Константин Симонов
Хората не се раждат войници (23)

Първа глава

Влакът наближаваше Ташкент през деня почти без закъснение, седем денонощия след като Таня бе тръгнала от Москва.

На възловата гара Арис, която бяха минали скоро, един от съседите на Таня във вагона изпроси от военния комендант трите последни броя от ташкентския вестник „Правда Востока“, и през останалия път тя чете гласно отначало на едната половина на вагона, после на другата, напечатаните във вестника сутрешни и вечерни бюлетини на Информбюро от три дни поред.

В бюлетините се съобщаваше, че настъплението продължаваше почти навсякъде — на Централния фронт, в Северен Кавказ, по долното течение на Дон и в заводския район на Сталинград.

Откак на третия ден от пътуването си изпрати писмо на Серпилин с молба да я вземе при себе си на фронта, Таня четеше и слушаше всичко, което се говореше за Сталинград, с чувство на лично участие в него. Всичко вътре в нея потрепваше от възбуда, когато се изговаряше тази дума: Сталинград.

Всъщност беше рано да се мисли за това, но тя мислеше. Мислеше, въпреки че нейното писмо можеше изобщо да се изгуби и да не стигне. А ако стигне, не се знаеше кога и не се знаеше какво ще й отговори Серпилин, и колко време ще пътува до Ташкент отговорът му, ако има отговор.

Тя се възпираше, казваше си, че не е добре, дето още преди да се е видяла с майка си вече мисли за заминаване, че, напълно възможно е, отпускът й за лечение да свърши, преди да е получила каквито и да е писма и в санитарното управление на окръга веднага да се разпоредят с нея посвоему — където поискат, там да я пратят… Но нещо по-силно от всичките тези правилни мисли я караше все пак да се надява, че Серпилин ще я повика при себе си, а Артемиев също ще бъде там, на фронта, нейде недалеч от нея.

Тя се кореше за тези мисли и ги наричаше женски, но те пак я тревожеха и сега, когато влакът наближаваше ташкентската гара и трябваше да се мисли за съвсем друго.

Първият, когото Таня видя на перона още от прозореца на вагона, беше мъжът й или, както беше свикнала да мисли за него, бившият й мъж. Значи, майка й все пак му беше казала! Той стоеше и гледаше към прозорците на вагона.

Като метна на гръб олекналата през пътуването вещева торба, Таня взе раницата си и скочи на перона. Всичко беше покрито със сняг: значи в Ташкент цари истинска зима. За това човек можеше да се досети още заранта в засипания със сняг Арис, но на нея все пак почти до последния момент й се струваше, че времето ще се промени и когато стигнат Ташкент, там ще бъде много по-топло.

Таня взе да се промъква през навалицата назад, натам, дето беше видяла от прозореца мъжа си, и след минута се сблъска с него. Майка й я нямаше, той вървеше сам.

Не беше се променил много, беше все така красив, само поотслабнал; дори палтото и ушанката бяха същите ония, с които ходеше в Ростов през зимата, когато я ухажваше.

Когато се сблъскаха, той я обгърна през раменете и втрещен я задържа, без да знае какво да прави по-нататък.

— Къде е мама?

— В завода. Тази седмица е утринна смяна. Каза ми, че не искаш да те посрещат. Аз сам научих кога влакът… — Той смъкна от рамото й вещевата торба и гузно и бързо долепи устни до бузата и брадичката й.

Тя не се отдръпна, само се посгуши като от гъдел и го погледна в очите.

— Няма да се целуваме. Нали?

— Ти задълго ли си тук? — попита той, когато тълпата ги изтласка от вратите на гарата.

— Сигурно не. Щом свърши отпускът за лечение, ще замина на фронта. Защо?

— Просто попитах. Ти сега къде?

— Няма ли при тебе? — рече тя, като гледаше покрай него студения, засипан от сняг площад и зиморничаво тичащите през него към спирката на трамвая хора. „Колко е студено! А когато пътувахме, спътниците ме плашеха, че тук ще ни бъде горещо с шинелите!“

— Ние трябва да поприказваме с тебе… — Той рече това след много дълга пауза.

— Не се бой, пошегувах се — пресече го тя. — Изпрати ме до мама и върви, където искаш. Благодаря, че ме посрещна. Макар и да не съм молила за това.

— Посрещнах те, защото исках от самото начало… — Той се запъна.

„Ах, ето какво било! Спомнил си е как тогава, преди войната, неочаквано пристигнах при него, глупачката, без телеграма… Може би си е въобразил, че и сега…“

— Не се вълнувай — рече тя. — След онова пристигане при тебе аз вече не се смятам за твоя жена. Само не ми дойде на ум да се разведа. Е как, олекна ли ти?

— Не искам с нищо да ме облекчаваш — рече той. — Знам как ме обичаше…

„Кажи, моля ти се — сърдито помисли Таня, — нима наистина си го обичала така, че той все още си въобразява. Ама глупачка, а…“

— Виновен съм пред тебе. Смятах, че си загинала и есенес се ожених… за една много добра жена.

— Не за онази, която беше тогава?… — не се въздържа и попита Таня.

— Не, не — рече бързо той. — Това е съвсем друго, съвсем друго… Тя е дори малко по-стара от мене, колкото и да е странно.

— Много се радвам, че не е онази — рече Таня. — Тя тогава не ми хареса: много се уплаши от мене…

— Ти трябва да ме разбереш докрай… — рече той.

— Разбирам всичко. Ще отидем в гражданското отделение и ще се разведем. Ако искаш, още утре. Или ти вече си се развел?

— Да… — запъна се той. — Аз есенес, когато…

— Тогава отлично — отново го пресече тя. — А сега аз също ще подам заявление или ще отидем заедно, не знам как става това.

— Да, разбира се, разбира се — рече с готовност той. Порази го лекотата, с която стана тяхното обяснение.

— На какво се чудиш? — попита Таня, като го погледна. — Аз пратих последното писмо, когато се качвахме вече в ешелона… Мислех, че и ти си на фронта… Затова ти и писах: вярвам, че ще се видим! В смисъл, че ще бъдем живи, просто като на човек. А за останалото смятах, че се туря кръст, добре, че нямаме деца. И се държах като свободна. Живях с мъже… Да. Какво ме гледаш?

— Не е истина — рече той. — Ти просто искаш…

— Защо да не е истина. Мислиш, че са били по-лоши от тебе?

Тя помисли за Дегтяр, защото нямаше за кого другиго да помисли, и повтори убедено:

— Не по-лоши, а много по-добри.

— Защо така ядовито говориш с мене? — рече той обидено.

— Посрещна ме глупаво, затова се ядосах. Да не би да се уплаши, че ще се затека да тровя с киселина жена ти?

