Константин Симонов
Хората не се раждат войници (25)

Трета глава

В кино „Хива“ вече трети ден въртяха филма „Секретарят на райкома“. Като разбра, че този филм е за партизаните, Таня пожела да отиде на него заедно с майка си, но майка й вчера и завчера свършваше толкова късно работа, че й беше съвестно да й предлага…

— Па ти не се май, иди сама през деня — рече майката тази сутрин, когато Таня, след като ги изпрати със Серафима от къщи до работата, се сбогува с нея на пропуска.

— Добре, ще ида — рече Таня, — а в края на смяната ще дойда да те взема и ще се приберем в къщи заедно.

— Сама ще си дойда, не съм малка, разхождай се, щом си в отпуск. И без това с тези речи и изказвания те въртят като дявол на шиш. В завода по-добре не се мяркай, че току-виж пак намислят нещо — рече недоволно майка й, но в нейното мърморене имаше повече гордост, отколкото яд, и Таня се усмихна, като я изпращаше с очи.

Усмихна се и се запъти през утринния град от единия до другия му край. Преди да мисли за киното, трябваше да отиде в продоволствения пункт до гарата и да получи там продукти по атестата. Вчера доядоха последното от онова, което беше донесла от Москва.

Таня вървеше из града и все още свикваше с него, макар да минаваше вече втора седмица, откакто бе дошла тук. Той не приличаше на никой от градовете, в които беше живяла по-рано, и зимата в него не приличаше на никоя друга зима. Отначало, през първите дни, като че приличаше, а вчера и завчера, когато се постопли, зимата изведнъж се превърна в пролет, снегът за един ден потече на вади из улиците, и тя изведнъж забеляза колко много дървета има навсякъде: и по улиците, и в дворовете — и си представи колко красив е този град по друго време на годината, когато в него зеленината става толкова много, че й е тясно сигурно там в небето.

Тази сутрин беше пак облачно, локвите се бяха покрили с лед, но Таня вече виждаше града както вчера пролетен и й се струваше, че новото замразяване не може да бъде задълго.

Продоволственият пункт се помещаваше в една ъглова къща на оня голям площад пред гарата, където Таня излезе при пристигането си. Само че площадът сега беше вече не бял, снежен, а пролетен, пъстър, с корички лед от замръзналата вода между камъните.

След като стоя в полутъмния продоволствен пункт час и половина и получи продуктите, метнала на рамо не много тежката торба, Таня мина през площада, като се радваше на дневната светлина и търсеше с очи парчетата лед между камъните, та с пращене да ги настъпи с токовете си. Още от вчерашния ден беше в добро настроение. Изведнъж настъпилото затопляне едва-едва повдигна от хорските плещи умората на втората военна зима. Всички се бяха зарадвали на слънцето и топлината и когато Таня говори вчера в обедната почивка в столовата, дори й се стори, че хората по-иначе от преди я слушат, по-рядко въздишат и по-често се усмихват. А после, когато излизаше, в заводския двор влязоха няколко камиона с червени знамена: в товарника на първия стояха двама стари узбеки и с всички сили свиреха на такива дълги тръби, че сигурно беше трудно да ги държат в ръце. Това беше един от онези червени обози, за които разказваше майка й; а сега Таня го видя сама и разбра от разговорите, че са докарали за столовата сорго, зеле и ряпа, а дългите медни тръби се наричат „карнаи“ и с тях узбеките свирят по сватби и разни други тържества. От тези блеснали на слънцето със своята мед тръби също повя пролет и тя, като гледаше как мъкнат от товарниците в кухните чували със сорго, си спомни думите на майка си: „Само да презимуваме, през лятото ще бъде по-леко.“ И радостно помисли: ще бъде, непременно ще бъде по-леко. Особено ако на фронта върви и занапред така, както през всички тези дни — победа след победа.

А снощи хазаинът, мъжът на Халида, Мариф-ака, за пръв път се върна след дневна смяна — дотогава той работеше само нощем — дойде в тяхната стая и повика всички да хапнат у тях пъпеш. Пъпешът беше такъв грамаден, какъвто Таня никога не беше виждала, и от всички страни вързан със сламено въже. Значи е бил още от есента окачен под тавана в зимника и ако не беше пристигането на Таня, сигурно би висял там още дълго. Мариф-ака взе ножа и като придържаше пъпеша с едната си ръка, направи няколко бързи нареза, а после изведнъж го пусна и той се разпадна върху подноса като маргаритка с огромни листенца. И всички изядоха по един резен, сякаш сега не беше зима, а лято. Пъпешът излезе леко горчив, но все пак вкусен. А когато възрастните изядоха по един резен, Халида повика децата — само по-малките — момичетата, защото двете по-големи момчета бяха на втора смяна в завода. Момичетата едно след друго се появяваха отнякъде, вземаха по резен и пак мълчаливо изчезваха, само в полумрака се мяркаха техните черни и бели, ситно, по узбекски заплетени плитчици. Освен цвета на тези плитчици, Таня не почувствува през цялата вечер нищо, което да отделя в тази къща своите от несвоите деца, и незабелязано за никого се просълзи от чувството, което изпита.

