Константин Симонов
Хората не се раждат войници (15)

Петнайсета глава

Синцов се заобръща и се събуди със същата мисъл, с която беше заспал — за Серпилин.

В землянката беше както преди сам. Никой не беше се върнал още. Като прошумоля в сламата, той се обърна от гръб настрани, повдигна ръкава на памуклийката си, погледна трофейния си със светещи стрелки часовник — подарък от батальонните разузнавачи за Седми ноември в Сталинград. Осемнайсет часа; значи, въпреки миналата безсънна нощ, беше спал само два часа и беше се събудил по-рано, отколкото трябваше.

Че Серпилин е тук, в армията, началник-щаб, той узна още снощи, щом пристигна от фронтовия офицерски резерв в северозападния участък на стисналия немците обръч. Преди настъплението, очаквайки бъдещите загуби, бяха натикали предварително половината от резерва по щабовете на армията, за да бъде под ръка. Вчера тук, в землянката, дето след като бяха изпълнявали през деня разни, каквито дойде, щабни поръчения, се събраха да нощуват още неполучилите назначение офицери, той веднага чу името на Серпилин. Чу и попита не е ли оня Серпилин, който беше командувал дивизия при Москва.

Когато му потвърдиха, помисли, че ще е добре да се види с него. Само че въпросът беше кога? Преди започването на настъплението началник-щабът на армията при всичкото си желание не може да се занимава с тебе. И защо да ходиш при него? Да го молиш по старо познанство да задоволи ходатайството ти и да те изпрати от своята армия обратно на брега на Волга, в 62-а, където си воювал преди да отидеш в болницата? Но да моли за това, след като е дошъл в разпореждане на друга армия, е късно. Когато спомена за това оня ден на фронта, там не го взеха под внимание, пошегуваха се, че сега е безразлично: когото, където да пратят, в края на боевете така или иначе ще се съберат от разни страни на една педя място, в Сталинград.

На война изпълнението на лични желания става по изключение. И който не е свикнал с това схващане за нещата, ще му бъде тежко. Така вчера отпъди от себе си мисълта за среща със Серпилин и почна да се вслушва в общия разговор за предстоящите назначения. В армията преди настъплението имаше комплект офицери и всички събрани в землянката се намираха в еднакво положение: стояха в тил зад някого, който може още първия ден на настъплението да бъде убит или ранен. А кой зад кого — не се знаеше. Загуби при настъплението трябваше на първо място да се очакват между ротните и батальонните командири. За това приказваха.

Между събралите се вчера в землянката само един лейтенант не беше воювал, беше дошъл направо от школата. Той, както му се полагаше по щат, се горещеше: „Ако ще във взвод, само по-скоро.“ Всички останали идеха от болниците след раняване. Но и те се изказваха в същия дух: стремяха се към командни длъжности, в батальон или рота. Проявяваше се общото настроение — по-скоро да доунищожат немците в Сталинград. И ако някой не беше напълно искрен, като казваше, че не иска да остане в щабовете, не всекиму можеш да влезеш в душата. Тук играеха роля и характерът, и предишната длъжност, и онова, което беше заседнало в паметта на човека през последната минута на боя преди раняването.

Ала на думи никой не отиваше против общото настроение. И Синцов също, когато го попитаха, отговори, че иска да отиде в батальон, макар за себе си да мислеше преди това, че ако го назначат в щаба на полка, няма да възрази: тъй или иначе, зад гърба си имаше четири ранявания. Ако го пратят обратно в развалините на Сталинград, там където бе воювал, тогава само в батальона му, и никъде другаде. А ако ще е наново — може и в щаба на полка. Изобщо където го пратят.

Такива бяха мислите му вчера. А днес, преди три часа, когато се връщаше от 111-та дивизия, където бе завел попълнението, изведнъж видя Серпилин.

От щабната землянка изскочи командуващият армията и едва не налетял на козируващия, замрял Синцов, отиде при колата и отвори вратичката. Подире му от землянката изтича Серпилин само по рубашка и като го настигна вече до колата, застана мирно — с ръка до калпака и каза нещо. Какво, Синцов не чу.

— Все едно, както е заповядано, така постъпвай! — рече командуващият и тури крак на стъпалото.

Но Серпилин не се отдръпна, а продължаваше да стои съвсем близо, като пречеше на командуващия да седне в колата. Синцов чу познатия му висок глас.

— Слушам! Но ще доложа мнението си във фронта.

— Тогава смятай, че не сме се сработили — рече командуващият, като вдигна глава и погледна Серпилин в очите.

И по лицето му се виждаше: чака Серпилин да помисли и да каже нещо друго.

Но Серпилин мълчеше и продължаваше да стои изпънат, само едва забележимо помръдна плешки от студа.

Навярно командуващият не прочете на лицето му онова, което очакваше да прочете, и като изломоти нещо низко, вероятно изпсува, тежко седна в колата, загърна се с полата на бекеша и с трясък затръшна вратичката пред носа на Серпилин, който не помръдна от мястото си.

Колата потегли, като плисна от задните си колела струя мръсен сняг върху ботушите на Серпилин.

