Константин Симонов
Хората не се раждат войници (18)

Осемнайсета глава

Нямаше луна, но небето привечер просветля и беше така тихо, че скърцането на крачките по съобщителния ход сякаш отекваше и у нас, и у немците.

Отпред, там, където отиваха, изтрака дълъг откос и веднага подире му втори, кратък, и още веднъж дълъг, последен.

Стреляше немска лека картечница. Синцов би я познал и насъне.

— При Чугунов ли? — попита Синцов.

— Да.

— Колко път има оттук?

— По права линия не много, но ние избикаляме малко височинката.

— Какво ще кажете за командира на ротата? — попита Синцов.

— Трудолюбив човек. Само че ни учуди неотдавна. Когато завземахме тази височина, имаше три контраатаки. И на третата нощ все пак изтласкаха Чугунов. Той беше ядосан от това и когато възстанови положението, оказа се — ние узнахме това вече после — събрал ротата и дал клетва: каквото и да стане — да държат височината! А който още веднъж отстъпи, да не остане жив. На другата нощ пак контраатака и един боец, Василков, избягал в тила. Ех, къде в тила? Не по-далеч от кухнята. Неговите ротни другари го върнали. Тогава Чугунов, без да доложи никому нищо, събрал представители от взводовете на съд: какво да правят с този Василков? Осъдили го: да се разстреля. Когато го осъдили, Чугунов пита: „Не е ли по-добре да му простим като пръв случай? Нека изкупи грешката си.“ А войниците на своето: да се разстреля! Строго се отнесли. Чугунов им казва своето, а те — тяхното. Разбира се, той настоял на своето, но вече с мъка. Завалишин се нахвърлил на политрука на ротата: как си допуснал саморазправа? Левашов — на Завалишин…

— И как свършило?

— Ами с нищо не свършило. Ротата държи височината, а войникът воюва, изкупва грешката си. Аз питах Чугунов, какво е имал предвид: да спаси войника, за да не стигне работата до съд, или наистина е смятал да го разстреля, а в последния момент го съжалил? Мълчи, не обяснява. Тежък характер. Точно такъв — Чугунов!

— Значи, него не го снели, а вие всички сте си изпатили — рече Синцов.

— Аз не — рече Илин, — но на Поливанов и Завалишин натриха носа. То се знае! Щом са закрили своя ротен командир, значи, целият удар пада върху тях. Ала все пак настояха на своето.

— И Завалишин също? — попита Синцов за замполита.

— А той между другото е упорит — рече Илин. — Понякога е такъв човечен, че просто ти е неловко за него: заповядва, като че моли, едва „моля“ не казва. А понякога като се опре — не можеш да го мръднеш! За Чугунов страшно се застъпва. Вчера му даде препоръка за партията. След всичко станало.

В малката землянка на Чугунов едва влязоха. В нея и без това се тълпяха няколко души. Чугунов подаде команда „мирно“, като изтика закрилия го Рибочкин, направи половин крачка напред и рапортува на Синцов по всички правила на устава.

— Каква стрелба имаше при вас? — попита Синцов, като гледаше отгоре надолу нисичкия незабележим, потънал в кожухчето и валенките си ротен командир, когото след думите на Илин, „точно такъв — Чугунов!“, очакваше да види съвсем друг човек.

— Хванахме един фриц!

Синцов изви глава и видя, застанал между двама войници, един мършав немец с нахлупена до ушите скъсана пилотка. Немецът стоеше изпънат, с ръце по кантовете на панталоните, и като гълташе слюнката си, мърдаше небръснатата си адамова ябълка. В дясната си ръка с черните си мършави пръсти стискаше крайщник хляб.

— Вече го храните? — рече Синцов.

— Дадохме му — рече виновно Чугунов и като обясняваше своята доброта, добави: — Избягал при нас.

— По него ли стреляхте?

— Съвсем не, другарю старши лейтенант. Разрешавате ли да доложа?

— Докладвайте.

— Забелязахме движение пред предната линия. А после се прекрати и вече не се наблюдаваше. Дори помислихме: така ни се е сторило. А ето той — Чугунов посочи с пръст един от войниците — уверяваше, че наблюдава. Разреших му да пропълзи оттатък предната линия. Пропълзя и го откри.

— Че какъв избягал ми е той? — рече Синцов. — Наопаки, той е разузнавач.

— Съвсем не — рече Чугунов и се обърна към войника. — Доложете.

— Когато допълзях до него, той беше без оръжие, другарю старши лейтенант — рече войникът. — Аз насочих към него автомата, а той — „канут“ и си пъха пропуска.

— А защо сам не е пълзял по-нататък?

— Мисля, уплашил се е. Когато с него запълзяхме после, щом само зашумяхме, и фрицовете веднага откриха огън по нас.