Ето ги всички вчерашни причини за доброто настроение, което не изчезваше и днес. Никакви други причини нямаше. Майка й на няколко пъти бе пристъпвала към нея: какво все пак ще стане с Николай? Но тя мълчеше, не отговаряше. За Артемиев и мислеше, и не мислеше. Опитваше се да си представи как изведнъж ще се срещнат, но по-спокойно й беше да мисли обратното, че нищо не е имало и нищо няма да има, още повече, че от Серпилин все нямаше отговор, пък и навярно не му беше до писма сега, когато след отказа на немците да приемат нашия ултиматум, там, при Сталинград, се водеха такива боеве.

Като помисли за Сталинград, Таня си спомни казаното от Малинин за този площад, по който минаваше сега — как през септември, когато немците стигнали до Волга, една вечер на този площад лежали няколко хиляди евакуирани, налягали един до друг да нощуват, а на сутринта от тези хиляди хора под открито небе не останал нито един: добре или зле, подслонили всички. „Аз съм русин — рече й Малинин — и ако пред мен засегнат русите, мога и да напердаша някого. Но как тук подслоняват хората и как взимат дечицата в семействата — на това не е срамота да се поучим, въпреки цялата ни руска широта. Аз ти казвам това със сигурност. Жена ми се занимава с тези работи. Тя знае.“

„Нима навсякъде тук са лежали хора?“ — помисли Таня, като гледаше почти пустия и поради това изглеждащ особено голям площад. Там, в тила на немците, човек мислеше повече за останалите под окупация, а тук всеки ден продължаваше да поразява броят на хората, успели да дойдат насам от Русия и Украйна.

„Един и половина милиона само в Узбекистан“ — рече й Малинин. А колко още са се прикрепили „на един крак“ по цялата страна, временни, „изчоплени“, както те сами горчиво се присмиват над себе си. Войната е нещастие от всички страни, отдето и да я погледнеш, но новата току-що открила се страна винаги поразява повече от другите, с които си вече свикнал.

Когато Таня стигна до киното, за първото представление вече нямаше билети, а само за следващото — от три часа. Тя купи билет и като се наскита из града толкова, че вече почна да мръзне, реши да се върне в киното и да се постопли във фоайето, но изведнъж иззад ъгъла на съседната улица долетя музика на духов оркестър, който свиреше встъпителните тактове на „Свещената война“.

Отначало натам, към ъгъла, където гърмеше оркестърът, край нея притичаха деца, после изтичаха възрастни, повечето жени; някаква баба с мрежа удари Таня по краката със сложения в мрежата самун черен хляб и осъдително я изгледа: защо не тича като всички? И Таня като всички се затече и зави зад ъгъла, стигна следващия кръстопът, през който по платното на улицата след оркестъра вървяха войници в пълно снаряжение, с пушки и гръмовито пееха с млади, строги гласове „Свещената война“.

Току преди това Таня си мислеше — колко малко народ има по това време на деня по улиците, а сега кръстопътят беше заприщен от хора, дотърчали от всички страни по звуците на музиката.

Оркестърът гърмеше вече напред. Войниците вървяха, момчетата тичаха редом с тях, и хората от двете страни на улицата, скупчени, гледаха подире им, и за миг на Таня се стори, че няма още никаква война, че това са батальоните на тяхната 176-та Червенознаменна дивизия, които още преди войната в Разян, по улица „Ряжска“, се връщат от учение и че току-що пристигнала с комсомолския набор като лекар-стоматолог на разпореждане на покойния началник на санитарната дивизия Горячкин, тя за първи път в живота си гледа как покрай нея се връщат от учение войниците, а дивизията не е още обкръжена при Могильов, и никой още не е убит, и не е ранен, и не е разкъсан на парчета пред очите й като Горячкин, и оркестърът свири не тази страшна песен, а „Ако утре войната…“ и хората стоят до нея и също като нея гледат и се усмихват, усмихват, усмихват…

Обърна се, като чу как отзад някой високо изхлипа, и видя лицето на бабата с мрежата.

