Константин Симонов
Хората не се раждат войници (36)

Четиринайсета глава

На донския фронт вече от пет денонощия се извършваше онова, което после немските военни историци нарекоха последен акт от трагедията на Шеста армия.

Артемиев участвуваше в този последен акт като командир на Сто и единадесета стрелкова дивизия. Тя заедно с други наши части доунищожаваше така наречената Северна група на немците, обкръжена в заводския район на Сталинград. Зад гърба му по на юг се чуваше все по-отдалечаващият се грохот на боевете в Централната част на Сталинград — там се съпротивляваха главните сили на Шеста армия, но и тук, в Северната група, ако се съдеше по силата на отпора, немците имаха в строя още десетки хиляди души.

За тези пет денонощия Артемиев се сработи отлично с Кузмич. Началото на отношенията им облекчи откровеността на Кузмич, от която наглед нямаше пряка необходимост: ех, дошъл в твоята дивизия заместник, нека служи както му е редът. Но, види се, Кузмич изпитваше нужда от такава откровеност.

— След свършването на боевете ще легна в болницата да си лекувам раните. Не знаеш ли, не ти ли казаха? — попита той, като покани Артемиев да седне срещу него.

— Не знам.

— Верни хора, значи са Пикин и Бережной: казах им да не говорят пред чужди хора и ето че не са казали. А ти беше чужд — око на началството. Но сега си наш, сега и ти трябва да знаеш. Лъжа е, че след болницата не възнамерявам да се върна на фронта! Възнамерявам! Но на тази дивизия — кръст, в нея няма да ме чакат, не знаят за колко време си отивам и какъв ще бъда после. Така че не си блъскай главата как да се сработиш с мене. Търси с Пикин как да се сработиш. След мене той ще стане командир на дивизията, с него ще трябва да служиш. А щом си дошъл — помогни на мене, стареца. Затова са те изпратили. От цялата си душа, както работата изисква. А постъпиш ли без душа, няма дружба с мене. Събрахме се с Пикин тук в дивизията стари хора, той е още як, но и той е над петдесет. А ти си млад. Това е добре. Как съм свикнал аз? Аз съм свикнал да дам заповед, после началник-щаба — на място, а аз — при изпълнителите, как изпълняват заповедта? Казват, че сега другояче мислят да командуват. Но аз засега още малко виждам това, само чувам такова нещо. Ти си академик, ти знаеш по-добре. А аз смятам, че засега друго по-добро нещо не е измислено. А какъв е изводът? Моят извод е такъв: където поради моето здраве не стигна, там ти си моя ръка. Аз обичам да опипвам предната линия с ръката си, там ли е тя, както ми донасят в слушалката. Разбра ли?

— Разбрах — рече Артемиев. — Надявам се, че няма да ви дам повод да ме укорите в страхливост.

— Не си разбрал добре — рече Кузмич. — Не става дума за страхливост. А за това, че където са свикнали да виждат мен, трябва да виждат и теб. Особено в полка на Колоколников. Бил, казват, добър полкови командир, а на мене ми дойде като изстрелян куршум. Обърква донесенията и пие нощем. Той още от сутринта не може да бъде храбър, без да е пил. Какво не става с човека! Казват, и желязото се хаби. Жал ми е да го уволнявам сега, но ти ще трябва да го заменяш. Такава е вашата заместническа съдба. Командувал ли си полк?

— Командувал съм.

— Толкоз повече, познаваш работата. Ще живееш при Колоколников, а в другите полкове според нуждата.

Такъв беше първият им разговор, който тури начало на служебните им и на личните отношения.

За тези пет дни Артемиев успя да се убеди, че Кузмич е човек със златна душа, с необичайна, дори излишна откровеност в разговорите и с онази устойчива, мълчалива истинска руска твърдост в боя, която веднъж завинаги беше намерила израз в повтаряната от него при всички случаи на живота поговорка: „Щом требе, требе!“ Той имаше и други подумки, с които Артемиев също успя да свикне през тези пет дни. Когато Кузмич се учудваше на нещо, казваше бързо-бързо: „Ето ви туйцънка!“; когато гълчеше, питаше: „Защо без мене не сте се договедили? Вие сте много, а аз един. Ето това е цялата история на нашето военно изкуство.“ А когато не уважаваше някого, отзоваваше се с усмивка: „Нищо лошо не мога да река за него, а още по-малко — добро.“

Веднъж каза на Артемиев, когато пред очите им падна убит един младичък лейтенант: „А всъщност при мене воюват още съвсем момчурляци! За тях това е първата война.“ И го каза така, сякаш беше готов да даде старешката си глава в замяна на младата лейтенантска.

Въпреки цялата сърдечност на техния пръв разговор, старецът предварително имаше твърд план как да използува Артемиев, щом са му го дали за заместник. И съответно с този план Артемиев от петте денонощия почти четири не беше излизал от Колоколников — така налагаше работата.

Сам старецът, макар да ходеше все пак в полковете, сдържаше в сравнение с миналото своя навик: не искаше за нищо на света да грохне преди победата.

Работата на Артемиев през всичките тези дни беше черна, къртовска и, строго казано, ако се вземе без връзка с момента, от чисто военно гледище, не такава, при която можеш да покажеш всичко, на което си способен. Но не може човек да разглежда своята работа без връзка с момента.

Да, ден след ден, ден след ден, не от страх, а от съвест, без да се щадиш, като се стараеш според силите си да пестиш хората, които отдавна вече не бяха много — с една дума, такава въртележка, че не можеш разбра къде свършва едното и започва другото! И както често се случва в хода на дългите боеве, мащабът на това, което ставаше, не се виждаше изцяло. Завчера двеста метра, вчера триста, днес още сто.

Разбира се, не брояха само мъртвите. Цялата немска армия свършваше дните си. Ставаше нещо такова, за което допреди четири-пет месеца не бяха мислили. И чувството за това, което ставаше, беше живо в душата под делничността на катадневните грижи, под привичната обичайност на донесенията: изминахме… заехме… унищожихме… заловихме… изгубихме…

Бюлетините както винаги не се отличаваха с тържественост. А животът беше изпълнен с очакване на великото. Но и сега все още не можеха да си представят реално как може изведнъж всичко това да свърши? Не можеха, въпреки цялата сила на очакването.

