Константин Симонов
Хората не се раждат войници (35)

Тринайсета глава

Това, че районът на развалините действително излезе познат, облекчи много грижите на Синцов през тази нощ. Отначало той приемаше участъка от батальонния командир на Цветковия полк, пълзеше с него из развалините, установяваше за охрана хората си вместо онези, които се изтегляха и си отиваха. После се безпокоеше къде е лакътят на съседа отляво и отдясно, а това в тъмното не можеше да се изясни отведнъж.

От мазето, където се разположиха, се наложи да измъкнат няколко немски трупа, които, изглежда, не бяха убити в боя; всички бяха с превръзки, сигурно през деня бяха слагани направо тук умиращите от раните си.

После, когато почнаха да прииждат хората му, Синцов се залови да уточнява с командирите на ротите кой къде ще се настани. Но да уточниш нощем по картата не е достатъчно, трябва с ръката си да опипаш и с краката си да стигнеш до всеки. Той се занимава с това още два часа заедно с Рибочкин.

Участъкът на батальона сега беше наистина неголям — всичко беше събрано като в юмрук, но това малко пространство беше толкова разровено от взривовете и затрупано със срутени стени, с изгорена техника, с натрошени тухли и измръзнали трупове, че и дяволът не може се оправи.

Когато беше при Чугунов и уточняваше участъка на неговата рота, попита какво беше станало по-нататък на височинката, където се бяха съединили.

— После дойдоха мнозина от тях — рече Чугунов, — цял митинг имаше.

— И как мина?

— Доста добре, хубаво — рече Чугунов. — Замполитът ще ви го разкаже по-красиво — рече без насмешка той, просто съвсем естествено смяташе, че неговата съдба е да върши работа, а всеки, не само Завалишин, ще може да разказва по-добре от него.

Но Завалишин все още го нямаше, събираше цялото останало домакинство заедно с Илин. И не беше чудно: работата беше главоболна, още повече нощем.

Като обиколи участъците на ротите, Синцов се върна заедно с Рибочкин в своето мазе, вече малко поприбрано, но още с безмълвен телефон. Иван Авдеич — златен човек! — беше кипнал на сух немски спирт канче чай. Пийнаха с Рибочкин по една чаша и погризаха сухари.

— Дали да стопля задушеното? — попита Иван Авдеич.

„Вероятно, същото“ — спомни си Синцов раницата, свалена от убития разузнавач, и отказа. От умора дори не му се ядеше, чаят е друго нещо.

— Вижте, другарю старши лейтенант, няма ли да станат тези очила за старши политрука? — отново се приближи до масата Иван Авдеич и сложи пред Синцов едни кръгли очила с рогова рамка. Едното им стъкло беше пукнато.

— Като неговите, също пукнати — рече Синцов.

— Неговите са по средата, а тези от края. Пък и къде сега ще намериш цели? — рече недоволен Иван Авдеич. — Аз още щом каза, питам вече три дни войниците — и не намират — все счупени!

Синцов взе от масата очилата и ги сложи на очите си — всичко отведнъж потъна в мъгла. Да, силни, може да станат за Завалишин. Вероятно някой немец ги е носил, също недовиждащ, полугоден…

А Илин и Завалишин все не идеха и не идеха. И свръзка с полка засега нямаше — щабът още се придвижваше нейде.

— Вие по-рано по същите места ли сте воювали? — попита Рибочкин, като върна Синцов към спомените, отхвърлени от нощните грижи.

— Да. А ти откъде знаеш?

— Аз още в началото, помните ли, когато ви разпитвахме къде сте воювали, си сложих знак върху моя план на Сталинград.

— Дори и план имаш, гледай ти колко предвидлив! — рече Синцов.

— Още през декември, когато ме изписаха от школата, снех с паус този план в градската читалня от една книга преди войната. Ние тогава всички мечтаехме да отидем в Сталинград.

„Да, добро момче, както казва за него Илин, дори много добро момче! — помисли Синцов. — Ако оцелее, сигурно ще стане артист, хубаво декламира стихове…“

— Самият аз не съм воювал в тези къщи — рече Синцов. — Но тук едно време беше щабът на нашия полк. А аз воювах по-надясно, където е сега Зирянов, възможно е неговият команден пункт да е в същата къща, където беше и моят. Там мазето е много хубаво.

— Ще идете ли после там? — попита Рибочкин.

— Ще ида от интерес, ако улуча време. Тогава го наричахме „Домът със скорците“.

— Защо „със скорците“?

— Ами там в двора имаше забит един стълб и на него висеше къщичка за скорци. Сега, разбира се, едва ли е останала. — Той погледна Рибочкин и видя, че той се наваля с глава към масата.

— Полегни.

— По-добре вие полегнете, другарю командир.

— Поспи. Когато поискам да спя, ще те вдигна. Не се страхувай, няма да те съжаля.

Рибочкин се отдели от масата, легна възнак на пейката и веднага заспа, не каза дума повече. Едва легна, и телефонът на масата задрънча. Значи, има вече връзка с полка!

— Деветият слуша!

На другия край на жицата беше капитан Чернишов, началник-щаба на полка.

— Къде се намираш?

— Където е заповядано.

— Уточни.

Синцов уточни.

Чернишов зададе няколко въпроса, които можеше и да не задава, после рече:

— Честито, ще черпиш.

— Благодаря — рече Синцов, като разбра от думите му, че в щаба все пак са придали значение на това, че техният батальон първи в полка се е съединил с Шейсет и втора. — Щом се полага черпня…

— Не чувам радост в гласа ти — рече Чернишов.

— Защо да се радваме прекалено — отвърна Синцов, — войната още не е свършила.

— Ти знаеш по-добре. Това имам да ти кажа.

Синцов остави слушалката, чу зад гърба си крачки и помисли, че е Илин. Но беше Левашов.

— Как е при тебе? — попита Левашов, без да сяда.

— Главното съсредоточихме — рече Синцов. — Чакам Илин, той ще дойде и ще довърши останалото. Седнете. Да ви почерня с чай?

— Не искам, ще пийна у нас, когато се върна. От пладне не съм бил в полка, повисях у Зирянов. Опитен, опитен, а се увлече, едва не го пречукаха немците. Все доказва какъв е. От една страна, добре, а от друга — лошо. В разпалеността си е способен залудо да пожертвува главата си, и не само своята… Кой хърка?

— Рибочкин.

— Здравата хърка — рече Левашов.

Синцов се приближи до Рибочкин, обърна главата му, която беше се забила с устата и носа в ушанката. И той изведнъж задиша като дете, дълбоко и равномерно.

