Константин Симонов
Хората не се раждат войници (13)

Тринайсета глава

Иван Алексеевич си удържа обещанието: преди заминаването си Артемиев имаше работа до гуша, но не можеше да роптае — напред му се мяркаше фронтът. Не му оставаше време за нищо, освен за службата. Веднъж, като си спомни очакващите очи на Надя, едва не й телефонира, но се сдържа. Нямаше време да започва тази стара песен. Не отиде и при Таня Овсяникова нито вечерта, когато бе обещал, нито на следната: не му позволи службата. Изскубна се едва последната сутрин.

— Извинете, завчера Ви излъгах, не дойдох. Страшно много работа имах, пък и днес идвам също за десет минути — утре сутринта отлитам на фронта — рече той, когато Таня му отвори вратата с възглас: „А аз вече не ви чаках!“

В кухнята имаше промени. Креватът и матракът бяха прибрани; всичко светеше от чистота.

— Донесох някои неща — рече Артемиев, като постави на кухненската маса малък куфар.

— Благодаря — рече Таня.

— Преместихте ли се оттук?

— Да. Хазаите пристигат. Преместих се при леля Поля — кимна Таня към малката вратичка за кухнята.

— Там е такъв килер, че и сам човек не може да се побере — забеляза Артемиев.

— А ние се побрахме. Пък и после… — Гласът й трепна и Артемиев с любопитство я погледна.

Тя изобщо беше днес съвсем друга, не както преди два дни: с ботуши, пола и рубашка, силно пристегната в тънката талия с широк командирски колан. На новичките й петлици имаше по една новичка черта, а на гърдите й висеше също новичък орден „Червено знаме“.

„Я гледай! Сигурно току-що го е получила…“ Но лицето й съвсем не беше празнично — подпухнало от сълзи.

— Защо сте така разплакана? — попита Артемиев.

— Дойде телеграма от мама — рече тя и като се отпусна на столчето, както тогава, първия път, скръсти по детски ръце на коленете си.

— Значи са живи и здрави?

— Живи и здрави — рече тя и изхлипа.

— Тогава защо ревете?

— От щастие.

— Я ми покажете телеграмата.

Тя му подаде послушно телеграмата.

В нея беше написано:

„Телеграмата получихме, ако можеш ела да се видим адресът на завода Караванная 9 целува те мама.“

— Кога тръгвате?

— Не знам. Сега отивам на гарата при коменданта да искам място.

„Ето закъде си се стегнала“ — помисли Артемиев и като си направи сметка дали ще може, въпреки утрешното си заминаване, да й помогне, реши да опита.

— Дайте си всички документи. Ще се опитам да намеря място за тазнощния.

— А не е ли по-добре сама? — попита Таня, като извади вече от джоба на рубашката си документите, но ги задържа в ръката си.

— Ако не сполучи, тогава, ясно, сама — рече Артемиев. — Ще дойдете в деветнайсет часа в нашето бюро за пропуски и оттам ще ми телефонирате. Аз вече ще знам.

Той й обясни как да влезе в бюрото за пропуските, записа й своя вътрешен телефон.

— Разбрахме ли се?

Той стана.

— Освободете ми дарата, не е моя — на генерала е.

Обърната гърбом към него, тя заизважда от куфара на масата кутии с консерви.

„А фигурката й си я бива — помисли Артемиев. — Само че е много мъничка. Не жена, а врабче.“

— Дайте куфара.

И като видя, че очите й, когато тя се обърна, са все още мокри, попита:

— Кога получихте телеграмата?

— В осем сутринта.

— И оттогава все ревете?

— А вие не се смейте — рече Таня. — Как да ви обясня това чувство? Мене ми се плаче за мама от жал, загдето тя толкова дълго време е мислила, че съм умряла и чак сега е узнала, че съм жива. И защо само мама е подписала телеграмата?…

— Та нали сама ми казахте, че баща ви е навярно на фронта.

— А тогава защо е написала „телеграмата получихме“?

Той сви рамене: откъде да знае?

Те минаха по коридора покрай отворената врата на столовата; Артемиев се спря и надникна там.

— Охо — възкликна той, — виждам тук е имало генерално чистене.

