Константин Симонов
Хората не се раждат войници (38)

Шестнайсета глава

Станаха много рано. Тя още посред нощ бе казала, че в шест и половина ще тръгне, инак няма да може да се върне навреме в санитарния отдел.

— Ще бъде още съвсем тъмно — каза Синцов.

— Много добре.

Призори той на два пъти през сън почувствува как тя хващаше и обръщаше ръката му и като я доближаваше до очите си, гледаше светещия циферблат на часовника. А в шест и половина му каза тихо, на ухото, че става и когато той в отговор я прегърна, кратко и силно се притисна до него и също тъй бързо се откъсна.

И в движението й имаше нещо тъй твърдо решено, че той не посмя да я задържи, а като полежа няколко минути сам, също стана и взе да се облича.

— Къде е твоята запалка? Светни ми, не мога да си намеря колана — каза тя, като се движеше в тъмното.

Той светна и я видя, че стои вече облечена, с кожухчето.

— Твоят колан е на креслото. Ще запаля „катюшата“.

— Още по-добре.

Той се приближи до масата и запали „катюшата“. Коланът й с пистолета действително беше на креслото. Но като го взе в ръката си, Таня не се препаса, а го сложи пред себе си на масата, отпусна се в креслото и като се загледа в застаналия пред нея Синцов, въздъхна дълбоко.

— Да знаеш колко съм щастлива и колко съм уморена. Краката ми се подкосяват.

— На, полегни тук поне за малко, така, както си облечена — каза Синцов, като показваше празния диван на Завалишин. — Не се стеснявай. И без това никой нищо няма да каже.

— Че аз не се стеснявам. Просто трябва да вървя. Виж, ако закъснея за девет, както обещах на Росляков, тогава ще ме е срам. А така нека си говорят, каквото щат. И ти каквото щеш говори, каквото щеш мисли.

— Аз пък сега не знам какво да мисля за теб — рече Синцов и като се поколеба, добави: — Според мен, обичам те.

Но тя забеляза колебанието му и едва не попита: „А какво ще правиш със своята памет също ли не знаеш? Или вече си намислил?“ Едва не попита, защото не можеше да примири своята представа за него с мисълта, че той е могъл тъй скоро да забрави жена си.

— Ето че поседях — каза тя, без да пита нищо, и стана.

— Ще те изпратя.

— А можеш ли?

Тя не искаше да го моли за това сама. Страхуваше се, че няма да може поради службата.

— Засега мога. До артилерийските позиции. От тях може да отиват към тила камиони, тогава ще те настаня и ще те изпратя.

Той се приближи и полека я целуна. Тя се усмихна.

— Но какво ти е?

— Така виновно ме целуна, сякаш аз отивам на работа, а ти оставаш тук да спиш и да безделничиш.

— Вече няма да мога да спя. А да безделнича е напълно възможно. Щом съмне — ще се предадат нашите фрицове, тогава ще безделничим.

— А ти вярваш ли в това? — Тя го погледна с надежда в очите.

— Че ще безделнича, разбира се, е шега, така и така ще имаме грижи до гуша, а че ще се предадат — напълно вярвам. Вчера вече те се биеха, може да се каже… — но просто не намери дума, за да обясни как се биели вчера немците. — Да вървим ли?

На масата в съседното мазе спеше Илин, сложил върху телефона ръка, като че се надяваше повече на нея, отколкото на своя слух.

Когато влязоха, той се събуди: отначало помръдна с ръка върху телефона, после отвори очи и се люшна сънен.

— Ще ида да я изпратя — рече Синцов, като кимна към Таня. — До артилеристите, до огневите. Ще се върна след трийсет минути най-късно.

— Ясно — рече Илин, като ставаше.

— Здравейте. — Таня забеляза, че Илин я гледа, пристъпи към него и първа му подаде ръка. — И довиждане. И благодаря за всичко.

Синцов се изненада от смелостта и вътрешната сила, с които тя каза това. И още веднъж помисли, че макар войната да ги е хвърлила един към друг, преди те сами да са успели да се опомнят, той все пак вече обича тази жена. А Илин, който сигурно очакваше тя да бъде смутена сега сутринта от неговото присъствие, сам се смути и неловко попита:

— Как, добре ли си отспахте при нас?

— Добре — сериозно и просто отговори Таня.

И без да се оглежда, мина през мазето пред Синцов. А когато излязоха навън, се спря, простря в тъмното назад ръка, и като намери неговата, рече:

— Просто не вярвам, че все пак те срещнах.

— Как ще бъде по-нататък? — попита той.

— Не знам. Накъде да вървим — в тази посока ли?

— Да.

Те тръгнаха и тя още веднъж си помисли: „Не знам.“ Не за своите чувства към него, а все за онова: ще се предадат ли немците, или ще има още боеве. Ако има, значи, той пак ще воюва. И може би още днес, след няколко часа. Тази мисъл й се беше натрапила като проклятие през нощта и нито за миг не я напускаше. В същото време обаче тази проклета мисъл означаваше, че тя е щастлива, че сега има на света човек, свой човек, и се бои до смърт за този свой човек.

— Попита как ще бъде по-нататък — каза тя, като се откъсваше от тази едновременно и щастлива, и нещастна мисъл за него. — Ще направя всичко, за да те виждам. Всеки път, когато мога.