— На, дръж. — Левашов пъхна ръка под кожухчето и измъкна оттам нещо мъничко, завито в парче вестник. — Честито. От личните запаси.

Синцов с недоумение го погледна и разгъна хартийката; в нея имаше две нови звездички.

— Какво, капитан ли ме направиха?

— От мене ли пръв чуваш?

— За мене е ново.

— Как ново? Туманян още през деня ми каза.

— На вас казал, но на мен не. Освен натяквания, от него целия ден нищо не чух.

— Бре че самолюбив дявол — рече Левашов, — колко го е яд, че Цветков се е съединил пръв! Собствения си батальонен командир не е намерил сили да поздрави с новия чин. А аз бях решил от Зирянов да отида право в полка, но после помислих: не, ще намина, ще дам звездичките.

— Благодаря.

— Авдеич! — викна Левашов и когато Иван Авдеич влезе, посочи Синцов: — Затегни звездичките на капитана, че не е облечен според чина.

Синцов свали кожухчето си и смъкна презглава рубашката.

— Затегнете ги за спомен, колкото може по-здраво.

— Наметни си кожухчето — рече Левашов.

Синцов наметна на раменете си кожухчето и се разсмя, като си спомни за телефонния разговор с началник-щаба на полка.

— Защо се смееш? — попита Левашов.

— Чернишов ми честитява по телефона, а аз не разбрах. Той казва: „Не се радваш много“ — а аз отговарям: „Войната не е свършила.“ Разбрах, че ме поздравява със съединението!

— Както и да си го разбрал, дал си му глупав отговор — рече Левашов. — Как така да не се радваш? Чак тогава ли ще почнем да се радваме, когато войната свърши? Глупости! Ако из пътя не се радваш поне малко на всяко нещо, според мене до края на войната няма да доживееш. Как беше моментът на съединението? Красиво нали?

Синцов разказа какъв беше моментът и сега, когато разказваше, чувството за нещо обикновено и дори някакво разочарование, което беше изпитал тогава, се изглади, изчезна — моментът и на него самия вече почваше да се струва красив. И дори гласът му лекичко трепна, когато стигна до това, как войниците разстлали знамето върху парче фурнир, а политрукът взел да пише на него: „На бойците от 111-та…“

— И къде е сега това знаме?

— Няма го, взеха го.

— Кой го взе? — попита Левашов намръщен; той не обичаше, когато го заобикаляха в такива неща и се разпореждаха без него в полка.

— Налетя някакъв полкови комисар от политотдела на армията и го взе. Казах му, че е дадено на нашата дивизия, но изглежда не разбирам от тези работи. Той ми обясни моята несъзнателност, взе го и го повлече. Много бързаше.

— А как се нарича? — попита Левашов и очите му се свиха.

— Не ми докладва — рече Синцов.

— А как изглежда?

— Как изглежда ли? — Синцов се затрудни да отговори отведнъж как изглеждаше полковият комисар, защото в паметта му не изглеждаше никакъв — чисто и просто полкови комисар с бяло ново кожухче. Имаше и лице, но той не го запомни, запомни само гласа му, делови и бърз, и как неочаквано и бързо тръгна назад, когато взе знамето. Но всичко това не пожела да каже на Левашов, защото чувството на все по-голяма и по-голяма неприязън му беше още не съвсем ясно. Вместо това рече усмихнат:

— С ново кожухче. — А мислено на себе си с яд добави: „С бяло-беленичко — не плъзгано по снега, не излежано в окопите, а за знамето се хвана със зъби!“

— Той е, паразитът му, няма кой друг! — рече злобно Левашов. — Учудвам се само как е стигнал до тебе… Да не би по това време да е било тихо при тебе?

— Около двайсетина минути вече беше тихо — рече Синцов.

— Към тишината е тръгнал. Тръгнал е към тишината, а е излязъл на Шейсет и втора. Върви му, кучето! Сега в някой вестник ще се изфука как лично се е съединил!

Синцов учудено погледна Левашов.

— Да не е твой стар познайник?

Левашов не отговори веднага. Отначало злобно изфуча, като че дори думата „познайник“ му беше противна. После се усмихна и рече замислено:

— Такъв познайник, че бих станал доброволно взводен командир в наказателен батальон само да ми дадат под мое началство другаря Бастрюков! Там той няма да ми избяга със своята диалектика. Там работата е ясна! Или първи с гърди срещу немеца — или куршум!

Той каза това тъй яростно, че влезлият с рубашка в ръце Иван Авдеич дори се дръпна назад.

— Нищо, влез — рече Левашов.

Синцов взе рубашката от ръцете на Иван Авдеич. Дупчиците, останали от кубчетата, бяха грижливо замрежени, а звездичките затегнати точно там, дето им се полагаше да бъдат.

— Благодаря — рече Синцов, като обличаше рубашката и недоумяваше защо Иван Авдеич, който не обичаше да се върти около началството, щом има възможност да си отиде, сега стои и не мърда.

— Искам да попитам, другарю капитан — Иван Авдеич извади иззад гърба си една манерка. — Може би другарят батальонен комисар ще наруши обета си при такъв случай?

— При никакъв случай не мога. Обетът е твърде силен. А батальонният командир, след като си отида, ще пие с теб. Не се безпокой, ние после чрез замполита ще проверим: ако не почерпи — ще му наложим мъмрене с вписване. — Да, така — рече Левашов, щом Иван Авдеич излезе, и очите му отново се свиха. — Щом почнах, ще кажа всичко.

От разказа му Синцов разбра, че те с Бастрюков служили от началото на войната, воювали в Одеса и комисарят на дивизията Бастрюков още тогава бил голям негодник; а надминал себе си вече в Керч, през критичните дни, когато части от Приморската армия, без да успеят да стигнат до Перекоп, били посред голите Кримски степи, заобиколени от пробилите Перекоп немци. Пред армията стояли два пътя: или да се отдръпнат по още свободното шосе към Керч, или въпреки всичко да вървят към Севастопол. На Военния съвет решили: Към Севастопол! И командуващият заповядал на Левашов, през тези дни комисар на Щаба на армията, да настигне и върне назад вече почналата отстъплението си към Керч дивизия, в която по-рано служел.

Левашов се промъкнал с брониран автомобил през немците, намерил в челото на една колона командира на дивизията и Бастрюков, съобщил им устно заповедта, после я предал на дивизионния командир в писмен вид и без да изчака започналата бомбардировка, се качил в бронирания автомобил и заминал за артилерийския полк, който трябвало да върне също.

