Константин Симонов
Хората не се раждат войници (32)

Десета глава

След като прекара почти целия ден в 111-та дивизия, командуващият армията генерал-лейтенант Батюк се върна оттам вечерта извънредно ядосан. За яда му имаше две причини: първата — че въпреки личното присъствие на Батюк 111-та и днес не проби немците и не се съедини с 62-ра армия, а втората причина беше неочакваното лично сблъскване с такъв наглед отстъпчив старец като командира на дивизията генерал Кузмич, когото Батюк беше свикнал да нарича на себе си „божа кравичка“.

Когато, налазил се заедно с Кузмич по окопите и развалините и обиколил трите полкови наблюдателни пункта, уморен и измръзнал, Батюк преди връщането си в армията се отби в щаба на дивизията да пие чай, Кузмич изведнъж побеля като книга, стана, поиска извинение и понакуцвайки, излезе в съседното помещение. Батюк, който не се отличаваше с търпение, почна да пие чай без него, после се разсърди, остави чашата, стана и дръпна вратата на съседната стая.

Там, на пейката седеше побелял, без капчица кръв, Кузмич и шепнешком викаше на своя адютант:

— Дай сух ботуш!…

— Няма да дам, другарю генерал.

— Дай, казвам ти… командуващият чака!

— Какво става тук? — попита Батюк, като премести поглед от бялото лице на дивизионния командир върху бинтования от глезените почти до коляното крак.

— Дай ботуша! — закрещя не със свой глас Кузмич.

Адютантът му подложи плъстения ботуш, той с изкривено от болка лице пъхна в него крака си и стана.

— Другарю командуващ, разрешете да доложа… — захвана адютантът и се спря под яростния поглед на дивизионния командир.

— Докладвайте — рече Батюк, като премести поглед от единия на другия.

Адютантът погледна виновно Кузмич и започна да докладва, че вече няколко дни откак старата рана на дивизионния командир се отворила и макар лекарят да му казал, че трябва да полежи, той не ляга, а днес ходил целия ден и така разранил крака, че плъстеният ботуш е пълен с кръв.

— Къде ти е съвестта? — попита Батюк, като се обърна към Кузмич. — Защо, когато дойдох, не ми каза? Какъв си ми ти дивизионен командир, щом раната ти се е отворила? Седни, какво стоиш? Искаш да хвърлиш топа ли? — И Батюк изпсува.

Кузмич не седна.

— Разрешавате ли да отговоря на вашите въпроси насаме? Или ще продължавате да ме ругаете пред хората?

Батюк не отговори нищо, обърна се и влезе в другата стая. Кузмич влезе след него, затвори подире си вратата и поиска разрешение да седне.

— Можеш и да легнеш! Свърши се с командуването ти, сам разбираш, а с щаба на армията си играеш на криеница — рече Батюк сърдито, като сядаше на един стол срещу Кузмич. — И иска да не го ругаеш. Та аз така бих те наругал, ако не беше пред хората. Предай дивизията на Пикин и заминавай в болницата.

— Иван Капитонович, вместо да ме посичате отведнъж, все пак обърнете ми първо внимание; изслушайте ме. Така или инак, с десет години съм по-стар от вас.

— Ха сега и това — рече Батюк. — Отдавна е време да отидеш в тила да учиш запасните полкове, а не да се съсипваш докрай.

— Досега това, което ми е възлагано, съм изпълнявал, така смятам и по-нататък — рече Кузмич. — Ще лежа нощем, а сутрин, ако трябва да ида, ще ида. И всичко, което трябва, ще направя.

— Не се вижда да си направил всичко, което трябва. Обеща да се съединиш, а не го направи!

— Което можех, правех, другарю командуващ. Вие сами видяхте…

— Можех, можех… — сърдито го прекъсна Батюк и стана. — Ти си направил, което си могъл, а друг ще дойде и ще направи повече.

— Иван Капитонович — умолително рече Кузмич. — Не ме закачайте до края на операцията. Имате ли душа, или нямате?

— А ти не се залавяй за личните ни отношения — избухна Батюк. — Обръщай се както му е редът.

