Константин Симонов
Хората не се раждат войници (24)

Втора глава

Малинин още от сутринта си бе набелязал да намери време и да поприказва с Танината майка, но до леярната стигна едва към края на първата смяна. По пътя, както винаги, го спираха разни хора в цеховете по лични и нелични работи. Макар да казваха за него, че е груб, и това беше вярно в тоя смисъл, че без да се стеснява в изразите си изтърсваше истината в очите, той не можеше да отмине човек и да го прекъсне на половин дума. Не защото му липсваше решителност, а защото така разбираше своята длъжност в живота — да изслушва хората.

В това не си приличаше с директора. Директорът беше човек точен и ценеше своята точност, и се караше на Малинин, загдето се губи в завода повече от необходимото. Самият директор не се губеше в завода повече от необходимото, ходеше често, но си отиваше да обядва и да вечеря у дома. Затова пък сигурно на никого от подчинените му още не се беше удало да поприказва с него по-дълго от определеното предварително за това време. Директорът умееше и обичаше да прекъсва хората на половин дума, смятайки това за урок по дисциплина. Биваше прав и неправ пред хората, но не се впускаше в размишления по това, като смяташе отнапред, че винаги е прав.

А Малинин все не смогваше… Уж прекарваше и деня, и нощта в завода, и времето си не губеше напразно, и нямаше слабост към дългите приказки, а все пак рядко успяваше да направи всичко, което си набелязваше за през деня. Може би за това, че в завода имаше твърде много хора и че твърде мъчно живееха те, всеки си имаше своите болки. Веднъж в годината да заговори всеки — ето ти тебе тридесет разговора на ден! И ако те спре веднъж в годината — как няма да го изслушаш?

А днес какво само нямаше! И за дъски за ковчег имаше молби, и за жилище, и за пътуване до сина на фронта — дали му орден „Ленин“ и от частта изпратили покана да дойде бащата. Работата е важна, не само бащата ще отиде при сина, но около това ще има, разбира се, и цяла политическа работа в полка. А бащата е стругар, ако отиде за две седмици — значи няма да предаде седемстотин корпуса за мини, и сам разбира това. Иска, разбира се, да отиде, но не настоява, само в очите гледа, за да му свали Малинин товара от душата и да го поеме върху своята. Трябва, разбира се, да се пусне, но не за сметка на седемстотинте мини. Това никой няма да позволи и няма да прости. Значи, трябва да замине, а другите да направят вместо него тези седемстотин мини. А щом е така — не е достатъчно да дадеш заповед за отпуск, трябва хората да одобрят. А те и без това гонят плана, излязат ли от машината — олюляват се… Трябва да поприказва с тях, а после да проведе събрание, за да пратят с бащата в оня полк писмо от името на целия цех… И за зеленчуковите градини жените се вълнуват: същите ли парцели ще им дадат напролет, както миналата година? Дойде Шарипов, монтьорът, той е тукашен, узбек, разбира от това, казва, че миналата година им дали лоша земя: нямало вода. По-добре е да вземат в същото дере, но по-нагоре… А по-нагоре райизпълкомът, изглежда, е определил на друг номерен завод… Ковальов, от дърводелската работилница, искаше да нарушат закона и да вземат сина му в завода, синът му е дванайсетгодишен, няма с кого да го оставя в къщи и няма какво да яде, а в завода все пак дават обед. Каза за сина си, че на вид може да му се дадат шестнайсет, а Малинин беше видял този син — дете. Ха решавай кое е по-хубаво и кое по-лошо!

Всички тези работи само по пътя от общежитието до леярната. И само лични, както се казва. А към тях прибави още заводските — също такива, които не можеш да решиш отведнъж. Ще трябва пак да се затваря с директора и да говори така, че никой да не ги чува, защото в механическия цех една машина отново отрязала китката на един човек — трябва да се поставят предпазни решетки. А за да се поставят — трябва да се направят, после цехът да се спира за няколко часа, а не бива да се спира цехът. А без да се спира да се поставят — може пак да се осакатят хора… И предварително се знае какво ще каже директорът! Ще каже: „Ако не предадем двеста мини за катюшите на фронта — там ще бъдат осакатени повече хора, отколкото при нас без тези предпазни решетки.“ И това е също вярно. А изход все пак трябва да се търси. Хората са готови на всичко, щом е война! Готови са да влязат и в неизстиналата от топенето мартенова пещ! Но понякога човек трябва да има и съвест, за да ги задържи.

В леярната, когато Малинин се отби там, точно пред входа го задържа секретарят на цеховото партийно бюро, каза, че ще трябва в парткома да постави един въпрос: днес, през нощната смяна, две непълнолетни помощнички пак се заровили да се топлят в използувания вече горещ формовъчен пясък и се отровили от въглеокиса. Добре че все пак ги свестили! Не бива да се оставят хората да спят в леярната — ще стане нещастие!

Малинин го погледна тежко изпод вежди, сякаш мълчаливо попита: „Наистина ли искаш в леярната да не нощува никой, или само искаш да поставиш въпроса, та ако се случи нещо, да ми напомниш, че ти си го поставил, а аз не съм го решил? Защото, докато е студено и няма топливо в къщите, ние не можем да го решим. И с тая половин кофа въглища, която оня ден все пак успяхме да дадем на хората, също няма да го решим.“

— Ти вместо да поставяш въпроса — рече Малинин, — по-добре помисли кого да отделим да остава на дежурство през втората смяна, та да обикаля цеха и да гледа някой да не се отрови с въглеокис като спи… Само че трябва двама; за да се контролират един друг, защото като е сам, ще легне и ще заспи.

— Аз все пак бих искал да го поставя — рече секретарят на партийното бюро, защото разбираше, че Малинин му предлага най-трудния изход.

