Константин Симонов
Хората не се раждат войници (31)

Девета глава

До батальона си Синцов стигна по-бързо, отколкото мислеше. Докато пътуваше за болницата, пътят, който минаваше през завзетите през деня позиции в покрайнините на Сталинград, беше разчистен от загражденията, разминиран и вече нарязан от гъсениците на влекачите, когато са довличали на предна линия артилерията. Сега, когато немците с всеки ден все по-скъпернически пестяха снарядите, ние нахално влачехме напред на прав мерник дори големи калибри.

Синцов мислеше да слезе по-рано, но шофьорът го докара чак до батальона. Пътят минаваше тук в улица — снежна ивица с два реда развалини. В едно мазе в дъното на вторите отляво развалини беше се настанил днес щабът.

— Виждам, не се страхувате да се натъкнете на мина — рече Синцов.

— Свикнах. Полковият комисар винаги ми казва да карам без път. — В гласа на шофьора имаше едновременно и недоволство, и похвала.

Синцов се усмихна и слезе от колата.

Че полковият комисар Бережной никога не ходи пеша там, където може да мине с кола, Синцов знаеше и без шофьора, беше го видял с очите си. И храбър до безчувствие, и го мързи да ходи.

Една отдавна и дълбоко още от немците отъпкана в снега пътека завиваше от улицата навътре в развалините. Студът и вятърът режеха лицето. Колко време може да живее човек на такъв студ!

Ето я първата сталинградска улица, до която се придвижваха още от десети. А стигнаха до нея едва днес — на шестнайсетото денонощие. Ако всички тези улици сега са такива, по-лесно ще е да се построи град на ново място. Скоро ще видим какви са те. Скоро ще видим всичко.

Вечерта по сражението се усещаше, че провлакът, останал в ръцете на немците, е тесен — три-четири улици, а от другата страна са вече нашите. Днес през деня бяхме понесли загуби: един убит и трима ранени от нашите отвъдни изстрели. Чувствителна загуба; след шестнайсет денонощия боеве, в батальона изобщо оставаха малко хора.

Помисли за утрешния бой и си спомни командира на артилерийския дивизион Альоша Шенгелая, който често седеше на командния пункт на неговия батальон, когато той беше в Шейсет и втора. Ще заповяда утре сутринта капитан Шенгелая със своя гръмовит грузински глас да дръпнат шнуровете и да открият огън по квадрат шестнайсет — и ще халоса по волята на случая с право попадение стария си приятел. Помисли с усмивка, но все пак изтръпна.

Къщата, дето се помещаваше командният пункт, беше стара, мазетата дълбоки, с дебели стени и ниски сводове. Затова бяха и оцелели. През тези шестнайсет денонощия те бяха нощували на различни места — не само в окоп по платнище, а и в добри, почти здрави блиндажи. Но това място за нощуване бе първото градско, може да се каже, под покрив, макар от втори и трети етаж да нямаше и помен. Ако не беше отишъл да търси Бутусов, можеше хубаво да се наспи. Помисли за това, когато вече минаваше през мазето, покрай заспалите бойци и дежурния телефонист, към своя килер.

В мазето имаше два такива килера: единия бяха заели Илин и Завалишин — в него имаше две нагърчени немски сгъваеми легла, а във втория — двоен креват с пухеник. Вчера на този двоен креват е спал немският батальонен командир, а днес ти. Бяха заловили документите му, а самия него не бяха намерили между убитите и не бяха го взели в плен. Пленници изобщо имаше малко. Седемнайсет души през целия ден и по-голямата част измръзнали, почти трупове.

Като влезе в своя килер, забеляза, че на кревата лежи някой, покрил с калпак лицето си. Ординарецът Иван Авдеич оправяше фитила в гилзата.

— Кой се е изтегнал там?

— Един подполковник от щаба на армията. Пристигна в двайсет и четири часа, потърси ви и рече: „Нека ме събуди, когато се върне.“

— Ето ти нови двайсет! — рече Синцов, приближи се до кревата и видя на възглавницата обрасналия с рижави косми врат на Артемиев. Обърна се към Иван Авдеич и попита: — Дадохте ли му да вечеря?

— Не поиска, така легна.

— Тогава направете чай за двамата, а аз искам да ям.

— Има супа от грах — рече Иван Авдеич. — Докараха гореща храна веднага, щом заминахте.

— Още по-добре. — Синцов се отпусна уморено в поставеното до масата ожулено кафяво кресло.

— Разрешавате ли? — В килера, като повдигна закрилото входа платнище, надникна Илин.

— Защо дойде? Казаха ми, че почиваш.

— Заповядах да ме събудят, щом пристигнете.

— А защо бързаш? — попита Синцов. — Седни.

— Не искам — рече Илин. — Седна ли, наляга ме сън. Има промяна за утре. Отложиха артилерийската подготовка от седем за девет, а началото — за десет.

— Това е добре — протегна се Синцов, като се радваше, че все пак ще може да си поспи. — А защо?

— Туманян дохожда, каза, че искат да домъкнат още артилерия и да почакат до пълна видимост, за да не бият по своите.

— Все пак, значи, взели са под внимание опита. — Синцов отново си спомни за изгубените днес четирима души.

Илин сигурно помисли за същото, защото каза за един от четиримата:

— Старши сержант Курильов, минохвъргачът, се върна от превързочния пункт в строя. Говорих с него. Раната, казва, не е тежка, ще остана да воювам.

— Правилно — рече Синцов. — Инак е обидно. Върви да спиш сега.

Но Илин не отиде, а се облегна на стената и попита на „ти“, неофициално:

— Намери ли си ротния командир?

— Намерих го.

— Какво разправя?

— Засега нищо не разправя — рече Синцов. И от спомена за Бутусов се намръщи като от болка.

— Хванахме още един пленник вечерта — рече Илин, като се усмихна кой знае защо.

— А защо се смееш?

— Тук го хванахме. Криеше се под кревата.

Но това не разсмя Синцов.

— Заплеси! — рече сърдито той. — Да беше излязъл през нощта и да хвърлеше бомба — щеше да те е смях после на оня свят.

— Малко са все пак — рече Илин. — Страх ги е да се предават.