— А щом е по реда — рече Кузмич, като стана и се изправи срещу Батюк, — тогава не ми говорете на „ти“, аз съм служил при Фрунзе, той не ми говореше на „ти“.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете? — заплашително попита Батюк, като с мъка се въздържа да не удари с юмрук по масата. — Ще получите писмена заповед и ще предадете дивизията.

Той си замина разгневен и не изпълни своята закана веднага след пристигането си в щаба на армията, само защото го погълнаха неотложни, натрупали се в негово отсъствие работи, и трябваше първом да се оправя с тях.

 

 

През това време на члена на Военния съвет Захаров телефонира развълнуваният замполит на 111-та Бережной, който го молеше да му разреши да се яви по спешност при него.

— Ела, щом имаш такава нужда точно преди мръкване — рече Захаров. — Разгеле има оплакване срещу тебе. Едновременно ще ги разгледаме.

— Какво оплакване? — попита Бережной.

— Когато дойдеш, ще узнаеш. — Захаров сложи слушалката и погледна седналия пред него заместник-началник на политотдела на армията полковия комисар Бастрюков, който беше дошъл преди половин час не с оплакване, както се изрази Захаров, а със забележки по недостатъците в работата на политотдела на 111-та дивизия.

— Добре — рече Захаров, — щом Бережной сам се покани, засега сте свободни. Щом дойде, ще ви извикам на очна ставка. — И като погледна недоволното лице на Бастрюков, се усмихна. — Върви, другарю Бастрюков.

Захаров искаше да остане сам, за да успее преди пристигането на Бережной сам да обмисли какво да прави с тази не навреме набъбнала история.

Бастрюков е формално прав: измъкнал е тази работа и я е поставил така, че сега не може да се заобиколи нито отляво, нито отдясно. Остава един въпрос — за какъв дявол му е потрябвало сега, на гребена на последните усилия, да измъква изведнъж тази история, която след няколко дни върху фона на победата сама би потънала и никой не би я съживил. А той наопаки, се радва и разбира силата си; щом е дошъл при мене, аз вече не мога да му кажа: не се пъхай, почакай, докато от само себе си заглъхне… Не е такъв човек той, че да му каже така.

Работата, по която беше дошъл Бастрюков, освен всички други негови оплаквания срещу политотдела на дивизията, се заключаваше в това, че в 111-та, в разузнавателната рота, имало един боец на име Хофман. И не беше евреин, за какъвто обикновено го смятаха, като се сблъскваха с презимето Хофман, а истински немец от Поволжието. И това в дивизията, по думите на Бастрюков, знаеха и скриваха, въпреки че имаше строга заповед: немците от Поволжието под никаква форма да не се държат на фронтовата линия. А този немец воюваше в дивизията и не нейде другаде, а в ротата на разузнавачите и тъкмо той беше хванал оня крайно необходим език, които в навечерието на настъплението беше заповядано да хванат на участъка на 111-та дивизия и бе получил за това медал „За храброст“.

И всичко това би минало незабелязано, ако другарят Бастрюков, към който се числеше армейският вестник, не поиска да прегледа невлезлите в работа материали. Той изобщо беше старателен, вземаше всякаква работа, само да не остане време да отиде на предната линия. И между невлезлия в работа материал намери една набрана бележка с описание за подвига на този Хофман. Редакторът сигурно беше се спънал в презимето и не беше пуснал бележката: да си няма беля. А Бастрюков беше видял това и беше почнал да рови. Повикал беше при себе си дописника, който беше я писал — изобщо добра се! Намери в армията един немец — и постави въпроса в световен мащаб. И опитай се сега да му запушиш устата!

Началникът на политотдела на армията беше добър мъж, но имаше извинителна от гледището на Захаров слабост — не излизаше от предната линия. А когато пристигна другарят Бастрюков, в негово лице доби желания заместник, който, без да изправя гръб, седеше в политотдела за всички, даваше път на преписките отдолу нагоре, както всеки такъв човек, и набираше постепенно все по-голяма и по-голяма сила. Напоследък Захаров чувствуваше това по себе си: Бастрюков все по-често дохождаше лично при него с доклади и все по-настойчиво му пъхаше тъкмо такива преписки, от които не можеше да се откопчиш. И под всичките тях — неговият подпис. Създава си авторитет на зорко око на фронта и в Политическото управление между всички онези, които имат слабост към такива неща. А освен това там, в Политическото управление в Москва, той си имаше приятел с чин на дивизионен; този приятел беше го настанил тук. И макар ти да си член на Военния съвет на армията и да смятат, че имаш твърд характер, все пак с другаря Бастрюков ще трябва още да послужиш заедно. В душата си знаеш какво струва, но с голи ръце не можеш му излезе насреща. С такъв, ако речеш да се заловиш, трябва като трънчето, така че да не се счупи, иначе по-дълбоко ще навлезе и тогава изобщо няма да го извадиш. И затова, въпреки горещия си характер, трябва да имаш достатъчно търпение. А ако нямаш достатъчно — ще излезеш глупак…

