Константин Симонов
Хората не се раждат войници (27)

Пета глава

Захаров влезе в селската къща, погледна бегло малката женска фигурка, подстанала от пейката в ъгъла, и като сваляше вървешком от гърба си широко разтворения си бекеш, попита скочилия да му помогне адютант:

— Началник-щаба в стаята си ли е?

— Тъй вярно.

— Сам ли е?

— Тъй вярно.

Захаров бутна вратата към другата половина на къщата.

Серпилин, седнал зад масата над картата, повдигна недоволно очи: беше заповядал на адютанта до тринайсет часа да не пуска никого, освен в крайна нужда.

— Здравей, не ставай. — Захаров му стисна ръка и седна срещу него. Как мислиш да изграждаш по-нататъшните си отношения с Батюк?

— Както се полага на началник-щаб на армия с командуващ.

— Остави — рече сърдито Захаров. — Не формално, а по същина.

Той самият току-що беше водил сериозен разговор с Батюк и още не беше се успокоил. Отначало беше решил да повика началник-щаба при себе си, но размисли и отиде сам при него — искаше да подчертае, че работата не е до формата.

— Дълго ли ще се мотая между вас като върховен помирител?! Не ме бива за тази роля.

— Отношенията в общи линии, мисля, се развиват нормално — рече Серпилин.

Захаров го погледна изпод вежди. Около минута и двамата мълчаха.

Общо взето, казаното от Серпилин беше близко до истината. Въпреки очакванията, той беше се сработил с Батюк. И не защото изглаждаше грапавините, а напротив, след две остри сблъсквания.

След първото — още преди да почне настъплението — Батюк се опита да се раздели с него, но в щаба на фронта не го посъветваха да прави това.

След второто — вече в хода на настъплението — когато командуващият фронта при доклада си още от първите думи подкрепи варианта, който защищаваше Серпилин — Серпилин нито с една дума не даде да се разбере, че Батюк е за другия вариант, дори не мръдна вежда. И Батюк оцени това, разбра, че началник-щабът е зъбат, но няма да го злепоставя.

След това всичко вървеше повече или по-малко нормално — до днешната сутрин.

Батюк нервничеше, искаше непременно пръв, преди съседите, да разсече немците и да се съедини със сталинградците, с 62-ра армия. Още вечерта сам отиде в една от своите изостанали дивизии — да ги подтиква, безпокоеше се да не би 111-та, издала се напред като клин, да открие фланговете си. Искаше — на всяка цена — двете съседни дивизии да излязат до сутринта наравно с нея.

А през нощта, вече без Батюк, който беше заминал на левия фланг, командирът на другата дяснофлангова дивизия доложи, че разузнаването потвърдило с бой здравината на немската отбрана и в набелязаните за нейния пробив срокове той няма да го извърши — не е успял да придвижи артилерията и да достави бойни припаси — и помоли Серпилин да му даде още шест-седем часа за подготовка.

— А за какво сте мислили по-рано? — попита Серпилин.

— Виелицата ме подведе.

Но това бе половината истина. Беше го подвела не само виелицата. Подвел го беше характерът му — не беше му стигнала решителност да каже веднага на командуващия, че предложеният от него срок е нереален.

— Чакайте, ще се свържа с командуващия и ще ви телефонирам — отговори сърдито Серпилин и взе да търси Батюк.

Но Батюк в същата тази виелица беше закъсал нейде — беше тръгнал от едната дивизия, но не беше стигнал в другата, Серпилин трябваше да взима върху себе си отговорността.

Той смяташе в душата си, че на активна операция — удар в основата на нашия клин — немците няма да се решат при създалата се обстановка, и за фланговете на 111-та не се страхуваше. Но в същото време по донесенията чувствуваше, че пред нейния съсед отдясно действително е попаднал костелив орех. Немците са още силни, не бива да се разчита на лек успех и е безмислено да хвърляш пехотата под огъня, докато не съсредоточиш артилерията. Шест-седем часа за това е може би множко, но необходимият минимум трябва да се добави.