— Ти искаш не да поставиш своя въпрос, а да го сложиш под миндера. Реши го сам.

— Трудно ще бъде да се отделят хора за това, Алексей Денисович.

Малинин се намръщи.

— Всичко е трудно. Леко е само да си чешеш езика… — рече той и без да добави нещо, влезе в цеха.

Танината майка седеше във формовъчната върху един сандък с калъпи.

— Страхувах се да не си излязла вече — рече Малинин, като се приближи до нея.

— Сега ще си ида, щом свърши смяната. — Тя се отдръпна, за да му направи място.

— Дъщеря ти те чака сигурно, а ти си тук — каза Малинин като седна.

— А къде е тя?

— Оставих я в общежитието. Проведе с нашите фабзавучи беседа. Не останах докрай: повикаха ме на телефона. Защо седиш и чакаш?

— Нищо не чакам — рече Танината майка. — Седнах, а нямам сили да стана… Ще поседя и ще тръгна. Как говори там Татяна?

— В механическия, на обед, отначало се посмути: имаше много народ… А с момчетата говори добре, дори знаменито! Страх ме е сега някой да не рече да отиде партизанин.

— Защо си я завел в механическия, а не първом при нас? Дори ми е обидно.

— Обидно, глупости… — рече Малинин. — Сутринта, когато дойде при мене, сама ме помоли: „Само отначало не там, дето е мама… Ще се стеснявам.“

Танината майка се усмихна.

— Добра жена е — рече Малинин.

И майката дори не разбра веднага, че той каза това за дъщеря й.

— Наприказвали сте се сигурно с нея през почивния ден… Как са личните й работи, всичко в ред ли е? — попита Малинин това, за което беше дошъл да поприказва тук, в цеха, с Танината майка на четири очи.

Още когато преди пристигането на Таня тя му разправяше, че дъщеря й имала тук мъж, той разбра, че жената свързва с това своята страстна надежда да задържи дъщеря си в Ташкент.

Майката сви рамене.

— Не знам какво иска. И преди пристигането й телефонира, осведоми се, и на гарата я посрещнал, а тя се дърпа от него.

Едва не каза, че дъщеря й през време на раздялата с мъжа си е имала отношения с друг човек, но се въздържа, побоя се, че ще я изложи с това пред очите на Малинин.

— А какво е станало между тях? — попита той не от любопитство, а за да помогне на Танината майка да поиска помощ от него, ако й трябва.

— Не знам — рече Танината майка. — Питам я — не казва.

— Може би той нещо… — беше почнал Малинин и спря. В себе си реши, че ще се опита да разбере що за човек е този мъж, а преди да разбере, няма смисъл да си чеше езика. — Ние тук още три-четири дни ще поексплоатираме дъщеря ти, няма ли да се сърдиш? — рече той, като стана от сандъка. — Хората се интересуват от това… От партизаните тя първа попада в завода.

— Какво има да се сърдя? — рече Танината майка. — Би трябвало да отиде в почивен дом две-три седмици… Тя е слаба след болницата.

— Тежко ли е била ранена? — попита Малинин.

— Тежко. Такъв голям белег, когато се миеше вчера, аз дори заплаках…

— За почивния дом можем да си поприказваме. Само че ти най-напред попитай ще иска ли да те остави, за да не се трудя напразно.

— Ще я питам — рече Танината майка и си помисли, че Таня сигурно няма да поиска.

„Всъщност вие би трябвало и двете заедно да отидете там — помисли Малинин, като я погледна, — но колкото и да искам, не мога да ти помогна, защото има други наред, по-зле със здравето от теб… И аз не мога да ги изпреваря, макар дъщеря ти да е дошла при тебе. Как днес след беседата в стола хората й носеха своите понички… Накараха я да се просълзи. Дъщерята е друго нещо, на фронтоваците всички ще отстъпят. А ти, майко, търпи и си чакай реда и вероятно войната ще свърши, преди да го дочакаш.“

— Значи, със зетя засега работата не е ясна — рече Малинин, като стискаше на сбогуване ръката й.

Тя само мълчаливо поклати глава. Да иска съвет, без да разкаже, че Таня е имала през това време отношения с друг човек, би значело все пак да измами Малинин.

От леярната Малинин отиде в ковачницата, после във втория механически цех, в същия, дето трябваше да се поставят предпазни решетки, а оттам в канцеларията.

Директорът беше на мястото си и сам. Пред него лежаха пауси със схемите на цеховете и той пресмяташе нещо с логаритмичната линийка. Обичаше да влиза в подробностите и да показва на подчинените, че знае всички тънкости на работата не по-лошо от тях.

Той действително познаваше добре работата. И когато на заводските винаги кратки летучки, той с жесток блясък изобличаваше някого в неточност или техническа неграмотност, Малинин с яд чувствуваше своята слабост в сравнение с него. Понякога в такива минути мислеше, че ако техните спорове, в които той, Малинин, не беше свикнал да превива врат, доведат дотам, че директорът постави въпроса — или аз, или ти — и се заинати, в завода ще остане той, а не Малинин. Ще оставят оня, който е по-трудно да се замени в този завод. А на Малинин ще обяснят, че не са могли да постъпят иначе, и ще го пратят на друго място…

Наистина, в дълбочината на душата си Малинин чувствуваше, че макар и да не е инженер, макар и да се ориентира в технологията на производството повече по здрав смисъл, отколкото от познаване на работата, затова пък той познава хората, които вършат тази работа, и ги познава много по-добре, отколкото генерал-майорът от инженерните войски Николай Иванович Капустин, директор на завода. Познава ги и ще ги познава навсякъде, където и да го пратят, по-добре, отколкото такива хора като Капустин.