— Е, защо дойде? Каква е тая спешност? — попита Захаров влезлия Бережной. Мислеше, че Бережной след разговора по телефона ще почне с въпроса: какво е оплакването срещу политотдела на дивизията? Но Бережной не почна с това.

— Константин Прокофиевич, във вас ми е цялата надежда. Не бива до края на операцията да отстранявате стареца от командуването на дивизията…

— А защо не бива? — попита Захаров. Той веднага разбра: в дивизията нещо е станало, докато там е бил Батюк, и Бережной смята, че на него, като член на Военния съвет, всичко това вече е известно. Но на него от самолюбие, не толкова лично, колкото свързано с разбирането на правата и задълженията на члена на Военния съвет, не му се искаше да показва незнанието си пред Бережной — Бережной и без това ей сега ще изтърси всичко, което има на душата си, и картината ще стане ясна.

И Бережной действително изтърси всичко.

— Сълзи ми излязоха, като гледах стареца, след като си замина командуващият!

— А ти изобщо си слаб на сълзи.

— Успях да го обикна — рече горещо Бережной.

— Бързо! Не е минал месец…

— А любовта идва още с първия поглед, другарю член на Военния съвет.

— Опасно качество за един политработник — рече Захаров. — А няма ли да стане така, Матвей Илич — днес ще съжалим стареца, а утре ще го погребем?

— Не знам — рече Бережной. — Знам едно: ако утре го уволните, смятайте, че още утре ще го погребете. Приживе.

— А мислиш ли за дивизията?

— Мисля. Нашите работи не са по-лоши, отколкото на другите. Пикин се старае, аз се старая и старецът не се жали. А ако искате при открилата се рана през останалите дни по-малко да ходи до полковете, дайте му заместник по строевата. И без това го нямаме.

— Нямате го, защото още при Серпилин молехте да се въздържим, докато вашият Шчербачов не излезе от болницата. Не искахте друг.

— А сега, щом е такава обстановката, молим: дайте.

— Ето това изглежда по-сериозно — рече Захаров. — Ще поговоря с командуващия и с началник-щаба. Да видим как ще погледнат на това.

— Аз сам предварително ще отида при Серпилин — рече Бережной.

— А виж, това не се иска от тебе. Ти не си му ни баджанак, ни кум. Защо ще ходиш при началник-щаба на армията, та възползуван от бившото си приятелство да го поставяш във фалшиво положение?

— Защо бившото?

— Не се прави на улав. Ти ме разбра — рече Захаров. — Възможно е, естествено, да има и такова решение: да се назначи консилиум от армейски медици, който да реши годен ли е да изпълнява задълженията си в това състояние на здравето, или не?

— А-а… — махна с ръка Бережной. — Щом ще има консилиум — край! Каквото им заповяда командуващият, това ще кажат.

— А ти защо черниш хората? — изведнъж се разсърди Захаров. — Не обичам това у тебе, сам си уж добър, а не се страхуваш пътем да оцапаш другия — така, отведнъж, да го наречеш лош. Откъде имаш такова мнение? Нашият армейски санитарен началник, ако искаш да знаеш, може да ти даде урок по принципиалност.

— Извинявай, без да мисля — рече Бережной.

— Остави този навик — рече сърдито, както преди, Захаров — „извинявай“, защото ти дадох отпор, а ако не бях ти дал, щеше да смяташ, че си прав.

Захаров вдигна слушалката и позвъни по телефона.

— Къде е командуващият?

В телефона отговориха, че командуващият отишъл при началник-щаба да види обстановката.

— Така — рече Захаров, като сложи слушалката. — Значи, с тебе имаме още време.