— И аз също.

Каза го весело и уверено, макар да разбираше, че зад това тъй просто „всеки път, когато мога“ стои безкраен брой пъти „няма да мога“ — заради хората, заради службата, заради собствения си възглед за своя фронтови дълг.

И все пак колко хубаво беше да чуеш тези думи! Чудно нещо е това — да останеш жив и да се срещнеш с жена, и изведнъж да почувствуваш с пълна сила какво значи това — да останеш жив.

„И все пак как ще бъде всичко това с нас, ако се говори трезво?“ — попита се мислено той.

Но тъкмо за това сега не му се искаше нито да говори трезво, нито да мисли трезво. Искаше му се просто да вярва, че всичко ще бъде хубаво.

Беше му казала през нощта, че от самото начало молила Серпилин да я прати в полка, в санитарната рота. И може пак да го помоли. Ако не в санитарната рота, поне в медицинския санитарен батальон на тяхната дивизия.

Може би трябваше да помисли, че в санитарния отдел на армията е по-безопасно, отколкото в медицинския санитарен батальон или в полка, но той не помисли. В тази мъничка жена имаше нещо такова, което не позволяваше да се страхуваш за нея от онова, от което тя самата не се страхуваше.

Тя се спъна в тъмнината и той я прихвана, за да не падне.

— Да, нощите през януари са дълги — рече тя. — Впрочем, вече сме февруари.

И той си помисли, че наистина днес е първи февруари, значи почваше вече двайсет и третият ден от настъплението.

— Завчера вървя, виждам кон с шейна, на шейната полкова минохвъргачка, а отзад крета войник. — Стигнахме до разклона, конят, гледам, тръгна по единия път, а войникът — по другия. Викнах му, беше заспал вървешката. Ето колко са уморени хората.

— И ти също — рече тя, защото цялата тази нощ и цялата сутрин мислеше само за него.

Още щом приближиха до огневите позиции на артилеристите, те чуха да бумти наблизо камионетка. Сигурно шофьорът, докато разтоварваха снарядите, не искаше да изключи мотора на студа.

От тъмното излезе познатият на Синцов командир на дивизиона.

— Привет на бога на войната! — рече Синцов. — Как е, празните коли ще се върнат ли назад?

— Ей сега ще тръгне една — рече познатият командир на дивизиона, като се вглеждаше в необяснимото присъствие на мъничката фигура до Синцов.

— Все пак, значи, са ти попълнили бойните припаси.

— Все пак ги попълниха. А ти накъде?

— Искам на — кимна Синцов към Таня — да настаня военната лекарка в кабината. Тя трябва да отиде в санитарния отдел на армията.

— До разклона ще я закарат. Да отидем да я настаним — рече командирът на дивизиона.

Те се приближиха до камионетката.

— Качи я — каза той на Синцов и като заобиколи товарника, отиде там, където се чуваха войнишки гласове.

Синцов разтвори вратичката на кабината.

— Качи се.

Таня се покачи на стъпалото и седна. Той стоеше до нея, съвсем близо. После, без да й позволи да сваля ръкавицата си, кратко стисна ръката й и се отдръпна.

— Ще затворя, студено е.

Но тя не мислеше за студа, а искаше той още няколко секунди да прекара до нея. И като постави плъстения си ботуш на стъпалото, попречи му да затвори вратичката.

— Така — той натисна вратичката и не разбра веднага защо не е могъл да я затвори — та аз можех да ти счупя крака!

Тя прибра крака си, защото от другата страна в кабината се качваше вече шофьорът. Синцов хлопна вратичката, колата се дръпна и потегли, като го остави заедно с командира на дивизиона.

— Защо си толкова рано на огневите? — попита Синцов.

— Пренощувах тук. От снощи провеждам работа с личния състав.

— За какво?

— За да дадат днес свръхточен огън, да умъртвят всичко живо…

— Значи, вашите началници не се надяват толкова рано на „хенде хох“?

— Изглежда — отвърна командирът на дивизиона. — През нощта попълниха отново бойния комплект.

— А вчера, когато научих за Паулус, помислих, че и нашите фрицове ще се предадат.

— Затова, виждам, си се поддал на мирни настроения, не спиш нощем, изпращаш военни лекарки сутрин…

Синцов не отговори. Да, може да се е поддал.

— Да вървя — рече той, след като помълча. — Щом през нощта са ви попълнили бойния комплект, значи и нас тая сутрин ще ни засилят.

Развиделяваше се бавно. Докато се връщаше, не се развиделя съвсем. Само тук-таме от мразовитата утринна мъгла се подаваха зъбери на развалини. Пък и дявол да го вземе, по-добре, че не беше се развиделило. Правичката да си каже, не му се искаше вече да гледа всичко това.

Мислите му дали ще има или няма да има днес сражение се преплитаха с мислите за жената, зад която бе хлопнала вратичката на кабината, и той остана пак насаме със своя обикновен живот — войната.

През нощта с тревога мислеше как ще се разделят сутринта, а всичко бе излязло просто. Тя направи така, че всичко излезе просто. И нищо излишно и глупаво не си казаха сутринта. А през нощта той й бе казал много излишни и глупави неща. Дори сам се чудеше, смяташе се вече неспособен за такава нежност и на такава благодарност към жена.