— Их бин остеррайхер… — Немецът откъсна ръка от бедрото си и мушна черния си пръст в гърдите.

„Още не усеща, но пръстите му са замръзнали“ — помисли Синцов.

— Остеррайхер — повтори немецът и целият, напрегнат от желание и неумение да изрази онова, което искаше, извика с отчаяние: — Аустрия.

— Я гледай ти, Австрия! — рече Илин. — Сега и Германия ще ни се предаде.

— Нихт Германия, нихт Германия, Аустрия!… — извика дрезгаво беглецът. И отново, като мушна черния пръст в гърдите, направи няколко конвулсивни движения с ръка, за да покаже как е пълзял насам.

— Да, изглежда, че е избягал — рече Синцов. — Свържете ме с батальона.

Телефонът беше наблизо, върху пейката. Чугунов, приклекнал, взе да върти дръжката.

— Другарю старши лейтенант — рече Рибочкин, — разрешете да го разпитам, аз владея малко немски.

Синцов погледна недоверчиво адютанта: да разпитват пленниците винаги се намират доброволци, които смятат, че знаят немски.

— Опитайте.

— Заген зи мир бите — почна живо Рибочкин и като се запъна, повтори: — Заген зи мир бите, варум зи комен унс?

Немецът отговори с дълго, бързо, задъхано изречение: виждаше спасението си в човека, който разбираше немски, и бързаше колкото се може по-скоро да му каже колкото се може повече.

— Какво казва? — попита Синцов, като взимаше вече телефонната слушалка от Чугунов.

— Казва, че сам се е предал — рече неуверено Рибочкин.

— И какво още? Че се е предал, и без вас виждам.

— Не схванах отведнъж, другарю старши лейтенант.

Синцов махна с ръка и повика Завалишин.

— Слушам! — чу се в слушалката.

— Телефонирайте на първия и доложете, че в участъка на Чугунов… — Синцов се спря, като си спомни, че фронтът тук стои не първи ден и немците току-виж са могли да се прикачат нейде към нашата връзка. Малко е вероятно, но трябваше да се съобразява. — Почакайте — рече той в слушалката и се обърна към Чугунов: — Имате ли кодовите означения при вас?

— Тъй вярно.

Чугунов извади от военната си чанта една тетрадка, прелисти я и я подаде на Синцов. Там, в стълбица, бяха написани двадесетина закодирани с цифри думи, необходими във всекидневието на батальона.

— Завалишин — рече Синцов, като намери в края на стълбицата срещу цифрата „16“ думата „пленник“, — предайте на първия, че съм им изпратил спешно шестнайсет. Разбрахте ли ме? Вижте там при себе си. Повтарям — шестнайсет. Видяхте ли?

— Ей сега ще видя — рече Завалишин. — Видях.

— Скоро ще бъде при тях. Предупредете ги да приготвят… — Синцов не искаше да изговори по телефона думата „преводач“ и затова рече: — Който е необходим, де, за разговора с шестнайсет, разбрахте ли?

— Разбрах!

Синцов окачи слушалката и заповяда на Рибочкин:

— Отведете го лично право в полка, ама по-бързо. Вземете със себе си войника — кимна той към оня войник, който беше довел беглеца.

— Аз и сам ще го отведа — рече Рибочкин.

— Ами ако по пътя отмалее, падне, на гърба си ли ще го помъкнете? — попита Синцов. — Изпълнявайте заповедта. И за такива преводи не се бавете. Без вас ще го разпитат.

— Волен вир комен — рече Рибочкин на немеца.

Немецът не разбра думите, но добре разбра жеста, с който войникът го бутна по рамото. Разбра и въпросително погледна Синцов.

— Есен, есен — рече Синцов, като показваше с пръст стиснатия в черната ръка на немеца хляб. — Алес гут…

Немецът тръгна след адютанта, и Синцов неволно погледна подире му. На изхода от землянката, като се притисна до стената, когато пущаше покрай себе си немеца, стоеше неизвестно откъде взело се момче с кожухче и ушанка, с автомат на шията.

— Тоя пък кой е? — попита Синцов.

Момчето се обърна, чуло гласа му. То беше високо и слабичко — с дребничко, изпито, детско лице и черни зли очи.

— А, дойде! — рече Илин. — Кой те е викал?

— Казаха ми, че другарят батальонен командир отишъл при Чугунов, и аз също тръгнах. Нося служба.

— Ти своеволничиш, а не носиш служба. Заповядах ти засега да не ми се мяркаш пред очите — рече сърдито Илин и се обърна към Синцов: — Другарю старши лейтенант, това е ординарецът на Поливанов; сам се избра за такъв. Бил при Поливанов за една година. Остана на ваше усмотрение.