И като вдигна отново слушалката, позвъни на Бастрюков.

— Елате!… Сега ще обсъдим вашите безобразия — обърна се той към Бережной.

— Какви безобразия, другарю член на Военния съвет?

— Заместник-началникът на политотдела на армията ще ти каже какви. Не искам да го лишавам от това удоволствие. — Захаров погледна в очите Бережной с някакъв странен, както му се стори, израз на лицето, макар нищо странно да нямаше. Просто го гледаше, този Бережной, когото той преди малко току-що беше сгълчал, бе и в неговите очи добър, достоен човек и сигурно в онази работа, за която им предстоеше да говорят, също беше се държал като достоен човек. А Бастрюков, който сега ще дойде, беше според него човек недобър и недостоен, и историята, която беше замислил, беше също недостойна история. И при все това работата така се стичаше, че този недостоен Бастрюков, сега в негово присъствие ще накастри достойния Бережной и при създалата се обстановка беше невъзможно да се попречи на това.

Бастрюков беше, както бе заповядано, готов и се яви почти на минутата. Разтвори същата папка, с която беше дошъл преди час, тури си очилата и почна да излага съображенията си.

Излагаше ги в същия ред, както преди час на Захаров, само малко по-силно наблегна върху израза, че не знае доколко е запознат с тази работа замполитът на дивизията, сякаш даваше възможност на Бережной да намери лично за себе си изход от положението. В това беше цялата разлика. „И така, дума по дума — отбеляза на себе си Захаров, като гледаше вече немладото, с бръчици под очите, но още добре опънато силно, здраво лице на Бастрюков — съзнава, че не го обичам и че не одобрявам този доклад, съзнава, но не отстъпва, защото не се бои от мене. А не се бои, защото или мисли, че ще остане по-дълго от мен на мястото си, или разчита, че няма да издържа и ще го отпратя нейде с отлична характеристика, само по-далеч“.

Бережной седеше, навел ниско обръснатата си глава, и гледаше масата пред себе си. Захаров искаше да срещне погледа на Бережной и да му каже мълчаливо, очи в очи: „Разбери с кого имаш работа, Бережной, разбери и бъди умен.“ Но Бережной не вдигаше очи.

— Това е всичко, което имам да кажа — рече Бастрюков.

— Отговаряйте, полкови комисарю — рече Захаров на Бережной.

Ако искаше да отговаря умната, трябваше да каже: „Ще се разберем, ще изясним работата, ще доложим…“ А през това време ще отпрати този немец от дивизията и с това „ще изясним“, „ще доложим“ няма да бърза, докато не свърши работата в Сталинград, а после ще избере момент, когато никой няма да се интересува от това, и ще доложи, че всичко е минало, а в бъдеще ще го имаме пред вид!

Но Бережной не умееше да бъде умен в такива случаи. Той бавно вдигна почервенялата си глава и рече:

— А откъде другарят Бастрюков има такава подробна информация за нашата дивизия. Той толкова отдавна не е идвал при нас, че съм му забравил лицето!

— Но ти не се отклонявай — рече Захаров, — отговори по същина.

— Че по същина… Относно това, че нашата канцелария, както е изчислил другарят полкови комисар, работи по-слабо, отколкото в другите дивизии, ние очаквахме досега да бъдем, напротив, похвалени от политотдела на армията — пращаме му много по-малко книжа, отколкото другите. Но щом ни кори — ще се поправим, ще го доведем до процентната норма. А що се отнася до духа на приятелството, невзискателността и загубата на бдителност, който, според думите му, се е създал в политотдела на нашата дивизия, то що се отнася до приятелството, наистина всички замполити на полкове са ми другари-приятели, аз ги обикнах на фронта и не обещавам да ги разлюбя. А за моята невзискателност нека другарят полкови комисар Бастрюков отиде в кой да е наш полк и влезе в кожата на замполита за едно денонощие и изпълни всичко, което аз изисквам от своите замполити в боя, а после да ви доложи, взискателен ли съм, или не. Що се отнася до загубата на бдителност, действително, признавам, изпуснах: имам някакъв писател в дивизията, който не ми казва нито дума, а на другаря Бастрюков пише ли, пише. Ще взема това под внимание, ще се поправя… А което другарят Бастрюков доложи като главен факт за Хофман, тук всичко е правилно…

— Какво значи правилно? — попита Захаров.

