Константин Симонов
Хората не се раждат войници (33)

Единайсета глава

На следната сутрин, 25 януари, след кратка свирепа артилерийска подготовка частите на армията продължиха да се занимават с онова, с което се бяха занимавали вече седемнайсет денонощия — разкъсваха немската отбрана, като понякога нахлуваха и се вкопчваха в нея, а понякога само се вмъкваха и забиваха.

Немците се биеха ожесточено, макар по всички признаци да бяха вече на края на гибелта. И може би бойците на предната линия чувствуваха това не по-зле от генералите в щаба на армията, може би дори и по-добре, защото в по-голяма степен го изпитваха на собствения си гръб. Откровено казано, в този напор, с който през последните дни хората влизаха в боя, имаше освен друго и озлобление от собствената умора и нетърпеливо недоумение: кога най-сетне ще свършат у немеца онези последни сили, за които приказваме вече не първа седмица?

Докато се водеше артилерийската подготовка, Серпилин висеше над картата до телефона и мислеше какви резултати ще даде този артилерийски удар, заплануван старателно още от снощи, от какви бъдещи загуби ще ни спаси и от какви все пак няма да ни избави. И мислеше също за несъответствието между мащаба на снощните си разговори с командуващия и Захаров и онова събитие, което щеше да стане днес, ако разсечем немците и най-сетне се съединим с 62-ра.

И какво значение има наред с това заповедта, която, умна или неумна — в това е късно вече да се вниква — те принуждава да си блъскаш главата сега над съдбата на разузнавача — немеца с три медала „За храброст“ и с упорит характер, поради който не беше дал на писаря да го запише като евреин.

И какво значение в сравнение с общите мащаби на ставащите събития има дори това — дали генерал Кузмич ще напусне своята дивизия няколко дни преди края на операцията, или ще отпразнува победата, а после ще отиде в болница…

И все пак не можеше вчера да не се вълнува за всичко това и не можеше да се отклони от трудните решения на тези, както се казва, частни въпроси, защото всичко това е също фронтово ежедневие. И от него човек не може да се дезинтересира, ако не е съвсем пън. Батюк, който е толкова закоравял, че непрестанно наранява хората — и близко и далече стоящите, и той вчера се вразуми…

Но щом завърши артилерийската подготовка, изведнъж не остана време да се мисли за всичко това — почнаха първите позвънявания и донесения. След час и нещо картината взе да се очертава. Действията се развиваха успешно. Когато се развиват мудно, никой не бърза да донася, а когато се набелязва успех, и освен това имат чувството, че няма да им отнемат взетото, тогава не се бавят с донесенията. Тогава донесения колкото щеш!…

В 111-та, ако се съдеше от думите на Пикин по телефона, работите днес не се развиваха особено добре.

След като поприказваха с Пикин, Серпилин веднага телефонира на Батюк, съобщи му последните донесения и попита няма ли промяна, има ли нужда да отива.

— Има, иди — рече Батюк. — Кой ще остане на твое място?

— Началникът на оперативния отдел.

— Иди — повтори Батюк. — Докато се върнеш, ще си бъда на мястото. Не се бави много.

— До колко часа разрешавате да остана? — Серпилин обичаше пълна точност в тези работи.

— До шестнайсет. Изобщо, виж сам, според обстановката.

— Слушам — Серпилин остави слушалката и попита адютанта дали е пристигнал Артемиев от 111-та.

— Повикахме го, но още не е пристигнал — рече адютантът.

Серпилин недоволно се намръщи: искаше да предупреди Артемиев за предстоящото му назначение още преди да отиде в дивизията.

— Проверете защо не е пристигнал. И го повикайте, когато се върна.

Серпилин вече се обличаше, когато седналият вместо него на телефона полковник Казанцев го повика. Серпилин се върна и пое слушалката.

— Слушам, другарю член на Военния съвет.

— Отиваш ли в Сто и единайсета?

— Тъй вярно.

— Има ли свободно място в колата?

— Да. Кого да взема?

— При мене е заместник-началникът на политотдела. Заповядах му още в зори да тръгне. А сякаш нарочно колата му се е повредила. Едва сега се сетил да ми съобщи. Помогни на човека!

Една пречка рядко дохожда сама. Едва що свърши Захаров и Серпилин излезе, Казанцев отново изтича подир него. Сега звънеше Батюк.

— Още ли не си заминал? Ако си още в Сто и единайсета, когато се съединят, поздрави командира на дивизията от мое име.

— Слушам — рече Серпилин.

Когато заедно с ординареца излезе при колата си, видя, че отзад стои друга и до нея — полковият комисар Бастрюков.

— Здравейте — рече Серпилин. — Доколкото разбрах, трябва да ви взема?

— Тъй вярно, другарю генерал — рече Бастрюков. — Но докато членът на Военния съвет говореше с вас, колата ми вече пристигна; поправили я.

— Толкоз по-добре — рече Серпилин. — Ще вървят една след друга. Вашата отзад, а ние с моята. — Той разтвори вратичката пред Бастрюков, пусна го пръв, защото обичаше да седи в колата отдясно, и посочи с ръка на ординареца да седне отпред.

От Серпилин се беше изплъзнала онази присмехулна интонация, с която Захаров го молеше да помогне на заместник-началника на политотдела, закъсал поради повредена кола. Като взе казаното от Захаров за чиста монета, той предложи на Бастрюков да пътуват в една кола без най-малка задна мисъл, смяташе това за естествено, щом пътуват до едно място. А освен това имаше съображение: щом ги е събрала съдбата, искаше да поприказва из пътя с тоя неясен за него полкови комисар, за който Захаров се отзоваваше лошо, а го търпеше на голямата длъжност.

