещо в скобки, сигурно отбелязваше нужните на Иван Алексеевич места.

„Ето такъв има право след раняване да стои адютант — помисли Серпилин, който смяташе, че само тъпаците и подлизурковците могат целия си живот да останат адютанти. А после, ако не се е оял, сам ще поиска да отиде в строя. Такива искат.“ — Серпилин с досада помисли за сина си, който беше вече успял да се намърда като офицер за поръчки, макар да нямаше ни ордени, ни нашивки за раняване.

И изведнъж с тягостно чувство си спомни как нищо не затрудняваше сина му: нито гражданското отделение, нито ковчегът, нито гробищата — всичко знаеше, всичко умееше, всичко му беше лесно. И макар да разбираше, че синът му се старае да облекчи мъката му и да го отърве от излишни грижи, все пак това умение на сина му го измъчваше и учудваше: „Гледай го колко е отракан.“

— Я кажете, подполковник — обърна се Серпилин към адютанта, когато той за десети път вдигна слушалката и каза: „Подполковник Артемиев слуша“ — а като я поставяше, обеща: „Когато се върне, ще доложа, другарю генерал“ — я кажете, къде съм ви виждал аз?

Той имаше добра памет за лица и колкото повече гледаше този рижав подполковник, толкова по-уверен беше, че го е виждал нейде.

— Тъй вярно, другарю генерал — като ставаше от масата рече подполковникът. — Виждали сте ме през декември четиридесет и първа, на Подолското шосе, при едно задръстване. Водех своя полк, а вие пътувахте с емка, повикахте ме и ми заповядахте да разчистя задръстването.

— А гърлото ви беше превързано — спомни си Серпилин.

— Тъй вярно.

— Защо, щом си спомняте, сам не ме подсетихте?

— Не е редно да напомням пръв, другарю генерал. Аз и от по-рано ви помня. В академията „Фрунзе“ почнахте да четете курс по оперативно изкуство…

Серпилин го погледна и премълча.

„Виж какво било — помисли той, — значи, още оттогава…“

Той, разбира се, не си спомни този слушател от академията, който тогава, в трийсет и седма година, сигурно е бил още капитан или старши лейтенант и между десетки други е седял пред него на лекциите му, но лекциите помнеше много добре. През тази учебна година той прочете само четири, четвъртата беше последна…

Адютантът поръча по телефона и в приемната донесоха чай и гевреци.

Серпилин изпи две чаши и като погледна часовника си, стана. Оставаше съвсем малко време.

— Вашите самолети всеки ден ли летят — попита той.

Адютантът потвърди, да, разбира се. На Донския фронт самолетите всеки ден…

— Кому трябва да дам заявка, за да летя утре? На летците ли?

— Генерал-лейтенантът ще телефонира и всичко ще бъде направено.

В тона на адютанта имаше учудване. „А как е жена ви?“ — сякаш искаше да попита той, но се сдържа.

— Доложете на генерал-лейтенанта, когато се върне, че съм помолил да се даде такава заявка за мене — рече Серпилин. — А сега, ако е възможно, повикайте колата, аз я освободих.

— Генерал-лейтенантът всеки момент ще се върне — отвърна подполковникът с тон, който намекваше за неудобството в постъпката на Серпилин.

Адютантът не само разбираше, но и направо беше чувал от своя началник, че със Серпилин ги свързват отдавнашни близки отношения. Ала според възгледите му на военен човек, всичко си имаше граница: приятелството си е приятелство, но да си отидеш от приемната на заместник-началника на Генералния щаб, въпреки заповедта да чакаш, беше недопустима слободия.

Серпилин прочете тази мисъл по лицето на подполковника и тъй като я смяташе по принцип вярна, не го остави в недоумение.

— Трябва да бъда към четиринайсет часа в болницата — каза той. — Доложете на генерал-лейтенанта, че съм си отишъл, защото жена ми е починала и трябва да я погреба. Когато я погреба, ще му телефонирам.

Каза го с онова безразлично спокойствие, което беше възпитал у себе си като запас за най-тежките минути в живота.

— Но как така, другарю генерал? Защо не казахте? — с огорчение възкликна подполковникът.

Но Серпилин го спря с поглед, който казваше: „За съчувствието благодаря, но какво общо имаш ти тук? И защо бях длъжен да ти кажа за това по-рано, преди да възникне пряка необходимост за това?“

— Така — рече гласно Серпилин. — Та как ще стане с колата?

