Константин Симонов
Хората не се раждат войници (37)

Петнайсета глава

Известието за капитулацията на Паулус се разпространи за няколко часа по цялата армия.

Таня научи за него от своя началник Росляков — той беше дошъл да провери дали е завършила евакуацията на немската болница, дето вместо една нощ беше останала цели пет денонощия.

Армията беше завзела осем такива немски болници и знанието на немски беше подвело Таня. Росляков я беше оставил на втория ден, след като й беше рекъл: „Нищо, поседете с фрицовете, вие добре вършите тази работа“.

Кой знае колко добре я вършеше. Може би наистина по-добре, отколкото другите. Във всеки случай ранените не гладуваха — това тя беше издействувала, макар че трябваше много да се кара, особено първите две денонощия. Никой не беше запланувал предварително да снабдява немските болници, отделяха от себе си, а с превоза бяха зле. И все пак като проклетисваха немците здравата: „Нека пукнат!“ — в края на краищата отделяха, каквото можеха: види се, такава е руската природа — тя трябваше да се чуди не само на другите, а и сама на себе си. Опитваше се да се ожесточи, като възкресяваше в паметта си партизанския живот. Но спомените за онези немци там, в омразния немски тил, все пак не й помагаха да се ожесточи против тези немци тук, в нейната болница. Болницата беше немска, но тя беше свикнала през тези дни да мисли за нея като за своя. Така казваше на глас: „Моите немци трябва да ядат!“, „Моите немци…“ Дето се казва дотам стигнахме!

Мъчеше се да се увери, че немците в нейната болница са съвсем различни хора от онези в Смоленск. Пък те и наистина бяха различни. Умираха или оздравяваха пред очите й, жадно и благодарно ядяха, стенеха или търпяха болка, питаха тревожно може ли да пишат писма от пленничеството и вече предварително ги пишеха. Имаше и такива, които показваха снимките на децата си, и тя не можеше да гледа с омраза това „фашистко семе“. И децата приличаха на деца, и лежащите в болницата немци приличаха на хора, и тя се препираше заради тях със своите хора, и днес дори беше вдигнала скандал за последен път, вече при евакуацията на болницата, когато товареха на колите онези, които не можеха да ходят, а тези, които можеха, се построяваха в колони — искаше да качи колкото се може повече ранени на камионите и да остави колкото се може по-малко да вървят пеша.

Но сега всичко, слава богу, беше вече минало: още вчера, докато се очакваше общата капитулация, дойде заповед да се очистят близо до предната линия резервните болнични помещения. Колоните поеха към тила от сутринта и Росляков, пристигнал към шестнайсет часа — срока за завършване на евакуацията — завари последния камион на път, похвали Таня, че е свършила навреме и й разправи как заедно с Паулус са се предали петнайсет или шестнайсет генерали и войските почнали да слагат оръжие.

— Това е при съседите — додаде Росляков. — А на участъка на нашата армия засега стрелят.

— Може би не е стигнало още до тях?

— Кой ги знае! — рече Росляков. — Ще видим. Сигурно ви е яд на мене, задето обещах да ви заменя с мъж и не ви замених?

— Нищо, накрая вече свикнах.

— Вие сте вдигали гюрултия дори пред замполита на Сто и единайсета, че не хранят по нормата вашите немци! „Откъде — казва — ми докара тази отчаяна партизанка? Едва ли не извади пистолет: провизии или смърт!“

Таня се разсмя.

— Ех, той се шегува. Наистина ходих при него, ходих и при замполита на полка. Всички помогнаха по малко.

— Да имахме медал „За милосърдие“, би трябвало да те представя — рече Росляков, — но щом нямаме ще те представя „За храброст“. Все пак сама жена срещу осемстотин немци!

Те бяха стигнали вече до неговата емка.

— Е, да тръгваме ли?

— Никакви медали не съм заслужила, дори е смешно — рече Таня. — Но ако действително сте съгласни да ми доставите радост, знаете ли какво…

— Какво?

Тя се запъна и все пак каза:

— Оставете ме до утре тук. Трябва да се видя тук, в дивизията, с един човек.

Росляков я погледна с учудване. Не очакваше, че е способна на такава откровеност. А инак молбата й беше изцяло изпълнима. И без това до сутринта не смяташе да я праща никъде, още преди това мислеше: нека си отдъхне след своите немци.

Таня вдигна очи към млъкналия Росляков.

— Не се безпокойте, аз съм точна, заранта в девет ще бъда на мястото си.

— Боя се да не останете изобщо тук — пошегува се Росляков.

— Няма да остана — рече Таня, — засега в дивизията им няма свободни единици. Аз вече питах. Е, как, може ли? — И тя се усмихна. — Вместо медал „За храброст“.

— Така да бъде, останете — махна с ръка Росляков. — Да ви закарам ли до щаба на дивизията? И така минавам край него.