— Ясно, страх ги е — рече Синцов. — И аз на тяхно място бих се страхувал след всичко, което са направили.

— Заповяда да го събудите — Илин кимна към изхъркалия Артемиев.

— Има време, ще го събудя — рече Синцов. — Върви да спиш.

Илин излезе, а Синцов с наслада се гмурна с гръб в меките стари, навяващи сън пружини на креслото. Искаше му се и не му се искаше да буди Артемиев. Всичко главно беше казано веднага, преди половин месец, при първата среща. А да говориш за останалото — нямаш сили, а сигурно и той. Толкова нямаш сили, че сякаш нямаш и желание, макар това да не е истина; имаш желание, само сили нямаш.

Артемиев се обърна на кревата, шапката му падна на пода. „Все пак малко си се променил“ — помисли Синцов, като гледаше неговото едро, спокойно, загоряло лице, което беше потънало във възглавницата.

Още тогава, преди две седмици, когато се срещнаха, той помисли, че шуреят му малко се е променил. Все същият си е, както през пролетта на трийсет и девета, при последната им среща преди войната. Само че на петлиците му има вместо една черта три, и два ордена на гърдите, и ходи, като понакуцва с ранения крак. Всичко се беше променило през тези години, а той — за учудване — беше си останал такъв, какъвто си беше. Може би затова, че от седемнайсетгодишна възраст, от школата, цял живот се бе готвил за война и сега живееше сред онова, което бе чакал цял живот. А можеше ли да се каже за тази война, че е била онова, което са очаквали дори такива до мозъка на костите си военни хора?

Може просто да не се е вгледал в него тогава отведнъж, пък и не беше до това, и срещата стана пред хора и бе по-кратка, отколкото мислехте. Беше дошъл заедно с Левашов, и Левашов, кой знае защо, не си бе отишъл, седя през цялото време, докато Павел разправяше за смъртта на Маша. Може би по-добре, че седя. А после Илин и Завалишин се върнаха и също седяха, съчувствуваха. Сигурно мислеха да си отидат после и да ви оставят двамата, но никакво „после“ нямаше поради внезапната немска контраатака. Този ден тръгна от трън, та на глог. Макар че може да е било за хубаво.

Когато дойде тогава в батальона, веднага направо изтърси за смъртта на Маша, без предисловия. Отначало те прегърна, а после за секунда се отстрани, погледна те в очите и изтърси. Не е смятал за възможно да отлага това за друг път. Пък и какво значи на фронта да отлагаш за друг път? Не само в тоя смисъл, че всичко е в божиите ръце, а просто — кога друг път ще попадне в тоя батальон? Няма да му заповядат — и няма да попадне. Няма в писма, я, да описва смъртта на сестра си! Макар не първи ден вече да знаеше, че е умряла, но и на него, разбира се, му беше тежко да говори за това. На лицето не беше изписано, но на лицето не е и необходимо непременно да бъде изписано. И на твоето също сигурно не е било изписано, когато слушаше. Просто пустота и студ в тялото, като че всичко от тебе са изтеглили, и ти прилошава като от многодневен глад. Дори Левашов се изплаши, разтърси те за рамото: „Какво става с тебе?“

А днес, когато разправяше малката докторка, той слушаше като вече свикнал с тази мисъл човек, слушаше като разказ за нещо, което отдавна го няма. И завчера, когато Илин, който си има своя мъка, изведнъж през нощта, след като бяха изпили по сто грама, рече: „Ще завършим в Сталинград, възможно е да ни пратят за формиране в някое населено място. Ние двамата с тебе сме сега ергени, ще вземем и ще се оженим за две сестри, ще се сродим“, в отговор се усмихна на думата „ще се сродим“. Като че друго някакво родство можеше да ги сроди с Илин повече, отколкото батальона. Усмихна се и премълча. А Илин помисли, че го е обидил, като е поставил себе си, неженения, на една дъска с него, вдовеца, и обясни: „Аз сериозно. Аз гледам на това не както другите. Казват, да се жениш сега, значи да създаваш сираци, но това още не се знае. Дори ако е така — нека все пак роди и изгледа мое дете. Ако не с атестата, то с пенсията. И без това след такава война няма да има достатъчно мъже за всички жени.“

„Хубаво, после ще видим — беше рекъл тогава Синцов, — хайде по-напред да свършим войната тук.“

И помисли — както е било — вече няма да бъде, а как ще бъде — ще видим. Имаше жена и тя загина преди повече от година. Ако не мамиш себе си, когато се случи отдих във войната, ти вече отдавна чувствуваш колко е тежко да бъдеш без жена. И по-рано си чувствувал, когато още не знаеше за гибелта на жена си. А колко дълъг ще бъде животът ти, не се знае.

Иван Авдеич влезе и сложи на масата канче със супа.

— Не е много гореща. Страхувах се, ако река да я топля, да не заспите, без да сте яли.

— Каквато е — рече Синцов. — Налейте ни по сто грама. — И като се приближи до леглото, сложи ръка върху рамото на Артемиев: — Ставай, Паша.

Артемиев отвори очи и седна.

— Сигурно съм го сефтосал преди тебе — кимна той към кревата.

— Да, аз още не съм успял.

— Намери ли оня, когото търсеше в болницата?

— Намерих го — рече Синцов.

И Артемиев видя по лицето му, че не му се иска да отговаря по-подробно.

— Аз днес от вчерашната обстановка в щаба на дивизията стигнах до заключение, че съединението с Шейсет и втора най-вероятно ще стане утре или при теб, или при твоя съсед отляво, и прескочих да нощувам при теб. Трети ден кисна във вашата дивизия! Имам заповед лично да стисна ръката на първия батальонен командир от Шейсет и втора и чак след това да докладвам. Ти за днес се придвижи здравата, ей къде си излязъл!

— Да, тръгнахме бързо — рече Синцов. — Бяхме зли днес и вчера след този лагер.

— Не го видях, нямах време да отида. Казват, тежка картина.

Синцов се усмихна невесело.