Когато Серпилин пристигна в болницата, вилисът на сина му вече стоеше пред входа.

— Седнете при мене, другарю генерал — рече изскочилият от вилиса шофьор. — Това е от другия вход! Другарят капитан е вече там, а на мене ми заповяда да ви дочакам и да ви закарам.

Серпилин седна във вилиса, те излязоха откъм двора, заобиколиха дългата каменна стена и се приближиха до същото здание от задната страна, откъм уличката. Там чакаха два камиона. На единия имаше два ковчега и сега ги посместваха, за да поставят трети. Около камиона с ковчезите се тълпяха жени. Вторият камион беше празен.

— Нашият — кимна шофьорът към него.

Серпилин се изкачи по заледените, кални стъпала, влезе в помещението и видя поставения направо на пода затворен ковчег, който му се стори много голям. Синът му стоеше до ковчега и предаваше някакъв пакет в ръцете на една висока суха болногледачка, която през нощта в присъствието на Серпилин беше влязла в болничната стая при Валентина Егоровна.

— Не се безпокойте, ще предам всичко, както казахте. — С нас това — да не предадем — не се случва — казваше болногледачката, като приемаше пакета.

Синът се обърна към Серпилин.

— Събрах мъничко от дажбата, за нея и за медицинската сестра.

Синът постъпваше правилно, но на Серпилин стана неприятно.

— Благодаря — каза той и протегна ръка на болногледачката.

Тя премести пакета под мишницата си и му подаде ръка:

— Направихме всичко: и я измихме, и я облякохме. Съвсем ви е млада. Имала е дни да живее…

— Благодаря — повтори Серпилин.

— Казах да го затворят и приковат с гвоздеи за из пътя — рече синът. — Че то тук… — Той не довърши и гнусливо погледна изцапания под.

После се приближи до вратата и викна на шофьора:

— Вавилов, повикайте шофьора и войника от камиона.

— Да го отнесем ли? — попита синът.

Серпилин се наведе към предната част и като докосна с пръсти пода, взе да повдига ковчега.

Когато го изнесоха и сложиха на камиона, синът кимна към съседния камион, около който се тълпяха хора, за да вкарат там още един четвърти ковчег.

— Ето така ги карат. А на гробищата цяла опашка. — Той сърдито махна с ръка — Да тръгваме ли?

Ковчегът стоеше посред открития камион. От двете страни, до двата каната, бяха заковани пейки. Серпилин се покачи мълчаливо в товарника.

— Няма ли да изстинеш? Не е ли по-добре в кабината? — попита синът, като се качваше след него.

— Вдигнете каната — без да отговори, рече Серпилин на войника, който се въртеше край камиона.

Войникът закопча каната и като се хвана с ръце за него, искаше също да се качи. Беше му неудобно да седи в кабината, щом генералът ще пътува отвън.

— Идете в кабината — каза му Серпилин.

Вилисът тръгна напред, камионът след него. Сега когато седяха със сина на пейката в камиона от двете страни на ковчега, той му се стори още по-голям.

— Два и двайсет и пет — рече синът. — Не можах да намеря друг, а този… — И той, без да довърши, пак махна с ръка.

За последен път Серпилин видя лицето на жена си в Новодевичето гробище, пред гроба.

Те слязоха от камиона пред портата, шофьорът от вилиса остана да пази и да подгрява двете коли, а Серпилин със сина си, вторият шофьор и войникът, четиримата понесоха ковчега през цялото гробище към далечния му край.

Ковчегът не се стори на Серпилин тежък, само през цялото време, докато вървяха, той се страхуваше да не се спъне. Гробищата бяха навеяни със сняг, трябваше да минават през хълмчетата на изоставените гробове.

Когато се приближиха до ямата, оказа се, че гробарите още не бяха я изкопали докрай. Те стояха в нея до шия; единият разбиваше пръстта с лост, а другият изхвърляше с лопата замръзналите буци. Главите им ту се появяваха, ту изчезваха, и отдолу, изпод земята, долитаха приглушени псувни. Те псуваха студа, зимата и земята…

Серпилин видя, че синът му се кани да им се скара, и го спря. Беше му съвсем безразлично. Само по-скоро да свършат работата си.

Ковчега бяха поставили временно на съседния, пресен още гроб.

— Искаш ли да го открия? — попита синът.

Серпилин кимна. Да. Искаше.