Той й приказваше, а тя мълчеше. После тя рече: „Колко си нежен.“ Отначало каза: „Не мислех, че можеш да бъдеш толкова груб“, а призори: „Не мислех, че можеш да бъдеш толкова нежен.“

Нищо чудно. Той самият беше забравил отдавна какъв може да бъде — груб или нежен, или някакъв друг. Не знаеше, не мислеше, беше забравил. Понякога си представяше жените, представяше си какви са, защото година и половина ги нямаше. А какъв може да бъде самият той с жена, вече не можеше да си представи.

Кой знае, може би така упорито бе горил цялата тази година и половина спомените за жена си, че те бяха изгорели съвсем. Или само така му се струва сега? Това си бе помислил той, когато сутринта се запъна, преди да й каже: „Според мен, аз те обичам.“

Като каза това, той не влагаше в думата „обичам“ оня особен, необикновен смисъл, който като че я отделя от всички други и по необясним начин я издига над тях. Сама по себе си тази дума изобщо не значеше нищо — просто той не беше намерил други думи, за да й каже кратко най-главното: че не може вече да си представи своя живот без нея. И това беше истина. И това, че всичко туй ги беше слетяло, преди те сами да успеят да се опомнят, все пак не променяше нищо.

Да, с тях беше станало чудо. И той вървеше и се усмихваше на това чудо. И така, като продължаваше да се усмихва, влезе в своето подземие, видя Илин, който седеше до масата и пиеше чай, и седна срещу него, без все още да забелязва своята усмивка.

Илин наведе чайника, мълчаливо наля и му подаде чашата. Нито вчера, когато всичко това бе почнало, нито днес, когато бе свършило, той, въпреки цялата си младежка строгост, не осъди Синцов. През времето на тяхната съвместна служба Синцов беше винаги в очите му безукорен човек, който се старае да вземе върху себе си повече от всички, и когато на този човек изведнъж му бе провървяло с жена и може да се каже щастието само бе дошло в ръцете му — за какво можеше да го укори? Абсолютно за нищо, мислеше Илин. Виж, да му завижда — това е друго!

След като направи всичко, което се искаше от него, за да остави командира насаме с тази жена, Илин смяташе, че има право на откровеност от негова страна сега, когато тя си беше отишла.

— Е как излезе с нея? — попита той, като почака, докато Синцов изпи половината чаша чай.

— Беше много хубаво. По-хубаво не може да бъде. Благодаря ви, момчета. — Синцов вдигна очи към Илин.

И макар очите му да бяха добри и дори весели, в тях имаше нещо друго, което въздържа Илин от желанието да узнае подробности.

— Долей ми чашата.

— Тогава повече въпроси няма — Илин доля чашата. — Пий. Докато те нямаше, Туманян телефонира. Вика при себе си батальонните точно в девет.

— Вчера всички нас, грешните, викаха — рече Завалишин, който беше влязъл, докато говореше Илин, — разясняваха ни как да ги щадим, ако капитулират, а днес вас ще ви поучават как да ги доунищожаваме, ако се опрат.

— Изглежда, така е — рече Синцов. — Бях в дивизиона на Ермаков, допълнили са им бойния комплект.

— Значи, ще ударим — Завалишин въздъхна. — А снощи, да си кажа привичката, нямах вече настроение за воюване.

— Ех, ти си нямал, а командирът… — не се въздържа Илин.

Но Синцов го спря, като сложи меко върху китката му своята тежка ръка.

— За моето настроение, Коля, аз вече ти казах, то е добро. И не ми го разваляй. Ясно ли е?

— Всичко ми е ясно — рече Илин. — А ти вече трябва да се явиш пред светлите очи на Туманян. Ще успееш ли да се обръснеш?

— Ще успея — погледна часовника си Синцов. И като допи последната глътка, отново си наля половин чашка. — Ще трябва с чай за по-бързо.

 

 

На съвещанието при Туманян беше заповядало на батальонните командири да продължават активните действия и едновременно с това да се готвят за общото настъпление, набелязано за утре заранта. От всичко това ставаше ясно, че немците тук, във фабричния район, по наши сведения, засега не мислят да капитулират и ние повече от утре няма да чакаме.

Когато свърши съвещанието, Синцов остана да поздрави своя бивш съсед Зирянов, когото Туманян преди два дни беше повишил — беше го взел за свой заместник.

— Бързо се издигна!

— Бързо се търкулнах, сега трябва бързо да се издигам.

— Дори да си кажа искрено, зачудих се — рече Синцов, — че преди да завършат боевете, те е взел от батальона.

— Той е хитър — рече Зирянов за Туманян. — Подуши, че командирът на дивизията ме тъкми за заместник на Колоколников, и не ме даде, а той ме взе. А за края на боевете — докато не сме свършили, още не е дошъл краят. Те имат още патрони, имат мини, скривалища, — здраве му кажи… Могат, въпреки глада, да се бият още една седмица — въпрос на воля! Аз например на мястото на тяхното командуване бих убил собственоръчно всеки, който вдигне ръце, и сам бих легнал последен, но не бих се предал.

— Не всеки гледа така на живота.

— А какъв живот в пленничество, било тяхно, било наше! — махна с ръка Зирянов.