И без да пита нищо повече, той свали Таня след един километър пред щаба на дивизията и продължи нататък.

Щабът беше сега в същото онова мазе, където преди пет дни Таня беше ходила при Синцов. Мръкваше се и до изместилия се напред батальон не би било така лесно да се стигне, но днес изобщо й вървеше. Едва изпрати с очи колата на Росляков и се запъти към застаналия пред входа автоматчик, оттам излязоха няколко души, единият от които познатият замполит на 332-ри стрелкови. Тя беше ходила при него два пъти заради своите немци.

— Привет на армейската медицина — рече Левашов. — Какво още трябва за вашите фрицове? Кокошки, яйца?

— Нищо не им трябва вече. Евакуирах ги.

— А вие не тъгувайте, Паулус — може би вече сте чули — хенде хох! Така че до утре ще ви докараме нови, под ваше ръководство!

— Благодаря!

— Защо благодаря? Нас, замполитите, например вече ни събраха да ни внедрят как пред вид капитулацията да работим с личния състав. До вчера още — убивай и толкоз, а утре — не ги докосвай с пръст! Все едно да удряш спирачки в пълен ход. Случи ли се нещо — може и да се влачиш после. Бъдете здрави, аз съм поел към полка.

— Към полка ли? — зарадва се Таня.

— Ами че как? — рече й Левашов. — Щом ми внедриха, сега аз отивам да внедрявам. По низходяща линия.

— Мога ли да дойда с вас? — попита Таня. — Искам да видя капитан Синцов. Помните ли, аз му предавах поздрав по вас?

— Изпълних всичко още същия ден. Аз съм му често гост. Страх ме е само днес да не са се напоили: той празнува от сутринта. Хвана в плен първия немски генерал. Лично сам.

Таня не знаеше да се радва или да се огорчава. Разбира се, знаменито е, че Синцов е хванал в плен немски генерал. Но онова, за което тя беше мислила тези пет дни, беше твърде сериозно, за да дойде и да го завари пиян.

— Истина ли?

— Че хванал генерал? Честна пионерска!

— Не, вие казахте, че сигурно сега е пиян. Аз никога не съм мислила…

— Имате право. Пошегувах се. За него една чаша повече е като сачма за слон. Знаете ли как се зарадва той тогава на вашия поздрав?

— Истина ли?

— Какъв е този навик: истина, истина… Ако бяхте мъж, щяха да ви зашлевят за това.

— Добре де, ударете ме, щом съм виновна — усмихна се Таня.

— Друго не искате ли? Аз и жена си не съм бил. Дори когато, връщайки се от болницата, я заварих с друг, все пак не я допрях с пръст. Само него по плешивото теме го поплесках малко, а на нея й казах: „Върви живей със своя къдрокос.“ Ето какви събития стават в живота, другарко военна лекарке…

— А кой беше той?

— Човек, каквито ги има много. А аз бях и по-красив, и по-млад от него, но затова пък той й беше обещал, че няма да умре на фронта. А аз не можех.

— А не можахте ли да й простите! — внезапно попита Таня.

— Че как? Да легна с нея обратно в леглото вместо оня мъж, когото наплесках по плешивото теме, а той стоеше мирно от страх да не изгуби живота си? Да лежа с нея и да мисля за това?

— Не, разбира се — рече Таня.

— Знаете ли защо си спомних? — попита Левашов. — Защото днес, когато научих за Паулус, за първи път помислих за своя живот след войната. — Той извървя мълчаливо няколко крачки, после рече: — Когато му дадох вашата бележка, Синцов ми разправи за вас.

— Какво ви разправи?

— Как заедно сте излизали от обкръжението.

— А-а — рече тя и не добави нищо.

— Може ли да ви задам един въпрос, щом сме заприказвали? Между вас и него не е ли имало и няма ли нищо?

— Засега не.

— Интересна жена сте. Както мислите, така и говорите.

— Защо, лошо ли е това?

— Не, хубаво е — рече Левашов.

„А какво му е хубавото — помисли Таня. — Говоря така, защото, ако това се случи, те все пак ще знаят; и Росляков, и този полкови замполит, и оня замполит там, в неговия батальон. Защото тук всичко става пред очите на всички. И няма нищо хубаво в това. Друга работа е, че не се боя. Когато заедно излизахме от обкръжението и той със Золотарьов ме спаси, аз му бях само благодарна и нищо повече. На мен само ми се струва, че още тогава съм чувствувала нещо. А всъщност, макар да е невъзможно да му призная това, за първи път аз помислих за себе си и за него в болницата, след като му разказах за смъртта на Маша. И когато вече си отиваше, почувствувах, че искам да го видя още веднъж. А в батальона, когато дойдох и видях колко ми се радва, разбрах, че с нас двамата трябва да се случи още нещо. И колкото и да мислех после, и да се ядосвах на себе си: откъде тази увереност? — все пак тя съществуваше и е станала още по-силна от оня първи момент.“

Като вървеше сега с Левашов, тя тревожно си помисли нещо, което по-рано не беше й идвало на ум. През тези пет дни там между немците, нейното чувство към Синцов беше пораснало и беше станало по-друго, отколкото беше. А той? Могъл ли е той да мисли за нея? До нея ли му е било? Ще я разбере ли той? А ако не я разбере, изобщо нищо няма да разбере. И може би дори ще се учуди на нейното идване.