Синът освободи слабо прихванатия с гвоздеи капак, повдигна го, опря го отстрани на ковчега и отметна до половина чаршафа, който покриваше тялото на майка му.

Валентина Егоровна лежеше на студа под откритото зимно небе в черна рокля със зиморничаво скръстени на гърдите ръце.

Духаше вятър. Той премяташе снега от един гроб на друг и снежинките се стелеха нагъсто върху черната рокля, върху бледото лице на умрялата с малка синина на слепоочието, върху белите коси и сините клепачи.

— Не е ли по-добре да я покрия? — запита синът.

Серпилин поклати отрицателно глава. Той се сбогуваше с онова, което вече не съществува. Струваше му се, че там, в ковчега, то още съществува. А то вече не съществуваше. Но когато затворят ковчега и го спуснат в земята, то не само няма да съществува, а ще престане и да изглежда, че съществува. И това, че Серпилин беше виждал с очите си толкова смърти, че отдавна беше им изгубил сметката, ни най-малко не му помагаше в тези минути.

Той стоеше и гледаше жена си, прехапал страдалчески устна. Като разбутваше и изтикваше всички други спомени, все един и същ спомен като нетърпима буца засядаше в гърлото. Спомняше си нейното нещастно, виновно лице в деня на връщането му от лагера. Когато след първите прекарани заедно часове, следобеда отиде в антрето да телефонира на Иван Алексеевич — който имаше дял за възвръщането му, и без да получи отговор се върна, Валентина Егоровна седеше на кревата, облегната на стената, в безсъзнание. Той изтича към нея, тури я да легне, спусна се да телефонира в Бърза помощ, отново изтича при нея, като се опитваше да я свести, припомняйки си трескаво отдавна забравеното, на което го бяха учили — някога още преди германската война, в школата на фелдшерите… И когато дойде Бърза помощ и й направиха инжекция, и най-сетне дойде в съзнание и отвори очи, тя имаше такова виновно лице, сякаш беше извършила бог знае какво лошо нещо, сякаш беше виновна за нещо пред него! Не, тя никога в нищо не е била виновна пред него! Виновен беше който и да е, за каквото и да е, само тя не, в нищо, никога.

Той не можеше вече да стои над ковчега, да стои и да я гледа, и дори изпита облекчение, когато един от гробарите се приближи и рече:

— Всичко е готово. Какво, другарю генерал, да я покрием ли?

— Да — отвърна Серпилин, като отпусна прехапаната си, изтръпнала устна.

Синът се наведе към ръцете на майка си и ги целуна. Сега тя нямаше вече власт да му забрани това.

Като откъсна лицето си от ръцете й, той покри тялото с чаршафа и гробарите привично и сръчно заковаха капака с гвоздеите.

Серпилин не помръдна.

Гробарите домъкнаха ковчега до края на гроба, подложиха две дълги въжета и взеха да го спускат в ямата. После издърпаха въжетата и настъпи кратка необяснима тишина.

— Ще хвърлиш ли? — попита в тази тишина синът.

И Серпилин разбра: чакат него да хвърли първата шепа пръст.

Той се наведе, вдигна една замръзнала буца и я хвърли върху ковчега. После синът хвърли няколко буци пръст, после заработиха лопатите… И всичко се свърши.

Когато излязоха от портите на гробищата, синът попита:

— Ти къде?

— В Генералния щаб.

— Да те закарам ли?

— Закарай ме — каза равнодушно Серпилин.

Синът, както и сутринта, седна зад кормилото, като накара шофьора да отиде отзад. Пътуваха мълчаливо. На няколко пъти на Серпилин се струваше, че той ще заприказва с него. Но той мълчеше. Но ако можеше да погледне в тези минути собственото си лице, сигурно би разбрал защо синът му мълчеше и не се осмеляваше да заприказва.

Чак когато се спряха пред Генералния щаб и Серпилин вече стъпи с единия си крак на земята, синът му попита тихо:

— Няма ли да идеш в къщи?

— Не знам — рече Серпилин, погледна очакващото лице на сина си, още веднъж повтори „не знам“, обърна се и с натежали, оловени крака тръгна по уличката.

Той телефонира от бюрото на пропуските. Но Иван Алексеевич пак го нямаше.

— При началника на Генералния щаб е — отговори адютантът — и не се знае колко време ще остане, може би оттам направо… — Той не се доизказа къде „направо“ и додаде: — Може би чак до довечера. Аз доложих, другарю генерал. Дадена е заявка за вас, излитате — в осем и петнайсет от Централното. Къде да пратя колата да ви вземе?

