Константин Симонов
Хората не се раждат войници (40)

Осемнайсета глава

Времето беше лошо от самото начало на полета. Земята ту се откриваше, ту се закриваше, после дълго летяха без каквато и да е видимост. Когато земята отново се откри, летецът излезе от кабината и се наведе към Серпилин.

— Мислим все пак да не кацаме в Саратов. Времето и там, и в Москва, навсякъде е лошо. Какво мислите, другарю генерал?

— Защо питате? — рече Серпилин. — Аз съм пътник.

— Ясно, другарю генерал. Още повече, че ми се иска да закарам по-скоро ранената! Ще ида да поприказвам с нея как се чувствува. — Летецът мина покрай Серпилин към опашката на самолета.

„Нека сами решават — помисли Серпилин. — И изобщо да става каквото ще.“ Но това мислено изговорено „изобщо“ се отнасяше вече не към времето, а към неочакваното му повикване в Москва.

Снощи, когато вече приготвяше леглото си и сваляше ботушите, позвъни Захаров и го помоли да намине към него. Трябваше да се облече и да отиде, като недоумяваше какво е това бързане. Два дни откак бяха свършили боевете, утре на площада на Падналите борци щеше да има митинг, искаше му се преди това да си отспи, да отиде там като на празник, със свежа глава. Може би има някаква промяна с митинга? Така мислеше, докато отиваше при Захаров, не предполагаше друго.

— Приготви се, Фьодор Фьодорович, да летиш утре в девет за Москва — рече Захаров. — Членът на Военния съвет на фронта се обади. Василиев те вика.

— Така — Серпилин неволно въздъхна от вълнението, което стегна гърлото му: „Василиев“ през последните месеци беше условното име на Сталин.

— А при кого да се явя там? Направо да се явя?

— Не знам — рече Захаров. — Там вече не е нашата епархия. Ще те посрещнат, щом са те повикали.

— Кому да предам щаба на армията?

— За това нищо не е казано засега.

Захаров очаквателно го погледна, но Серпилин издържа този поглед. Писмото, което беше писал на Сталин, се отнасяше до нещо, за което не можеше да се говори с когото и да било. Сам беше решил, сам го бе писал, сам го бе изпратил. И ако резултатът не е такъв, какъвто си очаквал, цялата отговорност ще е твоя — с никого не си споделил, с никого не си се посъветвал.

Той просто не отговори нищо на Захаров: по-добре да го обиди, отколкото да го постави в двусмислено положение.

— Знае ли вече командуващият?

— Да. Помоли ме да ти предам да се явиш при него утре точно в седем. Легна да спи. Впрочем, не съм сигурен — усмихна се Захаров. — Просто, докато не се успокои, не иска да говори с тебе. В яда си по телефона тегли една псувня. Едва, казва, се сработихме с началник-щаба, и някой рече да ми сложи крак — да ми го вземе! Ето как, значи, сте се сработили с него. А аз дори не бях забелязал.

— Не приказвай така — рече Серпилин. — Колкото ти направи за това, едва ли някой друг би направил на твое място. Трябва да си кажем правичката, и обстановката благоприятствуваше. Боя се, че при несполуки ние с него по-мъчно щяхме да се разберем. Да тръгвам ли с твое разрешение?

— Почакай! — Захаров измъкна от папката и показа две току-що получени шифровани телеграми от тиловото управление в Москва. В едната се разясняваше, че тъй като войските на армията след ликвидирането на немците в Сталинград са се оказали на повече от триста километра от линията на фронта, те следва да се преведат към втора разкладка. Във втората телеграма по същите причини се предлагаше да не се изплащат фронтови пари.

— Как да се разбира това? — Захаров сграбчи шифрованите телеграми и гневно ги разтърси пред носа на Серпилин. — Как да доведа тези хартийки до знанието на войниците и офицерите, когато само преди две денонощия свършиха боевете! Какво, трябва да се чувствуват виновни ли, че са хванали в плен и последния немец?!

— Всичко ми е ясно, Константин Прокофиевич, разбрах — рече Серпилин, който напълно споделяше чувствата на Захаров, а освен това добре разбираше, че това избухване с шифрованите телеграми не е току-така, а с намек: ако попаднеш при Сталин — да не ти е простено!… длъжен си да му кажеш това. А не му ли кажеш, значи съм се лъгал в теб!

Когато при излитането извиха, долу, под крилото на самолета още веднъж минаха развалините на Сталинград, сиво-белият квадрат на почти до земята сринатите от войната квартали.

Серпилин си спомни как веднъж в Туркестан на ученията бе летял над пустинята с бръснещ полет и внезапно бе зърнал сред пясъците няколко проснати, полуразмъкнати от птиците скелети на хора и камили… Развалините на Сталинград напомняха тези скелети в пустинята.

Сега, час след излитането, всичко това бе останало вече далече назад.

„Добре ще е, ако е направо в Москва — помисли Серпилин. — Да заспя и да се събудя отведнъж там, от тласъка на колелата о земята! Миналия път, когато летях за Москва, мислех из целия път за жена си: жива ли е, или не е жива? А сега — жив или не жив — няма за кого вече да мисля!“

Извади от джоба на рубашката си писмото за смъртта на сина си, тури си очилата и го препрочете. Прибра писмото, но очилата не сне и още дълго седя така. Седеше и мислеше: пристигнала ли е, или не е пристигнала от Чита в Москва жената на сина му? Ако е останала в Чита, работата ще е по-проста — трябва само да научи нейния адрес и да й изпрати атестата. А ако е пристигнала, ще трябва да говори с нея. А какво да говори не знае, защото не знае какво е научила тя и какво не.