— Надя дохожда, прибира вчера цял ден — рече Таня.

— И ви мобилизира?

— Да. Ние с нея се сприятелихме.

— Я гледай дори какво станало!

— Тя ми хареса — рече Таня. — А на вас съвсем ли не ви харесва вече?

„Ех, ти, наивна душа!“ — помисли Артемиев, като си представи как Надя между миенето на пода и изтриването на сервиза, пътьом, неизвестно защо, е успяла да направи тази мъничка жена своя съюзница.

— Вие не й играйте по свирката! — рече сърдито.

— Защо сте толкова груб?

— Не съм груб, аз просто малко по-добре познавам хората от вас.

— Така ли мислите?

И в гласа й имаше нещо, което накара Артемиев изведнъж да помисли: кой я знае колко добри и лоши неща е успяла да види в живота си? Ако се замисли човек — далеч не е момиченце. Само видът й е такъв.

— Добре, няма да правим сметка — рече той, като й стискаше ръката. — Всъщност, аз съвсем не ви познавам. Откровено казано, дори и не съм мислил за това. Нямах време. Значи, в деветнайсет в бюрото за пропуските.

Това добави, когато вече отваряше вратата.

 

 

Артемиев си отиде, а Таня остана сама и дълго се щура от стая в стая по чуждата, празна, затрупана с вещи квартира, по чисто измития й под.

Тя се приближи до едно голямо старо трюмо^[1] със завъртулки, със старо пожълтяло огледало, в което през време на стогодишното му съществуване сигурно никога още не беше се появявало отражение на жена-военен с рубашка, ботуши и пистолет на хълбока.

Приближи се и се завря до сами огледалото и дълго разглежда там в дълбочината му слабото си детско лице, с нападал по челото неумело подстриган бретон и големи кестеняви женски очи. Тези очи й се струваха на нея самата красиви, тя ги гледаше в огледалото и се радваше на тях и на дългите тъмни мигли, и на равничките, тъмни, по-тъмни от косите, учудено повдигнати вежди, и се огорчаваше от устните си, че нямат съвсем правилна форма, малко подпухнали са, широкички, огорчаваше се, без да съзнава, че тъкмо тези неправилни, подпухнали, широкички устни придаваха на детското й лице зряла, тревожна прелест.

„Аз просто малко по-добре познавам хората от вас!“ Представи си, познавал той хората! Да беше го завела оня ден там, в хотел „Москва“…

На главния вход се почука силно.

— Кой? — попита Таня.

Зад вратата се чуха няколко гласа едновременно.

— Отвори! Доведох родителите си — долетя иззад вратата гласът на Надя.

Тя влезе първа с два превързани с въже куфара и ги хвърли на пода.

— Ето как карат единствената си дъщеря да им слугува — смигна тя на Таня и кимна към влязлата подир нея стара жена с угрижено свити устни и червени петна от вълнение по бузите. — Запознайте се, моята мамичка.

Жената беше обута в кални плъстени ботуши, носеше проскубана стара шуба и беше превързана вместо с кърпа с избеляло мъжко шалче, изпод което отпред като петльов гребен се подаваше снопче кестеняво-червени боядисани коси, бели в корените.

Като погледна бегло Таня, тя сложи на пода два също такива като Надините куфари, спусна се към вратата на столовата, надникна и отново се спусна обратно към главния вход срещу мъжете, които влизаха с багажа.

Пръв, като провличаше по пода куция си крак, влезе един червендалест юначага с кубански калпак и навлечено върху памуклийката широко разтворено палто. Той мъкнеше три грамадни вързопа — два в ръцете, трети под мишницата.

— Запознай се, тате — рече Надя, когато юначагата пусна на пода своите вързопи и отместил на тила кубанския си калпак, избърса с кърпа разгорещеното си чело. Мъжът погледна с потни овнешки очи Таня и като й подаде грамадната си червена ръка, високо каза името си:

— Кобяков.

След него влезе благообразен старец с кожен фински калпак с копче, Надиният шофьор — Таня беше го видяла веднъж, той държеше в ръцете си сандък.

Надината майка подскочи към сандъка, като протегна към него ръце като към удавник.