— Значи, добре е, че не всички техни са тъй отчаяни като тебе! На, Паулус се предал с петнайсет генерали…

— Разправят — рече тихо Зирянов, че нощес в армията имало военен съвет, поставен бил въпросът как да постъпваме с нашите фрицове, след като Паулус капитулира: да почакаме, докато и тези вдигнат лапички от глад, или да ги доунищожим? Разправят, едничък само нашият Кузмич вдигнал глас — да почакаме! И му натрили носа.

— Ще дойдеш ли при нас? — попита Синцов, като се сбогуваше.

— Утре, ако воюваш лошо, ще дойда да помагам — усмихна се Зирянов, — а днес едва ли ще потрябва.

Бяха се разбрали добре и Синцов продължаваше да мисли за това, когато се връщаше в батальона и се вслушваше в рядката стрелба, която долиташе от предната линия. Какво значи „да продължаваме активните действия“, като се готвим едновременно за утрешното настъпление? Всички, от долу до горе, разбират прекрасно, че щом е така, ще имитираме „активни действия“ и ще донесем, както му е редът, но в действителност ще се пазим за утрешния ден. Просто такъв навик се е създал — сами себе си лъжем: щом сме почнали, смята се, че настъпваме през цялото време като навита машинка. А всъщност, макар и да не се щадим, все пак дните не си приличат един на друг, почивки има, без тях хората не могат да живеят на фронта. И всички умни разбират това, а виж, ако се натъкнеш на глупак, тогава, разбира се, лошо става!

Когато се върна в батальона и съобщи за заповедта, почувствува, че мненията бяха различни. Завалишин, изглежда, очакваше друго, омърлуши се и каза, че веднага ще отиде в ротите да приказва с хората. Рибочкин, обратно, беше доволен. Втори ден му беше мъчно, загдето Синцов не беше го взел със себе си, когато бяха заловили в плен генерала, и види се, се надяваше да извърши нещо утре, в последния бой. Илин пред другите сдържано отговори: „Какво пък, ще се готвим!“ — а когато остана насаме със Синцов, ядно рече за немците:

— Не искат да се предават, паразитите му! — и изпсува за първи път през цялото време.

Синцов гледаше как Илин ходи ядосан из подземието и разбираше напълно чувствата му, защото сам изпитваше същото. Много пъти през боевете от последните три седмици възникваше у него това чувство на яд против немците, които седят, не се предават, карат ни все още и все още да даваме жертви. За своите в подобни обстоятелства бихме казали „юнаци!“ а за немците — „паразити!“ И какво друго можеше да се каже за тях, щом утре заради тези паразити ще отиват пак да жертвуват главите си. Колко — не се знае, но все пак ще жертвуват! Вчера, когато научиха за Паулус, в първия момент му се стори, че всичко, което се полагаше да изтърпи тук, в Сталинград, е вече минало. Ако не всички и не навсякъде се бяха предали още, след час или два ще се предадат. И край! Тишина. А днес излизаше, че тишината няма да дойде сама, за нея ще трябва да вървят още натам, напред, където стрелят. А ако не отидат, а чакат да дойде сама, тогава всичко зависи вече не от тебе, а от немците. И не се знае как би решил ти самият, ако ти кажеха: „Действувай както знаеш!“ Не се знае колко биха ти стигнали нервите да тъпчеш на едно място и да чакаш тишината. Напълно възможно е, напротив, да се втурнеш напред: да става каквото ще само да оставиш зад гърба си още един къс от войната, да разкопчаеш яката, да се протегнеш, да погладиш с длан гърдите си под рубашката и да си кажеш: засега това е всичко!

— Видя ли „В последния час“? Пуснали са вече хвърчащ лист! — Илин престана да ходи и взе от масата хвърчащия лист, в който беше писано за пленяването на Паулус.

— Видях го още в щаба на полка.

— Фактът на победата, може да се каже, е налице, а ние трябва още да воюваме — въздъхна Илин и изведнъж попита: — Не допускаш ли, че без да чакат утрешния ден ще се предадат?

Синцов сви рамене.

— Щом не са се предали заедно с останалите, сега без ново друсане, надали ще паднат.

— Добре, щом трябва да ти друсаме, да ги друсаме — рече Илин. — Хубаво беше да ги друсаме с това, което имахме в началото. Колкото може без попълнение!

— Излишни приказки. Хайде да се оплакваме един на друг. А после?

— После ще воюваме — усмихна се Илин.

— Нашите оплаквания, разбира се, са законни, от една страна — рече Синцов, след като помълча. — А от друга, ако пресметнем грубо, в последните боеве имаме на всеки пет души по едно оръдие. Никога през цялата война не сме имали такава артилерия.

— Че е така, така е — рече Илин, — само че не навсякъде можеш да минеш на нейния гръб.

И те се заловиха с практически пресмятания — как и с какво ще трябва в своите мащаби да друсат утре немците.

Заранта мина в тичане, а след пладне пристигна Кузмич да награди с медали разузнавачите за пленяването на немския генерал. Разузнавачите, както си му е редът, се разположиха до щаба на батальона. Те са извънщатно разузнаване, те са и последният резерв, те са в случай на някаква опасност и охрана на щаба. Те са всичко.

Генералът саморъчно забоде медали на деветимата разузнавачи, а десетият медал остана в кутийката. Миналата вечер бе ранен от мина разузнавачът Цибенко: идеше с канчето от кухнята, едно голямо парче отнесе канчето от ръката му, а едно малко го удари по носа. Раната беше с голяма загуба на кръв, но лека — не по-далече от медицинския санитарен батальон.