Серпилин удари ботуш о ботуш, още веднъж пошава с мършавите си плешки под рубашката, рязко се обърна и минавайки покрай Синцов, без да го вижда, тръгна към землянката си.

В хромови ботуши, със здраво пристегната с колан рубашка, той се видя на Синцов по-слаб, по-лек и по-млад, отколкото преди. Конското му лице беше непокорно вирнато, а на костеливата му буза играеше злобно една буца. Тази упорита буца на костеливата буза изведнъж напомни на Синцов, че Серпилин е половина татарин. Някога, в четиридесет и първа, в нощта преди пробива от обкръжението, Серпилин неочаквано бе заприказвал с него за детството си. Защо? Кой знае защо. Може би си бе спомнил тогава детството, защото си бе помислил за смъртта?

Платнището, което Серпилин дръпна рязко, когато влизаше в землянката, още се люлееше и Синцов продължаваше да стои и да гледа подир него това още люлеещо се платнище. На война човек има също своята първа любов. И за Синцов такава любов беше Серпилин, защото първата среща с този човек тогава, в четиридесет и първа, възобнови вярата му в себе си и във всичко онова, без което не му се искаше да живее.

„Аз помня оня миг чудесен“… — помисли той, усмихна се, защото беше смешно да мисли така за познатия генерал, и тръгна да докладва пред началството, че попълнението в 111-та е закарано.

След като доложи и не получи други поръчения, той дойде тук в землянката и легна на горните нарове. Мисълта за Серпилин не му попречи да заспи, но сега, когато се събуди, не му излизаше от ума. Впрочем, сега това беше вече не мисълта за Серпилин, а предизвиканите от срещата мисли за самия себе си. Животът му през изминалата четиридесет и втора броеше две болници, в началото и в края, три месеца в тила на курсове за младши лейтенанти — след първата болница, и седем месеца война, преди втората болница. Той има късмет да воюва всичките седем месеца в една дивизия: пристигна в началото на май, когато настъпиха срещу Харков, а си отиде поради раняване в началото на декември от Сталинград; батальонът заемаше развалините на три къщи, отпред, на четиридесет крачки, бяха немците, а отзад — Волга, зад която, както е известно, няма земя.

Кой пръв каза това, не се знае, но изобщо така беше, отговаряше на настроението. Тази земя, по-точно покриващите я снегове, той видя на отсрещния бряг, когато дойде в съзнание при прехвърлянето на ранените от шейните в колата. Снеговете бяха неизгладени, бели, нашарени от калните разклонения на пътищата. Раната беше от куршум, който го беше пробол от единия до другия край в хълбока, почти на същото място, както и първата, в началото на войната при Бобруйск и пак не тежка, но с голяма загуба на кръв. Немците бяха обкръжени вече трета седмица в Сталинград, краят им изглеждаше близък и му се искаше да довоюва дотогава, командувайки своя батальон. Искаше му се, но не би.

Всичките седем месеца, от самото начало, беше воювал не само в една дивизия, но и в един батальон, и беше минал в него всички възможни офицерски длъжности: командува взвод, рота, замества батальонния командир, отново командува рота, беше и адютант, и началник-щаб, и пак замества убития батальонен командир, докато дойде нов. И най-сетне, два месеца преди раняването си, замени и този новия, когото също убиха и стана за пети път батальонен командир, ако се брои от майските боеве.

Обичаха ли го в батальона? Всеки случай, без да чакат заповед, сами бяха го измъкнали ранен от огъня. А това е по-силно от всякакви думи. И неговата благодарност към хората беше част от тъгата по батальона му.

Най-главното в съдбата му през войната се реши още през четиридесет и първа, в онази октомврийска нощ на последното му свиждане с жена му, когато й каза, че ще отиде да воюва с какъвто ще да е чин и въпреки всичко. И както каза, така направи.

А по-нататък пред него вече лежеше простият и страшен войнишки път: да върви и да убива немците дотогава, докато не убият или ранят него самия.

И той тръгна по този път. Не забрави, че е почнал войната като журналист, като политрук, като човек с партиен билет в джоба на рубашката. Не забрави и това, че не е късал и не е изгарял този билет и че когато хората не му вярваха, извършваха спрямо него несправедливост, с която имаше сили да не се помири. Той излезе от строя и легна на операционната маса през декември при Москва — една седмица, след като бяха откарали в болницата Малинин, легна, без да научи, че ако беше останал още месец в строя, в същата част, тази несправедливост щеше да рухне също тъй внезапно, както беше възникнала. В душата му понякога избухваше гняв против тази несправедливост, но той, без да чака справедливост, воюваше с какъвто чин се случи и това не му позволи да се ожесточи. Всеки ден до него умираха добри хора, които се надяваха не по-малко от него да живеят, умираха и това беше само по себе си такава чудовищна несправедливост, че като ги гледаше, той не намираше сили да мисли за себе си. Или имаше достатъчно съвест да не мисли. И едното, и другото, когато както се случи.

Но в болницата, слава богу, се оздравява по-често отколкото се умира, и животът, взел своето, напомняше за всичко, което беше в него, в това число и за обидите.

Той написа от болницата едновременно пет писма и получи три отговора.