„Дявол го знае — мислеше Серпилин, като гледаше под око Бастрюков, седнал до него в чисто, бяло, силно пристегнато с ремъци кожухче, с гладко обръснато, напрегнато лице. — А може и да не е негодник, а просто един от тези педанти, на които никой не се радва на фронта и които дори сами не се радват на себе си. Уж вършат всичко, което се полага по закона, но почти всеки път не на място или без полза за работата. И въпреки цялата си справедливост, напакостяват на толкова хора, на колкото никой друг негодник няма да напакости. И живота си, случва се, жертвуват там, дето трябва, но нямаш сили да ги разбереш и да ги съжалиш дори след смъртта им, защото приживе сами не са разбирали и не са жалили никого. Може и този да е такъв?“

— Я ми кажете, другарю полкови комисар…

— Слушам ви, другарю генерал — обърна се с готовност Бастрюков към Серпилин и Серпилин забеляза, че макар лицето му да беше пълно, сито, чисто избръснато, неподвижно, имаше в това лице и дори в самата му неподвижност някаква неизказана тревога.

— Я ми кажете откровено какво не ви хареса тогава в столовата, когато критикувах нашия вестник. Членът на Военния съвет ми предаде после вашето недоволство, поиска да го взема под внимание, но аз, да си призная, все пак не разбрах. Обяснете, за да отстраним недоразумението.

Бастрюков няколко секунди гледа въпросително Серпилин, като мислеше не за същината на въпроса, а за това, какво можеха да значат думите — „поиска да го взема под внимание“. Какво е поискал да вземе под внимание Захаров? Че е неправилно да се говори така, както началник-щабът е говорил за вестника, или да вземе под внимание, че напразно се е изказал така в присъствието на Бастрюков?

— Защо мълчите? — рече Серпилин. — Не от обида, аз действително искам да си обясня.

— Какво да ви обяснявам, другарю генерал — рече Бастрюков. — Според мене е ясно. Неправилно е да се кори вестникът, че недооценявал противника, само защото пропагандира в страниците си главно онези бойни епизоди, при които врагът е понесъл най-съкрушителни загуби.

— Но не за това ставаше дума! Мигар аз съм против това да се показват подвизите? Би било глупаво от моя страна. Ставаше дума за това, че няколко дни поред във вестника от брой в брой ние косим немците като трева, а нашите всички са здрави. За кого се пише това? Кой ще му повярва? Вестникът не отива в тила, от действуващата армия, както ви е известно, не се разрешава да се пуска навън, а войниците познават боя и когато във вестника непрекъснато се приказва, без да се мисли много-много, за кръв и за загуби, самият подвиг губи стойност, хората престават да му вярват. Онези, които са помирисали барута, разбира се. А вестникът е червеноармейски, нали за тях е той! Ето какво имах пред вид, когато ви говорех.

— Аз имах пред вид — рече Бастрюков, — че вестникът трябва да учи хората на подвизи, и преди всичко на подвизи.

— Ето ти на! — рече Серпилин. — Аз ви говоря за едно, а вие за друго!… Мигар спорехме с вас за това?

— А щом не сме спорили за това, другарю генерал, значи е нямало и спор — рече Бастрюков.

— Почакайте — рече Серпилин. Той вече чувствуваше, че няма да се разберат с Бастрюков, но желанието му все пак да изясни всичко докрай още оставаше. — Аз и вчера, и днес също преглеждах вестника. Добре, допущам преди три дни да сте били в такова настроение — утре немците ще свършат! Но оттогава имаме още три дни тежки боеве. Успешни, но тежки, подчертавам. А вестникът все си свири, каквото си знае. Мигар това е вярно? Мигар нашата доблест не е в това, че бием все пак един упорит и силен враг, мигар от това подвигът на войниците не е по-голям, мигар тяхното чувство за собствено достойнство не се повишава от това? А защо, пита се, във вестника, който войникът чете, да не му се даде да почувствува това?

— Преценката за силата на противниковата съпротива не е работа на армейския вестник — рече Бастрюков и погледна многозначително в гърба шофьора и ординареца, като даваше да се разбере, че ако се съгласи да продължи разговора в по-откровен тон, би направил това при други обстоятелства, а не сега. Серпилин забеляза този поглед и неговото миролюбиво досега настроение на човек, който в полза на работата се опитва да разубеди друг човек, отстъпи на досада.

— А според вас войникът не трябва ли да има представа за силата на оня, с когото воюва? Според вас той по-добре ли ще воюва без това?

— Извинете, другарю генерал, но за всичко си има време и място — рече Бастрюков.

— А мястото на двама ни е едно: фронтът! И времето е също едно — доизкарваме петстотин осемдесет и петия ден от войната, ако не съм сбъркал. И времето, ще добавя, е добро — бием немците до смърт или горе-долу така. И армията, в която служим с вас, е, изглежда, храбра армия, не се бои нито от врага, нито от мъчнотиите, нито от студа и върви напред. А нейният вестник е страхлив. И аз не бих казал, че винаги е било така — при предишния редактор вестникът беше по-добър. Макар и да го взеха, за да го повишат, все пак жалко! А новият — дявол го знае! — три пъти го виках при себе си и му завирах носа в постоянната дребнавост и канцеларщина, слагах му до вестника оперативната сводка, както се казва го изобличавах с документ в ръцете — съгласява се, не спори: тъй вярно! А на другия ден пак своето. Дори съмнение ме хваща: по първо впечатление — мекушав човек, а си прокарва своята линия! Сигурно като изслушва твоето мъмрене, отива направо от тебе при някой друг, а там му казват: „Не обръщай внимание, прави си, каквото си правиш…“ Дали след мене не отива при вас, другарю полкови комисар?