— Правилно постъпихме, другарю член на Военния съвет. Така смятам аз.

— Тоест как правилно?

— Ами че какво, човекът отиде на разузнаване, хвана език, ние отначало му обещахме за това „Звездичка“, но се уплашихме, че в армията ще ни притиснат, и му дадохме, което е в наша власт — „За храброст“. По-добре е, разбира се, „Звездичка“, но „За храброст“ е също добър медал. Така че, смятам, правилно.

— Пак се отклоняваш — рече Захаров. — Тебе те питат не за наградите, а за нещо друго.

— Аз смятам, че едното е свързано с другото — рече Бережной. — За септемврийските боеве той получи един „За храброст“, за ноемврийските — втори, а сега — трети. Седем езика има той в сметката си. А сега, значи, след третия „За храброст“ марш от дивизията, така ли?

— Разрешете да задам един въпрос на полковия комисар, другарю член на Военния съвет — рече Бастрюков.

— Задайте.

— Запознали ли са ви със съответната заповед?

— Запознаха ме.

— Че вашият боец е по националност немец, кога ви стана известно?

— На мен това толкова отдавна ми е известно — рече Бережной, — че вече съм го забравил. И смятах, че тази заповед не се отнася вече до него. Когато човекът е получил три медала „За храброст“ още преди тази заповед.

— За точност трябва да каже не три, а два.

— За точност два.

— Идете и се опитайте да ги получите тези два медала „За храброст“. Аз лично не се наемам. Може би вие ще се наемете?

— Ей ти, миньоре, дръж си езика! — Скара се Захаров на Бережной.

— Това малко ме засяга, другарю член на Военния съвет — рече спокойно Бастрюков. — Аз трябва да изясня същината на работата. А същината според мене е ясна. Заповедта е нарушена злоумишлено. Със знанието на замполита на дивизията.

— Не със знанието — изтърва се Бережной, — а по съвета и настояването ми, на пълна моя отговорност. И не копайте под никого другиго. Не се мъчете!

— Миньоре! — отново му се скара Захаров.

— Извинете, другарю член на Военния съвет.

— Аз доложих всичко, което ми е известно, другарю член на Военния съвет — рече Бастрюков и затвори поставената пред него папка. — Моля да ме извините, но не очаквах, че заместник-командирът на дивизията по политическата част ще си позволи да прояви във ваше присъствие такава партийна невъзпитаност по отношение на мене. Надявах се, че поне вие ще го прекъснете! Разрешавате ли да си ида? — И стана, като се стремеше да подчертае, че той, човекът, изпълнил своя дълг, си отива, като ги оставя насаме с Бережной, който сигурно не както Бастрюков ще намери с члена на Военния съвет общ език.

Но Захаров не му даде тази възможност.

— Останете. Ние с вас още не сме свършили.

Той се обърна към Бережной и преди да му каже онова, което се канеше, стана. Бережной също стана. Скочи и Бастрюков.

— Утре от този немец да няма нито помен в дивизията — рече Захаров, като гледаше Бережной в очите. — За изпълнението ще донесете.

— Ясно.

— И ако има нови случаи на нарушение — сърдете се на себе си. А във връзка с доклада на другаря Бастрюков изложете в рапорт до мене как сте стигнали до такова поведение — да нарушавате заповедите. Ще разгледаме вашият рапорт във Военния съвет. След свършека на боевете. Сега няма време да се занимаваме с вашите дяволии. Само това не ни достигаше… Свободни сте, вървете — заключи троснато той и погледна Бастрюков.

Бастрюков стоеше мълчалив, с неподвижно окаменяло лице. Разбираше, естествено, че членът на Военния съвет вече наполовина е отървал Бережной от удара и при това така, че няма вече как да го подкопаеш. Разбираше и мълчеше, дори не мръдна вежди, докато Бережной не се скри зад вратата.

Без да сяда сам и без да го покани да седне, Захаров се приближи до Бастрюков.

— Всичко, което заслужава във вашия доклад, ще взема под внимание. А на вас препоръчвам от утрешния ден да почнете да ходите по частите, за да не изслушвате от замполитите на дивизията онова, което днес чухте.