И тази нощ Артемиев прекара в щаба на Колоколников. Предния ден беше сполучлив. Колоколников се придвижи напред в клин. Сега те заедно със съседа му Туманян бяха полуобхванали целия квартал от развалини на бившото заводско предградие. Там буквално не можеше да се мине от немски трупове. И половината — просто замръзнали. Двама взети вчера в плен обер-лейтенанти, макар да изглеждаха малко по-добре от войниците си, бяха също крайно изтощени и гладни. И видът на тези мъртъвци и тези пленници повече от всякога навяваше мисълта за края.

Още рано сутринта телефонира Пикин и съобщи плана за днешния ден — утвърждаваше се снощното предложение на Артемиев, направено оттук, от Колоколников: след силен артилерийски обстрел на тесен фронт, като ударят от двете страни — от Колоколников и от Туманян — да обкръжат немците в развалините на предградието.

Артемиев и Колоколников бяха вече подготвили всичко необходимо за изпълнение на заповедта, но Пикин отново телефонира: да почнат един час по-късно — Артемиев трябва по-напред да се яви при командира на дивизията, който сега е при Туманян, и лично да се споразумее с него за взаимодействие.

В гласа на Пикин звучеше недоволство: той се сърдеше за бавенето, смяташе, че и сам от щаба на дивизията може да съгласува действията на двата полка, без Артемиев да ходи при Кузмич.

Но Кузмич със своя навик да опитва с ръце всичко, беше решил другояче.

Като бързаше и заобикаляше с колата близо до предната линия чувала, в който се намираха немците, в една пролука между развалините Артемиев се натъкна на картечен откос и още веднъж мислено наруга стареца, загдето го е повикал при себе си. Гюрукът на емката беше пробит на две места от куршуми и шофьорът, докато продължаваха нататък, току вдигаше глава и недоволно гледаше тези дупчици: през тях свиреше вятърът.

Артемиев завари Кузмич на командния пункт на Туманян, в един доста хубав немски блиндаж с отскоро поправен покрив. Чувствуваше се, че тук през нощта са поработили сапьорите, впрочем, както беше успял вече да забележи Артемиев, командните пунктове на Туманян винаги и навсякъде бяха в най-добър вид.

Кузмич седеше на една пейка в своята постоянна, облечена над кожения елек къса памуклийка, препасана с войнишки колан с желязна тока. Ушанката си беше свалил — късите му несресани бели коси стърчаха, а краката му, във валенки, бяха покрити е наметнатото на коляното му кожухче. Той пазеше краката си.

— Пикин ми предаде вашето нареждане да дойда, за да съгласуваме — рече Артемиев.

— Почакай — рече неочаквано Кузмич, — ако трябва ще съгласуваме отведнъж, а може и да не потрябва. Сега ще видим.

Артемиев го погледна учудено и с яд помисли за пробитата от куршуми емка.

— Седни, Павел Трофимович — усмихна се Кузмич — няма полза от стоене.

Като хвърли накриво учуден поглед към Туманян, Артемиев видя и на неговото винаги сериозно лице нещо като усмивка.

— Докато ние с тебе се канехме да ги обкръжаваме и да ги унищожаваме, тук при него — Кузмич кимна към Туманян — командирът на трети се отличил! Вмъкнал се с разузнавачите си тихомълком в една къща през никакъв вход ли или през някакъв подкоп и ето ви туйцънка — хванал в плен командира на тяхната дивизия. Донесе по телефона! Ей сега ще го доведат, да ги видим какви са те, техните генерали… Може би той сега ще посъветва цялата си дивизия да се предаде? Те обичат реда. Как тъй без генерал ще воюват по-нататък? Само едно съмнение ме хваща: как тъй в крайната къща, на предна линия — изведнъж генерал!

— Че какво, това не се ли случва, другарю генерал? — попита Туманян, без да скрива иронията си.

Кузмич го погледна и весело подсмръкна:

— С нашите се случва, защото воюваме не по правилото, а с техните — не. Пръв случай е. Макар че обкръжението, разбира се, прави всичко посвоему с хората. През пролетта на четиридесет и втора аз скитах два месеца в горите край Вязма. Смяташе се, че сме влезли в пробива, но после не можахме да излезем. И главното, ще кажа, в обкръжението не е дори храната, а това, че легнеш в гората, спиш на хвойна, пийнеш водица с накиснат сухар и си мислиш: с какво ще стреляме утре? Ще ти спуснат ли, или няма да ти спуснат? Там в обкръжението, каква е психологията на боеца: дай тютюнец да смукнем веднъж и патрони — да напълним диска. А психологията на радиотелеграфиста е друга: той е готов да се откаже и от тютюнеца, и от сухара, само да му спуснат с какво да подхрани радиостанцията, да не стои глухоням.

— А каква е, другарю генерал, психологията на генерала в обкръжение? — усмихна се Артемиев.

— Психологията на генерала е такава, че по-добре е да не ме е раждала майка ми на света! Изглежда не си бил в обкръжение, затова питаш.

— Не съм бил.

— И не ти пожелавам да бъдеш.

Платнището, което закриваше входа, се люшна. Пръв влезе Синцов, а след него — висок стар немец в шинел с кожена яка и зимна сукнена шапка. Последен влезе Завалишин и застана до немеца.

Кузмич погледна бегло немеца, свали от коленете си кожухчето и стана, като се понамръщи от болката в крака.

— Другарю генерал — рече Синцов, като направи две бързи крачки напред и остави зад себе си немеца. — Заловеният в плен командир на двайсет и седма пехотна немска дивизия, генерал-майор… — Той се запъна от вълнение и забрави презимето на генерала.

— Инсфелд — подсказа отзад Завалишин.

— … по ваше нареждане е докаран!

Синцов се зачуди, че Кузмич стои и мълчаливо с любопитство гледа него, а не немеца. Сигурно друг на негово място би гледал сега немеца, а Кузмич гледа него, Синцов.