— Какво общо има това тук?… Съвсем не мислех. Просто исках всичко да бъде…

— Като по мед и масло? Ех, и ти… Кажи по-добре как е мама.

— Ние говорихме с нея само по телефона. Отдавна не съм я виждал.

— Колко отдавна?

— От октомври.

— А… Ясно — рече тя.

— Щеше да ми бъде мъчно да й обясня. Аз се ожених, когато повярвах, че си загинала. А тя, както преди, смяташе, че си жива. И реших, че е по-добре да не я тревожа с всичко това.

— Ах, Коля, Коля, така се тревожиш за другите, че сам си се объркал… Не си могъл да видиш мама, защото си се страхувал да й кажеш, че съм загинала, а сега на жена си ще трябва да обясняваш, че съм жива. Когато тате умря, отиде ли при мама?

— Да — рече той. — Не веднага. Заминавах във връзка с една епидемия. А когато се върнах, отбих се. За последен път. Ето и заводът вече се вижда…

— Добре — рече тя. — Изпрати ме само до портата. Остава да решим кога ще отидем с тебе в гражданското отделение. Мама има ли твоя телефон?

— Има, служебния.

— Тия дни ще ти телефонирам.

Този дълъг разговор, който беше почнал още на гарата, продължаваше сега на снежния изринат пущинак, в края на който се виждаше дълга заводска ограда и влизащите през портата камиони с железни отпадъци.

— Таня!

Те вече стояха до заводската порта, пред кирпичената будка с табелка „Бюро за пропуски“.

Оставаше му само да свали от рамото си вещевата торба и да й я даде.

— Дай ми торбата, Коля.

— Ако искаш, да дойда с теб в бюрото за пропуски? — попита той, като сваляше от рамото торбата.

— Не искам.

— Таня.

— Какво има?

— Искам да знаеш: станалото е станало, но все пак аз никого не съм обичал така, както тебе.

— Друго?

— Не знам. Просто ти казах истината.

В гласа му звучеше искреност и това я въздържа от грубост. Какво пък, може и наистина да не обича така тази своя жена. Но нея какво я интересува всичко това?

— Дай торбата, Коля. В края на краищата безобразие е да ме задържаш. Искам по-скоро да видя мама.

— А аз искам по-скоро да те видя още веднъж! Разбираш ли?

Тя го погледна в очите и разбра. Там, на гарата, той се страхуваше, че тя ще предяви права към него. А сега, като се почувствува в безопасност, се настройва на старите спомени.

— Не знам дори какво да ти отговоря. Почакай поне да се разведа с тебе. Инак няма да знаем с новата ти жена кой пред кого е виновен!

Но той не разбра подигравката и каза с глупава страст в гласа:

— Тогава кога ще се видим?

— Я ми дай торбата — рече Таня и като дръпна каишките, изтръгна я от ръцете му.

— Прощавай, не исках…

— Бог да ти прости! — Тя не се обърна към него и като задържа с лакът вратата, влезе в бюрото за пропуски.

Като подаде през прозорчето личната си карта, тя взе да обяснява коя е и защо трябва да влезе в завода. Седналата вътре жена се подаде, огледа Таня, поклати глава, въздъхна, отново се скри зад своето прозорче и мълчаливо подаде предварително изписаната бележка с надпис: „За парткома“.

Когато Таня показа бележката на въоръжения с пушка пазач и мина през пропуска в двора, жената изскочи от задната врата на бюрото и я попита:

— Дъщерята на Олга Ивановна ли сте?

— Да.

— От фронта ли сте дошла?

— Да. Здравейте — рече Таня, като се опитваше да си спомни къде е виждала тази жена.

— Иди право в парткома; мини този корпус и ще излезеш на леярната, преди да стигнеш бараките.

Таня извървя няколко крачки и се обърна — жената все още стоеше до вратата и гледаше подире й.

След десет минути Таня седеше в парткома и чакаше майка си. Срещу нея зад масата седеше мрачен възрастен човек с черна памуклийка и армейска ушанка, и притиснал с рамо слушалката, записваше някаква телефонограма.

Когато Таня влезе, той й мушна ръката си и изломоти презимето си, но тя не разбра и не попита повторно, защото той веднага позвъни в леярната да пратят Овсяникова в парткома. И в същия миг на масата му звънна другият телефон и той почна да приема телефонограмата.

Макар че той седеше с памуклийка и ушанка, на Таня поради студа отвън се стори, че в парткома е топло и дори мирише на пушек; в кръглата чугунена печка горяха въглища.

Тя си разкопча шинела.

Човекът, който приемаше телефонограмата, я изгледа под око, забеляза ордена на рубашката, изглежда, искаше да й каже нещо, но вместо това сърдито попита в слушалката:

— Какво, още ли има? Мислех, че няма! Само канцеларщина! — и още по-бързо заскърца с молива по листа.

В бараката влезе висок, широкоплещест, още съвсем млад генерал, който приличаше малко на Артемиев.

— Слушай, Малинин — рече той, — трябва да телефонирам в Совнаркома… Какво ще кажеш, ще вземем ли Лузгин за заместник по снабдяването на работниците, или няма да го вземем? Знам, че ще уреди снабдяването, но намирисвам, че е мошеник. Чакам твоята последна дума.

— А защо чакаш, Николай Иванович? — отвърна Малинин, като поставяше слушалката. — Нали вече реши…

— Не е достатъчно аз да реша — рече генералът, искам парторгът да бъде „за“, та да отговаряме заедно, ако се случи нещо.

— Не е страшно да отговаряме заедно — каза Малинин, — не ми се иска да плачем заедно. — И като погледна Таня, рече: — Ще те изпратя до канцеларията, ще поприказваме.

След като Малинин погледна Таня, генералът също я погледна и попита:

— Коя е?

Когато той влезе, тя беше станала от мястото си и продължаваше да стои.

— Военна лекарка трети ранг Овсяникова — отвърна Таня.

— Дъщеря на нашата Овсяникова, от леярната… — рече Малинин и като мушна в чекмеджето телефонограмата, откачи от гвоздея шинела си и излезе подир генерала, който не й каза нищо.

„Ей сега ще почнат да се карат“ помисли Таня. Такъв беше изразът на лицето и на генерала, и на седналия зад масата човек — Малинин. Само че Таня им беше попречила да се покарат тук, в парткома.

Тя остана сама. И почти веднага влезе майка й. Те се прегърнаха и дълго се целуваха.

Майка й беше сега истинска бабичка. Тя носеше дебела, изцапана с пръст памуклийка и ватени панталони, но щом видя лицето й, Таня с уплаха помисли колко мършаво е тялото й под памуклийката.