Той телефонира в дивизията и от името на командуващия разреши да отложат срока за настъплението.

Заради този случай, когато се върна Батюк, почна цялата работа.

През нощта не стана нищо; немците не удариха клина, артилерията вече се приближи и частите на дивизията бяха излезли на изходните позиции за атака. Серпилин излезе прав и Батюк разбираше това. Но фактът, че предишната му заповед е отменена, макар и от негово име, накара Батюк да побеснее.

Серпилин разбираше, че случаят е изключителен, но се оправдаваше с това, че е внесъл корективи, като е имал пред вид създалата се обстановка и донесението на дивизионния командир, че на участъка му немците се отбраняват изключително упорито. С това е трябвало да се съобрази.

— Значи, съобразяваш се с фрицовете — това за тебе е основен фактор! — рече Батюк.

В отговор на това Серпилин му каза, че със силата на неприятелската съпротива е трябвало да се съобразяват през цялата война, ще трябва, види се, да се съобразяват и занапред.

— С фрицовете се съобразяваш! — повтори яростно Батюк. — А с командуващия не се съобразяваш! Моята заповед за тебе не е заповед! Колхозник си ти, а не началник-щаб.

Той удари с юмрук по масата и викна:

— Върви си, не те задържам!

Серпилин козирува и си отиде.

Нареждането, което той беше дал от името на командуващия, не беше отменено — Батюк имаше достатъчно ум за това. Настъплението на дивизията се развиваше успешно и това беше главното, което не позволи на Серпилин да изгуби равновесие и да избухне.

Но трудно беше да си представи как днес, когато правят дневната равносметка, ще се съберат с Батюк и ще се погледнат в очите.

— Отношенията изобщо са нормални — усмихна се Захаров. — Но конкретно командуващият за втори път поставя въпроса: или ти, или той.

— Пред кого? — попита Серпилин.

— В дадения момент — пред мен. Хората жертвуват живота си, отдават всичко, за да свършат със Сталинград, а вие се занимавате с кавги! И се наричате комунисти!

— Не очаквах да чуя това от вас — рече Серпилин.

— Може и да не си очаквал! — сопна се Захаров. — Само това сега не ни стига — да сменяме в разгара на операцията началник-щаба! Ти си тук полезен и сам знаеш това.

— Аз съм тук полезен, докато прокарвам онова, което смятам за правилно и грамотно — рече Серпилин. — А ако бъда поставен в положение, когато не ще мога да правя това, тук няма вече да бъда полезен. Може би на друго място и с друг командуващ ще бъда полезен, но тук не. Нека ме махне, ако може. Наруга ме, загдето съм се съобразявал е противника. Всъщност намекна ми, че съм страхливец. Трябвало, виждаш ли, да действувам независимо от преценката за противника! Кой и кога ни е учил на това.

— Голяма работа, наругал те! — рече Захаров. — Не си госпожица.

— Тъкмо защото не съм госпожица, а началник-щаб на армия.

— Би могъл да разбереш, че той нервничи — рече примирително Захаров. — На сън вижда как се съединява пръв с Шейсет и втора.

— На сън вижда! — рече Серпилин. — И аз виждам. Но заради това няма да воювам безграмотно. Заради това, че съседите щели да се съединят един час по-рано от нас, няма да проиграем войната и няма да погубим съветската власт. Страхливец съм, виждате ли, защото се страхувам да жертвувам излишни глави! А той, както едно време, се страхува от всеки километър оголен фланг и е готов да прави за това „чудеса“! Но той е храбър, а аз съм страхливец. Аз се съобразявам с това, че немците изключително упорито и грамотно се отбраняват — и съм страхливец! А той трепери да не ни подрежат клина, когато те в даденото време и на даденото място вече не са способни на такива настъпателни действия, но той е храбър. Аз, виждаш ли, надценявам, а той… — Серпилин сърдито махна с ръка.

— Какво млъкна? Довърши.

— Служебното ми положение не позволява да доизкажа онова, за което помислих.