— Слушам, другарю член на Военния съвет — рече Бастрюков. — Само че вие сами знаете как ставаше това досега у нас с началника на политотдела. — Каза това с вида на човек, върху който падат всички камъни. „Тегля колата за всички — говореше лицето му, — не се измъквам от канцеларска и черна работа, а за това получавам на всичко отгоре укори!“ — Някой от нас все пак трябва да има и тук.

— Някой трябва — рече Захаров. — Но не вие. Ако потрябвате, не ви намеря и доложат, че Бастрюков е в частите, обещавам, че няма да ви отсечем главата за това. Утре ще отида в Сто и единайсета, надявам се да ви срещна там. Имате ли въпроси към мен?

И като изпрати с поглед Бастрюков, помисли: „Не, драги приятелю, аз няма да се примиря с теб, ще воювам докрай, както с фрицовете. И хубава характеристика по принципа «гони по-далеч заека» няма да ти подпиша! Или сам ще се сгромолясам от твоите подкопавания — а ти вече копаеш под мен, повече от уверен съм — или ще докажа кой си ти. Макар това да не е така просто, защото не си само ти едничък такъв!…“

Когато вратата зад Бастрюков се затвори, Захаров телефонира на командуващия. Батюк се беше вече върнал. Захаров наметна на раменете си бекеша — не беше далече — и излезе.

Батюк седеше заедно със Серпилин и пиеше чай. Въпреки това мирно занятие, ако се съди по откъслечните изречения, които Захаров чу, сваляйки бекеша си, разговорът се водеше на полубасови тонове.

— Влез в нашата колиба, Константин Прокофиевич — рече Батюк, щом видя застаналия Захаров, — пием чай.

— Добре, ако третият не е излишен — рече Захаров, като сядаше до масата.

— Изобщо се очертава нелоша обстановка — рече Батюк. — За утре — ние поседяхме с него — предвидихме допълнително едно-друго — кимна той към Серпилин. — Мисля през деня все пак да се съединим или на фронта на Сто и единайсета, или на фронта на Сто и седма.

— Явно, на фронта на Сто и единайсета — рече Серпилин.

— Когато влезе ти, ние тъкмо приказвахме за Сто и единайсета — рече Батюк. — Искам, разбираш ли, да махна все пак този селски вожд от дивизията. Още повече, че му се е отворила раната… Причина законна и неоскърбителна. После ще бъде по-тежко да го уволнявам. Ти не си в течение, ще ти разправя.

— Аз съм в течение — рече Захаров. — При мене беше Бережной, докладва ми.

— Вече се разтичаха по всички околни пътища — рече ревниво Батюк. — Заскимтяха, заоплакваха се…

— Защо околни? Откога, ако замполитът на дивизията отиде с такъв въпрос при члена на Военния съвет, това е околен път? — попита Захаров. Той не даваше на Батюк да го настъпи по крака, не даде и сега.

— Добре, да се върнем към същината на работата — рече Батюк.

— Да се върнем. Та на думата, защо нарече Кузмич селски вожд? Той е по-скоро работническо-селски. През осемнайсета година в Донбас е командувал първата въстаническа армия…

— Тъкмо така — рече Батюк. — Командувал е армия, а не дорасъл до командир на дивизия. „Глей ти“, „вър ти“, „треба“, „май“… Може да помислиш, че разговаряш не с генерал, а със старшина.

— Вие не сте съвсем прав, Иван Капитонович — рече Серпилин. — Аз се отнасям, сами разбирате, ревниво към своята бивша дивизия, но той не я командува лошо — и по резултатите съдя, и по настроението на всички телефонни разговори, специално с Пикин. И воюва, трябва да му се отдаде заслуженото, грамотно и, бих рекъл, находчиво, макар да е своеобразен човек… Трябва да се свикне с него.

— А мене не са ми дали време да свиквам с всички — рече Батюк. — С тебе свикнах, макар всяка твоя втора дума да е напреко, и кажи благодаря за това. — Той се усмихна.