— Нашата Ленинска школа минава! — рече бабата. — Как вървят, радва ти душата! — И като каза това, усмихна се през сълзи и гордо вирна глава така, сякаш беше някакъв бивш военен, а не баба с мрежа.

Таня погледна другите лица и видя, че мнозина едновременно се усмихват и хлипат, като гледат преминаващите курсанти, и им махат с ръце така, сякаш с тази песен нейде там зад ъгъла ще влязат направо в сражение.

А съвсем близо до Таня стоеше бледа, още не стара жена и мълчаливо плачеше, прехапала устни, и макар да плачеше мълчаливо, без да хлипа, лицето й имаше такъв израз, че Таня разбра: някой близък на тази жена вече никога няма да се върне — и хвана жената под ръка и тихо й каза:

— Защо така, недейте!

— Скоро ще излязат от школата… — без да отпусне захапаната си устна едва чуто рече жената и нищо не добави, но всичко останало и без това се разбираше, от думите й веднага лъхна на война.

В киното Таня дойде все пак половин час по-рано. В незатопленото фоайе беше студено, но после в натъпкания до немай-къде салон така се сгря, че към средата на филма дори си разкопча шинела.

Някои неща от филма приличаха повече на приказка, но тя много хареса артиста Ванин, който играеше главната роля. А съседите й така се вълнуваха, че съвсем я бяха смазали с лактите си и тя изпита гордост от това, че тук всички хора така милеят за нашите партизани. Когато излезе от киното, някой внезапно я повика:

— Таня!

Обърна се и видя бившия си мъж, който притичваше през улицата.

— Здравей, Коля — Тя метна торбата с продуктите на рамо и се здрависа. На улицата беше свежо, хладно, а ръката му беше гореща и потна.

— Да не си болен?

— Не. Защо?

— Ръката ти е влажна.

— Не знам — рече той, — може и да съм болен. Аз сега изобщо нищо не знам.

— Какво ти е? — попита тя. Лицето му беше някак залиняло, сякаш беше лежал дълго, забил глава във възглавницата.

— Търся те от сутринта — рече той, без да отговори на въпроса й, — бях и у вас в къщи, и в завода. Мислех, че ще те заваря там. Вече получих пропуск. А после пазачката, вашата съседка, ми каза, че си се канела да ходиш на дневното представление на „Секретарят на райкома“. Тръгнах наслуки — в „Хива“. Той се прожектира в две кина. Купих билет за първото представление, но тебе те нямаше и излязох. А за това представление закъснях, чаках на улицата, страхувах се да не те изпусна. Защо не ми телефонира?

— Казаха ми, че от тебе не се иска нищо за развода, че мога и сама да отида.

— Трябва да поприказвам с теб, имаш ли време?

— Разбира се.

Отидоха до градинката, сега в здрача гола и неуютна, с ивици мръсен, недоразтопен сняг, с черни, покрити с корички лед стволове на тополите. Двама узбеки, старец и момче, и двамата с черни памучни халати, режеха с ръчен трион повалена от вятъра топола.

Задната дъска на пейката, до която се приближиха, беше откъртена: някой през нощта я беше откъртил за огрев. А седалото, здраво притегнато към чугунените крака, стоеше още, само единият му край беше отчупен така, сякаш от него бяха дялкали подпалки.

— Защо да сядаме? — Таня погледна откъртената пейка. — По-добре да походим. Какво се е случило?

— Нищо особено не се е случило — рече той с безкръвен, опустошен глас. — Мислех, че никому не преча да живее, а излиза, че преча. Мислех, че от сутрин до вечер лекувам децата, тичам от епидемия на епидемия, значи, все правя нещо. А излиза, че не — просто се крия от войната.

— Нищо не разбирам.

— Че какво има да се разбира тук! Трябва да пиша заявление и да навличам шинел, тогава, значи, ще стана човек. А без това не съм човек.

— Да не те викат? — попита Таня.

— Никой не ме вика. Да бяха ме повикали, щях да отида. Въпросът не е там!

— А защо заявление? Да не би сам да си решил да вървиш? Ако ти е неудобно от мене, това са глупости — рече Таня, макар в душата си да знаеше, че съвсем не са глупости.

— Слушай, ти трябва да направиш за мене едно нещо… — Той я задържа за ръката. — Аз съм виновен пред тебе, но ти знаеш, че не съм зъл и не съм лош човек, и винаги се мъча да правя добро не само на себе си, а и на другите…

На това тя би могла да отговори, че на себе си той успява да прави добро по-често, отколкото на другите. И в края на краищата почти всеки път излиза, че не той прави на другите, а другите — на него. И сега също излиза, че тя трябва да направи нещо за него. А защо собствено? Само защото не е зъл и не е лош? Да, не е зъл, не е лош. „Всичко у него е «не» и «не», а къде е неговото «да»?“ — сърдито помисли Таня.