— Но ти го доизкажи. Все пак е по-добре, отколкото да го оставиш в себе си. Още повече, че сме двама.

Серпилин вдигна очи към Захаров и въздъхна.

— Е, кажи ми сам, Константин Прокофиевич, щом ние с теб сме наистина двама. Казва човекът — пехота, пехота! Нашата пехота е годна да прави чудеса! А сам, освен пехотата, не знае нищо и не умее нищо да ръководи, макар и да се смята за артилерист, защото във време оно командувал шест тридюймовки. Тогава, пита се, отдаваме ли ние заслуженото на пехотата, когато искаме от нея да върви безразсъдно, само с „ура“? Не, аз няма да му пригласям в тази песен.

— А кой иска от тебе това? — рече Захаров. — Ти обаче за благото на делото все пак трябва да намериш общ език с командуващия и сам знаеш това. Искаш да ти обяснявам тези неща ли? Малък ли си? Намери форма да излезеш от тази свада. Щом си ти умният, намери ти.

— Извинявай — рече Серпилин, — но ме учиш на това, което сам не правиш.

— Не е истина! Когато работата изисква, правя го! Потъпквам собствената си воля. Не казваш истината и знаеш, че не е истина. Голяма работа, обидил се — нарекли го колхозник!

— От думата колхозник не съм се обидил, но тежко е да се стои в един колхоз с Батюк.

— Хубаво — рече Захаров. — До какво стигнахме в заключение?

— До това, че ще намеря общ език. Още веднъж.

— Казваш, още веднъж, а намекваш — за последен път? Така ли да те разбирам?

— Не, не така. — Серпилин въздъхна. — Още веднъж, още веднъж и още много, много пъти. Колкото пъти потрябва, толкова пъти ще намеря. За сметка на своето самолюбие. Но не за сметка на чуждата кръв — това не обещавам.

— А аз от теб такива обещания не взимам. Би бил подлец, ако обещаеш.

— Виж, това вече ще обясните не на мен, а на Батюк — рече Серпилин.

Той мислеше, че в отговор на тези думи Захаров ще се ядоса, ще кипне — това се случваше с него — но Захаров не се ядоса и не кипна, а се разсмя, като си спомни как преди час бяха се счепкали с Батюк. Дори двамата си бяха изгубили гласовете.

— Да вървя — рече той и стана. — Между другото, твоят език е и твой враг. Защо вчера в столовата наруга армейския вестник пред Бастрюков? Той вече дохожда при мене и скимтя, и показва зъби. Нямам друга работа, та ще слушам неговите обиди от тебе!

— А защо се е обидил той? Какво общо има той тук?

— Как какво общо. Тъй или инак той е заместник-началник на политотдела. Вестникът се числи към него.

— Ако е така, жалко, че се числи към него — рече Серпилин. — Та какво особено му казах? Казах му, че през последните дни пишем глупаво за немците, като че те са орехи — само ги троши и ги плювай. Така да пишеш, значи да не уважаваш нито себе си, нито усилията си.

— Намерил си кому да кажеш — рече Захаров. — Ти каза една дума, а той вече цяла философия изведе от това. Не си дооценявал агитацията и пропагандата и тъй нататък. Дори миналото ти разрови, мискининът му.

— Да го вземе дяволът — рече Серпилин. — Моето минало е известно. Вие по-добре се поровете в неговото минало. Щом е мискинин, защо го държите?

— Ами че аз не го държа. Той сам като кърлеж се е впил — рече Захаров. — Е, да тръгвам най-после. — И като се приближи заедно със Серпилин вече до вратата, спря и попита: — За фланговете на Сто и единайсета настина ли не се безпокоиш?

Серпилин го погледна. Види се, този въпрос беше възникнал в резултат от разговора на члена на Военния съвет с Батюк.

— Защо да не се безпокоя? Безпокоя се — в онази степен, в която се полага. Но не свръх нея.

Като поотвори вратата, Серпилин излезе подир Захаров в първата половина на къщата. Адютантът скочи. Скочи и някой друг в ъгъла — мъничък, в кожухче.