Когато сандъкът беше спуснат меко на пода, а шофьорът се обърна и излезе, през вратата влезе последният, трети мъж, военен, майор, също с вързоп и куфар в ръце. Той пусна вързопа и куфара, внимателно погледна Таня и долепи ръка до козирката. И Таня също внимателно погледна червеното му лице със светли, почти бели вежди. Той приличаше много на някого, но тя не можа да си спомни на кого.

— А този вече не е роднина — рече Надя с все същата присмехулна интонация. — Просто спътник на тате и мама…

— И тъй, какво ще правим ние сега, Анна Георгиевна? — попита майорът, без да обърне внимание на тези думи.

— По-добре би било утре сутринта, Антон Семьонович — рече Надината майка.

— Ще видя — рече майорът, — но все пак може и тази вечер.

— Не ми се иска тази вечер — повтори настойчиво Надината майка.

— Ех, ще видим — рече майорът след доста дълга пауза, през време на която той, както се стори на Таня, преброяваше, нещата. — Ще вадим — повтори той. — Сега се нареждайте. Аз си тръгвам.

Долепи ръка до козирката, обърна се и излезе.

Когато вратата хлопна, Надината майка смъкна от главата си шалчето, като събори на пода няколко фуркети, и уморено седна на тоя сандък, за който викаше: „Внимателно!“ Седна и, загледана в отворената врата на столовата, няколко пъти поред се прекръсти.

— Какво така изведнъж? — рече Надя.

— А-а — махна с ръка Надината майка, — в евакуация какво ли не учи човек! Ти засега си иди, ние сами ще си разопаковаме нещата. А довечера ела да отпразнуваме завръщането ни. Донесохме брашно и близо до Чкалов купихме месо. Ще направим пелмени. А водка намери ти. Къде е Поля?

Този въпрос беше отправен към Таня.

— Тук е, спи — рече Таня, — преди малко се върна от дежурство.

— Ето ти на! — рече Надината майка. — Мислех, че я няма, а тя дори не ме посрещна. Помогни ми да си снема палтото — обърна се тя към мъжа си. — Ще ида да я разбудя.

— Има само час, откак е легнала — рече Таня.

— Нищо, ще стане — рече Надината майка, като се освободи от палтото и остана в памучен скиорски костюм, омазнените й панталони бяха втикнати в плъстените ботуши.

— Ама видът ти е спортен — забеляза Надя.

— Още от Чкалов мечтаех как ще ям в къщи Полините пелмени — рече Надината майка.

— Доколкото знам, тя ще отиде в пет часа отново на дежурство.

— Никъде няма да отиде! Глупости са всичко това — рече Надината майка и се обърна към дъщеря си. — А ти още днес иди в болницата при началника и му обясни. Ти можеш да направиш това.

— Няма да ти стане прислужничка — каза Таня. — Говорих вече с нея.

— Може да си й говорила, сега аз ще поговоря с нея — рече Надината майка и като шляпаше с ботушите си, отиде в кухнята.

— Знаеш ли какво — рече Надя, като се обръщаше към Таня. — Премести се по-добре при мене, да не си видиш белята. Че аз чувствувам: и с леля Полина ще стане скандал, и тате — тя кимна към куция великан, който угрижено преместваше нещата — не внушава доверие. Той по пътя, още в колата ми стискаше лакътя…

— Ех, защо говорите така! — обърна се той уплашен към Надя, като остави куфарите на мира.

— Защо, от мама ли се боите? — попита Надя. — А защо ми стискахте лакътя?

И така, сякаш го нямаше в стаята, без да сниши глас, рече на Таня:

— Боя се, ще те задиря. По мутрата му виждам.

— Но аз, вероятно, ще замина тази нощ — рече Таня. — Обещаха да ми намерят място.

— Както знаеш — отвърна Надя. — Хубаво, тръгвам си. Ще донеса водка за пелмените, ако те изобщо станат.

— А в болницата няма ли все пак да отидете, както ви молеше майка ви? — попита „таткото“.

— И не мисля! Изобщо не разчитайте на моите грижи. Не съм зла жена, но с характер.