Тя го слушаше, без да го прекъсва, а той продължаваше да говори за това, как едва не всяка нощ го вдигат от леглото и какви тежки случаи на дифтерит е излекувал през последните два-три месеца, също и менингит, и колко трябва да тича от единия край на града до другия, докато му отмалеят краката… и още и още нещо, все за същото — колко е добър.

— Защо ми говориш всичко това? — най-сетне не издържа Таня.

— За да ме разбереш докрай.

— Ами ако не искам да те разбера докрай? Живей си, моля ти се, както си живееш. Какво общо имам аз с това?

— Наистина, аз все го усуквам — рече той и се усмихна. — Някак си се боя да започна. Вече седмица мисля, а едва днес се реших. Дай да ти подържа торбата — изведнъж се сети той за торбата на рамото й.

— Нищо, не ми тежи. — Таня отстъпи половин крачка. Той стоеше твърде близо, тя не обичаше да й дишат в лицето.

— Не си ли казвала нещо за мене на парторга на завода?

— Мисля, не.

— Спомни си! — В гласа му прозвуча недоверие.

— Аз имам добра памет — рече тя сърдито. И на ум не й бе идвало да говори за него на Малинин. Ако сам Малинин попиташе — би му казала. Но Малинин не беше я попитал.

— Значи, майка ти му е наговорила против мене.

— Виж, това не допускам… — Тя се запъна. Стана й обидно за майка й, за нейното толкова хубаво отношение към него.

— Тогава не знам — рече той. — Значи, той самият е такава драка. Има такива хора: никой не ги моли, а се бъркат. Повика ме при себе си, нарече ме двуженец и едва ли не поиска да се оженя отново за тебе. Успокои се едва когато казах, че самата ти не искаш, че ти и без това си имала други мъже.

— Все пак долен човек си ти — рече Таня.

— Защо долен? Нали сама призна.

— На тебе, а не на него. Защото смятах, че съм длъжна да ти кажа, за да… — Тя не довърши и махна с ръка. — Кой те е молил да му казваш това?

— Защо, срам ли те е?

— Не ме е срам от нищо. Не съм те молила да приказваш за това. Ето всичко.

— В края на краищата, ако смяташ, че не съм имал право… Но не е там работата.

— Да, разбира се.

Тя чувствуваше по лицето му, че ей сега ще я помоли за нещо — добре познаваше този негов израз. Сега ще я помоли. Но за какво?…

— Ти в добри отношения ли си с този Малинин?

Тя сви рамене.

— Говорила съм с него три пъти. Защо?

— Той ми заяви, че ако след седмица не отида сам доброволец на фронта, щял да нареди да ме пратят. Оказа се, че тук, в Ташкент, той имал по върховете свой силен човек… Аз не допусках, едва вчера научих.

— А защо ти каза така? — попита Таня.

— Нямам представа. Сигурно си е втълпил в главата, че всички лекари на моя възраст трябва да бъдат на фронта. Не го интересува това, че аз не съм молил да ме задържат тук, че сами са ми предложили и, значи, са имали причина. А сега аз трябва да живея под вечен страх… Откъде накъде?…

— А защо се вълнуваш така? Може той просто да се е поразгорещил. Пък в края на краищата дори да те вземат…

Той не й даде да довърши.

— По закона, моля! — викна той. И повтори яростно: — Моля!… Но да загивам само задето някому е бръмнала някаква муха в главата… Ти трябва да поприказваш с него. Много те моля.

— За какво?

— Кажи му, че нямаш нищо против мене. Че той напразно се е заял с мене… Обясни му това, за бога, за да изхвърли от главата си глупавата си идея. Най-сетне… — Той се поколеба, но все пак каза: — Сега за тебе това нищо не значи… Кажи му само, за да ме остави на мира, че още ме обичаш и че го молиш…

— Млъкни, моля ти се… — рече Таня. — Ако аз ей тоничко (тя показа с два пръста колко) те обичах, бих направила всичко да отидеш на фронта. Как не разбираш това!…

Тя все пак не можа да разбере от неговите обяснения защо Малинин толкова много иска да го изпрати на фронта. Сигурно той не казва всичко… Но не й се искаше да го пита. Чувствуваше, че зад това се крие нещо срамно, за което дори е противно да се мисли.