Серпилин се усмихна право в лицето на Бастрюков с невесела усмивка. Той твърде добре разбираше, че каквото и да му отговорят сега на този пряк въпрос, работата не е само в този въпрос, и не само в отговора, и дори не само в този човек, седнал до него…

Но Бастрюков схвана усмивката на Серпилин по своему: като нежелание да се изостря разговорът.

— Да, въпросът е остър — рече той, на свой ред полуусмихнат. — При кого след вас ходи нашият редактор? Такъв въпрос трябва да се постави във Военния съвет.

— Така ли мислите? — попита Серпилин, като престана да се усмихва. — Добре, когато му дойде времето, ще го поставим.

След това няколко минути пътуваха мълчаливо.

„Добре, когато му дойде времето, ще го поставим — мислеше на себе си Бастрюков. — Може във Военния съвет, а може и не само във Военния съвет.“ Той нямаше навик да преглъща обидите и сега, както винаги в подобни случаи, в паметта му като в гранит се вряза целият този разговор, също както бяха се врязали в нея по-рано някои разговори със Захаров. В този смисъл полковият комисар Бастрюков не се съобразяваше с чиновете и длъжностите. Той се обиждаше и запомняше, независимо от лицето. С човек, с когото сега говориш отдолу нагоре, съдбата може да те събере после и един срещу друг и дори отгоре надолу… И в паметта трябва да бъде врязано всичко, за всички случаи в живота.

„Сигурно за това трябва да се е наежил така — помисли той за Серпилин, — защото Захаров му е предал моя намек за миналото му. Сигурно му е предал — повтори мислено той, като вряза и това в паметта си в края на списъка за прегрешенията на Захаров. — Та какво? Да, намеквах. Не намеквах, а напомнях — по навик намери той уверената, завършена, приятна за самочувствието му формула. — Защото добре е да не се забравя това. Дори и ако не направи нищо, езикът му е все пак дълъг, такъв език сам по себе си вече мирише на петдесет и осми член.“ Така мислеше мълчаливо Бастрюков.

А Серпилин още от самото начало си бе спомнил онова, за което Бастрюков мислеше на края.

„Да — помисли Серпилин, — при голямо желание и старание може, ако се случи нещо, да изкове цяла верижка: някога лежал «за хвалебни отзиви за фашисткия вермахт» и сега, след шест години, продължава същата линия: черни редактора на вестника. Да, при желание и старание може да стане и така в подходящ момент. А този най-вероятно ще пожелае и ще се постарае. Но може би греша.“

И като си спомни изведнъж с болка за сина си, попита неочаквано:

— Вие, полкови комисарю, имате ли деца?

Попита, защото помисли: „Моят син, при човек като мен, се оказа такъв, че трябваше насила да го пращам на фронта. А на този, интересно, какви са и къде са, ако има такива?“

— Имам. Двама сина и една дъщеря — отговори неохотно Бастрюков. Както винаги, когато не той сам, а някой друг пръв го нападаше, той искрено се смяташе за несправедливо засегнат.

— Къде са те? — попита Серпилин.

— В армията — рече Бастрюков.

— И дъщерята?

— И дъщерята — отговори все тъй мрачно и късо Бастрюков. Семейството му винаги беше онази част от живота му, до която той не обичаше да се докосва в разговор с неприятни нему хора, пък и изобщо не обичаше да се докосва.

„Да — помисли Серпилин, — и трите му деца са на фронта. А моят и досега не се знае къде е. «Круша под крушата пада», «синът не отговаря за бащата»… всичко това са думи. И в живота те не внасят много яснота, особено в наше време и в нашия живот.“ И като помисли за това и още веднъж мислено повтори заседналото по навик в паметта изречение „Синът не отговаря за бащата“, изведнъж хвърли като камък срещу себе си: „А бащата за сина?“ И това беше тъй неочаквано, че за секунда дори му се стори, че е попитал гласно.

Той извърна лице от Бастрюков и се загледа през прозореца на колата, като чакаше кога ще стигнат взетите през последните дни места, където той не беше ходил още. Ето тук, наляво, в тези червени тухлени развалини, беше временният наблюдателен пункт на армията, в тях те бяха преди четири дни, а после, привечер, навлязоха с Батюк малко в тая посока, където отиват сега, за да огледат заетото през този ден. А след това вече почваше онова, което му беше известно само по картите и донесенията. Там, напред, дето се разклоняваха пътищата, водещи към Сто и единайсета и Сто и седма, трябваше да го чака човек от Пикин.

И наистина. Точно на пътя, на откритото място, стои една емка и до нея познатата фигура на Пикиновия ординарец — старшината Пчелинцев.

Щом видя приближилата кола, старшината се вгледа и вдигна ръка. Серпилин още отдалеч видя как той се усмихва, усмихна се сам в отговор и отвори в движение вратичката.

— Здравейте, другарю генерал — радостно се изпъна до колата Пчелинцев.

— Здравейте, Пчелинцев — рече Серпилин и му подаде ръка. — Отдавна ли чакате?

— Пет минути, другарю генерал. Другарят полковник Пикин се извинява, че не ви е посрещнал лично: води се сражение.

— Ако беше ме посрещнал, щях да му наложа наказание — усмихна се Серпилин на Пикиновите церемонии, от които беше почнал вече да отвиква.

— Разрешавате ли да карам напред? — попита Пчелинцев.

— Кажете на шофьора да върви напред — рече Серпилин. — А вие седнете с мене. Искам да ви разпитам как живее началството.

Пчелинцев изтича към първата кола и като се върна, спря в очакване. Мислеше, че Серпилин ще се премести отпред. Но Серпилин се помести на задната седалка.

— Качете се!

— Не е удобно, другарю генерал, разрешете…

— Качете се! — повтори Серпилин. — За мене е по-мъчно да си извивам главата.