— Значи се уговорихме, Фьодор Фьодорович? Ще вземеш под внимание, което ти казах — рече Захаров, като пъхаше ръцете си в ръкавите на бекеша.

— Ще бъде направено, Константин Прокофиевич! — Серпилин още веднъж погледна изпънатата в ъгъла фигурка. — Пристигна все пак. Хайде, излез на светлото. Какво се криеш?

— Тъй вярно, пристигнах, другарю генерал-майор. — Таня едва въздържаше желанието си да се спусне към него и да го хване за ръката.

— Не е задължително да добавяш „майор“ — рече Серпилин и като й подаде ръка, обърна се към бригадния комисар, който си закопчаваше бекеша. — Позволете да ви представя, другарю член на Военния съвет, военната лекарка трети ранг Овсяникова. Или, както ние, излизайки от обкръжението, я наричахме помежду си — малката докторка. Аз ви говорих за нея, когато пращах официалното писмо.

— Действително малка — рече бригадният комисар и учудено, и предпазливо като на малко дете й стисна ръката с едрата си дебела ръка. — Къде ли са намерили за вас кожухче?

— Ами аз го отрязах.

— Развалила си, значи, държавно имущество. Не ти е мигнало окото. — Бригадният комисар изгледа с малките си бързи очи Таня. — Действително малка докторка. Че къде ще я денем сега, щом е пристигнала? В санитарната част на щаба ли?

— Тя няма да иде в щаба — рече Серпилин. — На нея й дай предната линия. — Макар да се усмихваше, в думите му имаше някаква гордост за Таня, която нямаше да иде в щаба.

— Където я пратим, там ще иде. — Бригадният комисар приглади късите бели коси на кръглата си глава и си сложи шапката. — Значи, уговорихме се? — още веднъж повтори той, като се обръщаше към Серпилин.

— Тъй вярно, другарю член на Военния съвет — рече Серпилин и след като го изпрати, се обърна към Таня.

— Съблечи се и влез — кимна той към отворената в другата половина на къщата врата и без да дочака тя да се съблече, влезе пръв.

Когато Таня влезе, той вече седеше зад масата.

— Притвори вратата. Седни.

Тя седна срещу него.

— Дълго ли ме чака?

— Дълго.

— Какво да се прави. Отпърво заповядах на адютанта да не пуща никого до тринайсет часа. А после началството дойде при мене.

— Вашият адютант ми обясни.

— Е как, беше ли в театъра? — попита Серпилин.

Въпросът беше толкова неочакван, че тя дори не разбра отведнъж за какво я пита, после разбра и се усмихна.

— Бях, благодаря.

— Никой ли не ти взе мястото? Точно така — рече Серпилин. — Човек не бива да дава никому онова, което е негово законно право. Още повече, ти сега си с такъв орден, че можеш да вириш нос. Кога го получи?

— Два дни след като ви видях.

— А защо не ми писа?

Таня сви рамене. Спомни си как се колебаеше тогава във влака — да му пише или да не му пише за ордена — и се въздържа, не писа.

Тя седеше и гледаше Серпилин, който имаше на гърдите си не един орден — оня стария, големия, с олющения емайл, с който излизаше от обкръжението, — а още два нови — „Червено знаме“ и „Ленин“.

— Да — рече Серпилин, щом забеляза погледа й. — Сега работите ни са весели. Бием немците и получаваме ордени. Но работата на наша милост не се намалява. На всяка крачка кръв, а трябва да се върви. Настъпваме денем и нощем. Гоним края.

— А аз, когато летях, се страхувах, че тук при вас вече всичко е свършило.

— Ти си се страхувала, а ние се надявахме. Когато започвахме, мислехме, че ще свършим за една седмица, а днес захваща вече трета. Не се предават мерзавците! И сили имат, види се, повече, отколкото разузнавачите са мислили. А колко повече — ще видим, когато направим окончателната равносметка. Сега до края вече не е далеч. А-ха, да ги разсечем на две.