Летецът се върна в кабината. Значи е ходил, поприказвал е там с ранената.

Самолетът беше комбиниран. Първите шест кресла — меки, а отзад, от двете страни — железни пейки, и по средата, още преди да пуснат пътниците, бяха закрепили носилка за болната авиаторка. Дори бяха направили крепила от ремъци, за да не я друса при люлеенето.

Авиаторката беше от женския бомбардировачен полк. Беше бомбардирала немците цялата есен и зима, а беше ранена не в бой. Кацнала вчера принудително със своята „пионка“ и си счупила гръбнака. Млада, красива, двайсет и една годишна, тя лежеше неподвижно насред самолета по гръб и се усмихваше на всички, които се приближаваха до нея.

Преди да се качи в самолета, докато вътре закрепяваха носилката, Серпилин стоеше и чакаше пред стълбата заедно с една жена-майор, командир на бомбардировачния полк, която беше дошла да изпрати своята авиаторка.

Странно беше това, дето ей така, изведнъж, както стоеше пред самолета, се запозна с тази жена-майор. Преди пет години, в трийсет и осма, когато за пръв път бе чул името й, мисълта, че някога ще се срещнат на фронта, би му се сторила не само невероятна, но просто нелепа.

За полета на трите жени, които летели от Москва до Далечния изток без кацане, те бяха научили тогава от един бивш търговски представител, който се върна да нощува в бараката, след като беше мил пода в лагерната канцелария.

Пътят на полета минаваше недалеч от техния лагер, само на триста километра южно, но това беше друг свят и друг живот, като че навеки откъснат от тях. И все пак, когато бившият търговски представител им разказа всичко, което беше чул за полета, докато търкал с парцал пода, те имаха достатъчно сили да се радват, че в онзи, другия, откъснатия от тях свят, продължават да стават такива неща. Значи, все пак не спят, изпитват самолети с далечен радиус на действие, продължават да се готвят за война с фашистите.

— Бива си ги нашите жени! — рече Гринко, с когото те тогава живееха в една барака.

А когато някой го бодна: „Жени, ама не твои!“ — отговори:

— Не, мои. Ако ме нямаше мене, нямаше да ги има и тези жени. Ако не бях натирил Деникин от Орел до Ростов, много щяха да летят те сега!

Серпилин си спомни за това, докато жената майор му разказваше за своята авиаторка. Когато после в самолета минаваше напред към своето място, покрай легналата в носилката девойка, той се спря, долепи ръка до калпака си и вече седнал в креслото, продължаваше да чувствува, че тя лежи там зад гърба му, лежи, завинаги осакатена, със счупен гръбначен стълб.

У него понякога пламваше възмущение срещу онова, което войната върши с човешкото тяло. Идваше му на ум рядко, но затова пък с по-голяма сила. Невъзможно е, когато воюваш, да държиш през цялото време мислено пред очи този кървав горчив низ от човешки умирания и осакатявания, които почти всяка от получените и дадени от тебе заповеди предполага. Почти всичко, което ставаше във войната, беше в очите му напълно естествено: и всекидневните ранявания, и смъртните случаи, и разстрелите за страх или неподчинение, и неизбежните жертви от собствения огън и собствените мини, и многото или малко кръв, с която така или иначе всеки ден е свързана войната. И само понякога, както това става с човек, който изведнъж е влязъл в добре позната стая, но неочаквано я е погледнал с други очи, той изпитваше възмущение, че войната изобщо съществува, и всеки ден и час, от сутрин до вечер къса на парчета, скъсява, пречупва живото човешко тяло. Ето и това момиче отзад в самолета е пречупила. Още се усмихва, а е вече мъртва до кръста…

В Саратов не кацнаха, но и Москва не ги приемаше, и трябваше да кацнат пътьом в Рязан. Престояха там недълго, но все пак, за да не замръзне, пренесоха авиаторката от самолета в стаята на оперативния дежурен, а после, когато разрешиха летене — я отнесоха обратно в самолета. Тук тя вече не се усмихваше, види се силите, които отнапред беше отделила за пътя, се бяха свършили, не бе могла да предвиди, че ще я изнасят и внасят още веднъж…

Когато се качиха обратно в самолета, минавайки край девойката, Серпилин си спомни пак за Гринко — как тогава, в трийсет и осма, се бе произнесъл гордо за тази авиаторка-майор и нейните другарки: „Нашите жени“. Възможно ли е с Гринко сега да стане така, както му се искаше — да не е загинал, да не е умрял, да бъде свободен и да може да повоюва?

През януари, когато заминаваше за фронта с новото назначение, мислеше да пише на Сталин за Гринко след свършването на операцията в най-подходящия момент за четене на такова писмо. А в действителност излезе другояче. На деветнайсети, когато пробиха втората линия на немската отбрана, щабът на армията се придвижи към селцето Гремучее, в едно дълбоко дере до него, на ново място. Но за Серпилин това ново място беше старо, добре познато от осемнайсета година, той не можеше да сбърка, въпреки отдалечеността на времето.

В това дере тогава се намираше ескадрон червени казаци, резерв на командира на стрелковата бригада, бившия царски щабс-капитан Правдухин, когото после, вече след пристигането на Сталин, Гринко замести. А когато на техните позиции пристигна Сталин, Гринко беше вече командир на полка. И техният наблюдателен пункт беше на около двеста сажена на югозапад от това дере, в окопите, които опасваха една неголяма височинка. А още по-надясно имаше втора височинка — наблюдателният пункт на батареята.

