Константин Симонов
Хората не се раждат войници (2)

Втора глава

Към четири и половина часа сутринта Серпилин, както възнамеряваше, беше вече в полка на Цветков. По пътя едва не се отказа и не тръгна при Барабанов, но после сърдито реши: „Нищо, не е малък в края на краищата.“ И почна от левия фланг, от Цветков.

Когато пристигна, подполковник Цветков спеше. Серпилин заповяда на оперативния дежурен да не буди командира на полка.

— Нека спи, ще мина и без него, дайте ми водач.

Но при все това събудиха Цветков и той настигна Серпилин на предната линия, в един съобщителен ход.

— Интересно е организирана у тебе работата, Цветков — рече Серпилин, като се преструваше на сърдит. — Командирът на дивизията заповядва едно, а твоите офицери вършат друго.

— Сам се събудих, другарю генерал — излъга Цветков.

Той предварително беше издал веднъж завинаги заповед: който и когато да пристигне в полка, незабавно да го събудят, ако спи, или да му обадят, ако отсъствува. Това беше предвидено и за случай, ако заповядат: не го будете и не го търсете! У Цветков винаги всичко беше предвидено.

— Как спиш, Цветков, облечен или съблечен?

— Събличам се, другарю генерал. Аз вярвам на войниците си, по долни гащи в плен няма да падна.

— Ти и досега ли ходиш с шинел?

— Нищо, другарю генерал, не съм врабче, няма да замръзна — рече Цветков.

Той обичаше униформата и в най-страшните студове ходеше с шинел и ботуши, защото не признаваше кожухчето и валенките за униформа. Във всеки случай за себе си.

„Цветков си е Цветков“ — помисли Серпилин, вървейки подир Цветков, който беше поискал разрешение да мине пред него, за да му показва пътя, помисли със същите тия думи, които често можеше да се чуят в щаба на дивизията, когато станеше дума за Цветков.

„Цветков си е Цветков“ — казваха с различни интонации. Казваха и тогава, когато Цветков изпълняваше точно дневната си задача, но не получил нова, тъпчеше на едно място, без да развива успеха си на свой риск и отговорност; казваха и тогава, когато в най-безизходно положение с мъртва хватка задържаше позициите, без да помисли нито да се оттегли без заповед, нито да поиска разрешение за оттегляне. „Цветков си е Цветков“ — казваха и тогава, когато седеше на съвещанията, без да отвори уста, и тогава, когато представяше за награди много по-малко хора от съседите си, смятайки, че в полка му не е направено нищо свръх задължително, и тогава, когато политическите бюлетини съобщаваха, че при Цветков няма ни един случай на самонараняване, ни едно закъснение при доставянето на гореща храна на предните линии.

Цветков беше полкови командир едновременно и среден, и образцов. В зависимост от обстановката на пръв план излизаше ту едното, ту другото. Възхищаваха се от него рядко, но не можеха да не го уважават.

В неговия полк и сега, в тази нощ, имаше, разбира се, образцов ред. Всички, които трябваше да спят, спяха, всички, които трябваше да дежурят, дежуряха в пълна бойна готовност!

Като изминаха километър и половина по окопите на предната линия, Серпилин и Цветков спряха пред един от дежурещите в окопа войници.

Откакто войникът беше застъпил на пост, от страната на немците нищо не бе се чуло. В техните траншеи, които се точеха по края на селцето, сринато от бомбардировка, цялата нощ бе царяла мъртва тишина.

— Само преди час имаше едно изсвирване и малко раздвижване — рече войникът.

— Възможно е да са викали разводача — додаде Серпилин.

— Цяла нощ мълчат фрицовете — каза войникът. — Гладна мечка хоро не играе.

— А как сте с храната, с наркомовската дажба? Няма ли оплаквания? — попита Серпилин и усети как Цветков се напрегна цял зад гърба му.

— Съвсем не, другарю генерал — отвърна войникът.

„Дявол го знае — помисли Серпилин — не сме въвели ние това «съвсем не» и не сме го насаждали; от само себе си, незабелязано е припъплило от старата армия и се е възродило, и все по-често ти се случва да го чуваш… Млад момък е, не го е донесъл със себе си, тук го е придобил.“

Попита войника за презимето му, на колко години е и откъде е. Презимето на войника се оказа рядко срещано — Димитриади, беше грък от околностите на Мариупол, роден през двайсета година.

— Казват, другарю генерал, че Сталинградският фронт е вече на половината път от нашето Азовско море.

— Приблизително толкова — рече Серпилин. — За резултатите от боевете през шестте седмици чухте ли, или още не сте?

— Казват, съобщението е богато. Обещаха да го донесат сутринта в ротата.

Серпилин се канеше вече да тръгне по-нататък, но войникът го спря с въпрос:

— Другарю генерал, разрешете да попитам.

— Какво?