Пчелинцев седна странишком, за да не притеснява началството, и хлопна вратичката. Колата потегли.

— Как е полковник Пикин, не е ли напълнял, откакто се отърва от мене?

— Напротив, другарю генерал, знаете ли колко работа има той — рече Пчелинцев с онази особена интонация у ординарците, които смятат, че тъкмо техният началник, какъвто и пост да заема, ръководи всичко.

Пчелинцев, постоянен ординарец на Пикин от началото на летните боеве, беше сравнително млад, трийсетгодишен човек, по образование землемер. Той знаеше великолепно топографията, четеше картата и по една случайност само беше попаднал на фронта, без да мине офицерските курсове. Пък и на фронта можеше отдавна да стане офицер, ако не беше Пикин, който, получил го за ординарец през лятото, в бъркотията, не го пускаше оттогава. По длъжност на Пикин не се полагаше ординарец с офицерски чин и той, на практика добил такъв ординарец в лицето на Пчелинцев, го докара до чин старшина, а по-нататък го задържа — чакаше да се промени неговото собствено служебно положение.

— Как воювате днес? — Серпилин погледна Пчелинцев и помисли, че все пак Пикин не е прав по отношение на този човек — вече отдавна можеше да се получава от него повече, отколкото той дава.

— Туманян днес от сутринта тръгна добре — рече Пчелинцев — и Цветков нелошо. Равномерничко, но здраво, както вие винаги казвате: Цветков си е Цветков.

И Серпилин неволно се усмихна на тази подумка, станала вече за него спомен.

— А ето почнаха и нашите места — рече весело Пчелинцев.

„Нашите места“ започнаха от разбитите немски танкове, които стояха досами пътя. По-точно, не те стояха до пътя, а наново отъпканият по снега път ги заобикаляше.

Така Серпилин влезе в разположението на бившата си дивизия.

„Дивизията си.“ Какво значи това за един военен човек, особено през дните на войната, е мъчно да обясниш докрай не само на някой друг, но дори на себе си. Това е много, твърде много, почти всичко. Напуснал си я, за да те повишат, и сякаш си вече привикнал. А попаднеш ли ето така изведнъж в своята дивизия, едва сега се учудваш: как живееш без тези останали в нея хора и как живеят те без теб?

— Пристигнахме — рече Пчелинцев и изскочи вън, преди колата да спре напълно.

— При кого ме докарахте? — попита Серпилин, щом видя между развалините пред тъмнеещия вход в мазето един автоматчик, който му се стори познат.

— При Пикин — рече Пчелинцев.

— А къде е командирът на дивизията? — попита Серпилин. Той още преди това беше решил с оглед на допълнителните обстоятелства да отиде най-напред направо при Кузмич. Беше решил, но се разчувствува, когато навлезе в разположението на „дивизията си“ и забрави да каже на Пчелинцев, а той, разбира се, го закара право при Пикин.

— Генералът го няма — рече Пчелинцев, — още от снощи замина в полковете. — Каза това като за нещо обичайно.

— Добре, да влезем при Пикин, да научим къде да търсим командира на дивизията — рече Серпилин и се обърна към слезлия подир него Бастрюков… — Да влезем при началник-щаба, да узнаем обстановката.

— Аз трябва да отида в политотдела на дивизията, другарю генерал — рече Бастрюков.

— За политотдела трябва обратно. Завийте и тръгнете натам, където стоеше емката на пътя — рече Пчелинцев. — Това е емката на Бережной, само той да не е заминал също в полковете.

— Разрешавате ли да вървя? — козирува Бастрюков.

— Вие си знаете — рече Серпилин и като се сбогува с Бастрюков, забрави го задълго.

Пикин се беше настанил с оперативния отдел в едно мазе. В мазето имаше дим, на средата гореше желязна печка.

Пикин излезе от дима да посрещне Серпилин, и те се прегърнаха.

— Виж ти, яви се като архангел от облаците — рече Серпилин. — Такъв пушек има при тебе, че люти на очите.

— А ние свикнахме, радваме се, че е топло — рече Пикин.

— С какво я палите?

— С всичко, каквото попадне, дори с немски зимни шушони, те са направени от пресована слама, ако ги начупиш, вонят, но горят.

Те влязоха в ъгъла на мазето, дето беше масата на Пикин с работната карта и телефона, а зад масата, както винаги, походното легло. То беше забележително, добре известно на Серпилин. Наричаше се „Гюнтер“, по името на фирмата, и се състоеше от комбинация на сгъваемо легло и походен сандък — всичко един предмет. „Гюнтер“ беше подарен на Пикин от родителите му още преди миналата германска война, в деня на завършването на юнкерското училище, и как се беше запазил този „Гюнтер“ знаеше само Пикин. И така зад масата беше „Гюнтерът“, а над „Гюнтера“ висеше килимчето — подарък от жена му. Пикин се усмихна на мълчанието на Серпилин, който разглеждаше неговия пикински, неизменен при всички случаи на живота, уют и рече:

— Тъй вярно, всичко е както преди.

По Серпилин надви желанието си да поприказва от сърце с Пикин и вместо това попита:

— Къде е командирът на дивизията?

— Телефонира от Колоколников, че е отишъл при Цветков… Разкопчайте се поне.

— Не, и аз също ще отида право там — рече Серпилин. — Запознай ме с обстановката, какви промени има. — Веднага даде да се разбере, че и за състоянието на командира на дивизията, и за създалите се в дивизията отношения не смята за възможно да се осведомява от никого преди срещата си с Кузмич.

Пикин доложи обстановката. В сравнение с последното донесение не бяха станали големи промени. При Туманян, в центъра, през последния час беше се закучило, а на десния и левия фланг — при Колоколников и Цветков — придвижването продължава. Пикин посочи на картата къде според последното донесение е излязъл Цветков. Ивицата, държана още от немците между предния край на Шейсет и втора армия и предния край на Цветков, изглеждаше съвсем тясна.