„Ще трябва по-скоро да го заменя“ — помисли Синцов, но не каза гласно това. Порази го лицето на момчето: израза на неутолена омраза, с който се обърна, след като гледаше немеца.

— Щом носиш служба — рече Синцов, — трябва да изпълняваш заповедта.

— Ще заповядате ли да си вървя? — рече момчето с ръце по кантовете; на лицето му, както и по-рано, стоеше все същият непроменен израз.

— Сега ще тръгнеш с мене, когато аз тръгна.

— Да не забравя — рече Илин, — войникът, който намери немеца, е същият този Василков, за който ви говорих.

— Какво? — попита отвлеклият се по своите работи Чугунов, щом чу „Василков“.

— Това, което чуваш — рече Илин. — Из пътя насам разправях на новия батальонен командир как ти ни изуми. Нека знае каква птица си.

— Аз не съм птица, другарю младши лейтенант, а командир на поверената ми рота — сопна се Чугунов. Резкият му тон накара Синцов да се обърне.

Но в землянката нямаше вече никой освен тях тримата. Момчето ординарец беше изчезнало.

„Значи, не е свикнал да се увърта около началството“ — помисли Синцов.

— А за Василков разрешете да доложа съображенията си, другарю старши лейтенант — обърна се Чугунов към Синцов.

Синцов нямаше намерение да го разпитва, но щом сам иска, нека говори.

— Слушам ви.

— Василков сам поиска да пропълзи на ничия земя, заяви, че там има човек. И аз му разреших. Ако не бях му разрешил, би помислил, че не вярвам в него. А щом е така, той не е вече войник. А аз, като му вярвах, знаех, че за своята вяра отговарям с главата си.

„Ех, главо, наша командирска главо! — помисли Синцов. — Колко пъти в яда си са обещавали да я свалят и да я откъснат, а нищо, все още се държи на раменете! И не се отучваме да вярваме на хората, макар да се е случвало и да ни измамят. Но мигар ще сравниш това с другото — колко пъти те са спасявали твоята глава с твърдостта си и с кръвта си, и като направо са жертвували живота си? Дори не бива да се поставя редом едното с другото, ако воюваш заедно с хората, а не трепериш само за главата си. Вяра в хората! Къде е нейната мярка и в какво са нейните заблуждения? А заблуждения също има, и най-често не там, където си очаквал. И ти понякога правиш неочаквано повече, отколкото си могъл да си представиш, а понякога отпадаш, държиш се на конец, лицето ти спокойно, а вътре в душата ти е страх и ужас…“

Така мислеше той, като гледаше Чугунов и казваше в същото време гласно онова, което смяташе за необходимо да каже: командирът на ротата беше постъпил правилно, като беше изпратил Василков, войникът е юнак и трябва да се представи „За храброст“.

— Добре, че така свърши — рече Илин, като се обръщаше към Чугунов. — Аз например не бих се решил на твое място. Всеки друг — да, но Василков не бих пратил на ничия земя.

— Защо?

— Щом вчера е офейкал от страх в тила, утре поради същия страх може да офейка и при немците.

— Е, а по-нататък какво? — попита Синцов. — При тях в чувала, а после?

— Ами страхът не мисли — рече Илин. — Страхът действува веднага, а какво ще е по-нататък — не знае.

— Ти не би се решил — рече Чугунов, — а аз се реших. В това е и цялата разлика между нас.

— Ох, обидчив си ти, Чугунов — рече примирително Илин. — Я виж ти! Рекох му „птица“ — и той веднага се хвана за ножа, обиди се.

— Аз не се обидих, аз те сложих на мястото ти — рече непримиримо Чугунов.

Илин махна с ръка. По лицето му се виждаше, че той едновременно и уважава, и не понася опърничавия Чугунов, и не се знае кое от тези чувства е по-силно.

„Да, тук си ударил на камък“ — помисли Синцов.

Той беше вече сварил да забележи, че всички останали офицери в батальона бяха приели вътрешно старшинството на младши лейтенант Илин, но Чугунов — не. И Чугунов сигурно биха могли да посочат за командир на батальона, и може би биха го посочили, ако не беше ги „изумил“ с тоя свой съд.

Като разгледа с Чугунов по картата бойния участък на ротата и му зададе няколко въпроса, Синцов усети в себе си онова радостно чувство на най-голяма увереност в подчинения, което понякога се дава в награда само на онези от големите и малки началници, които са способни в душата си да оценят справедливо и себе си, и другите; той почувствува, че ако сам бъде утре тук командир на тази рота, няма да направи в боя повече, отколкото ще направи Чугунов.

— Е какво — рече Синцов, когато Чугунов сгъна картата. — Сега да идем да видим къде е вашият най-преден войник.

— В окопите са само патрулите — рече Чугунов. — Останалите спят.

— Ясно — рече Синцов. — Да вървим.