— Наистина ли по радиото са предали, че съюзниците тая нощ дебаркират в цяла Европа?

— Кой ви каза това?

— Войниците разправят. Казват, Чърчил обещал все пак да удържи думата, която дал на другаря Сталин — техният десант, макар и в последния ден, все пак да се смята от четирийсет и втора година.

— По-тихо — рече Серпилин и допря пръст до устните си.

Войникът погледна учудено Серпилин и шепнешком попита:

— Защо?

— Немците ще чуят — рече Серпилин. — По кое радио приехте тази военна тайна — по московското или войнишкото?

— По войнишкото — усмихна се войникът, разбрал шегата.

— Не, другарю боец — вече сериозно рече Серпилин. — Не са дебаркирали нашите многоуважаеми съюзници и засега не се канят. Така че и занапред ще трябва да разчитаме сами на себе си.

— Разбира се — отговори войникът с готовност, в която се долавяше разочарование. Беше му жал, че войнишкото радио е излъгало и следователно пак излиза, че никакво чудо няма да съкрати войната.

Следващият войник, с когото приказва, му беше познат от по-рано. Презимето му беше забравил, останал бе в паметта му само подвигът: в една септемврийска нощ, когато дивизията се нуждаеше извънредно много от език, този неугледен и не млад вече войник поиска доброволно да отиде да хване език; и отиде, и хвана.

— Дадоха ли ви „За храброст“, Мартиненко? — попита Серпилин, зарадван, че все пак си спомни презимето на войника.

— Дадоха — отвърна Мартиненко, но по тона му се долавяше, че това е отдавна минало. Сега го занимаваше друго; той беше родом от Меловое, Ворошиловградска област, чул бе днес, че по радиото предават резултатите от боевете и искаше да знае дали не е посочено в тия резултати тяхното Меловое.

— Че са превзели станция Чертково, това го имаше още преди три дни в бюлетина, а Чертково и Меловое, може да се каже, са едно и също — едно до друго са!

Серпилин каза, че в резултатите изобщо не се споменават имената на освободените от нас населени пунктове, посочен е само техният общ брой — около хиляда и петстотин.

— А аз все чакам и чакам кога в бюлетина ще пишат и за нашето Меловое. Най-лошо ще е, ако предната линия там се задържи между Чертково и Меловое, тогава значи ще стрият всичко на прах. — Мартиненко махна с ожесточение ръка.

Той беше прав — познаваше войната по войнишки и сам можеше да научи другите какво нещо е войната. Серпилин само му каза за утеха, че помни тези места още от гражданската война и че надали нашите, след като са взели Чертково, са спрели там: силни естествени позиции там няма и най-вероятно е веднага да са се придвижили оттатък Меловое, до Камишева.

Това, че командирът на дивизията познаваше тяхната донбаска рекичка зарадва Мартиненко. Рекичката изведнъж като че стана тяхна обща позната.

— Та, мислите, отведнъж са стигнали до Камишева, другарю генерал?

Серпилин разпери ръце.

— По здравия смисъл е така, но оттук не се вижда.

— А тук кога ще минем в настъпление срещу фрица? Кога ще го смачкаме? — сурово с озлобление попита Мартиненко и в гласа му имаше нетърпение, макар че в тоя ден, когато ще смачкаме тук фрицовете, не някой друг, а той ще трябва пръв да излезе от тоя най-близък до немците окоп и да върви по откритото поле под куршумите към ей онези мержелеещи се в далечината снежни могили.

„Настъпление, настъпление“ — помисли Серпилин, когато се сбогува с Мартиненко и тръгна нататък по окопа. Едно нещо е да го чакаш с нетърпение, като планираш в армейски или дивизионен мащаб, а друго е ей така да чакаш, както войниците чакат. Завърши се артилерийската подготовка — излизаш и тръгваш, а не тръгнеш ли, притиснеш ли се към земята под куршумите, няма да има никакво настъпление. И няма на кого да викаш „Напред“, освен на самия себе си. А че по време на първата атака ще убият или тебе, или другиго — това вече началството го е запланувало и войникът знае, че е запланувано, че без това няма да мине. Знае и все пак пита: кога ще смачкаме фрица? И не за лице пита, а сериозно. И макар че имаш и ще имаш повече ордени на гърдите си от него, висшата доблест е все пак войнишката. И ако ти си добър генерал, така и ще кажат за тебе: „Това се казва войник!“ — а ако не си добър, тогава няма и да дочакаш да чуеш това.

— Да се отбием ли при командира на ротата, другарю генерал? — попита Цветков.

— А кой ти е сега ротен, Алферов ли? — попита през рамо Серпилин, като се спря в окопа.

— Алферов.

Серпилин облегна гърди на бруствера на окопа и усети дори през кожухчето ледения, пронизващ студ на вкаменената от мразовете земя.

Там отпред, зад тишината, бяха немците.

