Константин Симонов
Хората не се раждат войници (43)

Двадесет и първа глава

Таня седеше в болничната стая на Синцов и му разправяше как изглежда сега Сталинград, през който току-що беше минала, когато се бе прехвърлила насам от другата страна на Волга.

— Все разминират и разминират… Една наша санитарна кола вчера се натъкнала на мина — моторът избухнал и шофьорът с лекаря в кабината били убити на място. А тези, които пътували в товарника, не получили и драскотина. Има ранени само от това, че стените се рушат. Стои, стои, а после като се строполи… Сега дори заповядали да събарят тези стени. По пътищата прибрали труповете, а под развалините, казват, имало още много хиляди… До пролетта няма да изровят всички. А щом се затопли, веднага ще плъзнат зарази. Изобщо страшно много работа имат всички! А жителите са още съвсем малко. Когато беше митингът, изглеждаше като че са дошли много хора на площада, а сега пътуваш и почти не срещаш хора. А в снега има толкова желязо: шофьорите само това правят, да помпат гуми… — Тя говореше за Сталинград, а Синцов седеше до нея на леглото, слушаше и мислеше за шофьора и лекаря, които вчера се натъкнали на мина. Днес, значи, са вече заровени на сталинградска земя или на отсрещния бряг, отвъд Волга… А е могъл да седи до този шофьор в колата не онзи лекар, а ето този, който седи сега до него на леглото…

Да, ако се съдеше по нейния разказ, Сталинград сега не изглежда весел. И ръждясала, прележала смърт дебне хората между развалините. Вчера в тяхната болница докараха трима на умиране, макар че войната бе вече далеч, на шестстотин километра — завчера бяха превзели Ростов, а днес по радиото предаваха, че и Харков…

— По-добре е да си седиш през цялото време там при вашите, оттатък Волга, отколкото да пътуваш напред-назад… — рече той.

Таня в първия миг се обиди. Тя, както по-рано, работеше в евакуационното отделение и трябваше да ходи в различни болници, но за да дойде три пъти през това време оттатък Волга, където сега беше санитарният отдел на армията, тук, при него, трябваше всеки път да се решава на душевно трудни за нея лични молби. Не се ли досеща сам? Нима трябва да му обяснява. И вече обидена, разбра, че той говори не за това, а за онази кола с убития шофьор и лекар, за която тя необмислено беше изтърсила. Разбра и рече:

— Съвсем напразно си мислиш такива неща. Ако сега вземем да мислим за това, какво ще правим на фронта? Тогава от нас двамата нищо няма да излезе…

— Ще излезе! Аз, защото съм в болницата, съм такъв луд. А когато се върна на фронта, ще бъда пак нормален.

— Идвал ли е през това време някой при теб?

— Не. Откак дойде Завалишин тогава, същата сутрин, когато дойде и ти, оттогава никой не е идвал вече. Сигурно всички са много заети.

— До гуша — рече тя. — Освен това, твоята дивизия сега е вече четиридесет километра оттатък Волга.

— Не знаех — рече Синцов. — Тогава ясно.

— Вчера у нас се пръсна слух, че скоро ще почнем да товарим инвентара си в ешелони — рече Таня. — От трите болници вече евакуираха ранените, може утре вече да товарим.

— А нашия? — попита с тревога Синцов.

— С вашия засега решават: или да ви товарят на мястото на другите, или да ви стегнат и приготвят за товарене.

— Ако ще ни стягат, лошо — рече Синцов. — Тогава няма да мога да се прикача. Аз вече писах рапорт до командуващия да ме остави в нашата армия.

— Кога?

— Същия ден, когато беше ти. Да ме изпратят след оздравяването на длъжност, каквато сметнат за удобна. За батальон не бива да се мисли. — Той едва забележимо мръдна бинтованата си ръка, вързана с кърпа през врата.

Таня все още не можеше да свикне с тази подаваща се от ръкава на халата къса ръка без пръсти. Колко такива и отсечени до лакътя, и до рамото ръце, беше виждала тя, а сега дори се страхуваше да гледа неговата, за да не би той да почувствува внезапно, че още не е свикнала. Тя помнеше, как лежаха на раменете й неговите големи, тежки, добри ръце там, в болницата, където неочаквано се бяха срещнали, когато бе дошъл да търси своя ротен командир. Помнеше и не можеше да свикне. Беше вече готова да обича тази орязана, безпомощна, някак станала изведнъж детска ръка, да я обича също тъй, както обичаше очите му, или косите му, или приведените му силни рамене. Беше готова да я обича, а още не можеше да свикне.