Ала горчилката от неприятната мисъл за въпроса ребром „или аз, или ти“ все пак си оставаше всеки път в душата му.

— Сядай, Алексей Денисович — рече Капустин, като оставяше настрана логаритмичната линийка. — Обещават да добавят във втория механически машини за осигуряване на плана.

— Пак ли увеличават?

— Пак увеличават — кимна Капустин. — Ето, пресмятам след главния механик как да наредим машините… Какво има да ми кажеш?

— Знаеш ли за нещастния случай?

— Знам.

— Трябва да поставим предпазни решетки.

Директорът дълго мълча, после попита:

— Нали знаеш предварително какво ще ти отговоря.

— Знам.

— Защо си дошъл тогава?

— Дай заповед да се изготвят.

— Добре де, ще се изготвят! Но цеха все пак няма да дам да се спира. Каква полза да ги готвим?

— Ще ги поставим, без да прекъсваме работата — рече Малинин.

— Опасно е.

— Ще направим това с цялата необходима предпазливост. По-добре един път да е опасно, отколкото през цялото време да ти виси над главата.

— Убеди ме. Ще дам заповед — рече директорът. — Бих искал да знам, когато беше на фронта, за какво мислеше повече? Да изпълниш с батальона си заповедта или за това — да не би, недай боже, да убият някой твой войник? Какво беше по-важно за тебе?

— Че ти иди на фронта, повоювай, там ще научиш за какво мислят хората… А без това все едно няма да се досетиш — рече Малинин.

— Грубо го каза.

— А ти грубо помисли…

Двамата мълчаха около минута.

— А ако случайно не бях научил от един човек как си отишъл в ЦК и си ме отървал, за да не ме влачат по онова писмо, ако не знаех това за тебе…

Капустин не довърши и само поклати глава.

„Виж какво било — помисли Малинин. — Значи, не си е сдържал все пак думата оня човек!“ А гласно попита:

— Защо не довършиш? Ако не беше тъй, а иначе… Да не знаеше това, не би се сработил с мене, така ли? Би поставил въпроса: или аз, или Малинин?

— Възможно е и това.

— А щом е така, трябваше да го поставиш. Аз не от любов към тебе отидох тогава в ЦК. Просто смятах, че ти за женски истории няма да си проспиш работата и че жената, която днес спи с тебе, а утре пише заявление срещу тебе, не заслужава уволняването на един директор на номерен завод. И изобщо, тя не струва пукната пара… — рече Малинин.

И като каза така, не каза цялата истина, защото тогава той отиде в ЦК покрай другото все пак и от любов към този фукльо в генералски кител. Защото при всичката си наглост и другите си грехове този човек живееше със завода, умееше да каже „да“ и „не“, да рискува, да поеме на гърба си отговорност; можа през време на пожара в дърводелската работилница, както си беше в генералския шинел, да се хвърли в огъня, за да спасява хората, можа и друго: да защити и да не допусне да заведат дело за вредителство против началника на лабораторията, у когото беше експлодирала ценна апаратура… А това е по-страшно, отколкото да влезеш в огъня. Той притежаваше оная черта на безстрашие, за която Малинин обичаше дори хора, у които всичко останало му беше противно.

— Аз лично съм готов да работя и с дявола, само той да върши работа — рече Малинин, след като помълча. — А ти, ако смяташ, че не можеш да работиш с мене, върви да доказваш.

— А бе за отиване, ще отида, но за доказване няма да докажа — усмихна се Капустин.

— Ще работим и по-нататък, както сме работили — рече Малинин.

— Късно е да ходя, свикнах с тебе… Пък и къде ще ми намерят друг такъв ангел като тебе?…

Малинин го погледна под око и също се усмихна. Отдавна знаеше, че не може да мине за ангел. Но лицето на Капустин, след като каза тези думи, изведнъж стана необикновено по-добро, сякаш по този странен начин той също признаваше своята симпатия към Малинин.

— Слушай, Николай Иванович — рече Малинин, като разбираше добре, че за тях двамата няма смисъл да продължават тоя разговор. — Имам към тебе един въпрос във връзка с битовите работи…

Капустин едва забележимо повдигна вежда.

„Не се безпокой, не за твоите — помисли Малинин. — За твоите работи знам и те малко ме безпокоят… Оправяй се сам с жена си…“

— Познаваш ли доктор Колчин?

— Кой Колчин?

— Детският лекар… Е, оттам де… от поликлиниката? Овсяникова, от леярната, ми каза, че бил лекувал децата ти.

— Познавам го — рече Капустин, като си спомни младия красив доктор, когото последната година беше виждал няколко пъти у дома си. Преди два месеца, когато и двамата му сина внезапно заболяха от дизентерия, а после започнаха да се поправят, той в радостта си задържа доктора на вечеря у себе си, изпи половин манерка спирт с него и го закара с автомобила си до дома, след което пак отиде на нощна смяна обратно в завода.

— Какъв човек е той?

— Човек като човек… Излекува децата… Защо те интересува?

— Дошла е дъщерята на Овсяникова, партизанката, ти я видя при мене… Днес говори в цеховете.

— Знам, че е говорила.

— Та той е нейният мъж.

— Как мъж?

— Когато отивала на фронта, бил неин мъж.

Капустин се облегна на стола и се замисли, загледан в потона: за какво бяха говорили те тогава с този млад доктор, който, оказва се, имал жена-партизанка?

— Почакай, как така жена? Та той е женен…

— Как женен?

— Ами така, женен! — И Капустин разказа онова, което смътно помнеше от своя нощен разговор с този доктор; той беше телефонирал от квартирата на жена си, в къщи, и се оплакваше, че тя била ревнива, и дори казваше коя била — също лекарка, само че по женски болести… Сестра на жената на началника на районния здравен отдел.