Какво правеха в тази новогодишна нощ там, в ледените си дупки? За какво мислеха, на какво се надяваха? Надяваха ли се да живеят или се страхуваха да умрат. Каквото и да мислеха там всеки поотделно, всички заедно мислят тъкмо противоположното на онова, което мислим ние. И всяко наше желание се сблъсква с тяхното противоположно желание, и всяка наша надежда — с тяхната противоположна надежда, и всяка наша сметка — с тяхната противоположна сметка. И всичко, което беше и ще бъде добре за нас, беше и ще бъде лошо за тях. И така до края на войната, до последния й час, защото войната е като монета: колкото и да се търкаля, няма да застане на ръб — ще легне или ези, или тура, някой отгоре, някой отдолу; пощада няма и няма да има нито за нас от тях, нито за тях от нас.

Оттук, от този окоп на предната линия всичко изглеждаше огромно: и онова, което беше напред, и онова, което беше назад. А ти — човекът — се намираш като на самото острие на грамаден клин, опрян мълчаливо в тази тишина о гърдите на врага. И каквато и голяма сила да има там, зад тебе, все едно, когато се почне, тя с тебе, с твоето тяло ще се забие в това намиращо се отпред враждебно, мълчаливо пространство.

„Да, не е лека войнишката длъжност — помисли Серпилин. — А колко хора я изпълняват…“

— Е добре, да се отбием при Алферов.

Когато влязоха в землянката, лейтенант Алферов, блед, слабичък момък със свлечена на тила ушанка и наметнато кожухче, беше приклекнал, притулен зад желязната печка-кюмбе, и долепил телефонната слушалка до ухото си, замислено се усмихваше на нещо. Пламъчето на катюшата — сплесната снарядна гилза — осветяваше усмихнатото лице на Алферов и заспалите хора, натъркаляли се един до друг на пода.

Щом видя влизащото началство, Алферов остави слушалката, смъкна от раменете си кожухчето, нахлупи ушанката, застана мирно и почна да докладва.

— За дежурен самия себе си ли оставихте? — попита Серпилин, след като изслуша доклада.

— Тъй вярно. Реших: нека поспят. А на мене не ми се спи.

— С кого говорехте? — попита Серпилин. — Вземете слушалката, довършете си разговора, щом сте почнали.

По смутения вид на ротния командир му се стори, че той води новогодишен, неслужебен разговор. Може би с някоя позната санитарна инструкторка, макар че Цветков се мъчеше да мине в полка без женския пол и неговите санитарни инструктори бяха почти всички мъже.

— Не говорех с никого, другарю генерал — рече Алферов. — Слушах песен.

— Виж какво било! — зачуди се Серпилин. — Обяснете, не разбрах добре.

— Имаме тук една свързочничка на междинната — рече Алферов, като погледна боязливо към полковия командир, — много хубаво пее. Понякога, когато е дежурна нощем, я молим да ни попее по линията.

Серпилин, забелязал погледа на Алферов, се обърна към Цветков. Цветков гледаше своя ротен командир със смесен израз на свирепост и учудване. От учудване веждите му бяха се издигнали толкова високо, сякаш ей сега ще се откъснат от лицето му и ще отлетят.

— И какви песни пее? — попита Серпилин.

— Различни, другарю генерал — рече Алферов. — Сега ми пееше „Землянка“. — И пак погледна Цветков.

— Хубава песен — каза Серпилин. — Може ли и ние с полковия командир да я чуем?

Алферов го погледна неуверено дали не се шегува; видя, че не се шегува и вдигна слушалката.

— Селиверстова, Селиверстова… Селиверстова… Хайде попей още. — Той въпросително погледна Серпилин: да каже ли за кого ще трябва да пее или да не казва?

Серпилин поклати глава: „Няма нужда“.

— Попей, Селиверстова — повтори умолително Алферов, — само отначало, че ме прекъснаха.

И като почака няколко секунди, отмести се на страна и предаде слушалката на Серпилин.

Серпилин пое слушалката и чу долетелия през дрезгавите пукания млад женски глас, който пееше познатите думи:

„във кюмбето дървата горят,

като сълзи смолата блести…“

Той обичаше тази песен, защото в нея имаше и в музиката, и в думите, нещо особено, навяващо тъга на войнишката душа и в същото време толкова просто, че не може да се каже по-просто:

„Не е лесно да стигна до теб,

на две крачки от мен е смъртта…“

„Точно тъй, на две крачки, а че и на една.“

Кой знае защо днес той мислеше за смъртта повече от всеки друг път, не за своята смърт, а изобщо за хорската.

Той въздъхна и преди последния куплет подаде слушалката на Цветков:

— Послушай и ти как пеят в твоя полк.