— В къщи — отговори Серпилин.

— Точно в седем ще бъде при вас. Генерал-лейтенантът моли да Ви предам да си бъдете вечерта в къщи, той щом се освободи, ще ви телефонира, може дори през нощта. Помоли ме да ви предам, че непременно ще ви види. Само си бъдете в къщи.

— Добре — рече Серпилин.

— Колата ще ви трябва ли още за днес?

— Не — отвърна той, като помисли, че днес вече нищо повече не му е нужно, само да отиде да хапне нейде. Нищо не беше ял, нито пил от вчерашния ден, освен ония две чаши чай с гевреци в приемната на Иван Алексеевич.

— Тогава желая ви здраве, другарю генерал. Приемете моето съчувствие за нещастието ви.

— Благодаря — рече Серпилин и постави слушалката.

На излизане от Генералния щаб той още не беше решил къде ще ходи: можеше да обядва и в столовата при градската комендатура на „Първа Мещанска“, и в къщи.

Преди заминаването му от фронта Птицин беше сложил в куфара му пакет с някаква храна.

„Да, май в къщи.“ Ала веднага не му искаше да отива там. Искаше му се да походи по улиците сам, да надвие чувствата си, които нямаше с кого да сподели. Без да бърза, излезе на улица „Киров“, сви по уличка „Фуркасовска“ и обиколи къщата, в двора на която го бяха довели някога през нощта. В различни времена си спомняше различно за това, а сега си спомни бегло и дори се усмихна: ето, нищо, вървя си покрай нея жив и здрав!

„Аз съм жив и здрав, но на Валя това струва живота.“ И макар да имаше право да се гневи, помисли за това без гняв, само със страшна тъга.

Обиколи площада и зави надолу към Малий театър.

Беше студено и тихо, небето се беше прояснило. Затъмнените улици просветляха, дори можеше да се различат лицата на минувачите, ако те минаваха съвсем близко и също като него не бързаха.

Той се приближи до сградата на Малий театър и искаше да премине улицата, когато изведнъж някой го хвана отзад за ръкава. Обърна се, като мислеше, че е някой от колегите му, но пред него, като продължаваше да го държи за ръкава, стоеше една много мъничка жена с ушанка и шинел, с петлици на военен лекар.

Той се зачуди: не е прието да се хващат генералите насред улицата за ръкава на шинела — и след учудването си разбра, че познава добре тази мъничка жена в униформа на военен лекар, със стреснати от радост и удивление очи.

— Здравейте, другарю доктор — рече той, като сваляше ръкавицата си.

Малката докторка се усмихна и също побърза да свали ръкавицата си. Ръкавицата не се смъкваше и тя я свали по детски със зъби. Нейната малка, яка ръка с неочаквана сила стисна ръката на Серпилин.

— А аз вървя — рече тя, без да пуща ръката му — и изведнъж виждам: вие вървите насреща ми! А после си помислих: не може да бъде, не сте вие, и отминах. А после помислих: не, ами ако все пак сте вие? И хукнах след вас. Виждате, дори ви хванах за ръкава, не се уплаших, че ще си изпатя, ако не сте вие. А това сте вие!

— А защо смятахте, че не може да бъде? — попита Серпилин. — Да не би да сте ме минали предварително в разход?

— Не, не затова — рече малката докторка. — Не затова, а просто затова… — Тя се забърка.

Това, че беше видяла Серпилин, й се струваше като приказка, не защото не можеше да бъде жив; тъкмо той можеше да се окаже жив. Тя, както и всички други, знаеше в онова първо утро, след като излязоха от обкръжението, че са го оперирали и откарали със санитарен самолет в Москва. Приказка беше другото — това, че тя самата след всичко, което се беше случило с нея, все пак беше жива и можеше сега да ходи по улиците на Москва и дори да среща хора, които бе познавала някога, но вече не се надяваше да види.

Чудото беше тя самата, със своята съдба. Но тя не беше свикнала да мисли така нито за себе си, нито за своята съдба и затова чудо за нея беше живият и здрав Серпилин. Пред нея в генералска униформа стоеше същият човек с окъсан шинел и фуражка със счупена козирка, който им беше казал последния ден преди пробива от обкръжението. „Утре по същото време ние с вас ще бъдем или мъртви, под краката на немците, или живи, между своите, трето положение е изключено!“

Тя гледаше Серпилин и продължаваше да се държи за ръката му, като че той ей сега ще отлети.