— Такава картина, че вчера, колкото и да настоявах, не взехме нито един пленник. Едва тая вечер ги накарах. А в душата си помислих: още твърде незлопаметни са нашите хора, щом на втория ден след тази картина все пак взеха пленници. Аз съм батальонен командир, заповядано ми е да искам, но ако бях войник, не бих гарантирал за себе си след този лагер.

Ординарецът влезе, сложи на масата чаши с водка и отново излезе.

— Хайде да сръбнем супа, от грах е… — рече Синцов.

Изля половината супа в алуминиевата чиния и я подаде на Артемиев, а канчето взе за себе си.

— Как ти е ръката? — попита Артемиев.

— Върши работа… — Синцов размърда щръкналите от мръсните бинтове пръсти. — Само в палеца нещо не върви, на студа изтръпва… Днес хванахме един немец, премръзнал. Когато излизаше през отвора от мазето, подпря се на китките; и изведнъж пръстите на измръзналата му ръка се счупиха като порцеланови… Ако не бях видял — нямаше да повярвам.

— А има ли измръзнали наши? — попита Артемиев.

— Борим се с това, следим, будим ги нощем. Е, ще пием ли?

Артемиев кимна, пи, замези с гъсто посолен сухар и взе мълчаливо да сърба супата.

— И аз изгладнях днес — рече Синцов. — Когато тръгнах за болницата, не бяха докарали още горещата храна, а в болницата се забавих по-дълго, отколкото мислех. Срещнах Овсяникова. Излезе, че е в тази болница. Още веднъж изслушах всичко от нея.

— Сега знаеш всички подробности — рече Артемиев след късо мълчание. — Аз също за малко я видях тези дни при Серпилин, — исках да й кажа, че си тук, но обстановката не позволи.

— Всички подробности и тя не знае — рече Синцов.

— През същата Сцила и Харибда е минала и останала жива — рече Артемиев за Таня. — А е могло да бъде обратното…

И Синцов помисли: да, могло е да бъде и обратното. Маша е могла да остане жива, а малката докторка е могла да попадне в ръцете на немците. При всичката сила на навика да живее сред смъртта на други хора, все пак му беше трудно да вложи смъртта на жена си в този вече образувал се през годините на войната списък на неизбежности. Но да мисли за нея, че добре, ако тя останеше жива, а вместо нея попаднеше при немците малката докторка, беше също тъй невъзможно, както беше невъзможно да мисли пред утрешния бой, че е добре да убият не него, а или Илин, или Завалишин. Невъзможно беше да иска някой да умре вместо някого, можеше само да иска всички да останат живи. Но беше глупаво да мечтае за това.

— Отлична жена е тя!

Синцов разбра, че Артемиев говори за Таня, и мълчаливо кимна.

— И интересна жена е между другото, ако се вгледаш.

— А ти вгледа ли се вече? — попита мрачно Синцов; доядя го изведнъж за тези думи.

— Аз, не. Самата тя в Москва, изглежда, ми хвърли око. Не твърдя, но ми се стори. А аз не. Просто обективно съдя: отлична, златна жена. Ето за такава трябва да се ожениш, ако не искаш да бъдеш глупак като мен… На мен не ми трябва. А ето ти, с такава трябва.

— Гледам те и си мисля: умен ли си, или глупав? Намерил време!

— Че защо? Ако останете живи и двамата — вземи и се ожени за такава жена. Още повече, че съдбата сама за втори път ви събира през тази война. Не виждам нищо особено в това. Че тя е толкова мъничка, а ти си до тавана — на това, разбира се, хората ще се смеят… — Артемиев се усмихна, като даваше на Синцов да разбере, че изобщо по-скоро се шегува. А сериозното във всичко, което беше казал, беше едно: няма я сестра му и колкото да я е обичал Синцов, трябва да постави кръст и да живее, както съдбата му подскаже. От оня свят никой не ни вижда, никой не плаче и не се радва по-рано ли или по-късно сме ги забравили…

— Че е толкова мъничка, за мене някога това беше удобно — рече Синцов за Таня, като се усмихна също. — Когато я мъкнех на гърба си от обкръжението, радвах се, че е лека.

— А ето аз, изглежда, скоро ще трябва да метна на гърба си по-тежък товар — рече Артемиев. И въпреки усмивката, в очите му мина смущение пред онова, което трябваше да обясни. — Види се, аз ще се женя, а може и да съм се оженил вече…

— Тоест как така, може? — попита Синцов. — За коя?

— За коя, за кое?… — усмихна се Артемиев. — Все тази стара приказка — за Надежда. Преди да излетя от Москва, отидох при нея — и загинах като швед при Полтава. Само не ми казвай нищо — спря той с ръка Синцов. — Какво мислиш за нея знам отдавна, какво ще кажеш за мен — досещам се — глупак! В основата си е вярно.

Но макар и да спря с ръка Синцов като рече „не казвай“, всъщност той се пръскаше от радост, задето жената, която някога обичаше и се мъчеше да забрави, отново му принадлежи и бе направила дявол знае какво, на което никоя друга не би се решила на нейно място — бе долетяла при него за една нощ на фронта и сега, след това, иска, може да се каже, стреми се да стане негова жена. Той днес отчасти за това беше дошъл да нощува при Синцов, искаше да сподели с него: защо се е съгласил на това и защо, макар и да се нарича глупак, все пак е щастлив. А щастието във военно време не се намира на пътя.

— Какво мълчиш? — попита той, като изчака с мъка дългата пауза.

— Какво пък, добре — рече Синцов.

— Лъжеш.

— Защо да лъжа? Щом ти е добре с нея — хубаво. Само че нещо не разбрах за твоето женене.

Артемиев му разправи как Надя се стоварила на главата му в щаба на армията, като се представила за съпруга; и как на другата сутрин Серпилин заповядал да я изгонят за Москва, и как тя, когато заминавала, го попитала готов ли е да се ожени за нея и му казала да й даде писмо за гражданското отделение, щом той е на фронта — тя сама щяла да отиде и щяла да направи всичко без него. И щяла да дойде при него тук като законна съпруга и да погледне в очите този Серпилин, който я напъдил оттук като някоя слугиня!

— Да не би от яд да се омъжва за теб?

— Отчасти така.

— А когато й мине ядът, какво ще стане после?