Цветков хвана слушалката като змия и недоволно я долепи до ухото си. По израза на лицето му се виждаше, че ни качеството на пеенето, което малко го интересува, ни либералното отношение на дивизионния командир към тона нарушение на реда не ще могат да променят неговата следваща стъпка — Алферов все пак ще яде калай, загдето е заемал линията с разни глупости. Дивизионният командир може да си позволи мекосърдечие, какво му е на него — ще постои и ще си отиде, а Цветков ще трябва да остане и да пази реда в полка си, и никой, дори командирът на дивизията, не може нито да го лиши от това право, нито да го освободи от това задължение.

Серпилин попипа с длан мъничката желязна печица — тя беше съвсем студена.

— Сиромашки живееш, студенте — рече той на Алфредов.

— За всяка тресчица се държи сметка, другарю генерал, пестим. Позапалваме, когато не може вече да се търпи.

Серпилин го нарече студент, защото наистина беше недоучил студент, свършил краткосрочните курсове за младши лейтенанти и попаднал на фронта направо от курсовете в най-голямата каша през юли.

Той не беше тогава в тяхната дивизия и попадна в нея случайно, когато с няколко бойци от своя взвод без оръжие бягаше накъдето му видят очите. Бягаше и налетя на Серпилин, който го накара да застане „мирно“ и го попита с глас, който не предвещаваше нищо добро:

— Вие кой сте, командир от Червената армия, или страхливец, който си спасява кожата? Отговорете: кой сте вие?

Ето тъкмо тогава той каза с треперещи устни онази нелепа фраза, която Серпилин запомни:

— Аз съм вчерашен студент, другарю генерал.

Той самият помнеше добре онази минута и знаеше, че Серпилин също я помни, тъй като командирът на дивизията вече не за първи път го наричаше при среща студент.

Но сега той не се срамуваше от тази минута, която те двамата помнеха, защото знаеше — той сега е по-друг от тогава, и на гърдите си има новичък орден „Червена звезда“, получен за ноемврийските боеве. И командирът на дивизията вижда този орден и не само го вижда, но и сам е подписал листа за награждаването му.

А Серпилин, като гледаше този студент, който сега беше лейтенант и ротен командир, се радваше, че не е разстрелял тогава това уплашено момче, макар че наистина можеше да се случи да го застреля. Обстановката беше такава, че не трябваше да се сантименталничи.

Цветков постави слушалката и тихо се прокашля, за да напомни за себе си.

— Не ми побира главата какво ще правим с топливото — рече Серпилин, като кимна към кюмбето. — Само едно остава — по-скоро Сталинград…

Тон не довърши, защото, глухо отекнал в землянката, до тях долетя слетият звук на няколко почти едновременни избухвания.

— Да излезем да чуем — рече той на Цветков, — нашите или немците вършат щуротии.

Щом излязоха на открито, веднага се разбра, че е на участъка на Барабановия полк, на три километра оттук. Избухванията бяха чести; ако се съдеше по звука, експлодираха немски мини. После в грохота на избухванията се преплетоха картечни откоси.

Немците да са предприели нощно нападение, не беше вероятно. Те нямаха подходящо настроение за това.

„Сигурно Барабанов върши нещо непредвидено и немците стрелят по него“ — с лошо предчувствие помисли Серпилин и без да се връща в землянката, тръгна заедно с Цветков към щаба на полка, за да се свърже оттам с Пикин и да узнае каква е работата.

По пътя за щаба на полка, продължавайки да се вслушва в избухванията и стрелбата, Серпилин все повече и повече се убеждаваше в първата дошла му на ум мисъл: Барабанов е намислил по случай Новата година да се отличи и да превземе неудобно стърчащата пред фронта на полка му височинка, която в дивизията наричаха „Могилата“, а в полка, за нейната вредност — „Цирей“. В стремежа си по-скоро да се прояви като командир на полк, Барабанов вече няколко пъти бе искал разрешение да я превземе, но Серпилин засега не разрешаваше, задържаше го.

Докато се доберат до Цветков, сражението вече стихна. Избухваха само отделни мини.

Серпилин се свърза с Пикин, не очаквайки нищо хубаво. Но онова, което чу, го накара да побеснее. Пикин каза с равния си скърцащ глас: току-що е говорил с началник-щаба на Барабановия полк Туманян и Туманян му доложил, че той задържал Барабанов в щаба на полка, но Барабанов, пийнал здраво, отишъл в батальона, без да каже нищо за намеренията си, и там, очевидно като се е напил още повече, е решил по случай празника да завземе Могилата. Могилата не бяха превзели, отначало се натъкнали на минно поле, после попаднали под минохвъргачен и картечен огън и криво-ляво отстъпили, понасяйки загуби, колко — не беше известно още. Но командирът на батальона е убит, това е вече известно.

— А Барабанов? — викна в слушалката Серпилин.

— Здрав и читав е, но не се е върнал още в полка.