— Не знам — рече той, — може би в щаба на полка или в щаба на дивизията ще намерят място за мен. Не ми се иска да отивам по-далеч. Но, разбира се, както кажат. Ако кажат да стана замполит на тази болница — готов съм и на това. Така или иначе, имам опит, лежа четвърти път. — Той се усмихна и тя разбра, че се шегува: няма да се съгласи, разбира се, да стане замполит в болницата, ще поиска да получи своето.

— Вчера те чаках.

— Вчера не можах — прекъсна го тя. — Никак не можах.

— Нима аз казвам, че си могла? Казвам, че те чаках. Аз и завчера те чаках. И оня ден чаках! И когато ти беше при мен през деня, вечерта пак те чаках.

— Но това е просто глупаво.

— Разбира се, глупаво — усмихна се той. — А с какво друго да се занимавам, освен с това? Чаках те вчера и за първи път се избръснах сам.

— И целия си се нарязал. Защо е трябвало да правиш това?

„Ето, така е винаги — помисли той. — Казва съвсем не онова, което биха казали на нейно място другите. Другите биха те похвалили: браво, колко хубаво си успял да се обръснеш с едната ръка, а тя се кара.“

— Защо ти трябваше това? — сърдито повтори тя. — Искаш да докажеш, че вече си свикнал с ръката си? Защо? Да беше помолил да те обръснат. Я виж как си се порязал! Дори не исках отначало да ти казвам.

— Не мога да опъвам кожата, затова се порязах.

— А защо трябваше да бързаш? Кому е необходимо това? Когато ти зарасне ръката, ще правиш с нея всичко, което можеш.

Тя говореше с него като със себе си, без да мисли какво може и какво не бива да му казва, говореше, защото смяташе, че може да му каже всичко, както на себе си.

— Зараства бавно, омръзна ми — рече той.

— Нищо подобно, аз питах вашия главен хирург. Той казва: бързо. Такива рани знаеш ли колко дълго зарастват. Още ще те боли, ще ти напомня за себе си, така че се приготви. И не се сърди, аз нарочно ти казвам, за да помниш това, когато поискаш да те изпишат или когато ще решаваш каква длъжност да искаш. Поне на първо време.

Тя нямаше намерение да го утешава, искаше да мисли за живота му заедно с него и това беше по-силно от всички думи за любов. Тя не ги беше казала нито миналия път, нито днес, просто се държеше като човек, който вече не мисли нито за него, нито за себе си поотделно.

— Е, какво реши? — попита той. — Аз вече проверих всичко.

Той говореше за същото, за което беше говорил миналия път — беше научил къде и как, когато са в армията, могат да оформят връзката си и да се смятат мъж и жена. А тя, когато той я попита: „Е, какво реши?“ — помисли, че няма какво да решава. Просто трябва да съобрази как по-добре да постъпи. Когато преди седмица бе заприказвал за това, тя не отговори, защото мислеше за друго — безпокоеше се за него. Той, без да знае това, беше тогава на косъм от втора ампутация.

А днес изглеждаше съвсем иначе, не лежеше с температура, а седеше на леглото и дори беше успял да се пореже на пет места, докато се бръснал. Може би наистина ще удовлетворят рапорта му и ще го оставят в армията? Още повече, че рапортът беше отишъл при Серпилин. Серпилин е наистина такъв човек, че няма да постъпи в никакъв случай против съвестта си, но мигар това ще бъде против съвестта му? Това няма да бъде против ничия съвест!

— И аз мислих — рече тя на глас — Ако това ни помогне да бъдем заедно, хайде да направим, както ти искаш. Но аз най-напред трябва да пратя на мама в Ташкент заявление за развод, за да отиде тя в гражданското отделение и да ми изпрати удостоверение. Защото в личното ми досие е писано, че съм омъжена.

— Не знам защо, смятах, че вече си направила това.

— Нищо не съм направила!

Сега, със закъснение, тя се сърдеше на себе си; беше й неприятно да моли за това майка си. И кой знае дали веднага майка й ще го направи. Може най-напред да й изпрати писмо с разни увещания. Все пак тя не разбира всичко в нейния живот и сигурно никога няма да разбере.

