Константин Симонов
Хората не се раждат войници (5)

Пета глава

В предната щурманска кабина на лекия бомбардировач, преустроен за куриерски самолет, носовите картечници бяха свалени, но останалите от тях прорези не бяха запушени добре и насрещният въздух нахлуваше през шевовете.

Серпилин, който пристигна в последната минута, когато вече пускаха моторите, беше напъхан в кабината отдолу, под краката му хлопнаха люка и той се мушна между двамата куриери, които носеха за Москва секретната поща. Куриерите също мръзнеха въпреки кожусите и валенките си. Не можеше нито да се обърне, нито да се помести и от тази неподвижност му ставаше още по-студено. Добре, че все пак успя. Още минута и щеше да остане да чака до другия ден.

Самолетът летеше ниско. Зад треперещия плексиглас на кабината се виждаха подробностите от засипаната с безкрайни снегове земя. Потънали в снега къщурки с право нагоре издигащи се зимни пушеци, сиви върху белотата пътища, черни петна на пробитите в леда дупки с низ от стъпки, товарни влакове със зелени покриви и водна кула с козя ледена брада… На земята беше също студено.

Серпилин на няколко пъти усети, че въпреки студа е готов да заспи. Но всеки път не си позволяваше това от страх да не замръзне.

Той се безпокоеше: ами ако летецът не успее навреме по видело да стигне Москва и кацне да пренощува по пътя? Едва когато отдясно под крилото мина Рязан, се успокои: между Рязан и Москва нямаше къде да се каца.

Нощната операция беше свършила благополучно. Обкръжиха и превзеха Могилата, като заловиха четиридесет пленници. Заплатиха доста скъпо: имаше убити и ранени, и измръзнали. Оня лейтенант от щаба на полка, който беше пристигнал неотдавна и придружаваше Серпилин в батальона, беше убит от мина тъкмо в края на боя, когато сиромахът сигурно вече е мислил, че всичко е минало. На самия Серпилин парче от същата мина разсече ръкава на кожухчето до рамото. Нямаше време да даде да зашият кожухчето, а не поиска да го смени с друго: свикнал беше с това и сега летеше с него. През дупчицата влизаше студ.

Ако не беше нападението на Барабанов, което беше разтревожило немците, загубите можеха да бъдат и по-малки. Но изобщо, като се вземе пред вид резултатът, те бяха от ония загуби, които наричат оправдани, и Серпилин не страдаше за тях; само веднъж си спомни за убития пред очите му младичък лейтенант: канеше се да започне живота от този бой, а вместо това свърши в него.

Самолетът летеше почти с бръснещ полет и от това идваше усещането за голяма скорост, макар тя за такъв тип машини да беше недостатъчна. Когато го създадоха, нарекоха го „СБ“ — скоростен бомбардировач. Заради скоростта бяха облекчили въоръжението му и не бяха му поставили броня. За мерило бяха взети собствените ни остарели изтребители — „СБ“ по бързина можеше да им избяга. А на практика стана ясно, че месершмитите лесно ги догонват и ги запалват. Сега производството им бе спряно и малкото, които бяха оцелели, доживяваха времето си, както и този от куриерската връзка. Бяха почнали войната всъщност без сериозен съвременен бомбардировач. И колко глави поради това бяха паднали и във въздуха, и на земята — един бог знае!

От фронтовия вестник, който беше в джоба на кожухчето, беше погледнал само първата страница. Нямаше търпение да го разгъва и прелиства: не му се подчиняваха замръзналите пръсти. На първа страница беше напечатано вчерашното съобщение на Информбюро: на юг ние бяхме заели столицата на Калмикия, Елиста, Тормосин и станица Нижне-Курмуярская — все важни пунктове и разположени далече почти на половината път от Сталинград до Ростов.

След два дни мълчание отново се споменаваше за настъпателни боеве в Северен Кавказ. Значи настъплението продължаваше и там. На Централния фронт бяха завзети Великие Луки. Трудно е да си представиш размаха на настъплението там, но ясно е едно: не дават на немците да изтеглят оттам, от север, резервите си.

От съзнанието, че ето вече месец и половина как гоним немците, ти става, ако не по-леко, то някак си по-просто да мислиш за собствената си скръб. Тя не става по-малка от това, не! Но чувствуваш, че има нещо по-високо и по-голямо от всичко останало и по-голямо от собствената смърт, ако днес през нощта ти и оня лейтенант си бяхте разменили местата, и по-голямо от оная смърт, към която летиш…

„Към нея или подир нея?“ — помисли той безсилен сега, когато наближаваше Москва, да пропъди мисълта, че това денонощие, с което се бе забавил, може би е променило вече всичко в неговия живот, макар да лети, надявайки се още да каже нещо и да чуе нещо, в действителност всичко се е свършило и той вече от много часове живее на света сам, съвсем сам…

Самолетът почна да слиза, отпред в тъмното светнаха двете слаби светлинни на пистата. Разтърси се и отново рязко се устреми нагоре.

— Не можа! — възбудено викна единият куриер. — Иска да нощува, негодникът му, в Москва, а ти загивай като муха!… — Той изпсува уплашено.

— Нищо… както миналия път, ще кацне — обади се вторият куриер.

Летецът направи остър вираж и отново рязко почна да слиза. Куриерът отдясно мълчеше, вкопчил ръка в коляното на Серпилин. А седналият отляво още веднъж повтори: „Нищо, ще кацне“ — с напрегнатия глас на човек, който съзнава опасността, но с всички сили се старае да не се поддаде на страха.

„Ей сега ще се разбием“ — помисли Серпилин, трепнал от този глас.

Самолетът се блъсна о земята, подскочи, отново се блъсна и се плъзна, като продължаваше да потреперва и да подскача.

— Извинете, другарю генерал — рече куриерът, като сваляше ръката си от коляното на Серпилин.