На писмото до частта — „Какво става с моя партиен въпрос?“ — отговор не дойде.

От Чита, където писа на братовата си жена по номера на неговата войскова част преди войната, също не отговориха.

За това пък на прякото питане за жена му отговор дойде неочаквано бързо. Един батальонен комисар с нечетливо презиме му съобщи, че за Артемиева М. Т., заминала в изпълнение на служебна задача, командуването на частта няма сведения.

Старецът Попков отговори с картичка, че в квартирата няма и не е имало никой, никой не е дохождал и нищо не е писал, а самият той боледува и надали ще се вдигне.

От райкома писаха, че за раняването на Малинин знаят, но самият той не се е обаждал и засега не се знае в коя болница е.

Кръгът се затвори и съдбата от никоя страна не обещаваше, че той ще се отвори.

В края на януари четиридесет и втора година, когато превеждаше в строя оздравяващите, комисарят на болницата прояви отзивчивост и предложи да му издействува отпуск за десет дни в Москва.

— Току-виж научиш там нещо за жена си.

Но Синцов разбираше, че сега няма какво да научи за жена си. Всичко, което знаеха, бяха му го вече съобщили — че нищо не знаят. А в чудото на случайната среща той не вярваше. Още повече, че веднъж тя беше станала. Да пътува с прехвърляния четири денонощия от Курган до Москва и толкова обратно, за да прекара само два дни в Москва — какво щеше да види там?

Имаше наистина в главата му една мисъл, свързана с Москва: да се добере до старата си редакция. Но къде е тя сега, в Москва или нейде в някой влак, кой я знае? И ако я намереше, за какво да приказва и какво да иска? Щом на предната линия, въпреки боевете, ордена и застъпничеството на Малинин, не намериха за необходимо да го възстановят в партията, какво ще направят в редакцията? А просто да се настани, да поиска да го вземат за какъвто и да е, дори за коректор, само да е в редакцията — такава мисъл, макар и да му мина, вече не можа да надделее. Той изпитваше сега войнишка ревност към своята предишна професия. Макар когато четеше вестниците, да разбираше: невъзможно е да опишеш в тях всичко, което виждаш на фронта — все пак мълчаливо сравняваше онова, което беше видял, с онова, което пишеха и се ядосваше, когато срещаше измислици. Хората, както и преди войната, пишеха различно: едни не губеха срам, а други, види се, никога не бяха го имали.

Вместо за Москва поиска да му дадат отпуск за града. Комисарят повдигна рамене и му даде, а курганският градски военен комисар, при който отиде направо от болницата с молба да го зачисли в курсовете за младши лейтенанти, не мисли дълго. Курсовете не са от тези заведения, където човек може да изклинчва от войната. Четири месеца, че и по-малко, с храна по втора норма — и готово, ти си обучен, върви, където стрелят, поемай взвод! Синцов беше по схващането на военния комисар подходящ човек: старши сержант с опит от боевете, с орден „Червена звезда“, раняван, на това отгоре с образование. Такива хора не се изпущат от курсовете.

На деветдесет и петия ден от учението ги пуснаха предсрочно, строиха ги, поздравиха ги с произвеждането им младши лейтенанти, дадоха им предписанието в ръцете — и на фронта. Готвеше се настъпление при Харков и предната линия искаше предварително резерви; лейтенантският живот през дните на настъпление е кратък — средно от влизането в боя до раняването или смъртта девет денонощия на човек.

Решението си да отиде на курсовете взе, защото в душата си смяташе, че е способен на нещо повече, отколкото правеше досега. Курсовете му откриваха път към това, а войната потвърди, че бе действително така.

Настъпваше срещу Харков, командувайки взвод, а вече след три седмици извеждаше от обкръжение батальон, защото когато една бомба изби всички, които бяха на командния пункт, тъкмо той, въпреки единствената си звездичка на петлицата, изведнъж се оказа най-старши от всички останали живи лейтенанти.

Може би тук се прояви войнишкият опит, а може би отдавна набралото се безпощадно ожесточение против фашистите, които отново ги гонеха по откритата степ, както кучета зайци. Някому в тези минути би липсвало това ожесточение, но него го обхвана, целия го хвърли на земята наблизо до забравената от някого противотанкова пушка и му заповяда да лежи и чака, и натисна спусъка не по-рано и не по-късно, а овреме, и запали немския танк пред очите на отстъпващия батальон.

Това превъзходство в боя, когато при равни права тъкмо този, а не друг взима командата над останалите, възниква от най-прости и очевидни за всички неща. От това, че си запалил танк. И от това, че когато фашистите вече са престанали да стрелят, а сврелите се в земята хора още не са забелязали това, ти пръв си се изправил в целия си ръст. И от това, че на неоседлан кон си препуснал към оттеглилите се вече от позициите артилеристи и си ги убедил да обърнат оръдията и да дадат залп по танковете на хоризонта, и те са те послушали, и единият танк се е запалил, а другите са избягали. И от това, че в ужасната за тебе и за всички минута на лицето ти не е бил изписан ужас и са забелязали това; и гласът ти не е бил прегракнал, а си е останал глас, и ти си дал най-обикновена команда, за която в по-малко тежка минута би се досетил всеки, но в онази минута си се досетил ти. Е, разбира се, необходимо е било още, докато си правил всичко това, да не те убият и да не те ранят.