Серпилин още първия ден, щом се премести тук щабът на армията, взе със себе си ординареца Птицин и отиде на тази височинка, дето бяха стояли тогава, през осемнайсета година. Имаше малко сняг; на места вятърът го беше издухал съвсем до покритата с лед прошарена трева. По пътя попаднаха на три ями от наши тежки снаряди, около тях лежаха убити немци. Самата височинка, изглежда, не бяха разоравали, наоколо бяха орали, а тук не. От съобщителния ход, който водеше нагоре към наблюдателния пункт, не беше останала следа, но от оня окоп, който някога бяха изкопали в началото на нанагорнището, колкото и странно да беше, имаше белег — змиевидна, едва забележима падинка. В нея се беше задържал малко сняг и тя се отделяше, беше по-бяла от всичко наоколо. А някога това беше окоп с пълен профил. Иван Алексеевич — по това време началник-щаб на полка — сам следеше доколко грамотно изкопават в полка окопите. Относно окопната грамотност хората в полка бяха дори прекалено грамотни — бяха изкарали по три години в германската война, но ги мързеше да правят това — омръзнало им беше и наричаха Иван Алексеевич заради придирчивостта му „негово благородие“, и пущаха слухове, че бил бивш офицер. Един път дори някой стреля през нощта в гърба му.

Сталин тогава дойде при тях пеш, автомобила, с който беше пристигнал, беше оставил по-назад, и ги похвали тъкмо за пълния профил на окопите, каза, че в Революционния военен съвет ще ги даде за пример на другите отбраняващи се части.

После, след като огледа окопите, той се изкачи по съобщителния ход горе, на наблюдателния пункт, погледа малко с бинокъл степта и се върна обратно в окопа. Денят беше тих, белите казаци не стреляха до вечерта. Свариха на огъня чай в едно канче, пиха петимата: Сталин, Гринко, Иван Алексеевич, Серпилин и още един пристигнал със Сталин, не се знаеше адютант или от охраната, неприказлив човек. Когато седнаха да пият чай, Сталин му направи знак с пръст и той извади от окачената на хълбока му офицерска военна чанта една фунийка от вестник и изсипа от нея върху капачето на канчето малко дребно натрошена захар. Сталин се засмя и каза:

— Чаят ваш, захарта наша.

Тогава той не остана дълго при тях, разпита ги за бойната готовност и настроенията, отговори на няколко техни въпроса и каза, че е време да тръгва.

Сега, след двайсет и пет години, застанал на бялото змийче от сняг — всичко, което бе останало от тогавашния царицински окоп, Серпилин си спомни всичко, както беше: къде бяха наклали огъня и кой къде беше седял, докато пиеха чай. Откъм края — оня мълчаливият, с кожената куртка, после Сталин и до него Гринко, а двамата, той и Иван Алексеевич — от другата страна, с лице към Сталин. А захарта беше натрошена на съвсем дребни парченца и когато допиха чая, мълчаливият с кожената куртка вдигна капака на канчето и изсипа останалата захар обратно в своята фунийка от вестник.

После Серпилин и Иван Алексеевич останаха, а Гринко изпрати Сталин до автомобила и когато се върнаха, го хвалеше, загдето откровено, без да скрива тежкото положение, отговарял на техните въпроси за продоволствието и обстановката по фронтовете на републиката.

Така беше тогава, в осемнайсета…

Зад гърба на Серпилин нетърпеливо пристъпваше неговият ординарец Птицин, който недоумяваше какво особено е намерил генералът в тая пустош, а Серпилин стоеше и мислеше, че или вече никога няма да пише на Сталин за Гринко, или ще пише още днес, когато сама съдбата не само го е довела, ами може да се каже го подтиква: пиши!

През нощта той написа онова писмо, заради което, трябва да се предполага, сега го викат. Започна от това — как сега, в четиридесет и трета, отново е попаднал там, където при тях в осемнайсета дошъл другарят Сталин, а в заключение молеше да се преразгледа делото на Гринко. Писа, че не само познава Гринко от съвместната служба, но може да потвърди, че той и в лагерите е останал докрай предан на съветската власт и лично на другаря Сталин. А накрая написа: „Скъпи другарю Сталин! Смятам за свой дълг да ви доложа, че корпусният командир Гринко не по-малко от мен е предан на Родината и не по-лошо от мен би я защищавал от фашистките нашественици. Ако вие ми вярвате, мястото на двама ни с корпусния командир Гринко е на фронта тук, дето съм аз, ако не ми вярвате, значи, и на двама ни мястото е там, дето е той.“

Когато препрочете тези думи, трепна и вече искаше да ги зачеркне, но не си позволи да направи това и изпрати писмото. А когато то замина, няколко нощи поред, въпреки умората, дълго не можеше да заспи и едва след седмица надви себе си и успя да не мисли за това. Реши както в боя: колкото и да си претеглял и да си се колебал преди започването, после, когато сте тръгнали напред, вече е късно да мислиш дали е трябвало, или не е трябвало да почнеш.

Когато самолетът се приземи в Москва на Централното военно летище и Серпилин слезе пръв по стълбичката, насреща му от спрялата право пред самолета емка изскочи висок майор със златни пагони и сини черти по тях и като долепи ръка до ушанката си, попита?

— Генерал-майор Серпилин?

— Да.

— Очаквам ви.

— Аз имам там багаж — рече Серпилин. — Куфар и вещева торба.

— Шофьорът ще остане и ще ги вземе — рече майорът. — А ние с вас ще отидем до телефона. Тук наблизо.

Майорът посочи с ръка виждащата се на няколко десетки крачки двуетажна сграда с камуфлажни петна. Серпилин я помнеше. Там през януари те заедно с Артемиев, докато чакаха излитането, се грееха при оперативния дежурен.