— А вас наистина не мислех, че ще видя жива — рече Серпилин.

— Да, знаете ли, на следния ден… — започна малката докторка, но Серпилин я пресече.

— Знам, Шмаков ми писа после за цялата тая мръсна история. А вие, значи, все пак сте се измъкнали тогава?

— Не, аз не тогава — рече малката докторка, като пусна най-сетне ръката на Серпилин. — Аз сега тоест не сега…

— Но кога все пак тогава или сега? Нещо не ви разбирам — рече Серпилин. — Не можете ли по военному, по ред да ми разкажете?

Но и по ред пак нищо не излезе.

Най-напред разказа, че ето вече трети ден откак ходи из Москва, защото се е изписала от болницата и има отпуск като оздравяваща; после обясни, че в болницата на Склифосовски попаднала, защото я изнесли ранена от партизанската бригада; а в партизанската бригада не била през цялото време, защото преди това била нелегална в Смоленск, а още преди това също била в партизанска бригада, но тя тогава не се наричала още бригада, а отред, а в този отред…

Ако пишеше автобиографията си, всичко, което припряно изтърсваше сега пред Серпилин, би заело сигурно много страници. Но тези страници, за да се схване действителният ход на събитията, трябваше да се четат обратно, от края към началото. Най-сетне, като стигна до това начало, тя разказа как бяха я изнесли на гръб Синцов и Золотарьов („Помните ли, един такъв мъничък, до идването си при вас беше шофьор на Баранов, който се застреля, помните ли?“) и угрижено попита:

— Не знаете ли какво е станало с тях? Може би случайно знаете?

В гласа й имаше надежда: „Защо тя да е жива, а те да не могат да бъдат живи? С какво с тя е по-добра от тях?“

На Серпилин не му се искаше много да отговаря на този въпрос, но той отговори, че Золотарьов в края на четиридесет и първа година бил жив, а Синцов, по негови сведения, загинал. И тези сведения, за съжаление, не будят съмнение.

— Загинал! — огорчи се малката докторка. — Нима е загинал?

— За съжаление, така е.

— А аз мислех, че е жив — рече тъжно тя.

И като я гледаше, Серпилин си спомни как в колата по пътя за медицинския санитарен батальон бе казал на Синцов да поеме грижата за нея.

— Значи, той ви изнесе?

— Той.

„Все пак, преди да умре, е направил онова, което е обещал“ — помисли със закъснял прилив на уважение Серпилин за този отдавна умрял човек.

— Но защо стоим тук насред улицата? — рече той. — Вие някъде отивахте, другарю доктор?

— А вие не ми се присмивайте. — Тя вдигна очи към него. — Мене ме наричат Таня, ако само не сте забравили…

— Хубаво — рече Серпилин — Това, разбира се, не съм забравил и няма да забравя, но просто някак не съм свикнал да наричам така военнослужещите.

И се усмихна с добрата си, позната ней усмивка и тя помисли, че той си е останал също такъв добър човек, какъвто беше. А той, загледал се в изпитото й лице, помисли, че макар сама да говори леко за раняването си, то сигурно е било тежко, пък и в болницата храната далеч не е била така добра, както би трябвало.

— Къде отивате тогава?

Те двамата се бяха отдръпнали от края на тротоара и сега стояха пред стените на Малий театър, до заградения с чували и обкован с дъски паметник на Островски.

— В къщи. След болницата живея у една болногледачка. Тя ме покани да поживея у нея, докато съм в Москва.

— А откъде идвахте?

Тя кимна по посока на Болшой театър.

— Исках да вляза в театъра.

— Е, и какво?

— Казаха ми, че днес Уланова танцува „Лебедово езеро“. Мислех, ще измоля някакво билетче, само едно! Казаха ми дори и да не мисля.

— Ето, значи, от какво сте огорчена — рече Серпилин.

— Бях огорчена, сега не съм огорчена; знаете ли как се радвам, че ви срещнах!

— И аз се радвам — рече Серпилин. — Какво по-хубаво от това — изведнъж в Москва изневиделица нашата малка докторка. Ние така ви наричахме зад гърба. Знаехте ли вие това?

— Знаех.

— А как там в обкръжението ви обичахме и давахме за пример на мъжете, знаехте ли това, разбирахте ли го?