— Един конец — рече Пикин.

— По картата е така — рече Серпилин, — да видим как е в натура. — Това беше обикновен шеговит израз на Серпилин, преди да отиде напред, и от този обикновен израз на Пикин за миг се стори, че всичко между тях е както по-рано; той от заранта докладва обстановката, а Серпилин отива в полковете да види „как е в натура“.

Серпилин си тури шапката.

— Провери защо се е закучило при Туманян. Телефонирай, ако трябва, на Казанцев, поискай авиация. Нека допълнително там пред Туманян обработят всичко, което трябва. Още както едно време забравяте, че имаме такава възможност. И понасяте излишни загуби.

— Слушам, ще проверя — рече Пикин. — Не ви предлагам да закусите. Смятам, че ще обядвате при нас.

— Сметката ти, Генадий Николаевич, е в основата си вярна, както всички твои сметки — рече Серпилин. — А ако има корективи, ще телефонирам от Цветков. Не ми давай кола, ще отида със своята. Офицерът за свръзка от полка тук ли е?

— Тук — рече Пикин. — Но аз ще ти дам Пчелинцев.

— А защо ми е Пчелинцев? Дайте ми офицера за свръзка. Той е длъжен да знае по-добре от всички пътя за полка. Ако не знае, значи редът в дивизията куца и аз, като проверявам, си върша работата. — Серпилин се усмихна, но в думите му се промъкна сурова нота. Той не можеше да търпи, когато му натрапваха нещо дори от най-добри подбуди. А подбудите този път можеха да бъдат и не най-добри: Пчелинцев ще дойде и ще стане неотстъпен свидетел на всички срещи и разговори, в това число и на тези с командира на дивизията, а после — нали е свой човек! — ще се върне и ще разправи. Обяснимо любопитство, но няма защо да го задоволява.

— Да не забравя, докога ще кисне Пчелинцев ординарец при тебе?

— Не иска да си отиде от мен — рече Пикин.

— А все пак? — попита Серпилин.

Пикин го погледна сърдито.

„А защо питаш мен кога ще се промени положението на Пчелинцев? По-добре кажи кога ще се промени моето положение. Сега това и от тебе зависи“ — казваше погледът му.

— На това, на което съм го научил при себе си — рече гласно Пикин, — нямаше да го научат в курсовете за младши лейтенанти.

— Всичко това е така — рече Серпилин, но не продължи изречението, като помисли на себе си: „Така е, ама не е така. На много неща си го научил ти при себе си, а на желанието да ходи по фронта с краката си, без да се държи за скута на началството, не си го научил. Обичам те, върлино такава, и те поставям високо. И затова ти го връзвам кусур. В окото на другиго не бих забелязал тази прашинка, а в твоето я виждам…“

До Цветков стигнаха по-бързо, отколкото Серпилин предполагаше. Офицерът за свръзка знаеше пътя наизуст.

Цветков продължаваше да напредва. Дори наблюдателният му пункт се оказа не на онова място, където бил преди час и половина, когато офицерът за свръзка отивал в дивизията, а на триста метра по-далеч, в други развалини. Там, в наблюдателния пункт, Серпилин срещна командира на дивизията.

Макар че от времето на назначаването си за началник-щаб Серпилин беше видял на съвещания три пъти Кузмич, пък и дивизията навремето му беше предал лично. Кузмич сега, когато се срещнаха и поздравиха, изведнъж си спомни тяхната първа среща, като че тя беше най-важната.

— Помните ли как летяхме заедно в дъгласа за Донския фронт?

Серпилин кимна. Може би тази среща не беше толкова съществена, но и той също я беше запомнил: няколко часа бяха седели един до друг на желязната пейка, пиха „тархун“ и си разделиха яденето — кой каквото имаше. Тогава по време на полета Серпилин беше неразговорлив, мълчеше и слушаше. Смъртта на жена му през целия път не му излизаше от главата. Как този човек ще командува дивизията, Серпилин тогава не се наемаше да си представи, почувствува само, че е от онези, които не си позволяват да бъдат логои, а — добро ли, лошо ли — мъкнат като процепни. „А ето сега съм дошъл при него да му решавам съдбата“ — помисли Серпилин, като гледаше Кузмич, който на пръв поглед не правеше впечатление на болен или изтощен човек.

Цветков доложи за последните събития на фронта на полка и предложи да понаблюдават полесражението, повече за да изпълни реда, отколкото от необходимост, защото боят беше вече навлязъл в покрайнините на града и не се наблюдаваше добре.

Но Серпилин не поиска да губи време за това и, като се вслуша в звуковете на боя, попита Цветков, дали там напред действуват много оръдия с право мерене.

Цветков доложи, че всички полкови и придадените му два дивизиона са там напред, в бойните редици на пехотата.

Серпилин кимна със задоволство и го освободи.

— Занимавайте се с работите си.

Кузмич взе Серпилин за ръката и като излезе с него от покритата с релси ниша, дето сега беше наблюдателният пункт, а по-рано е бил притворът на една разрушена църква, тръгна покрай стената и се спря на петнайсетина крачки: наблизо нямаше никой. Над главата — небе, но иззиданите в полукръг и оцелели на два метра от земята стени прикриваха от вятъра.

— Фьодор Фьодорович — рече Кузмич, — щом боят ни закара в черквата, хайде като на изповед: дошъл си да ме отстраниш ли?

— Това зависи от състоянието на здравето ти и от нищо друго — рече Серпилин.

— От нищо друго ли?

— От нищо — повтори Серпилин. — А ти тази нощ спа ли?