— Да вървим. — Той подтисна желанието си да попита кому ще телефонират направо от летището. Вместо това попита, като погледна под око пагоните: — Отдавна ли тук, в Москва, сте преминали към новата униформа?

— От две седмици.

Те се изкачиха на втория етаж, но не влязоха в стаята, дето той някога се беше грял при оперативния, а в друга, с табелка „Командир на частта“.

— Селезньов в стаята си ли е? — попита майорът станалия от адютантската маса лейтенант.

— На летателното поле.

— Ние ще влезем да телефонираме.

Майорът кимна към вратата в дъното на стаята и без да дочака отговор, властно я отвори като своя и пусна пред себе си Серпилин.

— Ей сега ще доложа. — Майорът се приближи до една маса с четири телефона, вдигна слушалката, набра номера и като държа цяла минута слушалката притисната до ухото си, с напрегнат глас назова познатото на Серпилин по слух презиме на Сталиновия помощник — … докладва Рудаков. Генерал-майор Серпилин пристигна. Намира се на летището. Тъй вярно! Предавам слушалката…

Серпилин взе слушалката и едва успял да каже: „Слуша Серпилин“, чу дрезгав, сърдит глас:

— Къде се загубихте вие там? Другарят Сталин питаше за вас, а вас ви няма!

— Стояхме в Рязан и чакахме благоприятно време — рече Серпилин.

— И го дочакахте — все тъй сърдито рече гласът. — Имате ли квартира в Москва?

— Имам.

— Идете в квартирата си, стойте и чакайте. Неотлъчно. Ясно ли е?

— Ясно.

— Предайте слушалката на съпроводителя.

Като не чу нито „здравейте“, нито „довиждане“, Серпилин подаде слушалката на майора.

— Слушам — рече майорът. — Ясно. Тъй вярно! Ясно. Тъй вярно! — И като остави слушалката, погледна Серпилин. — Къде е вашата квартира?

— До академията „Фрунзе“.

— А има ли телефон?

— Има.

— Тогава ясно. Защото ми е заповядано, ако квартирата е далеч и няма телефон, да ви закарам в хотел „Москва“. Да тръгваме ли?

— Да тръгваме — рече Серпилин, — само трябва да проверим. Кой тук от тези е градски? — попита той за телефоните и докато набираше номера, помисли: „А може би ще бъде по-добре, ако никой не отговори. Ще отида и ще чакам в хотела.“

На телефона дълго не се обаждаше никой и той вече се канеше да остави слушалката, когато изведнъж непознат млад женски глас рече:

— Слушам ви…

— Търся Мария Александровна — рече Серпилин.

— Нея я няма, тя е на работа.

— Тогава синът й.

— И него го няма.

— А кой е на телефона? — попита Серпилин, като се досещаше вече кой е.

— Тяхната съседка — отвърна младият женски глас. — Може би искате да им предам нещо?

Но Серпилин не отговори нищо, постави слушалката и се обърна към майора:

— Да тръгваме.

Когато излезе, колата беше вече пред входа, на задната седалка бяха сложени нещата му. Майорът отвори пред Серпилин предната вратичка, а сам седна отзад, до багажа. Серпилин каза адреса и колата потегли.

— Другарю генерал, искате ли вестник? — попита майорът.

— Дайте…

Серпилин взе в ръце днешния брой на „Правда“, разгъна го, дори погледна заглавията, но измина половината път, докато се насили да чете: все мислеше за този телефонен разговор право от летището и за раздразнения глас: „Другарят Сталин питаше за вас, а вас ви няма…“

На първата страница и в утринното, и във вечерното съобщение на Информбюро вече не се споменаваше за Донския фронт. Войските на Югозападния, Южния, Северокавказкия, Задкавказкия, Воронежкия, Ленинградския и Волховския фронт водеха настъпателни боеве на предишните направления, а за техния Донски фронт в бюлетините нямаше вече нищо. Няма и няма вече да има! Щабът на фронта, който имаше опит в такива боеве, разбира се, ще бъде запазен и прехвърлен на ново направление. Но какви армии ще изтеглят с него и какви ще оставят в резерв и в Главната квартира или ще предадат на други фронтове — това е вече друг въпрос. „А за тебе лично тъкмо сега въпросът стои открит“ — помисли той, като си спомни отново за Сталин, който беше питал за него преди два или три часа.

Той сгъна вестника, подаде го през рамо на майора.

— Благодаря — и се обърна към шофьора. — Тук, на дясно!

Приближиха се до жилището му.

— Не сте ли чули, другарю генерал, кога ще докарат Паулус в Москва? Вчера се пръсна слух, че днес. На летището някои дори мислеха, че с вашия самолет ще го докарат — припряно попита майорът. Не беше редно да пита, но любопитството беше надвило школовката.

— Не знам, не съм в течение — отвърна Серпилин.

— Другите видях, но него не. Аз ще ви изпратя до квартирата — рече майорът, когато емката се спря пред входа.

Серпилин не отговори нищо, слезе, кимна на шофьора и тръгна нагоре по стълбата, като мислеше как ще се срещне със снаха си, дали знае, или не знае за случилото се. Майорът тежко стъпваше отзад с куфара и вещевата торба.

Звънец на вратата както преди нямаше — трябваше да чука. Когато отвориха, Серпилин прекрачи и видя пред себе си хванала дръжката на вратата млада жена с валенки, с бархетна рокля на цветенца и наметнато на раменете кожухче. Зад жената, хванало дръжката на другата открехната врата, която водеше за неговата стая, стоеше момиченце на около три години със също такава бархетна рокля.