— Таня, дъще!…

— Мамо…

— Дойде си!…

— Да, мамо…

— Жива!… Здрава!…

— Да, мамо…

Майката нищо повече не попита, помълча и рече:

— А баща ти… — и отново млъкна за дълго.

— От какво? — попита Таня.

— Не знам — рече майката — стана в мое отсъствие… Боледувах от възпаление на белите дробове, лежах три седмици в болницата. А него откарали с Бърза помощ. И не ми казаха веднага: съжалили ме, защото и без това не можех да стана. А когато излязох от болницата, той беше вече умрял. Ковчега му сковали без мене в нашия опаковъчен цех, но не го откарали веднага: мислели, че все ще мога да стана. А когато откарали ковчега в болницата, вече го били погребали. Искали извинение от нашите заводски хора, а къде е гробът му — не се знае. Те имат такова място, където откарват непотърсените, онези, които, значи, роднините не са поискали. Там попадна и баща ти. Няма да си простя това. Какъв е тоя живот!…

Майката заплака.

— Е, защо сега? — Таня седна до нея и я прегърна през раменете. — Защо се измъчваш?

— Не мога, Танечка… не мога… Като си спомня, мисля си: да отида на гроба, а няма къде да отида.

— Кога стана това?

— На седемнайсети септември…

— А Виктор кога?

— Не знам. Получих скръбната вест миналата година, през зимата. Бяха ми писали в нея, че е загинал геройски през четиридесет и първа. А кога — не пишеха. Само пишеха, че в югозападното направление. Как пътува дотук?

— Добре пътувах.

— Дай да те погледам. Отслабнала си…

— А ти!

— За мене не говори… Но ти преди войната беше пълничка, а сега каква си! Къде беше, като каква служи?

Таня погледна през рамото на майка си влезлия в бараката Малинин и рече:

— Дълга история е това, мамо… Не можем да си изприказваме всичко отведнъж.

— Жива, здрава… — изхлипа майка й. — И не беше ли ранена?

— Бях ранена.

— Къде те раниха?

— Мамо, ги кога ще се освободиш?

— Почакай… Къде те раниха? — Майка й я погледна с мъка и нетърпение, сякаш това беше най-важното — да научи къде са ранили Таня.

— Е, какво се маеш? — рече Малинин, застанал зад гърба й. — Посрещна я, убеди се, че е жива, а сега върви в цеха. Предавай смяната и си отивай в къщи. А утре вземи почивен ден.

— Моят не е утре.

— Ще разменим. Моя работа.

— А може ли да дойда с тебе? — попита Таня.

Майката се запъна и Малинин й се притече на помощ:

— Няма нужда да вървите след нея като опашка. Тя скоро ще се върне. Условията ни в цеховете са тежки, а в леярната особено — обясни той на Таня, когато излезе майка й. — Не й се ще от първия път да показва на дъщеря си работното си място…

— Все пак ще го видя. Ако не днес, утре.

— Това е друга работа. А днес е празник за нея. За вас посред зима белоса стаята. Тук, в парткома, дохожда да я подкрепим, изписахме от склада три кила вар. Какво гледаш? Сиромашки ли живеем? Ще видиш още много неща. Ще походиш още из завода, сами ще те поразведем. Ще проведеш беседи по цеховете. Ние искаме това от всеки фронтовак. А още повече сега. От последните известия от фронта всички като че се побъркаха! Само за Сталинград приказват! Ти за колко време си тук?

— Не знам — рече Таня. — Засега имам отпуск за лечение. А после ще ме гледа комисия.

Прекъсна я телефонът.

— Слуша Малинин — отсечено рече Малинин в слушалката. — Да, изключихме го. Не, не грешите, с тази формулировка го изключихме; за самоволно уволнение на роднината си от завода. Не глупава, а тъкмо такава, каквато трябва. Не, няма да я отменим. Не, не съм вироглав човек, а парторг на ЦК в завода. И ако повториш още веднъж — ще ти затворя телефона.

Малинин подържа слушалката очаквателно и я сложи върху вилката.

— Сам затвори!

— А кой звънеше? — попита Таня.

— Един началник. По молба на друг, чийто шурей вчера изгонихме от партията — работник в отдела за кадрите.

— А за какво?

— За онова, което чу — рече Малинин. И като надви умората и нежеланието си, обясни: — Мислиш, че в нашия завод всички идат по своя воля? Има и такива, които идат насила, по законите на военното време. По различни, не кой знае колко важни причини го снели, взели му паспорта — и в завода, да дава продукция за вас на фронта. Ето и на този балдъзата попаднала под метлата. А той тихомълком я уволнил, за да може да се гмурне обратно в търговската мрежа, където е по-доходно. А вчера си даде партийния билет — у нас са зли към такива хора. А у вас на фронта мигар са добри?

— Аз съм била малко на фронта — рече Таня.

— А за какво имаш ордена?

— Бях партизанка.

— Къде?

— В Смоленско.

— Да, Смоленско… — рече Малинин. — Когато в края на четиридесет и първа ме изнасяха от предната линия ранен, мислех, че ще вземем скоро Смоленск. Преди да се върна в частта, той ще бъде вече превзет. А и досега още не е превзет… И той не е превзет, и аз в частта си не се върнах… Казват, здравето не ми позволявало. — Малинин се усмихна така, сякаш го беше смях, че здравето не му позволява да отиде обратно на фронта, а му позволява да се занимава с онова, с което се занимава тук, и да живее така, както живее тук. — Дълго ли беше при партизаните?

— Повече от година.

— А как попадна обратно на Голямата земя?

— Изнесоха ме ранена със самолет.

— А по кои места беше? Аз познавам тези райони. След гражданската ходих с продоволствените отряди навсякъде там да събирам жито за пролетариата.

Таня взе да разказва, а през цялото време си мислеше кога ще дойде майка й…

— Скоро ще дойде. Само да предаде смяната — рече Малинин, като почувствува това и прекъсна разпитванията си. — А докато не предаде, няма да дойде. Тя влезе в партията… Тъкмо когато беше първото съобщение за Сталинград, тоя ден я приемахме. Не ти ли е казала още?

— Не ми е казала — рече Таня.

Това беше за нея изненада; не й беше идвало на ум, че майка й може да влезе в партията.

— Голям товар тегли — рече Малинин. — Не само в цеха, а и работнически контрол в столовата, а знаеш ли какво е сега при нас?… Лошо. Залепила му се троха на ръцете — и отиде човекът! А баща ти не ми се случи да видя. Слушал съм за него, но не го познавах. Дойдох в завода седмица преди смъртта му. Имах намерение да се запозная с него.

Той погледна Таня и млъкна, сякаш не доизказа нещо. Това така си личеше, че тя дори попита, като го погледна:

— Какво искате да кажете?

— Имах на ум да се запозная — повтори Малинин. — Майка ти не ти ли е разказала още какво нещастие се случи с него?