— Носът му беше много едър, римски — усмихна се командирът на отделението на разузнавачите Колесов. — Фрицът завидя на носа му — съкрати го. Сега Цибенко наш не е вече ерген за женене!

— Нищо — рече Кузмич. — На мене в Гражданската белите бяха ми накълцали кратуната като зелка със сатър, а и досега жените се заглеждат в мене — рече и пръв се засмя на шегата си.

Разузнавачите вече мислеха, че това е всичко — сега ще ги пусне, но Кузмич повика с пръст още веднъж адютанта и взе от ръцете му едно удостоверение и кутийка.

— А сега във ваше присъствие ще наградя вашия батальонен командир.

Синцов дори се смути. През първия ден от настъплението за онази завзета височина и Туманян казваше, че ще го представи, и Кузмич го прегръщаше, а после или забравиха, или в армията са го зачертали. Този път, като чу от Серпилин, повярва, че ще му дадат орден, но не очакваше толкова скоро.

Когато Кузмич му завинтваше ордена на Червената звезда, Синцов си спомни как беше получил своя първи орден, също „Звезда“, край Москва, от ръцете на генерал Орлов. Спомни си дори хладината, когато генералската ръка се мушна под разкопчаната му рубашка. Също тъй беше студено, също тъй стояха пред развалините под прикритието на една стена, а след половин час снаряд уби генерал Орлов до него. „Също тъй малък беше на ръст като Кузмич — повдигаше се, когато завинтваше ордена“ — спомни си Синцов с внезапна тревога, но отпъди тази мисъл: не всеки ден за нищо и никакво убиват генерали!

След награждаването Кузмич се съгласи да обядва, но не беше в настроение. До водката само допря устни, седеше и мълчеше, после изведнъж рече:

— Ето, живее си човек и си мисли, че ще продължава да живее. А съдбата му казва: не. Е, какво пък, щом е не, не… — Защо го бе казал така и не разбраха, а беше неудобно да го питат.

После попита:

— От някоя точка при вас не се ли вижда как карат немците през Волга?

Илин каза, че при тях Волга не се вижда от никоя точка, засланят я развалините на цеховете.

— А аз, преди да дойда при вас, бях при Цветков — рече Кузмич. — При него от една точка се вижда с бинокъл. Още от сутринта пълзят през Волга като черен змей. Вече много хиляди минаха. Ние наблюдаваме и те наблюдават. — Той врътна глава и Синцов, и Илин разбраха, че има пред вид немците, които стояха още пред фронта на тяхната дивизия. — Виждат, а не се предават. Сутринта пак с високоговорителя употребихме сърцераздирателни средства, но за тях това е като камбани за глухия… Сръбнах си топла чорбица при вас, повече нищо не искам. Ако дадете чай, ще пийна и ще си тръгна.

Докато му попарваха силен чай, той седеше и мълчеше, като продължаваше да мисли за нещо свое. Слуховете, за които Зирянов беше споменал пред Синцов, бяха верни. Нощес действително бяха свикали Военния съвет и на него беше поставен въпросът, какво да правят със северната немска групировка. Да чакат, или да ударят? Кой знае защо, Батюк попита пръв Кузмич. Може би ако не беше отговорил пръв, ако беше изслушал отначало другите, той щеше да се поколебае в своята правота и всичко щеше да излезе по-иначе, но когато Батюк го попита пръв, той каза първото, което имаше на ум:

— Защо за тези, дето берат душа, да губим хора, другарю командуващ? На нас хората ще ни потрябват и после. Да почакаме още малко, докато гладът им вкара акъла в главата…

Каза го така, защото още през деня, когато научи за капитулацията на Паулус, той смяташе това за край и заповяда да му дадат последните сведения за загубите през цялото време на боевете. От тези сведения се виждаше, че дори ако можеха да приберат част от хората си обратно от армейската болница в дивизията, пак трябваше да попълват с две трети.

Под впечатлението на тия неща бе отишъл на Военния съвет и бе казал каквото мислеше.

Батюк не отговори нищо, веднага даде думата на следващия. Почнаха да се изказват всички други командири на дивизии и всички предлагаха обратното: да не чакат, а да употребят едно денонощие за подготовка и да ударят.

Отначало Кузмич се надяваше, че ще го подкрепи Серпилин. Но Серпилин също не го подкрепи, а само предупреди другите:

— Ако някой смята, че едно денонощие му е малко, нека каже веднага. Необходимо е да се подготвим безукорно, за да свършим с немците отведнъж!

Когато закриваше Военния съвет, Батюк не каза нито дума за Кузмич, като че го нямаше. Каза, че се радва на проявеното на Военния съвет единодушие и обяви решението си — да се настъпи на втори сутринта. И чак когато вече се сбогуваше с тръгналите да си отиват командири, тихо и спокойно, пред всички, каза на Кузмич, както изглежда предварително приготвената си фраза: „Отминах ви с мълчание, защото не исках да срамя вашите побелели коси… Още повече, че сте служили със самия Фрунзе!“

Но главното за Кузмич беше все пак не тази обида, а обстоятелството, че на Военния съвет се бе оказал сам. Той се връщаше в дивизията и се измъчваше от това. Безспорно, двама или трима от Военния съвет бяха хора, които нямаха свое мнение и отнапред гледаха Батюк в устата, но за останалите Кузмич не мислеше така, останалите действително бяха на по-друго мнение от него.