Така от средата на останалите живи за няколко дни и седмици се раждат командири, способни на нещо повече, отколкото са мислили за тях по-рано.

Младшият лейтенант Синцов изведе оттатък Дон при другите части на дивизията половината батальон и още стотина придошли с оръжие и без оръжие хора.

Пристигналият от щаба на дивизията капитан пое батальона, а младши лейтенант Синцов пое в същия батальон първа рота. Той си оставаше още младши лейтенант, но да се даде сега под негова команда по-малко от рота би било нецелесъобразно; това знаеха и другите, знаеше го и самият той.

Дивизията, която бе отстъпила от Харков и се беше била до последна възможност, докрай, беше отведена за попълнение в тила, а после в средата на септември, когато всичко висеше на косъм, беше хвърлена през Волга в централната част на Сталинград. Тя и досега все още воюваше там, между поименно известните му на него, батальонния командир от тази дивизия, развалини на къщите, от къщата във формата на „Г“ на левия фланг, до кръглата — на десния.

Тя беше негова дивизия, а той беше неин батальонен командир, защото в нея окончателно бе намерил своето място във войната и себе си самия. В нея под обстрел измина по брега три километра натам и обратно, за да получи своя орден „Червено знаме“. В нея получи и чин лейтенант и старши лейтенант. И също в нея като отличил се в боевете влезе отново в партията с препоръките на хора, които не бяха го познавали преди пристигането му в дивизията, но бяха го видели под огъня и значи го познаваха по-добре от родната му майка.

Един от тях, Шавров, командир на полк по длъжност и връстник на Синцов по години, го убеди да напише в автобиографията си изречението, което, без да го отдалечава от истината, в същото време не объркваше работата: „Изгубих партийния си билет, когато се намирах в обкръжение.“

Синцов му беше разказал всичко и Шавров вярваше на своя батальонен командир до дъното на душата си, но в отговор на възражението му, че е по-добре да пише подробно, всичко както е било, отсече:

— Искаш да създадеш на тези, които проверяват, още година работа ли? Ако доживеем до победата, ще докажеш всичко на всички. И стажа си ще възстановиш. А ако не разчиташ да доживееш, пиши, за да ти бъде чиста съвестта, всичко както е било, и го сложи в медальона. И ако някой, след като го прочете, и в смъртния медальон не повярва, той е подлец!

Синцов не сложи нищо в медальона, но грубите приятелски думи на Шавров изведнъж обърнаха в душата му и наместиха с изпукване изкълченото, което някога се бе опитал да направи Малинин, но не бе успял, а може би не бе съумял да го намести тогава, в четиридесет и първа, когато още не беше излязло решението да приемат отново без разтакавания в партията онези, които са се отличили в боевете.

Сега му предстоеше да служи в нова, още неизвестно каква част. Щом изскочиш от армейската болница по-нататък на произвола на вълните, започвай всичко от нищо. До какви само хитрости не прибягват хората, до измама, до каквото щеш, само да попаднат обратно в своята част. Види се, все пак силно е това желание — да живееш и да умреш между онези, с които си свикнал в боевете. И обикновено всичко е напразно: кой където попадне!

Разбира се, войната е голяма, това е вярно, и гълта много хора, днес тук, утре там… И се налага да се взимат с шепи и да се пъхат там, където е по-рядко. Това е ясно. Но обидно е, когато могат да го направят, а не го правят! Свикнали са да не се замислят върху чуждите желания: ами ако са изпълними? А това и на фронта не е излишно. Човекът не е клечка кибрит, за него не е все едно в коя кутийка ще попадне. И желанието му беше от просто по-просто: да воюва в Сталинград докрай в батальона си. И този край сигурно не е вече далеч. Може би още седмица — и толкоз.

А после какво? Тишина ли?… Трудно му беше да си представи, че в Сталинград може да настъпи тишина. Тишина между две нападения е познато понятие. А тишина изобщо…

Той още веднъж се обърна на наровете, усетил идещия от стената студ.

В Сталинград, както повечето офицери от полка, ходеше с ватени панталони, с кожухче и къса войнишка памуклийка върху него. Така беше по-удобно и да притичва, и да пълзи по тесните съобщителни ходове, по изровените под основите дупки като къртичини.

Така по памуклийка бе ранен, когато по навик притичваше през едно открито място, през което беше притичвал трийсет или четирийсет пъти преди това. А кожухчето си остана да лежи там, на одъра, в зимника на къщата, в щаба на батальона.

И снощи, когато му заповядаха да закара попълнението от мястото на разтоварването му в 111-та дивизия, съжали за кожухчето. Призори хвана студ под трийсет градуса, с вятър; докато водеше колоната, измръзна до кости. И сега, като се обръщаше и чувствуваше студената земя, отново помисли за същото — за оставеното в Сталинград кожухче.