Пет минути след заминаването му командирът на дивизията, без да успее да се разпореди, бил убит, присъствуващият при разговора адютант — също, а полковият комисар Бастрюков се качил в оцелялата емка и изпреварвайки полковете, заминал за Керч. Едва вечерта, когато от дивизията още не били постъпили донесения, друг офицер от щаба се добрал до нея и разбрал, че там никой не знае за заповедта. Все пак успели да върнат два полка в Севастопол, а единия не успели да върнат.

Съобщили на щабния офицер, че полковият комисар Бастрюков се качил в колата и без да каже никому нищо, заминал за Керч, а какво станало после с Бастрюков, не могло да се разбере — Севастопол всичко затулил.

— А мен командуващият този ден за първи път в живота ми ме нарече подлец, задето съм се уплашил в не съм занесъл заповедта до дивизията. И без съд сам ме изправи до стената и извади маузер, и би ме разстрелял, ръката му нямаше да трепне. А аз стоях с ръце по кантовете и мълчах. И знаех, че ето сега ще умра като подлец, и никой нищо друго няма да докаже за мен, защото не бях донесъл разписка — заповедта бях връчил под бомбите. А не ме застреля, защото не молех и не обяснявах, а стоях и мълчах. И без това не исках да живея, щом съм загубил вече доверието. И той отпусна маузера и рече: „Махай се от очите ми.“ Едва после вечерта научи, че бях ходил в дивизията. А всичко друго така си остана на вятъра: разписка няма, няма и живи свидетели, освен другаря Бастрюков. А той бе останал жив не за да потвърди станалото — нали иска да живее! И колко неща само премислих днес, след като го видях в дивизията — дори самия мен ме е срам! Сражение се води, положението на Зирянов е тежко, хората мрат, а аз мисля за това лайно! И нямам сили да забравя.

— А защо пък да забравяш? — рече Синцов. — Ако не извадиш лайното, то цял живот ще плава.

— Точно така, ще плава — рече Левашов. — Не ми минаваше през ум, че още живее на света, мислех, че е избягал и е пукнал по пътя. И изведнъж днес, щом отведох оня немец с неговото радио обратно в политотдела на дивизията, виждам: до Бережной някакъв познат с бяло кожухче. Гледам — и на очите си не вярвам: сам другарят Бастрюков!

А Бережной ме представя: „Замполитът на триста тридесет и втори, Левашов! Непременно идете в неговия полк!“ А онзи и вежда не помръдна. Погледна ме и кимна с главица, здравейте де, другарю батальонен комисар! Като че аз не съм аз и той не е той.

— Е, а ти? — попита Синцов.

— Какво аз? Гледам го и мисля: може ли такова нещо, човекът да не те познае? Не, мисля, невъзможно е такова нещо, защото и двамата сме все пак същите. И той е той, и аз съм аз. Долепих, както му е редът, ръка до шапката и към Бережной: „Разрешавате ли, другарю полкови комисар, да се върна в полка?“ С дясното рамо напред — и тръгнах. Вървя и си мисля за другаря Бастрюков: ако имаше сили да ме убие с поглед — би стрелял в гърба ми!

— И после?

— После? — рече Левашов. — Ще воюваме и занапред с фрицовете, както сме воювали досега.

— Така ли ще оставиш това?

— До декември не знаех нищо за него и изведнъж срещу Нова година чувам името му — рече Левашов вместо отговор. — Дори попитах един инструктор, откъде е този Бастрюков в техния политотдел, дали не е от Крим? Не, казва, напротив, пристигна от Карелския фронт. Гледай къде го отвял вятърът!

— Та какво мислиш да правиш? — повтори настойчиво Синцов.

— А какво да правя с него сега? По случай победата в Сталинград да пиша донос срещу него за четиридесет и първа година? Ами ако той през това време е станал герой? Не се ли случва? Ето, виждаш, озовал се при тебе на предната линия, а в четиридесет и първа, понякога, и с въже не можеше човек да го замъкне в полка…

— Но онова, което ти ми разказа за Крим, е нещо изключително! — рече Синцов.

— Малко ли неща тогава бяха изключителни — каза Левашов. — Ако речеш да погледнеш в служебното му досие — сигурно оттогава е извършил куп добри дела! Щяха ли иначе да го повишат. Аз не вярвам, че са добри, но не мога да докажа. Пък и не ми се ще да си цапам ръцете с него.

— Ами ако и друг път, когато дойде нанагорно, пак продаде някого, тогава кой ще е виновен? — полита злобно Синцов.

— Да го вземат… — изпсува Левашов. — Между другото, ако искаш да знаеш това, дето не пия е негова заслуга. Когато отивах тогава в тяхната дивизия, от нерви пийнах из пътя от манерката. Ако не бях пийнал, може би щях да взема разписка. И когато след това стоях под маузера на командуващия, зарекох се да не пия до сключването на мира. И ако не доживея дотогава, тъй няма да съм пил и чашка. Какво мълчиш? Не си ли съгласен с мене?

— Не съм съгласен.

— А щом не си съгласен, върви по дяволите. — Левашов изведнъж подозрително вдигна очи към Синцов. — Да не мислиш, че се боя да се закачам с него?

— Не съм мислил това.

— Тогава добре — рече Левашов. — А останалото е мое право да решавам и аз ще реша.

Той потърка с ръце лицето си и се прозина.

— Тръгвам си.

Синцов излезе да го изпроводи от мазето. Искаше да го изпроводи и по-далеч, но Левашов отказа.

— Щабът е вече на място и пътят е ясен. А от някакви си заблудили се немци, когато съм с Феоктистов, не се страхувам дори да сме трима срещу един. — Той кимна към израсналия до него грамаден ординарец, заслуша се в далечните звукове на боя и весело извика: — Все пак разсякохме, тяхната майка, фашистите наполовина, като усойница с лопата: главата тук, краката там!…

Левашов си отиде, а Синцов, останал сам, постоя под необикновеното, само сегиз-тогиз прогърмяващо небе и като се върна в мазето, събуди Рибочкин.

— Побудувай на телефона, докато Илин дойде, а аз ще отида за малко при Зирянов.

— Да видите предишните си места ли? — попита съчувствено Рибочкин.

— Ще ги видя. Иван Авдеич ще взема със себе си и ще го пратя обратно, за да знае къде съм. Щом дойде Илин, веднага прати да ме повикат, или по-рано, ако има и най-малка нужда…

— Как сте, Иван Авдеич, държите ли се още на краката? — попита Синцов, когато двамата излязоха от мазето.

— От сутринта не съм пийнал — рече Иван Авдеич.

— Аз не за това. Сигурно сте се уморили днес?

— Че кой сега не е уморен? Втора година трае войната, всички са уморени — рече Иван Авдеич и млъкна в очакване: накъде бие командирът?