Като продължаваше да стои на прага и гледаше неподвижното лице на жената, той й подаде ръка:

— Аз съм Серпилин.

— Аня — безмислено, механически рече тя и като събори от раменете си кожухчето и закачи Серпилин по устните с твърдите къдрици на косите си, падна с лице на гърдите му. Момиченцето заплака, дотича и задърпа майка си за роклята.

„Да, вече знае, но от това не ми е по-леко!“

Серпилин почувствува как отзад, като го поизтика с рамото си, се промъкна майорът с нещата. И като продължаваше да държи нещата в ръце, въпросително, през главата на жената, погледна Серпилин.

— Благодаря. Оставете ги тук — рече Серпилин.

Майорът остави куфара и торбата. Торбата се повали на пода. Той я повдигна и я подпря до куфара; после, като погледна още веднъж въпросително Серпилин, долепи ръка до козирката и се промъкна странишком назад към вратата. Чу се как изтича надолу по стълбата.

— Успокойте детето — рече Серпилин и затвори вратата.

Жената се откъсна от него, избърса разплаканото си лице с ръка, изхлипа, още веднъж се избърса и рече почти спокойно:

— Тя не разбира. Аз плача и тя плаче…

Момиченцето, като се държеше все още за полата на майка си, също за последен път изхлипа, спря и погледна Серпилин.

— Отдавна ли знаете? — попита Серпилин.

— От пет дни… Когато пътувах, не знаех…

Жената отвори широко уста и на Серпилин се стори, че тя ей сега пак ще заплаче. Но не заплака, а сякаш само преглътна нещо много, много голямо, от което дори я заболя в гърдите. Преглътна и се намръщи от болка.

— Ние заехме вашата стая.

— Добре сте направили — рече Серпилин. — Аз скоро ще замина пак.

Той вдигна от пода падналото от раменете на жената кожухче и не знаеше какво да направи с него — да й го даде ли, или да го окачи на закачалката. Стори му се, че в квартирата е по-топло, отколкото при предишното му идване. Но жената протегна ръка към кожухчето и го наметна на раменете си.

— Отопляват, а аз зъзна.

Кожухчето беше старо, кърпено, от втори или дори трети брак. „Не го е сдал, когато е заминавал от Далечния изток. Оставил го е на жена си…“ — помисли Серпилин за сина си и като погледна още веднъж изправената пред него жена, едва сега забеляза колко е висока. Когато е ходила заедно със сина му, сигурно е била на един ръст с него. Спомни си писмото на замполита: „Изнесохме го от танка… без да дойде в съзнание…“ Така се казва — „изнесли“, а какво са изнесли? Колкото по-малко знаеш как действително изглежда всичко това на фронта, толкова по-добре!

— Да влезем в стаята — рече жената. И докато Серпилин се събличаше, тя зад гърба му незабелязано отнесе от антрето в стаята куфара и вещевата торба.

Когато той влезе вътре, момиченцето стоеше до куфара и съсредоточено щракаше с езичето на ключалката.

— Престани — рече майката.

— Нищо, оставете я. — Серпилин седна до масата. Жената се отпусна на един стол срещу него.

Ето тъй седяха тук със сина си през онази нощ. Той тук, където е сега, а синът му на нейното място. Сега, когато жената седеше до масата, оклюмала, подпряла с една ръка бузата си, както правят селянките, а с другата зиморничаво, под кожухчето, прихванала рамото си, тя имаше обикновено красиво младо лице с почервенял от плача нос, с изхапани, напукани широки устни, с набързо прибрани с гребенче прегорели къдрици от отдавнашно къдрене. Едно от тези едновременно и красиви, и незабележими лица, с които Русия е така богата.

Кой знае защо той си беше представял жената на своя син друга — мъничка, спретната, с грижливо поддържана външност. Така му се бе сторило по снимката, която бегло беше погледнал онази нощ.

— На мен ми съобщиха на трийсет и първи на фронта — рече той. — А на вас?

— А на мене, когато пристигнах… Един негов другар, по негова заръка, ме посрещна на гарата. Докара ме и тук ми каза… А като пътувах — не знаех, дори не ми минаваше през ум. Не знаех, че е на фронта, смятах, че е в Москва. Когато ми е пращал писмото, с което ме викаше, не ми е писал за това, може би се е съмнявал дали ще дойда в такъв случай от Чита. Мислех, ще ме срещне на гарата. А този негов другар, Филимонов, когато ме срещна, каза, че е на фронта. А когато ме доведе тук, каза, че е убит…

Тя отново въздъхна, като преглътна онова тежко, каменно, което бе изместило сълзите и пак се намръщи от болка.

— А чак после, на другия ден, Мария Александровна ми даде неговото писмо. Той тук, на този адрес, ми го е изпратил, за да го получа, когато пристигна. Докато е бил още жив. Ще ви го покажа…

Тя стана, приближи се до етажерката, извади изпод една везана покривчица писмото и го сложи на масата пред Серпилин.

А момиченцето все щракаше и щракаше в ъгъла с ключалката на куфара.

— Не ви попитах, сигурно искате да хапнете след пътуването.

— Да, гладен съм — рече Серпилин, макар сам да не знаеше дали е гладен, или не, не мислеше за това. И добави, че във вещевата торба отгоре до половината са продукти — нека види какво има там.

— Ние имаме — рече тя. — Аз сварих супа за два дни и второ има. Той оставил за нас дажбата си от цял месец. Всичко имаме…

Като каза това, тя не изхлипа, а извика като от болка. После се приближи до момиченцето и го задърпа за ръката от куфара.