— Нашата история е стара — рече Артемиев. — И да се е омъжила после за друг, все пак с никого не й е било по-добре, колкото с мен. В тия работи не можеш ме излъга.

— А в останалото? — попита Синцов, макар да виждаше, че му е тежко да отговаря.

— И в останалото тя, трябва да се каже, също не е лоша жена — рече Артемиев с известно усилие над себе си. — Ще запретне ръкави и ще измие пода, и ще изпере бельото, и обед ще сготви — всичко ще направи като на шега…

— Е, а в останалото? — повтори неотстъпчиво Синцов.

— Какво в останалото?

— Тогава въпроси нямам.

— Да, може да ми честитиш — рече Артемиев. — Вчера, когато от дивизията говорех със Серпилин, той ми съобщи, че са ми дали следващото, което беше се позабавило… Сега съм полковник.

— Честито — рече Синцов, като помисли още веднъж за Надя: може би тя се оженва сега за него, защото се е убедила, че той ще отиде далеч? Щом на трийсет години е полковник, ако не го убият — още преди да свърши войната ще бъде пак жена на млад генерал.

— Исках да завинтя четвъртата черта, но в щаба на дивизията не се намери, никой не се запасява, чакат пагоните.

— С удоволствие бих ти помогнал — усмихна се Синцов, — но няма как. В нашия батальон освен замполита всички имат само звездички. Той наистина е такъв, че и последната черта ще ти даде, но това аз няма да позволя. Превъзпитавам го, да има поне полувоенен вид.

— Смешно е да се чува това от тебе — рече Артемиев. — Слушам те и си спомням какъв беше ти преди армията, в тридесет и девета година.

— Тридесет и девета е вече отдавнашно минало… — усмихна се Синцов.

— Седим тук с тебе като двете половини от армията — рече Артемиев. — Кадровата и запасната. Мислил ли си ти преди войната да станеш това, което си?

— А много ли и за всичко ли, за което трябва, ние тогава сме мислили?

— Как ще лягаме да спим? — попита Артемиев. — Може би искаш един срещу друг?

— Рисковано е — рече Синцов. — Не знам как е с тебе, но за мене ординарецът ми каза: бил съм почнал да спя нервно. Заври се по-близо до стената, а аз ще поседя, не ми се ще да лягам.

— Ще чакаш, докато заспя, и после ще отидеш да се занимаваш с работите си? — попита Артемиев, като се наместваше на кревата.

— Днес нямам сили за работа. Щом артилерийската подготовка е отложена за девет, имам право да поспя до седем.

— А аз от утре сутринта ще остана при вас.

— Ти знаеш по-добре. Ние и така, и така трябва да настъпваме. А кой пръв ще изпълни задачата, ние или не ние — това е лотария!

— Да смятаме, че вие — рече Артемиев. — Сам каза колко сте зли след лагера…

— Злината си е злина, а огънят си е огън. Ще те принудят да легнеш и ще лежиш при всичката си злина. През последните дни имам такова чувство, че пред мене е още гъсто, има много повече хора, отколкото при мене. Бием ги само с абсолютното превъзходство в огъня. Без това не бихме направили крачка напред.

— Говорих с един фронтов разузнавач, смятат, че на немците не е останала вече много жива сила.

— Не знам как смятат те — рече Синцов, — моята сметка е проста: през вчерашния и днешния ден на моя участък противникът е оставил сто и четирийсет трупа. А аз имам в моя батальон за днес всичко сто и трийсет и осем души. Ако ние с тях бяхме вчера сутринта батальон срещу батальон, тогава пред мене би било вече празно, дупка! А ще видим какво ще бъде утре! Макар, разбира се, съпротивата да отслабва: гладни са и има много измръзнали.

— Не си ли почнал още да ги жалиш? — попита внезапно Артемиев.

Синцов въздъхна и не отговори.

— Защо въздишаш, сериозно питам? Аз например, неудобно е да призная, но въпреки всички клетви, няма-няма, па току прошава жалост…

— А аз, когато ги гледам, все си спомням колко пъти съм бил на тяхно място и в четирийсет и първа, и в четирийсет и втора. И се питам: и те ли като нас след всичко това ще имат достатъчно сили да станат, да се отърсят и да тръгнат обратно?

— Ех, за онези, които са тук, такъв въпрос вече не съществува.

— Не говоря за тях. За останалите… Не знам, ако от самото начало, от първия ден, почнехме ето така да ги бием, сигурно, както ти казваш, щеше да прошава жалост. А сега не шава, защото всичко това е само разплата. И още не цялата. Аз не ги съжалявам. Просто не давам да убиват пленниците. А понякога мисля, защо трябва да има разплата.

— Тоест как защо? — не разбра Артемиев.

— Защо трябваше най-напред да влизаме в борчове, а чак после да почнем да плащаме? Или не е могло без това?

— Законна мисъл — рече Артемиев, — но време е вече да престанем да мислим за това. Животът си върви напред…

— А аз никога няма да престана да мисля за това — рече Синцов, след като помълча. — И да свърши войната — няма да престана, и десет години да минат след нея — няма да престана, и двайсет да минат — няма да престана…

— Така само ти се струва — рече Артемиев. — А разчушкаме ли ги, стигнем ли па макар до старата граница, съвсем други мисли ще имаме всички.

Синцов не отговори нищо, разкопча памуклийката, събу валенките и легна на кревата по гръб, като сложи по навик ръцете си под главата. Когато легна, помисли, че веднага, мигновено, щом сложи ръце под главата, ще заспи, но нещо му пречеше. Може би мекият дюшек, в който хлътна непривично тялото. Полежа мълчешком минута, после рече:

— Отвикнахме от жилфонда. Дори чудно ти е, че под задника си имаш дюшек. Не ти се спи.

— А аз наопаки, стоплих се хубаво!

— Тогава спи — рече Синцов, — само кажи ми едно нещо: когато служеше в Главната квартира, вижда ли поне веднъж другаря Сталин?

— Веднъж го видях — рече Артемиев.

— Разправи какъв е.

— Какво да ти разправям, не знаеш ли сам?

— Но все пак.