— И аз съм уморен, а не ми се седи на едно място — рече Синцов и в начина, по който го каза, имаше отсенка на виновност, че не стига, че е тръгнал сега там, където не е длъжен да отива, но мъкне със себе си и ординареца. — Радвам се, че все пак ме направиха капитан — рече той откровено, като на близък човек, какъвто беше за него Иван Авдеич.

— А как няма да се радвате? — рече Иван Авдеич. — Чинът си е чин. — Рече, както по-стар казва на по-млад, като за себе си лично още не признаваше това, но разбираше какво значи то за другите, особено за онези, които са по-млади. При най-обикновената си външност и отчасти съзнателно изработено умение да не се хвърля в очи, Иван Авдеич — Синцов отдавна вече бе разбрал това — беше човек умен и твърд в съжденията си за хората, в това число и за тези, от които зависеше в своята войнишка длъжност. Към Богословски, комуто беше ординарец преди Синцов, той се отнасяше със снизходителна доброта, като към човек слаб, но добър. А един неизвестен на Синцов капитан, с когото беше го събрала съдбата още преди Богословски, откровено споменаваше като смахнат. И когато Илин, който бе неочаквано дошъл и чу спомените му за този капитан, младежки строго го пресече: „Така не се приказва за командирите!“ — Иван Авдеич, изпънал ръце по кантовете, попита:

— А как, другарю лейтенант, когато той, макар да е капитан, е наистина смахнат?

Синцов чувствуваше към себе си от страна на Иван Авдеич почти бащинско отношение не в този смисъл, че ординарецът можеше да му бъде баща по възраст, а в смисъл, че Иван Авдеич беше готов да вижда в негово лице син и едновременно го приемаше като началник.

Като каза, че чинът си е чин, Иван Авдеич мълчаливо извървя няколко крачки подир командира и изведнъж попита:

— Чували ли сте, другарю капитан, за генерал-майор Голохвостов?

— Не съм чувал.

— Командува на нашия фронт дивизия. В една картечна команда бяхме с него през Първата световна война. Аз бях първи номер, а той втори. А в Гражданската аз — червен войник, а той — командир на картечна рота. След Гражданската аз се демобилизирах, а той отиде в школата. Той е сега генерал-майор, а аз пък редник. А и двамата сме родени в деветдесета. Ето какво значи чинът.

Синцов не отговори. Чакаше: а по-нататък?

— Във ваше отсъствие тук приказвахме с лейтенант Рибочкин. Разправям му за този Голохвостов, а той казва: „Щом на петдесет и три години командува дивизия — значи не е напреднал много, остарял е.“ Излиза според него, че Голохвостов е стар за годините си да командува дивизия. А аз за годините си не съм стар да бъда войник.

— Как да ви разбирам? — попита Синцов. — Кой е сега прав?

— Че всички са прави, другарю капитан — рече Иван Авдеич. — Когото какъвто са направили — такъв и ще служи. Войната е една за всички. А разсъжденията, които чух от лейтенант Рибочкин, са глупави поради младостта му. Нищо повече.

Когато изминаха триста метра и Синцов се увери от часовия, че тъкмо в това мазе се намира Зирянов, той освободи Иван Авдеич.

— По-добре е тук да ви почакам.

— Ако потрябвам, ще пратят да ме викат — рече Синцов. — Вие ще дойдете, за да не ме търсят.

— Ясно — рече Иван Авдеич и като оправи на рамото си автомата, се изгуби в тъмното.

Мазето, където се намираше сега командуващият пункт на Зирянов, беше онова същото, не можеше да има грешка. Тук Синцов беше седял, когато го назначиха командир на батальона, и оттук, когато не се задържа, отстъпи на следната улица.

— Привет на съседа! — рече Зирянов, като ставаше от одъра. — Мислех утре сам да те навестя, да полеем, но ти излезе по-бърз от мене.

— А ти откъде знаеш?

— Сега знам, защото се вижда по тебе, а преди това ми каза Левашов. Поздравявам те, че ме настигаш в обратен ред. — Зирянов рече това весело и леко, без ревност; зад думите му се чувствуваше, че отново вярва в себе си и ако не го убият и не го ранят, сега за кратък срок ще си върне всичко, което е имал. — Значи, войната продължава, а канцеларията пише, дава и комуто трябва, и комуто не трябва. Е как, ще полеем ли?

— Ще се въздържа. Най-напред ще трябва със своите… — рече Синцов.

— А аз не съм ли твой? Аз също съм твой отпреди — великодушно рече Зирянов. — Ако при тогавашното си настроение бях попаднал заместник при някой калпазанин, щях да се намеря отново в наказателния батальон като едно и едно две.

— А сега какво ти е настроението? — попита Синцов.

— Настроението ми е средна работа. И нанесох, и понесох. Немците при техните контраатаки свалиха сума хора — снегът е почернял, но и загубиха много. Да воюваш още три дни като днес — и ще останеш без гащи. Какво ми е настроението, а, Евграфов? — извика той на човека, който седеше в дъното на мазето. — Ти най-добре знаеш.

— Според мен нелошо — с познат на Синцов равнодушен глас рече човекът, който седеше в дъното на мазето. Това беше младши пълномощникът на полковото отделение на СМЕРШ. През първите дни от боевете той, може да се каже, живееше в батальона на Синцов, а напоследък нещо не се мяркаше.

Стана, приближи се и мълчаливо раздруса ръката му.

— С Евграфов живеем единодушно — рече Зирянов. — Днес дори заедно отбивахме с бомби немците. Оказа се, че го бива да хвърля бомби. Не знаех това. Има добро чувство за самосъхранение.

— Стига сме дрънкали — рече Евграфов.

— Но ти не се сърди, аз от обич.

— Как са работите в батальона? — обърна се Евграфов към Синцов.

— Средна работа — рече Синцов, — ела сам да видиш.

— Ако заповядат, ще дойда.

— Ела, ние не възразяваме.

— Това не зависи от вас — рече Евграфов. — Дори да възразявате. — И се обърна към Зирянов. — Тръгвам.

— Да не се разсърди? — попита Зирянов.

— Защо се втеляваш, капитане — рече Евграфов. — Знаеш, че ме повикаха още през деня в полка.

— Ако са те повикали през деня, трябваше да вървиш през деня, а сега пренощувай, щом си останал. Може да се боя, че вместо теб ще ми изпратят някоя драка. По-добре ти остани.

— Благодаря — рече Евграфов.

— Не се сърди, дай си ръката — рече Зирянов: в гласа му имаше искреност.

— Доскоро виждане — рече Евграфов. — Да има човек работа с тебе, трябва да получава мляко срещу отравяне.