— Да идем, дъще, да идем в кухнята…

Писмото на сина му беше обикновено — писмо като писмо. Пишеше, че тяхната част разгромява фашистките нашественици, че е жив, здрав и всичко е наред. Поздравяваше я предварително с пристигането й в Москва. Пишеше да поприказва за настаняването си на работа с Филимонов, който е в течение на работата. В края я прегръщаше и целуваше, а за дъщеря си беше нарисувал няколко мишки с дълги опашки. Писмо като писмо! Само човекът, който беше написал това най-обикновено писмо, го нямаше вече на тоя свят и затова беше тежко да се чете. В края бяха добавени няколко думи за Серпилин. Молеше жена си да не размества нищо след майка му, нека всичко засега си остане както е било. Защото ако баща му внезапно си дойде от фронта, ще му бъде неприятно, че в стаята нещо не е така, както е било при майка му.

„Какво знае тя и какво не знае от онова, което стана между него и нас — мене и майка му? Всичко — едва ли, а нещо сигурно знае. Не е възможно да живеят с години заедно и нищо да не знае. Сигурно все някога е трябвало да обясни защо майка му не отговаря на неговите писма.“

Погледна смачканата покривка на кревата, потрепна от спомени и горчиво удари с юмрук по масата. Проклета квартира! Не квартира, а морга!

Когато удари с юмрук по масата, нещо издрънча. Телефонът ли? Скочи, ослуша се — не, така му се е сторило!

„Ето, да му кажа, ако ме извика — помисли той за Сталин, — колко струва онази трийсет и седма година само на нашето семейство… Разбира се, няма да кажа, няма да се реша. Пък и да бих се решил, все пак, докато не е свършила войната, не му е времето.“

Дори сега, когато синът му беше убит, той не помисляше, че е могъл да се отнесе тогава към него другояче. Въпреки всичко, не сложи кръст в оня момент, отнесе се като към човек — поиска онова, което би поискал от самия себе си. И той го изпълни. И умря. А ако тогава през нощта не беше повел сам този разговор, беше се ограничил с онова, за което беше дошъл — с молбата баща му да регистрира в квартирата си семейството му, сигурно би останал жив и би служил сега в своето автомобилно управление, и би срещнал жена си на гарата, и би спал с нея заедно на този креват, жив и здрав…

„Нещо дълго се бави там в кухнята.“ Серпилин вдигна от масата писмото, приближи се до етажерката и го сложи обратно там, дето беше — под извезаната покривчица. „Нека всичко бъде както при майка ми…“ А какво е както при майка му? Какво може да бъде както при майка му, когато я няма майка му? Нека всичко преобърнат с главата надолу — по-добре дори! И без това вече няма дом. Остава той — възрастен, самотен човек; остава там в Сталинград ординарецът му Птицин, също тъй възрастен и временно, докато трае войната, също самотен човек. Останала е и тази жена Аня, със своята дъщеря и негова внучка, и той трябва да прави нещо за тях, да се отнесе някак към тях. Щеш не щеш, всичко това е сега също част от твоя живот!

Поиска му се да позвъни на Иван Алексеевич, да позвъни и да му каже: „Ваня, аз съм тук!“ Но колкото и да му се искаше, въздържа се. Докато не се реши какво става с твоето писмо, излишно е да звъниш и да се виждаш с Иван Алексеевич, можеш, без да искаш да подведеш човека.

Снаха му донесе от кухнята вилица, лъжица, нож и чиния със супа. Момиченцето донесе след нея мъничка чинийка с филии хляб. Приближи се, сложи я на масата и пак избяга в ъгъла на стаята, при куфара.

Снаха му излезе и отново се върна с чиста чиния и тенджера. Обясни: държат цялата посъдина в кухнята, там се хранят.

— И аз можех… — едва почна Серпилин, но тя не му даде да довърши.

— Ех, какво приказвате! — и седна отсреща. — Ще пиете ли чай?

— Ще пия! А вие?

— И ние също. Щом изпиете чая, сигурно ще си починете от пътуването?

— Засега не мисля.

— Аз ще ви сменя чаршафите, в шкафа има чисти — тя кимна към кревата, — тези ще взема за нас на дивана.

— Защо така изведнъж?… — рече Серпилин. — Спете с нея, където сте спали, а аз ще легна на дивана. По всяка вероятност ще трябва и да вървя, когато ме повикат, засега няма да се събличам.

— Неудобно — рече снаха му; по лицето й се виждаше, че действително се чувствува неудобно в тази стая, и не говори току-така — за да каже нещо.

Серпилин дояде супата и не й даде да сложи второто в друга, чиста чиния.

— Тук, в дълбоката, защо да миете излишни чинии? И не слагайте много! Смятах, че съм гладен, а в действителност — не съм. А за в бъдеще ще се споразумеем с вас така: сега тук няма нищо мое — ни завивки, ни чаршафи, изобщо нищо. Всичко сега тук е ваше и нейно. — Той кимна към момиченцето. — И стаята е ваша. А мой, тук, да речем, е диванът, в случай че дойда и друг път. Вадим в писмото пише за работа, каква работа?

— Имал е пред вид да ме настани машинописка в автомобилното управление при този Филимонов, аз пиша на машина. Но аз не искам там.

— Защо?

— Не искам.

И не обясни защо. Дали не й харесва работата на машинописка, или не й харесва този Филимонов? Не обясни, но сви рамене така, че той разбра — няма да отиде!