Когато вече излязоха от самолета и тръгнаха по летателното поле към дежурната стая, невидимият в тъмното летец, който вървеше до Серпилин, рече:

— Лошо поддържат летателното поле… Колко пъти им е казано!

— Щом не ти е стигало времето, трябваше да пренощуваш в Рязан — рече оня куриер, който при кацването се успокояваше: „Нищо, ще кацне.“ — А ти винаги си като чумав.

— Бои се, че жена му ще пренощува с някой друг — обади се първият куриер.

— От нищо не се боя — отговори летецът. — Дори такива глупци като тебе не се боя да карам. Старае се човек за вас денонощно, защото бързате, а вие на това отгоре сте и недоволни.

— Бързаме, ама не за оня свят — рече куриерът.

В дежурната стая беше неправдоподобно топло. Като си разтъркваше замръзналите пръсти, Серпилин помоли оперативния дежурен да телефонира в Генералния щаб — да повика кола.

— Не става толкова бързо — рече оперативният дежурен, като вдигна телефона. — А не може ли да заминете с куриерската свръзка? Тяхната кола вече чака — кимна той към куриера. — Ако сте за Генералния щаб, те тъкмо там отиват.

— Аз отивам в района на академията „Фрунзе“ — рече Серпилин. — Но все едно.

Колата вървя дълго и няколко пъти боксува на откритите места, където снегът беше навеял пътя. Куриерите изскачаха и я бутаха. Серпилин не излизаше. Той беше премръзнал така, че зъбите му тракаха, пък и куриерите бяха яки момчета.

Последния половин час пътуваха по-бързо. Куриерите седяха зад Серпилин и се разговаряха за свои работи. За някакъв си колега, който изклинчвал от дежурствата, страхувал се да лети; за друг, когото оня ден свалили над Ладога; и за това — дали ще се наложи, или не да летят утре отново…

Когато стигнаха центъра, Серпилин заповяда да спрат колата пред метрото, като смяташе неудобно да задържи куриерите с пощата.

В метрото беше топло и многолюдно, и тази многолюдност го порази. През пролетта на четиридесет и втора година, когато беше за последен път в Москва и пътува с метрото, в тези часове имаше къде-къде по-малко народ. Съседите във вагона приказваха за войната и не за войната, но в паметта от липса на навик оставаше тъкмо онова, което не се отнасяше за войната. Някакъв висок човек с шапка, с яркочервени големи уши, увиснал на каишите, се навеждаше пиянски над седналата пред него хубавичка жена и говореше пълни глупости, че как някой си Колпаков съвсем не бил чак такъв цар и бог, за какъвто се представял, и че ако тя иска, може и без всякакъв Колпаков да отидат утре на парниците и да си доставят оттам зелен лук и печурки — той го изговаряше „печИУРки“, а жената, като го слушаше, гледаше виновно край него по посока на Серпилин, и в начина, по който гледаше, и в неловкостта, която беше изписана на лицето й, все пак се чувствуваше войната.

А до Серпилин — той седеше полуобърнат и не ги виждаше — две жени, ако се съдеше по гласовете им немлади, приказваха за някаква шлосерка, която за поправка на парното отопление искала два килограма черен, а за един и половина не искала и да чуе. Едната от жените я ругаеше, а другата я оправдаваше, като казваше, че и шлосерката има също деца. И в този отдалечен от войната разговор, и в „двете кила черен“, и в това, че не е шлосер, а шлосерка, също се чувствуваше войната.

От метрото до къщи Серпилин вървя пеша. Вървеше, без да мисли за нищо свързано, само ускоряваше все повече и повече крачките си. Ако имаше сили, би се затичал, но вече нямаше сили.

Когато се изкачи на третия етаж по тъмната стълба, потърси на обикновеното му място звънеца, не го намери и потропа с юмрук. Отвори му една жена, която му се стори непозната.

Попита първото, което му дойде наум: „Вие лекарка ли сте?“ — Но тозчас разбра, че тя не е лекарка. — Жената беше облечена в бархетен халат, с едната си ръка го придържаше на гърдите, а в другата държеше тиган с пържени картофи.

Серпилин все още не можене да разбере коя е тази жена, разбра само едно: не е лекарка — и тръгна покрай нея към вратата на стаята си.

— Няма я! — извика жената и без да изпуща тигана, се спусна подир Серпилин и го хвана за ръкава на кожухчето така, като че не можеше да допусне той да влезе в стаята си. И от този неин порив Серпилин разбра: умряла е… Пусна дръжката на вратата, обърна се и погледна жената в очите.

— Кога? — попита само той.

— Вчера я отведоха в болницата, през деня — рече жената.

Серпилин се отпусна на поставения до стената сандък и чувствувайки, че не се владее, с разтреперани пръсти бръкна в джоба на кожухчето да извади цигари.

— Истина ли казвате?

— Разбира се — рече жената. — А вие какво помислихте? — И по очите му разбра какво е помислил. — Не, не, наопаки. Вчера през деня й стана по-добре, затова решиха да я откарат в болницата, там ще я гледат, има лекари, а тук само една медицинска сестра и аз… — Тя говореше това, като все още държеше в ръцете си тигана.

От кухнята излезе едно четиринайсетгодишно момче и застана до нея.

— Върви, яж — рече жената, като подаваше на момчето тигана.

Момчето хвана дръжката на тигана с пеша на куртката си и го понесе към оная отдалечена стая, дето някога беше кабинетът на Серпилин и дето сега живееха тези хора.