— Сам лично ли хвана генерала? Така ни доложи Илин по телефона.

— Така се случи. И аз дори не очаквах. Промъкнахме се с разузнавачите по един стар минен подкоп в мазето на една къща, едва почнахме да се придвижваме там и изведнъж попаднахме на четирима офицери. Те вдигнаха ръце. А после… — Синцов, без да се обръща, кимна към немеца — този излезе с адютанта си и също се предаде. Без съпротива.

— А наистина ли е генерал? — полита Кузмич и чак след това за първи път внимателно погледна немеца.

— Ето му документът, тук са посочени и чинът, и длъжността му. — Синцов подаде на Кузмич войнишката книжка на немеца.

Кузмич я взе, погледна за миг, предаде книжката обратно на Синцов и попита Завалишин:

— Не знае ли руски?

— Според мен, не. На нашите въпроси отказа да отговори, само си даде документа и заяви, че ще отговаря, когато го отведем при нашия генерал — рече Завалишин и се обърна към немеца: — Вир хабен ире бите ерфюлд унд зи цу унзерем генерал гебрахт!^[1]

— Во ист дер хер генерал?^[2] — попита немецът.

Кузмич, който беше разбрал без превод учуденото му възклицание, се усмихна не обиден, а със задоволство и като разкопча едното телено копче на памуклийката си, показа генералските звезди по петлиците на рубашката си и рече на Завалишин:

— Попитай го, убедил ли се е, или да му представям документи? Това все пак аз няма да направя. Не съм аз негов пленник, а той мой.

Но не стана нужда да се задава този въпрос. Немецът тракна токове, допря ръка до егерската си шапка и каза отсечено името, чина и длъжността си.

— А аз съм командирът на Сто и единайсета дивизия генерал-майор Кузмич, преведи му — рече Кузмич, — и нека седне, подай му столчето.

— Разрешавате ли да се върна в батальона? — попита Синцов.

— Почакай — рече Кузмич. — Още не съм ти благодарил.

Той се доближи до Синцов и силно му стисна ръка.

— Бих те прегърнал от цялата си душа, но пред него не искам. Да не си мисли много-много. Как попадна на този минен подкоп?

— Ами че аз знаех за него още когато бях в старата си дивизия — рече Синцов. — Нашите сапьори тогава направиха ход под улицата от другата страна, към немците: искаха да пуснат фугас под тях, но после падна един тежък снаряд и проби покрива на хода на половината път. Това не беше в нашия полк, но цялата дивизия знаеше за тази несполука.

— Да — рече Кузмич. — Затова командирът на полка те хвали през последните дни, казва, че си воювал добре. Сега е ясно, щом местата са ти познати. Макар че на глупака и това няма да послужи, само умният ще го ползува. Щом е действително генерал — обърна се Кузмич към Туманян — телефонирай на Пикин, нека той докладва по-нататък, горе.

— Ей сега ще ви свържа — рече Туманян.

— Защо ще ме свързваш? Твоят полк го е хванал, ти донеси за свое удоволствие — рече Кузмич и се възви към Завалишин: — Питай го: как така, защо командният му пункт се е оказал на предната линия?

Завалишин преведе на немеца въпроса на Кузмич и след като изслуша отговора, рече:

— Той обяснява, че през тези дни на два пъти сменял командните пунктове, а вчера привечер изгубил връзка с частите, опитал се през нощта да я възстанови, но хората не се върнали.

— Наша работа — кимна Синцов, — бяха трима, единият — офицер.

— Изобщо ясно е — рече Кузмич, — че сме ги довели вчера дотам — да ни целуват ръчиците. Преведи му: щом се е предал — гарантираме му живота съгласно условията на капитулацията.

— Той каза, че има при себе си условията на капитулацията, знае ги — рече Завалишин.

— А щом знае, ние след малко ще му дадем високоговорител, нека обясни на войниците и офицерите си, които още са останали живи, че е в плен и им пожелава да направят същото.

Докато Завалишин превеждаше това на немеца, Кузмич слушаше разговора на Туманян с Пикин.

— Е, какво става там?

— Пикин заповяда да не оставям слушалката, докато не приказва с щаба на армията.

Кузмич отново се обърна към Завалишин:

— Какъв е отговорът му?

— Казва, че щом е отрязан веднъж от дивизията си, заповедите му са недействителни, командуването й е поел началник-щаба. А че е попаднал в плен при нас, не желае да казва по радиото. Ако смятаме за необходимо, нека сами съобщим.

— А колко хора точно са останали в дивизията му? Едва ли ще отговори, но за всеки случай попитай. Известно ли му е това?

Немецът врътна отрицателно глава.

— Кажи му — обърна се Кузмич към Завалишин, — че няма да го питам повече за това, нека си остане при своята клетва. Кажи: ще унищожим до утре цялата му дивизия и сами, без него, ще узнаем какво са имали и какво са загубили.

Немецът изслуша и сви рамене. В израза на умореното му, но грижливо приведено в ред лице имаше нещо отчуждено: той беше преминал чертата и зад нея, зад тази черта, изглежда вече не мислеше за съдбата на дивизията си.

— Артемиев, ти имаше, видях, пакетче „Казбек“, предложи му.

Артемиев извади пакетчето и го подаде на немеца.

Немецът отрицателно поклати глава и каза нещо на Завалишин.

— Той не пуши.

— На всичко отгоре не е пушач. — Кузмич още веднъж погледна немския генерал и като се извърна, рече, обръщайки се към всички, които бяха в землянката: — Преди онази война служех свръхсрочна в един драгунски полк. Началник ни беше негово височество кронпринцът Фридрих-Вилхелм. А ескадронният между другото беше също немец, Гарденберг. Имаше един такъв случай: едно лято този Фридрих-Вилхелм направи през границата обиколка в нашия полк на кон. Ние стояхме на самата граница на Полското царство. Имаше преглед, и като сега си спомням неговата особа: дълъг като върлина, в хусарска униформа, а той луничав, като че мухи бяха накацали по него. Когато яздеше покрай нас, пулеше очи — Кузмич кимна към немеца — както ей този сега. Поздравяваше ни на руски. А след прегледа заповяда да раздадат на редниците по една рубла, а на старшите унтер-офицери — по пет. Така че аз получих от него петрублева банкнота. Попитай го коя година е роден — кимна отново Кузмич към немския генерал.