Ако беше жив Селезньов, ординарецът му, нямаше, разбира се, да забрави, щеше да облече ранения с кожухчето за из пътя. Но Селезньов падна убит пред очите му. Пълзеше насреща му, за да му помогне, чукна го куршум под края на каската, легна, както пълзеше, изпружил голи ръце без ръкавици. Подраска по снега — и затихна…

В землянката влезе някой и като изпъшка и се разтъпка, за да се стопли, почна да шари с ръце по масата, после изпсува и попита:

— Няма ли никой?

— Има — рече Синцов.

— Няма ли кибрит?

— Запалка.

Ръката напипа в тъмното ръката на Синцов и взе запалката.

— За другите работи моторчето — рече влезлият, — а за нас им дожаля! — И като щракна със запалката, запали поставената на масата „катюша“. Над сплеснатата снарядна гилза се издигна тясното острие на пламъка.

Дошлият, без да се съблича, приседна и хвърли на масата шапката си. Сега Синцов го позна. Беше един такъв като него старши лейтенант, в миналото също батальонен командир. Снощи казваше, че бил пристигнал тук пръв, от пет дни вече, а все още бил без назначение. Сега на светлината се виждаше добре кръглото му женско лице с дебели червеникави мустаци. Мустаците бяха толкова големи, че изглеждаха залепени като на артист.

— Запалката — рече Синцов.

Мустакатият повъртя запалката в ръката си и без да става, я хвърли към него. Синцов я хвана във въздуха и я пъхна в джоба на памуклийката.

— Добра запалка — рече мустакатият. — Трофейна ли е?

— Войниците я направиха — рече Синцов и отново си спомни за своя ординарец Селезньов: запалката му беше подарък от него.

— В отбрана ли бяхте? — попита мустакатият.

Въпросът беше глупав — в настъпление човек няма кога да се занимава със запалки — и Синцов не отговори.

— Потръгна ми днес — рече радостно мустакатият. — В три дивизии ме пращат — и ни един познат човек. А днес в 111-та занесох писмо — и се натъкнах право на своя бивш командир, генерал-майор Кузмич.

Синцов беше днес в същата 111-та дивизия и също беше видял този генерал с фамилно име, което приличаше на бащино, и дори беше отговарял на въпросите му. Но сега не му се поддържаше разговорът по създалия се през време на войната навик: докато ти се мълчи — мълчи.

Но мустакатият нямаше и нужда да поддържа разговор с него.

— Сега ще съм като писано яйце — весело продължи той. — Загатнах на генерала да ме вземе при първа възможност като стар познат при себе си. Лятос, преди раняването ми, той командуваше нашата дивизия на Южния. А ти къде беше лятос?

— На Югозападния — обади се неохотно Синцов, като се замисли отново за своя батальон.

— А къде стояхте, какво правехте?

— Същото, което и вие: бягахме от немците — рече Синцов, като се усмихна на думата „стояхте“.

— А ние не бягахме.

— Тогава, значи, и ние не сме бягали — рече Синцов. — Значи, заповед двеста двадесет и седем не се е отнасяла до нас и вас.

— Да, тежка заповед беше — въздъхна мустакатият.

Но Синцов в душата си не се съгласи с него: не заповед двеста двадесет и седем беше тежка, а тежко беше, че през юли миналата година бяхме доживели до тази заповед. Положението на фронта беше до немай къде лошо и понякога изглеждаше, че отстъплението няма да има край… Тъкмо малко преди тази заповед Синцов с очите си беше видял целия размер на нашата безпомощност, беше видял на сто крачки от себе си маршала, командуващ фронта, пристигнал на предната линия да въдворява ред. Беше пристигнал с емката си всред най-голямото отстъпление, ходеше между бягащите, спираше ги, як, храбър и безпомощен. Ще се приближи, ще предума, хората ще се спрат, ще вземат пред очите му да копаят ямички, а отмине ли по-нататък, отново всички постепенно започват да се точат назад…

После право между отстъпилите възлязоха на рида „катюши“ — за пръв път ги видяха тогава. Те бяха друго нещо! Дадоха два залпа срещу немците и изведнъж ги спряха за няколко часа. Спряха ги и си заминаха. Като да ги е нямало! А привечер всичко пак запъпли. Да ти се доплаче!

А заповед двеста двадесет и седем гледаше чисто и просто истината в очите. Тя не донесе нищо извън онова, което сами бяха видели. Но постави въпроса ребром: да спрат или да загинат. Ако така върви и по-нататък — Русия е загубена!

Странно нещо, но когато четоха тази жестока заповед, Синцов изпитваше радост. Радваше се и когато слушаше за преграждащите отреди, които ще разстрелват бегълците, макар да знаеше добре, че това се отнася пряко и до него, че ако побегне, нему пръв ще забият куршум в челото. И когато слушаше за наказателните батальони също се радваше, че ще ги има, макар да знаеше: той с откъснати петлици ще се оправдава там с кръв, ако отстъпи без заповед и попадне под съд.

Сами изпитваха нужда да спрат и да въдворят ред. Затова бяха готови да одобрят в душата си каквито и да е сурови мерки, дори и за сметка на собствената им кръв.

— Слушай — рече мустакатият, отегчен от мълчанието. — Мисля, че от вчера не съм те виждал. Къде беше?