Едва сега Серпилин се сети коя е тази жена и кое е това момче: те бяха съседи по квартира, настанени тук с разрешително през трийсет и седма година, когато него го затвориха, а Валентина Егорова сгъстиха, като й оставиха една от трите стаи. Той знаеше и как се казваха — Привалови, познаваше и мъжа на тази жена, преподавателя в академията майор Привалов, който сега беше на фронта. Познаваше и тази жена, и това момче. Беше ги виждал преди шест години, когато живееха тук в същия двор, само че на друг вход, в малката стаичка. Но сега, ако не беше се досетил кои са, не би ги познал. Тогава преди шест години това момче беше малко, а жената — млада. Оттогава Серпилин не беше ги виждал: в началото на войната те отсъствуваха, а после бяха евакуирани и стаите им стояха заключени, а преди два месеца Валентина беше писала, че са се върнали и че живее задружно с тази жена, Мария Александровна, и нейния син, като че беше Гриша…

— В коя болница? — попита Серпилин, след като смукна няколко пъти поред цигарата.

— В Тимирязевската академия. Там е болница сега. Знаете ли къде е?

— Знам. Лежал съм там — рече Серпилин. — Работи ли телефонът?

— Работи.

Серпилин се приближи до окачения на стената телефон и като извади от джоба си бележника, набра номера на Иван Алексеевич.

Адютантът отговори, че генерал-лейтенантът го няма, отишъл на доклад и се осведоми кой пита.

— Генерал-майор Серпилин.

— А къде сте вие, другарю генерал? — рече адютантът. — Ние втори ден ви чакаме. Къде да пратя колата, от кое летище телефонирате?

— От квартирата — рече Серпилин.

— Изпращам кола — рече адютантът.

— Запишете адреса.

— Няма нужда. Генерал-лейтенантът е ходил при вашата съпруга, шофьорът знае адреса.

— Аз ще ида до болницата и ще върна колата — рече Серпилин.

— Няма нужда, другарю генерал — рече адютантът, — генерал-лейтенантът заповяда да ви кажа: дръжте я толкова, колкото ви е необходимо. Само че после телефонирайте, той заповяда да телефонирате…

— Не сте ли в течение, какво е положението на жена ми? — попита Серпилин.

— В тринайсет часа, по заповед на генерал-лейтенанта, телефонирах в болницата, съобщиха ми, че е без промяна. Сега пак ще телефонирам, другарю генерал.

— Няма нужда — рече Серпилин. Той вече не искаше да чува от други нищо — ни лошо, ни хубаво, искаше да отиде сам и да види с очите си.

Окачи слушалката и се обърна към жената:

— Извинете, Мария Александровна, не можах да ви позная веднага.

— Ами че… — рече жената и лицето й се изкриви сякаш беше готова да заплаче.

Серпилин я погледна с учудване. Мигар е тъй чувствителна към това, че се е променила и остаряла, или той се бе изразил грубо?

— Годините си вървят, старея, паметта ми вече не е онази — рече той, като смяташе, че така поправя това, което беше казал.

Но жената сякаш не чу думите му.

— Как е Валентина Егоровна? Какво казват?

— Казват без промяна — Серпилин запали цигара от цигарата и потърси с очи къде да хвърли угарката.

— Хвърлете я на пода, и без това ще мета — рече жената. — Санитарите бяха вчера, изкаляха. А аз нямах просто сили да почистя. — Лицето й отново се изкриви и брадичката й затрепера. Но и този път не заплака.

Серпилин хвана дръжката на вратата за своята стая. Но вратата не се отвори.

— Ключът е у мене — рече жената. — Още не съм разтребила там. Сега влезте у нас.

Тя с женски усет почувствува, че не трябва да пуска сега този човек в стаята, откъдето бяха откарали жена му, където всичко беше останало неприбрано, разхвърляно — ще бъде излишна болка. Защо, когато ще има да страда и занапред!

— Колата ще дойде скоро — рече Серпилин, като погледна часовника. — Ще сляза долу.

— Макар и за десет минути, защо ще мръзнете долу?

Серпилин помисли — може да й се стори, че той не иска да влиза в своя някогашен кабинет. Каза „добре“ и като задържа вратата, пусна жената пред себе си.

Момчето седеше на масата, подпряло буза с ръка, и ядеше картофи от тигана. В стаята всичко беше друго: други тапети, други предмети, дори друг под, покрит с линолеум.

Той бегло плъзна поглед по стените. Последният, отпреди шест години, спомен, свързан с тази стая, беше от онези, които човек не може да забрави: разтворени шкафове, обърната с дъното нагоре и разпрана софа, маса с изхвърлени на пода чекмеджета, на масата камара писма и книжа, подът затрупан с книги — в тях също се ровиха: търсеха дали не са мушнати някакви документи…

Той седна край масата до момчето, видя отсреща на стената портрета на Привалов, нов, от войната, с полковнишка униформа, с два ордена „Червено знаме“, които тогава, преди войната, нямаше, и отвлякъл се от собствените си тежки мисли, рече весело, като сложи ръка на рамото на момчето.

— Виж, тебе и майка ти не познах, но татко ти веднага познах, никак не се е променил Иван Терентиевич… — Той добави това, като се обърна към жената, и чак като свърши, разбра всичко случило се по лицето й, обезобразено от последния, безнадежден опит да сдържи риданията си. Тя странишком се отпусна на стола и разперила встрани ръце, падна с глава на масата, заплака.

Момчето освободи рамото си от забравената върху него ръка на Серпилин, стана и закрачи по стаята, като хапеше бледните си устни.

Серпилин, който в първата секунда искаше да направи, да каже може би нещо, да докосне раменете на жената, срещна погледа на момчето и почувствува в този поглед предупреждение: „Моля ви, недейте прави нищо, ще бъде само по-лошо. Щом вече и казахте това, сега не трябва, нищо не трябва…“

Серпилин мълчеше и гледаше окачения точно срещу него портрет на покойния полковник Привалов. Момчето ходеше из стаята, а жената седеше и плачеше.

После тя вдигна глава и рече на момчето:

— Иди ми намери кърпичката под възглавницата.

Момчето се приближи до широкия неин и бащин креват — той беше там, където се намираше някога писалището на Серпилин — извади изпод възглавницата носната кърпичка и я подаде на майка си. Майка му изтри с кърпичката брадичката, бузите и налетите си със сълзи очи.