— Къде е Левашов? — отново сърдито викна в слушалката Серпилин. — Къде е замполитът, Левашов? Къде е неговата съвест?…

Пикин отговори, че за Левашов не са му докладвали. Сега ще узнае къде е Левашов и ще телефонира.

— Няма нужда — рече Серпилин, — аз самият ще отида там. — И остави слушалката.

Из пътя за Барабановия полк не му провървя. Колата се плъзна по поледицата, едва не се обърна и затъна в една яма от бомба така дълбоко, че тримата не можеха да я измъкнат.

Като наруга шофьора и го остави да търси хора, за да измъкнат колата, Серпилин с ординареца си тръгна пеша.

При Барабанов, както преди, на четири минути избухваха отделни мини. Може би немците искаха да попречат на измъкването на ранените или просто нервничеха.

Когато Серпилин стигна до щаба на полка, Барабанов беше там. Той вече знаеше от Пикин, че командирът на дивизията ще дойде скоро и в очакване се въртеше пред входа на землянката си.

Щом видя Серпилин, изтича няколко крачки насреща му и изпънат взе да докладва. При доклада не долепи, а мушна ръка в ушанката, за да не се движи, като се опитваше — подлецът му — да си даде вид, че не е пиян. Стоеше мирно, жив, здрав, без ни една драскотина, без да забелязва, че макар ръката му да не трепери, самият залита ту на една, ту на друга страна.

„Колко се е напил — помисли с отвращение Серпилин — и досега не е изтрезнял!“ И като прекъсна несвързания му доклад, обърна се към мрачно застаналия до Барабанов началник-щаб майор Туманян:

— Доложете вие.

Туманян доложи подробностите. Убит е батальонният командир капитан Тараховски, други убити няма. Но са ранени единайсет, и между тях има тежко; откарали са ги в медицинския санитарен батальон, но не се знае дали ще ги докарат живи. Тараховски, когато се натъкнали на минното поле, бил още жив. Барабанов го изнесъл оттам на гърба си, а Тараховски умрял, когато вече го мъкнели насам с шейна.

— Ей го там лежи — показа Туманян.

Той беше изобщо мрачен, неразговорлив човек, а сега разказвайки, прецеждаше думите една по една, бавно и начумерено, като преживяваше тежко случилото се.

Серпилин гледа около минута умрелия. После се изправи и погледна Барабанов, който също се приближи до шейната и стоеше до нея, като очакваше последиците. Колкото и да беше пиян, разбираше, че ще има последици.

Щом видя, че Серпилин го гледа, Барабанов се опита да каже нещо, което му се струваше необходимо и достойно, относно това, че отговорността пада изцяло върху него. Но Серпилин го погледна с такава омраза, че той млъкна, без да довърши.

— А къде е замполитът? — обърна се Серпилин към Туманян, като си спомни за Левашов.

— Контузен е — рече Туманян.

— Контузен! — с нов прилив на гняв извика Серпилин. — С него ли беше? — посочи той с пръст Барабанов.

Туманян обясни, че замполитът бил в друг батальон, но пристигнал, когато почнали да измъкват ранените. Искал да се убеди дали са измъкнали всички и при избухването на една отделна мина бил контузен.

— А изнесоха ли всички ранени?

— Всички.

— Всички до един ли?

— Лично проверих — намеси се в разговора Барабанов, като махна с ръце.

Но Серпилин, без да го гледа, като се обръщаше към Туманян повтори въпроса.

— Тъй вярно — отговори Туманян. — От батальона докладваха, че всички.

— А вие проверете лично — рече Серпилин. — Не той, а вие лично проверете. И ми докладвайте.

После, все тъй без да гледа Барабанов, прибави със свирепо спокойствие, зад което се долавяше задушаващият го гняв:

— Отстранявам майор Барабанов от командуването на полка. На вас заповядвам да изпълнявате длъжността полкови командир. Изпратете Барабанов да спи, а след два часа, когато си отспи, пратете го в щаба на дивизията. Имате ли въпроси към мене?

— Искахме да изпратим Левашов в санитарния батальон, но той отказа, докато вие не дойдете, искаше да ви види.

— И таз добра… — разсърди се Серпилин. — Не можахте ли да ми кажете по-рано!

— Не сметнах за възможно, другарю генерал, да ви прекъсвам.

— Сега и дисциплинарния устав ще ми разяснявате! Къде е Левашов?

— В землянката си.

— Можете да не ме придружавате — рече Серпилин, като видя, че Туманян тръгва след него. — Вие имате по-важни работи.

Когато, приближавайки вече до землянката на замполита, той се обърна, Туманян все още стоеше на мястото си и обмисляше навярно нещо във връзка със струпалите се върху му нови задължения.

„Ами че поразмърдай се поне сега! Ако не на трета, то поне на втора скорост мини!“ — беше готов да викне Серпилин на този умен и способен, но твърде муден човек, който, ако не беше така бавен, щеше да е справедливо отдавна вече да командува полк.