— Видях го само веднъж. Почти веднага, когато дойдох след раняването в Генералния щаб и работех по направленията. Посред нощ изведнъж ни събраха всички, които сме били на участъците на сталинградския фронт, и ни заведоха право при Сталин. Той се поздрави с нас и ни заповяда поред, като се почне от десния фланг, да докладваме за противника: какви данни има всеки в своето направление? Аз докладвах четвърти, вълнувах се, разбира се, още повече, че той ми зададе два въпроса.

— А знаеше ли какво да отговориш?

— Какво да отговарям знаех, но се вълнувах.

— А какви бяха въпросите?

— Уточняваха обстановката в моя участък. Види се, той предварително, без нас, не знам по каква друга линия, имаше своите сведения за противника и попита: няма ли там във втория ешелон още някаква дошла неотдавна част? Казах, че се предполага да започне стоварването на отделен гренадирски полк СС. Тогава той попита: защо не доложихте веднага? Отговорих, че предположението още не е потвърдено и не съм сметнал за възможно да му го докладвам като факт.

— А как те питаше той?

— Бих рекъл, много спокойно. Но когато те гледа, имаш такова чувство, че те проверява, иска да те разбере до мозъка на костите. И от това нервничиш.

— А как изглежда?

— Както на портретите. Малко по-стар и по-нисък на ръст; когато пита, гледа в очите. А сам говори много бавно и спокойно, като че за никъде не бърза, макар че обстановката точно тогава беше тежка. Ние чак после разбрахме, че в тази нощ с нас се провеждало първото планиране на бъдещото настъпление. Какво да ти кажа още? Когато слуша — ходи; спре се, погледне те в очите и пак тръгне. Ботушите му са сигурно с меки подметки, походката му е мека като…

Артемиев отначало поиска да каже, като на котка, после — като на тигър, но не каза ни едното, ни другото: и едното, и другото изглеждаше неудобно да се каже за Сталин.

— След час ни пуснаха всички. Аз лично имах чувството, че едва ли сме допринесли нещо, че той и без нашите доклади е добре информиран. Долавяше се по въпросите.

— Да, интересно — рече Синцов.

Той слушаше с жадно любопитство. Артемиев беше за него първият човек, който не само говореше за Сталин, но го беше видял с очите си: как ходи, как говори, как задава въпроси.

На Синцов му се искаше да знае това. През цялата война му се искаше да знае за Сталин колкото се може повече, защото в дъното на душата му отговорът на въпроса — какъв е Сталин? — се свързваше с отговора на друг, главен въпрос: защо едва сега, през втората година на войната, настъпва началото на истинската разплата с немците?

Този въпрос като че поставяше под съмнение размера на Сталиновото величие и размера на безпогрешността на неговите решения. А в същото време, когато батальонният командир Синцов, който беше преживял на предната линия година и половина, все още търсеше отговор на въпроса — защо войната е протичала така, а не иначе — в това какъв е Сталин — се съдържаше мълчаливо признание за онова място, което Сталин заемаше и в мислите му за миналото, и в надеждите му за бъдещето, пък изобщо в целия му живот.

— А вярно ли е, дето разправят — попита Синцов, — че Сталин, преди да получи бюлетините от всички фронтове, не си ляга да спи никога?

— Ако се съди по това, че нашите началници будуват до трети петли, така е. А по-точно, не ми е дадено да знам — отговори Артемиев. И с яд помисли, че все пак не бе съумял да обясни на Синцов всичките си чувства, с които бе дошъл и бе си отишъл от Сталин в оня ден. Разказа как пита, как гледа, за меките ботуши… А за главното не намери думи. Макар че за такива неща е невъзможно веднага да се намерят думи, иначе би могъл да разкаже и нещо друго: как вече не той, някакъв служител по направленията, дребна риба, а Иван Алексеевич се готвеше за доклад при Сталин, и как чакаше дали ще го повикат, или няма, и как се връщаше от доклада. Всеки път отиваше като под куршуми, а се връщаше, сякаш беше преплувал река — спомни си Артемиев без сянка от укор, наопаки, с увереност, че така трябва да бъде, щом човек отива на доклад при самия Сталин…

Синцов лежеше, затворил очи, но не спеше.

Когато искаш да питаш за много неща, почваш мислено да съкращаваш, да съкращаваш, докато почти нищо не остане да питаш.

— Слушай — рече Синцов, като отвори очи, — ето, ти сега служиш със Серпилин, какво мнение имаш за него?

— Най-високо. Защо?

— Не, нищо — рече Синцов.

Но това не беше истина, когато той каза „не, нищо“, защото самият въпрос — „какво мнение имаш?“ — беше друг въпрос, който той не можа да зададе: защо се е случило с него преди войната така, щом ти за него имаш най-високо мнение, и аз за него имам най-високо мнение, и всички имат най-високо мнение, а той четири години не се знае пътища ли е настилал, или гора е сякъл. Казват: „Щом секат гора, трески ще летят!“ — но той не е треска, а началник-щаб на армия.

Разни чувства се раждаха у него напоследък, когато все по-очевидно биеха немците. Но главно две: едното — слава богу, че доживяхме до това. А другото наред с него — жалко, че не бе от самото начало така. И това съжаление съществуваше и ти поставяше въпроси: защо, та защо?

Това, собствено казано, имаше той пред вид, когато попита за Серпилин: какво мнение имаш?! Но не изказа своята мисъл докрай, защото тя беше от онези, дето дори с близък човек трябва да го усукваш.

— Не спиш ли?

— Не спя.

— Ние с Рибочкин, с адютанта на батальона — деветнайсетгодишен, току-що свършил училище — лежахме веднъж в една снарядна яма, изчаквахме да мине обстрелът. И той изведнъж ми каза: „Другарю старши лейтенант, все пак, според мене, другарят Сталин постъпи неправилно, че допусна война с немците, с една такава висококултурна нация.“ Не му отговорих веднага: прелетя мина и ние забихме глави в снега. А после вдигнах глава и казвам: „Какви ги плещиш? Да не си полудял, искаш да те дадат под съд ли? Според теб другарят Сталин трябваше да ни заповяда да вдигнем ръце пред немците ли?! Говори, а не бълнувай!“ А той ми отговаря: „Аз, казва, говоря не за това. Щом има война — разбирам: или ние, или те! Аз друго — как така след Първата световна война ние имахме добри отношения с Германия и Компартията там беше най-силната в Европа… А как другарят Сталин допусна фашистите да вземат връх у тях?“ Казва ми това, а аз лежа в дупката редом с него, слушам и не знам — да плача ли, или да се смея, защото дърдори глупости, а в същото време е прав. Не трябваше да стане това, което стана! Така ме възпитаваха, че аз смятах: не е трябвало да стане!