— От полка до батальона ще ви дам да ви съпровожда моят ординарец Феоктистов — рече Левашов. — Ще тупуркате с него като Пат и Паташон.

— Благодаря — отговори Таня.

„Какво ще му кажа най-напред, когато отида там, в неговия батальон? Поздравявам ви, че сте хванали в плен генерал. А после? Ще му разправя, че съм узнала всичко, както съм му обещала, и че двамата му другари са живи и оздравяват. Той, разбира се, ще се зарадва и ще поблагодари. А после? И какъв е този глупав навик да мисля предварително за всичко!“ — скара се на себе си тя и изведнъж попита Левашов:

— Как смятате, тук в нашата армия ще има ли утре още боеве? — попита тя, като помисли не за армията, а за Синцов, защото вече няколко дни се страхуваше за неговия живот повече, отколкото за своя собствен.

— Искрено да си кажа, мечтая фрицовете да се предадат — рече Левашов. — С гледки от тяхната смърт, дето има една дума, наситихме душата си. Аз лично поне. Време е и ние да се поизмием, да се постоплим и да добием човешки вид. Ако и сега след всичко не видим бяло знаме, войниците вече няма да се жалят и ще стрият фрицовете на прах. Омръзна ни! Добре би било да се предадат отведнъж — още един път повтори той. — Само знаете ли от какво се боя?

— От какво?

— От тишината. Кой знае защо мисля: ще настъпи тишина и няма да мога да спя. Как гледа на това медицината?

— Не съм мислила за това. Най-лошо съм спала в живота си, когато партизаните ме пратиха в града за свръзка. При партизаните бях свикнала с оръжието. А в града, особено отначало, от главата ми не излизаше, че фашистите могат всяка нощ да дойдат, а аз съм без оръжие. Чувствувах се като гола.

— Всеки се побърква посвоему — Левашов си спомни за жена си и въздъхна. — Ето стигнахме. Ще влезете ли да се постоплите или веднага да ви дам моя Феоктистов?

— Ако може веднага.

 

 

Когато Таня пристигна, Синцов спеше.

В голямото мазе на голямата и някога сигурно висока къща, където я доведе ординарецът на Левашов, дългият като върлина Феоктистов, тя видя един седнал до масата при телефона лейтенант. Когато тя влезе, лейтенантът стана бързо и тръгна насреща й. Той се оказа много мъничък, но строг — веднага попита:

— При кого идвате?

Тя обясни, че иска да види капитан Синцов. Но той тъй сърдито каза, че капитан Синцов спи, сякаш нямаше да даде да събудят неговия батальонен командир, дори ако беше се явил самият генерал!

— А как мислите, кога ще се събуди? — попита Таня.

Строгият мъничък лейтенант дори не отговори, а попита по какъв въпрос е дошла. Може би той като началник-щаб на батальона може да замени капитана.

Като се усмихна на неговата суровост, Таня каза, че той не може да замени капитана; тя иде по лична работа.

— Тогава седнете, чакайте — продума строго мъничкият лейтенант. — Все пак няма да го събудя по-рано от два часа.

— Правилно — Таня седна. — Как е презимето ви, другарю лейтенант?

— Илин, Николай Петрович. — Той се поколеба и добави: — Може Николай.

Но тя не се възползува от разрешението.

— Ще поседя, другарю лейтенант, ако не преча, разбира се.

Той дълго я гледа и изведнъж се усмихна.

— На какво се усмихвате?

— Сам не зная. Сигурно отдавна не съм виждал жени.

— Аз бях вече в батальона преди пет дни. Но вие тогава спяхте — спомни си Таня онази нощ и покритата с кожухче малка фигурка до събудилия се Синцов.

Илин я изгледа внимателно, сякаш съобрази нещо, и повика:

— Иван Авдеич!…

Нейде отстрани, иззад платнището, излезе Авдеич, като сънен нагласяваше на главата си ушанката; мрачно погледна Таня и меко, старешки допря единия си плъстен ботуш до другия.

— Здраве желая, другарко военна лекарке трети ранг!

— Здравейте!

Таня се зарадва много, че го вижда, защото той и тогава, когато Синцов го изпрати да дежури заедно с нея в болницата, отначало беше също тъй сънлив и сърдит след съня. А после излезе много добър човек и всичко се намери у него: и топъл чай в манерката, и просен концентрат в канчето, и махорка. И главното, той настоя онази нощ тя да поспи. Смешно й беше да се чувствува старша по чин редом с този старец-войник. Настоя: „Спи!“ И тя го послуша и спа цели четири часа като в скута на майка си.