Тя помаха с ръка на Таня и излезе, а Таня с тревога зачака да види какво ще стане сега между Надината майка и леля Поля. Тази сутрин, още преди да си легне, леля Поля отново се кълнеше, че няма да си мръдне пръста за предишната си господарка.

За нейно учудване, въпреки сутрешните си клетви, леля Поля и Надината майка излязоха в антрето прегърнати. И двете старици — защото Надината майка в представите на Таня беше, макар и начервисана, също старица — бяха с разплакани лица.

— А това е моят Валерий — рече Надината майка, като хлипаше и водеше леля Поля към мъжа си. — Моля да бъдеш благосклонна към него. Знам как обичаше ти Алексей Викторович… Ех, ама нали животът…

Надината майка разпери ръце, отново изхлипа и не довърши.

Довърши вместо нея леля Поля:

— Царство му небесно! — и също изхлипа, и подаде сериозно като дъсчица ръка на новия мъж на Надината майка.

— Анна Георгиевна ми говори толкова много за вас, толкова много ми говори! — рече той, като държеше ръката на старицата.

— Та ние на тебе там като на бога се надявахме — подзе Надината майка. — Сполай ти, че запази квартирата, покланяме ти се доземи за това. А колко труд ти е струвало, мигар не разбирам!

Тя отново изхлипа и леля Поля също още веднъж изхлипа и рече:

— Запазих всичко както си е. Извинявайте само, че пуснах квартирантка при себе си, временно, поканих я да ми погостува, без да ви обадя.

— Ех, какво приказваш, Поля — рече Надината майка, — как не те е срам да казваш това. — И се обърна към Таня. — А ние с вас още не сме се запознали както трябва. Приятно е да ви гледа човек: толкова млада — и с орден! Мене още из пътя моята дъщеря ми разказа за вас. Жалко, че заминавате скоро.

— Може би още днес — рече Таня.

— Но все пак ще хапнете на сбогуване от нашите пелмени. Леля Поля ще ни направи.

Леля Поля, която през това време вече изтриваше грижливо с парцал куфарите, се обърна, без да прекъсва започнатата работа.

— Ще ида на дежурство… може утре, щом се върна от дежурство…

— А ти не ходи на дежурство — рече гальовно Надината майка.

— Че как тъй няма да ходя?

— Ами разболей се.

— Че как тъй ще се разболея? Аз не съм боледувала, откак се помня.

— А това е вече моя грижа — рече Надината майка. — За първите дни ще ти поставя диагноза, че имаш възпаление на надкостницата, и ще ти напишем болничен лист. А после Надежда ще уреди във вашата болница да те пуснат по здравословни причини.

Леля Поля мълча няколко секунди, после се изправи, хвърли парцала върху куфарите и рече с глас, който с нищо не напомняше доскорошните сълзи и хлипания.

— Безсъвестна си ти, Анна Георгиевна! Каквато си беше безсъвестна, такава безсъвестна си и сега! Нито войната, нито големите мъки са ти върнали съвестта!

Лицето и шията на Надината майка се покриха с едри червени петна и в къщата избухна скандал, който затихна едва когато леля Поля отиде на дежурство.

Таня излезе от къщи заедно с леля Поля два часа по-рано, отколкото трябваше да отиде при Артемиев. Тръгна да изпрати старата, защото не й се искаше да остава сама там, с тези хора. Леля Поля, която през целия път не можеше да се успокои, се връщаше отново и отново към спора с някогашната си господарка.

— Не ще ли да й шетам на нея, с нейния куц бик! Тя си го е взела да си прави удоволствия, а аз да им шетам! Той на мене не ми трябва, на нея й трябва.

И леля Поля, без да се стеснява, като наричаше с радостно ожесточение всички неща с имената им, почна да разяснява подробно на Таня защо нейната някогашна господарка се е събрала с този „куц бик“.

Всичко това би било смешно, ако Таня не чувствуваше, че зад отмъстителните излияния на старицата стои нейното възмущение от хора, които не ги е еня нито за войната, нито за леля Поля, нито за болницата, дето тя работи, нито за хората, които лежат сега там и знаят, че тази нощ ще дежури старата болногледачка Поля, която и ще ги наобиколи, и ще ги обърне, и ще им подаде подлогата, и на време ще им донесе водица, а няма да спи в дежурната стая или да дрънка врели-некипели, както някои други — по-млади.