— Е, и какво му каза ти — попита Артемиев.

— Казах му: „Твърде много неща стоварваш ти върху другаря Сталин. Все пак това е Германия, а не Русия, не всичко на света е в негова власт.“ А той така ме погледна, като че го лиших от вяра, дори жал ми стана за него. Ванюшата бъхти през нас, а ние лежим глава до глава и се гледаме. Обстановката е такава, че можем да бъдем откровени. Гледам право в очите му и казвам: „Да не съм те чул да приказваш на такава тема, а още повече пред други. Разбра ли?“ „Разбрах.“ А по очите му виждам: нищо не е разбрал. А аз, мислиш, съм разбрал? Цялата разлика между нас е: аз разбирам, че не бива да се говори за това, а той дори и това не разбира… Кажи ми, Паша, доволен ли си от своя живот?

— В какъв смисъл?

— Ами в такъв смисъл — няма ли да ти бъде после срамно за това как живеем?

— Останах адютант малко повече, отколкото трябва — рече Артемиев. — А инак горе-долу, доволен съм.

— И аз съм доволен сега — рече Синцов. — А според тебе, как живеехме преди войната, добре ли?

— В смисъл на ядене ли? — попита Артемиев и на Синцов се стори по гласа му, че се усмихва на себе си.

— Искаш ли да живееш и занапред така, както живеехме преди войната? И след войната да бъде всичко така, както е било?

— Когато свършим войната, ще обмислим — рече Артемиев.

— А има ли какво да обмислим?

— Да… — рече Артемиев: — Характерът ти е станал, виждам, изключително тежък. Ако друг път поискам да си отспя, ще отида при другиго. Пропъди ми целия сън…

— Добре, спи — Синцов погледна под око Артемиев, видя, че е затворил очи и той затвори очи и около минута лежа мълчаливо, като се опитваше да си представи какво мисли сега Артемиев, човекът, с когото не беше говорил откровено цели четири години.

— Ще трябва да ви събудя — зачу се изпод платнището познатият глас на Левашов.

Синцов вдигна глава от възглавницата, седна и мушна краката си във валенките.

— Къде отиваш? — попита Артемиев, без да отваря очи. — Какво има там?

— Ей сега ще науча — Синцов набързо закопча памуклийката си и излезе.

В мазето стояха трима души: Рибочкин, Левашов и един непознат на Синцов нисък, набит човек с твърде дълго кожухче и с нахлупена над веждите твърде голяма ушанка.

„Дали не е пак дописник?“ — помисли недоволно Синцов. Не му се спеше, но не му се искаше и да говори.

— Запознай се с другаря… — някак странно показа Левашов с пръст ниския човек в твърде дълго кожухче, без да добави нищо към думата „другаря“.

Синцов, излязъл от своя килер без ушанка, изпъна ръце по кантовете.

— Командирът на батальона, старши лейтенант Синцов — и стисна подадената му ръка.

— Здравейте. Келер — представи се със забележим немски акцент човекът в твърде дългото кожухче и стисна здраво ръка на Синцов. Ръката му беше голяма и корава.

— Защо се зачуди? — попита Левашов, зърнал израза на Синцовото лице.

— Не се зачудих — рече Синцов. — Моля да си отпочинете, да пиете чай. — И като хвана платнището, искаше да го повдигне и да пусне вътре гостите. Но Левашов го спря.

— Всичко си има времето. Най-напред работата. Искаме да изберем в твоя батальон място, откъдето той утре заранта да прави предаването си. Предлагах му през нощта: все по-безопасно е — а той иска заранта.

— През нощта спят — рече немецът.

— Изобщо не можеш да му надвиеш на ината. Но мястото трябва да се избере още през нощта.

— А какво ще бъде предаването, с високоговорител ли? — попита Синцов.

— Не, тук ще трябва да се домъкне през нощта МГУ. Да се постави и замаскира под прикритието на някои по-добри развалини… Ти си влязъл по-дълбоко от другите в града, затова и дойдохме при теб.

Синцов се замисли. МГУ — мощната радиопредавателна инсталация — е все пак така или инак монтирана на камионетка-автобус. Ако могат да го довлекат с ръце поне сто и петдесет метра до Чугунов — там в трета рота има една подходяща развалина — бивш гараж. Подът е на равнището на земята и две стени под ъгъл са се запазили повече или по-малко. Дори къс от прикритието е останал.

— Е как, ще намериш ли онова, което ни трябва? — попита Левашов. — Имай пред вид, освен всичко останало, че трябва там наблизо да има надеждно скривалище за хората. Колкото и да пестят от боеприпасите, фрицовете, щом чуят предаването, ще стрелят до смърт — това си е закон!

— Мисля, ще намерим. Ей сега ще отидем, само да си туря портупея — рече Синцов. — А няма ли да поискате преди излизането да изпиете все пак по една чашка чай?

— Щом е чай… — рече немецът.

— Чай. Ще хапнем, когато се върнем.

— Да — рече немецът. — Наистина е студеничко.

Иван Авдеич, без да чака заповеди, беше домъкнал вече до масата една дълга пейка, като даде на командира възможност да каже: „Седнете!“

Синцов отметна платнището и влезе в килера. Артемиев го повика с пръст.

— Кои са тези? Не чух добре.

— Замполитът на полка с един немец. Ще агитира по радиото. Няма ли да станеш?

— Да ги вземат мътните — рече Артемиев, — ще спя. Вече се натъкмих. А ти пак на студа!

Синцов сви рамене. Какво да отговори на това?

Той излезе препасан и без да си туря ушанката, седна до масата. На масата бяха вече сложени чаши и един емайлиран олющен чайник.