По погледа, който си размениха сега мъничкият лейтенант и Авдеич, Таня почувствува, че тук неведнъж са говорили за нея — не се знае само — добро ли, или лошо.

— Дълбоко ли спи капитанът?

— Като убит. Винаги си слага ръцете под главата, а сега легна по очи — и като да го няма! Да го събудя ли?

Илин погледна Таня. И тя разбра, че въпреки цялата си строгост отначало, ако тя каже сега: „Събудете го“ — той няма да одобри, но ще го събуди. Но на нея, напротив, й се искаше да одобри, а главно стана й майчински жално за Синцов, когато Авдеич каза, че спи не както винаги, а по очи.

— Недейте го буди. Аз самата съм уморена, спи ми се. Нейде също ще полегна при вас за малко. Ако може.

— Ние бихме го събудили — омекна сега след думите й Илин и сметна за възможно да обясни защо не е искал да буди капитана, — ама той е много уморен. Миналата нощ не спа: ходи в акция, хвана в плен генерал-майор Инсфелд, командир на двайсет и седма пехотна дивизия.

— Чувах. Тъкмо затова исках да го поздравя.

— Разбира се. Действително има за какво да го поздравите… А после го закара в полка, после го отведе в щаба на армията. А когато се върна, обядва с разузнавачите. Два дни и две нощи не е склопил очи. А човек все пак трябва да спи. — Илин се усмихна. — Дали някога пак ще спим както преди войната? Завчера през нощта заспах на телефона и знаете ли какво сънувах? Че спя и никой не ме буди…

Таня се разсмя.

— Сега скоро всички отведнъж ще си отспим.

— Изглежда така — рече Илин. — За утре досега не е дадена заповед за настъпление. — И попита Авдеич: — Къде да настаним военната лекарка да си почине.

— Може при капитана. Извикаха Завалишин в полка, едва ли ще се върне скоро.

— Добре тогава, настанете я там — рече Илин. — Нашият капитан спи тихо, няма да ви тревожи. — Той се усмихна. — А мене, дето се казва, душата ми е на зъбите, а когато спя, стъклата в къщи треперят. Може би искате да хапнете?

— Не, благодаря — рече Таня.

Тя искаше да види по-скоро Синцов, друго нищо не искаше. И да спи, както й се струваше, също не й се искаше.

Тя тръгна подир Авдеич там, зад пъстрото немско платнище, иззад което той се беше появил. Влезе и се учуди: тази част от мазето приличаше на истинска стая. По средата — дълга разтегателна маса, няколко меки кресла, почти също такива, каквито беше видяла в жилището на Надя. На пода — килим, наистина много окалян, в ъгъла до бюфета — широк продънен кожен диван. Стори й се, че Синцов не е тук. И едва успя да се учуди на това, забеляза, че част от помещението е отделена с още едно немско платнище, закачено върху изкривена конзола за тавана; сигурно там, зад това платнище, спеше Синцов.

— Немският генерал-майор, когото хванахме, живееше тук — обясни Авдеич. — Капитанът спи на леглото му. Но леглото е сиромашко, огъва се като хармоника и е с едно войнишко одеяло. А вие полегнете тук. — Той свали от гвоздея кожухчето и го хвърли на дивана. — Завийте се.

Като се намести на дивана, тя събу валенките и си зави краката с кожухчето. Много й се искаше да мушне краката си пак във валенките, да прекоси стаята, да дръпне пъстрото немско платнище и да погледне Синцов как лежи там и спи. Като се бореше с това желание, тя се вслуша. Синцов наистина спеше много тихо. Но все пак й се стори, че до нея достига умореното му дишане. Пречеше й да се приближи до него чувството на неловкост пред хората, които доверчиво я бяха настанили да си отпочине тук, без да допускат мисълта, че тя може да събуди командира им. Би било срамно, ако някой влезеше и я завареше застанала над него. А не й се искаше да я е срам пред когото и да е нито сега, нито после…

Тя се събуди, като трепна още в съня си от някакво рязко металическо щракване. Гърбом към нея стоеше Синцов и до него, също гърбом, още някой, висок. Синцов държеше вдигнат нагоре немски автомат и както й се стори, се мереше кой знае защо в стената.

— Ето затова не те взех тази нощ със себе си, защото още не си се научил да боравиш с оръжието — казваше Синцов с невисок сърдит глас. — Обичаш трофеите, а не умееш да стреляш с тях. Какъв е недостатъкът на немския автомат? Пружината в магазина е слаба. Ако при съвсем пълен магазин не си стрелял ден-два, а после не си проверил, тя може да те подведе — да не подаде поредния патрон. Както се случи днес с теб. На какво прилича това?