Със Серпилин — това беше истина — той действително беше свикнал, дори напоследък беше свикнал не да го влачи при себе си с доклади, а сутрин и вечер сам ходеше при него в щаба да види обстановката. Свикна с целесъобразността на това, макар че не би повярвал, ако преди месец му кажеха, че ще прави така. Изобщо потръгна му — отначало с члена на Военния съвет, сега с началник-щаба. И двамата бяха от онези, с които не можеш да си позволиш много. А Батюк, когато имаше работа с такива хора, ставаше незабелязано за себе си сам по-добър. Отсъствието на съпротива го довеждаше до вироглавство, а наличието й, наопаки, го връщаше в рамките на здравия смисъл, от който той съвсем не беше лишен. Така беше и сега.

— Добре, да кажем, не аз, а ти решаваш за своята бивша дивизия — изведнъж се обърна той към Серпилин.

— Ако аз решавам — рече Серпилин, — до края на операцията няма да го бутам.

— А ако той, с раните си, съвсем се сгромоляса?

— Тогава няма да има за какво да говорим — рече Серпилин. — Но аз се доверявам на съвестта му. Очевидно той се чувствува способен да командува докрай дивизията. Ако беше иначе — нямаше да се вкопчва, не е такъв човек.

— Много знаеш ти какъв човек е? — рече Батюк. — С Шейсет и втора днес не се съедини, макар да обеща още вчера!

— И ние обещахме на фронта, но и нас ли да уволняват сега? — рече Серпилин. — И откровено казано, не смятам, че са виновни. Съпротивата е свръх очакванията. Фронтовото разузнаване още веднъж послъга. Не трийсет и не четирийсет хиляди са останали там в котела, а много повече.

— Когато завършим, ще ги преброим — рече Батюк.

— Бережной, когато беше при мен, подхвърли такава мисъл — рече Захаров. — Вместо да отстраняваме Кузмич, още утре да му изберем заместник по строевата, за да му бъде око в полковете.

— Всичко това са полумерки — рече Батюк. — Заместник, разбира се, може и трябва да му се даде. Твоят Пикин — той кимна към Серпилин — ще бъде временно изпълняващ, а старецът — в болницата. Аз му казах вече това, той чака.

— Ех, Иван Капитонович! — рече Серпилин. — Ако беше му се отворила тая рана в началото на операцията или по средата, не бих рекъл дума. Но когато е пред самия край… Трябва пък да погледнем трезво на неговата съдба; ако раната му се е отворила, а той е петдесет и осем години, това е неговата последна военна операция и да не я завърши, за него е равно на смърт… Много ви моля да отложите за няколко дни своето решение.

Батюк се намръщи. Той малко ценеше Кузмич още от самото му идване: и бяха го пратили набързо, през главата му, без да го питат, и първото впечатление от стареца беше някак особено, оставило беше усещането, че са ти пъхнали в армията някакъв по-стар от необходимото човек — на ти тебе тази плява, че за мене не става. Наистина, после Кузмич не беше воювал зле, но това не измени много първото впечатление, залегнало у Батюк. Смяташе, че не воюва лошо, защото началник-щабът е добър, а изобщо е командир на дивизия без перспектива, случаен. А днес отгоре на всичко и този разговор за Фрунзе. Представи си Фрунзе, Фрунзе не му говорел на „ти“! Какъв герой от Гражданската война се извъдил… Батюк се засегна още повече поради това, че когато изтърси днес на Кузмич „предай дивизията“, той постъпи така не от злина, а просто от навик да не мисли за хората; изобщо той така си говореше с подчинените — и ги хвалеше, и ги ругаеше едновременно, без да се съобразява с нищо, и тук не се съобрази, даде му да разбере: отвоювал си се, старче, хайде, върви в старопиталището! Сега в дъното на душата си чувствуваше ако не разкаяние — до него не беше стигнал — все пак известна неловкост. И това чувство също му пречеше сега да прояви своя нрав и да пренебрегне съпротивата на Захаров и Серпилин.

— Добре — рече Батюк, след като помълча, и се обърна към Серпилин. — Утре сутринта след артилерийската подготовка, иди в своята бивша дивизия. Виж как изобщо вървят работите там, коригирай ги, ако трябва, и се повгледай в дивизионния командир без съжаление, както изисква дългът. Ако добиеш същото впечатление като мене, щом се върнеш, веднага ще доложим до фронта и ще го отстраним от командуването. А ако смяташ за възможно да го оставиш, тогава няма защо да говорим повече. Там в тяхната дивизия седи ли още твоят помощник-началник на оперативния отдел?