— Изпратиха ме по мръкнало да докарам попълнението.

— Добро ли е?

— Не е лошо — рече Синцов и се обърна на другата страна.

Какво е попълнението — ще покаже боят. Макар наглед като че наистина не е лошо.

През пролетта, в началото на боевете, в батальона имаше за учудване много възрастни. И макар те в действителност да воюваха не по-лошо от другите, в началото оставяха тежко чувство: защо така? Още не е свършила първата година на войната, а попадат вече войници и на четиридесет и пет, и на петдесет. При отстъплението, когато дълго не се бръснат и бялата четина на някои достига един пръст, изглеждат съвсем старци. Пък и за фронта са старци. Мигар за една година загубите са толкова големи, че вече тършуваме из раклите? Не, види се, все пак не се е стигнало дотам. Сега попълнението беше по-младо. Повечето бяха до трийсет.

Мустакатият мълча около минута, а после пусна такава партенка: уж немците завели такъв ред — ако измъкнеш трима ранени, получаваш една седмица отпуск в къщи.

— Как мислиш, възможно ли е такова нещо?

— Не знам — рече Синцов.

— На, да си отида в отпуск — каза замечтано мустакатият — да попипам жена си, да си спомня поне каква е… — И изведнъж попита: — Къде си воювал преди болницата?

— В Сталинград. — Синцов назова номера на дивизията си.

— Знаменита дивизия! — възкликна мустакатият. — А защо вчера така мълчеше!

— Ти ще ме оставиш ли да спя, или не? — попита Синцов.

— Вярно — съгласи се мустакатият. — Значи, все пак ще спиш? — и най-сетне млъкна, извади от планшета си една карта и навъсил вежди, взе да я разглежда. И тези навъсени вежди също тъй не отиваха на женското му лице, както и дебелите, залепени мустаци.

На Синцов всъщност не му се спеше, но мустакатият с въпросите си го отвличаше от някаква необходима мисъл, от някакъв важен спомен, който вече няколко пъти му се струваше, че ха-ха ще се появи и пак изчезваше при звуковете на чуждия глас.

Чак сега, в мълчанието, изплуваха в уморената му глава изведнъж и едното, и другото: споменът и мисълта.

Споменът беше за медицинската сестра от болницата в Камишин.

А мисълта беше все същата, старата, вечната: за жена му.

Но сега, тази стара, вечна и навремени вече притъпила се мисъл, поради възникналия до нея неотдавнашен спомен беше станала остра и непоносима.

Тази медицинска сестра беше добър човек и сигурно дори повече мислеше за него, отколкото за себе си. Но абсолютно нищо хубаво не излезе от това нито за него, нито за нея, и той се чувствуваше виновен пред нея. Не биваше да отива в квартирата й оная вечер след изписването си от болницата, когато тя с някаква надежда каза, че съседката й по стая е дежурна цялата нощ до сутринта. Не биваше да отива и да седи с нея, да пие разреден спирт и да чака кога ще почне онова, за което беше дошъл, щом не е бил уверен, че не само иска отдавна това от жената, но е и готов за него. Изглеждаше, че е готов, а излезе, че не е.

Жената не беше по-млада от него, дори по-стара, умна, не очакваше от него никакво възнаграждение за женското си самолюбие, никаква лъжа и ненужни думи. Може би затова помисли, че преди да замине на фронта, ето тъй просто без думи ще вземе и ще прекрачи през онова, през което по-рано не беше прекрачвал. И затова още, че в болницата след една безсънна нощ беше почнал да мисли за Маша като за умряла. По-рано мислеше за нея като за жива: какво става с нея? И изведнъж почна да мисли за нея като за умряла. Мислеше така, сякаш беше получил известие за смъртта й, в което не беше казано само едно: кога?

Откъде беше дошло това убеждение — не знаеше сам. Може би от предсмъртните викове на починалия съсед, а може би от тишината, настъпила след това?

Заспиваше с това чувство и се събуждаше, и гледаше как сестрата размотава бинтовете през време на превръзките. И с това чувство, когато разговаряше веднъж с нея и вече не за пръв път срещна погледа й, отговори мълчаливо: „Да, разбира се. Защо не?“ И си представи как ще бъде всичко това.

И както си го представи предварително, така стана всичко до тази минута, когато тя, като разтреби мълчаливо масата и мълчаливо откри леглото, за минута отново седна на масата до него, и подпряла с длан порозовялата си от изпития алкохол мека, млада буза без бръчки, каза за убития си през четиридесет и първа година на фронта мъж, че е почнала вече да забравя какъв е бил. Каза това в оня неопределен физически смисъл, в който е невъзможно да сбъркаш, когато седиш до жена. Знае, че ей сега ще стане близка с тебе, очаква това и иска да знаеш предварително, че когато ще бъде с теб, ще мисли за тебе, а не за оня, който е бил преди тебе.