— За първи път, другарю капитан!

— А за да отидеш на оня свят, не е необходимо два пъти. Ако не беше се оказал до тебе Авдеич — щях сега да седя да пиша скръбно известие на майка ти. Весела работа.

— Не мислех, че ще ви донесат.

— Не донесат, а доложат. Повторете!

— Доложат.

— Ето тъй! Върви. И кажи благодаря, че не яде пердах пред бойците. Друг път няма да те съжаля. Вземи си автомата. Той не ми трябва, още повече мръсен.

Високият взе от ръцете на Синцов автомата и излезе, като вървешком вдигна обидено рамене.

Синцов се обърна към Таня и видя че тя лежи с отворени очи.

— Отдавна ли се събудихте?

— Не, току-що. — Тя седна. — Кого гълчахте така?

— Нашия Рибочкин, адютанта. Самоотвержено момче, но трябва да се възпитава.

Таня се усмихна.

— Така говорите за него като че самият сте на петдесет.

— А във войната понякога човек изглежда сам на себе си по-стар, отколкото е — рече без усмивка Синцов и като протегна ръка зад гърба си, без да се обръща, подръпна под себе си креслото и седна срещу Таня. — Ти дори не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам! — Той стисна силно ръката й, искаше, изглежда да я задържи, но я пусна.

За първи път й каза „ти“. По-рано никога не беше й казвал. Макар да можеше отдавна. Дори когато излизаха от обкръжението и когато после я мъкна със Золотарьов — все беше на „вие“. И той, и тя към него: „Иван Петрович“. Със Золотарьов на „ти“, а с него — на „вие“.

Тя го гледаше в лицето и мълчеше.

— Задълго ли си при нас?

— Поначало имам отпуск до утре сутринта.

— Значи, нощуваш у нас при всички обстоятелства. А утре ще те изпратим.

„Да, при всички обстоятелства… — помисли тя. — Обстоятелствата са прости — взех и дойдох при тебе, и изобщо не искам да си отивам от тебе…“ Тя го погледна така, сякаш беше казала всичко това на глас.

— Разбрах за вашите другари. И двамата са живи и се поправят.

— Огромно благодаря! Видяхте ли ги? — премина той отново на „вие“.

— Не, узнах чрез други. Досега непрекъснато съм седяла с моите немци. Едва днес в шестнайсет завърших евакуирането им и идвам право при вас.

— Браво! — Той отново стисна силно ръката й и отново я пусна.

„Ясно, браво! — усмихна се тя сама на себе си. — Сега виждам, че и двамата сме искали това. А го направих аз.“

— Кажи ми колко е часът? — Тя най-сетне също за пръв път му каза „ти“.

Той погледна часовника.

— Двайсет и един точно.

— Искам да се измия. — Тя стана, огорчена от това, колко малко време й остава.

— А може би искаш да се изкъпеш след тази тяхна болница? — попита той. — Особени условия ние нямаме, разбира се. Но все пак килерът е закрит с платнище, ще ти дадем и чайник с гореща вода — всичко, което можем.

Тя не отговори нищо, само радостно кимна и той, като отдръпна платнището над леглото си, извади под възглавницата пешкир и го подаде.

— Чист.

— Какво ще има тук при вас? — тя кимна към масата.

Чак сега, когато стана, тя забеляза, че навсякъде по масата са поставени прибори — чинии и чаши, а на средата още нещо, покрито е вестници.

— Решихме да ознаменуваме пленяването на Паулус, а и в батальона ни днес също има едно събитие…

Тя вече знаеше за това от Левашов и от Илин, и чакаше сега от него да й каже сам, но той не каза.

— Изобщо събрахме по мъничко и дажбено, и трофейно. Така и така се канехме да те събудим, за да бъдем заедно.

— А аз няма ли да ви забавя? — попита тя, като махна с пешкира.

— Нищо, ще почакаме.

— Аз бързо.

Влязоха заедно в съседното мазе. Сега там на масата до телефона седеше не Илин, а оня, дългият, когото Синцов беше мъмрил.

Той стана и изправен до масата гледаше с любопитство Таня.

— Защо стана, запознай се — рече Синцов и когато Рибочкин се приближи и се здрависа, попита: — Къде е Иван Авдеич?

— Излезе някъде.

— Аз ще те придружа, ще ти покажа къде да се измиеш. А ти повикай Илин и Завалишин. Ще вечеряме.

Синцов тръгна заедно с Таня, но в това време издрънча телефонът и Рибочкин, вдигнал слушалката, викна подире им:

— Другарю капитан, вас!

Синцов се върна, взе слушалката и кимна на Рибочкин:

— Иди, покажи й!

„Деветият е на телефона“ — чу Таня, когато излизаше заедно с Рибочкин, високия и както й се стори разтревожен глас на Синцов. Чу и помисли: „Ще го повикат ли някъде?“

Никъде не го повикаха. Когато Таня се върна, те всички седяха вече около масата и я чакаха.