— Не.

— Тук след евакуацията го изключили от партията. Партийните ведомости, които били в огнеупорното му ковчеже, не изнесъл от завода в Ростов. Оставил ги.

— Не може да бъде! — рече категорично Таня.

— Всичко е могло да бъде тогава. Оставяли в паника града, камо ли огнеупорните ковчежета. Всичко е могло да бъде. А какво след грешката си прави човек, това е друг въпрос! Твоят баща не се оплаквал никому. Застанал зад машината и стоял зад нея, до края.

— Сега знам кое го е докарало до гроба! — горчиво извика Таня.

— Не е така — рече Малинин. — Че е страдал, страдал е и все пак не това го е докарало до гроба. Докарала го е до гроба войната. Храната не е както трябва. Сънят малко, здравето похабено, а работата тежка. От това никой от нас не е гарантиран…

Майка й се върна след час. В ръцете си носеше кофа и щом влезе, я остави до вратата. Над памуклийката си беше облякла бащиното й палто; полите бяха подгънати и подшити, а ръкавите подвити. Главата й беше превързана с кърпа. Види се, беше се мила след работата, но не беше се доизмила: в бръчките й бяха останали тънки черни ивички сажди, а бръчки имаше безброй, цялото лице беше покрито с бръчки!

Малинин се приближи до вратата и надникна в оставената там кофа.

— Въглища, значи, все пак са дали днес в леярната, макар и половин кофа.

— И за това сполай — рече майката и вдигна кофата. — Худайназаров днес на обед казваше, че не може целият януари да бъде такъв. Никога, казва, не е имало такава зима тук.

— Е да, той е тукашен, знае по-добре. — Малинин погледна майката и повтори още веднъж: — Утре не идвай на работа.

Тя кимна.

— Я ми дай пропуска, да отбележа — обърна се Малинин към Таня. И като й връщаше пропуска, рече: — Ела в другиден в завода заедно с майка си на утринната смяна — и веднага ела при мене, в парткома. А ако ме няма, почакай. Трябва да обмислим как да използуваме твоето пристигане.

Таня и майка й излязоха през пропуска обратно на разровения снежен пущинак, който се разстилаше пред завода.

— За каква работа иска да те използува? — попита майката.

— Иска да разкажа за войната.

— А… — рече майката. — Всички, които пристигат тук, разказват. От нашите, от заводските, вече четирима идваха. И все след болница.

— А как иначе? Отпуски няма. Докато не те ранят, как ще напуснеш фронта. Не са ли ти големи? — Таня погледна старите мъжки обуща на краката на майка си, също от баща й, както палтото.

— Обвивам ги с вестници, пък и краката ми почнаха да отичат.

— От какво?

— Кой ги знае, сигурно от храната… — Майката млъкна, не искаше да говори повече за това.

— Аз ще ти оставя моите ботуши, те ми са много големи.

— А ти обратно ли ще заминеш?

— Не знам къде ще ме насочат, но изобщо да, разбира се.

Таня чакаше майка й да я попита още нещо, но тя не я попита.

— Жената, която ми даваше пропуск, ме попита дали съм твоя дъщеря. А аз я гледах, гледах — лицето познато, но не си спомних.

— Че как не си спомни? — рече майката. — Тя е Суворова — жената на ковача. Живееха в нашия двор още преди да се омъжиш, а после отидоха в нова квартира.

— Нима е Суворова?! — Таня си спомни едрата червенобузеста жена, която весело и гръмко, така, че да я чуе целият двор, хокаше своя мъж, известния в завода ковач Суворов, когато той след получаване на заплатата се връщаше в къщи пийнал. — Нима е тя? — И като погледна майка си, с уплаха помисли, че майка й се е променила не по-малко от нея.

— Мъжът й не пие ли сега? — попита Таня, просто за да скрие от майка си своите мисли.

— Че кой пие сега, откъде ще вземе, щом… — Майка й не довърши.

— А аз донесох със себе си „тархун“ — рече Таня. — Можем да пийнем, а може и да го разменим…

— Какво ще разменяме… Разменяхме, разменяхме, разменихме всичко, няма вече какво да облечем чисто на себе си. Ние ще пийнем и Суворови ще почерпим. Сега сме съседи с тях, живеем в една стая, в Стария град, при узбеки, по самосгъстяване. Хубаво е да се измиеш от пътя, ама няма сапун… След работа миеш, миеш ръцете си, и с глина ги търкаш…

— Аз имам сапун.

— Тогава ще се измиеш сутринта, когато Суворови отидат в завода. Ще стоплим стаята, от Халида, хазайката, ще вземем легена и ще се измиеш. Суворов още есенес нагласи едно кюмбе, но нямаше с какво да го палим. Повечето пъти го палехме с гузапая. А от него топлината е краткотрайна, като от слама.

— А какво е това — гузапая? — попита Таня.

Майка й учудено я погледна.

— Стебла от памук. Ние вече свикнахме тук, поузбечихме се: гузапая, сандал, нон, шурпа, катта рахмат! И в завода има много узбеки, и под един покрив живеем с тях. Сега тук, в Ташкент, приказват на каквито искаш езици; не можеш разбра кой на какъв!

— А дълго ли ще пътуваме? — попита Таня; те стояха на спирката и чакаха трамвая.

— Отначало със седморката, а после ще се прехвърлим на осмицата до самото колело… — Майката приказваше така, като че Таня знаеше всичко. — А после пеша от колелото. За един час и половина ще стигнем, ако седнем веднага.

— Да, дълъг ти е пътят.

— Когато съм втора смяна, повечето пъти нощувам в завода — рече майката. — Промъквай се напред, че инак няма да се качим, седморката иде. Дай ми раницата. Каква е тази зима! Лани по това време ходехме без палта.

Към спирката се приближи трамвай, на който бяха увиснали гроздове от хора. Майката метна на гръб раницата и бутна Таня напред. Таня се залови за дръжките вече в движение, като почувствува, че майка й виси отзад и я придържа.

 

 

— Мамо…

— Не се подпирай на лакътя, студено ще ти стане… Покрий рамото си.

— Нищо, не ми е студено. Кажи, мамо, какво мислеше ти за мене?

Беше нощ и те лежаха двете на тесния креват, покрити с всичко, което имаше — одеяло, палто, шинел, кожухче. Приповдигнала се, с наметнато на рамо кожухче, Таня лежеше зад гърба на майка си и й говореше на ухото със силен шепот. А майката лежеше, без да мърда, и й отговаряше през рамо, без да снишава глас: тя отдавна беше свикнала с мисълта, че Суворови там, зад завеската, на две крачки от нея, спят тежък, уморен сън. Спят и сега: Суворов уморено похърква, а Сима Суворова въздиша на сън и понякога изхлипва, без да се събуди. Мисли сигурно и на сън за онова, за което мисли от сутрин до вечер — за получената миналата седмица скръбна вест за втория си, последен син. Спомня си и плаче на сън, но не се събужда, защото умората й надвива.