Тя можеше и да не казва това, защото му беше безразлично. Но когато каза, той изведнъж разбра, че сега сам ще мисли за това, не за нея и нейния мъж, а за себе си и Маша, и за това, как тази жена, също като Маша отметна одеялото на верев, от едната страна и потупна възглавницата…

„Плюя на това, все едно!“ — реши ожесточено той. И посегна, и прегърна чуждите, ненужни рамене на жената, и нейната ненужна, чужда уста се поотвори, очакваща ненужната нему целувка…

Той отпусна ръце, стана, закрачи из стаята и след няколко мъчителни минути си отиде.

Сигурно на лицето му беше изписана безизходна мъка, защото жената, без да го задържа, само мълчаливо го гледаше, докато той ходеше из стаята.

Той се връщаше обратно в болницата, уплашен от необоримата сила на чувството си към Маша.

Когато два часа преди това беше вървял по същата улица, хванал под лакът онази чужда жена, него просто го влечеше към нея, както гладния към парче хляб. И мислеше за предстоящото като за нещо съвсем друго, отделно от онова, което бе имал с любимата си жена, когато любимата му жена беше жива. Но се оказа, че съвсем друго, отделно и нямащо никакво отношение към онова, което той имаше с Маша, няма и не може да има.

Той се спря, облегна се на стената на къщата и с радост, напомняща по силата на чувството ужас, разбра, че Маша е жива, че тя не може да не бъде жива, защото той не може да живее без нея. Разбра и я почувствува до себе си. Тя стоеше до него и му пречеше да се събуди в чужд креват, с чужда жена, допирайки се с тялото си до чуждо тяло.

И в следния миг, не издържал напрежението, се ужаси с опустошена душа: ами ако тъкмо сега, когато той я е почувствувал до себе си във всичките подробности на лицето и тялото й, тя е умряла нейде там? И всичко останало наред с тази дива, но не излизаща от ума му догадка изведнъж му се стори неважно и глупаво: я гледай ти, кого интересува — прекарал ли е, или не е прекарал нощта самотният мъж със също такава като него самотна жена?

Мустакатият старши лейтенант със своята тъга по жена си сега отново разчопли раната и Синцов не знаеше дали да го псува, или да му благодари. Страшно е да свикваш с мисълта, че е умряла. Но още по-страшно е може би, сподавил тази мъчителна мисъл дълбоко в себе си, да живееш с нея като че години вървиш по минно поле, без да знаеш къде и кога ще избухне под тебе.

Да, понякога, когато идат писма, ти е страшно, като ги гледаш да мислиш за парчето желязо, което ще попадне в гърдите или в главата ти и ще остави без тебе онези, които пишат и чакат. Но страшно е и когато никой не ти пише и никой не те чака, когато това парче желязо няма да лиши никого от нищо. Мъчно е да останеш сам и това прави още по-остра тъгата по мястото, с което си свикнал на фронта, по батальона, по хората, които макар и да не са така самотни като тебе, защото понякога получават писъмца от къщи, във всичко останало са равни като братя с тебе пред всичко, което им е било и ще им бъде заповядано да направят.

Ами ако все пак е жива?

Той помисли за невъзможното и нелепото: че е съгласен на най-страшен договор със съдбата, съгласен е да умре, само тя за няколко минути да бъде до него, на тези студени нарове. А после — ако ще и бомба…

От тези мисли се задъха тежко, до болка в сърцето и седна на наровете, без да вижда и съобразява, както след изведнъж прекъснат, тежък сън.

— Какво ти е? — попита мустакатият старши лейтенант.

— Нищо.

— А аз насмалко не се уплаших. Исках да те задържа, мислех, че в полусън се строполваш на пода. Много е просто. Хората, докато не спят, се държат, не оставят нервите им да се разклатят, а на сън се побъркват. Лятос моят политрук след един нощен бой заспа в окопа, покри се с платнището през глава. А след час, като се хвана, къса с нокти платнището, смъкна го, зарида, че като се хвърли на бруствера!… А вече се развиделяваше, още миг — и щяха да го очистят! Дръпнах го за краката. Питам: „Какво ти стана?“ Нищо не помни. А в очите му сълзи. Оплаквал е някого насъне, сиромахът! И на другия ден го убиха. Такъв сън е на смърт.

— А ти да не си суеверен?

— Не съм суеверен — рече мустакатият, — ама войната може да те накара да станеш всякакъв.

— Къде е жена ти?

— Сега е добре! Сега е евакуирана в околностите на Барнаул. А беше в Ростов. Когато фашистите го превземаха първия път, не се досетила да замине, а после все пак се досетила — рече весело мустакатият.

„Да, писъмцата, разбира се, се навират в очите, когато сам не ги получаваш — спомни си Синцов със свян в душата за неотдавнашните си мисли. — Но колцина още в твоя батальон нито веднъж не са получили писъмца? И колко семейства са останали там, зад немците, не са се досетили да заминат? Колко милиони не са се досетили? Да, старши лейтенантът намери точната дума.“

— Какво мълчиш? — рече му високо като на глух мустакатият.

— Извинявай, за какво ме питаше?

— Питах: къде е твоята жена?

— Не знам — рече Синцов.

Мустакатият въздъхна и погледна часовника си.

— Ще идем ли да вечеряме? Време става.

— Ще идем — рече Синцов и слезе от наровете на пода.