— Честита баня! — рече Завалишин, като я покани да седне между него и Илин, срещу Синцов.

Тя кимна и се усмихна на Завалишин. Той имаше също такова неотспало добро лице, както и тогава, миналия път, и същите очила с едното пукнато по средата стъкло.

— Вие, може да се каже, имате истинска баня. Дори главата си измих.

— Истинска баня за всички ще приготвим, когато свършим с фрицовете — рече Илин, — а сега кой как се изхитри, в зависимост от обстановката и характера си. Иван Петрович например — той кимна към Синцов — всяка сутрин се трие със сняг до кръста, а Рибочкин, ако през ден си потърка зад ушите — и това е кяр!

— Стига толкова! Аз и без това му развалих настроението днес. — Синцов взе манерката и наля първо на Рибочкин.

Най-напред пиха за главното днешно събитие — за пленяването на Паулус, а после, както се изрази Завалишин, „за трофея в наш батальонен мащаб“. Рибочкин, обръщайки се към Таня, се канеше да разкаже с високопарни думи как е действувал при това командирът, но Синцов не му даде, така му махна с ръка, че Рибочкин млъкна отведнъж. На Таня й дожаля дори за него — след като беше чула мъмренето, получено от Синцов, стори й се, че Рибочкин иска, превъзмогвайки обидата, да отдаде заслуженото на извършения без негово участие подвиг на капитана, а не му позволиха и отново го обидиха. Тя изобщо беше изпълнена с доброта към тези хора, които, както й се струваше, обичаха всеки по своему човека, при когото беше дошла.

— А сега да пием за Таня — рече изведнъж Синцов, като я погледна право в очите. — И вие всички пийте за нея, момчета, защото аз я обичам много.

И някой каза още нещо, докато той я гледаше, всички пиха и тя също пи, без да погледне в чашата, и като пошари с ръка по масата, взе един сухар и сухарът много шумно изхруска между зъбите й.

А Синцов все още я гледаше. И лицето му беше младо и весело. И тя не можеше да си спомни казал ли е той някога пред нея „момчета“ тогава, в четиридесет и първа, в обкръжението. В очите й изведнъж бликна сълза от мисълта: защо не се бяха срещнали с него по-рано, преди Николай, преди войната, преди всичко, което после се случи в живота й?

— Какво ти става? — попита той и като протегна ръка през масата, меко, с пръст избърса сълзата от бузата й.

Тя не отговори нищо. Не разбираше, че дошлата й на ум мисъл е глупава и несправедлива. На нея искрено й се струваше, че тогава, преди седем години, без да е срещнала никого и без да е пропиляла по никого чувствата си, е била по-богата, отколкото сега. Не й идваше на ум, че тогава, със своите деветнайсет години, тя е била много по-бедна, отколкото сега, когато е на двадесет и шест и когато седи срещу него тук, на фронта.

— Защо гризете сухар? — попита Илин. — Вземете шоколад! Глад, глад, а шоколади генералът все пак беше скрил в запас под леглото си.

— По-добре отначало картофки — усмихна се Таня. — Такива опържени като ей тези тук аз не помня кога съм яла.

— Щом искате картофки, яжте картофки! — Илин помести към нея тигана. — А кожухчето свалете, горещо е!

— Да, наистина — Таня метна кожухчето върху облегалото на креслото.

— Днес ни потръгна — рече Илин. — Печката е немска, типова, има кокс за нея. Ще живеем като панове, ще горим без остатък. Както тогава, когато дойде първата нощ при нас в батальона — припомни той на Синцов.

— Ти изобщо обичаш топлото — рече Завалишин.

— А кой не обича, домашното куче също обича. А икономия не правя, защото утре и без това ще ни изгонят.

— Кой ще ви изгони? — зачуди се Таня, като помисли, че той говори за немците.

— Не знам още. Който е по-горе, той ще ни изгони. Или Туманян — той вече е хвърлил око, питаше как сме се настанили? Или щабът на дивизията. Или някой друг. Но на нас, грешниците, няма да оставят тази квартира. Не е по нашия чин. А щом ни гонят — да горим!

— Той е вашият кулак — усмихна се Таня на Синцов и кимна към Илин.

— Един началник-щаб трябва да бъде малко кулак. Всичко стискам за черния ден. И бойните припаси, и храната, и водката — в случай, че дойде началството…

— За водката лъже — рече Завалишин… Стиска своята собствена. — Той кимна към чашата. — Май че цяла седмица не е пил.

— Нямам вкус към нея — рече Илин. — Много повече обичам силния чай. А вие?

— А аз свикнах през войната. Дори домашна съм опитвала. В нашата партизанска бригада варяха. Давахме да пият преди операциите вместо наркоза. А с първака почиствахме раните.