— Помня още тогава помислих — много млад, чудно е, че се срещат такива в тила… А после, когато обясни, че са баджанаци с началника на районния здравен отдел, помислих, че момъкът, види се, не е глупав, знае къде да се хване, за да не го пратят на фронта… Значи, за втори път е женен?

— В какъв смисъл — рече Малинин. — Може би и за двете едновременно. На майката на първата си жена не е казал, че се е оженил за друга.

— Напълно възможно — рече Капустин. Това предположение му се стори смешно. — Сега, ако от втората се върне при първата — рискува да го изпратят на фронта. А ако остане с втората, първата ще извади пистолет: или се връщай, или куршум в челото!

— Глупости приказваш — рече Малинин, като си спомни Таня. — Но виж, ако той не й е казал нищо… — той стана. — Добре, тръгвам си…

— Ти нещо имаш много страшен вид — рече Капустин, който все още се усмихваше. — Гледай да не изпратиш този доктор на фронта, че няма кой да лекува децата, ще ме изяде жената…

Но Малинин не отговори на шегата. Мрачно, без да го гледа в лицето, мушна ръка за сбогуване и тръгна от канцеларията към партийния комитет, през невъобразимо калния, затрупан с камари сгурия и стружки заводски двор.

Като измъкваше тежко от калта жвакащите си ботуши, той с гняв мислеше как жената се е надявала, пътувала е насам през цяла Русия, след като е била в немския тил и в болница, а този мъж отгоре на това я заблуждава, крие, че отдавна живее с друга жена… Може би по любов, може би заради покрива над главата си, а може би, за да не го изпратят на фронта… И мъжете биват понякога проститутки…

Дежурният в партийния комитет доложи, че от един час насам не са предавали телефонограми, само телефонирали от заготовъчния цех дали ще има през вечерната почивка преглед на вестниците? Докладчикът заболял.

— Вземи от читалнята свезките, приготви се и проведи събранието ти — рече Малинин.

— А дежурството?

— Нищо, днес ще пренощувам тук, няма да си ида в къщи… Върви.

Дежурният излезе, а Малинин, като поседя няколко минути на масата, надвивайки желанието да сложи глава на ръцете си и да задреме, вдигна слушалката и взе да търси поликлиниката. Звънеше търпеливо и упорито, без да жали времето, както винаги не го жалеше, когато вземаше някакво решение. Най-сетне се свърза и настоя да му повикат на телефона лекаря Колчин.

— Слуша ви Колчин — чу се в слушалката.

— Говори Малинин. Трябва да се срещна с вас във връзка с вашето двуженство — рече Малинин, като нарочно почна направо: нека, ако съвестта му е чиста, да ме наругае!

— Не ви разбирам! Кой говори? — Гласът в слушалката трепна.

— Парторгът на ЦК в завода. Познавате ли такъв?

— Познавам, разбира се…

— У нас работи майката на една от вашите жени… Искам да поприказвам с вас…

— Моля ви се — бързо казаха в слушалката. — Вас са ви заблудили. Но аз съм готов да дойда да обясня. Мога още днес, щом предам дежурството.

— Ще ви чакам в партийния комитет. Какви са вашите инициали? Н. И.? Ще поръчам пропуска. — Малинин постави слушалката, отново я вдигна, позвъни в бюрото за пропуските и като извади протокола на миналото партийно събрание в първия механически цех, прегледа какво са говорили тогава хората.

Събранието не беше дълго, а протоколът — съвсем кратък. По тези две страници от тетрадка, гъсто изписани с химически молив, човек, не присъствувал там, едва ли би могъл да си представи онова знаменито събрание, на което при съобщението, че немците са обкръжени при Сталинград, механическият цех пръв в завода обеща да увеличи производството на мини за катюшите с десет процента.

Изпълниха тържественото обещание, произведоха през декември мини не с десет, а с дванайсет процента повече, а през първите десет дни на януари избутаха още десет процента. Но затова пък бракът, особено през януари, така се увеличи, че утре в същия този механически цех трябваше да свикват ново партийно събрание — за брака. Затова Малинин гледаше този ноемврийски протокол…

Майорът — военният представител, който приемаше продукцията, вчера при директора хич не си поплю да каже всичко, без да се съобразява с чиновете. За интересите на фронта му бяха дадени права да не се съобразява с никого…

А после се обадиха от промишления отдел на ЦК — вече на Малинин — и този път най-меката формулировка беше, че той отговаря за брака с главата си. И на директора също телефонираха. Вчера след тези обаждания той дойде тук при Малинин побелял от яд и предложи да се напише в заводската „мълния“: „Онези работници от първи механически цех, които допущат брак, са убийци на нашите бойци на фронта!“

Малинин не се съгласи, каза, че с такива лозунги хората могат да бъдат докарани до самоубийство, че в механическия цех почти всеки от старите специалисти има син на фронта. Защо да им хвърлят в лицето, че са убийци на синовете си? Капустин отстъпи, разбра. Пък и предлагаше това не от добро. Телефонираха му направо от Москва и по телефона биеха страшна тревога…

Такова заглавие няма да има в заводската „мълния“, но бракът си е брак, и партийното събрание ще бъде жестоко. А е тежко да го проведеш, защото много добре знаеш откъде иде бракът — от това, че напрегнаха всички сили след сталинградското съобщение, напрягаха седмица, две, месец и нейде през януари силите им не издържаха… И зимата е мръсна, в цеха се вкоченясват пръстите и когато си отидат хората в къщи мръзнат, това също се отразява…

Всичко е така, но бракът трябва да се прекрати, без да се намалява продукцията. От заповедта все пак няма да се отстъпва.