— Така — рече тя, като стисна в юмрука си кърпичката. — Превзехме Великие Луки… — Гласът й трепна.

— Мамо! — рече рязко момчето. Това беше първата дума, казана от него през цялото време.

— Добре, няма… Като чух вчера вечер съобщението, че са го превзели, така плаках… мислех, че ще изпадна в истерика. Не можех да спра. Оня понеделник загина в околностите. Неговата дивизия го е превзела. Погребаха го в Торопец, на площада. Неговата дивизия е превзела и Торопец. Пратиха кола да ме вземе за погребението. И то беше с мене — кимна тя към момчето. — Не исках да го взема със себе си, а то настоя. През ноември го наградиха с ордена „Ленин“ — писа ми: ще помоля да ми го дадат в Москва, ще се възползувам да дойда да ви видя. Ах — въздъхна тя с пълни гърди. — Какво да приказвам и защо да приказвам? По-добре да ви разкажа за вашата… Не, не, ще кажа — спря тя с ръка Серпилин, който се канеше да възрази, че той ей сега ще отиде сам и ще узнае всичко. — Излез — строго се обърна тя към сина си. — Ти няма защо да слушаш, излез в другата стая.

И като изпроводи сина си с поглед, като почака да се затвори вратата след него, обърна се към Серпилин и рече:

— Вашият син Вадим пристигна в петък вечерта. Сигурно от фронта… Тя не го чакаше, никога нищо не ми е казвала за него, а и аз не я бях питала.

„И добре си правила, че не си питала“ — казаха й очите на Серпилин.

— Отворих му откъм главния вход. Той влезе в стаята й, заприказва нещо с нея, а тя като му се развика!… Прибрах се да не чувам. Но все пак се чуваше. А после вратата хлопна. Отиде си. По-късно влязох при нея, безпокоях се. Знаех, че страда от сърце. Но тя — нищо. Лежеше, наистина. Попитах я дали не й трябва нещо. Тя каза: не трябва. И аз се прибрах с моята мъка. Едва предния ден се бях върнала от погребението. А сутринта отидох при нея да поискам чайника. Не отговаря. Отворих, а тя лежи на пода, в пристъпа паднала от кревата и лежи в безсъзнание. Беше се ударила малко о крака на стола, ето тук… — Мария Александровна показа на сляпото си око как се бе ударила жена му и той изтръпна от този жест. — Дигнах я на кревата, взех да звъня по телефона на лекарите, тук-там, боях се да не умре докато дойдат. А после пристигнаха, биха й инжекции. Посъвзе се малко. А после през деня вашият Вадим пак дойде, но аз вече не го пуснах. Обясних му на площадката. Той каза, че ще отиде да вдигне на крак всички лекари. И наистина, лекарите скоро дойдоха, наредиха дежурство, после генерал-лейтенантът пристигна…

Серпилин стана. През прозореца долетя сигналът на колата.

— Колата дойде — рече той.

— Но какво има тя със сина си? — попита Мария Александровна, застанала пред Серпилин, докато той, седнал на сандъка в антрето и свалил валенките, обуваше извадените от куфара студени ботуши. В нейния въпрос нямаше любопитство, само учудване пред чуждото и необяснимо нещастие.

Серпилин мълком, без да отговаря, нахлузи втория ботуш, погледна отдолу нагоре жената и без да отговори нищо, облече кожухчето и тури калпака.

— Надали ще се върна днес — рече той.

 

 

Въпросът, на който Серпилин не отговори, беше вече от няколко години най-неразрешимият в живота на жена му, а през последните две години — и в неговия.

Серпилин беше видял сина си за последен път в трийсет и седма година, когато след випуска от автобронетанковото училище го изпращаше на влака за местослуженето му в Задбайкалието. След това имаше няколко писма: как се наредил, как служи, как се готви да премине от Комсомола в Партията. Последното писмо беше дошло един ден преди арестуването на Серпилин, а четири години, до връщането си от лагера, той не знаеше за сина си абсолютно нищо.

В началото, когато го преместиха от затвора в лагер с право на кореспонденция, в писмата до жена си на два пъти слага писма за сина си. Но в отговор жена му като глуха не му писа за сина нито дума и той помисли, че той също е арестуван. Не беше тогава мъчно да се повярва в това.

После го преместиха в лагер без право на кореспонденция. Ключът на вратата, която го отделяше от предишния живот, се превъртя още веднъж.

Върна се в Москва рано сутринта на 22 юни. Войната беше избухнала вече, но нито той, нито хората, които посрещаха влака, не знаеха още за нея. Когато влакът се приближи до перона на Ярославската гара, той още от стъпалото видя в тълпата лицето на жена си, която, получила телеграмата му, беше дошла да го посрещне, синът го нямаше до нея.

— Къде е Вадим? — попита той, когато прегръщаше мълком заплакалата на гърдите му Валентина Егоровна, като се надяваше да чуе „служи“ и се страхуваше да чуе „лежи“.

— Няма го — рече със странен, задавен глас Валентина Егоровна и повдигна с мъка очи към него. И по тези очи, и тоя странен глас той разбра, че синът му не е умрял. За мъртвите не се говори с такъв странен глас. — Жив е, жив е — рече Валентина Егоровна, като продължаваше да го гледа в очите. — В къщи ще говорим.

Говориха в къщи. И въпреки щастието от свободата, радостта от срещата, прилива от благодарна обич един към друг, въпреки връхлетялото ги след няколко часа първо известие за войната и първият подлудяващ въпрос: „Ще го пуснат ли на фронта!“ — все пак този разговор за сина остана в паметта му завинаги.