— А ти предупреди вашите за това — рече Зирянов. — Ако не се намери друг желаещ, върни се ти.

Евграфов не отговори нищо, кимна мълчаливо на Синцов и излезе.

— Обичам да подкокоросвам — рече Зирянов. — Като чвор стоеше при мене, дори писах релация за него да му дадат „За храброст“.

— С този не, но с някой друг ще си намериш белята.

— И да си намеря — рече Зирянов. — Аз вече веднъж завинаги съм решил: или да живея, или да не живея.

Те стояха насред мазето и Зирянов забеляза, че Синцов внимателно оглежда помещението.

— Какво гледаш? При теб по-лошо ли е?

— Моят команден пункт беше тук две седмици — рече Синцов.

— Кога?

— През октомври.

— Сериозно тук? — попита Зирянов, сякаш все още не му се вярваше. — Тогава хайде за връщането ти по старите места! — кимна той към сложената върху масата манерка.

— Сигурно вече си пийнал и преди мен — рече Синцов.

— Пийнах малко с пълномощника за това, че е човек като всички. Жал ми беше, че си отива. Току-виж наистина пратят вместо него някой мискинин, такава стока у тях колкото щеш.

— Щом ти си вече пийнал, а мен ми предстои, няма да пием — рече Синцов.

— Добре, няма — съгласи се лесно Зирянов. — Днес и аз се страхувам от повече. Изнервих се през деня. Все пак те още здраво се бият… Стига си оглеждал стените. Седни.

— Все пак добре е, когато си между четири стени — рече Синцов, като сядаше.

— Така е. А помниш ли как на третата нощ от настъплението нощувахме във Вишнов дол! — напомни Зирянов. — Вишнов дол, а сняг до шията. Онази нощ едва не измръзнах целия. Със сняг съм се търкал — не, мисля, лъжеш се, още ще потрябвам! Та аз съм млад, нямам четиридесет.

— Наистина ли нямаш? — зачуди се Синцов. Струваше му се, че Зирянов има повече от четиридесет. Може би поради белите коси, а може би поради съдбата му.

— Нямам четиридесет, карам трийсет и осма. През Гражданската избягах тринайсетгодишен. Бях млад разузнавач в бригадата на Котовски. Филма „Червените дяволчета“ гледал ли си? Той е за мене. — Зирянов се разсмя. — Какво гледаш! Наистина за мене. И аз съм воювал с махновците. Ходих като разузнавач при тях. С една дума, прилича на истина.

Синцов стана, обгърна още веднъж с бавен поглед мазето и каза, че е време да си ходи.

— Ще пратят за тебе, щом им потрябваш — рече Зирянов.

— Така си е — рече Синцов, — когато те дърпат, мислиш: да им се не види макар, не могат ли да минат без мене! А когато не си потребен час, не си потребен два, почваш да мислиш: как така да не съм потребен?

— Ти в коя дивизия беше в Шейсет и втора армия? — попита Зирянов.

И когато Синцов назова дивизията, възкликна:

— Ех, майко мила! Преди час при мен намина един инструктор от техния политотдел да се посгрее — старши политрук.

— Как изглеждаше?

— Ами такъв един луничав, носле като копче, от нашите, руснак.

— Булкин?

— Може да е Булкин, може да е Невестин — рече Зирянов, — презимето човек не може да запомни. Бяха го пратили да види дали няма изостанали от тяхната дивизия.

— Така-а ли! — провлече Синцов с яд и въздъхна: да беше заварил тоя Булкин, щеше всичко да научи — и кой е жив, и кой не е.

— Не мога да повярвам на очите си! От тези подземия ни изтласкаха и пак тук дойдохме. Стоя тук, в мазето, и ми се струва, че сънувам. Какви бяхме и какви станахме? И как всичко това ден след ден се обръщаше, обръщаше и най-сетне се обърна!

— Нищо — усмихна се Зирянов. — Ти си Иван, и аз съм Иван. Ние с тебе сме руски ванки-встанки^[1]: колкото и да ни повалят, няма да легнем. За фрицовете е сега по-тежко да свикват с положението си. Колкото пленници взех през последните дни, на всеки двама единият е смахнат. Не си ли забелязал?

— Забелязах друго — рече Синцов, — още малцина се предават.

— И това ще дойде — рече Зирянов. — В армията както в човека, има главна жила, докато не се е скъсала — стои като жив, а скъса ли се — край! Когато пиеш за капитанството си, смятай, че присъствувам и аз!

Когато вече стигна почти до своя команден пункт, Синцов се сблъска с Иван Авдеич.

— Илин ли те прати?

— Той не ме прати, но вие пред мене заповядахте на Рибочкин да дойда да ви повикам, щом се върне Илин — рече Иван Авдеич.

— Наистина. А къде е Завалишин?

— Също се върна. Какво ще му стане!

Като влизаше в мазето, Синцов очакваше да види изведнъж и тримата — Илин, Завалишин и Рибочкин. Но Илин, кой знае защо, го нямаше. Завалишин спеше, а Рибочкин ходеше от единия край до другия на мазето и нещо бъбреше на себе си, като махаше разпалено с юмрук — ходеше, без да сяда, и декламираше стихове, за да не заспи.

— Какво декламираш?

— Ами така, нищо.

— Да не си съчинил свои?

— Не, не са мои — рече Рибочкин, макар по лицето му да се виждаше, че са негови.

— А къде е Илин?

— Отиде си — рече Рибочкин, — дойде и си отиде, искаше да види с очите си къде са командните пунктове на ротите.

„Ех, разбира се, с очите си — с моите не му стига“ — помисли с яд Синцов. Като виждаше как капва от умора Илин, той понякога другарски се стараеше да му помогне — да свали от него и да вземе нещо върху себе си, но нищо не излизаше. Не излезе и сега. Напразен труд. Батальонният командир беше обиколил командните пунктове на ротите, а тутакси след него се бе помъкнал и началник-щаба.

— А Завалишин веднага си легна — рече Рибочкин. — И вие също си легнете.

— А ти?

— Аз от името на всички ви честитя — рече Рибочкин, — от всички пръв!

„Значи, Иван Авдеич вече е доложил — помисли Синцов. — Впрочем, така трябваше и да се очаква.“

— Благодаря — рече той. — Хайде, да предположим, аз легна. А лейтенант Рибочкин кога ще спи? След войната ли?

— Аз ще легна, когато Илин се върне. Кога ще пием за вашия чин — вие ще решите. А аз имам мезе — попчета с доматен сос, консерва.

— Щом има мезе, ще намерим време — рече Синцов и като потърси с очи къде да легне, се намести на одъра, редом с притисналия се до стената Завалишин.