Вечерта имаше всичко: и разговори, и разпитвания, и поздравления на Сима, че дъщеря й се е върнала жива, и Симините сълзи, че синовете й са убити и никога няма да се върнат… И „тархуна“ изпиха, и без да жалят нищо, изядоха до троха всичко заедно, и онова, което беше приготвено, и онова, което беше измъкнала Сима и беше добавила от себе си, и онази кутия с консерви, която взеха от торбата на Таня… И пиха, и се просълзиха, и поменаха. И домъкнаха Халида, стопанката на къщурката, колкото и да отказваше, и я накараха да изпие чашка за пристигането. Тя си отиде и отново дойде с пъстро вързопче, а във вързопчето сухо грозде за чая. И още един час поседяха да пият чай със сухо грозде. И Суворов съжаляваше, че стопанинът го няма; работи нощна смяна, и хвалеше Халида пред Таня. И Халида, също тъй изтощена като майка й, с щръкнали изпод роклята мършави ключици, дълго мълча и гледа Таня с черните си печални очи, а после изведнъж бързо, бързо заприказва на узбекски, и майка й слушаше и все кимаше: едно разбираше, за друго се досещаше.

Беше имало всичко, което се случва с хората при такава среща. А сега всичко беше минало и всички, освен тях двете, спяха.

— Мамо, какво мислеше за мене? Защо мълчиш?

— Какво мислех ли? Разни работи мислех. Отначало мислех: може би жените лекарки няма да пратят на фронта… Глупаво мислех… А после от тебе получих писмо, че си заминала, а после вече нищо не получих. Една година нищо не получих, и другата нищо… А когато дойде скръбната вест за Витя, повярвах, че и тебе те няма… А после, когато баща ти умря, а аз дори не можах да го погреба, изведнъж ме обзе увереност, че ти може да се върнеш всеки ден. Отида в завода и мисля: не стоиш ли на пропуска? А дойда ли си в къщи, питам хазайката като глупава: Халиде, не ме ли е търсил някой? А тя: йок, йок… Какво да ми каже? Тя самата получи скръбна вест за по-големия си син, тя самата си има мъка… А аз все ходя и мисля като луда: ето, ще си дойда в къщи, а ти стоиш на портата, ще отида в завода, а ти на пропуска чакаш…

— Мамо, оня парторг ми каза за тате.

— Какво е могъл да ти каже? Нищо не знае той. Едничка аз знам.

— Ти не му се сърди, той добри неща каза.

— Та аз не се сърдя.

— Мамо, от какво умря тате?

— Изтощен беше. Веднъж от завода го изпратиха в почивния дом, прекара две седмици. Давали им там мляко, посъвзе се малко, върна се поправен, а после пак тази пелагра — краката му почнаха да се подуват и венците да го болят… Не знам каква болест е… преди войната не бяхме я чували, а сега мнозина в завода боледуват от нея. Сърдех му се, че не ме навестява в болницата. А той бил вече умрял.

Майката беззвучно заплака. Тя плачеше, без да мърда, легнала на страната си, и Таня, като предпазливо допираше пръсти до лицето й, избърсваше от бузите й сълзите, когато ръката й се намокреше, с тази мокра солена ръка избърсваше собственото си лице, което беше също в сълзи, защото и тя плачеше.

— Не искаше да отстъпи на живота — рече майката, като престана да плаче. — Едно му беше на ум: щом са го изгонили веднъж от партията, а той все пак е останал в завода и отишъл на машината, никой да не смее да работи по-добре от него. Той е най-добрият.

— Мамо, виновен ли беше тате?

— Казваше, че е виновен. Той и чуждото вземаше върху себе си. Цял живот така.

— А какво се е случило?

— Те имали там желязно ковчеже: списъци, ведомости и вноски — всичко в него. Когато напущали завода, той трябвало да вземе всичко от цеха; сам тогава ми каза: ще отида в цеха, ще го взема и ще те настигна. Дори в къщи не се отби, аз сама се стягах… А после вече, когато отишли обратно в цеха с Кротов, помощник-майстора — той беше член на бюрото — Кротов му казва: хайде да скрием цялото ковчеже под бетона в ямата… Там бяха пробити ями, готвеха се да вдигнат във въздуха цеха, но не го вдигнаха; хайде казва, да го скрием, че иначе ще минем през града, а там може вече да са немците… И нас ще разстрелят, и всички партийни документи ще попаднат у фашистите…

Баща ти ми казваше после, че се изплашил: наоколо вече стреляли — послушал този Кротов. А когато взел да излиза от завода, гледа — няма го Кротов. Седнали в ешелона; на третия ден го питат къде са ведомостите. Той разказал всичко, както било. А къде е Кротов? А Кротов го няма. Из пътя нямал време да мисли за това, а когато пристигнали на мястото, веднага на всички станало ясно кой се е държал зле: и кой е изчезнал, и кому са били поверени децата, а той ги е изоставил, и кой не е изнесъл надници за сто хиляди, заявил: изгорих ги — пет души от партията изключиха тогава. И баща ти също — за това ковчеже. Той си призна грешката. После, когато взеха назад Ростов, наша бригада отиде в завода и изнесе едно-друго от съоръженията, което не били сварили да изнесат. Баща ти им обясни точно мястото, където било ковчежето. Казваше: все пак вината ми ще е по-малка, ако не се е изгубило нищо… Два месеца беше изключен, но в парткома още не утвърждаваха това, чакаха. А той вече беше застанал зад машината; от каквото беше почнал в завода, на това се върна.