„Че как тъй — мислеше той, — мигар наистина съм остарял, изостанал съм или съм се изчерпал, свършило е волевото начало? Има и такива случаи. Ето, пред очите ми Колоколников… Смяташ, че щадиш хората, а хората нямат нищо общо тук, просто не те бива за още едно усилие.“

Днес още сутринта тръгна по полковете. Най-напред беше при Колоколников и се зарадва, че през тези няколко дни, без да унижава командира на полка, Артемиев все пак беше съумял да въдвори през главата му ред. Като се поуспокои малко, тръгна към Цветков и там изведнъж на четири очи с Цветков се завърза разговор, който очакваше от всеки друг, но не от Цветков!

Той най-напред подробно доложи за всички мерки, които беше взел за изпълнение заповедта за настъпление, а после попита с някакъв особен глас:

— Разрешавате ли, другарю генерал, да се обърна към вас за разяснение.

— Казвай! — отговори Кузмич, като недоумяваше какво се е случило с Цветков.

И Цветков, безпрекословният Цветков, със снишен глас рече:

— Обяснете ми, другарю генерал, защо да не можем да почакаме още три-четири дни, та да не губим хора? Аз днес лично разпитах седем души немци — те са свършили последната дажба храна. Винаги съм изпълнявал всички заповеди, другарю генерал, но сега моля за разяснение. Защо не искаме да опазим хората? След боевете, през които минаха, всеки опитен войник струва товар злато. Каквото и попълнение да ни дадат, скелетът са те! Как да хабим такива хора? Аз лично смятам, другарю генерал, че взетото решение е нецелесъобразно.

За пръв път, доколкото си спомняше Кузмич, Цветков подхвърляше една заповед на съмнение. А като изрече „нецелесъобразно“, сякаш гръмна! В това беше и същината на въпроса. Докато смяташе за целесъобразно, беше готов и два собствени живота да даде за един ден, но щом смяташе, че е нецелесъобразно, не искаше да дава ничий живот — нито своя, нито чуждия.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — попита Кузмич, като изслуша докрай Цветков.

— Това е всичко.

— Разяснения не мога да ти дам. Мога да повторя заповедта. Да я повторя ли?

— Заповедта ми е известна.

— Щом ти е известна, тогава изпълнявай! — рече Кузмич и го остави. Отначало искаше да добави: действувай по заповедта, но се старай да щадиш хората. Но какво значеше да каже така? Да напомня на Цветков да пази хората беше излишно. Значеше да го разбере с друг смисъл: съгласен съм с теб и затова не се старай много, не натискай. Но какво значи — не се старай, не натискай? Другите ли да се стараят и да натискат? Не, съгласен или несъгласен с тази или друга заповед, Кузмич не беше свикнал да живее за сметка на кръвта на съседа. Безизходността на тази мисъл и сега, когато седеше при Синцов, не му даваше мира.

— Е, да тръгвам, не сте само вие. — Той допи чашата силен чай и като преодоля колебанието си, предизвикано от страха да не стъпи на болния си крак, стана. — Утре по същото време ще дойда — да приема лично от вас доклад, че сте изпълнили задачата.

— Ще доложим, другарю генерал! Щом трябва да воюваме и по-нататък, трябва и по-нататък да бъдем първи — рече самолюбиво Илин.

— Това е вярно — рече Кузмич, като отговаряше не толкова на Илин, колкото на собствените си мисли. — Щом има заповед, все някой требе пръв да я изпълни. И съседите са хора, и те също не искат да мрат. Така ли е, или не, Синцов?

— Така е, другарю генерал.

— Щом е така, карай и занапред пръв.

„Какво пък, ще тръгнем и по-нататък първи“ — помисли Синцов, като изпрати Кузмич до колата и се върна. Думите на командира на дивизията създадоха у него някакво радостно, хазартно, обикновено несвойствено нему настроение. Стори му се, че и утре всичко непременно ще бъде успешно, както беше през всичките последни дни, и големи загуби също няма да има, както през всички тези дни, и напълно вероятно е утре по това време всичко да е вече свършено. Всичко на всичко едно денонощие.

„Да, вчера и днес предварително си отпразнувах всичко — помисли той, като включи и Таня. — А сега трябва да довърша онова, което не съм довършил.“ Помисли така, като че поемаше задължение пред някого.

Денят си вървеше както обикновено. Немците стреляха дори по-активно от вчера. Нервничеха и си поддържаха духа с тази стрелба. Така е бивало и с нас в друго време.

Следобед Синцов ходи в две роти. Нямаше нито особени събития, нито загуби. Хората, доколкото можеше да се разбере от разговорите им, изпитваха приблизително същото, което изпитваше и той: с различна мярка нетърпение и страх за своя живот очакваха утрешния ден, искаха колкото се може по-скоро да свърши всичко и бяха готови да воюват за това.

Макар и да разбираше не по-зле от другите всички отсенки в заповедите и да знаеше, че до утрешния ден няма да поискат нищо от него, Чугунов все пак действуваше от сутринта по буквата на заповедта и беше понапреднал малко, без да изгуби нито един човек.