— Та ето такова е противоречието между мен и другаря Келер — рече Левашов, като кимна към немеца. — Аз имам заповед от политотдела — да го осигуря, та да не падне ни косъм от главата му, а той обратно, има желание да прави предаването си сред бял ден.

— Косите ми вече и без това са опадали. Много са опадали — рече немецът, като сваляше от главата си ушанката и приглаждаше оплешивяващата си глава с голямо чело. Той се усмихна, но в сдържаната му усмивка имаше горчивина. — Трябва сега много да се работи. Много, твърде много.

Той откопча двете горни телени копчета на кожухчето си: под кожухчето си имаше елек, а под елека — рубашка с петлици.

„Виж ти, дори в наша рубашка“ — помисли Синцов и изведнъж, като гледаше този оплешивяващ човек с голямо чело и бели гъсти вежди, си спомни, че вече го е виждал и тук не можеше да има никаква грешка. Това беше в трийсет и четвърта година, през зимата, преди девет години, скоро след процеса на Димитров. Този човек — тъкмо този човек, който тогава току-що беше избягал от Германия, говореше в аудиторията на техния Комунистически институт по журналистика и им разказваше какво е фашизмът. Само че тогава говореше на немски и не успяваха да преведат думите му, особено когато той се сърдеше и в такт с думите, като с чук, удряше с тежкия си юмрук по трибуната. И презимето му не е Келер, както отначало чу Синцов, а Хелер, Ернст Хелер. И беше написал една книга за Хамбургското въстание, излязла още преди да е избягал при нас от Германия, а после написа очерци от Испания — от нас той беше отишъл в Испания, командувал беше там батальон в Интернационалната бригада.

Разбира се, това беше той същият, който беше дохождал в Комунистическия институт по журналистика. Само че веждите му бяха тогава съвсем черни, а сега са съвсем бели.

Забелязал как внимателно го гледа Синцов, немецът наведе очи и обхвана с ръце чашата с горещ чай, като си топлеше пръстите на нея.

— Аз съм ви виждал веднъж, другарю Хелер — рече Синцов. — Вие бяхте дошли в тридесет и четвърта година в нашия Комунистически институт по журналистика.

Немецът бързо кимна, после веднага след това кимна още веднъж и се усмихна.

— Малко лошо говорех тогава руски — рече той. — Само една руска дума — „Рот-фронт“, нали? — Той вдигна дясната си ръка от чашата, стисна голям юмрук и направи с него кратко полудвижение; той не показваше, той само напомняше с това полудвижение как е било това. — „Рот-фронт“, нали?

И макар да продължаваше да се усмихва, в очите му блесна нещо скръбно, сякаш споменът за този жест и тази дума му доставяше болка, сякаш и този жест, и тази дума лежат нейде дълбоко, под развалините на всичко онова, което се стовари върху тях после, и той сега не може нито да произнесе тази дума, нито да направи този жест с предишната сила.

— Четох вашата книга — рече Синцов.

— А аз не съм я чел — рече Левашов. — Срамно, но трябва да си призная.

— И вашите статии за Испания четох — рече Синцов.

— В „Интернациональная литература“, нали? — попита немецът. — Лоша война — рече той и в очите му отново се мярна нещо мъчително. — Добри хора, но лоша война. С голи ръце против танка, против юнкерса, против месершмита.

— Ние знаем това, изпитахме го върху себе си — рече Левашов.

— Да, да — бързо, дори може би твърде бързо рече немецът.

„Всеки ден чува от нас за онова, което са направили у нас фашистите — помисли Синцов. — И макар да е почнал да воюва с тях по-рано, отколкото ние, още в Испания, все пак тежко му е да слуша това, защото все пак е немец.“

— Виждате ли, срещнахте тук свой читател — рече Левашов за Синцов.

Но немецът, макар и да кимна, не погледна Синцов. Сигурно не му беше сега до неговите читатели, той тежко мислеше за нещо друго, свое, главно и мъчно.

Синцов изпи още една глътка чай и стана. Левашов въпросително го погледна.

— Разрешете да ида пръв, да разузная — рече Синцов. — Мисля, че ще намерим при Чугунов всичко, което ни трябва. Но искам сам да проверя. А вие през това време се грейте. Ще пратя да ви вземат.

Той молеше да му дадат разрешение, но молеше настоятелно, както подчинените молят началството в присъствието на външни лица, като дават да се разбере, че знаят какво правят.

Левашов кимна: батальонният командир в края на краищата знае по-добре. А може би не иска направо да води със себе си немеца, смята за необходимо да прибере нещо по-далеч от очите.

— Какво ще кажете, нека иде напред, а ние да почакаме, да се погреем? — обърна се Левашов към немеца.

Преди да отговори, немецът направи секундна пауза. Види се, напротив, искаше да върви веднага, но не пожела да спори.

— Да — рече той и като вдигна глава, с голямо чело и побелели вежди, погледна Синцов с такъв дълъг поглед, сякаш се опитваше да си спомни невъзможното: лицата на всички онези, които тогава, преди девет години, когато току-що беше избягал от Германия, го слушаха и като тропаха с отместените си столове и вдигаха юмруци, викаха заедно с него: „Рот-фронт“. Ето един от тях, висок, с неотспало лице, с памуклийка, с ушанка, с привичен жест, преди да излезе в нощта, обрамчва автомат…

Като отиваше в ротата на Чугунов, Синцов през целия път мислеше за немеца. Левашов беше прав, като заподозря, че батальонният командир е решил да прибере там отпред едно-друго.

Вървиш сред развалините и през цялото време се натъкваш на немски трупове. А там, при Чугунов, тъкмо в оня гараж на пода има цяла камара — сами немците са ги струпали. Повечето без ботуши, боси и на голите им крака се люлеят на телчета немските погребални табелки-половинки. Едната им половинка се отчупва по шева и остава при трупа, а другата изпращат на близките или нейде другаде.

Чугунов, разбира се, е грижлив, сигурно ги е прибрал. Но може и така да се е случило, че да не е смогнал. И човешките сили имат граница. В боя войникът изпълнява заповедта, а свърши ли боят — ще сложи глава на каквото попадне, ако ще и на труп, и вече нищо с никого не можеш да направиш до сутринта.