— Хиляда осемстотин осемдесет и седма — преведе Завалишин.

— А аз съм осемдесет и шеста — рече Кузмич, — може да се каже родили сме се година един след друг. — И сякаш изведнъж престанаха да съществуват и този немски генерал, и всички околни, замисли се дълго над нещо, което сигурно не можеше да се каже на глас.

— Пикин ви вика на телефона — наруши тишината гласът на Туманян.

Кузмич стана с усилие и като влачеше крак и меко стъпваше с изкривените си валенки по пода на блиндажа, тръгна към телефона.

— Благодаря — рече той в слушалката. — Ясно. — И още веднъж повтори: — Ясно, че веднага! Тук нямаме време да се целуваме с него. — И като сложи слушалката, попита Туманян: — Можеш ли да минеш без твоя батальонен командир половин ден? Можеш ли да му дадеш отпуск за награда?

— Ако заповядате, ще го замести Илин — рече Туманян.

Кузмич се обърна към Синцов.

— Ще закараш лично пленника в армията при началник-щаба генерал Серпилин. В моята кола и с двамата автоматчици, с които си го хванал.

— Аз не владея езика, другарю генерал, знам всичко на всичко стотина думи — призна Синцов, макар да се страхуваше, че ще си навреди, напомняйки това. Можеха да отменят решението и да пратят Завалишин.

— А ти го карай и мълчи. Тъкмо не ни се поръчва да взимаме показания от него. И нека той помълчи, нека си помисли. Има за какво. Още в онази война е бил между господа офицерите, свършил е академия — отпърво на Вилхелм — „Ваше императорско!“, после на Хитлер — „Хайл“, и изведнъж в плен при бившия унтер-офицер от драгунския полк! Не му е лесно да го разбере.

— Да му го преведа ли? — попита Завалишин, като забеляза как немецът напрегнато се вслушва в познатите думи.

— Преведи му, че ще го закарат в щаба на армията. А всичко останало не е за неговите уши.

Завалишин преведе. Немецът, който беше станал и продължаваше да стои, откак беше станал Кузмич, изведнъж бързо и загрижено рече нещо на Завалишин.

— Моли да му бъде осигурена безопасността.

— Хайде, извеждайте го — рече Кузмич, без да отговори на това, обръщайки се едновременно към Артемиев и Завалишин. — А ти — обърна се той към Синцов, — почакай. Ще ги настигнеш. — И когато Артемиев и Завалишин излязоха с немеца, погледна в очите Синцов и попита: — С началник-щаба на армията познаваш ли се лично?

— Познавах се.

— А аз помня, че се познаваш — рече Кузмич. — Предавам ти поздрав от него. От обкръжението си излязъл заедно с него, така ли?

— Така.

— Затова закарай му ти немеца! — Той прегърна и целуна Синцов. — А ние тук пак ще почнем да воюваме. Но ти не бързай. И ако началникът те покани на обед — обядвай. И ако ти предложи да пиеш водка с него — пий. Заслужил си. А привечер ела, защото по-голяма от тази отпуска не мога да ти дам. На замполита кажи, още сега, веднага да приготви предаване за бойците. Ако го съчини до довечера, утре на всички до един ще връча „За храброст“.

— Ех, късметлия си ти, дяволе! — рече Артемиев на Синцов, когато немският генерал беше вече настанен в колата между двамата автоматчици. — Ако някой преди войната ми кажеше, че Ванка Синцов ще хване в плен немски генерал, бих умрял от смях! Не се сърди, но, бога ми, и досега не се побира в главата ми това! И ти завиждам, разбира се! Ето толкоз! — Той прекара пръсти по гърлото си, широко се усмихна, и на Синцов му олекна на сърцето — изчезнало беше неприятното чувство от първите думи на Артемиев.

Той се сбогува, седна до шофьора и тръгна, като отначало с усилие се мъчеше да не гледа немеца и продължаваше да се чуди как неочаквано и просто беше станало всичко това.

Че немците, които се намираха в развалините на тази къща, са отрязани от останалите, Синцов почувствува още вчера късно вечерта, когато войниците убиха тримата, излезли от развалините. Споразумяха се с артилеристите да довлекат до сутринта две батареи за право мерене и още веднъж както трябва да обстрелват развалините — може би немците няма да издържат и ще се предадат без бой. През последните дни вече няколко пъти ставаше така. Но все пак огънят си е огън, а през нощта решиха предварително да опипат подстъпите към развалините в случай, че артилерията не реши въпроса.

Като напипваха подстъпите, разузнавачите се натъкнаха на една яма по средата на улицата. Доложиха, че ямата е някак странна, като че с проход… Синцов отиде сам. Съобрази на мястото и помисли: не е ли оня същият подкоп, недокаран докрай, пробит от снаряд? Разчистиха прохода, намериха в него замръзналите в земята останки от телата на двама сапьори, които са били в предната част на хода в момента, когато е бил пробит отгоре. Намериха до тях и повреден сапьорски инструмент.

Така започна всичко това през нощта, а на разсъмване, след разузнаването, при което Синцов беше пролазил отначало с един човек, преминаха през хода в развалините вече десетина души. Изненадани, немците се предадоха без ни един изстрел.

Всичко това и досега някак не се побираше в ума му. Колко труд и кръв струваше понякога един език, колко хора губеха живота си! А тоя път взеха един генерал и петима офицери, без да говорим за войниците, че и не падна косъм от ничия глава. Ето това е действително сполука!

Артемиев каза откровено: не очаквах! „Ясно — не си очаквал, самият аз не очаквах. А ето че го хванах. Ей богу, честна дума, хванах го.“ Синцов дори се усмихна на собствените си мисли и реши, че е добре да види колкото се може по-скоро малката докторка Таня Овсяникова и да й разкаже за тази рядка сполука. Защо си спомни за нея? Защото някога се лутаха заедно в обкръжението и тя по-добре от всеки друг ще го разбере? Изобщо глупости, не за това. Просто иска му се да я види. В края на краищата още не е настъпил залезът на живота — той е само на трийсет години…

Поиска му се отново да се обърне и да погледне немския генерал: какъв ли е изразът на лицето му сега?