— Не спах. Чаках. Той ме заплаши да ми прати заповед още сутринта. Не спах. Трябва да мисля за боя, а аз — за себе си. Отпъждам — и не мога. Посред нощ отидох в полковете, просто не легнах.

— А сега си кажи откровено — рече Серпилин. — Как е здравето ти?

— Здравето ми не е добро — рече Кузмич. — Но вчера не беше по-лошо, отколкото през другите дни. Просто се мъкнех, бързах след командуващия, а той целия ден като за беля тича, сякаш земята гори под петите му. И ето че това стана. Мислех, ще изтърпя, докато си отиде, а не изтърпях.

— А как е днес?

— Днес, както и през другите дни, търпя. Защото сам съм си господар, пазя се. Къде стоя, къде приседна…

— Няма що, пазиш се, вижда се — Серпилин се усмихна.

— Че аз от щаба не мога да командувам боя. Такъв си ми е навикът. И ако поради болест не можех да го следвам, сам щях да поискам: откарайте ме в болница! От снощи тръгнах, мислех си, ако ще ме отстранява, нека ме търси по полковете. Ще хвърля последен поглед на предната линия поне в един полк и ще се простя с хората. А досрамя ли го за вчерашното, или не? — изведнъж попита Кузмич, като имаше пред вид Батюк.

— В тези работи не се меся — отряза Серпилин, като не желаеше, дошъл в дивизията по заръка на командуващия, да отделя себе си от него в по-нататъшния официален разговор. — Пред вид състоянието на вашето здраве решено е да не протакаме повече със заместника, да ви го дадем още днес.

— Добре, ако според вас трябва, ваша воля — рече Кузмич. — А не може ли да почакате? След свършека на боя вече сам няма да ви се пречкам, ще легна в болница. — В думите му се долавяше неизтлялата още дълбока обида от Батюк.

— Възложено ми е да обсъдя с вас кандидатурата — рече Серпилин. — Как гледате на полковник Артемиев?

— Нямам възражения — рече Кузмич и изведнъж попита: — А как е заместникът, с перспектива ли?

„А какво те интересува това, щом ти и без това ще отидеш в болница?“ — едва не се изтръгна от устата на Серпилин.

— Засега не сме мислили върху това — рече сухо той, — а по начало е офицер с перспектива.

Но излезе, че Кузмич имаше пред вид не онова, за което бе помислил Серпилин.

— Но аз не за това — рече Кузмич, — а за дивизията. В нея има готов дивизионен командир — Пикин. Мислиш ли, че му е леко от тази „прескочи-кобила“? Хората през него стават дивизионни командири, а той само подлага гръб.

„Виж за кого, значи, се грижиш!“ — помисли Серпилин с топло чувство в душата си. И каза на глас, че с високата оценка на Пикин е съгласен, но не знае по-нататъшните перспективи. Засега им предстоят боеве. И трябва да се надяват, че до края на боевете всички в дивизията ще бъдат живи и здрави и по своите места.

— Да. Засега боеве… живи… здрави… — рече замислено Кузмич.

Рече и въпросително погледна Серпилин.

Разговорът, заради който бяха се оттеглили тук, настрана от Цветков и неговата стереотръба, беше завършен — можеха да се върнат.

Седнал върху натрошените тухли, свалил ръкавиците си и сложил картата върху планшета, Цветков правеше по нея бележки с червен молив. Телефонистът стоеше до него и държеше слушалката — двете ръце на полковия командир бяха заети.

— Ясно… Разбрах… — бързо говореше Цветков в слушалката. — Ясно… Разбрах. Действувайте. Ей сега ще дойда при вас. — И щом видя приближилите Серпилин и Кузмич, стана.

— Как вървят работите, Виктор Павлович? — попита Серпилин.

— Напреднали са още малко — рече сдържано Цветков, макар по лицето му да се долавяше, че работите вървят добре, дори много добре, но това беше негов стар навик: преди работата да бъде завършена и донесенията проверени лично от него, да не бърза с доклади.

— Все пак — как е? Разчитате ли да се съедините първи? — попита Серпилин.

Въпросът беше зададен направо. Но Цветков се запъна: никак не обичаше да говори предварително за нещо.

— Той може да си разчита — рече Кузмич, преди Цветков да се накани да отговори. — И неговият съсед също си напряга ума за това. Такъв самолюбив арменец — няма да се откаже от своето!

По гласа му се усещаше, че дразни Цветков, но Цветков не признаваше шегите, нито когато работите вървяха зле, нито когато вървяха добре. Той се понамръщи, сякаш го погъделичкаха в носа, и поиска разрешение да отиде в първи батальон, доколкото това изисква създалата се обстановка.

— Стига си лъгал — рече Серпилин. — Кажи откровено: не обичаш, когато около теб се навърта началството, и никого не си обичал. Затова искаш да се скриеш от нас в батальона. И затова там изведнъж се е създала такава обстановка, че ти си станал потребен.

Цветков стоеше и мълчеше: не можеше да промени характера си. Не признаваше шегите — и това си е. В тон с началството не умееше да попадне, когато то се шегуваше. В такива случаи се измъчваше и чакаше отново да преминат на официална нога. И сега стоеше и чакаше отговора, който трябваше да му даде по същество не Серпилин, а командирът на дивизията.

— Добре, върви, щом е притрябвало — рече Кузмич, — ти си командир на полка, знаеш по-добре.

— Другарю началник-щаб на армията, разрешавате ли да изпълня нареждането на командира на дивизията? — рече Цветков, като едва-едва, на няколко градуса се обръщаше към Серпилин и напрегнато, дори строго го гледаше право в очите.