Сякаш дочул мисълта на Серпилин, Туманян най-сетне се обърна и тръгна с бавния си мечешки вървеж, а Серпилин отвори вратата и влезе в землянката.

Замполитът на полка Левашов лежеше на одъра. Щом съгледа Серпилин, той смъкна от главата си и хвърли на пода нещо бяло, спусна долу крака и скочи. Но се олюля силно. И пак се отпусна на одъра.

— Седи — задържа го Серпилин. — С какво се лекуваш? — И като разбра по лицето му, че не е чул въпроса, повтори по-високо: С какво се лекуваш?

— Слагам студено — рече Левашов; по лицето му течеше вода. На пода лежеше сгъната няколко пъти, натъпкана с топящ се сняг риза.

— Ще си простудиш мозъка — каза Серпилин. — Иди в санитарния батальон. Там знаят какво да правят. Ако контузията е лека, ще полежиш и ще се върнеш.

— Ще ида — рече послушно Левашов, — ще лежа, колкото кажат. Исках да ви дочакам.

— Слушам те — рече Серпилин, без да кори Левашов, загдето се е отказал да отиде веднага в санитарния батальон. Щом, въпреки болката, която, ако се съди по лицето му, едва понася, все пак е отказал, значи имал е причина.

— Другарю генерал, лично исках да ви кажа: хората след тази глупост са в такова настроение, че щем, не щем, трябва да превземем тази Могила. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Срамно и съвестно е пред войниците. Злобата им против немците…

— И против вас също.

— И против нас.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Да.

— Че как така допусна това, бе Левашов? Как вие с Барабанов се оказахте в такава минута в различни батальони?

— Вината е моя — рече Левашов. — Омръзна ми да се занимавам с тоя пияница и да слушам приказките му: „Не ме уважаваш, замполит… Не пиеш с мене, замполит. Щом не пиеш — значи готвиш срещу мене политдонесение!“ Плюх на него, глупака, и отидох в батальона.

— Обиди ли се?

— Обидих се.

— Ти се обиди, а хората пострадаха. Политработниците не бива да се обиждат.

— Знам това — горчиво рече Левашов.

Красивото му лице беше бледо, без капчица кръв, а обикновено веселите му безстрашни очи бяха присвити сега от болка.

— Е, добре, Левашов — рече Серпилин, като ставаше. — Имам работа. Трябва и на началството да докладвам за вашите поразии.

Той подаде ръка на Левашов, който стискайки я силно, настойчиво и умолително каза:

— Заповядайте ни да превземем Могилата, другарю генерал. Ако набием там фашистите, у хората все пак по-малко горчилка ще остане! И Тараховски ще заровим там на Могилата.

Когато Серпилин излезе от землянката и се приближи до колата, Барабанов все още стоеше там и го чакаше.

— Другарю генерал-майор! — извика Барабанов, като пристъпи към Серпилин.

Но Серпилин не отговори нищо.

„Проклет убиец!“ — помисли той, когато седнал вече в колата, за последен път видя лицето на бившия полкови командир Барабанов, който се опитваше да му извика още нещо през заскреженото стъкло.

Когато се върна, Серпилин телефонира на командуващия армията, за да му доложи за случилото се и за извършеното от него отстраняване на полковия командир.

По вкоренила се у него привичка да докладва без отлагане и за доброто, и за лошото, телефонира веднага, още щом влезе в землянката.

Командуващият спеше, пък и обяснимо защо: беше рано.

— Да го събудя ли? — попита адютантът.

— Не, доложете му, когато се събуди, че съм телефонирал.

Той самият не можеше да спи и не се опита да легне. Пред очите му стоеше лицето на убития батальонен командир, не мъртво, полепнало със замръзнала кръв, отметнато назад върху шейната, а живо, както се усмихваше, когато той му връчваше ордена „Червено знаме“ за ноемврийските боеве.

„Само преди два дни!“

Като си спомни за това, Серпилин взе от папката приготвения, но още неподписан рапорт за представяне за повишение на убития батальонен командир, сложен там заедно с извлечение от служебното досие.

„Не доживя, сиромахът, до новото си звание.“

От извлечението можеше да се види, че капитан Тараховски, който днес, както се изразяват писарите, „отпадна от дивизията по причина на смърт“, е 32-годишен, че е родом от Нижне-Шадрин на Енисей, преди службата си в армията е бил професионалист-ловец, в армията е прослужил 11 години, има жена и пет деца.

— Сколасал! — продума гласно с укор Серпилин.

Петте деца, с които така без време се беше сдобил Тараховски, правеха пияното юначество на Барабанов още по-подло.

„Ама и аз! — помисли Серпилин. — Трябваше първо да отида не при Цветков, а при Барабанов.“

Той сложи юмруци на масата и тежко се замисли.