През май 1937 година лейтенант Серпилин се отказа от баща си, враг на народа, бившия бригаден командир Серпилин и подаде рапорт до командуването, а после излезе с писмо в окръжния вестник. Той писа като за неочаквано открита от него тайна това, което никога не е било тайна в тяхното семейство. Посочи в рапорта, че, както се установило, негов истински роден баща бил героят от Гражданската война Василий Яковлевич Толстиков, загинал при Царицин, а оказалият се по-късно народен враг Серпилин, за когото майка му се омъжила повторно, го осиновил на петгодишна възраст. Не желаейки да носи презимето на народния враг, той ходатайствуваше да му върнат славното име на истинския му баща.

Ходатайството му беше удовлетворено и когато Валентина Егоровна, която не знаеше още нищо за това, му препрати писмото на Серпилин, той отговори с писмо, в което искаше майка му да не кореспондира вече с бившия му баща. Писмото беше подписано: Вадим. А на плика, там, където беше адресът на подателя, стоеше: Вадим Василиевич Толстиков. В първата минута тя дори не си даде сметка какво значи това.

Такъв беше краят — за началото, рапорта и писмото във вестника тя научи по-късно, когато една от приятелките й пристигна от Далечния изток.

Тя нищо не отговори на сина си, не отговори и на Серпилин, който питаше за него. Не можеше да прости на своя син тези думи „бившия ми баща“, това предателство спрямо човека, който от петгодишната му възраст през целия му живот бе правил за него повече, отколкото всички други рождени бащи наоколо. Дори твърде много беше правил! И колкото и да й разправяха после, че „такова е времето“, че това е по принуда, че сигурно синът й нарочно й е пратил това писмо, за да го прочетат там, където трябва — всички тези оправдания не можеха да я разколебаят. Серпилин си оставаше за нея Федя. Фьодор Фьодорович Серпилин, най-добрият, благороден и честен човек на света, каквото и да ставаше с него, каквото и да приказваха за него и на каквото и да го осъдеха. А ето, самата тя действително беше сега бивша майка на бившия си син! Чувствуваше се безкрайно виновна пред Серпилин, загдето синът, нейният син, сега вече не е негов и само нейният син е излязъл такъв. Измъчваше се, че не може да го изхвърли от паметта си като мъничък. Такъв какъвто беше през последните години, го беше изхвърлила, а мъничък — не можеше. Като че това бяха два съвсем отделни човека — оня син, който беше мъничък, и тоя, който съществуваше сега нейде там, в Далечния Изток.

На другата година след арестуването на Серпилин — на забравения, както тя си мислеше, от всички, освен от нея самата, негов рожден ден — при нея ненадейно дойде Иван Алексеевич да я навести и да й предаде пари на ръка. Дойде без никой да знае, дори съпругата му, за да не се изтърве пред някого. Същата вечер Валентина Егоровна, като знаеше всичко, което става наоколо, колко празни, запечатани квартири има в държавните военно-ведомствени сгради и добре разбираше какво значи това — да отидат при нея в такова време, каза с въздишка: „Ето, както щеш, Ваня, можеш да не повярваш, но би ми било сто пъти по-леко, ако Вадим беше пострадал, но не беше се отказал от Федя — да го бяха изгонили от армията, да го бяха заточили, да беше работил черна работа нейде като интерниран, бих живяла с него, където и да е, в землянка, полугладна, щях да ям само бурени. Мигар такава цена трябва да плати човек, за да остане в армията? А защо те са там такива? Кому са потребни такива?… Жените ме утешават, че не само моят — всички били такива. Лъжат, глупачките! Ако всички бяха такива, щях да се самоубия!“

По това време вече едва-едва, съвсем мъничко, бе почнало да клони към затихване на арестите и Иван Алексеевич в отговор й каза, че занапред всичко ще стане ясно и ще дойде на мястото си, положението в тяхното семейство ще се подобри и тя самата ще поиска да забрави вината на сина си.

„Вярно, ще поискам — рече с усилие Валентина, — но ще мога ли?… Не, няма да забравя! За тебе няма да забравя, че си дошъл днес и за него няма да забравя, че стъпи с крак върху гърдите на Федя и стои като над умрял. Всичко ще се промени, но аз няма да се променя към него, няма да мога.“

И не можа. Синът за пръв път похлопа на вратата й в трийсет и девета година, когато освободиха някои от военните. Дойде си в Москва в отпуск, съседката отвори вратата, влезе в стаята на майка си направо с шинел, с куфар…

„Не е ли намерил място в хотела?“ — помисли с презрение тя, въпреки цялата сила на изпитаното сътресение.

И не му каза нито дума. Мълча през цялото време, докато беше в стаята. Той се щураше от ъгъл в ъгъл, ту сядаше, ту пак ставаше, ту се опитваше да говори така, сякаш нищо не беше станало, ту молеше отпърво с недомлъвки, а после и открито прошка… А тя все седеше и мълчеше, чакайки го да си иде.

Най-сетне той се приближи, седма до нея, прегърна я през раменете и изведнъж, като погледна в очите й, се отдръпна и скочи. Разбра: още секунда — и щеше да го удари по лицето. Кой знае, ако не беше отскочил, ако не беше се преместил уплашено на друг стол, ако продължаваше да я гледа, без да мига, и я оставеше да го удари по лицето, радвайки се на това като на прошка — кой знае, има все пак мярка в човешките сили, може би щеше да се пробие каменният бент, който подпираше сърцето й, и високо и болезнено се издигаше в гърдите й…

Но той уплашено се премести и тя продължи да мълчи, докато не излезе заедно с куфара си.

Втори път похлопа на вратата й малко преди войната — прати писмо, че се е оженил и че му се родила дъщеря. С писмото прати фотография. Предлагаше да й изпрати пари за път, викаше я да му отиде на гости, да види внучката си. Валентина Егоровна прочете писмото и не отговори.