— Трети ден — рече Серпилин.

— Смяташ ли го за годен да стане зам?

— Смятам го за годен.

— В такъв случай съгласувай с командира на дивизията и го назначи от мое име. Как гледаш ти на това? — обърна се Батюк към Захаров.

— Съгласен съм.

Батюк се обърна към Серпилин.

— Но не забравяй, Фьодор Фьодорович, че отиваш в своята дивизия, имай жал към своята дивизия. Тя е по-скъпа от всички генералски грижи. Ако останеш с впечатление, че съм прав, не се люшкай.

— Че аз не съм люлка. Ако трябва да го освободя, няма да се спра пред нищо.

 

 

Когато излязоха заедно със Захаров от командуващия, Серпилин вече подаваше ръка да се сбогува, но Захаров го спря.

— Изпрати ме до моята квартира. В разузнавателната рота на Сто и единайсета помниш ли Хофман?

— Помня го. Два медала „За храброст“ съм му връчвал лично. Какво? Научиха ли, че е немец?

— Да — рече Захаров. — Вдигна едно чиновниче при мене голяма пушилка: нарушение на заповедта и тъй нататък… Трябваше да направя предупреждение на Бережной…

— Тогава и на мене — рече Серпилин.

— Нищо, Бережной ще го преглътне и ще забрави — рече Захаров. — Аз не се тревожа за него. Какъв човек е този Хофман?

— Дайте ми седем хиляди такива немци като него, аз ще сформирам от тях дивизия и начело на нея ще отида да воювам с фашистите. И смятам, че няма да се кая.

— Ясно. Дадох заповед до утре да няма помен от него в дивизията — рече Захаров, без да смята за необходимо да обясни на Серпилин, че е направил това не от кеф: сам ще разбере.

— И къде ще го пратим сега? — попита Серпилин.

— А за това мисли ти — рече Захаров, — щом според тебе е толкова добър човек. Аз свърших своята работа, сега ти извърши своята.

— Мога да го оставя в своя разузнавателен отдел като свръхщатен преводач, те скоро ще ни бъдат нужни страшно много.

— Твърде близко е — рече Захарин. — Пак ще разкопаят, ще вдигнат втора пушилка.

— Тогава ще съгласувам и ще го пратя в разузнавателния отдел на фронта за същата цел. Там ще го грабнат като топъл хляб.

— Пак ли за евреин ще го представиш? — попита усмихнат Захаров.

— Ще помисля — рече Серпилин сериозно, — в зависимост от това, с кого ще говоря.

— Това е всичко — рече Захаров.

Те вече стояха пред входа на онова, което той тъй гръмогласно нарече своя квартира.

— Иска ли ти се да ходиш в своята дивизия? Заседя се в щаба.

— И ми се иска, и не ми се иска — рече Серпилин.

— Защо? — попита Захаров.

— Твърде деликатна мисия. На мене Пикин другарски още преди пет дни ми телефонира, когато се отвори раната на Кузмич, питаше какво да прави. Кузмич взел от тях дума — да не казват никому нищо, и положението на Пикин, разбира се, е тежко. Според буквата е длъжен да доложи, а по духа — всички знаят, че на сън му се привижда как ще получи дивизията. С каквото и да завърши, все ще кажат: копал му е яма, искал е да му вземе мястото.

— И какво му каза ти?

— Казах му, нека смята за всеки случай, че е доложил, а аз няма да дам ход. А ако се създаде нетърпимо положение, нека телефонира открито.

— Не е ли телефонирал?

— Досега не.

— Да, мисията ти е действително деликатна — рече Захаров. — Макар, ако се гледа по същина, сам си я докара.

— Затова я докарах, защото не мога да търпя такива неща: всичко, което си можал, си направил, сега хайде, махай се! Дори без едно благодаря! Може всякак да решаваш, но така не бива. Войната, разбира се, непрекъснато тласка по такава бездушна пътека. И сам понякога тръгваш по нея… Ето, както с този Хофман. Но все пак не мога да търпя това нито у себе си, нито у другите.

— Да, ние всички не сме безпогрешни хора — рече Захаров.

— Това е вярно — рече Серпилин, — само че не ща да свиквам… Разрешавате ли да си вървя?