Ако трябваше да вземе върху себе си част от вината за случилото се, работата се заключаваше не в това — къде е отишъл най-напред и къде после.

Още преди седмица му стана ясно, че мъчно може да се осланя на Барабанов като на полкови командир и че и замяната му е под ръка — Туманян. Ала Барабанов и досега си оставаше командир на полка.

Защо?

Тук имаше две истини: да, него, Серпилин, не можеха да го укорят, че обича да стоварва на чужд гръб падналите му се неподходящи кадри, той имаше характер сам да се мъчи с тях това беше първата утешителна истина. А другата, неутешителната, се състоеше в това, че той със своите твърде прибързани настоявания да се махне Барабанов не искаше да разваля отношенията си с командуващия армията, които и без това не бяха много добри. До назначението си в полка Барабанов беше година и половина офицер за поръчения при командуващия и беше излизал с него от две обкръжения, първия път той го беше спасил, а втория път командуващият — него. Серпилин разбираше цената на тази привързаност и не я смяташе за слабост на командуващия. Слабост беше другото: че Батюк отстъпи на молбата на своя любимец и като произведе Барабанов майор, го изпрати в полка — „да расте“, макар Барабанов да не можеше да командува полк и трябваше да почне „да расте“ на друга длъжност.

— Вземи го за полкови командир, няма да се разкаеш — беше казал командуващият на Серпилин.

Това беше молба-заповед и Серпилин се подчини тогава на тази молба-заповед, а после, когато вече стана ясно, че Барабанов командува полка неграмотно, не постави веднага въпроса, че не отговаря на заеманата от него длъжност — отложи.

Барабанов беше от онези хора, които се стремят да компенсират с храброст всичко, което не им достига. Такива хора са опасни. Той беше не много умен, храбър, властолюбив и не търпеше чуждите мнения. Освен това, пиеше.

В неподписания рапорт за представяне на Тараховски беше казано: „Смел и инициативен.“

„Да, инициативен — помисли Серпилин — и неведнъж беше доказал това, командувайки батальон. А на, да удържи полковия командир от пиянско безумие не му достигнала инициатива! А как да го задържи? — помисли той, като си представи реално цялата картина на станалото през нощта в батальона на Тараховски. — Да го задържи със сила? Но Барабанов би измъкнал пистолет, без да се замисля! Да го разоръжи и да телефонира през главата му в дивизията? Но Барабанов сигурно се е позовал на това, че има заповед от дивизията. Да поиска писмена заповед и в отговор да му хвърлят в лицето «страхливец?» «Добре, страхливецо, стой си в командния пункт, аз сам без тебе ще отида!» Не обичаме ние това и лесно е да тласнеш един човек на каквато и да е глупост, като му хвърлиш в лицето — «страхливец». За съжаление, така е. И от това се ползуват такива като Барабанов, и по-ниски по ранг, и по-високи по ранг… Да, нещо не е достигнало на Тараховски, за да задържи Барабанов. Вместо това той е отишъл с него и е загинал… Мъртвите срам нямат!“

„А аз самият — изведнъж помисли Серпилин за себе си, — а ние? Стига ли ми винаги на мене всичко, което трябва в такива случаи?“

 

 

Барабанов влезе в пристегнато с нови ремъци късо, черно кожухче, притвори след себе си вратата и застанал мирно, рапортува за пристигането си.

Серпилин погледна със злоба познатото черно кожухче, в което Барабанов продължаваше да ходи, въпреки получената преди седмица забележка, че с това издава на предната линия не само себе си, но и другите. В тази идиотска упоритост се заключаваше цялата му природа.

Лицето на Барабанов беше нахално и нещастно. Серпилин стана, като оправи свляклото се от едното му рамо кожухче. Печката не палеха както трябва дори в блиндажа на дивизионния командир.

— Докладвайте за вашите… — Серпилин искаше да характеризира онова, за което трябваше да доложи Барабанов, но не намери думи: на езика му идеха само псувни. — Е?

Барабанов започна да докладва, а Серпилин без да го гледа, крачеше из землянката и мислеше, че ако се съди по доклада, Барабанов се опитва да се измъкне.

„Надява се на командуващия или на това, че аз няма да поискам в ущърб на себе си да раздухвам историята, случила се в моята дивизия“.

Така ли беше или не, но му се поиска отведнъж да сложи край на надеждите му.

— Ако разчитате, че няма да дам ход на работата, грешите — рече той, като пресече Барабанов.

— Аз не разчитам на нищо — рече Барабанов, — с кръв ще измия своя грях, само ми дайте възможност.

Да, разбира се, като остане командир на полка, Барабанов още утре, за да измие греха си, ще влезе в какъвто и да е пъкъл и ще влезе не сам, а ще повлече след себе си хората, които нямат грехове и които няма какво да измиват от себе си.

Тази мисъл не позволи на Серпилин да омекне, макар че готовността на Барабанов да изкупи своя грях, като отиде на смърт, не будеше у него съмнение.