За трети път беше похлопал сега…

„Откъде се е домъкнал в Москва? От Далечния изток или от фронта?“ — мислеше Серпилин, когато се приближаваше към болницата в Тимирязевка. Искаше му се да вярва, че без да е минал купела на фронта, не би посмял да се покаже на майка си. „А тя? Защо пристигането му й е подействувало така? Какво се е случило? Само да е в съзнание“ — пошепна той като молитва на себе си, когато слезе от колата и се изкачваше по стълбището. Беше готов на всяка забрана — да не говори, да не я вълнува, да не пита. Само да чуе гласа й, поне шепота й. И да почувствува, че не само той, но и тя го вижда.

„Нали казаха, че вчера й станало по-добре, а днес казаха, че е без промяна…“ И колкото по-нататък вървеше по дългия коридор на болницата, толкова по-силно го тресеше от тази надежда за по-добро.

Но завеждащата отделението, една много висока прегърбена жена, приличаща на уморена камила, не пусна веднага Серпилин при жена му, а го заведе в малкия си кабинет, дето имаше маса, стол и покрита с мушама кушетка.

— Седнете.

Серпилин седна върху студената мушама на кушетката и почувствува, че по-нататък всичко ще бъде много лошо.

— Мисля, ще говорим с вас, другарю генерал, така, както е.

Серпилин кимна мълком и отново помисли, че всичко е много лошо. Завеждащата отделението го каза с други, свои думи. Започна с това, че жена му и без това е в безсъзнание, та няма нищо, дето той ще се забави тук в кабинета няколко минути.

— Ако се съди по историята на болестта, тя има вече трети инфаркт. Възможно е да е имала и микроинфаркти. Човек, който не се наблюдава, може да не им обърне внимание…

— Наистина за себе си… — започна Серпилин, но не довърши.

Завеждащата отделението продължаваше да обяснява, че инфарктът е трети и извънредно тежък. Вчера през деня на болната станало значително по-добре и лекарите, които я взели от квартирата в болницата, дори проявили оптимизъм… В гласа на завеждащата прозвуча яд.

— Но вчера вечерта, вече тук, й станало отново лошо. Мислели, че ще свърши; днес сутринта имало консулт, професорът, след като прегледал болната, дошъл до заключение, че ние не сме в състояние вече да й помогнем; въпросът е не в изхода, а само във времето.

Тя, завеждащата отделението, мисли, за съжаление, същото.

— Болната е много слаба и днес е дохождала в съзнание само веднъж вечерта, към пет часа. Попитала дежурната сестра: не е ли дошъл мъжът й.

„Към седемнайсет — помисли Серпилин, — тъкмо когато се приземявахме.“

— Това е положението — рече завеждащата отделението и сложи пред себе си на масата големите си, чисто измити, равнодушни ръце. Лицето й беше отзивчиво, а ръцете равнодушни, може би защото те вече не можеха да направят нищо.

Серпилин слушаше всичко, което говореше, без да мърда, като се опираше със студени длани върху студената мушама на кушетката. След като я изслуша докрай, той не отговори нищо и не попита, защото нямаше какво да пита. Пък и тази сурова и спокойна жена говореше с него като с човек, който няма да пита и да говори ненужни думи.

— Ще ида — рече той, като ставаше.

Когато вървяха със завеждащата по коридора, той изведнъж се спря и попита:

— Наистина ли няма никаква надежда?

Тя също се спря, погледна го при светлината на слабата синя коридорна лампичка и навярно като помисли още веднъж, че не бива и не може да лъже този човек, каза истината:

— Никаква.

Той се приведе повече от обикновено и тръгна по-нататък по коридора, но тя го спря на завоя.

— Боксите са наляво, тя е в бокс.

Серпилин не разбра какво е това „бокс“ и защо тя е в бокс, чак после, като се откъсна с мъка от онова главно, за което мислеше, си спомни, че боксите са малки стаи, в които лежат поотделно.

В бокса на широката прозоречна дъска гореше настолна лампа, отстрани до нея седеше една медицинска сестра и наведена ниско над страниците, четеше книга. По цялата дъска беше разстлана салфетка и на нея имаше блестящи никелирани кутийки. „Със спринцовки“ — помисли Серпилин.

Това беше първото, което той видя, влизайки в болничната стая.

Жена си видя едва когато се обърна към поставения вляво от вратата креват. Той беше засенен с окачен на таблата му чаршаф; лицето на Валентина Егоровна беше в сянка и той не забеляза отведнъж всички станали на това лице промени. Направи крачка към кревата, но като си спомни, че жена му е в безсъзнание, отстъпи, не се приближи до възглавието, а се спря до краката й и сякаш въздържайки се от нещо нелепо, което можеше да направи, хвана се здраво с двете ръце за таблата. Стоеше, вкопчен в таблата, сякаш беше бариера или решетка, която можеше да премине само с поглед, и неотлъчно гледаше жена си, просната пред него.

За половината година, откак не беше я виждал, косите й бяха още повече посивели. На лявото слепоочие, там, дето се беше ударила о крака на масата при падането, тъмнееше синина. Ръцете й бяха изпънати над одеялото, а на отслабналото й лице лежеше оня печат на умора и отчуждение, който той неведнъж беше виждал върху лицата на хората, които умираха не веднага, а имаха няколко дни, за да разберат сами, че умират. Така някога в осемнайсета година при един поход, в една кола умираше в ръцете му от гангрена съсеченият от казаците полкови комисар Вася Толстиков, умираше и го молеше да пише в Пенза — на вдовицата му. И той писа, а после след Гражданската война отиде при нея. А сега тя, двайсет и две години негова жена, умираше сама. Очите й бяха затворени и той напрегнато следеше дали продължава да диша. После долови най-сетне това слабо дишане и сам затвори уморените си от напрежение очи. А когато ги отвори, и нейните очи бяха също отворени, и, както му се стори, го гледаха.

— Валя — извика той и тръгна към възглавието, заобикаляйки кревата. Но сестрата скочи от стола насреща му и го спря.