Разбира се, няма да зачудиш този немец с труповете; те тук, в Сталинград, се търкалят във всички положения. И все пак нещо му пречеше да мисли така. Все пак е по-добре той, когато дойде при Чугунов, да не се препъва о труповете на свои.

Като му мина неволно мисълта „свои“, той се опита да се поправи: не бива така да мисли за този немец. А как да мисли? Другояче също не излиза. Макар и да не са свои, за него, все пак, са свои. Сигурно гледа тези трупове и мисли: кой от тях кой е? Влез му в кожата и иди да погледаш тази камара с табелки на голите крака. Опитай се да узнаеш кой от тях преди идването на Хитлер е гласувал за фашистите, кой — за социалдемократите, и кой — за комунистите! В армията са взимали всички наред. Преди пожара на райхстага шест милиона са гласували за комунистите. И те също лежат между тези мъртъвци, повече от вероятно.

„Да, тежко му е на този немец“ — помисли Синцов.

 

 

Чугунов спеше леко. Щом чу, че са дошли, се събуди и седна на леглото. В неговото мазе също се намирал по-рано някакъв немски щаб. Колкото по-навътре в града се навлиза, толкова повече ще бъдат сега тези щабове. Поиска да стане, но Синцов го задържа за рамото и сам седна насреща му.

— Не ти давам да си починеш, Василий Алексеич — рече Синцов, като искрено съжаляваше, че е събудил Чугунов. — Но трябва да се посъветвам с тебе.

— Аз вече заръчах да ме събудят. Пет часа съм спал! — весело рече Чугунов, като погледна часовника. — Днес сънят ми, може да се каже, беше добър.

Синцов разказа за немеца и предстоящото радиопредаване.

Чугунов се навъси.

— А кога мисли да почне?

— Призори.

— Артилерийската подготовка е в девет, значи, преди нея — рече Чугунов, като пресмяташе на ум колко дълго ще трябва да поема върху себе си немския ответен огън, защото щом има предаване, немците ще стрелят по ротата на Чугунов.

— Ще скриеш хората си по-добре — рече Синцов. — А колко ще говори той, не знам. Може веднага да им каже нещо такова, че те да почнат да се предават.

Чугунов очаквателно вдигна очи: искаше да провери дали сериозно говори, или се шегува, но не можа да прочете по лицето на Синцов отговор на своя въпрос.

— Едва ли — рече Чугунов. — С тях аз не се надявам вече на думите. Само на огъня.

— В главното си прав — рече Синцов. — А все пак кой го знае, едно нещо е пленник или избягал, вчера още с тях е седял, а днес вече вика от нас: „Жив съм, здрав съм, не ме убиха, само ме раниха“ — а друго нещо е — да говори човек, който воюва против фашизма цял живот и при това още писател.

— Това е, разбира се, така — рече Чугунов. — Разбира се, ако е такъв човек, тогава друга работа.

Но макар по думите му да излизаше, че той като че се съгласяваше, Синцов разбираше, че Чугунов съвсем не се съгласява с него и не допуща мисълта, че немците, чули предаването, ще се съгласят да се предават. „Друга работа“ рече той не за бъдещото радиопредаване, а просто за самия човек, че този човек е по-друга работа, отколкото избягалите или пленените, към които пристъпват с добро: превързват ги, стоплят ги, нахранват ги — и те взимат в ръцете си високоговорителя и казват на своите да се предават.

Чугунов и Синцов — и двамата разбираха, естествено, че така и трябва да се постъпва с избягалите и пленниците и че е добре, дето те говорят по високоговорителя и предлагат да се предават. Всичко това е ясно и все пак нито Чугунов, нито Синцов можеха да преодолеят войнишкото си недоверие към тези хора, па макар и за това, че много добре знаеха как става обратното и неведнъж през войната бяха чували руски гласове оттам: „Другари червеноармейци, предайте се, аз съм също такъв, с мен се отнасят добре, вие сте в безнадеждно положение…“ Чуваха и биеха по тези гласове с всички видове оръжия, с цялата ярост, на която бяха способни.

Разбира се, този немец е съвсем друга работа. Фашистите щяха да изрязват звезди върху гърба на този Хелер, ако им попаднеше в ръцете, както белите на червените през Гражданската война! Но все пак Синцов не можеше сега да се постави докрай на негово място. Не можеше и туй то. С ума си разбираше, а в чувствата му имаше нещо такова, през което беше мъчно да престъпи. Или комунистическото ти съзнание е недостатъчно, или за година и половина безпощадна война с тебе е станало нещо такова, че ти и сам себе си не разбираш докрай?

— Виждам, че си почистил мазето си.

— Както заповядахте.

— А горе, в гаража?

— „Дървата“ ли? — Чугунов се усмихна.

— Да. Минах оттам, не забелязах. Също ли си ги прибрал?

— Натрупахме ги в ъгъла до стената. За оня, за немеца ли се безпокоите? Той май е свикнал вече.

— Не се безпокоя, но все пак някак…

— Според мен — каква разлика, нека гледа — рече Чугунов.

— Левашов заповяда да осигурим безопасността на този немец — рече Синцов. — Трябва на всяка цена да му я осигурим, да не го излъжем. Аз вече мислих. Ще замъкнем радиомашината в самия ъгъл на гаража. А в случай на силен огън, за скривалище — там при тебе видях, че наблизо стои един ударен танк — може да покопаем по-дълбоко между гъсеничните колела и да напъхаме един-два кожуха, та ако се наложи да седи, да не замръзне.

— Може и кожуси — рече Чугунов. — Аз имам и химически грейки, две парчета.

— Виж колко си уреден! А на мене не ми остана ни една.

— Имам — рече Чугунов. — За такава работа ще дам. Според мене, ако стане нужда, най-подходящо ще бъде там под танка. Вижте сам.

Те излязоха от мазето. Отпред до стената на гаража чернееше кутията на един танк.

— Студено ще му е, ако го накарат да лежи там под танка — рече Чугунов. — Как мислиш, Иван Петрович, ще се съединим ли днес с Шейсет и втора, или не?

— Не съм бог. Не знам — рече Синцов.