— Но ти все пак ще му кажеш нещо, нали? — попита той.

— Нищо няма да му кажа — рече Таня. — Сам се оправяй. И си върви, моля ти се.

Тя се обърна, тръгна и като чу, че върви след нея, отведнъж се спря.

— Казах ти: върви си. Нима не чу?

— Ама и аз отивам в тая посока — рече той.

— Добре. Къде да вървя аз, в коя посока, че да не бъде същата, по която ти… Хайде, къде?

Тя го погледна в лицето и мина покрай него в обратна посока, без да знае накъде — само да бъде по-далеч от него.

След двайсет крачки разбра, че този път той не върви след нея: Да се отбие в завода при майка си сега беше рисковано: можеха да се разминат. Оставаше да се прибере в къщи. Майка й също навярно скоро ще предаде смяната и ще си тръгне за дома. Стигна до кръстопътя и зави, за да излезе на трамвая. На ъгъла, дето завиваше, се намираше гражданското отделение, където беше наминала преди три дни, за да разбере дали за развода ще трябва да идва тук заедно с бившия си мъж.

Сега, когато минаваше край тази сграда, тя си спомни онова гражданско отделение в Ростов, в което се бяха разписали. Също на ъгъл, със също такава едва забележима табелка на входа. И с недоумение и стеснение си спомни чувството, което тогава изпитваше към него. Да, да, изпитваше.

Изгуби два часа и половина с трамваите, като все не можеше да се качи най-напред на единия, после на другия, и когато се приближаваше към къщи, беше почти уверена, че майка й е вече там, но тя още не беше се върнала. Нямаше я и Суворова: днес се обръщаха смените и трябваше да остане в завода цяло денонощие. В стаята беше само Суворов, седеше облечен до масата, оборил глава на ръцете си. Таня помисли, че си е посръбнал, но щом влезе, той вдигна глава и смъкна шапката си.

— Случва се и това, стигнеш си в къщи, а нямаш сили да се съблечеш…

Отказах се да чакам майка ти — тръгнах сам. Тя има днес комисия в столовата. Пипнали завеждащата: крила месо… Пишем плакати: „Всеки грам в казана на работниците!“ — а колкото и да се стараем, не излиза така… Къде си била?

— Гледах филма „Секретарят на райкома“.

— Хареса ли ти? Той е за вас, за партизаните…

— Хареса ми — рече Таня и като помълча, добави. — Макар да не е точно така.

— Само това да му е кусурът — рече Суворов. — А я за нас се опитай да направиш филм, че да е точно така. Видя ли целия наш завод сега?

— Видях целия.

— И какво ще кажеш?

— Трудно… Особено за децата ми е жал.

— А на мен за тях не ми е жал — неочаквано за Таня рече Суворов. — В моя цех има двайсет юноши… Бяха ги докарали от ленинградския ФЗУ, от завода „Ласал“. Ето кога ми беше жал за тях… Ония, дето стигнаха живи, ги държаха месец в почивния дом, хранеха ги по заповед на директора, откъсвахме от всички фондове, от които можехме. А сега работят. Не ми е жал, че работят, и от тях също се иска. Жал ще ми е, ако тези момчета порастат толкова, че да ги вземат на фронта, искам да не ги убият, войната да завърши преди това. А така, какво, нека теглят, и ние не сме от желязо.

Той смъкна палтото си, окачи го на гвоздея и отново седна до масата.

— Дай половин шише, всичко ще ти разкажа за нашия завод.

— А откъде да го взема, Василий Петрович?

— Знам, че няма откъде! Тогава ми дай чай — половината ще ти разкажа. Стига ти и половината…

Таня разпови почти изстиналия, още от сутринта завит в парцали чайник, позатопли го малко само върху фитила на газената лампа, седна до масата, наля на Суворов и на себе си, извади от торбата самуна, получен с атестата, и наряза няколко по-дебели филийки, за да вземе Суворов, без да се стеснява. Докато тя правеше всичко това, той седеше и мълчеше, подпрял брадичката си с юмруци и притворил очи. На Таня дори се стори, че е заспал.

— Хайде да пием чай — тя докосна Суворов по ръкава.

Той отвори очи, взе чашата, бързо, на няколко глътки изпи чая, изяде парченце хляб и покри с ръка чашата, когато тя отново искаше да му налее.

— Засега стига.

— Тогава разкажете за завода — рече Таня.