Когато Синцов се върна привечер от ротите, оказа се, че Туманян все пак беше взел вчерашното им генералско помещение, а тях беше изтикал в друго малко мазе в развалините на същата сграда. Впрочем, сега всичко това нямаше значение.

Пред входа на развалините двама разузнавачи разсичаха с брадва и сапьорска лопатка един и половина метрова „пура“, една от онези, които немците всяка нощ спущаха с парашути на своите. През последните дни в разположението на батальона бяха паднали вече няколко такива „пури“. Тялото им беше от пресован картон, а върхът им беше мек, алуминиев, амортизиращ при удар о земята. Затова пък картонът беше толкова твърд, че сечаха „пурата“ с брадва, за да я отворят.

Съдържанието на всяка такава „пура“ беше стандартно: по-голямата част — за изхвърляне: снаряди за немските малокалибрени оръдия, мини, патрони. Но имаше и по нещо полезно: сухари, салами, шоколад, хранителни концентрати.

Денем нямаше самолети и „пури“ не падаха. Значи Илин беше спипал „пурата“ още вчера и днес я беше дал на разузнавачите, за да извадят от нея допълнителната дажба по случай награждаването.

— Гледайте да не си отсечете накрая крака — рече Синцов на разузнавача, който, настъпил с валенката си „пурата“, замахваше и сечеше с брадва картона.

— Няма сметка, другарю капитан — отговори разузнавачът, като се усмихна. — С моите подметки ще мога да стигна до старата граница…

„Да, старата граница…“ — Синцов си спомни Гродно, дето беше преди войната редакцията му. В Гродно заедно с тъщата беше останала дъщеря му. Ако е жива, скоро ще навърши три години! А беше на година и три месеца. Ако е жива… Той отдавна смяташе, че има малко надежда за това. Почти не му се вярваше, че сред целия този ад, който сам беше преживял в четиридесет и първа, старата жена с едногодишното момиченце, избягали от горящото Гродно, са могли да оцелеят по пътищата на войната.

Но нощес Таня го питаше за дъщеря му и се мъчеше да го увери, че момиченцето е живо, че това е напълно възможно. Хора са могли да укрият него и старата жена, да ги настанят нейде в село. Уверяваше, като се позоваваше на примери от своя партизански живот.

Да, след войната нейде там, около Гродно, у някои непознати нему хора току-виж се намери момиченцето, дъщеря му. Беше необикновено странно да се мисли за това.

„Ако е жива, ако и ние останем живи, и всичко се нареди добре — ще бъдем след войната всички заедно…“ — помисли той за дъщеря си, за себе си и за жената, която беше си отишла от него тази сутрин. Навярно и тя мислеше за същото — че дъщеря му може да стане нейна дъщеря — когато през нощта тъй горещо го уверяваше, че момиченцето е живо.

Усмихна се на нелепата преждевременност на мислите си, но те при все това му се натрапваха и той не можеше да направи нищо.

В новото мазе, дето бяха се настанили, след като Туманян беше им взел предишното, нямаше генералски удобства. Но къщовният Илин се беше вече погрижил: до стената върху нахвърляната на пода слама лежеше познатият брезент, смъкнат още на втория ден от настъплението от една немска кола.

На познатия брезент, с познат жест затиснал насън ушите си с ръце, като че молеше да не вдигат шум, спеше с кожухче и валенки Завалишин.

— Старши политрукът каза да го събудим, ако трябва — каза тихо от мазето телефонистът.

— А отдавна ли спи? — попита Синцов.

— От петнайсетина минути.

— И аз ще подремна малко. Ако има нещо, събудете ме веднага…

И легна до Завалишин по гръб, като подложи, както винаги, ръцете си под главата. Всеки си има свой навик да спи. Рибочкин дори беше нарисувал карикатура, всички на един лист, кой как спи — и себе си в това число.

„Хубаво ще е така да остане всичко“ — помисли Синцов, като имаше пред вид тях четиримата — Завалишин, Илин, Рибочкин и себе си — помисли не само за сражението, което щяха да водят утре, но изобщо занапред. Дано никой не бъде убит, нито ранен, но и никъде да не ги вземат и да не ги местят, всичко да остане така, както са свикнали.

Той затвори очи и щом ги затвори, чу тежък близък грохот, глухо смекчен от стените на мазето — значи, все пак нашите преди мръкване нанасят на немците още един бомбен удар. Един вече имаше сутринта. После два пъти, по един час, стреля тежката артилерия от левия бряг, а сега отново бомбардираме — стараят се да направим всичко, за да понесем утре най-малко загуби.

С тази мисъл заспа, а се събуди от това, че до краката му стоеше кой знае откъде дошлият Левашов. Хвърли поглед наляво от себе си — Завалишин вече го нямаше — и седна на брезента с намерение да стане.

— Лежи си — рече Левашов. — Аз поприказвах със Завалишин за нашите работи. Наминах при тебе чисто другарски, домъчня ми.

— Тогава седни — Синцов се опита в просъницата си да съобрази колко време е спал.

— Не само ще седна, но и ще полегна. Не ми е добре.

Още когато Левашов стоеше прав, Синцов забеляза при слабата светлина на запалената в ъгъла до телефона „катюша“ нещо необикновено у него, а сега, когато той легна, видя, че две копчета от рубашката му са разкопчани, а шията му до брадичката е обвита с бинтове, от които се подава памук.