— Ей сега на, ще зарева — рече тя със задавен глас и очите й заблестяха. — Млъкнете, моля ви.

— Нищо не знаехте и не разбирахте вие! — рече той. — И хич няма да заревете сега, защото няма за какво да ревете, останахте жива и здрава. И до края на войната ще доживеете, и ще имате още цели наръчи щастие. Поне ако мене ме питат: колко щастие да й дадем, без да съжаляваме, бих рекъл: за нея нищо не жаля! Ей за такъв наръч бих гласувал!

Той разпери широко дългите си ръце.

— Виждате ли какъв, а вие сте намислили да ревете!

— Че аз вече не рева — каза тя, като бършеше с ръкавицата очите си.

— Значи, искахте да отидете в Болшой театър и не можахте? Да отидем, може би заедно ще намерим билет.

Той каза „билет“, но на нея й се счу „билети“ и тя, като помисли, че и той ще дойде с нея в театъра, се зарадва дори повече, отколкото, че ще намери билети, защото й се искаше да му разкаже още много неща и да го разпита за него самия. А тук на улицата беше неудобно да го задържа повече и тя вече беше решила, че е време да се сбогува и да си отиде.

„Виж ти, моля ти се, не могат да й дадат билет! — мислеше той, като вървеше редом с нея към Болшой театър. На нея не й беше жал за никого и нищо там в обкръжението, където понякога трябва да събереш в юмрук цялата си воля, за да не се превърнеш от човек в животно, а на тях тук им е жал да й дадат един билет! За някоя начервисана особа не им е жал, за някакъв завеждащ магазин за алкохолни напитки не им е жал; а за нея им е жал!“

Мисълта, че тя сама не е могла да си намери билет за театъра и за да влезе там е нужен той с генералското си удостоверение, много го ядосваше.

— Поразходи се тук между колоните, почакай ме — рече й той на „ти“ като на дете. И като я остави отвън, влезе в хола на театъра.

Билети нямаше, но администраторът, щом разбра, че на другаря генерал му трябва всичко на всичко едно място, непременно за днес, даде му пропуск за ложата на дирекцията.

— Само елате по-раничко, другарю генерал, че там столовете са без номера, ако закъснеете, ще се окажете зад чуждите гърбове.

Когато Серпилин излезе, той отначало не видя малката докторка, а после я видя и се усмихна. Тя не беше очаквала той така бързо да се върне и замислена за нещо свое, чертаеше с пръст по колоната и се въртеше край нея като малко момиченце.

— Намерихте ли? — попита тя, като се откъсна смутено от заниманието си.

— На, дръж! — рече той и й подаде пропуска. — И помни — колкото по-рано влезеш, толкова по-хубаво място ще вземеш. Направо влез в ложата, сядай на първия стол и никого не пущай на твоето място. Няма много до започването. Отивай още сега.

— А вие? — учудено попита тя. Съвсем не беше очаквала, че той ще вземе билет само за нея.

— Аз утре сутринта трябва да летя обратно за Донския фронт…

— Значи, утре… — Искаше й се много той да влезе в театъра заедно с нея, още повече, че неговите думи за ложата и за това, че не бива да пуща никого на своето място, я смутиха.

— Не мога — рече той.

— Но какво има, какво ви е? Защо не можете? — попита с подсъзнателна тревога тя, като видя изведнъж потъмнялото му лице.

— Е, нищо, всичко е нормално — отговори, без намерение да я посвещава в нещо. И неочаквано за себе си добави: Жена ми умря. Връщам се от погребение.

Тя дори извика при тези думи и този глас — глух, уморен, безнадежден, като че този глас, дошъл нейде от високо-високо, от някой връх, така изведнъж падна пред очите й и се разби на дребни късчета.

— Фьодор Фьодорович, че как така, как така?

Тя го хвана за ръката и се загледа в очите му.

А той, като гледаше тази млада, едва не заплакала от съчувствие към него жена, помисли, че той, Фьодор Фьодорович Серпилин, четиридесет и осем годишен, погребал днес жена си, ще трябва сега да живее сам и да свиква със своята самота.

— Така — изговори той гласно. — Не трябваше да ти казвам, само те разстроих. А не мислех да ти казвам, сам дори не знам защо ти казах. Нищо, иди в театъра. А аз трябва да си отивам.