— Аз ще отида сигурно в шивашка фабрика. Пътувах с една жена във вагона, тя ми разказа, че майка й била майстор в един шивашки цех. Шиели униформено облекло. Днес вече й телефонирах…

— Да идеш във фабрика — трябва наистина да умееш да шиеш, а не така, по домашному.

— Но аз умея. В нашия детски дом още от пети клас учехме кроене и шиене. И после две години работих в шивашка работилница.

— Значи, вие сте израснали в детски дом — рече Серпилин. — И баща си и майка си ли сте изгубили?

— Майка си изгубих рано — рече тя. — Баща ми скоро замина, остави ме на леля ми. А леля ми ме даде в детски дом…

— А къде е сега баща ви?

Тя сви рамене.

— Не знам.

— И кога ще отидете във фабриката?

— От понеделник ще тръгна. Не мога да издържам тук сама с нея — кимна тя към момиченцето.

— А къде ще я заведете? — попита Серпилин.

— Ами там, казаха ми, имало детска градина. Утре ще ида да проверя. Ако не беше тя, бих отишла в армията.

— Какво ще правите там?

— Каквото и да е. Преди войната изкарах с винтовка и наган от всички положения „отлично“. Нали знаете как е при нас в Далечния Изток, жените на командния състав…

Тя се поспъна малко при думата „жените“, но не се остави да заплаче.

— Знам — рече Серпилин.

— А как да отида с нея в армията? Жал ми е да я дам в детски дом, стига, дето аз съм била там. Ние, разбира се, живеехме добре в детския дом, но все пак, щом съм жива, няма да я дам. Прочетохте ли писмото?

— Да — рече Серпилин. — Сложих го обратно.

— А на вас не е ли писал?

— Не. Преди месец се видяхме за последен път с него тук, когато погребвахме майка му. А после не е писал…

— Вие месец откак не сте го видели, а аз вече близо година… Откак замина от Чита. Той ми прати телеграма, че е погребал майка си, и че ви е видял, и че вие сте ни разрешили да дойдем. Заедно с поканата изпрати и покана по телеграфа, заверена…

„Да, за онова, което стана между нас онази нощ, нищо не й е писал“ — помисли Серпилин.

— Ще донеса чай… — рече тя, като събра чиниите. — Оля, отвори вратата.

Момиченцето излезе след нея, притвори тихо вратата и докато притваряше, Серпилин с тревога видя малките й пръстчета на ръба на вратата; видя и се уплаши да не ги прищипе.

Той развърза вещевата торба, порови в нея и извади парче дебел трофеен шоколад без обвивка, просто във вестник. Разви го и го сложи на масата.

Жената на сина му донесе чайника, поднесе и друг чайник със запарен чай. После две чаши и последния път още една чаша и кутия с кондензирано мляко. Сега, когато няколко пъти поред отива и се връща, Серпилин забеляза, че тя куца.

— Защо куцате?

Тя сложи на масата чашата и кондензираното мляко и като запретна полата на роклята си, показа бинтования на коляното крак.

— Такава превръзка ми направиха, че дори чорап отгоре не мога да обуя. Нося партенка във валенката.

— Къде си докарахте това?

— В Барабанск, за нея — жената кимна към момиченцето — купих чаша варено мляко от една селянка и докато се разплащах, влакът тръгна. Чашата дадох на придружителката на вагона, а аз се хванах с ръце и се подхлъзнах, разцепих си коляното о платформата… Добре, че в Омск стояхме дълго, в железопътната болница ме съжалиха, почистиха ми раната и ми сложиха превръзка с някаква мас. А тази, докато там ме превързваха, едва не изскочила от влака: „Къде е мама?“ Свикнала е с мен, разбира се, все двете сме заедно. Видяхте ли как ходи след мен, не може да се отлепи…

Като казваше това, тя наливаше чая; после намаза кондензирано мляко на хляба и го подаде на момиченцето.

— Яж. Това е най-любимото й ядене.

— А шоколадът? — сети се Серпилин.

Той взе шоколада и начупи няколко парчета.

— Никога не е виждала такова нещо — рече снаха му.

— Трофеен е, немски. Те напоследък го спущаха с парашути на своите, а парашутите попадаха при нас.

— Сигурно е било страшно там — рече тя и той разбра, че сега след загубата на мъжа й, като мисли за войната, тя през цялото време мисли само едно — колко е страшно там. Страшно, защото е имало човек — и го няма.

— Кажи благодаря на дядо…

Серпилин, несвикнал, дори не разбра веднага за кого се отнася това. А когато чу послушното тъничко „благодаря“ и видя изцапаното с шоколад носле, усмихна се и рече:

— Яж, наздраве. В торбата имам още много, аз не го обичам.

Като каза това, видя недоверчивите очи на мъничкия човек, чул явна лъжа и глупост. „Яж, яж, аз не обичам. Пий, пий, аз не обичам“ — сигурно не за първи път чува това и макар да е само на три години, вече не вярва…

— Наистина не обичам, честна дума!

— Да идем, дъщенце, да измием чиниите. — Жената стана, подаде на момиченцето едната чаша, а всичко останало взе сама и тръгна към вратата.

Като гледаше подире й, Серпилин помисли, че макар да е с валенки и да куца, и малко да се попрегърбва, и никак да не мисли за своята външност, тя все пак е снажна и доста красива, а главно — съвсем още млада. И колкото и да тъгува сега, животът за нея още не е свършил.