— Другарю старши лейтенант, вие искахте да отидем и при артилеристите — рече Илин. Той не одобряваше намерението на новия батальонен командир да мине по окопите.

Пък това беше обяснимо: сам беше обиколил всичко сто пъти, а сега през нощта не може да се види много.

Но Синцов все пак не промени намерението си, знаеше много добре, че войникът гледа командира по своему: щом веднъж е дошъл, навсякъде ли е минал и се е промушил и не бърза ли да си отиде назад? В това, разбира се, не е цялата командирска доблест, но първите слухове за командира започват от това.

 

 

Пристигнаха при артилеристите едва след час и половина, късно през нощта.

— Ами вие закъсняхте — след като се поздрави със Синцов и Илин, рече оня кръгъл майор — артилерист, който при Туманян беше поканил Синцов да намине при него.

Сега, в землянката си, зад масата, без шапка, той изглеждаше още по-кръгъл: кръгли бузи, кръгла подстригана алаброс глава, кръгли дебелички пръсти, с които държеше порцеланова чаша с чай. Чашата беше домашна, с цветенца.

— Ние се бояхме, че вече спите — рече Синцов.

— Би трябвало, но не мога. Утре е нашият ден. Току-що вашият съсед — батальонният командир — си отиде. За малко не го сварихте. Аз и него поддържам. Искате ли чай?

— Благодаря.

— А нещо друго против студа?

— Тогава по-добре чай — рече Синцов.

— Да съгласуваме с вас нещо особено няма. Всичко съгласувахме с вашия предшественик. Но за да спазим реда, нека погледнем.

Майорът разгъна на масата своята голяма, начертана отлично с цветни моливи схема на огъня, и я сложи до картата. Той се радваше, че схемата е толкова красива. Готвеше се за утрешния ден като за празник.

За разглеждане на схемата, за сверяването й с картата, за въпроси и отговори минаха петнайсетина минути.

Ординарецът донесе чай.

— Да, теглото на общия залп утре ще бъде солидно — рече майорът, — може да се каже небивало тегло.

Синцов едва забележимо се усмихна на два пъти повторената дума „тегло“.

— Мислите, че преувеличавам ли? Действително небивало тегло! С цифри в ръце.

— Разбирам — рече Синцов. — Просто си спомних как преди войната пресмятахме в докладите: „Общото тегло на нашия «Ворошиловски залп» е три пъти по-голямо от общото тегло на залпа на цялата армия на Франция, два пъти по-голямо от това на Германия…“

— А какво — рече майорът, — по пресмятанията така излизаше — по-голямо. Но работите се стекоха не така, както ние, артилеристите, мислехме по начало. А сега ще вдигнем във въздуха всичко!

— Полковете получиха попълнение — рече Илин, — а по батальоните не ни дадоха. Значи, разчитат, че вие ще ни дадете възможност да минем първия ден без загуби.

— Без загуби няма война — рече майорът. — Макар че ние ще вложим всичките си старания.

Синцов си спомни за избягалия немец и каза, че го е изпратил спешно в полка. Може да даде нещо, някакви нови цели за поразяване.

— Надали ще има уточнявания. Този път ние разузнахме всичко из основи — рече майорът. Него го изпълваше такова чувство на абсолютна готовност за предстоящата работа, когато вече не ти се иска животът да внесе още някакви поправки.

— Благодаря за чая, да вървим — рече Синцов.

— Жалко, че не заварихте съседа си — рече майорът. — Той ви чакаше.

— А далече ли е той? — попита Синцов Илин.

— На осемстотин метра — рече Илин.

— Щом е така, да отидем — като направи усилие, стана Синцов, след чашата горещ чай му се спеше.

Докато се сбогуваха, на масата издрънча телефонът. Майорът взе слушалката.

— Слуша Голубьов… Да. Сега — и подаде слушалката на Синцов. — За ваша милост.

— Батальонни командирю — чу се в слушалката. — Говори Левашов. Аз съм при тебе с гости. Ела по-скоро, не се бави.

— Левашов звъни — рече Синцов на Илин, като постави слушалката. — Заповяда ми да се върна. При нас е с някакви гости. Как да постъпим?

— Ако разрешите, аз сам ще отида при съседа — рече Илин.

Не му се отиваше, но все пак предложи.

И Синцов се съгласи.

— А вас ще ви придружи ординарецът. Той тук вече знае всички ходове и изходи.

Момчето вървеше по съобщителния ход пред Синцов. Такова като него не би трябвало да мъкне автомат на шията си, а да се учи в шести клас. Синцов си спомни как го гледаше там в землянката немеца и попита:

— Ти много ли мразиш фрицовете?

Момчето се обърна вървешком.

— Трябваше да убием този фашист, другарю старши лейтенант.

— Защо трябваше? Избягал е при нас, ще даде сведения.