В землянката влязоха двама лейтенанти — единият млад, от школата, оня, който вчера по-високо от всички искаше да отиде на предната линия, другият — висок, немлад, с пречупен от куршум нос. Синцов още вчера забеляза посивялата му глава, която не хармонираше с лейтенантските петлици, гласа му — силен и в същото време дрезгав, сякаш не в гласа, а в самия човек дрънчеше невидима пукнатина.

— А мене ми трябва да отида там, където по-скоро ще спечеля орден — беше рекъл той със своя треперлив глас вчера, когато бяха заприказвали за бъдещите назначения.

Някой беше отговорил:

— Където ни пратят, там ще идем.

— Аз не искам, където ще ни пратят, аз искам, където ще ми дадат орден…

Синцов не беше дослушал вчера целия разговор, беше си отишъл.

Сега, влизайки в землянката, лейтенантът с пречупения нос се отпусна на едно столче срещу приседналия до масата Синцов и каза, като разгръщаше кожухчето си:

— Тук било топло.

На широките му гърди имаше пет нашивки за раняване — и ни орден, ни медал.

„Сигурно, след наказателен батальон“ — помисли Синцов, като съпостави кадровата му стойка, възрастта, чина, наличността на нашивките и липсата на награди.

— А ти, старши лейтенанте — попита човекът с пречупения нос, като забеляза погледа на Синцов, — какво имаш от войната? Не се вижда под памуклийката. — Попита властно, като човек, свикнал да му отговарят, когато пита.

— „Звезда“ и „Знаме“ — рече Синцов.

— Много — рече лейтенантът с пречупения нос, — а у мене само тези се задържаха. — Той посочи с пръст нашивките. — Оня, който имах от гражданската, ми свалиха в трийсет и седма, когато ме прибраха. Медалът „20 години РККА“ ме отмина. А когато ме пуснаха, вместо ордени ми дадоха бележка, че са ги изгубили, и с нея отидох да воювам. А онези двата, които забодох през тази война, наказателния батальон ми ги изяде. А онова, което съм спечелил по закон в наказателния, не се смята, вместо него ми дадоха две звездички, и на това сполай: израствай отначало до четирите черти, от които си почнал! Разбра ли?

Той облъхна Синцов с мирис на водка и погледна под око младия лейтенант, с който беше дошъл.

— Какво гледаш? Своето изпих и твоето изпих, и ти казах благодаря. Още веднъж ли да ти река?

— Че аз нищо не ви казвам — рече лейтенантът.

— Ще идем ли да вечеряме? — обърна се мустакатият старши лейтенант към Синцов.

— Ще свариш — отпъди го с ръка лейтенантът с пречупения нос. — Аз разговарям с човека.

И като облъхна отново Синцов с миризма на водка, попита:

— Всичко ли разбра, или да ти обясня още?

Синцов сви рамене. Той не обичаше да разговаря с пийнали хора.

— Мога и повече да ти обясня — рече лейтенантът с пречупения нос. — Заповед двеста двайсет и седем е правилна, винаги ще казвам, че е правилна. Когато миналото лято ей с тази ръка бих другаря от военния съд — при тези думи той изпружи далеч извън кожухчето си чугунен железен юмрук, — аз се надявах на заповед двеста двайсет и седем, че ще ме пратят да проливам кръвта си в наказателния батальон, но в затвора няма да ме хвърлят. А го бих, загдето по-рано бяхме познати. По-подробно не обясних — казах: пиян бях! А не бях пиян. Разбра ли?

— Защо разправяте всичко това? — рече младият лейтенант.

— Че какво — попита предизвикателно лейтенантът с пречупения нос, — да няма тук такива, пред които не може? Това моля да ми заявите. А защо пих днес, също мога да кажа…

— Добре, пили сте — опита се да го задържи младият лейтенант.

Но лейтенантът с пречупения нос упорито замахна във въздуха с ръка и повтори:

— Мога да кажа. Защото го срещнах и се засегнах, че и досега не си е забил куршума в челото. Лятос аз го бих пред хората по мутрата, а той не се досети да си забие куршум в челото. С бита мутра и с орден ходи, и не мисли да умира…

— Виж какво ви се е дощяло, много ще чакате — изтърва се Синцов, който мълчеше упорито.

Лейтенантът с пречупения нос го погледна с почервенелите си отчаяни очи и мушна пръст в гърдите му.

— На, ти вярно си разбрал душата му. Точно така! — Каза го, сякаш се учудваше, че и друг освен него може да разбере това.

Вратата на землянката се отвори и всички се обърнаха. На вратата стоеше куриер.

— Другари командири, разрешете да се обърна! Кой от вас е старши лейтенант Синцов?

— Аз съм Синцов.

— Явете се бързо при заместник-началник щаба на кадрите. Знаете ли къде се намира землянката?

— Знам.

— Май че е дошла заявка за тебе. Ако беше само някаква задача, щяха да те викат в оперативния — рече мустакатият старши лейтенант с някакъв яд; или завиждаше, или не му се искаше сам да отива да вечеря.

— Май че е така — рече Синцов, като нахлупи с едната ръка ушанката си, а с другата потършува по одъра, за да намери оставения там колан с нагана.