— Аз ви писах точно в първия ден на настъплението. Още нищо не предаваха, а аз като че почувствувах. Нашият влак стоеше в Куйбишев.

— А аз, мислиш, не помня, какво си ми писала? — рече Серпилин. — Няколко пъти четох писмото ти и на члена на Военния съвет го четох на глас. С писма сега не мога да се похваля, получил съм само твоето. — Той издърпа чекмеджето на масата, сякаш се канеше да покаже на Таня сложеното там писмо, и отново го затръшна.

И Таня за пръв път през време на разговора помисли не за себе си, а за него и за това, че жена му е умряла.

— Вие сигурно много тъгувате, Фьодор Фьодорович?

— Да, не минава. — Той погледна Таня. — Е, ще се оженя за някоя младичка като тебе, може да ми мине. — Каза така, че тя разбра: всичко това са само думи, за никоя не се кани да се жени и дори не мисли за това. Каза го просто така. — Добре, да оставим тази тема — рече той след кратко мълчание. — Да поговорим за тебе. Писа ми, че искаш да постъпиш в санитарната част на някой полк.

— Да, ако може — рече Таня. — Ако е за болница, аз и там можех да остана в болница.

— Да предположим, че от болница до болница има разлика — рече Серпилин и като повъртя ръчката на телефона, рече в слушалката: — Намерете ми двайсетицата и ме свържете… Сега ще потърся армейския санитарен началник, ще поговоря за тебе.

— Само непременно в полкова санитарна част, нали?

— Това, както той каже. Моите права свършват тук. Ти не си ми дошла на гости. — Телефонът звънна и Серпилин взе слушалката. — Добре, щом дойде, нека ми позвъни. — Сложи слушалката, погледна часовника и попита: — Обядва ли?

Тя стана, като помисли, че му пречи.

— Хапнах на летището. Ще ида там да почакам — и кимна към вратата.

— Нищо, постой. Аз имам петнайсет минути. Ако ми пречиш, сам ще те изгоня. Разкажи за Ташкент. Наскоро донесоха оттам подаръци. И халати. Войниците скъсиха ръкавите и полите и ги сложиха под шинелите вместо памуклийки. Как живеят сега хората в Ташкент? Аз съм бил там още през първата петилетка.

— Трудно живеят. — Таня взе да разказва за завода и за майка си.

Серпилин я слушаше мълчаливо, подпрял с ръка бузата си, но когато тя каза за ударните понички, внезапно я прекъсна:

— Да, хората не се жалят. На всичко са готови.

— На всичко — въздъхна Таня. — Дори самата нямах точна представа, когато отивах там. Само че всичко това сигурно не бива да се говори тук на фронта.

— Защо не бива! — рече Серпилин. — Напротив, може и трябва… Всеки път когато ти се удаде случай, говори! По-лошо няма да воюваме поради това. По-добре ще воюваме. По-бързо ще свършим войната. Мислиш, че хората няма да имат достатъчно съзнание за това? Ще имат. — Той се спря, сякаш се поколеба — да каже ли. — Ето ти пресен пример. На Военния съвет обсъждаха едно политдонесение. Имаше един частен успех, важна височина — дълго се маяхме, после все пак я взехме. Развързахме цял възел. Командирът на минохвъргачната батарея от радост му удари двойна норма и залп в чест на превземането. На вятъра, не по цел. А командирът на дивизиона едва преди два дни пристигнал от Урал след престой в болницата. Донесли му. Той отива в батареята и пред всички войници — фрас по мутрата на това лейтенантче. Замполитът изпрати донесение. Виновният — в щаба на дивизията. Защо би своя офицер? А той отговаря: „Видях с колко кръв се изработва всяка мина. А той на празно, във въздуха! Не се признавам за виновен! Аз — казва — не само по муцуната го бих, аз между бойците проведох разяснителна работа.“ Какво да се прави? Стигна до Военния съвет. Изказва се мнение — да се даде под съд. Изказва се мнение — да се разбере и прости. А как би решила ти?