Таня го гледаше смутено. Когато той каза, че се връща на Донския фронт, тя искаше да го попита: как е там сега в Сталинград, кога ще го освободят напълно? Дори й хрумна да го помоли, когато й свърши отпускът за лечение да й помогне да отиде на фронта там, където той служи. Но след онова, което й съобщи, не биваше вече нито да му задава въпроси, нито да говори за себе си и своята служба.

— Хайде, върви, върви — рече той. И дори я побутна, сякаш предчувствуваше как се кани да му каже, че няма да отива на никакъв театър.

Тя послушно тръгна, но после се обърна и видя, че още не си е отишъл и гледа подире й.

— Фьодор Фьодорович, може ли да ви пиша?

— Пиши, ако не те мързи.

— А каква е вашата военна поща? Аз ще запомня.

— Петстотин четири тринайсет — д. Върви, защо спря?

И тя, като се обърна отново и повтаряше с устни, „петстотин четири тринайсет — д, петстотин четири тринайсет — д“, дръпна дръжката на тежката врата.

 

 

В къщи Серпилин стигна късно. Не му се искаше да слиза в метрото и да се блъска между хората, та целият път измина пеш.

— А къде е майка ти? — попита той момчето, което му отвори.

— На работа.

— Толкова късно!

— Тя работи на денонощия: едно работи, другото стои в къщи.

— А къде? — Кой знае защо, не му беше дошло наум вчера, че съседката работи.

— На Казанската гара е евакуатор.

— А ти домакинствуваш?

— Аз току-що дойдох.

— Ти втора смяна ли си?

— Не. На железопътната линия бях; разтоварвахме въглища за училището.

— Затова, гледам, ръцете ти…

Момчето погледна ръцете си и нищо не отговори.

— В кой клас си?

— В седми.

— Много ли сте в училището сега?

— Много. Три училища сляха в едно. А нашето дадоха за болница.

— А електрически чайник имате ли?

— Вашият.

— Свари чай за двама. От тебе чаят, от мене яденето.

— Само елате в кухнята — рече момчето, — там е по-топло.

Серпилин отвори вратата на своята стая и повика момчето.

— Извади от куфара пакета. Приготви всичко, а после ме повикай.

Момчето кимна, извади пакета и излезе от стаята.

Серпилин остана сам, запали цигара и няколко пъти се разходи из стаята. После отвори вратичката на полупразния шкаф и като по клавиши прекара пръст по няколкото окачени на закачалките рокли.

Вещи, вещи… Не са чак толкова много. Но какво да прави с тях? Къде да ги дява? Добре, че отлита сутринта и не се знае кога ще дойде пак в тази стая. А вещите?… Какво пък. Не е ли хубаво да ги даде на съседката, по-далеч от очите му? Може би ще се обиди… А защо пък ще се обиди? Ще ги продаде на пазара и ще купи нещо на сина си. На, валенките му са кърпени. Нека му купи валенки. Така ще й каже…

Той се сети, че няма да види вече съседката, седна до масата и веднага, за да не забрави после, написа кратка бележка.

— Чаят е готов — обади се през вратата момчето.

— На, дай бележката утре на майка си, че аз вече няма да я видя, утре отлитам — рече Серпилин, като излезе и тръгна заедно с него за кухнята.

Птицин, изглежда, се беше постарал, а момчето беше наредило всичко на масата, макар че от деликатност не беше нарязало и не беше отворило нищо. Три кутии с месни консерви, пушен салам, голямо парче сирене, самун хляб — цяла дажба! И шише водка „тархун“ — дявол знае откъде беше се взел този „тархун“, преди войната за него никой не беше чувал.

— Ех, ние с тебе, разбира се, няма да пием водка, нали Григорий?

Момчето за пръв път се усмихна.

— Имаш ли нож?

— Ето — подаде то ножа.

Серпилин отряза няколко дебели парчета салам и сирене, после му подаде кутия консерви: „Хайде, отвори я“ — и сам почна да налива чай в чашите.

— Вие на Донския ли сте? — попита момчето.

Серпилин кимна.

— А къде? На юг или на север от Сталинград?

— На северозапад.

— Нямаше ли днес за вашите войски в бюлетина? — попита то.

— Къде?

— Ей сега ще донеса.

Момчето отърча в стаята и донесе вестника.

Серпилин си тури очилата и взе да преглежда вчерашното съобщение на Информбюро. В него, между другото, един пасаж беше посветен на завчерашното нощно завземане на Могилата. Не бяха назовани нито пунктът, нито частта, но подробностите не оставяха съмнение: ставаше дума за Могилата.