„А той ще страда, докато всичко това се бави“ — помисли тя, като погледна Синцов. Тя се чувствуваше виновна пред него, загдето се бе държала в Ташкент като глупачка и не бе свършила тази проста работа.

— Веднага, още днес пиши — рече той, като помълча.

— Добре — рече тя и като не можа да се въздържи, докосна с ръка челото си.

— Какво ти е?

— Нищо. — Тя се престори, че само се е потъркала по челото с пръсти. — Спомних си, че е време да си вървя.

Но работата не беше в това, макар наистина да беше време да си отива, а в това, че през последните дни се страхуваше да не се разболее, а сега, когато седеше при него, изведнъж усети, че наистина сякаш има огън.

Преди седмица, когато тя последния път се бе върнала от него, стана ясно, че изведнъж, в един ден, са заболели от петнист тиф пет момичета от банско-пералния отдел, онези, които заедно с нея тогава се занимаваха със санитарната обработка на освободените от плен. А на другия ден заболя старчето, батальонният комисар Степан Никанорович. А после пак отведнъж още четири момичета и двама санитари, и бръснарят. Все пак бяха пропуснали тогава, отначало мислеха за това, а после забравиха. Росляков ходеше потъмнял, не разговаряше с никого, чувствуваше своята отговорност, особено след вчерашния ден, когато двете девойки и Степан Никанорович умряха. Всички я чувствуваха и тя също. Но нищо вече не можеше да се направи — оставаше само да чака, докато свърши инкубационният период: ще заболее или няма да заболее? Вчерашният ден беше двайсетият, последният, никой не бе заболял и тя бе престанала да се тревожи за другите и за себе си, а сега изведнъж я втресе. Може да й се е сторило, може никакъв тиф да не е това, просто да е простинала, когато беше вчера на баня. Опитваше се да си внуши, но не можеше; защото много се страхуваше да не заболее. Той се страхуваше за нея, дето се движи през неразминирания град, а тя никак не се боеше от това, дори не мислеше. А от тифа се боеше. Сигурно и защото отначало при тях всичко вървеше така хубаво, а после изведнъж се случи с него това, с ръката. Ами ако сега, когато се бе поуспокоила малко за него, изведнъж заболее тя?

Когато дойде днес, той веднага забеляза новото й облекло и се посмя на твърде голямата й рубашка: така бързала да се преоблече, че дори не си избрала горе-долу по ръста! Тя не му обясни — отърва се с шега, а всъщност не беше имала кога и какво да подбира: щом узнаха за тифуса, накараха веднага всички, които имаха и най-малко съприкосновение, още веднъж да минат през санитарна обработка, а цялото облекло, от ушанките до партенките, изпратиха в дезинфекцията.

Добре, че засега тук не бяха стигнали никакви слухове, само това липсваше! Макар да знаеше, че всичко на нея е чисто, и самата тя е чиста, и разбираше като лекар, че не може да го зарази, при все това отначало, когато сядаше до него на леглото, тя в първия момент се страхуваше да се докосне и да се притисне до него, и чак после надви тази своя глупост. Господи, дано е пневмония, каквото ще, само не тиф!

— Време е да си вървя — повтори тя, като погледна черния циферблат на неговия часовник, който той й беше подарил миналия път, като я беше накарал да го тури на ръката си. — Росляков каза точно в четиринайсет да бъда вече при колата. Той дотогава ще свърши всичките си работи в тая болница.

— Но ти иди, виж. Може да се забави още.

— Няма да се забави, той е точен.

Синцов разбираше, че сега да каже още нещо, значи да я мъчи и когато тя стана от леглото, мълком стана след нея.

— Ти трябва по-малко да ставаш и да ходиш — рече наставнически тя. — Доскоро си имал температура.

— Хубаво, ще го имам пред вид занапред.

— А докторите, между впрочем, трябва да се слушат.

— Ех, какъв доктор си ми ти! Помисли си какъв доктор си ми? — Със здравата си ръка я сграбчи през раменете и я притисна до себе си така, че тя се задъха от щастие, но все пак рече:

— Внимателно, ще удариш другата ръка.

Те излязоха от стаята и се спряха пред вратата в коридора.