— Аз бих, разбира се… — рече Таня.

— Какво, разбира се?

— Бих простила. Та той е прав.

— А щом е прав — значи, разрешава се пердахът — усмихна се Серпилин.

— Аз самата… — Тя искаше да каже, че сама едва не бе застреляла оня захарен майор, но се сдържа и не каза.

— Какво ти самата? Пердашила си?

— Не. Аз просто… А как решихте вие?

— Решихме като тебе — рече Серпилин. — Дори и аз, който не търпя тия неща. И взех грях на душата си.

Серпилин погледна над Таня. Таня се озърна. На вратата стоеше адютантът.

— Другарю генерал, вие повикахте за четиринайсет часа помощник-началника на оперативния отдел.

— Щом съм го повикал, нека влезе. Защо питаш? Реда знаеш. — Серпилин се усмихна на Таня. — Деликатничи. Търси под вола теле.

Гласът, който чу на вратата, накара Таня да се обърне за втори път.

— Другарю генерал, явява се по ваша заповед подполковник Артемиев.

На вратата стоеше Артемиев.

Серпилин стана, взе поставената на края на масата сгъната като хармоника карта и почна да я развива. Артемиев се приближи към масата от другата страна, за да му помогне.

Таня седеше наблизо, но Артемиев не я гледаше, макар че още с влизането му тя разбра, че я е видял.

— Защо скочи? — попита Серпилин, като погледна Таня.

— Преча ви. — Таня взе столчето и седна настрана.

— Ще отидеш в Сто и единайсета — рече Серпилин на Артемиев. — Техният наблюдателен пункт в тринайсет часа се е преместил ето тук. — Той показа с молив върху картата.

— Кузмич още не е съобщавал — рече Артемиев.

— На вас не е съобщавал, а на мене ми съобщи. Виждате ли къде се е промушил вече? Донася, че чува в тила на немците шум от сражение и планира през нощта да излезе ей тук. — Серпилин отново показа с молива. — Разчита в случай на успех да се съедини призори с Шейсет и втора. Съседите му отдясно и отляво виждаш ли колко са изостанали от него? Но той донася, че не се страхува за фланговете и ще продължава придвижването. Че ще продължава е правилно. А как са осигурени фланговете, все пак погледни с очите си. Всеки иска да се съедини пръв с Шейсет и втора, затова допускам, че рискува повече, отколкото трябва. В този случай настоявай да се внесат необходимите по обстановката корективи. Тактично. Той е грамотен. Ясна ли е задачата?

— Тъй вярно, ясна.

— Има ли въпроси?

— Ако се съединят, какви ще са заповедите?

— Ако се съединят, лично се убеди. После се връщай.

Артемиев отстъпи крачка назад от масата и изпъна ръце по кантовете.

— Разрешавате ли да вървя?

И докато Серпилин се изправяше от картата, весело смигна на Таня. Но Серпилин се изправи по-бързо, от колкото той очакваше.

— Какво смигате? Познавате ли се?

— Тъй вярно, познаваме се.

— А щом се познавате, защо не се поздравите?

— Разрешете да се обърна към другарката военна лекарка.

— Обърнете се.

— Здравейте — рече Артемиев, като пристъпи към Таня. — На, не мислех да ви видя тук.

Като каза това, той задържа за миг ръката й в своята.

— Здравейте — рече тя, очаквайки, че той ще каже още нещо. Но той вече пусна ръката й и отстъпи крачка назад.

— Разрешавате ли да изпълня нареждането?

— Изпълнете го — рече Серпилин.

На Таня се стори, че той ще задържи поне за минута Артемиев, ще им даде възможност да си поприказват. Но Серпилин кой знае защо не го задържа. И едва когато Артемиев вече се обърна, Таня се стресна и каза подире му:

— Аз ще бъда тук, в армията. Ще ви намеря.

Артемиев се обърна, сякаш изведнъж си спомни и искаше да й каже нещо, но срещна погледа на Серпилин, само кратко кимна и излезе.