— Изпълнете я — рече Серпилин и като изпрати с поглед Цветков, обърна се към Кузмич. — Изпратихме документите за повишаването му в чин полковник. Чакаме. По-нататъшното зависи не от нас. — И изведнъж, като си спомни, добави: — А вчера дадохме поредните чинове на двама ваши батальонни командири — Хлинов и Синцов. Последният дойде след мене в дивизията. Но когато слагах подписа си, гледам — презимето и инициалите му ми са познати от друго време. Поисках личното му досие и се оказа: моят, възкръснал от мъртвите! През четиридесет и първа излизахме от обкръжение. При случай предайте му моя поздрав.

— Той не е лош батальонен командир — рече Кузмич, — от силните е.

— А в четиридесет и първа отначало беше истинска овчица — усмихна се Серпилин. — Аз тръгвам. Не мислите ли да се връщате в щаба на дивизията? Да бяхте си попазили здравето, да не би този въпрос, който днес закрихме, да се открие пак от само себе си.

— Какво пък, всички сме в ръцете божи — рече Кузмич, — съдбата ми е люта, но аз обичам да й пресичам пътя. Разрешете ми да ви изпроводя и да остана.

Серпилин знаеше, че няма да може да му попречи да го изпрати до колата и затова не поиска да спори, когато Кузмич тръгна редом с него към колата, която стоеше наблизо под прикритието на други развалини.

Един залп от шестцевни минохвъргачки ги завари едва излезли на открито място. Двете мини се пръснаха едновременно и така близко, че и двамата едва успяха да легнат на земята. Две, а след тях веднага още три, които прекъснаха с новия си грохот бръмченето на летящите над главите им парчета.

— Цял ли си? — попита Серпилин легналия до него Кузмич.

— Жив съм.

Те не ставаха, защото чакаха шестия, закъснял взрив. Но други взривове нямаше.

— Да станем ли? — попита Кузмич, след като почака още половин минута. — Сега едва ли ще стрелят.

Серпилин стана и като отърсваше кожухчето си, рече с неестествено спокоен глас:

— Отвикнах през последно време. — И като чу сам своя глас, се усмихна. Усмихна се също тъй неестествено, пряко сили, защото чувството на преживения страх още не беше минало.

От наблюдателния пункт към тях тичаше уплашеният адютант.

— Другарю генерал, не ви ли засегна? — обърна се той към Кузмич и после със същите думи към Серпилин: — Не ви ли засегна, другарю генерал?

— Не ни засегна — рече Кузмич, — напразно немците похарчиха последните си снаряди. Дявол ги знае кога и по какви цели стрелят! Напомнят за съществуването си…

— Да — рече изведнъж Серпилин, като погледна случайно настрана и видя само на три метра от тях щръкналата от леда опашка на стабилизатора на неизбухналата мина. — Ето я шестата: нашата с вас насмалко обща братска могила.

Кузмич погледна мината и не отговори нищо. Той стоеше наблизо и тревожно стъпваше с крак, опитваше го там вътре, в плъстения ботуш.

— Какво? — попита Серпилин.

— Поразраних го малко, когато падах — намръщи се Кузмич, — фрицът ме накара да поизбързам.

— Тръгвам си. Не ме изпращайте. Нека ме изпрати вашият адютант — рече решително Серпилин, стисна ръката на Кузмич и без да се обръща, тръгна към своята емка.

— А ние с Чепцов помислихме, че ви е убила — рече ординарецът Птицин, когато Серпилин се приближи до колата.

„Мигар и мен също ми се подкосиха краката от страх?“ — помисли Серпилин, като го погледна и се качи в колата.

Шофьорът, без да каже нищо, натисна стартера. Всеки се вълнуваше по своему; този бързаше да замине.

— Гледаме, димът се разпръсна, а вие не ставате — рече Птицин. — Вече се затекохме, а вие станахте и ние не се приближихме.

— Правилно — рече Серпилин.

— Няма да ви пусна вече да ходите сам — рече Птицин. По лицето му все още личеше как се е уплашил.

Като се отдалечиха половин километър, видяха да иде насреща им една емка. Емката спря и от нея слезе Бережной.

— Здраве желая, другарю генерал! — рече Бережной. — Бързах, мислех да ви настигна в полка. Пикин, дявол да го вземе, не ми каза веднага. Може ли да ви прегърна?

— Да не ме смяташ за мома? — усмихна се Серпилин.

— Тях аз не съм ги питал никога — рече Бережной, когато го прегръщаше вече.

После, като го пусна, сниши гласа си и попита:

— Фьодор Фьодорович, можеш ли да ми кажеш откровено за какво си дошъл? Да го отстраняваш или да го оставиш?

— Не разбрах вашия въпрос, другарю полкови комисар — рече Серпилин високо и строго и само в ъгълчетата на присвитите му очи се виждаше усмивката, която променяше смисъла на отговора.

— Тоест мога ли да смятам, че такъв въпрос вече не съществува? Правилно ли съм разбрал?

— Правилно сте ме разбрали, другарю полкови комисар — рече Серпилин и додаде: — Сбогом, Матвей Илич, отивам си. Нямам никакво време.

— Все бързаме, бързаме — рече Бережной. — Добре поне, че на пътя те хванах. Като нарочно, моето началство ми се стовари на главата!

— Та аз току-що ти докарах това началство — рече Серпилин. — Имах приятен разговор с него из пътя…

Бережной го погледна въпросително, но Серпилин не добави нищо. Само попита:

— А къде е той?

— Иде след мен.

— И къде отива?

— Където сам поиска. Заяви, че трябвало да отиде днес и в трите полка.

— Да, бърз е — рече Серпилин. — Сбогом. Нямам никак време.

— Все бързаме, бързаме… — още веднъж опечалено повтори Бережной, докато Серпилин се качваше в емката.