— По-рано май не бягаха!

— Не бягаха, а сега бягат. Това е в наша полза — рече Синцов.

— Аз лятос молих капитан Поливанов, когато уловихме двама есесовци, да ме прати да ги довърша. А той не ме изпрати, нахока ме.

— Имал е право — рече Синцов.

— А този фашист все пак не трябваше да отвеждате — рече момчето. — Сега, разбира се, няма да признае, но може би преди това е убил сто души?

— Как те викат?

— Ваня.

— Значи, адаши сме, и аз съм Иван, Иван Петрович.

— Моето не е истинско — рече момчето. — Мене ме нарече така капитан Поливанов.

— А как ти е истинското?

— Йона Йонович — рече момчето така, като че бе възрастен. — Само че вие не ме наричайте така. Наричайте ме както капитан Поливанов. Свикнал съм вече.

— А аз изобщо няма да те наричам. Ще те пратя да се учиш в училище.

— А аз пак ще отида на фронта. Да отмъстя за капитан Поливанов!

Синцов въздъхна, разбра по гласа: наистина ще отиде. „Ако остане тук, с мене, най-вероятно рано или късно ще го ранят, а може би и ще го убият. Но от друга страна, не се знае още какъв ще му бъде животът там в тила. А тук вече е свикнал. Могат да убият или ранят всекиго. Това е обща съдба. Може и просто по пътя, от буферите под колелата…“

— Наистина ли ще ме пратите? — попита момчето.

— Не знам — рече Синцов. — Ще помисля. А ти сирак ли си, или си изгубил родителите си?

— Сирак. Мене капитан Поливанов ме прибра оная зима в Лозовая.

— Какво значи „прибра“? От пътя ли?

— От пътя. Лежах замръзнал, отрязаха ми трите пръста на крака. Ще ме пратите ли?

— Казах, още не знам.

— Ако не ме искате, тогава по-добре ме пратете обратно в триста тридесет и първи. Локшин ще ме вземе при себе си.

— Кой е този Локшин?

— Беше замполит на капитан Поливанов, той е жив. С него капитан Поливанов говори по телефона.

— Ще помисля — рече Синцов.

Той изпита пристъп на тъга. Страшно е тридесет годишен човек на фронта изведнъж като малък да си спомни, че също е сирак.

За баща си той нямаше свои спомени — знаеше от майка си: бяха взели от Вязма през германската война народния учител и после пратили само известие, че е загинал за царя и отечеството. Майка си си спомняше, но смътно, как, умирайки от тифус, го отстраняваше с пареща ръка, за да не се приближава, да не се въвира. Ето, това бяха всичките му спомени…

„А това дете, разбира се, помни всичко, всяка дреболия. Само преди година е било. А какво помни, по-добре е да не се пита…“

Пред входа на землянката момчето се притисна до стената на окопа и пусна Синцов напред.

— Влез, постопли се — рече Синцов.

— Ще ида да ви приготвя оръжието за боя, другарю старши лейтенант.

— Какво оръжие? — попита Синцов. — Да не би да ми дадеш своя автомат?

— Не — рече момчето. — Автоматът на капитан Поливанов остана при мене. Само едно парче се е отцепило от ложата, но аз ще я подрежа, ще стане чудо.

„Да, ето всичко, което е останало от капитан Поливанов — помисли Синцов, — момчето Ваня и автоматът с нащърбена ложа.“

— Добре, върви — рече той и влезе в землянката.

В землянката, когато той влезе, седяха четворица: Завалишин, един батальонен комисар с елек, който можеше да бъде само замполитът на полка Левашов, и двама гости: русоляв старши политрук с познато лице и широкоплещест, късичък, рижав, очилат човек, с рубашка без петлици.

Синцов рапортува за своето пристигане по заповед на другаря батальонен комисар.

— Вече се познаваме, но да се запознаем още веднъж, както се казва, при дневна светлина. — Левашов стана и като пристъпи към Синцов, му стисна ръката.

— Доведох ти гости от Москва, дописници. Имат задача да напишат „Един ден сражение в командния пункт на батальона“. Обещават да не изостават нито крачка от тебе, ако коремът не ги заболи от страх. Предлагах им да останат в щаба на полка, каквото не видят — ще доизмислят. Не са съгласни.

— Радвам се да се з-запозная — рече рижавият, като леко заекна. Лицето му беше розово, хитро, цялото покрито с мънички, също тъй рижави като косите лунички.

Синцов се обърна към старши политрука с познато лице. Та ето къде за трети път ги беше събрала съдбата! Какво не става по света!…

— Здрасти, Синцов, — рече Люсин, като му подаваше ръка.

— Здравейте — рече Синцов, като стискаше тази подадена с излишна бързина ръка.

— Мигар се познавате? — попита весело Левашов.