Когато в двайсет и първа, след Гражданската война, бе дошъл при бъдещата си жена, вдовицата на Вася Толстиков, за да изпълни даденото му обещание, той я бе намерил толкова самотна и толкова готова да отговори с любов на неговата любов, че отначало дори не повярва на щастието си, не беше готов за него, защото от смъртта на Толстиков бяха минали само две и половина години и Валентина Егоровна беше не само после, но и на младини строга жена. Но веднъж прежалила, значи беше прежалила; веднъж обикнала, значи беше обикнала. А да пази вярност към умрелия за съседите и роднините — не беше тя от тези, които се съобразяват с това! А Вадим караше тогава пета година; не беше много по-голям, отколкото е сега неговата дъщеря…

Снаха му се върна сама. Серпилин я погледна въпросително. Беше свикнал за това време да вижда момиченцето да върви след нея.

— Мие се след вашия шоколад. Сега ще я туря да спи. Вие настоявате ли да спите на дивана?

— Вече казах, защо да се връщаме на това?

Тя кимна.

— Вадим ми е разказвал за вас, че щом кажете нещо, отрязвате.

„Какво още ти е казал той за мене?“ — помисли Серпилин, като гледаше как тя, застанала гърбом към него, сгъва на четири смъкнатата от кревата покривка.

— Филимонов ми каза, че го погребали на някаква станция, до училището, и ми записа името на станцията. Как мислите, ще можем ли да отидем на гроба?

Той я погледна, поколеба се и все пак отговори онова, което мислеше:

— Надали… Още повече, докато фронтът е близо.

— На хората няма да им бъде до нас ли? — попита тя.

Той кимна, като се радваше, че жената е умна, не е плачлива, и е способна в своята мъка да мисли не само за себе си, но и за хората. А в себе си помисли, че тя не бива да ходи там нито сега, нито после. При настъплението и в зимното време са го погребали, където са сварили, в най-добрия случай са забучили колче с дъсчица, а след седмица вече няма да можеш да различиш къде какво е, всичко е под снега.

Тя излезе за момиченцето и се върна с него.

Той стана.

— Сложете я да спи, аз ще изляза за малко, ще попуша…

— Пушете тук, вие сигурно сте свикнали да пушите в стаята. Нали Валентина Егоровна също е пушила, Вадим ми каза.

— Да, баба й пушеше — рече Серпилин, овладял с усилие гласа си. — Но аз все пак ще изляза…

„Баба, дядо“ — мислеше той, като крачеше напред-назад по тясното антре. Думите бяха необичайни. И двете баби бяха вече умрели, а онзи, вторият дядо, от майчина страна, бе от двайсет години беглец… И много възможно е сега да е някъде на фронта… Мнозина от тези дядовци на пределна възраст са сега на фронта. Птицин, ординарецът, е също дядо от декември — получи писмо.

Защо синът му още преди заминаването си на фронта е разбутал семейството си, повикал го е тук в Москва? Дали стаята е по-добра от тяхната там, или се е надявал, че с храната ще бъде по-добре? Или е предполагал, че там, в Чита, до края на войната, няма да се измъкне, а тук ще съумее? А може би просто предварително е мислил, че може да загине и е смятал, че ако бъдат в Москва, в бащината му квартира, баща му най-вероятно ще направи за тях всичко необходимо? Какво пък, правилно е мислил.

Серпилин мина покрай телефона, като закачи с лакът слушалката. И отново помисли за онова, за което беше мислил вече много пъти: кога ще звънне този телефон, скоро или не скоро?

Снаха му поотвори вратата и излезе в антрето.

— Какво, сложи ли я да спи? — Серпилин незабелязано за себе си беше преминал на „ти“, както ставаше почти винаги, когато хората му допадаха.

Тя въздъхна. Лицето й беше уморено, види се и на нея самата й се спеше.

— Аз, както ми казахте, не ви постлах, само възглавницата сложих на дивана, а всичко останало е приготвено на стола… Може би сега ще легнете така?

— Ей сега ще полегна — рече той. — Ти си легни засега, виждам, спи ти се не по-малко, отколкото на дъщеря ти, а когато легнеш, викни, аз ще вляза.

Тя кимна и излезе. Изведнъж иззвъня телефонът.

Серпилин сграбчи слушалката и чу гласа на Иван Алексеевич:

— Защо се криеш? Пристигнал си, а…

Серпилин не чу нищо повече. В телефона нещо дрънна и се разедини. Той повика: „Ало, ало“ — остави слушалката, почака малко, няма ли да звънне пак, и като реши — щом работата е такава — сам да позвъни, набра номера на телефона на Иван Алексеевич в Генералния щаб.

В отговор на молбата му да го свържат с генерал-лейтенанта, непознатият по име майор отговори, че Иван Алексеевич го няма и попита:

— Да доложа ли за вас на генерал-лейтенант Мартинов?

— Не, няма нужда — отговори Серпилин и постави слушалката, тъй като разбра, че там, в Генералния щаб, са станали промени. На мястото на адютанта има друг адютант, а на мястото на Иван Алексеевич е очевидно този Мартинов.

Той си спомни с усилие някогашния домашен телефон на Иван Алексеевич и набра номера. Просто така, за всеки случай, почти без надежда, но още с първия сигнал чу познатия глас.

— Слушам ви!

— Иван Алексеевич! Серпилин се обажда.

— Аз му звъня, а той, разбираш ли, не иска да разговаря, оставя слушалката! — рече Иван Алексеевич през смях. — Хайде, ела при мен, ако си свободен и не си забравил адреса. Да ти пратя ли кола, или имаш?

— Виждаш ли каква е работата… — рече Серпилин.

В слушалката пак нещо издрънка, прекъсна и друг, не вече гласът на Иван Алексеевич, отнякъде съвсем близо попита:

— Серпилин ли е?

— Аз — рече Серпилин.

— Слизайте, изпратена е кола да ви вземе.