„Когато е лягал да спи, нарочно е легнал така, че да може и друг да се смести“ — помисли Синцов за Завалишин, и това беше последното, което можа да помисли.

Събуди се, без да разбере колко е спал — малко или много, от един женски глас. Още сънен, като в мъгла, чу два гласа — женски и мъжки, но от Завалишиновия не би се събудил; събуди се от женския. Гласът беше познат.

— Мене ми трябват само двама души, и само до утре сутринта, а ако нашите дойдат по-рано, за още по-малко време. Много ви моля…

Без да отваря още очи, Синцов се подпря на някого с ръка и седна. На мястото на Завалишин изпънат, сякаш по команда „мирно“, в целия си мъничък ръст, спеше Илин. Той дори и не помръдна от това, че се бяха опрели на него. Когато отвори напълно очи, Синцов видя приведения гръб на застаналия сред мазето Завалишин и пред него Таня Овсяникова, с кожухче, ушанка и автомат на шията. Тя стоеше пред Завалишин, досущ като автоматчик, когото снима фотографът, сложила беше дясната си ръка на ложата, а лявата върху цевта на автомата.

— Охрана ще ви дам и сам ще отида — рече Завалишин. — А вие няма какво да правите там при немците през нощта. Дошли сте в нашия батальон и добре сте направили.

— Не, така аз не мога — рече Таня.

Те и двамата още не бяха забелязали, че Синцов се е събудил.

Той пристегна разхлабения си колан с нагана и стана, усещайки как се олюлява още сънен.

— Здравейте, докторке. Ние с вас почнахме май всяка нощ да се срещаме!

— Здравейте — рече неуверено Таня; ако се съдеше по гласа й, тя не беше го познала веднага. Но щом го позна, така радостно, като кученце, изквича: — Ох, как ми провървя! — че Синцов се усмихна.

— Дали ви е провървяло, или не, сега ще видим. Но най-напред седнете. И не дръжте моя замполит под оръжие. Той и без това не се бои нито от дявола, нито от бога, само видът му мами — не е много войнствен.

— Добре, ще седна — рече Таня. — Но много бързам.

Тя свали през глава автомата, като събори шапката си. Синцов присегна да я вдигне, но Завалишин направи това по-бързо от него.

— Благодаря — рече Таня, но не си сложи шапката, а я остави на масата.

— Откъде дойдохте? — попита Синцов. — Искате ли чай?

— Да си кажа правичката — искам, само да не се бавим, че ме чакат.

— Аз ще отида.

Завалишин излезе.

— Кой и къде ви чака? — попита Синцов. — И защо сте дошли при нас, в просъницата не разбрах.

— Мен снощи ме командироваха към една завзета немска болница временно, до сутринта — рече Таня. — Ние дадохме там продукти и малко превързочен материал, а мен оставиха, защото говоря немски. И казаха, че сутринта щели да ги вдигнат оттам. Но не знам как ще стане това, според мен… — Тя сви рамене и не довърши. — Оставиха ме с двама автоматчици. Те не са наши, оставиха ги от онази дивизия, която завзела болницата. А дивизията си отишла вече и някакъв си техен сержант дойде през нощта и им каза да се изтеглят и те, инак ще изостанат. И те казаха, че ще си отидат, щом цялата част е отишла на друго място. А аз ги помолих да почакат малко, докато ида при някого и взема друга охрана.

— Как така „помолила“? Трябвало е да им заповядате. Та вие сте офицер — рече Синцов, макар да разбираше, че не е тъй лесно за един капитан от медицинската служба, пък отгоре на това жена, да заповяда нещо на двама изпечени автоматчици от чужда част.

— Че аз им заповядах — рече Таня. — Казах: ако ми хленчите още, по-добре веднага се махайте по дяволите. Аз сама ще остана с немците.

— Само това е липсвало!

— А те ми казват — усмихна се Таня: — „Ние няма да ви оставим така, хайде, елате с нас, другарко военна лекарке, сега тези полумъртви фрицове няма къде да избягат. А ако все пак се страхувате за тях, хайде съвсем да ги умъртвим.“

— Мръсник е, който е казал така…

— Единият каза това.

— Все пак е мръсник.

— Те ме чакат там — рече Таня.

— А откъде имате автомат, те ли ви го дадоха?

— Не, Росляков ми го даде.

— Кой е този Росляков?

— Началникът на нашето евакуационно отделение. Аз бих останала там и сама, не бих се бояла от ранените. Но ако между тях се крият здрави и с оръжие?

— Напълно е възможно — съгласи се Синцов.

Таня погледна бинтованата му ръка и виновно рече:

— Аз дори не ви попитах вчера какво ви е на ръката?

— Беше и мина. Вчера сутринта направихме превръзка за последен път — рече Синцов. — Не успяхте ли там да намерите другия мой човек Пепеляев?

— Не успях. Но аз или сама, или чрез някого другиго все пак ще узная. На всяка цена!

— Не е много горещ — рече Завалишин, влизайки с чайника, — но все пак…

— Какъвто и да е. Не исках от немците… Излязох да посмуча сняг, но той е толкова одимен, че ти прилошава от него.

— Снегът тук наоколо е барутен, отровен — рече Синцов. — Все едно да пиеш морска вода, дори по-лошо.

Завалишин наля на Таня чай и тя почна да пие жадно, на големи глътки.

— Намерихме ти тук очила. Май силни. Не ги ли опита? — попита Синцов.

— Силни, ама не натам, дето трябва — разсмя се Завалишин. — Аз съм късоглед, а те са за далекогледи.

Синцов взе от масата празната си манерка, наля в нея малко чай, изплакна я, плисна я на пода и отново я напълни с чай сега догоре.

— Това ще ви дадем да вземете със себе си. А не искате ли малко водка?

— Не, не искам. — Таня си наля втора чаша чай.

— Не прислужваш добре, Завалишин — рече Синцов. — А знаеш ли колко стара позната ми е тя? Сега може да се каже най-старата ми познайница в света от началото на войната… И сухари вземете със себе си. — Той загреба от чинията шепа сухари.

— Защо? Къде ще ги сложа?

— Ех, къде, къде… — Той обиколи масата и като застана зад нея, почна сам да пъха сухари в джобовете на кожухчето й. Тя седеше послушна, внезапно притихнала.

— А къде е тази ваша болница?

— Не е далеч, ако се върви направо назад от вас — на около петстотин метра.

— А къде е тя, в мазе ли?

— Дори не е мазе — рече Таня, — някакви полукръгли галерии, не се разбира какво е.