Малинин си спомни събранието и погледна в протокола какво е казал на него Колодний — бригадир, комунист, най-добрият стругар от цеха. В протокола беше писано, че Колодний обещава да даде на своя струг сто и двайсет процента и да съобщи за своята клетва на сина си на фронта при Сталинград. Клетвата си Колодний удържа, но през последната седмица се провали — седем от неговите корпуси бяха бракувани. Тогава речта му се хареса, ръкопляскаха, а какво ще му кажат утре?

Малинин сложи протокола в папката, пъхна я в чекмеджето, притвори очи и видя пред себе си вече не лицето на Колодний, който трябваше утре да даде отговор на партийното събрание в първи механически цех, а безкрайно заснежено поле. И отляво, и отдясно, по целия хоризонт пушеци, пушеци… И виелицата в лицето, и димът над черната яма от мината. И краката затъват в дълбокия сняг, и вече две денонощия не са спали и не са яли топла храна, а трябва още да вървят и да достигнат ей онова село, над което се вие дим и тракат немски картечници. А когато го превземат, може и в него да не им дадат да се спрат да пренощуват, а ще заповядат да вървят до следващото…

Това бяха спомените от последните денонощия преди раняването. Да, колкото и да искат от човека тук, все пак там, в боя, искат още повече…

В партийния комитет беше тихо и студено. Тихо, защото бяха най-тихите часове изобщо на деня — между началото на втората смяна и вечерната почивка за ядене; а студено, защото вчера той беше забранил да палят вечер кюмбето, поставено в партийния комитет. Беше забелязал как идващите по работа от цеховете хора се застояваха, за да се постоплят, а после отиваха обратно в цеховете си на студа. Досрамя го и забрани да палят повече от един път в денонощие.

Той седеше полегнал на масата, с калпак, с шинел, облечен над памуклийката, гледаше пред себе си в стената и мислеше за онова, за което рядко имаше време да мисли — за собствения си живот. Личният живот на Малинин едва ли интересуваше някого и той смяташе, че така трябва да бъде, но когато сам все пак мислеше за него, ясно си представяше, че ако войната продължи още дълго, той едва ли ще изкара до края й тук в завода. Миналата година, през септември, когато беше дошъл тук след три операции на червата и стомаха, след деветмесечен престой в болниците, от радост, дето отново е на работа, му се стори, че е почти здрав човек. Но през последния месец тъпите болки в корема, особено вечер, не го оставяха по цял час. Поради това той полягаше ето тъй на масата, сякаш искаше да усмири болката, като се притисне до нея. Когато го изписваха от болницата, обясниха му, че главното е диетата. Какво може, какво не бива, и да яде по малко, но често… А той слушаше и мислеше, че най-главното е работата, а в работата всичко останало някак си ще се забрави. Отначало наистина се забрави, а сега все по-яростно напомня за себе си! А диетата — за по-малко, изпълнява, но всичко останало не може. Пък и каква диета, дявол я взел, може да има по време на войната, ако не си крадец.

Жена му се старае, сутрин му вари рядка кашичка, смята, че е полезно. Може и да е полезно. Разправят, през време на войната хората почнали да боледуват по-малко от стомашни болести, едва ли не тази кашица помагала, а на него не му помага. Види се, твърде много са отрязали там вътре при тези три операции, дявол да го вземе!

Малинин седеше и мислеше за себе си, за жена си и за сина си, които сега сигурно са вече в къщи и седят двамата, пият чай в тяхната студена, голяма стая, която му дадоха, когато след болницата се съгласи да отиде в завода. Тогава той дори се поколеба да вземе ли за трима души такава стая. Знаеше какво е положението с жилищата. Но после все пак съжали осакатения си син: поне той ще си има свое място, да спи и да се занимава. По-рано беше строг със сина си, дори груб, а сега, когато на седемнайсет години се върна от фронта без дясна ръка, с чоканче, взе да го съжалява, може би дори прекалено…

Стаята получи благодарение на секретаря на ЦК по промишлеността, същия, който го беше убедил да стане парторг в завода. Отначало се колебаеше: не беше работил по-рано в промишлеността — и искаше да отиде на по-позната работа, по кадрите. Но секретарят го придума, каза, че за регистраторската маса ще намери и друг, а там, където хората правят мини за катюшите, Малинин му е нужен. „Ще бъдеш там баш сред кадрите! А за знаене на работата — ти си човек от фронта. Само това сега за хората е половин авторитет…“ Това, да предположим, е вярно, това Малинин сам почувствува после, дори в отношенията си с такъв костелив орех като директора.

Секретарят на Централния комитет беше някога инструктор в същия московски райком, в който беше и Малинин, а после бързо се издигна. Като стар познат, той надценява Малинин, смята го за по-голяма фигура, отколкото е всъщност. Предложи му да стане парторг в един голям завод и дори не се замисли дали ще се справи. А той, Малинин, макар и да отдава всичките си сили, чувствува, че е в края на своите възможности… И работата е тежка, и със здравето не е добре. Ако не се смята, че смъртта висеше над главата му, през четиридесет и първа му беше по-леко като комисар на батальона, отколкото сега като парторг в този номерен завод…

Пък и смъртта над главата е разтегливо понятие. Когато се чувствуваше особено зле, както днес, смяташе, че едва ли ще изтрае до края на войната. Но не си позволяваше да мисли как по-дълго да изкара с тази последна копейка здраве. Живееше, без да се съобразява с това.