— Познаваме се, някога служехме заедно — рече Люсин, като се усмихваше радостно.

„Сигурно се е страхувал, че няма да му подам ръка, а сега се зарадва глупакът“ — помисли Синцов и без да казва нищо, се обърна към влезлия в землянката възрастен ординарец на Илин.

Той беше го виждал вече днес бегло, когато ординарецът стъкваше печката. Сега стоеше, хванал в една ръка съдинките, а в другата самун хляб. Под мишницата си беше стиснал една манерка.

— Каня ви да вечеряте, другарю батальонен комисар — рече Синцов.

— Нас Завалишин вече ни покани, тебе чакахме — рече Левашов и отново се обърна към Люсин. — Къде сте служили заедно?

— В началото на войната на Западния, във фронтовия вестник — рече Люсин.

— Виж какво било! А и ти ли си бил журналист?

— Бях някога — рече Синцов.

— Ето това е успех — рече Левашов, — това е за вас, може да се каже, късмет! Батальонният командир журналист! Не се случва често. Макар че между другото и аз също някога съм бил рабкор, пишех бележки в „Керченский рабочий“. Но това сигурно не се брои?

Синцов отвъртя капачето на манерката и помириса: водка ли е, или спирт. В манерката имаше спирт, трябваше да се разредява.

— Донесете вода — рече той на ординареца.

Когато Синцов взе да налива разредения спирт, Левашов покри чашата си с ръка:

— Няма да пия. И не си губи времето да ме предумваш. Завалишин знае.

— А в чия полза се отказвате? — попита рижавият.

— Мога в обща, мога лично във ваша.

— По-добре лично в моя — рече рижавият и приближи чашата си, за да му долее Синцов.

— Нищо, на него може — рече Люсин. — Той е добър пияч.

Синцов доля, без да отговори нищо.

На вечерята говори главно Левашов. Отначало разпитваше дописниците за Москва, от където бяха отлетели едва вчера сутринта, после взе да си спомня някакъв дописник, който пристигнал в началото на войната в неговия полк край Одеса. После, научил, че рижавият (презимето му беше Гурски) и Люсин пишат своите дописки заедно, взе да се чуди: как така хората пишат заедно?

— Че много просто — рече Гурски. — Аз съм ленив по природа, а Люсин, напротив, е т-трудолюбив. Отначало той п-пише т-текста, а после аз влагам в неговия т-текст м-мислите.

Люсин само махна с ръка, той не спореше и не отговаряше с шеги. Седеше и си мислеше нещо. Може би същото, за което и Синцов: за какъв дявол отново ги е събрала съдбата? А може би просто мислеше за предстоящия бой, за който така или иначе мислеха всички — и тези, които говореха, и тези, които мълчаха.

— Онова, което понякога не ми харесва във вестниците — рече Левашов, — е, че у някои от вашите колеги немците мрат като мухи. Един, разбираш ли, унищожил трийсет, друг — четирийсет, а трети, гледаш — сто… А ако, между другото, от началото на войната всеки от нас беше унищожил по един немец, от цялата им войска не би останало нищо.

— Съгласен. Но т-тук трябва да се разберем, кога ние п-послъгваме по собствено вдъхновение, а кога — според вашите п-политдонесения — рече Гурски.

— От един дол дренки сме и ние, и вие — махна с ръка Левашов.

— Лично аз, п-повтарям, съм съгласен, но се с-страхувам, че нашият редактор няма да публикува вашите мисли.

— Та аз не моля да се публикуват моите мисли. Аз ви казах само като на човек.

Синцов погледна внимателно Левашов. В гласа на батальонния комисар прозвуча потаена скръб.

— Преди него — кимна Левашов към Синцов — ни беше батальонен командир Поливанов. Герой и успя да получи „Герой“. Преди Поливанов беше Тараховски, успя да направи много, а нищо не успя да получи и загина глупашки, заради един глупак. Имаше преди Тараховски… как беше му презимето? А, Завалишин?

— Не знам, аз дойдох по-късно.

— Да, наистина ти дойде по-късно. И аз го заварих само няколко дни. Ето, виждате, дори презимето му не помня. Помня, че беше старши лейтенант, помня, че беше добър, помня, че го изпратихме в болницата… и толкоз, повече нищо не помня. Това е нашият живот!… Слушай — обърна се Левашов към Синцов, — какво ще правим с момчето?

— Оставям го — неочаквано за себе си тъкмо сега окончателно реши Синцов.

Левашов сви рамене: „Неправилно, но ти знаеш.“

— А какво е това момче? — попита Люсин.

— Батальонният командир Поливанов, неговият предшественик — рече Левашов, като кимна към Синцов — имаше ординарец. Едно момче на четиринайсет години. Ваня Хорол от Лозовая. Немците избили семейството. Те в Лозовая избили почти всички евреи, ние с очите си видяхме онази яма.