Но въпреки цялото си добро настроение, се въздържа и само с весел глас попита седналите отзад автоматчици:

— Как е немецът, момчета? Не се ли върти?

— Не-е, мирува — рече един от автоматчиците и в гласа му имаше снизходителност. — Може ли да му дадем да запуши?

— Предлагаха му вече в полка — той не пуши.

— А може би пие? — обади се автоматчикът. — В манерката ми има малко. Че през цялото време бузата му трепери, тресе го, види се.

— Нищо, скоро ще стигнем до мястото, там, ако намерят за необходимо, ще му дадат — рече Синцов. — Само следете да не глътне някое хапче и да замине на оня свят!

— Нищо няма да глътне! — обади се вторият автоматчик. — Здравата сме го стиснали.

— А как смятате, другарю капитан — попита първият, след като помълча, — ще получим ли ние всички например днес награда?

— Както рекат горе — отговори строго Синцов, недоволен от въпроса.

— А ние не питаме за това какво ще кажат горе — разсмя се автоматчикът, — ние питаме за онова, което не е толкова високо! Ще има ли заповед от вас до старшината да ни даде преди отбоя двойна норма по този случай?

— А вие как мислите?

— Ние мислим да.

— Значи, познали сте!

Синцов се протегна доволно — и на него му се искаше днес да си пийне. Да пийне, да се стопли, да се покрие с кожухчето и да спи така дванайсетина часа поред или повече, колкото му се спи. И като помисли за това, усмихна се на неосъществимостта на желанията си.

„Да ти даде медал може и командирът на дивизията, да ти даде орден — може и командирът на армията… А твърдо да ти обещае на теб, батальонния командир, че ти, когато не си в болница и не си във втори ешелон, а в собствения си батальон, на предната линия, ще спиш дванайсет часа поред — това на фронта не може да ти обещае и сам господ бог.“

 

 

— Влезте първо сам! — Адютантът кимна към вратата, от която излезе.

Синцов, седнал заедно с немеца в адютантската стая на Серпилин, щом видя как немецът също става, му рече:

— Вартен! Зетцен зи зих!^[3] — И влезе сам при Серпилин.

— Другарю генерал, по заповед на командира на Сто и единайсета дивизия в щаба на армията е доставен генерал-майор Инсфелд, командир на Двайсет и седма пехотна немска дивизия.

Когато Синцов влезе и като затвори след себе си вратата се изпъна на прага, Серпилин стоеше до масата и се подпираше на нея с пръстите на лявата си ръка. Той дигна ръката си и с едва забележимо движение на раменете отбеляза, че приема рапорта. Лицето му беше такова, че на Синцов се стори: Серпилин не го позна.

— Благодаря — рече Серпилин все с онзи учудил Синцов неподвижен, чужд израз на лицето и като направи две крачки насреща му, подаде ръка. — Здравейте, Иван Петрович, виж какъв си станал!

— Какво, не ме ли познахте веднага, другарю генерал?

— От дивизията предварително телефонираха кой придружава, а така май нямаше да те позная.

— Преводачът ще дойде след пет минути — рече зад гърба на Синцов адютантът.

— Значи, имаме пет минути. Сядай.

Серпилин седна отстрана на масата и като подпря бузата си с ръка, известно време мълчаливо гледа Синцов.

— Не, щях да те позная. Кажи откровено: имаш ли сили да забравиш как излизахме тогава от обкръжението?

— Никога няма да забравя това — рече Синцов.

— И аз нямам сили да го забравя. — Искам и не мога. А може би така и трябва — да нямаме сили да забравим всичко това?

Казвайки това, сякаш мислеше още за нещо. Сякаш беше едновременно и близо в мислите си до онова, за което говореше, и много далеч.

— Аз още първия ден, когато дойдох в армията, ви видях на пет крачки — рече Синцов.

— А защо не се обади?

Синцов се запъна. Трябваше да обясни, че неочаквано е бил свидетел на тогавашния сериозен разговор на Серпилин с командуващия, а беше неудобно да обяснява.

— Вие бяхте зает.

— Все едно, трябваше да се обадите. Кога беше това?

— На девети януари в навечерието на настъплението.

— Да, в навечерието на настъплението… — Серпилин кой знае защо въздъхна и изведнъж, сякаш отърсил от себе си нещо, което му пречеше, рече с друг, променен глас: — Когато доложих на командуващия по телефона, той каза: „За първия генерал — орден!“ Така че смятай, че си го получил вече. Поздравявам те.

Синцов стана от столчето.

— Служа на Съветския съюз!

Серпилин поиска да му даде знак, но погледна часовника и сам стана.

— Да, далеко ни гонеше той тогава с теб. — И кимна към вратата, зад която там, във втората стая, седеше немецът. — За умрелите ми е жал. За всички умрели ми е жал. За тях ми е жал. Те вече няма да могат да взимат в плен немски генерали. И дори на сън няма да видят това… Как мислиш ти, батальонни командирю, днес от своя пост, след като си хванал в плен генерал, дълго ли още ще издържат?

— От моя пост е трудно да съдя, другарю генерал…

— Не е вярно — пресече го Серпилин. — Тъкмо без теб е мъчно да се съди.

— Според мен, вече няма дълго.

— А конкретно?

— Два-три дни.

— Колко души останаха в строя в батальона ти?

— Днес сто и девет.

— Не е много — рече Серпилин. — Вземи разписка от адютанта за немеца. И тръгвай. Пази се, доколкото е възможно, щом според теб са останали вече само два-три дни.

— Ще се постарая — рече Синцов. — През това време, през което не сме се видели с вас, вече четири пъти бях ранен. Време е да спрем тук.

Серпилин го погледна внимателно и изведнъж попита:

— Коя година си роден?

— В дванайсета, другарю генерал.