— Тук духа — рече Таня.

— Е добре.

Сега те говореха високо, а в стаята през цялото време говореха полугласно, макар че двамата съседи на Синцов — и двамата на крака — се разхождаха нейде из другите стаи, а третият спеше, покрит с одеяло през глава. Но на тях, ту на единия, ту на другия, се струваше, че не спи.

— И къде ще отидете сега? — попита Синцов.

Тя каза, че ще отидат с Росляков още по-нататък, на железопътната линия, за да проверят евакуационното приемателно отделение.

— А оттам?

— А оттам сигурно обратно през вас.

— Дано изведнъж натрупа някакви снежни преспи! — рече той. — Да се върнете привечер тук и да останете при нас цяла нощ.

— Не ме мъчи — вдигна очи към него тя. — Знаеш ли как аз искам това? — Каза онова, което беше почувствувала, и се зарадва на чувството си: „Не съм заболяла, просто така ми се е сторило. А температурата е, защото през цялото време мисля за това.“

— Добре, виновен съм — рече той.

— Ако можех да измисля нещо, бих измислила. Разбра ли?

— Разбрах, другарю доктор.

— Не ме наричай „другарю доктор“, че ще те плесна. И изобщо не е честно да подхващаш внезапно такива разтвори, когато трябва да си вървя.

— Хайде, върви си, щом трябва. — Той я прихвана с дясната ръка, повдигна я и я целуна по устните. После я пусна и се усмихна.

А тя усети с уплаха колко студени бяха устните му, разбра, че не й се е сторило — наистина има температура. И като не каза нищо, бързо се обърна и си тръгна.

Синцов се върна в стаята, легна, както си беше в халат, на леглото и се покри с одеялото през глава.

Да, той я обича и тази внезапна с нищо несравнима любов, е по-силна от всичко, което е било досега в живота му, по-силна дори от онази, голяма и продължителна любов, която изпитваше към Маша. Дълбоко в душата си той още не беше престанал да усеща колко греховно е сравнението, но вече не за пръв път мислено ги сравняваше. И все по-често му се струваше, че тази нова любов е по-силна от другата, предишната. А може би просто нуждата от друг човек, заложена у него самия, беше сега, в средата на войната, по-силна, отколкото тогава, и затова любовта му се струваше също по-силна.

Когато бе дошла днес при него, тя веднага, почти с първите си думи, му бе признала:

— Аз съм толкова щастлива, че нищо не мога да направя със себе си!

Каза го така, като че бе длъжна да прави нещо със себе си, за да не се чувствува толкова щастлива. А какво трябва да се прави, когато човек се чувствува щастлив? Нима трябва нещо да се прави! Напротив, тъкмо нищо не трябва да се прави!

Все пак оглупяваш, когато лежиш в болница! Неволно почваш да мислиш за себе си много повече, отколкото на фронта, и оглупяваш от това. И без всичко онова, с което си свикнал в своя батальон, започваш да се чувствуваш песъчинка. Не на фронта, а в болницата — ето къде действително се чувствуваш песъчинка, макар че тъкмо тук мислиш и се грижиш повече от всичко за себе си.

Този път войната все пак постигна своето — скъси те, извади те от строя! А ако не искаш да се примириш, това сега е твоя лична работа. Мислиш, че войната без теб не може? Ако трябва, отлично може. Ти без нея не можеш, това е друг въпрос!

Той помисли за това с яд и известна доза самоунижение: представи си, дребна риба! Но и в това ядосване и това самоунижение имаше нещо несправедливо, той сам го чувствуваше. Какво значи „може“, „не може“? Какво общо има то тук? Мигар аз моля да не ме демобилизират, защото не мога без войната? Да, аз мечтая да мога без нея! Аз съм готов и утре да мога без нея, ако изведнъж утре изобщо всичко свърши. Не е в това работата, и аз съвсем не съм свикнал с войната. Това са изобщо глупости — свикване с войната. Просто съм свикнал да бъда на война, щом тя се води. Разни хора лежат в болниците. Едни страдат, че вече няма да се върнат в строя, а други, напротив, са разтревожени, страхуват се от връщането на фронта, съжаляват, че раната не е достатъчно тежка, за да ги уволнят завинаги. И ако можеха да си разменят раните, някои биха си ги разменили. Но никому не е дадено да си сменя раните и при изписване всеки го очаква онова бъдеще, което му се е паднало. А съвпада ли то с желанието ти или не съвпада, животът не пита за това. И да отидеш срещу него не е тъй лесно.