— Че какво да разкажа. Сама видя всичко… Такова грамадище в мирно време биха превозвали дотук цяла година и на новото място биха го монтирали още две години. През четиридесет и първа година за последен път излязох от завода в Ростов, вече да се качвам на ешелона, и пътьом отърчах до квартирата си. Бяхме я получили едва половин година преди това. Отидох. Вратата отворих с ключ. Вътре топло: заводският ТЕЦ още работи, още не бяхме го вдигнали във въздуха. Неизключеният радиоапарат предава музика. Прозорците затворени и цветята по тях повехнали: стоят неполети. А семейството вече три дни и три нощи се клати нейде с ешелона… Защо сега си спомних всичко това, сам не зная. Тази квартира за нас със Серафима сега е нещо отдавна минало — сега тук, в Ташкент, е нашият роден дом. Оттук изпратихме първия си син и тук получихме скръбната вест за него… Оттук вторият сам избяга и пак тук дойде скръбната вест… А знаеш ли как избяга? Той работеше в моя цех като ковач, надявах се, че няма да го повикат: голяма квалификация имаше. После на работата си премаза пръстите, беше по болничен лист от нетрудоспособните. Срещнал се през октомври с повиканите си другари… А тогава, през октомври, за какво се говореше? Сталинград, Сталинград, Сталинград… Те казват: „Отиваме в Сталинград.“ Отбил се заедно с тях в къщи, взел половин самун хляб, взел котлето, оставил бележка и заминал. А следващото писмо — със скръбна вест… Аз съм млад още, ожених се за Сима на двайсет години, четиридесет и три години ще направя едва през март, а двамата ми сина вече ги няма, войната ги прибра… Какво ще правим, как ще живеем по-нататък?

Отбихме се ние през един почивен ден в градинката… Седим, слънцето грее, снегът се топи… Казвам й: „Сима, ако войната свърши тази година, ще си родим нов син и дъщеря… Ние с тебе още не сме стари.“ Тя казва: „Не, повече не искам.“ А аз й казвам на шега: „Да знаеш, ако не искаш — ще си взема някои млада, от нея ще имам деца…“ Казах й го, после си помислих, че съм казал глупост: ще се обиди… А тя не се обиди, сериозно ми отговори така: „Хубаво — казва, аз ще им бъда баба. Баба съм вече, нима не виждаш?“ Тя не плачеше, но от тези думи аз заплаках. Седя с нея и плача. Така го каза, сякаш посегна на себе си… Аз плача, а тя седи, мълчи и не плаче. После казва: „Да си вървим в къщи…“

Ето как, Таня, животът се обръща. Разбира се, не във всяка къща е така, но в нашата е така. Добре че ти се върна жива при майка си, но не си отивай от нея, ако можеш…

— Не, Василий Петрович, аз ще отида на фронта, когато отпускът ми свърши. Аз вече казах на мама…

Той махна с ръка, не искаше да спори. После, като помълча, попита:

— Как ти харесва нашата леярна? Хайде, кажи истината. Страшен ад ти се е сторила нашата леярна, когато дойде за първи път, нали? Хората спят в пясъка пред пещите, непълнолетните работят около огъня. Жени се насилват да носят сандъци, каквито друг носач не би могъл да вдигне. Така ли е? А сега аз ще ти разправя как чакахме тази леярна като манна небесна, когато строяхме… Деветдесет дни и нощи строихме, целият завод броеше часовете. Зотов, инженерът, който го строеше, не спа седемте последни нощи, покачи се на покрива да провери подпорите, заспа и падна, счупи си гръбнака и умря половин ден преди пускането на завода… Леярната ни е все пак хубава! В Ташкент е една от най-добрите. Може да се каже, плакахме от радост, когато я пущахме: утре свършват последните материали, които бяхме докарали от Ростов, а днес беше първото изливане. Нито за ден не спря нашето производство… А генералите и полковниците идват тук за катюшите и само това чуваш от тях: „благодарим“ и „давай“. Давай, давай… И даваме страшно много. През ноември прерязахме пъпа, а през декември дадохме десет процента повече от ноември. Не за „благодарято“ и не за ударните понички, а за това, че настъпваме на фронта… Дочакахме! Вече и до Ростов сега не е далече. Аз меря по картата. Решихме със Сима: няма да се върнем сега там обратно. Тежко е. Но все пак меря.

Лани през октомври се напих… Син ми беше заминал, беше оставил бележка… Него ден не пих, дочаках почивния. Отнесох на битпазар белите обуща на сина ми с еленова подметка, бяхме ги купили още в Ростов, за половин литър ги смених и се напих за последен път в живота си. А после, когато заспах, присъни ми се по-големият син, убитият; стои пред мене, облечен войнишки и на колене… Казвам му: „Стани!“ А той казва: „Не мога, откъснати ми са краката…“ Стои и ме гледа. „Пиеш ли?“ — пита, а аз мълча, не мога да отвърна. — „Хайде, пий, пий“ — казва и се отдалечава така на колене по земята… Ти, Таня, пиши на майка си, когато заминеш. По-добре направо в завода пиши, за да не се губят писмата ти…

— Василий Петрович, какво е станало с татко?