Нашите се върнаха, казват: бяхме, гледахме. От ковчежето е останало желязото, но в него няма нищо! И Кротов го няма в Ростов! Когато немците дошли, видели го, казват, с тях! И напълно възможно е да е дал на фашистите ведомостите, а парите да е взел. Изказаха такива подозрения и питаха баща ти: „Как смяташ, носиш ли за това отговорност, ако е така?“ Той казва: „Нося!“ И тогава в парткома потвърдиха изключването му, а в райкома му взеха партийния билет. Повярваха му, че е казал цялата истина, как са криели ковчежето с Кротов, а да му простят — не му простиха. Той не се сърдеше, казваше: благодаря, че ми повярваха, ако не ми бяха повярвали, щях да сложа главата си на трамвайната релса пред завода. Изморяваше се много на работа, Таня. Мъчеше го това. Лани преди Малинин имахме друг парторг, Алферов. Повикал той баща ти — баща ти даде за май най-високи норми от целия цех — и казва: „Подай, Овсяников, заявление за възстановяване“, а баща ти отговаря: „Почакай, ще поработя още…“ Искаше да направи повече, да се оправдае пред хората, а здравето му беше слабо, сама знаеш. Аз вече чувствувах, че слабее. Какво само не отнесох на битпазара! Понякога стоиш, молиш се: вземете за бога. Пък и какво имахме ние? Нищо особено не бяхме си взели, знаеш как тръгнахме оттам… Исках да го поохраня, всичко, което можех, правех. А къде е гробът му, не знам. Никога няма да си простя…

— Ех, за бога, какво приказваш, мамо… — рече Таня. — Пред кого си виновна ти? И да знаеш къде е погребан…

— Не — рече майката. — Щях да ходя при него. А той лежи нейде и аз не знам… Ходих на гробищата — цяло поле. Гледам това поле и не знам дори какво да мисля, само плача и толкоз…

— Мамо, а вие тук от самото начало ли сте със Суворови?

— Не — рече майката. — Отначало живеехме в клуба на текстилците, в зрителната зала, четиридесет семейства. А после там също направиха цех и ни преселиха кой къде може; нас със Суворови тук. Мъжът на Халида сам ни повика, той работи в ковачницата със Суворов. Тук при тях по-рано живеела някаква жена, евакуирана от Ленинград с две деца, през пролетта умряла. Децата взеха, а стаята ни дадоха. И така живеем. А ти защо питаш?

Таня си мислеше, че е трудно две семейства да живеят ето така, само в тази стая — две крачки широка, три дълга, където креватите стоят един до друг, отделени с перденце, и се чува всеки шум на двамата души, които живеят в другата половина на стаята, чува се денем, чува се и нощем.

— Не, нищо — рече Таня и на майка й дори не й дойде на ум за какво е помислила дъщеря й: така отдавна бяха вече далеч от тези неща нейните собствени мисли.

— А може би ще останеш в Ташкент? — попита майката. — Ако останеш, ще работиш като лекарка, може би ще ни дадат на двете отделна…

— Не знам, мамо — рече меко Таня. — Нали съм военнослужеща, и после… — Тя се побави, не се реши да каже ли веднага, или не, и все пак каза: — Още по пътя писах на генерал Фьодор Фьодорович Серпилин — казах ти за него. Помолих го да ме извика при себе си на фронта. Все пак аз го познавам и той ми даде своята военна поща, когато се срещнахме в Москва.

— А къде е той сега?

— При Сталинград.

— Сега там е най-страшно — рече майката с тревога.

— Защо? Там сега не ние, а немците са вече обкръжени.

— Все пак там е най-страшно — повтори убедена майката. — Самата аз колко вестници съм прочела на глас в цеха за тези боеве. Суворови оттам, от Сталинград, получиха втората скръбна вест…

И Таня разбра, че сега тук, в тази стаичка, не може да излезе на глава с майка си в тоя спор. Откъдето е дошла в тази стая последната скръбна вест, там сега е най-страшно! Там най-много хора убиват и могат да убият и нея, Таня, ако тя отиде там.

— Не знам — рече Таня — ще стигне ли писмото ми и ще ме повика ли той.

— Щом ти е обещал, сигурно ще те повика — рече майката. — Млад ли е той, този генерал?

Таня дори не разбра веднага, но после разбра и се разсмя зад гърба на майка си.

— Защо се смееш? За генералите тук при нас приказват разни работи, не само хубави.

— А ти по-малко слушай какво дрънкат — рече сърдито Таня. — Аз ще ти изпращам от фронта атестата, ще ти бъде по-леко. Може дори от леярната да минеш на друга работа… Е, по-малко ще печелиш и няма да получаваш купони от първа категория.

— Та къде ще премина, Таня? Другите да не са по-лоши от мене? Глупости приказваш.

— Защо глупости? Не всички са на тежка работа. Не съм ли права?

Но като я слушаше, майка й в себе си знаеше, че и тя също е права и че няма да напусне леярната, своята бригада, макар да е вярно, че не всички хора са на тежка работа, и че е естествено, че дъщеря й се безпокои и иска доброто на майка си.

— А не могат ли да те пратят обратно при партизаните? — попита майката, след като лежаха няколко минути мълчешком.

— Могат, ако изразя желание.

— А насила няма ли да те пратят?

— Насила няма да ме пратят. Ще кажа, че не искам, искам на фронта.

Тя отначало искаше да обясни на майка си защо там, при партизаните, не могат да пратят никого насила, но после се отказа; майка й я беше попитала не защото не разбираше това, а просто искаше съвсем да се убеди, че дъщеря й няма вече да отиде при партизаните.

— Щом няма да останеш, мене ми е тук добре със Суворови — рече майката. — По-лошо ще е, ако живея сама. На тях, разбира се, ще им е по-добре без мене, но и те са свикнали. Пък и ще си поплачем понякога със Серафима заедно; когато мъжът й е на нощна смяна, а ние с нея, случи се, и двете на дневна, ще се върнем, ще седнем и тя все плаче. И откъде се взимат у нея толкова сълзи? А аз я слушам, слушам и кога заплача, кога не. А Халида пък съвсем не плаче. Наплака се по сина си три дни, когато получиха известието, и вече не плаче. Пък и няма време: четири свои и две осиновени. Да нахрани всички.

— И с какво? — попита Таня.

— На тях им е по-леко: имат братя, зетьове в кишлаците. Макар и по малко, все докарват. И те, разбира се, нямат много. Да вземеш при своите четири още две чужди — това във военно време, значи да имаш златна душа. И на нас със Серафима все се мъчи да ни пъхне по някой армаган, щом им докарат нещо от кишлака. Но ние не взимаме — още не сме си изгубили съвестта да крадем от залъка на децата. Исках да ти кажа за твоя Николай… Посрещна ли те той? Защо мълчиш?

— А какво да кажа?

— Посрещна ли те, или не?

— Посрещна ме.

— Е, и как?

— Никак. Кажи, мамо, този Кротов, заради когото пострада тате, познавам ли го аз?

— Не, не го познаваш. Дойде в завода чак през последната година, когато ти бе заминала за армията.

— А какъв човек беше?

— Ами че аз съм го виждала всичко на всичко два пъти. Един висок такъв, чернокос, не беше още стар. Питах баща ти за него, той казваше: „Кой го знае, и в армията е служил — беше командир от запаса и се държеше така смело, разумно, че аз му се подчиних веднага.“ Не допускаше такъв човек да е предател.

— А семейство имаше ли?

— Беше бездетен, но жена имаше. Жена му, казват, изпратили на заточение в Ростов. Когато научили, че са го видели при немците, тогава я заточили. Заради предателя!