— Може ли да ви налея още? — попита Илин.

— Благодаря, не трябва повече. При вас и без това е топло.

— Добре е, че ви е топло при нас — изведнъж рече Завалишин. И нещо в гласа му накара Таня да го погледне в очите.

Значи, не беше пил, когато пиеха другите, а чак сега вдигна своята чаша.

— Ние в батальона живеем другарски помежду си и това, разбира се, заменя много от онова, от което сме лишени. Но не всичко. Ето, вие дойдохте и седите с нас и макар че се радваме да ви видим при себе си, странно ни е в същото време да ви гледаме, като че всеки е извадил снимка и си спомня… Разбирате ли каква е работата? Помните ли с какво започнах?

— Помня.

— Ето за това пия. За това, че ви е топло при нас — и на нас с вас също! — Той пи и се обърна към Рибочкин. — А сега накрая хайде стихове.

— Защо накрая? — попита Илин.

— Защото е време да спим. Хайде, издекламирай — повтори Завалишин.

— Но какво?

— Моето любимо и нищо друго. А ако искаш друго — издекламирай отначало другото, а моето последно.

— Веднага ще го издекламирам — сви рамене не много доволен Рибочкин.

— Още по-добре.

„Да поостана малко сам

бих искал с тебе, брат,

че ще си ида скоро, знам,

навек от този свят…“

Почна Рибочкин неочаквано с нисък, тих, немомчешки глас, като понаведе глава. Почна така, че Таня дори трепна от тревожната сила на тези думи, които имаха твърде пряко значение за всеки един от насядалите до нея.

Стиховете помнеше от училище, знаеше ги наизуст, но ги разбра едва сега, в тази минута.

Тя слушаше и гледаше Синцов; той също бе навел глава, когато Рибочкин почна да декламира, и гледаше пред себе си на масата. Тя гледаше Синцов и й се струваше, че тези стихове се отнасят пряко до него, заплашват го, напомнят му за смъртта.

Той седеше неподвижно, слушаше, после вдигна глава, погледна Таня и кратко въздъхна, сякаш искаше да й каже, че нито тя, нито той могат да обещаят да запазят живота си един на друг.

— Това е всичко, първо и последно — каза Рибочкин, като свърши. И лицето, и гласът му отново станаха немъжки, момчешки.

— Е, щом е всичко, тъй да бъде — рече Илин, като ставаше.

Всички станаха след него. Стана и Таня.

— А вие останете тук. Командирът ви отстъпи своето легло — Илин показа завесения ъгъл. — Застлахме го вече с чист чаршаф за вас, докато се миехте. Ще спите като в рая.

— Вие се грижите за мене като бавачки.

— Тъкмо така — рече Илин. — И няма да оставим при толкова баби детето да бъде хилаво.

— А как тогава… — Таня се обърна не към Синцов, а към Завалишин, защото в тази секунда така й беше по-лесно.

— Ние с Иван Петрович ще легнем на този диван един срещу друг. Ще ви пречим ли?

— Не, разбира се.

— Така си и мислехме — рече Завалишин. — Иван Петрович, аз ей сега ще отскоча за малко при Чугунов, а ти не се възползувай от моето отсъствие, не се разпростирай премного, че ще дойда и ще бъде тежко да те бутам.

— Аз вероятно още няма да съм легнал — рече Синцов.

И това бяха първите думи, които той изговори през цялото време след думите „аз много я обичам“, сякаш не искаше след тях да казва никакви други.

Таня се сбогува с разотиващите се и помисли, че Синцов също ще излезе сега заедно с тях. Но той остана и седна на предишното място. А когато и тя седна срещу него, той се усмихна и рече:

— Ето, значи, как ни хвърли войната нас с тебе един към друг.

— Съвсем не ни е хвърлила — рече Таня. — Аз сама дойдох.

— Да, разбира се. И все пак ни е хвърлила. Можехме и да не се срещнем. Нито там, в болницата, нито после при мене.

— Можехме и днес да не се срещнем.

— Не, днес вече не. Аз през всички тези дни мислех как да се срещна с тебе. Само нямах възможност.

Той протегна ръка, взе ръцете й в своите и дълго мълча.

— За какво мислиш сега? За Маша ли? — безстрашно попита тя. Защото все пак, по-рано или по-късно, трябваше да го попита за това.

— Да — рече той. — Но се радвам, че ти си тук. Нищо по-хубаво не бих могъл сега да си представя в живота.

И това беше истина, макар че той не можеше да й каже всичко, което беше помислил, както почти винаги хората не могат да кажат всичко, когато мислят за такива неща. Той помисли за Маша и за това, че кой знае защо не го е срам сега пред нея. Не го е срам, че държи в ръцете си ръцете на тази друга жена и че с нетърпение мисли за тази жена, и мисли не само сега, когато тя сама е дошла при него, а е мислил и по-рано, преди пет дни още. „Тя е умряла, а аз тук… — опита се той да се укори. — А какво аз тук?… Хайде, какво аз тук? Да, аз съм свободен. Глупава дума, но това е действително така. И никому не е нужно да не бъда свободен, никому от това няма да стане по-леко.“

— Кажи, Таня, тогава, когато ние със Золотарьов те носехме, кой от нас можеше да помисли?