Едва се разминаха и отзад се чуха нови избухвания на мини. Серпилин отвори в движение вратичката и намръщен погледна назад. По разположението на Цветков пак стреляха немски шестцевни минохвъргачки, само че по-наляво и по-далеч от първия път.

Серпилин хлопна вратичката и след стотина метра, щом мина разклона, дето вдясно, както на идване насам му обясняваше офицерът за свръзка, отиваше пътят към Туманян, видя още една идеща насреща му емка.

Едно бяло кожухче изпълваше почти цялата предна седалка до шофьора и докато емките се разминаваха, Серпилин видя лицето на Бастрюков — силно стиснатите устни и напрегнато, неотстъпно вперените напред очи.

„Направи се, че не ме забеляза — помисли Серпилин. — Любопитно къде ли ще отиде сега: при Туманян или при Цветков?“ И като се обърна, погледна назад. Емката с Бастрюков се спря на разклона и зави вдясно, към Туманян. На кръгозора, при Цветков, по бледното небе още плаваше пушек от неотдавнашните взривове. „Може би този залп го е изплашил?“ — помисли Серпилин, като си спомни напрегнатите очи на Бастрюков.

Като каза на Бережной, че съвсем няма време, Серпилин малко си поизкриви душата в полза на Пикин. Все пак трябваше нейде да отдели половин час за обед, а това бе вече обещано на Пикин.

Той завари Пикин изправен до телефона, може да се каже, застанал мирно, като че покрай него носят знамето. Значи, скочил е поради някое забележително донесение — той имаше такъв навик.

Щом видя Серпилин, Пикин се повъзви към него, но не промени стойката си.

— Съединихме се! — рече той, като затули слушалката с ръка и продължаваше да слуша. — Тъй вярно, да донеса на командуващия… тъй вярно, да донеса… — И като се прекъсна: — А началник-щаба на армията се намира до мен. — И предаде слушалката на Серпилин.

— Другарю генерал — чу Серпилин щастливия глас на Кузмич. — Току-що получих донесение: Цветков се е съединил с Шейсет и втора! Ей сега отивам там с Бережной.

Серпилин каза „поздравявам ви“, после си спомни за думите на Батюк, поздрави го и от негово име и остави слушалката. И когато я остави, почувствува непреодолимо желание да погледне с очите си как и къде са се съединили с Шейсет и втора. Но с усилие на волята се въздържа, като помисли за другите работи, по-необходими сега от личното му присъствие там, където са се съединили с Шейсет и втора.

— Обедът е готов — рече Пикин, — мисля, че по този случай…

— По този случай ще трябва да отменим обеда — рече Серпилин. — Щом немците са разсечени на две, ще трябва сега, според плановете, да завиваме на север… Проекти, разбира се, има вече, но проектите са си проекти, а сега ще има много работа…

Той не довърши: всичко това трябваше да бъде ясно на Пикин и без това.

— Не можахме да си поприказваме — въздъхна Пикин.

— Грешиш. Разговор с тебе все пак ще имам, макар и кратък. Когато бях при Цветков, едва не ни улучиха ванюши мене и дивизионния командир. Но въпросът не е в нас, а в това, че когато се връщах назад, имаше пак залпове. Види се, не всичко сте разузнали пред себе си, не всичко сте засекли.

— Всичко не можеш да засечеш — рече Пикин.

— Но трябва да се стремиш към това. А такъв стремеж аз засега не виждам у вас. Ако вашето артилерийско разузнаване работеше по-добре, вероятно щяхте да се доберете до тези ванюши, да ги извадите от строя… Ако не сте способни да ги извадите сами, щяхте да дадете заявка горе за тежки калибри. Началството, разбира се, обича повече онези, които по-малко искат от него. Но цялата доблест не е в това да те обича началството.

— Аз не искам обич от началството — обидено рече Пикин.

— Не искаш, а излиза, като че искаш! Разбира се, днес, щом сте се съединили, смята се, че празнувате! Но занапред имай това пред вид. И командуващият артилерията да го има пред вид. И дивизионният командир. Предай и на двамата моето недоволство.

— Слушам.

Серпилин погледна изпънатото лице на Пикин.

„Нищо, ще го преглътне! Но виж, да не научи от мен всичко решено в дивизията, такава обида не бива да му нанасям. Това е друга работа!“

— По онова, дето ми каза по телефона, е взето решение да оставим у вас всичко както си е. И за заместник по строевата да ви дадем Артемиев. А сега, когато е вече прието, кажи какво мислиш лично ти?

— Не знам как ще довоюва със своето здраве Кузмич — рече Пикин, — но аз лично не бих се радвал да приема от него дивизията в такава минута.

Серпилин го погледна в очите и силно му стисна ръката — и за това, което каза, и за това, как го каза, и че се задоволи с това, и не поиска да пита нищо друго.

През целия път на връщане Серпилин прекарваше в паметта си онова, вече предварително обмислено и отчасти уговорено, което предстоеше да върши в армията във връзка с новата обстановка: след разсичането на немците на групи — северна и южна.

Разбира се, защо да крие от себе си — радва се, че все пак не някоя друга, а тъкмо бившата му дивизия се бе съединила първа днес! И като си спомни отново за нея като за своя, видя огорченото лице на Бережной, който повтаряше „все бързаме, все бързаме…“ и лицето на Пикин, който всъщност каза същото, което каза и Бережной: „не можахме да си поприказваме“…

И двамата, разбира се, са прави. А ако щеш — и прави, и неправи. Когато бяха заедно в дивизията, също бързаха и не всичко си казваха един другиму — сили не им стигаха. И така ще бъде навсякъде и с всички, където и с когото да служиш, до самия край на войната. Ще бързаме и няма да си доприказваме, и ще съжаляваме после, и отново ще бързаме, и отново няма да си доприказваме…