— Складовете на пивоварния завод — рече Синцов. — Знам къде е. Та какво искате вие? Двама автоматчици до утре сутринта, за да смените онези?

— Да, поне двама.

— Виж ти, „поне“ двама. Мислите, че е така лесно? Ще ви дадем, разбира се. И лично заедно с вас ще отидем да видим вашите фрицове. Но имайте пред вид: утре сутринта хората ще потрябват на самия мен.

— А нашите обещаха още тази нощ да изпратят или санитари, или бойци от домакинския взвод.

— Обещали са, ама не са го сторили! — рече Завалишин, който мълчеше дотогава.

— Сигурно са се заблудили, търсят или нещо се е случило — рече Таня, вече готова да се застъпи за своята санитарна част…

— Случило се е това, че са изгубили съвест. Оставили сама жена за цяла немска болница — рече Завалишин.

— Какво общо тук има жената? — рече сърдито Таня.

Синцов не завари края на този спор — излезе да се разпореди за автоматчици. В себе си беше вече решил, освен двамата войници, да изпрати до утре сутринта с Таня в немската болница Иван Авдеич. Старецът е сигурен, ако там при немците действително някой се репчи, няма да го изпусне из очи. Спомни си как някога със Золотарьов я бяха оставили в къщичката на куция горски на произвола на съдбата, не бяха в състояние да я защитят с нищо… А сега могат да я защитят, има такава възможност. Дори ако не се окаже действителна опасност, така, за всеки случай.

Взе двама войници от охраната на щаба, на тяхно място събуди почиващите, а Иван Авдеич вдигна леко, както винаги само го докосна по рамото, и той вече скочи.

— Пригответе се, Иван Авдеич, ще дойдете с мене.

След като се разпореди и се върна в мазето, видя, че Таня седи и чака с шапка и автомат, а Завалишин пристяга колана на кожухчето си и също се кани да върви.

— Хората са готови — рече Синцов и погледна Завалишин. — А ти къде си се наканил?

— Ще ида да я изпроводя, ако не възразяваш.

— Възразявам, сам ще отида. Нали ти казах — моя стара познайница е. И имам стар дълг към нея. Някога я захвърлих в гората сама…

— Защо приказвате така? — рече Таня. — Старши политрукът ще помисли, че наистина сте ме захвърлили?

— Разбира се, захвърлих ви — рече Синцов, без да обърне внимание на сърдития жест на Таня, — но сега няма да ви захвърля. Защо се сърдите. Аз се шегувам, донякъде. Но преди всичко, радвам се, че още веднъж ви видях и мога да ви изпратя, имам възможност да поприказвам с вас поне половин час. Кога пак ще се случи? Нито вие можете да ми кажете, нито аз! Така ли е, или не е така, Завалишин?

Завалишин не отговори, само си свали шапката, сложи я на масата и разкопча кожухчето. И чак после рече като за нещо минало:

— Смятах, че като зная езика, ще се обясня с немците по-лесно от тебе, ако дотрябва.

— Ако дотрябва, и аз ще се обясня — рече Синцов. — Скоро две години откак само това правим — обясняваме се с тях! Да вървим, другарю капитан от медицинската служба. От днешния ден и аз, между другото, съм капитан. Така че ще тръгнем сега с вас — двама капитани… Имаше такава книга преди войната. Чели ли сте я?

— Едва тази зима я прочетох в Москва, когато лежах в болницата.

— Хареса ли ви?

— Много. А на вас?

— Вече не помня. Дълго ли лежахте в болницата?

— Два месеца.

— Къде сте ранена?

— В корема.

Те бяха вече излезли от мазето и вървяха, като криволичеха между развалините. Отзад, като поскърцваха по снега, вървяха Иван Авдеич и двамата войници.

— Така стана, че вчера приказвахме за всичко, освен за вас. Тежка ли беше раната?

— Едва не умрях — рече Таня, — добре, че същата нощ ме прехвърлиха със самолет и ми преляха кръв.

— Какво прави оня куц горски, у когото ви оставихме? — попита Синцов.

— Жив беше, когато ме изнасяха. А помните ли дъщеря му, момичето, то ви показваше своя комсомолски билет?

— Помня, защо? — попита Синцов, като предчувствуваше нещо недобро.

— Немците я обесиха. Тя беше наша свръзка.

Синцов помисли за Маша, опита се да отхвърли тази мисъл и не можа. Когато ще разправят такива неща, колкото и години да са минали, сигурно винаги ще си спомня за нея.

Той мълчеше и тъй като Таня разбра защо мълчи, също вървеше мълчаливо, докато той не заговори сам.

— Когато ви оставихме там, няколко пъти после си спомняхме със Золотарьов как искахте да не ви взема нагана…

— Те тогава не закачиха никого. Претърсиха къщата и продължиха по-нататък. А ако бяха намерили нагана… Добре че не ме послушахте тогава.

— Виж, това не съм могъл да зная — рече Синцов. — Едва сега зная, че с право не съм ви послушал. А можеше да излезе, че не е правилно. Та веднага ли ви закараха при немците?

— Просто им попаднах под ръка — рече Таня. — Търсеха набързо кой от лекарите знае немски и аз от глупост се предложих. Но това е временно. Утре вече няма да бъда там. Нека намерят друг за това, не мене.

— Немски там в тила ли научихте?

— Аз още в училище го учех добре. И в института, освен латински, имахме немски. И в тила също, разбира се, учих. Аз бях половин година медицинска сестра в градска болница. Там гебитс-комисарят ни беше немец. Пък и не само той… — Тя млъкна и Синцов почувствува, че не й се иска да приказва за всичко това.

А на него, напротив, му се искаше да й разкаже какво беше се случило по-нататък: и как бе вървял със Золотарьов, и как го раниха, и за пленничеството, и за бягството. Може би дори и за Люсин, да, и за Люсин. Искаше му се да разкаже всичко тъкмо на нея, защото от нея беше започнало. Сигурно за това.

— Мисля, приближаваме.

— Да — рече тя, — само ще завием ей сега зад тези развалини.

Входът за мазето беше закрит с двоен замръзнал брезент. Вътре, зад брезента, до самия изход гореше газениче. Един от автоматчиците спеше, оборил глава. Другият седеше, сложил автомата на коленете си с цевта към дъното на мазето, в миг го насочи срещу влезлите, но щом видя Таня, Синцов и войниците, успокоен се усмихна.

— Все пак не ни излъгахте, другарко военна лекарке. — И взе да бута заспалия си другар.

Синцов пое с ноздри въздуха. От дъното, оттам, дето далече светеше второ газениче, идеше тежък болничен смрад.

— Кой им е старши? — обърна се Синцов към Таня.