— А з-защо Ваня? — попита Гурски.

— За това трябва да питате Поливанов, но сега вече няма кого да пита човек — рече Левашов. — Той така го прекръсти — от Они във Ваня. Може би в памет на сина си, а може за нещо друго. Откровено казано, не полюбопитствувах. Пък и време нямаше. Поливанов беше при нас само девет дни. Първия ден пристигна, „разрешете да доложа“, а на деветия го убиха без доклад.

— Любопитно е да се поприказва с момчето — рече Люсин, като се обръщаше неопределено и към Синцов, и към Левашов.

Но Синцов сметна за необходимо да приеме обръщението му за своя сметка.

— Няма да позволя да говорите — рече той.

— Защо?

— Няма да позволя, и толкоз — рече Синцов.

Левашов кимна.

— Батальонният командир е прав. Няма още едно денонощие откак е убит Поливанов. Рано е да закачате момчето. Малко му трябва, за да заплаче.

— Но ако все пак ми потрябва? — рече Люсин.

— Малко ли неща могат да потрябват някому! — рече Левашов.

В землянката няколко секунди тегнеше неловко мълчание. Неговата неловкост усетиха всички, но истинската й причина знаеха само Люсин, който мълчаливо, с очи попита: „Значи, не си забравил?“ — и Синцов, който също мълчаливо, с очи отговори: „Не съм забравил.“

— И тъй, другарю батальонен комисар, ще идем ли през нощта в ротите, както обещахте? — попита Люсин весело, може би прекалено весело, като се протягаше с усмивка и оправяше портупея на широките си гърди с ордена „Червена звезда“ и медала „За храброст“; „Червена звезда“ беше новичка, получена наскоро, а медалът „За храброст“ висеше на стара нацепена лентичка; този медал Синцов беше видял у Люсин още тогава, през октомври, при Москва.

— Щом е обещано, ще бъде направено — рече Левашов и стана. — Да отидем за малко при Чугунов.

— Разрешавате ли да ви придружа, другарю батальонен комисар? — попита Синцов.

— Няма нужда, ние ще отидем със Завалишин. Дописниците са по нашето ведомство. А ти си почини пред боя. Запозна ли се с хората?

— Запознах се.

— Какви са ти изводите? Какво е самочувствието?

— Изводи още не съм готов да правя, а самочувствието е добро.

— И то е от значение — рече Левашов и когато вече облече кожухчето си, се обърна към Гурски. — Не мъчи батальонния командир с въпроси, нека поспи, затова го оставям. Него утре го чака сражение. А може би ще дойдеш с нас?

— Откровено казано, бих п-предпочел да остана — рече Гурски. — Още повече, че тук е топло, а своя героизъм ще успея да п-проявя пред вашите очи утре.

Като останаха двама със Синцов, Гурски мълчаливо вдигна пръст.

— Какво има? — попита Синцов.

— Мога ли един въпрос? — попита Гурски.

Синцов кимна.

— З-защо вие сте така мълчалив! По п-природа, или не обичате журналистите?

Синцов сви рамене.

— Аз п-питам, з-защото съм забелязал: бившите журналисти обикновено не обичат журналистите.

Синцов отново сви рамене. Какво да отговори на това? Журналистите обикновено не са обичани от тези, които им завиждат. А той не завиждаше. Отдавна е свикнал на фронта с друго.

— Ще спите ли? — попита той вместо отговор.

— Благодаря за изчерпателната информация по п-първия въпрос. Може ли още един? — Гурски отново вдигна пръст.

— Питайте — рече Синцов, като разстилаше на одъра нечие оставено там кожухче.

— Добре ли познавате Люсин?

„Сигурно по-добре от теб“ — искаше да отговори Синцов, но това значеше да встъпи в разговор.

— Не.

— А малко по-п-подробно?

Този рижав пелтек, види се, беше почувствувал нещо.

— По-подробно питайте него — рече Синцов.

— Груб сте — рече Гурски.

Синцов не отговори нищо, извади от военната си чанта тетрадка, откъсна от нея един лист, написа на него: „Илин, събудете ме в 5,30“ — сложи го на стола, притисна го с чашата, мушна военната чанта под възглавницата и легна на кожухчето, като подложи ръце под главата си.

„Ако стана в пет и трийсет, може все пак да успея да направя всичко, което исках: да отида с Илин в ротата на Караваев, да посетя преди боя поне две от трите. А към седем и трийсет, половин час преди артилерийската подготовка, да се върна тук…“

Чуваше се как рижавият шумоли по сламата, като се намества на одъра.