Сутрин и вечер в болничния коридор хърка и пращи черният диск на високоговорителя и всички, които могат да се движат, се скупчват и допълзяват около него. Всеки ден ние си възвръщаме град след град в Кавказ, на Дон, в Украйна.

Разбира се, в отговор на твоя рапорт командуващият армията може и да те остави в армията, да ти намери подходяща длъжност. Ако поиска. Но ако в най-близки дни стегнат болницата за път, а ранените разместят, ти за едно денонощие можеш да се окажеш извън армията и фронта. Да напомняш за себе си не оттук, а оттам, да пишеш повторно рапорти ще бъде вече кажи-речи умряла работа! Може да излезе и така: в края на краищата ще постигнеш онова, което искаш, но ще попаднеш не в своята армия. Дано само стане тъй, както ти се иска! А на ръката й няма нищо, с такава ръка още може да се живее на фронта.

Спомни си за изписания вчера майор-артилерист, началник-щаб на полк. Той беше попаднал в тяхната стая поради едно леко нараняване в главата от снарядно парче, а преди това, през зимата на четиридесет и първа, беше изгубил при Москва ръката си — на нейно място сега имаше изкуствена, обвита с черна кожа.

— Виждаш ли как се оправям с нея — весело показваше той вчера преди изписването си на Синцов, като ловко хващаше и притискаше с черната си изкуствена ръка разни предмети: краешник от хляб, пешкир, цигари, кибритени клечки. И запалваше кибритени клечки, и даваше да запалят от цигарата му, и се бръснеше сам с опасния бръснач, като опъваше кожата с изкуствената си ръка.

Той си спомни едноръкия майор, усмихна се в тъмното под одеялото — какви хубави хора живеят на света! — и изведнъж почувствува, че някой се приближава до леглото. Най-напред помисли — сестрата — иска да му постави термометъра, но когато пооткри одеялото, видя, че над леглото му стои замполитът на болницата, възрастен старши политрук, същият, за когото той шеговито говореше днес на Таня, че е готов в най-лошия случай да заеме мястото му.

— Ставай, капитане! Ставай да се обръснеш!

— Че аз съм бръснат.

— Тогава всичко е наред! Командуващият пристигна. Ходи из стаите, връчва ордени на болните, които не могат да станат. Попита за теб, скоро ще те посети!

Синцов седна на кревата и взе със здравата ръка да вдига обутите си над гащите памучни болнични чорапи.

— Сигурно по твоя рапорт — рече замполитът, който знаеше за рапорта, изпратен от Синцов чрез него, и се вслуша в гласовете в коридора. — Идат! Оправи леглото!

Серпилин влезе с болнична престилка, облечена над китела. Зад гърба му се спряха началникът на болницата и адютантът.

Синцов стана от леглото и се изпъна.

— Радвам се, че си жив и здрав и не си отхвръкнал от нашата армия — рече Серпилин.

— Още не е напълно здрав, другарю командуващ — рече зад гърба му началникът на болницата.

— А ми написа рапорт, че е напълно здрав. — Серпилин се озърна.

Адютантът помисли, че се оглежда къде да седне и му подаде едно столче. Но Серпилин не седна.

— Колко време още трябва да остане тук? — кимна той към Синцов, като се обръщаше към началника на болницата.

— Не по-малко от две седмици при благоприятно зарастване на раната.

— Ясно! А сега, моля, вие сте свободни — рече Серпилин на началника на болницата. — И вие — кимна той на замполита. — Не искам повече да ви отвличам, занимавайте се с работата си. — Той повдигна ръкава на престилката, погледна часовника си и се обърна към адютанта. — Ще тръгнем след двайсет минути. До кръстопътя вземете от тях за всеки случай студебейкъра — за да не заседнем, както по пътя насам.

— Снегът вали, сякаш небето се е продънило отведнъж за цялата зима. Създава ни допълнителни мъчнотии, сякаш са малко тези, които имаме! — Това беше първото нещо, което той каза на Синцов, когато всички излязоха. — Легни. Не се преструвай на здрав пред мен.

— Току-що сам вие казахте това, другарю командуващ.