„В наказателния батальон, с пушка в ръце, ще измиваш греха си“ — искаше да каже Серпилин, но макар да беше решил твърдо да направи за това всичко, което потрябва, окончателното решение не зависеше от него и той не можеше да си позволи да хвърля думите си на вятъра. Затова замълча.

— Разрешавате ли да продължа? — попита Барабанов, измъчен от настъпилото мълчание.

— Продължавайте.

Когато Барабанов доложи всичко от начало до край, от това — колко пил, когато се върнал в полка, до това — как лично на гърба си измъкнал от огъня Тараховски, Серпилин попита:

— Когато организирахте атаката, позовахте ли се на моя заповед?

И по мъничката пауза, която Барабанов направи, преди да каже „не“, разбра: позовавал се е! Позовал се е, защото е бил пиян; в трезво състояние той е твърде военен човек, за да се реши на това.

— В отговор на възражението на Тараховски нарекохте ли го страхливец?

— Не помня — отвърна Барабанов. После погледна Серпилин в очите и рече: — Нарекох го.

И гласът му за пръв път през цялото време трепна.

„Все пак има съвест в тебе“ — помисли Серпилин и като продължаваше да гледа Барабанов в очите, завладя го дошлата му на ум неочаквана мисъл.

— Седнете на масата и пишете.

Той се приближи до масата и като обърна лежащия на нея бележник, побутна го към Барабанов.

— Какво да пиша, другарю генерал? — попита Барабанов, като взе непохватно молива с червените си подпухнали пръсти.

„Премръзнали са му тази нощ“ — помисли бегло Серпилин, като погледна пръстите му.

По лицето на Барабанов видя: мисли, че трябва сега да пише обяснение до командира на дивизията; и на ум не му идва, че става дума за съвсем друго.

— Пишете лично с ръката си скръбната вест до жената на Тараховски. Пишете й как сте убили мъжа й… На нея и на петте й деца… Какво ме гледате?

Но Барабанов продължаваше да мълчи и да гледа Серпилин в лицето, като стискаше силно молива в измръзналите си пръсти.

Онова, което му беше казал Серпилин, беше невероятно, необичайно.

— Как тъй да пиша, че съм го убил? Да не съм палячо? По-добре съд, каквото щете — рече най-сетне Барабанов, силно побледнял.

Но Серпилин, комуто мисълта — да накара Барабанов лично да пише писмо до жената на убития — беше дошла съвсем внезапно, нямаше намерение да се откаже от нея. Мисълта беше жестока, но справедлива.

— Не мога да напиша, че аз съм го убил, другарю генерал — повтори Барабанов и побледня още повече.

Лицето на Серпилин беше все така спокойно и на Барабанов стана още по-страшно от това.

— Не искам да напишете тъкмо тези думи — рече Серпилин, след като помълча. — Вие просто ще опишете на жена му — той побутна по масата към Барабанов извлечението от служебното досие на Тараховски — и на децата му всичко, което е станало. А те сами ще си направят извод кой го е убил — вие или немците, ако пишете честно… Какво ме гледате?… Не се шегувам.

Барабанов инстинктивно издърпа към себе си документите на Тараховски, видя графата „семейно положение“ и изведнъж, усетил как му притъмнява пред очите, изпусна от пръстите си молива и стана. Груб и силен човек, той едва не припадна от изпитания душевен потрес.

— Другарю генерал, давам ви честна дума, ще напиша, но разрешете ми да отида в полка си, не мога пред вас… — рече Барабанов с мъртвешки глас.

— Не можете — рече Серпилин, — а всъщност би трябвало да ви накарам да напишете не само до вдовицата на батальонния командир, а и до семействата на онези войници, които погубихте за тоя, дето духа. От санитарния батальон телефонираха, докладваха, че трима са умрели. — Той загаси своя отново избухнал от гняв глас. — Може да си вървите.

Барабанов козирува с непослушна, като че от памук ръка и тръгна към вратата, но на вратата се обърна.

— А какво ще стане после с писмото? — смутено попита той. Досега беше мислил само как ще пише това писмо: мисълта — какво ще стане после — му дойде наум едва сега.

— Ще й го пратим — рече Серпилин.

— А може ли да се изпраща такова писмо в тила? — викна Барабанов.

— А какво искате — рече Серпилин, — вие ще вършите тук пред очите на всички такива неща, а там, в тила, никой нищо не трябва да знае за тях, така ли?

Въпреки цялото си вълнение, Серпилин знаеше, разбира се, че никоя военна цензура няма да пусне в тила такова писмо, пък и да нямаше цензура, той сам не би го изпратил: това беше невъзможно.

Но Барабанов все пак трябваше да напише това писмо.

— Вървете, това е всичко, което имам да ви кажа!

Барабанов мълчаливо се обърна и излезе.