Не беше минало без неточности: бяха писали, че през време на превземането на височината са били повредени и пленени седем немски танка. Не можеше да се каже, че това не е истина, но не можеше също да се нарече и истина. Никой не беше повреждал завчера немски танкове, защото те бяха повредени много по-рано и немците вече отдавна бяха ги приспособили за неподвижни огневи точки. Вярно беше само, че бяха седем и че мястото, дето стояха, сега беше завзето от нас.

Серпилин се усмихна и каза, че тук действително е описан бой, в който е участвувала неговата дивизия.

— Вие гвардейска дивизия ли имате? — попита момчето.

— Засега не — рече Серпилин.

— Баща ми имаше гвардейска, на мама дадоха гвардейската значка на тате.

Лицето му беше напрегнато и нервно.

— Когато с мама бях там, молех да ме оставят в дивизията, но те казаха, че не можело в никакъв случай. Истина ли е?

Той попита така, че не можеше да го излъжеш, пък и Серпилин не смяташе за нужно да прави това.

— Виждаш ли каква е работата — обясни той. — Ако аз след твоя баща поемех командуването на дивизията му и ако ти ме помолеше да те взема, нямаше да ти откажа, но щях да поставя условие: върни се в къщи заедно с майка си, остани с нея половин година, докато тя поне малко се поуспокои, завърши седми клас, а после пиши рапорт.

— Ами ако и тогава не ме вземат?

— Тогава пиши на мене, аз ще те взема. Донеси тетрадката, ще ти запиша моята военна поща.

Момчето излезе бързо и донесе общата си тетрадка, разтворена на чиста страница.

Серпилин написа в нея едро номера на военната си поща и като си спомни за предстоящото му назначение, каза:

— Ако променя номера — ще ти съобщя.

Каза — и почувствува, че момчето му повярва. И добре направи, че повярва.

— А как са сега вашите работи при Сталинград — попита то.

— Работите не са лоши — рече Серпилин, а в късо време, мисля, ще станат добри.

— По нали вие там съвсем сте ги обградили?

— Съвсем.

— И вече отдавна?

— Доста. Скоро месец и половина.

— Тогава защо?… — По очите му се виждаше как му се иска да унищожат колкото може по-скоро цялата намираща се в Сталинград немска армии. — Та те са вече на педя място.

Серпилин се усмихна, като си представи мислено тази „педя“, която и сега още беше четири пъти по-голяма от Москва.

„Педя!… На всеки метър по тази «педя» ще трябва да се хвърлят още килограми и килограми желязо и въпреки това после да се доплаща желязото с кръв. Няма що «педя»! Момчето отговори така от детско лекомислие, може да му се прости. Но има и възрастни хора, които и досега не разбират колко войнишки гробове се падат на всяка крачка от войната.“

— А тебе ти се иска едно две и готово? — рече Серпилин. — И аз бих искал така, но рядко се случва!

— А защо?

— Ако дойдеш при мене, ще видиш защо. Имате ли будилник?

— Имаме.

— А кога ще станеш?

— В шест и половина.

— Щом се събудиш, събуди и мене. Боя се да не се успя. Отдавна вече не съм спал както трябва.

Серпилин се изтегна и без да вярва на себе си, почувствува, че най-сетне му се спи. Преди час му се струваше, че това никога няма да стане.

— Ще ме събудиш, ще пием чай и ще тръгнем по своите работи: ти — в училището си, а аз — в своята дивизия.

— Давате ли ми дума? — изведнъж попита момчето, като имаше пред вид обещанието на Серпилин, и очите му станаха очакващи, възбудени.

— Никога никакви думи не съм давал и не давам, с изключение на клетвата — рече сериозно Серпилин. — Но ако кажа: ще направя — ще го направя. А ако се съмнявам дали ще го направя — мълча. И тебе така те съветвам да правиш. Покрий яденето с вестник до утре заранта…

Той тръгна към стаята си, но си спомни за предстоящото телефониране на Иван Алексеевич.

— Кога си лягаш? — извика той, като отвори вратата.

— Късно. Трябва да готвя уроците си.

— Ако заспя дълбоко и не чуя телефона, събуди ме!

И като остави вратата към коридора отворена, свали си рубашката, окачи на стола колана с пистолета, смъкна ботушите си, покри се едновременно и с шинела, и с кожухчето, и отпаднал заби глава във възглавницата.