Леля Поля се успокои малко и взе да говори не за Надината майка, а за предстоящото Танино заминаване чак в болницата, в дежурната стая, когато си туряше престилката.

— Ако заминеш днес, вземи за из път всички консерви, на мене не оставяй. А ако не заминеш, не си излизай от квартирата — рече леля Поля, — и не се пренасяй при Надка, нищо, че те е канила. Колкото дни трябва, толкова ще останеш при мене: щом съм зарегистрирана, колкото и да лаят, нищо няма да ми направят.

Когато Таня вече тръгна през болничния двор към портата, леля Поля изтича подир нея, настигна я и й пъхна ключа.

— На, ето ти ключа, че току-виж не те пуснат.

— Как така няма да ме пуснат! — рече Таня.

— Ето така, няма да те пуснат.

— Ами ако замина, какво ще правя с ключа?

— Сложи го зад радиатора в антрето, където го слагаше по-рано. Когато се върна от дежурство, ще си го взема.

— Полина Герасимовна — извика сестрата, като се подаде от вратата.

— Тичам, тичам! — викна леля Поля, и без да се сбогува, изтича назад към сградата.

Таня излезе от болницата, без да знае още какво да прави; до деветнайсет оставаше повече от час. И изведнъж с уплаха си спомни, че е оставила там, на „Сретенка“, листчето с телефона на Артемиев. Беше го сложила на кухненската маса, под будилника, за да не го забрави, а после, поради цялата тази бъркотия, го бе забравила.

Тя бързо притича през „Садовая“ и тръгна по „Сретенка“, като през цялото време мислеше за това, че Надината майка, когато е подреждала в кухнята, е могла да извади това листче под будилника, да го скъса и хвърли…

Когато отвори вратата и пристъпи в антрето, отначало не можа да разбере нищо. Почти цялото антре беше засипано с нещо бяло, а Надината майка, „таткото“ и майорът, техният спътник, — и тримата стояха в различните ъгли на антрето на двете си ръце и двете си колена и правеха нещо.

Бялото беше захар на пясък. Тя лежеше на купчина пред вратата на кухнята и изпод тази купчина стърчаха ъглите на един калъф от възглавница. Навярно я бяха носили през антрето в този калъф, а той се беше скъсал и захарта се беше разсипала по целия под. И сега я събираха, а за да я съберат, притискаха с пръсти силно до пода листове хартия, гребяха и я сипваха по малко в поставените на пода два легена и един супник.

Когато Таня влезе, и тримата, без да се изправят, вдигнаха глави и я изгледаха, и на нея за миг й стана смешно и, кой знае защо, страшно — също за миг, а после Надината майка, все тъй без да става, й викна:

— Какво стоите? Помагайте!

Тя викна с такъв глас, че Таня се почувствува като при пожар, свали шинела си, окачи го на дръжката на вратата и също като тях се отпусна на двете си ръце и двете колене. А Надината майка откъсна шумно няколко листа от търкалящата се на пода дебела книга, пресегна се към нея и й ги даде. И Таня взе един лист и като го притискаше към пода, почна да загребва захарта и да я изсипва в супника, сложен между нея и майора. Отначало мислеше само, че тава е захар, че тя лежи на пода и трябва по-скоро да помогне да я съберат, като я загребва от пода с гланцовия, откъснат от книгата лист, на който бяха нарисувани антилопи с малките им. Усети как й пречи, опирайки се на бедрото й, подареният й от Каширин малък трофеен валтер и го премести на кръста по-нататък към гърба.

Всички работеха мълчешком. „Както на акция“ — помисли Таня, но „таткото“ изведнъж наруши мълчанието.

— Ето, виждаш, малко по малко напредваме — с угоднически тон рече той.

— А аз изобщо не желая да разговарям с тебе — отговори Надината майка, дишайки тежко. — Само един идиот можеше ей така да вземе и да помъкне калъфа за ъглите през цялата къща. Ама и вас ви бива — рече тя на майора, задъхвайки се вече съвсем („Сигурно има астма“ — помисли Таня), — непременно днес, не можахте да отложите до утре!