— А може и да не е предател? Може той да е изровил всичко оттам и да го е скрил, а после просто да е загинал? И може въобще да не са го виждали при немците, просто така да е казал някой — и е тръгнало от един на друг…

— Казват, че са го видели.

— Малко ли неща казват… — рече Таня.

Не, тя не беше доверчива. И мисълта, че на света живеят предатели, за нещастие, й беше станала привична. Просто й се искаше да мисли, че баща й може би не е чак толкова виновен, че може би напразно се е измъчвал заради този Кротов, че жената на този Кротов напразно е отишла в заточение и живее там, оплюта. Всичко става на света! Ако беше научила нещо за тази година и половина от живота си в немския тил, това беше научила твърдо: всичко става на света!

— Исках да ти кажа за Николай — повтори майката.

Таня въздъхна. За Николай не й се искаше да слуша.

— Твоя работа, разбира се — рече майката, — но бях длъжна да му кажа, че ще дойдеш.

— Нищо не си била длъжна…

— Че как тъй да не съм длъжна? Нали все пак бяхте преди войната мъж и жена.

— Малко ли неща са били — рече Таня. — Пък и преди войната това вече го нямаше.

— Ех, в различни къщи живеехте — рече майката, — но това беше временно, поради твоята военна служба. Разбира се, в две къщи не е живот…

— За какво говориш, мамо? Какъв живот, какви две къщи? — не издържа Таня. — Какво значение има всичко това сега? И не е в двете къщи въпросът… На, виновна съм пред вас, не ви писах тогава, не признах, че съм скъсала с него. Срам ме беше от вас…

— От що ще те е срам?

— От това, че не трябваше да се омъжвам за него.

— А той те смята за своя жена — в гласа й прозвуча нота на укор, която ядоса Таня.

— Много добре, нека ме смята — рече тя, като се сдържа. — Това ли искаше да ми кажеш за него?

— И това — рече майката. — Когато телефонирах в поликлиниката, че съм получила твоята телеграма — той работи в първа поликлиника, където нашият директор е прикрепен, лекува децата му — когато му телефонирах там, той даже извика и ме накара да прочета на глас телеграмата, а после два пъти телефонира — питаше не си ли съобщила кога ще пристигнеш. Сам е научил всичко, посрещна те… Обича те той тебе — така разбрах аз по постъпките му…

— Обича ме — не ме обича… — сърдито рече Таня. — Кога го видя последния път?

— През октомври.

— Тате е умрял и той само веднъж е наминал при тебе! А ти — обича те, обича те! Някаква божа кравица…

— А защо пък да дохожда? Чужди сълзи да изтрива… Сега всеки си ги има достатъчно. Докато баща ти беше жив, той на няколко пъти се отбива при нас, дори носеше едно-друго, стараеше се. Макар и да не е длъжен. Беше ти — бяхме и ние, а щом те няма — защо сме му? Не е думата за нас, а за тебе. Той трябва да обича не нас, а тебе. За какво приказвахте с него? Пред хората не исках да те питам, но само за това мисля.

— С каквото почнахме, с това и свършихме: благодаря, че ме посрещна: когато имаме време, ще се разведем…

— Защо сега да се развеждате, щом досега не сте се развели? — попита с тъга майка й.

И Таня почувствува: във всичко друго бяха свикнали да се разбират — само в това не. Желае й щастието, а какво ще бъде то, това щастие, не мисли! Смята, че щом не е сама — това вече е щастие. И за себе си мисли. Иска дъщеря й да остане тук, с нея, в Ташкент, ако не зарад майка си, то зарад мъжа си! Все едно, само да остане.

— Та какво му е чак толкова лошото? — Майката не искаше да се откаже от влязлата в главата й мисъл.

— За мене е лош — рече Таня.

Тя предварително беше решила да не казва, че той е сварил да се ожени тук, не й се искаше да говори за това с майка си. А сега едва се сдържаше да не каже.

— Ти да не искаш да се събера с него, а? На фронта да замина и да ви изпращам атестата си наполовина с него?

— Защо? — рече майката. — Щом мъжът ти е тук, можеш и ти да останеш тук.

— Значи, щом той не е на фронта, и аз там, където е той? А защо той не е на фронта? Аз съм на двайсет и шест, и той е на двайсет и шест! Аз съм жена, а той е мъж. Аз съм лекарка и той е лекар. Защо аз бях там, а той тук?

— Различно бива. Като детски лекар той докарал ешелона с децата. И после останал тук. Разказваше ми как останал… Не стигали детските лекари, имало епидемии. Той искал да отиде на фронта, а го оставили.

— Да беше поискал както трябва, нямаше да го оставят.

— А ето че го оставили.

— Е добре, всичко е правилно!… — почти извика Таня. — Останал, защото го оставили, добър е той и тук е нужен на всички, и на тебе е нужен, а на мене не ми е нужен, можеш ли да разбереш това? — Тя уплашена се спря: стори й се, че съседите са се събудили. Но не, Суворов като преди уморено тежко хъркаше, а жена му пресекливо дишаше, като простенваше на сън.

Таня мълча цяла минута, а после рече шепнешком:

— Останал е, защото е женко, а за женко аз не мога да бъда омъжена. Почувствувах това още преди войната!

— А защо по-рано го обичаше?

— Обичах го, защото ми беше пръв — какво, искаш да ти обяснявам ли? Свършено е, разбираш ли? И освен това аз имах там, при партизаните, отношения с друг човек… Имах и не съжалявам.

— Малко ли неща е имало — рече майката. Когато Таня така яростно заговори за мъжа си, тя вече и самата си помисли, че дъщеря й сигурно е имала нещо. — Колко неща си преживяла и пренесла, и жива си дошла. Такъв грях сама можеш да си простиш.

— Никакъв грях не е това — рече упорито Таня, — както си поисках, така направих.

— Щом е било и е минало, не е необходимо да му го казваш.

— А аз вече му го казах.

— Да не те е карал някой?

— Така ми се прииска, като го гледах, за да не стои пред мене и да не мисли…

— А къде е той? — попита майката предпазливо, след като помълча.

Тя имаше пред вид човека, с когото Таня бе имала нещо там. Може би така непримиримо се отнася към мъжа си, защото и сега още обича оня човек? Може би е щастлива с оня човек?

— Кой? — не разбра Таня.

— Ами оня… за който приказваше.

— Той е убит.

— Убит — повтори майка й. — А не можеш ли да го забравиш?

— Наопаки, мога — рече Таня.

В начина, по който говореше, имаше нещо рязко, предизвикателно, необикновено.

— Какво ти е, Таня?