— Тя е в безсъзнание, просто така се случва — очите ту са затворени, ту отворени.

Но той не повярва и още веднъж каза:

— Валя!

И само когато видя, че на лицето й не трепна нищо и разтворените й очи продължаваха да гледат не него, а настрана, в ъгъла, разбра, че сестрата му е казала истината.

Но на сестрата се струваше, че той все още не е разбрал и не е повярвал и продължи да го задържа и да обяснява, че най-добре е да не се докосва до болната, че за болната сега е опасно всяко най-малко движение, че тя е в безсъзнание и нищо не чува, а ако дойде в съзнание, веднага ще проличи — тогава ще почне да мърда устни и да шепне, както е шепнела преди три часа, когато няколко пъти поред питала: „Не е ли дошъл?“

— Добре, не ме дръжте, не съм малък — рече Серпилин. — Не се страхувайте за мен.

Той се отдръпна от възглавието и отново застана зад таблата на кревата, при нозете й.

Сега, когато очите на жена му бяха отворени, беше още по-трудно да мисли, че тя нищо не съзнава и не го вижда.

Стоеше и чакаше да се свести. И ако можеше цялата сила на съсредоточеното си очакване да обърне в някаква друга сила, способна да направи нещо, тази сила навярно би била способна не само да възвръща съзнанието на живите, но и да възкресява мъртви. Какво беше за него в живота тази умираща пред очите му жена? Отстрани навярно изглеждаше, че не е чак толкова много, защото бе имало и служба, и война, и половин живот в разлъка. Но само изглеждаше така: той сам знаеше какво беше тя за него!

Неговият живот беше цел на нейния, а сега тя умираше, а той оставаше да живее, като не само не можеше да си представи с кого или с какво ще я замени, но не си представяше дори, че някога сам животът ще го принуди да мисли за това. Но и тогава дори той все пак нямаше отново да преживее оня живот, който беше живял с нея, и да каже някому другиму онова, което й беше казал през целия този живот, и да чуе от някого другиго това, което беше чул през този живот от нея. Да се опита да я замени с някой друг ще е все едно да се опита да замени живота, изживян от него, самия, с друг живот, който е живял не той, а някой друг.

Не знаеше колко бе стоял така, с надеждата, че тя ще се свести и, което ставаше рядко с него, изгубил напълно представа за времето. Веднъж заспа стоешком и политна така, че едва не падна. След това сестрата му донесе стол, искаше да го сложи до възглавието, но той го премести при краката, седна и продължи да чака, загледан в жена си.

Веднъж в гърдите й нещо заклокочи, главата й трепна на възглавницата и неподвижно замря. Серпилин помисли, че тя умира, скочи, приближи се, наведе се над отворените невиждащи очи. Тя дишаше; слабо — слабо, но дишаше.

Сестрата също помисли, че болната умира, изтича за лекар и се върна със завеждащата отделението. Серпилин се отдръпна; завеждащата опипа пулса, послуша дишането и каза, че няма нищо, засега всичко е както преди.

— Не е ли по-добре да си идете в къщи, да поспите малко, а рано сутринта да дойдете? — попита завеждащата отделението. — Не се безпокойте, аз ще дежуря тая нощ — добави тя, като че това можеше да промени нещо.

Но Серпилин само поклати глава и отново седна на стола да чака.

— Така е — рече завеждащата отделението, като сложи успокоително ръка на рамото му. — И самите ние не знаем точно кога… — Тя подразбираше: „кога дохожда смъртта“ — и Серпилин разбра.

— Вчера вашият син дежури цялата нощ. В коридора. Ние дори му поставихме там легло, в стаята не пожела. Мислехме, че още вчера през нощта ще се случи и така му казахме. А ето, виждате. Може и тая нощ, и утре, а вие няма да имате вече сили… да бяхте си отишли.

Но Серпилин отново поклати глава. Може би всичко това е разумно и правилно, но той не може да си отиде оттук.

После, след известно време две санитарки почнаха да внасят през вратата на стаята кушетката, същата, с мушамата, на която беше седял в кабинета на завеждащата.

Ала той тихо, но твърдо рече на жените, че не трябва, те разбраха, че няма да легне и го отнесоха обратно.

После пак, след известно време, той не знаеше колко, влезе санитарката, а сестрата след това му каза да излезе.

Той излезе и някое време стоя в коридора, притиснал чело до студеното стъкло, докато те правеха нещо там, в стаята. После те му казаха, че може да влезе и той пак влезе и седна на мястото си. Жена му лежеше пак така, само че със затворени очи. Докато лежеше с отворени очи, струваше му се, че не бива да говори пред нея, а сега когато ги беше затворила, той попита сестрата за сина си: кога си е отишъл оттук?

— Тая сутрин: каза, че има едно денонощие дежурство и после пак ще дойде.

„Да не би да служи в Москва?“ — помисли Серпилин. А гласно попита: — Не влезе значи в стаята?

Сестрата поклати глава.

— Само отваряше вратата, надничаше.

Онова, което беше ясно за Серпилин, я беше учудило много. Миналата нощ на няколко пъти беше предлагала на този капитан да не седи в коридора, а в стаята, още повече че в коридора е студено. Но той все беше отказвал и тя беше помислила, че се бои от гледката на смъртта. Това става с мъжете.

— Отдавна ли работите в болницата? — попита Серпилин сестрата.

— Трийсет и пет години служа по болниците. И три години в санитарен влак, през оная война.

— А на колко години сте?

— На петдесет и шест.

Серпилин се зачуди: сестрата му се стори по-млада.

— Имате ли мъж? — попита я той, като очакваше да чуе: да, имам. Защото щом тя е на петдесет и шест, него сигурно поради възраст не са могли да го мобилизират.

— Имах — отвърна тя, — загина в опълчението.

— А на колко беше? — попита Серпилин.

— Караше шейсет и първа.