— Не можах, защото утре няма да имам кола — сърдито рече майорът и без да става, потърка с ръка кръста си.

— Да бяхте дали на шофьора половин кило, утре щяхте да имате колата — обади се Надината майка. — Ама не, непременно днес! Сигурно си мислите, че ние нощес без вас ще си отсипем! Нещастнико дребнав!

— Бих ви помолил… — с достойнство рече майорът, като продължаваше да стои на четири.

И Таня, като се обърна и погледна червеното му беловеждо лице, си спомни как той още през деня броеше с очи нещата и как Надината майка му каза: „Не ми се иска тази вечер“ — а той рече: „Е, ще видим“ — спомни си и разбра отведнъж всичко. Те бяха докарали заедно тази захар, а сега я деляха може би заедно с нещо друго, което са домъкнали тук днес в своите вързопи и превързани с въжета тежки големи куфари. И този майор беше им помагал да докарат всичко това отнейде, защото е в униформа и на него по-лесно са му вярвали и разрешавали, а сега получава от тях своя пай за това. А тя като глупачка лази на четири и помага на тези спекуланти да събират от пода своята захар, колкото сигурно не дават за цяла неделя на цялата лелина Полина болница…

Стана и оправи рубашката си.

— Уморихте ли се вече? — попита Надината майка.

— Не. Но трябва да вляза във вашата кухня.

— Ще почакате — рече Надината майка, — на, ще съберем всичко и ще влезете. Ако помогнете, ще стане по-бързо…

— А аз бързам… — рече Таня.

— Който иска, ще търпи! — рече Надината майка. Тя беше ядосана, но все още не искаше да се кара.

Таня не отговори нищо. Като се огледа как по-добре и по-точно да мине, тя забеляза онова, на което по-рано не беше обърнала внимание: в ъгъла до закачалката стояха кесии с вече поделената сигурно захар.

— Вие извинете, но аз все пак ще мина — рече тя.

— Ама вие какво, разбирате ли от човешки език или не? — повиши глас Надината майка. — Да не искате да минете по нашата захар!

„Да, тъкмо така, по захарта, по тяхната захар!“ — с ожесточение помисли Таня, макар съвсем доскоро още да гледаше тази купчина прекрасна, бяла красива захар, без да й минава през ум как може да се стъпи с крак върху такава скъпоценност.

Тя пристъпи и тръгна, като скърцаше с ботушите, направо през цялото антре към вратата на кухнята. А Надината майка скочи и закрещя: „Луда, глупачка! Кучка!“ — и се спусна към нея, но изведнъж цялата се покри с червени петна и като се закашля, се отпусна и седна право на пода върху своята захар. Куцият се спусна да й помогне. А майорът, който чак сега за пръв път скочи, извика страшно строго, сякаш Таня стоеше пред него в строя: „Другарю военен лекар!“ И това така я озлоби, че тя, застанала в захарта, вече до самата врата на кухнята, заскърцала с ботуши, се обърна към него и като откопча на гърба си кобура на валтера, бавно, с омраза рече:

— А аз ей сега ще ви разстрелям всички, мръсни спекуланти!

Въпреки измамно спокойния си глас, тя беше извън себе си и ако майорът или куцият се хвърлеха сега върху нея, би почнала да стреля. Но, за нейно щастие, те се хвърлиха не към нея, а побягнаха от нея. Майорът побледня и като отвори с гръб вратата на столовата, отстъпи там, хванал с ръце двете крила, готов всеки миг да ги затръшне след себе си. А куцият необикновено бързо, като паяк, странишком, без да става от пода, избиколи жена си и се сири зад гърба й.

Само Надината майка не се уплаши, а през душещата я кашлица изхриптя нещо на мъжа си и като се извърна, с цялата си длан му залепи една плесница — за страхливостта!

— Вие сте по-лоши от фашисти — рече Таня, като изваждаше иззад гърба си празната си ръка без пистолет. — Само че не ми се ще да си цапам ръцете с вас!

Обърна се и вече без да се оглежда и без да се страхува, че могат да й направят нещо, като изскърца за последен път с ботушите си по тяхната захар, прекрачи в кухнята и затвори след себе си вратата.