— Това, което знаеш от майка си.

— А, виновен ли беше?

— За такъв се смяташе.

— А вие?

— Гласувах за изключването му. Други предложения нямаше.

— А ако действително беше взел всичко това със себе си и беше се натъкнал на немците, и всичко попаднеше у тях, щеше ли да е по-добре?

— Кое е по-добре, кое е по-лошо — не ни е дадено да знаем, а че той е трябвало да вземе със себе си ведомостите и вноските, а не ги е взел, си остана факт. Някои, повече от уверен съм, после и от по-тежки факти се измъкнаха, и нищо, ходят си с партийните билети… А той от честност каза всичко. Мислеше, че така е по-добре, а излезе, че е по-лошо. Мигар тогава само с него е било така? Новички комбайни, направени от нашите ръце, трупахме ги пред противотанковите ровове вместо прегради — един върху друг… А в цеховете команда ту да вдигаме във въздуха, ту да не вдигаме… В колоните пробити дупки за взрив, в цеховете дюшеци, кофи с гориво — едновременно подготовка и за взрив, и за подпалване. Ту да вдигаме във въздуха, ту да горим… И немците, думат, влезли вече в града… Иди се разбери в това време — къде какво трябва…

— Това време помня… — Таня въздъхна.

— И все пак майната му с майна, извинявам се за израза, но завода изнесохме — рече Суворов. — И демонтирахме цеха не през куп за грош, а така, че после, според силата и възможността, отведнъж да намерим къде какво трябва! И след шест седмици тук дадохме първата продукция. От старите материали, разбира се. Но нали и тях също изнесохме, не ги оставихме. А Кротов, който е подвел баща ти, според мене е бил подлец и нищо друго.

— Ами ако не е?

— А защо се съмняваш? Да не би да не си виждала такива там при немците?

— Аз такива неща видях, каквито не можете да си представите. Такива подлеци видях там…

— А държа беседа в нашия цех и за тях не спомена — усмихна се Суворов. — Повече вашите партизански подвизи ни описваше…

— Не е истина, споменах — рече Таня. — Казах и за това, как ги осъждахме на смърт и как ги ликвидирвахме.

— Ех, това така, между другото…

— А защо трябваше да ви ги описвам какви са? Да не би сами да не можете да си ги представите? Какво мислите, приятно ли е пред хората да разказвам как, щом ми е заповядано, трябва с такъв да пия водка и да танцувам фокстрот на грамофон, и да търпя да ме задиря, и да изклинчвам, и да обещавам, че другия път ще може всичко… А после да отварям и да затварям два пъти горното прозорче — да давам сигнал, за да знаят, че ей сега излиза пиян, та да го досвършат на ъгъла… Не искам да разправям нито какви са, нито как ги убиват. Така, в настроение, казах сега…

— Виж каква си!… А аз мислех, че си кротка.

— Кротка бях, но не съм вече — рече Таня, все още сърдита на Суворов.

Не можеше да му прости, че той като че се бе усъмнил в нейната искреност. Да, тя не беше казала там, в неговата ковачница, когато беседваше с работниците, всичко, което знаеше. Нямаше право и не искаше да каже всичко. Но всичко, което казваше, всяка дума беше истина. За всички хора беше истина, за цялото им геройство, за всичките им добри дела… И за Каширин, и за другите, и за Дегтяр също, защото кого интересува какво е имала тя там с него, все пак той беше истински герой.

— Не се сърди — рече Суворов, като видя как тя мълчи сърдито. — Беседата ти в нашата ковачница беше дори много хубава. Аз исках само да те подразня, а ти веднага кипна… Вие партизаните, всички ли сте такива свадливи?

Той я погледна въпросително, подпрял с големия си юмрук своето мъничко, луничаво, хитро примижало лице, и Таня, като гледаше това изведнъж подмладяло лице, си спомни двора в Ростов и пийналия Василий Петрович, който след получаването на заплатата ходеше по двора, танцуваше, като миролюбиво отстраняваше от себе си ръцете на Сима, докато тя бързаше да го натика в къщата, и пееше закачливи куплети, вирнал предизвикателно луничавото си лице към прозорците на горните етажи.

Таня се усмихна при този спомен.