— А какъв беше?

— Стар комунист беше — каза сестрата, каза го така, като че отведнъж искаше да отговори на всички зададени и незададени въпроси. Отговори, въздъхна, помълча, пак въздъхна. — Отначало съобщиха, че е изчезнал безследно. А после другарите му доказаха, че е убит. — Тя каза това така, сякаш в началото й бяха донесли по-тежко известие, а не после.

И колкото и чудовищно да беше, Серпилин помисли, че е действително така. Щом по документите е убит — значи, почит към паметта му. А ако е безследно — защо „безследно“, как тъй „безследно“? Като че някой им е предлагал да дадат известие за себе си, а те не са поискали, като че преди да умрат трябвало да си изберат такова място и време, че всички да видят с очите си как са убити.

Серпилин с усилие на волята си сподави в себе си този стар, още от четиридесет и първа година тлеещ в него гняв.

„Убит, убит… пак убит“ — помисли той, като гледаше медицинската сестра. — Навсякъде само това чуваш: „убит“. Хората вече почват да забравят, че може да се умре не от бомба, не от мина и не от куршум, а просто от нищо, от болест. Той също беше забравил. А сега седи тук и знае, че това е така и че то е още по-страшно, ако изобщо една смърт може да бъде по-страшна от друга смърт.

Серпилин заспа едва призори дълбок и тежък сън, подпрял глава до покритите с одеяло крака на жена си. Беше отмалял от двете безсънни нощи и от това еднообразно напрежение, което го караше на сън и с което много часове поред гледаше лицето на жена си. Той не чу оня последен кратък въздъх, с който, без да открие очи, без да е мръднала и трепнала, умря Валентина Егоровна. Не усети как под бузата му постепенно краката й изстинаха.

Сестрата също не забеляза веднага, че е умряла. Тя се приближи до нея, когато още дишаше. А после задряма и не се приближи половин час и повече…

— Починала е… — докосна тя Серпилин по рамото и излезе да го остави сам с покойната.

Серпилин се приближи до възглавието, наведе се и целуна жена си по студените затворени очи. Тя беше умряла със затворени очи, сякаш и сега беше поискала да направи така, че да му бъде по-леко.

После се отпусна на пода до кревата, притисна побелялата си оплешивяваща глава до студеното й рамо и заплака. И добре че никой не го виждаше в тази минута…

Когато медицинската сестра се върна и заедно с нея дойде завеждащата отделението, Серпилин стоеше гърбом към тях до прозореца, зад който вече беше се развиделило, и оправяше с палци зад колана гънките на рубашката си. При скръцването на вратата се обърна, сухо се изкашли, сякаш нещо го дереше в гърлото, и попита дали може по техните правила да погребе жена си още днес. Би искал да направи това, докато е тук, защото утре сутринта ще трябва да лети обратно за фронта.

Завеждащата отделението се зарадва на спокойния му глас: тя не можеше да търпи, когато мъжете плачеха в нейно присъствие.

— Ще направим всичко, което зависи от нас — отвърна тя. — Може и да успеем, ако не настоявате за аутопсия.

Серпилин доста рязко каза, че за нищо няма да настоява. И чувствувайки буца на гърлото си, тръгна към вратата.

— Къде отивате? — попита завеждащата отделението.

— Ще походя в коридора.

Той се разхожда в коридора около четиридесет минути, а може би и петдесет, толкова, колкото му трябваше, за да дойде на себе си и да е сигурен, че буцата няма да се изкачи вече в гърлото му. Поне тук, в болницата, пред хората.

През това време край него мина два пъти завеждащата отделението. Втория път с някакъв лист хартия, сигурно с акта за смъртта, и каза, че скоро ще свършат с формалностите.

Той нищо не отговори, кимна мълком.

После се приближи сестрата и попита:

— Ще я вземете ли в къщи?

Той поклати глава.

— Значи тук, при нас, ще докарате ковчега?

Той кимна, макар да не знаеше как става това, къде трябва да отиде и откъде да докара ковчег.

— Тогава — рече сестрата — ние ще трябва засега да я свалим долу.

Тя искаше да каже „в моргата“, но каза „долу“.

— Кога? — попита той.

— Ами че би трябвало още сега. Вие ще влезете ли пак при нея? Ако ще влизате — влезте, а после ще я свалим.

Той отвори вратата и влезе. В стаята беше вече съвсем светло и много студено. Горното прозорче беше отворено широко и от него духаше чист, остър мразовит въздух.

Жена му лежеше на кревата, покрита с одеяло до кръста, със скръстени на гърдите ръце. В първата секунда той трепна: стори му се, че е ранена. Стори му се така, защото долната й челюст беше вързана с широк чист бинт и този бинт беше омотан около главата й така, като че тя беше ранена в главата.

— Ние ги връзваме с кърпа — чу той зад гърба си думите на сестрата, — а аз я вързах с бинт, защото кърпите вече съм предала. — Тя се извиняваше пред Серпилин, там зад гърба му, че не е постъпила по реда. А той гледаше и с мъка свикваше с това ново, мъртво лице с превързана челюст, с тази омотана в бяло ранена глава…

Така стоя няколко минути в светлата и студена мъртва стая, облегнал гръб на вратата.

После почувствува, че някой се докосва до рамото му отзад и се отмести настрана, мислейки, че пречи на сестрата да мине. И чак като се отмести и се обърна, видя, че не е медицинската сестра, а синът му. Стоеше и мълчаливо плачеше. По състареното му лице течаха сълзи. Сега Серпилин, отстъпил настрана, не му преграждаше вече пътя, но той все още стоеше на предишното място, сякаш не му разрешаваха да влезе в тази стая.

— Защо се спря, върви — рече Серпилин.

Синът се спусна покрай него към кревата, на който лежеше майка му, и Серпилин, без да гледа вече какво ще прави той по-нататък, излезе в коридора.