— Нищо, сам ще те намери, ако му трябва — рече Серпилин и внимателно изгледа Таня. — Защо почервеня?

— Нищо.

— Отдавна ли се познаваш с него?

— Не, отскоро. В Москва. Бях заедно със сестра му при партизаните. Той ми помогна да замина за Ташкент.

— Това ли е всичко? — Серпилин продължаваше да я гледа.

И като надви нежеланието си да го гледа сега в очите, Таня все пак се насили и го погледна.

— Да.

— Тогава друга работа — рече Серпилин. — А аз помислих: видя фуста и вече намигна. От него може да се очаква това. Имах случай да се убедя, че е женкар.

— Защо? Тъкмо обратното!

Серпилин пак внимателно погледна Таня.

— Какво знаеш ти за него! Седмица още не беше минала откак пристигна, и една нахалница долетя от Москва да го търси. Мислех, че му е съпруга, не допусках друго, а излезе, че не е така. На другата сутрин научиха — експедираха я. — Той се усмихна. — И как се е промъкнала, кого и как е завъртяла, и досега се установява! За негово щастие довтасала е, без да го пита, а е образцов офицер, жалко е да го губим. Инак бих се разделил. Така че имай пред вид занапред: не е женен, но не е и ергенин.

— А какво общо имам аз с това?

— Толкоз по-добре. — Серпилин погледна часовника си и викна на адютанта: — Ерьомин!

— Слушам, другарю генерал.

— Закарайте военната лекарка при армейския санитарен началник. Кажете на Чепцов да я откара. На два километра оттук. — Това той каза вече на Таня. — Докато стигнеш, сигурно ще съм поговорил вече с него.

— Благодаря, другарю генерал — рече Таня. — Не е нужна кола, аз и така ще стигна.

Тя си спомни неговите собствени думи за адютанта: „Търси под вола теле“ — и не поиска да я откарат там, при армейския санитарен началник, с генералската кола.

— Както искаш — рече Серпилин. Той и подаде ръка и за пръв път тези последни минути отново, както едно време, гальовно я погледна. — Ще издебна време, ще те намеря. Когато завършим всичко в Сталинград. По-рано няма да може. Върви! — и като я изпрати с поглед, рече на разминалия се с нея на вратата сух генерал — артилерист:

— Позакъсняваш, Алексей Трофимович. Пет минути вече, откак те чакам.

— Нанасяхме новата обстановка — рече генералът, като сядаше до масата.

— Причината е уважителна. Обстановката действително се мени бързо. — Серпилин вдигна слушалката на издрънчалия телефон. — Да, исках да поприказвам с вас. Изпратих на ваше разпореждане военната лекарка Овсяникова. Почакайте — рече той в слушалката и без да я сваля от ухото, викна на адютанта: — Ерьомин!

— Слушам ви, другарю генерал!

— Отиде ли си?

— Тъй вярно. Да я върна ли?

— Не, няма нужда — рече Серпилин. Той не възнамеряваше да връща Таня, а просто искаше да се увери, че вече я няма, не искаше тя да чуе с края на ухото си дори неговия разговор с армейския санитарен началник. — Имам към вас другарска молба — рече той в слушалката. — Опитна лекарка, познавам я лично — излезе с мене от обкръжението. Била е при партизаните. Наградена е с ордена „Червено знаме“. Ще иска да постъпи в санитарната част на някой полк. Не задоволявайте настояванията й. Пристигнала е след тежко раняване, нека сега поработи в болниците. А после ще видим. При отказ не се позовавайте на мене.

И като чу: „Ще бъде изпълнено“ — постави слушалката.

— За кого се застъпваш, Фьодор Фьодорович? — попита генералът артилерист. — За тази, която срещнах на вратата ли? Твоя позната ли е?

— Повече от позната — рече Серпилин. — Искам да поживее по-дълго на света, в границите на възможното и допустимото. — И без да се впуща в по-нататъшни обяснения, като отмести с лакът телефона от себе си, рече: — Хайде да видим твоята нова обстановка.