— Да — рече замислено Серпилин и лицето му отново стана отсъствуващо. — Хайде, върви.

Стисна му ръката, обърна се и тръгна към своята маса, а когато седна и вдигна очи, Синцов вече го нямаше, на вратата стоеше адютантът.

— Къде е преводачът? Минаха шест минути.

— Още не е дошъл.

— А защо доложи, че ще бъде след пет минути? Щом дойде, нека влезе веднага с немеца. И докато немецът е при мене, не ме свързвай по телефона. При неотложно позвъняване ми доложи — ще говоря от твоята стая. Това е всичко.

Като погледна подир адютанта, с виновно движение затворил след себе си вратата, Серпилин седна до масата и тежко въздъхна. Дори при срещата си със Синцов не беше смогнал да скрие напълно онова, което преживяваше сега сам — беше доловил учудения поглед на капитана.

А сега трябваше да се съвземе на всяка цена и най-сетне, макар и пряко сили, да почне да мисли за този немец, а не за себе си и за сина си, за чиято смърт с описание на обстоятелствата му беше изпратил известие днес сутринта по военната поща непознатият му батальонен комисар Чернов, замполит на 96-та танкова бригада, и види се, добър човек.

Оказва се, че синът му е служил като помощник на командира по техническата част на батальона в тази бригада, бил е смъртно ранен и умрял на бойното поле.

За всичко това се съобщаваше в писмото и всичко беше тъкмо така, много просто, твърде просто, дори сигурно още по-просто, отколкото пишеше батальонният комисар Чернов, който сякаш се стараеше да докаже, че синът му действително е загинал геройски. Като че са потребни някакви особени обяснения!

За всяка смърт на фронта, освен за твърде очевидната вече на всички кучешка смърт на някой подлец, пишат на близките, че „е загинал геройски“… И така трябва да пишат. Как иначе? Изобщо, това най-често е истина, макар и да обяснява много малко.

От писмото ставаше ясно, че седмица след стоварването на бригадата от ешелоните се завързал първият бой и чак в края на този първи бой един снаряд попаднал върху танка, който синът му карал, за да изтегли под огъня друга повредена машина. Измъкнали сина му от танка на снега и той умрял след няколко минути, без да дойде в съзнание, преди да му е била дадена първа помощ. Ето всичко. Сега вече не можеше да се узнае нито какво е мислил в този свой първи бой, нито какво е чувствувал, нито от какво се е страхувал. Ясно беше само едно, че за възможната си смърт той е мислил и е искал Серпилин веднага да узнае, ако се случи. Батальонният комисар Чернов така пишеше: „Вашият осиновен син Вадим Василевич Толстиков преди началото на боя ме помоли, в случай че умре или бъде тежко ранен, да ви съобщя и едновременно с вас на съпругата му Анна Петровна…“

„Анна Петровна…“ „Моля да настаните в запазената за мен площ А. П. Толстикова и дъщеря й Олга.“ Серпилин с механична точност си спомни как синът му седеше тогава пред него, а той пишеше това заявление. Беше ли успял да я премести в Москва, или тя все още живее там, в Чита? Батальонният комисар Чернов не пишеше къде е изпратил известието до жената на сина му, сигурно смяташе, че Серпилин знае. А той не знаеше.

„Какво, съвсем сам ли искаш да останеш?“ — спомни си Серпилин горчивия въпрос на сина си тогава, в последната минута на срещата им. Не, той не искаше да остане сам, но не можеше да направи тогава нищо друго. Не беше имал и не можеше да има свобода на избор, той беше длъжен да поиска синът му да отиде на фронта, а не да се шляе в Москва. А ако в душата му въпреки всичко не беше умряла все пак обичта към сина, тя не беше умряла, защото синът му беше казал тогава „да“.

Обичта, значи, не беше умряла. Но синът му беше умрял. Войната беше постъпила посвоему и го беше убила още в първия бой. Беше постъпила така, сякаш искаше да го направи него, Серпилин, изцяло виновен за всичко.

Той помисли, че сега трябва да праща своя атестат на тази жена и това момиченце, които никога не беше виждал и които дори не се знаеше къде са — в Чита или в Москва. А това трябваше да се узнае, преди да се пише атестат за тях…

И друго помисли: какво знае и какво не знае тази жена за техните отношения със сина му?

Батальонният комисар Чернов беше писал за смъртоносната рана, но къде беше тази смъртоносна рана, не беше писал. А когато не пишат за това, обикновено значи — в лицето или в главата, за това е най-мъчно да пишеш на близките; знаеше по себе си.

Той си помисли това и видя влизащия капитан-преводач и зад него високия немски генерал в кител с тъмнозелена яка, с „Рицарски кръст“ на шия и с нашивка за зимната кампания на четиридесет и първа година. Генералът беше с побелели сколуфи, дълбоко хлътнали очи и силно изпити бузи. Френчът му беше явно широк.

„Гладувал е“ — помисли Серпилин с отсенка на неволно уважение към генерала, който беше споделил съдбата на войниците си.

Немецът се спря и рязко изпружи ръка напред. Лявата му буза нервно трепна, но той все пак положи усилие и направи този жест, въпреки положението, в което се беше оказал. После, като спусна ръка, назова името, чина и длъжността си.

Преводачът почна да превежда, но Серпилин го спря.

— Преведете само това, което ще кажа аз. Разбирам немски. Ако не разбера нещо, ще ви кажа. Съобщете му кой съм и от мое име го поканете да седне. А след това го попитайте защо си позволи да се обърне към мене, генерала от Съветската армия, с фашистки поздрав?

Немецът отговори, че поздравът, който е употребил, е сега уставният поздрав в германската армия.

Серпилин внимателно го погледна — този беше първият немски пленник, който в негово присъствие се решаваше на такъв поздрав.

— Попитайте го за придвижването му в службата — каза Серпилин на преводача.

Немецът отговори, че завършил юнкерското училище през 1908 година, започнал Първата световна война като командир на рота, а тази — като началник-щаб на корпус. Бил ранен в зимните боеве край Москва и заминал на лечение в Германия, а от май 1942 година е командир на 27-та пехотна дивизия.