— Какво ти е? Да нямаш цирей?

— Ангина ме души от заранта — рече Левашов с тих прехрипнал глас. — Помолих Феоктистов да ми направи компрес от водка, а той го намота, престара се.

— Защо ти е компресът, щом си на крака? Ще се простудиш повече. Да беше си вързал шията с нещо по-дебело, без никакъв компрес.

— Ех, много знаеш ти — рече Левашов с все същия прехрипнал, непознат полушепот. — Макар че впрочем… — Той се усмихна на себе си за нещо и изведнъж попита: — Какво мислиш сега да правиш по-нататък с твоята докторка?

Синцов го погледна недоволно.

— Какво гледаш?

— Гледам, защото с тебе не съм споделял…

— Ти не си споделял, но аз съм в течение.

— От кого?

— От Завалишин.

— Не очаквах от него.

— Но той не е виновен. Така се случи. Когато идваше вчера при вас, тя ме срещна и аз й дадох за водач Феоктистов. Не ти ли каза?

— Не.

— Значи, не го е смятала за важно — рече Левашов. — И аз, тъй като знаех, че е тръгнала към вас, запитах Завалишин. А той в тези работи е Исус Христос… Сам знаеш.

— Можеше да попиташ мене — рече все още недоволно Синцов.

— Ти спеше, а мене ме интересуваше — усмихна се Левашов. — А сега, щом си се събудил вече, питам: какво ще правиш по-нататък?

— По-нататък ли? — повтори Синцов. — По-нататък, когато я срещна пак, ще я попитам няма ли да се омъжи за мене.

— От предложение за женитба жените сега се отказват рядко. А по-нататък, практически?

— Как ще е практически, още не съм мислил. Ако съдя по нея, тя ще се опита да дойде при нас, в санитарната рота на полка или в медицинския санитарен батальон на дивизията.

— А не съдиш ли прибързано? След една нощ?

— Че аз съм прекарал с нея не само една нощ: преди това съм прекарал много дни и нощи… Само че не в този смисъл.

— Добре — рече Левашов, — ако е така, напълно възможно е да стане работата. Ако завършим утре боевете, веднага ще вземат да ни пръскат, пръскат и прехвърлят насам-натам… Едни нагоре, други надолу. За един лекар в дивизията винаги ще се открие ваканция. Не е там въпросът. Въпросът е да не стане грешка, да не излезе, че е мръсница…

— Това е изключено — рече Синцов.

— Когато се жених преди войната, аз също мислех така; изключено е. Но после се разбра, че не е изключено. И излязох сляп глупак, а отгоре на това бях политработник, възпитавах хората… Да, тръскане, пръскане — повтори той. — Възможно е и аз да попадна в това тръскане, пръскане и да изскоча от полка, когато ми дадат нов чин.

— Ще ни бъде мъчно — рече Синцов.

— Отчасти и на мен ще ми бъде мъчно — рече Левашов, — а отчасти не. Вчера говорих с командира на дивизията, че искам да ме пратят на строева служба. Даде ми да разбера, че ако при новото атестиране ме произведат майор, не възразява да бъда назначен при Колоколников за заместник-командир на полка по строевата служба.

— Ами ако ти дадат веднага полк? — попита Синцов, като си спомни разговора с него и с Гурски през първата нощ на настъплението.

— Надали. Аз вече се отказах да се катеря нагоре, гледам само надолу да не се изтърколя. Уж нищо, а няма-няма, па току изтърся нещо. А на политработника му връзват кусур за всяко нещо. От строевак чуят — не му обръщат внимание, но щом си политработник, веднага за яката… Аз имам строева жилка в душата си, усещам я още от началото на войната. Откровено казано, ще ми се да покомандувам полк! Имам вяра в себе си, че ако отида на строева, ще проявя своя талант. Току-виж и дивизия да командувам. Има такива случаи: пътят на човека е един, а призванието му друго!

Левашов помълча и изведнъж попита:

— Какво мнение имаш за Зирянов?

— Високо. Защо питаш?

— Вчера му писах препоръка, отново влиза в партията. Не те ли е молил?

— Та аз съм още кандидат. Самият аз едва през октомври влязох наново.

— Вярно. Забравих. Хайде добре, полежи още, ако искаш, а аз ще стана.

— И аз ставам, имам още много работа. — Синцов седна. — Фьодор Василиевич…

— Какво?

— Помниш ли оня наш разговор?

— Какъв разговор?

— Ами за твоя кримски приятел…

— Отде ти дойде на ум? Пак ли се е появил на хоризонта другарят Бастрюков?

— Не се е появил, но не ми излиза от ума. Няма ли да съобщиш каква птица е той?

— Вероятно засега не — рече Левашов.

— А кога?

— До когато не променя своя характер.

— Това не е правилно!

— Ами аз изобщо съм неправилен мъж — Левашов се разсмя дрезгаво и се хвана с ръка за гърлото. — Боли ме пущината…

Синцов излезе от мазето, за да го изпрати. И когато го изпрати остана няколко минути, преди да си влезе обратно. Небето беше рядко чисто, със звезди.

„Нима утре времето ще бъде слънчево“? — помисли той с учудване, сякаш докато траят боевете слънчево време не може и не трябва да има.