Тя не отговори веднага.

— Не знам. Сега ми се струва, че още тогава мислех малко за теб, помниш ли, когато горският попита за мен: „Да не би да ти е жена?“ Но сигурно не е така, нищо не съм мислила тогава.

— На Павел се сторило, че ти харесал там в Москва — каза Синцов.

— Това е истина — отвърна Таня. — Аз мислех дори после за него през целия път, когато отивах при мама. А сега просто съвсем не мога да си представя това.

— И ти винаги ли ще казваш така цялата истина, дори когато не те питат?

— На тебе — да.

Таня полекичка издърпа ръцете си, стана, обиколи масата и той чу как тя там зад гърба му отдръпна и отново закри окаченото на халки платнище.

Той не се обърна.

— Ще дойде ли той? — попита тя за Завалишин.

— Не — рече Синцов.

Той седеше и чакаше. Тя се приближи до него отзад и мълком го прегърна през врата. И той, преди да я целуне за първи път в живота си, отначало целуна притиснатата до устата му маншета на вехтичката памучна рубашка, която лекичко миришеше на карбол.

 

 

— Не мислех, че можеш да бъдеш толкова груб — каза Таня, като смекчаваше думите си с леко докосване на пръстите си до очите му.

Те лежаха един до друг на тясното сгъваемо немско легло, зад пъстрото немско платнище.

Той мълчеше, беше го срам. После рече:

— Никога вече няма да бъда такъв с теб.

— А ако не се видим цяла година? — попита тя.

— Тогава не знам. Ти правилно разбра — сигурно е затова. И още, защото се измъчих през тези дни и изведнъж се уплаших, че вече нищо не мога. Срам ме е да говоря за това…

— Нищо не е срамно. Изобщо нищо пред никого не е срамно — каза тя.

— А ти отдавна ли си сама? — попита той.

— Половин година. Ще ти разкажа после.

— Както искаш.

— Мога и сега.

— Както искаш — повтори той.

— Не, сега не искам. Но може би за теб е важно да знаеш това?

— За мен това не е важно. И никога няма да бъде важно. Запомни това веднъж завинаги.

Тя се усмихна в тъмното на това сърдито „веднъж завинаги“.

— Говорим като че сме мъж и жена.

— А как иначе.

— Да, може би е така. Ако само на теб ти бъде добре с мен.

— На мен ми е добре с теб.

— Но ти сам още не знаеш това, и аз също не знам.

Тя помисли, че ако на тях и после им бъде също тъй лошо един с друг, както в тези първи минути, тя няма да стане негова жена, защото това е безмислено. Но тя не можеше да повярва, че и после ще им бъде лошо, защото чувствуваше към него такава нежност, която не може да се чувствува отделно, ако на хората не им стане добре един с друг. Искаше й се по-скоро да изпита още веднъж как ще им бъде един е друг. Нима пак ще им бъде зле? Но тя помнеше как той каза за себе си, че се е измъчил и неподвижно легнала до него, изведнъж попита:

— Имаш ли да свия?

Той отначало не разбра.

— Какво?

— Искам да запуша.

— Имам цигари.

— А нямаш ли махорка? Аз свикнах повече с махорката.

— Имам и махорка.

Той извади махорка и откъсна един крайчец от вестник.

Тя сви цигара и когато той щракна със запалката, видя неговото леко зачудено лице.

— Ти още не си свикнал с мен. Мислиш, че съм жена ли? Аз вече отдавна съм станала войник. А чак след това всичко друго — рече тя и помисли: „Боже мой, как все пак е трудно всичко това! И как искам по-скоро да свърши войната! И какво щастие е, че е тихо и утре сигурно вече няма да има сражение и няма да воюваме, докато не ни прехвърлят на друг фронт, може би цял месец, а може би и повече“. Тя помисли за това с такава страстна надежда, за която в друг момент от живота си сама би се порицала.

— А косите ти още не са изсъхнали.

Тя усещаше дишането му в тила си и се радваше, дето си бе измила главата и косите й бяха чисти и меки, макар и още влажни.

— Допуши ли?

— Не.

— Не пуши повече.

— Добре.

— Дай ми я.

Той взе цигарата, смукна два пъти, после в тъмното пресегна с ръка през нея и я загаси нейде долу на пода.

— Не се бой — рече той, без да вдига вече опряната на рамото й ръка. — Никога вече няма да бъда така груб. Никога. Ти не се ли боиш?

— Не се боя — каза тя, стиснала зъби от страх, че пак няма да й бъде добре.