— Попитайте го колко войници са останали в дивизията му? — Серпилин не беше уверен, че немецът ще отговори. Но немецът отговори, че преди пет дни, когато северната група била отрязана от главните сили и не била вече подчинена на армията, в дивизията му по списък се наброявали заедно с тиловите части четири хиляди и шестстотин души. Но оттогава имало много големи загуби, и те практически престанали да държат сметка за тях. И днес той не може точно да отговори на този въпрос. Моли да му повярват, че казва истината — през последните дни, въпреки доблестта на войниците си, Шеста армия престанала да бъде армия.

Немецът сви рамене и леко приведен напред, като отстраняваше подчертано от разговора преводача и се обръщаше само към Серпилин, добави:

— За съжаление, ние изглежда ще ви научим да воювате!

— А ние ще ви отучим! — Серпилин се обърна към преводача: — Попитайте го значат ли думите му за Шеста армия, че той смята по-нататъшната съпротива за безполезна?

— Да — рече немецът. — От двайсет и шести януари, откак Северната група е отрязана от Южната.

— А защо, щом смята така, се е предал едва днес?

Немецът отговори, че се е предал днес сутринта, защото бил отрязан и се е оказал в безнадеждно положение. Но частите на дивизията му са длъжни и ще продължават съпротивата, тъй като досега няма заповед да я прекратят.

„Тогава да беше се бил, докрай, щом си тъй принципиален! — помисли Серпилин. — Както донасят, имал си със себе си петима офицери, десет войници, всички въоръжени. Да беше се бил, докато те убият, щом като не си получил друга заповед. А така излиза, че защото лично си се оказал днес в безнадеждно положение, си вдигнал ръце. А всички останали твои подчинени, отрязани вчера от тебе, не са ли в безнадеждно? Да не би да имат надежда? Мръсник си ти, фашист!“

Макар че, напълно вероятно, не можеше да се откаже на този немец лична храброст, все пак имаше нещо мръсно в това, че той, който смяташе вече от пет денонощия съпротивата за безполезна и сам се беше предал, заявява, че войниците от дивизията му все пак трябва да продължават да се бият и да не се предават, докато не получат заповед. И как спокойно, мръсникът му, говори за това! Как бързо си е измил ръцете! А от кого трябва да чакат войниците му заповед за предаване?

— Питайте го — рече троснато Серпилин, — от кого войниците и офицерите на дивизията му трябва да получат заповед за предаване, щом той, техният командир, е в плен.

— От началник-щаба, който изпълнява моите задължения — рече немецът. От него не се изплъзна промяната в тона на Серпилин. И той, като искаше явно да смекчи ситуацията, додаде, че се е отказал да се обърне към войниците си с предложение да се предадат не защото смята за необходима по-нататъшната съпротива, а защото това е безполезно: войниците и офицерите от дивизията му не се подчиняват вече на неговите заповеди. Ако господин генералът има някакви други въпроси, на които той е в състояние да отговори, готов е да го направи. След като каза това, той доста дълго мълча и чака.

Серпилин също мълчеше. Много му се искаше да каже на този немец: „Късно! Късно е да си придавате важност, късно е да отговаряте на интересуващите ни въпроси, защото, точно казано, днес тези въпроси вече не съществуват. Само през вчерашния ден са взети повече от хиляда пленници, известен е и съставът на вашата групировка, и номерата на частите, и размерите на глада, и мащабите на загубите. И макар че от щаба на фронта телефонираха да не те задържам дълго, защото основният разпит ще бъде там, откровено казано аз не предвиждам особена полза от този разпит. Днес, 31 януари 1943 година, всичко съществено, което можеш да ни кажеш, се свежда до това, че твоята стигнала до Волга проклета Шеста фашистка армия е на края на гибелта си и ще загине до последния човек, ако не се предаде в най-близки дни. Но това аз знам и без тебе. И го знам по-добре от тебе. И ти си ни нужен, не защото можеш да кажеш нещо такова, което ние не знаем, а защото ни е важен самият факт на залавянето в плен на първия немски генерал на фронта на нашата армия. Значи, работата е стигнала вече дотам!“

Серпилин гледаше мълком генерал-майор Инсфелд, командира на 27-а немска пехотна дивизия, и сега му се струваше, че ей този седнал пред него фашист е виновен за цялото тегло, което изпълваше живота му. Виновен е и за смъртта на жена му, и за смъртта на сина му, и за оня страшен разговор със сина му там, в Москва, и за това, че самият той, Серпилин, беше откаран в лагер заради „пропаганда на превъзходството на фашисткия вермахт“, и изобщо за всичко онова, което в нашата армия отиде с главата надолу след тридесет и шеста година. Този немец се струваше на Серпилин сега виновен за това, че фашизмът е дошъл на власт в Германия. А тъкмо с фашизма в Германия започна всичко! Тъкмо с него! Изплашихме ли се от него, че почнахме да правим глупост след глупост, безмислица след безмислица?…

„А какво значи «ние»? Какво значи «ние»? — попита се Серпилин. — Не, тогава аз не се уплаших от немците, аз разбирах, че са силни, но не се уплаших от тях, а напротив, от самото начало мислех какво трябва да направим, за да излезем все пак по-силни от тях. За това мислех, за това говорех… Най-сетне за това четох лекции, тъкмо онези, за които ме затвориха тогава. Не, аз не се уплаших. А кой се уплаши?… Изплаши се оня, който ме затвори, изплаши се оня, който, от една страна, се страхуваше да знае цялата истина за силата на фашизма, а, от друга страна, подозираше, че едва ли не всеки от нас е готов да се преклони пред тази фашистка сила, готов е да й се продаде. Какво проклето време преживяхме ние и колко ни струва то? И как навярно ей този фашист, който седи сега пред мене, е тържествувал тогава, в трийсет и седма и трийсет и осма година, когато в нашата армия се вършеше буквално всичко, което можеше да облекчи победата им над нас!“

Никога още в живота си, в най-тежките минути, Серпилин не беше мислил за това с такава сила и ярост, както сега, когато гледаше този фашист.