„Сега е три и трийсет. Ако заспя веднага все пак два часа…“

Много добре е да се лежи ей така, изтегнат, с ръце под главата, на топло, на мекото кожухче, а под него и слама… Глупаво е, че не ми идва сънят. Случва се така! Скъпа ти е всяка минута, а той не иде и не можеш да му заповядаш…

Казах на този рижавия за Люсин: „Попитайте него“. Напълно възможно е да го пита. А оня ще разкаже. Може както му дойде на ума, а може да разкаже и така, че да излезе най-добър от всички! Може да каже, че е проявил бдителност, не е поискал при онази обстановка, на шестнайсети октомври, да кара в Москва човек без документи, още повече, че те е познавал преди това малко, само един ден… А какъв беше тоя ден, не е задължително да обяснява. И че те е смъкнал, без да те докара дори до КПП, също няма да уточни… И ще излезе всичко гладко. Такива като Люсин умеят… А може и иначе, по-просто и по-кратко: „Ако щете ми отсечете главата, но за такива неща аз съм формалист. Войната си е война, редът си е ред.“ Може и така. Такива като Люсин умеят и така. По такъв начин ще се изкаже за войната и за реда, че просто шапка да му свалиш! Ех, дявол да го вземе! Само че те хваща яд, когато срещаш подобни хора. Различни чинове, а мисълта все същата: ето ти още един другар Люсин!…

А този, рижавият, пътува с него заедно и пишат заедно. Пътува и не знае кой е Люсин. Други хора, друг вестник, друго време… А може и Люсин да е станал друг, кой го знае?

Стига за личните работи — сърдито се прекъсна той, макар в дълбочината на душата си да знаеше, че това не е лична работа. Просто по-леко е да мислиш за това като за нещо лично. — Добре, да прекратим разговора на тази тема… Дето се казва, не е за моя ум работа!

А кое е работа за моя ум? Майор Шавров се смееше: „По-малко мисли, Иване, по-добре ще воюваш.“ Не е истина. Няма да воювам по-добре. И никой няма да воюва. И самият Шавров не воюва по-лошо, защото мисли с главата си. С мене се шегуваше, а самият той мисли…

А ако аз си бях останал, какъвто бях — вестникар, може би сега щях да имам друга психология? Макар че е глупаво, разбира се, да си представям, че всички ние сме едно нещо, а те всички — нещо друго. Да бях останал като тях вестникар, сигурно също бихме мислили различно: Люсин — по един начин, този, рижавият — по друг, а аз по трети…

Рижавият всяка своя мисъл завършва с шега. Така, разбира се, по-лесно се живее… А да се умира сигурно е по-трудно…

Отново си спомни онова, което му беше казал Илин — че попълнението засега оставили в полковете, не го разпределили по батальоните; надяват се утре, в първия ден, на силата на нашия огън и на малки загуби. Не както по-рано, когато, случваше се, хвърляха за един ден в боя без остатък всичко, което беше налице — като че този бой е последният, като че с него войната ще свърши!

— Ч-чуйте — рече Гурски, като се приведе през масата и се загледа в отворените очи на Синцов, — щом не спите, хайде да р-разговаряме. За какво мислите сега?

— За утрешния бой.

— И какво мислите за него?

— Мисля как да решим поставената пред батальона задача.

— А ако погледнем по-широко?

— Какво по-широко?

— По-широко. Например, ако мислено се п-поставите в п-положението на к-командуването на фронта? Как нап-пример бихте д-действували утре? Или вие не м-мислите за това?

— Не мисля. Аз си имам своя задача и свой кръгозор, за тях ми е наредено да мисля.

— Ч-чуйте, с-само не се обиждайте. Ето вие казахте — кръгозор. Какво е това — нап-пълно искрено ли е, или е само т-така по-удобно?

Рижавият изпитателно погледна Синцов, този път той беше напълно сериозен.

„Не, ти не си глупак — помисли Синцов за рижавия, — но си нахален. Щом ти се е прищяло, значи, аз трябва цялата си душа да сложа пред тебе на масата! Да, разбира се, при моята длъжност, при мащабите на онова, което мога да наблюдавам и съпоставям, тоест при моя кръгозор, аз не мога да се ориентирам във всички въпроси на войната. Но в същото време не могат да ми отнемат чувството, че като върша работата си на фронта, аз трябва да разбирам някои неща по-добре от всички, иначе не съм на мястото си. Аз имам свое мнение, свой възглед върху нещата и свои права като всеки човек, и който изгуби това чувство, той не е командир и изобщо не е човек. Но аз няма да ти обяснявам това. Не ми се ще. И време е да спя. Щом не си глупак, трябва сам да разбереш.“

— Какво, обидихте ли се? — попита Гурски, като продължаваше да гледа Синцов.

— Не, просто ме мързи да си чеша езика. Хайде да спим. Не знам как е с вас, но аз съм длъжен поне да се опитам в полза на работата — рече със затворени очи Синцов.