Когато мислеше за смъртта, най-често я свързваше с мислите си за сина, с онази сякаш бързаща да се изкаже докрай обич, която изпитваше към сина си напоследък. Той заедно с майка си беше пристигнал тук, в Ташкент, преди половин година, за да бъде при него, ако остане жив след трите операции, или да го погребе, ако умре. Пристигна, дойде в болницата и стоеше до майка си, съвсем момче още, с празен десен ръкав, със сресана по детски на път коса. Стоеше, избягал на фронта, воювал само три седмици, до първия голям бой, и уволнен завинаги…

Малинин през цялото време чувствуваше, че трябва да направи нещо за сина си, да му се отплати с нещо: не за храбростта, с която беше избягал на фронта и беше накарал да го вземат войник още ненавършил шестнайсет години, а за онази храброст, с която сега живееше, учеше се и вярваше, че когато свърши напролет училище, все пак ще издействува да го вземат поне като писар обратно на фронта. За онази храброст, с която не даваше никой да му помага и никога от нищо не се оплакваше, макар да му бяха отрязали несполучливо ръката: чоканчето на ръката му беше чувствително, понякога го болеше така, че му идеше да крещи… Малинин неведнъж, събуждайки се нощем, чуваше как синът му лежи в тишината и тежко, пресекливо диша. Така не дишат, когато спят, така дишат, когато боли.

За сина си и за това, че ще му бъде жал да се раздели с него преди време, мислеше Малинин, когато му идваха в главата черни мисли. За жена си също мислеше, но другояче — по-спокойно и по-обикновено. Жена му и тук, както в Москва, работеше в жилищната служба, само че работата й беше много по-тежка, защото през цялото време трябваше да ходи по къщите и да разследва, и да настанява, и да премества в стаи и кътове хората, които за тази година и половина се бяха натъпкали в Ташкент като сардели. Но жена му вършеше и тази работа, както предишната, спокойно и мълчаливо и рядко приказваше за нея. Тя изобщо беше твърда жена; и макар Малинин да знаеше как го обича и как е свикнала с него, все пак, когато мислеше за смъртта, се тревожеше по-малко за нея, отколкото за сина. Разбираше, че жена му ще тъгува за него и най-вероятно няма вече да се омъжи не само поради възраст, но и от характер, и в същото време имаше такова странно чувство, че той ще умре, а с нея нищо особено няма да се случи. Ще си живее както по-рано, също тъй ще работи, също тъй ще се грижи за сина си… Всичко ще бъде същото, само него няма да го има…

— Вие ли сте другарят Малинин? — рече висок момък с палто и калпак, като отвори вратата.

— Аз… Затворете вратата, студено е. Колчин ли?

— Да.

— Седнете.

Влезлият седна на поставената срещу писалището дълга пейка и отърси от снега ушанката си.

Малинин смъкна също ушанката от главата си и я сложи до себе си на масата.

След разговора с директора той си представяше, че при него ще дойде съвсем друг човек — по-стар и с угоена физиономия. А този, напротив, беше млад и слаб.

— Вие доктор ли сте? — попита Малинин. Не защото се затрудняваше да започне направо разговора, а просто искаше да чуе от този съвсем млад момък потвърждение, че е доктор.

— Да — рече Таниният мъж. И додаде: — По детски болести.

— В първа поликлиника ли работите?

— Да.

— Лекували сте децата на нашия директор генерал Капустин?

Таниният мъж кимна.

— Днес случайно от него научих едно-друго за вас, затова ви звъних.

— Както виждате, веднага дойдох — рече младият мъж. — Вие така ме шашнахте по телефона! — Той се усмихна.

— Аз точно това исках, за да дойдете веднага — рече Малинин. — Познавате ли Татяна Овсяникова?

Той сви рамене.

— Бях женен за нея.

— А сега?

— Ожених се втори път.

— А обяснихте ли й, че сте се оженили за друга?

— Дори специално отидох да я посрещна на гарата, за да няма никакви недоразумения.

— Истината ли казвате?

— Вие, мисля, не сте поп и аз не съм дошъл при вас, за да се изповядам.

— Аз съм тъкмо поп — мрачно рече Малинин. — Бях политрук на фронта, а нас там бойците понякога ни наричат попове — отчасти поради несъзнателност, отчасти по право. Не ви ли се е случвало да чуете?

— Не.

— На фронта, значи, не сте били?

— Засега не е станало нужда.

Малинин чувствуваше напрегнатостта на този човек. Така напрегнати са хората, които се страхуват, че а-ха сега ще ги попитат за нещо опасно и в същото време се надяват, че няма да ги попитат.

— А защо оставихте Овсяникова?

— Аз не съм я оставил — сви рамене мъжът.

— Че как така не си я оставил?

— Смятах, че е загинала. Ние с нея вече говорихме за това, на двама ни всичко е ясно и според мен трети лица тук не са нужни! — Таниният мъж повиши глас.

— Разбираш ли каква е работата — рече Малинин тихо и глухо, така тихо и глухо, че го накара да се наведе напред и да се вслуша, и от това да изгуби оная самоуверена нота, с която беше казал „трети лица не са нужни“. — Разбираш ли каква е работата — повтори Малинин. — Тя има майка, член на нашата партийна организация, тук, в завода, в леярната работи.

— Знам — рече Таниният мъж. — И неведнъж съм ходил при Олга Ивановна и съм й помагал с каквото съм могъл.

— Че си помагал, това е добре — рече Малинин. — А лошото е, дето тя и досега не знае, че ти си женен повторно. И дъщеря й не й е казала това. Защо?

— А, виж, това не знам. Аз й казах всичко, не казах на майка й, бях при нея наскоро след смъртта на нейния мъж и, откровено казано, нямах смелост, а на Татяна казах абсолютно всичко. И тя между другото ми призна, че също е имала отношения с други през това време. Ние с нея всъщност още преди войната трябваше да се разведем — войната ни попречи. Това е то.

— Да, това е то, че нямаше война, а сега е война — рече Малинин. — Прав си. Значи тук, в Ташкент си се развел с нея?

— Да, тук.