Под напора на всички тези мисли дори забрави, че трябва да нахрани немския генерал и в съседната стая го чака обед, за който предварително е дадено нареждане.

Да, това е необходимо да се направи, преди да се изпрати по-нататък. Но на Серпилин сега беше неприятна мисълта — да седи и да обядва с този немец, както се канеше да направи отначало.

— Готов ли е обедът? — попита Серпилин адютанта, който ненадейно открехна вратата.

Адютантът каза, че всичко е направено както е заповядано, но на кабела е началник-щабът на фронта. Серпилин тръгна към телефона и пътьом каза на адютанта да приберат третия прибор: немският генерал ще обядва само с преводача.

— Защо не докладвате, че пленникът е при вас? — попита началник-щаба на фронта.

Серпилин се запъна: не беше свикнал да лъже. Преди час беше доложил в щаба на фронта, че карат немеца от предната линия и веднага телефонира и на Батюк, който се намираше в една от дивизиите. Батюк, много доволен, му каза да позабави малко: искаше с очите си да види взетия в плен немски генерал, „че то после ще го изпратим на фронта и хич няма да го видиш!“. Забележка, нелишена от основание. Но Батюк все още не беше дошъл, а началник-щаба на фронта искаше да му се изпрати незабавно пленника.

Серпилин каза, че преди да го отправи по-нататък, иска да нахрани немеца и, без да си криви душата, спомена за Батюк.

Явно началник-щаба на фронта разбираше желанието на командуващия армията да види с очите си заловения от него немски генерал.

— Давам трийсет минути, повече не мога — рече той. — Ще се върне ли, или няма да се върне командуващият, пратете го след трийсет минути и донесете за това!

— Ще бъде направено! — Серпилин разбираше, че там, в щаба на фронта, по същество са прави.

Немецът седеше и чакаше, без да е променил с нищо позата, в която беше го оставил Серпилин. Трябва да му се отдаде заслуженото, той имаше добро самообладание.

— Преведете му — рече Серпилин, — сега ще бъде изпратен в щаба на фронта. Но преди това го каня да обядва.

Немецът го изслуша и се поклони.

— А сега преведете му, че ще обядва с вас.

По лицето на немеца се виждаше, че той се беше настроил за друго. Сви тънките си устни и набързо стана.

— Вървете — рече Серпилин на капитана преводач. — На свое разположение имате половин час. Не се разтакавайте.

Немецът напрегнато стоеше и очакваше, че ще му преведат думите на Серпилин. Но преводачът каза само:

— Бите…

И посочи вратата.

Немецът тракна с токове и излезе.

Като гледаше подире му, Серпилин си спомни за себе си — как излизаше в четиридесет и първа от обкръжение през Смоленските гори заедно с политрука Синцов, който сега беше хванал в плен и беше докарал тук този немец. Вървеше със скъсани обуща, с раздрана рубашка и ромбът на лявата петлица беше изрязан от околожката на фуражка. Ето такъв щеше да попадне в плен при този или друг немец, ако през нощта на пробива, ранен в двата крака, не бяха го изнесли на шинел войниците… Ала все едно: нямаше да попадне — щеше да се застреля предварително, без колебания, беше се приготвил за това.

„И все пак, въпреки всичко — изведнъж помисли той, — можех да попадна и в плен, ако не бяха ме изнесли с шинел: щях да загубя съзнание или щях да се застрелям не смъртоносно, или пък по някаква друга случайност, по която се оказаха в плен други хора, сигурно никак не по-лоши от мене“.

Той вдигна слушалката и взе да търси Батюк. От дивизията отговориха, че командуващият е заминал наскоро.

„Може да не завари немеца“ — помисли с яд Серпилин и си спомни вчерашния вечерен бюлетин, в който се говореше за продължаващото успешно настъпление и големите трофеи на войските от Воронежкия фронт. Ако се съдеше по датите и някои други признаци, съдържащи се в писмото на батальонния комисар Чернов, синът му сигурно е загинал там, на Воронежкия фронт.

Да, върти се бясното колело на войната и всеки ден прегазва някого, и сега е прегазило сина му още в първия бой. И макар че, ако поискаше, синът му можеше да попадне на фронта много по-рано, още преди година, в това, че той след всичко, което стана, загина тъкмо в първия си бой, имаше нещо необяснимо жестоко, което не излизаше от главата на Серпилин.

Телефонът издрънча. От онази дивизия, отдето неотдавна беше заминал Батюк, съобщиха, че е заловен в плен полковник — командир на немски артилерийски полк. Едва остави слушалката, и от друга дивизия съобщиха, че е хванат квартир-майстерът на армията или на корпус: не бяха сварили да се ориентират и ако се съдеше по обясненията, не знаеха ясно каква длъжност е тази — квартир-майстер.

Тези две позвънявания поред усилиха още повече усещането за нещо огромно, което се извършваше пред очите му. „Да, малко по малко свикваме да побеждаваме“.

Той погледна часовника и отново се залови за телефона. Батюк все още го нямаше, а вече трябваше да изпратят немеца в щаба на фронта.

На вратата се появи преводачът.

„Точен“ — отбеляза на себе си Серпилин.

— Другарю генерал, завършва второто, а третото още не е ял. Как ще заповядате да постъпя?

— Почакай — рече Серпилин и като чу в слушалката гласа на началник-щаба на фронта, попита: — Другарю генерал-лейтенант, да изпратим ли при вас немеца, макар и да не се е наобядвал?

— Нека се наобядва, можеш сега да не бързаш — долетя неочаквано веселият глас на началник-щаба на фронта. — Обстоятелствата се промениха. Паулус с целия си щаб се е предал на Шумилов. Шестнайсет или седемнайсет генерала отведнъж. Сега ще ги преброят.

И началник-щаба на фронта остави слушалката. Види се, там при тях имаше голяма суетня.

Серпилин също остави слушалката и като се усмихна за първи път през цялата тази тежка за него сутрин, попита преводача:

— Завършва второто, а какво имате за трето?

— Компот.

— Нека яде компот и да не се задави. Докато е ял първото и второто, нашите хванали Паулус с целия му щаб…