— Главният лекар, обер-арцт, аз говорих с него.

— Повикайте го — рече Синцов, като се обръщаше към автоматчика, който чак сега най-сетне разбуди своя другар.

— Кого, другарко военна лекарке? — попита автоматчикът. — Оня, който все идваше при вас и приказваше?

— Да — рече Таня.

— Той и при нас дохождаше, бъбреше нещо, а какво — не се разбира. За да не стане беля, му казах да не се приближава по-близо от три крачки.

— Аз ще му викна — рече Таня и викна на немски: — Хер обер-арцт, комен зи шнел цу унс!^[2]

И веднага на трийсетина крачки оттам се обади глас:

— Глайх, айн аугенблик!^[3]

— Шнелер, хер обер-арцт…^[4]

— Другарю капитан — рече автоматчикът, — разрешете ни да вървим, ако не се явим до утре заранта, ще ни сметнат за дезертьори.

— Аз вече обясних на другаря капитан.

— Къде да отидете, знаете ли?

— Дойде сержантът, обясни ни. Няма да се заблудим — рече весело автоматчикът и се обърна към Таня. — Останете си със здраве, другарко военна лекарке.

Другият не каза нищо, мрачно оправи автомата си и разтърка с ръка сънените си очи.

— Разрешете да вървя, другарю капитан.

— Сега ще тръгнете — рече Синцов. — Кой от вас е предлагал на военната лекарка да избие цялата болница? Вие ли? — обърна се той към сънения автоматчик.

— Той така, на шега, другарю капитан — рече другият, веселият войник, дето през цялото време само той разговаряше.

— Аз питам него, а не вас. Вие ли?

— Аз.

— Аз имах един войник — рече Синцов. — Пратих го да придружава пленници, а той ги поставил в тил един зад друг и в упор, с пушката в гърба на задния. Вероятно също е смятал, че се шегува: искал да види колко души ще пробие един куршум. Видя, но до нощта не доживя. Под съд… Ясно ли е?

— Ясно — рече автоматчикът, като продължаваше да гледа враждебно и мрачно Синцов.

— Искаш ли да убиеш повече фашисти — стани снайперист. А не конвоир.

— Ама те са зверове! — изведнъж с истерична нота в гласа, с изхлипване извика автоматчикът и се сгърчи с цялото си тяло като припадничав.

— А ти човек ли си?

— Човек съм.

— Тогава бъди човек. Можете да вървите — рече Синцов. И когато двамата излязоха, рече на Таня за оня, който се гърчеше: — Почти гарантирам, че е бивш криминален престъпник. Те обичат да си късат дрехите и да застрелват пленниците. Имах веднъж попълнение от такива — петнайсетина души. Една част горе-долу, останалите — истерици, жестоки нехранимайковци, ето като този.

— Хер капитан, их бин дер обер-арцт^[5] — спрял на две крачки от Синцов, се изпъна пред него слаб като клечка немецът.

— Можете ли да му преведете? — обърна се Синцов към Таня.

— Мога.

— Преведете му: вие се намирате в разположението на дивизията, чието командуване представлявам сега аз.

Немецът, когато Таня преведе, макар и да стоеше изпънат, се изопна още по-напрегнато.

— Задавам ви въпрос: няма ли във вашата болница здрави офицери и войници, които вие криете?

Той изчака Таня да преведе, разбра, че немецът иска да отговори веднага, но го спря.

— Втори въпрос: нямате ли оръжие в болницата? — И отново спря немеца.

— Ако има здрави, нека излязат и се предадат. Ако има оръжие, донесете го. Ако после го намерим, ще бъдете разстрелян. Преведохте ли му всичко? — попита Синцов Таня, като още веднъж спря немеца с ръка.

— Всичко — рече Таня.

— Нека сега отговаря.

— Никой от нас няма оръжие — рече немецът. — Нямаме здрави. Нямаме леко ранени. Имаме само тежко ранени и измръзнали.

Таня преведе онова, което каза немецът, но преди още да го преведе, Синцов почувствува, че този олюляващ се от умора и глад немски лекар казва истината. И въпреки беззащитното си положение, я казва, като запазва чувството на собствено достойнство.

— Кажете му, че утре ще им окажем всичката помощ, която можем.

— Аз вече му казах това — рече Таня.

— Кажете му го още веднъж.

И когато Таня преведе и немецът рече: „Данке шьон“, Синцов кимна и каза, че е свободен и може да отиде при своите ранени.

Немецът го изслуша, обърна се с дясно рамо напред и тръгна към дъното на подземието.

— Не знам какво ще реши санитарната част на армията — рече Синцов, — но аз още тази нощ ще доложа на нашия дивизионен командир. — Той с усилие пое в ноздрите си тежкия въздух. — Това подземие мирише на гробище.

— Да, там е страшно, аз ходих там — рече Таня.

Синцов я погледна и разбра, че колкото и да му се иска да я вземе оттук, не бива да мисли за това и се обърна към Иван Авдеич.

— Старши сержант, останете тук с бойците и с военната лекарка до осем часа сутринта. Ако от санитарната част дойдат по-рано, ще се смените по-рано.

— Те ще дойдат много по-рано, не може да не дойдат. Та те знаят. — Таня каза това не толкова на Синцов, колкото на тримата войници, стария и двамата млади, по лицата на които личеше много добре, че за тях съвсем не е сладко това дежурство.

— Предполагам, че пак ще се видим — рече Синцов, като стисна ръката на Таня и вложи в тези всекидневни думи, въпреки волята си, такава голяма надежда, че тя не можа да не почувствува това… Каза, обърна се и като излезе, чу как някой излезе подир него.

— Разрешавате ли ми да ви изпроводя? — попита с обиден глас в тъмното Иван Авдеич.

— Останете, сам ще стигна — рече Синцов и добави онова, което искаше да каже още по-рано, но не смяташе за възможно пред другите. — Не ми се сърдите, че ви оставих тук с нея, нали?

— Свои хора сме, ще се оправим, другарю капитан.

 

 

Когато влизаше в мазето, Синцов чу края на прекъснатия при появяването му разговор.

— Да беше ме събудил или ти да беше отишъл — рече сърдито Илин.

— Та аз исках — също сърдито рече Завалишин, — но нашият бабанка сам се навря.

„Нашият бабанка“ за Синцов не беше нещо ново. Знаеше, че в негово отсъствие го наричат така. Наричаха го още и камила. Знаеше и не се обиждаше. И сега, влизайки, дори не се престори, че не е чул.

— Стига, Илин, си се карал на Завалишин. По-добре се разпореди за чашите. Ще полеем все пак моето капитанство.