— И какво писа в заявлението? Изчезнала безследно и нямам сили да я чакам ли? Или характерите не съвпадат: тя е на фронта, а ти си в Ташкент?…

— Писах, че е загинала, изчезнала безследно — рече бързо Таниният мъж.

Имаше нещо такова, още неясно на Малинин, от което този човек се уплаши сега. Уплаши се така, че дори не отговори на насмешката му.

— И представи удостоверение, че е изчезнала безследно?

— Да — все тъй припряно рече Таниният мъж. По очите му се виждаше, че мисли за нещо друго.

— А в кое гражданско отделение се разведе с нея? — попита Малинин, като почваше да разбира, че в никакво гражданско отделение не се е развеждал, а просто й е сложил кръст и може би дори не е казал на новата си жена, че е съществувала на света друга.

— Според местожителството — рече все тъй бързо Таниният мъж.

— А къде е то, вашето местожителство? — Малинин не се канеше да записва нищо, но приближи до себе си тетрадката.

Сега те се гледаха мълчаливо един друг.

— Какво искате от мене? — попита след дълго мълчание младият мъж с някакъв жалък, посърнал глас.

— Нищо не искам от тебе — Малинин отмести от себе си тетрадката. — Утре ще отида в твоята служба и което ми трябва сам ще науча. Не съм любител на тези неща, но щом не искаш да бъдеш откровен — ще се наложи.

— Защо да не искам да бъда откровен? — все със същия жалък глас рече Таниният мъж. — Напротив!

Малинин мълчаливо и дълго го гледа. „Дявол ги знае откъде се раждат такива?“ — помисли той. Изгуби желание да пита за друго този човек. Онова, което искаше да знае, той вече знаеше: както изглежда, този момък действително беше признал на Овсяникова, че се е преженил, докато тя е воювала, и тя е вдигнала ръце от него. „Тогава какво още искам от него? Какво съм наистина: поп ли?“

— Хубаво. Извинете, че ви обезпокоих. С това ще свършим. — Малинин подстана зад масата, като го подканяше по тоя начин да си върви.

— Не — рече изведнъж Таниният мъж. — Почакайте. Искам много сериозно да ви помоля в никакъв случай да не дохождате в моята служба. Повярвайте, от това няма да има полза за никого.

„А аз съвсем не се каня да дохождам в службата ти — едва не рече Малинин. — Много имам време за това. Просто те сплаших, исках да разбера какво ще кажеш.“

— Сам ще ви обясня как стана всичко това. За развода не ви казах съвсем точно. Когато се реших да се оженя, отдавна вече смятах, че Татяна е загинала и отидох в гражданското отделение, защото исках, без да причинявам никому… отначало да се разведа, а чак после да се оженя. Но там ми казаха, че ако жената е изчезнала безследно и аз поискам да поставя този мотив в заявлението, ще трябва и официално удостоверение. А ако обясня, че характерите ни не са съвпадали, трябва да пиша адреса на другата страна, за да я предизвестят. А какъв адрес можех да пиша? И после беше някак нечестно да пиша, че не ни съвпаднали характерите. И аз в края на краищата, след дълги колебания, просто не казах на жена си, че съм бил женен преди войната. И в гражданското отделение, когато се разписвахме, казах, че това е първият ми брак. Разбирате ли какво положение се създава сега? Татяна съвсем не ми се сърди, може да я попитате. И жена ми ще е по-спокойна, ако мисли, че аз имам с нея първия си официален брак. Тя е по-възрастна от мене и влага много нерви в това. А ако отидете в поликлиниката, веднага ще узнае всичко, тя работи с мене в една и съща поликлиника, и ще излезе цяла трагедия. И съвсем безмислено. Защото Татяна веднага, още първата минута, ми каза, че ще остане тук за късо време и ще замине обратно на фронта.

„Да, бои се от сегашната си жена — това е несъмнено“ — помисли Малинин.

— На колко години сте?

— На двайсет и шест.

— А как е здравето ви?

Таниният мъж погледна Малинин в очите и разбра: да, тъкмо за това пита — защо не е на фронта.

Той не можеше да каже истината. И от всички обяснения, с които постоянно ту тук, ту там заменяше тая истина, избра бързо най-приемливото.

— Няколко пъти съм искал да отида на фронта, но мене като специалист искат да ме запазят тук: твърде много детски заболявания има. При този брой евакуирани деца сами разбирате какви епидемии биха възникнали, ако не работехме тук всеки за двамина. А със здравето съм добре, на здравето няма защо да се позовавам, още повече на моите години. — Като обясняваше това, почувствува, че обяснява добре. И това за епидемията е чиста истина. И че работа има колкото щеш, също е истина. И от това за пръв път през време на разговора изпита възродително чувство на увереност в себе си.

„Че всеки за двамина, това е вярно — помисли Малинин. — Но защо ти за двамина, а не някой друг вместо теб?“

— Нали вие сте ростовчанин, как сте попаднали в Ташкент?

— С първия ешелон деца. Възложиха ми да съпровождам децата, а после ме оставиха тук. Смятах да се върна, а ми заповядаха да остана.

„И не те ли е срам момко, че жена ти е облякла военната униформа и е отишла на фронта, на Запад, а ти с дечицата — на Изток, и си се скрил тук зад гърба им?…“ — искаше да попита Малинин. Искаше, но не попита, защото лицето на Таниния мъж, който беше почувствувал изведнъж увереност в себе си, стана друго: спокойно и затворено, сякаш решението, което му даваше право да не отива на фронта, се беше разпростряло не само върху застрахованото му от куршуми тяло, но и върху душата му.

— Значи, сте се сродили с началника на нашия районен здравен отдел — женен сте за сестрата на неговата съпруга или са ме излъгали? — попита Малинин вместо онова по-грубо нещо, което искаше да попита отначало.