— Защо се усмихваш? — попита Суворов.

Но тя не каза защо се усмихва, тъй като й беше неловко да му напомня сега всичко това, на него, баща на двама загинали синове.

Таня мислеше, че майка й ще дойде уморена до смърт, едва ще се добере до леглото, но излезе друго. Майка й дойде пламнала от желание да им разкаже какво било станало в тяхната столова и как завършило. На завеждащата не дали да отиде никъде, а съставили протокол и повикали отначало милицията, а после следователя и още веднага взели първите показания и я извели от завода. Сега ще й хързулнат десет години — не по-малко.

Майката разказваше как намерили у завеждащата скрито месо и колко ловка била тя: вършила това, разбира се, не за първи път вече… А наскоро, на Седми ноември, била получила грамота и премия — купон за текстил — за добра работа, и не се зачервила, взела го! Има ги такива хора. Имала ли е право на този купон, щом е такава крадла? Сигурно в къщата си има всичко бол. Отишли да й правят обиск, утре ще кажат какво са намерили…

— А може и нищо да не намерят — рече Суворов. — Ако е откраднала нещо, държи го у роднините. Сега са изпраксани в тия работи…

— А мъж и деца има ли? — попита Таня.

— Мъжът й е на военна служба, майор по железниците, в охраната или друго нещо там… Пътува насам-натам — рече майката.

И Таня изведнъж си спомни оня захарен майор в Москва.

— И деца има — две момиченца, учат в училището… Само веднъж през цялото време ги доведе в столовата. Казва ми: „Макар и да няма с кого да ги оставям, не мога да ги взема със себе си, за да няма натяквания, че храня децата си.“ Ето как се мъчеше да се покаже пред нас проклетата проститутка. И двете момиченца такива охраненички — едва ли не с омраза добави Танината майка.

— Защо така за децата… — рече Таня. — Охранени — охранени. По-добре ли е, ако бяха гладни?

— А ти мълчи! — махна с ръка майка й. — Много разбираш ти! След смяната на мене не ми остават ни ръце, ни крака, а аз отивам в столовата, стоя й над главата, за да попадне всеки грам в казана… А тя мъкнела месото в къщи. Истинска проститутка, как другояче да я наречеш след това?

— Добре, успокой се… Да ти стопля ли чая?

— Няма защо, и хладничък ще пийна…

Майката взе отрязаната от Таня филия черен хляб, отхапа голям залък, пийна глътка чай и рече с променен, друг, слаб и добър глас:

— Отдавна ли седите тук без мене? За какво приказвахте?

— Че за нищо особено — рече Суворов, като ставаше, — аз й обяснявах нашето, а тя на мене — тяхното. Излиза едно на друго, навсякъде войната е тежка за хората.

— Ех, техният живот е все пак по-тежък от нашия. — Танината майка погледна дъщеря си и за кой ли път отново я ужаси мисълта, че ще минат още две седмици и Таня ще замине на фронта.

— Добре — рече Суворов, — само да сме живи след войната, свои хора сме — пак ще се срещнем. — И като наметна палтото си, излезе в двора.

— Защо Николай е дохождал днес в завода, търсил те, каза ми Серафима — рече бързо Танината майка, щом вратата се затвори зад Суворов. Тя бързаше да поприказва за това насаме, докато той не се е върнал.

— Видях го — рече Таня.

— Е, какво?

— Нищо. Нали ти казах, че нищо вече няма да излезе между него и мене.

— Може да си ми казала… Значи, все пак те е намерил?

— Намери ме. — Таня въздъхна.

Все пак те с майка си няма да се разберат, ако не й каже онова, което досега не искаше да й казва.

— За какво говорихте? — бързо попита майката, като отново погледна към вратата.

— Той се оженил есенес — весело и високо, като се радваше на неочакваното си решение, каза Таня.

— Какво? — попита майката.

— Това, което чуваш, оженил се тук в Ташкент — повтори Таня и дори с някакво злорадо удоволствие видя смутеното лице на майка си. Тя разбираше, че сега няма да мине без дълъг нощен разговор за Николай, но поне този разговор ще бъде последен.

Суворов се приближи отвън до вратата, но не влезе, чуваше се как тъпче с крака, като очиства ботушите си о стъргалката.

Двете жени мълчаливо чакаха да влезе. Таня — с облекчение. Майката — с неудоволствие.

— Гледах небето, до утре сутринта, изглежда, ще трябва пак да се проясни — рече Суворов, като влезе и внимателно погледна притихналите жени, но нищо не попита. Свали палтото си, седна на леглото и взе мълчаливо да изува ботушите си.