— Нищо не ми е, мамо, нищо… Ще поживеем с тебе, а после ще замина на фронта и ще ти пиша писма. А за Николай повече недей, остави го, нека си живее, нищо лошо не му желая. Повече не ме занимавай с него, разбрахме ли се? — рече Таня, като за последен път надви изкушението да разкаже на майка си, че човекът, за когото тя така се безпокои, отдавна е женен за друга.

— Значи, ще отидеш да се разведеш с него?

— Ще отида.

— Отложи до края на войната, после ще видиш.

— Нищо няма да видя после… Сега искам. Искам да бъда съвсем свободна. Може би някой достоен ще ме обикне — рече предизвикателно Таня, като помисли изведнъж за Артемиев. И като си спомни неговите нищо не обещаващи, равнодушно-добри, весели очи, там на перона, въздъхна и добави: — А ако не ме обикне никой, все пак по-добре е да бъда свободна: каквото поискам, това ще правя. Умните хора казват, че е война и живеем само веднъж… Може би е вярно?

Тя често беше слушала това от разни хора и при разни обстоятелства, и се съпротивляваше, и дори ги нагрубяваше в отговор, но тази мисъл съществуваше и в нея самата, и понякога й беше трудно да й се противопоставя.

— Може би тебе няма да те пратят на предната линия, а в някоя болница? — рече изведнъж майката.

— Всичко може…

— И може не на фронтова, а в тилова? И у нас тук има болница, и там лекарите са военни…

— Мамо, не мога да ти обясня това — рече Таня, — но аз искам на фронта. Не искам в тилова… И ако ме назначат в тилова, ще поискам да ме изпратят на фронта.

— Но защо, защо? — попита с отчаяние в гласа си майката. — Нали си била…

— Сама не знам… — рече Таня. — Ето, бях нелегална и не мога да си представя как бих отишла пак там. Страх ме е! А на фронта не ме е страх. Не мога да си представя как може така: войната продължава, а аз да не бъда на фронта… Когато бяхме нелегални, живеех там у една старица, нощем понякога лежим с нея, не спим — тя също беше лекарка — лежим, не спим и аз й казвам: „Софя Леонидовна, какво само не бих дала да бъда сега на фронта! Какво щастие е да се намираш нейде в санитарен батальон между свои! Разбирате ли ме?“ Ние говорехме за фронта като за щастие. Та ние живеехме сред немците, разбираш ли? Нас всяка минута можеха да ни хванат. Вървя по улицата край немци и те вървят край мене. Нашите се бият с немците, а аз там живея при тях и трябва да се преструвам, и се преструвам… Можеш да не ми вярваш, но аз не смятам, че след това на фронта може да ме е страх.

— Да — въздъхна тежко майката. — Ние сигурно не можем и да си представим това.

„Сигурно не можете“ — помисли Таня.

— Знаеш ли какво, мамо, едно само ще ти кажа: такива лоши и такива добри хора, каквито видях там, никога още в живота си не съм виждала. Не можех да си представя, че на света има такива хора. Когато немците дойдоха, като че ли ни обърнаха всички отведнъж с главата надолу… А как сме живели в нелегалност, по-добре не ме питай. Не се оплаквам, сама се съгласих на това. Просто ти обяснявам, за да не се чудиш, че и аз съм уморена и може би дори груба. Извини ме, моля ти се.

В тъмното тя тихо стисна ръката на майка си и майка й също стисна нейната и рече:

— Така ми се иска да дойде по-скоро победата… Тук настроението на всички ни така се повиши, когато обкръжиха немците в Сталинград… Колко мини за катюшите сме направили през декември, дори сами се чудехме колко… Само да презимуваме — през лятото ще бъде по-лесно: все пак има зеленчукови градини. Сполай им, колхозниците през декември докараха два червени обоза от Горно-Чирчикския район за завода. Сорго, зеленчуци и царевица бяха събрали по къщите. А снабдяването се влоши много. От всичко има недостиг. И още нещо не достига — сън не достига. Затова нощувам често в завода — в леярната, завра се в земята, срам ме е да кажа, като някакво животно спя. И топло, и повече време остава за сън, че смяната е дванайсет часа, па докато я предадеш, па докато стигнеш от завода и до завода… Отивах веднъж към трамвая и вървешком съм заспала, едва не се пребих…

— Хайде, спи поне сега — рече Таня. — Аз все приказвам, а ти не спиш…

— Ще се наспим: утре е почивен ден. Ще те измия. Колко сапун имаш?

— Половин калъп.

— И косите си ще измиеш, и аз ще се измия. Понякога ето така, пренощуваш няколко нощи в цеха, а после се гледаш и мислиш: жена ли си, или не си жена? Човек ли си, или не си човек?… Мигар някога съм мислила да живея такъв живот? Казваш да мина на друга работа, а аз все пак няма да мръдна никъде от своята леярна. Там поне всеки ден знаеш, че правиш нещо за войната, и какво, и колко… Работя, а си мисля за тебе: ще я отработя от смъртта! Не може при тая моя работа и ти да ми загинеш.

— Ето че ме отработи — рече Таня, като преглътна буцата в гърлото си.

— Но ти не се смей.

— Че аз не се смея.

Стана й страшно жал за майка й. Искаше й се да я милва по главата, да й шепне: „Спи, спи…“ И тя отстъпи на това желание и взе да повтаря: „Спи, спи…“ — и да милва майка си по главата като мъничка. И майка й — Таня почувствува това с тялото си — изведнъж цялата отмаля, сякаш излезе от онова напрежение, в което се намираше, отмаля, помести се, помръдна няколко пъти под ръката на Таня измокрената си от сълзи буза и тихо, и равномерно задиша — заспа.

А Таня все още не спеше, лежеше до майка си и мислеше за нея: колко друга е станала, не такава, каквато беше, и по-нещастна, и по-силна, и по-близка, отколкото по-рано! По-рано майка й имаше една мисъл: къщата, та къщата, а за останалото малко я беше еня. Баща й се сърдеше, пъхаше в ръцете й книги, караше я да слуша радиото. Странно е дори като си спомня човек. А за Николай, майка й все пак ще продължава да държи на своето, по това си е запазила предишния възглед: щом ги е събрала съдбата, каквото и да става, трябва да бъдат заедно до края на живота си? А къде е той, този край? Брат й, преди войната прати последното си писмо — че му останали два изпита в училище. И вече го няма. И баща й го няма. И Софя Леонидовна, която й беше половин година вместо майка, също я няма.

Таня внезапно си спомни за Каширин, какво ли прави той сега там, върнал се обратно в тяхната бригада. И сама се уплаши от тревогата, с която помисли това, сякаш с тази си тревога можеше да навлече беда на цялата бригада.

— Не спиш ли? — попита майка й неспокойно през сън.

— Спя — рече Таня. И още веднъж, без да затваря очи, повтори: — Спя, спя.