— Да, защо?

— Нищо — рече Малинин. — И жена ви много по-възрастна ли е от вас?

— А това вече съвсем не се отнася до никого — рече Таниният мъж, като се опитваше да запази достойнство, и стана.

Малинин също стана.

— И деца нямате?

— Нямам.

Таниният мъж гледаше Малинин, разкъсван от противоречиви чувства; искаше му се да каже на този неканен прокурор: върви по дяволите, още повече, че нищо не можеш да ми направиш! А в същото време оставаше чувството за опасност: ами ако вземе да дойде в поликлиниката и жена му научи, че е пристигнала Татяна. Той си представи как жена му ще плаче в къщи и ще повика сестра си, и тя също ще почне да плаче, а после ще престанат да плачат и ще почнат да викат; а после късно вечерта ще дойде стопанинът, ще пие чай и ще пита уморено: е, как са работите? А двете жени ще гледат с израз, с който винаги гледат, когато са ядосани на нещо, като че се заканват: ей сега ще му разкажем за твоите работи. Жена му полудяваше и при по-дребни поводи, телефонираше къде ли не, проверяваше дали е отишъл на визитации. А сега изведнъж Татяна! Ще изпадне в истерика и ще почне да вика за развод. И ако не успее да я усмири с онова, с което обикновено я усмирява, кой знае на какво са способни тези жени, когато са двете и единодушни. Дори не му се искаше да мисли на какво са способни. Да, той се държеше за нея не само защото по нейна милост стана техен квартирант и отчасти храненик, а на края и мъж, но и защото зад всичко това беше сложената в паспорта хартийка, която всеки момент можеше да отлети оттам. Да, той се боеше от това. Най-много се боеше тъкмо от това, макар много пъти да казваше на разни хора, че е готов още утре да отиде на фронта, и когато казваше това пийнал, дори на самия него се струваше, че казва истината.

— Ако сте свършили с въпросите, мога да си отида — рече Таниният мъж с трудно удало му се спокойствие.

— Свърших с въпросите — рече Малинин. — Всъщност не. Вие член на партията ли сте, или безпартиен?

— Комсомолец съм — рече Таниният мъж и като забеляза мрачната усмивка на Малинин, се усмихна пряко сили. — Така се получи, че се заседях. Заедно с Татяна влязохме още в училище.

— Да, влезли сте заедно… — въздъхна Малинин. — Нямам повече въпроси. Имам едно предложение.

Таниният мъж го изгледа въпросително.

— Ако след седмица не чуя, че сам си отишъл на фронта, имай пред вид, ще действувам да те изпратят. И знай, връстнико на Октомврийската революция: не говоря на вятъра.

— Странно и глупаво е да чувам това от вас — рече Таниният мъж, като повиши глас.

— Умно или глупаво, но ако не отидеш сам на фронта — ще ти изстине мястото — рече Малинин, като помисли с увереност, че се налага да направи това. Не бива да се оставят нещата така. Старите местни лекари, като техният участъков лекар, хора на петдесет години, с голямо семейство, получават повиквателно, и без да кажат дума, се сбогуват и отиват на фронта. А този дошъл тук, в евакуация, нагласил се съпруг при някаква презряла стерва и седи като чвор и ще седи, докато не отслужи молебен за победата. А че по други вият панихиди всеки ден, не го е еня. „Да, ще направя всичко, което е по силите ми — помисли Малинин. — Макар да си гладичък и мазен, ще намеря за какво да те хвана, ще ти извадя на мегдан кирливите ризи и на тебе, и на твоя роднина. Ако дотрябва, за тая работа ще използувам личните си връзки“ — спомни си той за секретаря на ЦК.

Те все още стояха един срещу друг: Таниният мъж, който не знаеше какво още да каже след думите „странно и глупаво“, и Малинин, който чакаше кога той ще си иде.

— Ще ви бъде срам пред мене — рече най-сетне Таниният мъж.

— Какво пък, върнете се от войната с ордени и нашивки за раняване — ще ме бъде срам, ще поискам прошка от вас — рече Малинин, като спокойно помисли, че в четиридесет и първа на фронта между многото други през ръцете му минаваха и такива като този. Също не по-малко от него се страхуваха от войната, но обстановката беше друга. Страхуваха се и отиваха, и воюваха, и умираха, и по болниците лежаха, и подвизи дори понякога после извършваха, когато не им оставаше какво друго да правят: или умри, или убий.

Таниният мъж грабна от масата калпака си, нахлупи го и тръгна към вратата.

— Почакайте — рече Малинин, — да ви разпиша пропуска.

И като подписа бележката и го гледаше в гърба, още веднъж помисли: „Да, и такива има на фронта, и с тях трябва да имаш работа, и няма къде другаде да ги денеш, освен на фронта.“

Таниният мъж излезе, а Малинин седна зад масата и като притисна корема си о нея, усети, че болките, които го мъчеха днес, не са минали, а само временно са се поуталожили и сега пак ще почнат да го въртят.

„Обещах, че ще се заловя за него след седмица — сърдито помисли Малинин. — А мога и да не си удържа обещанието. Кой го знае кога ще дойде краят на твоя живот и след колко дни ще се досетиш, че е дошъл?“

На масата издрънча телефонът. Звънеше началникът на първи механичен цех.

— Слушай, Малинин… Добре, че те хванах. С нашия Колодний се случи нещастие.

— Какво има?

— Остана днес за втората смяна, искаше да покрие своя брак, падна до машината. Изпратихме за лекар.

— Ей сега ще дойда — рече Малинин. И като ставаше от масата и нахлупваше ушанката, помисли: „Ето че направихме критика на Колодний“ — помисли с обърнат към самия себе си горчив укор, макар наглед да нямаше за какво да се кори…