— Казах го пред лекарите, за да не те държат излишно време. А още изглеждаш зле.

— Ако разрешите, все пак ще седна — рече Синцов, като сядаше на леглото срещу Серпилин, който бе седнал на столчето.

Серпилин не отговори нищо, само кимна.

— Получих твоя рапорт. Мнението на командира на полка и на новия командир на вашата дивизия поисках и получих.

„Значи, вече са назначили дивизионен командир на мястото на Кузмич — помисли Синцов. — Любопитно кого. Сигурно все пак Пикин.“

— Те нямат лошо мнение, смятат, че в ролята на батальонен командир ти, както се казва, си намерил своето място на фронта. Но, трезво погледнато, след такова раняване не можеш да бъдеш батальонен командир. Неразумно е.

— Аз не искам да се върна пак батальонен командир, другарю командуващ.

— Тогава е по-леко — рече Серпилин. — И за тебе, и за мене. Боях се, че ще искаш да се върнеш в батальона, и ще трябва да ти откажа. Макар че ми е жал, все пак от началото на войната, от първите синини и цицини се познаваме.

— Аз не съм се позовавал на това, другарю командуващ.

— Ти не си се позовавал, оцених това. Като батальонен командир не можеш да се върнеш, но са възможни други варианти в щаба на дивизията или в щаба на армията. Когато оздравееш, ще се явиш. Ще решим. Ако е в щаба на армията — сам ще реша, ако е в щаба на дивизията — ще зависи не само от мене, а и от дивизионния командир.

— Полковник Пикин наистина малко ме познава лично.

— Но Пикин няма нищо общо с това — рече Серпилин. — Преди три дни утвърдиха Артемиев за дивизионен командир на вашата Сто и единайсета.

— А Пикин? — попита неволно Синцов.

— Премина в щаба на армията — рече Серпилин, без да обяснява какъв е станал там.

Значи, Артемиев беше станал сега дивизионен командир и немислимо беше да се натрапва по роднински там, при него с едната си ръка. Веднага, от едно изречение, щом Серпилин каза за Артемиев, Синцов вече разбра, че сега няма да иска да се върне в дивизията. В друга — да, но в своята — не.

— Всичко е ясно, другарю командуващ. Щом ме изпишат, с ваше разрешение ще се явя.

Серпилин го погледна и се усмихна.

— Как да разбера това, че всичко ти е ясно? Значи, мога да се считам свободен? А ако ми се ще да поговоря още с тебе и разполагам, колкото и странно да е това, с време?

Синцов само се усмихна в отговор.

— Да — рече Серпилин сериозно. — Не мислех, когато ти се яви при мене в най-голямата каша край Могильов, с оня твой чорлав фотограф, че с течение на времето ще излезе от тебе батальонен командир. Макар че хората не се раждат войници. В мирно време, за да обучиш един добър батальонен командир, са нужни десет години. Но войната, както се казва, има своите университети и не всеки мирновременен отличник ги преминава така, както предварително сме мислили за него.

Серпилин млъкна и в очите му за секунда се застоя някаква друга мисъл, чужда на онова, с което беше започнал.

— Изобщо, когато се явиш, ще ти потърсим работа, за да воюваш и да растеш като офицер.

Като казваше това, Серпилин си помисли, че спокойно може да вземе такъв човек като Синцов в оперативния отдел на армията. Човек грамотен, с боен опит, със сигурност можеш да го изпратиш на предната линия да види и да доложи за обстановката. Онзи, който сам в миналото е командувал и знае цената на грешките, по-рядко се подвежда от другите. И до предната линия ще се добере, и няма да се остави да го заблудят, и винаги ще се ориентира и правилно ще доложи къде там под огъня е действителната граница между желаното и възможното.

— А не ти ли е идвала мисълта — попита Серпилин, като си спомни за Могильов — да се върнеш към онова, с което започна войната?

— Да не дава бог, другарю командуващ, да се върнем към онова, с което започнахме — рече Синцов. Макар и да разбра, че Серпилин има пред вид неговата предишна професия на журналист, но събудените в душата му спомени от онова време, кой знае защо, изведнъж го накараха да каже тази тревожна и дори безсмислена фраза.

Но тя не учуди Серпилин.

— Да се връщаме към това, с което сме почнали, не може да става дума — рече той. — Друг въпрос е колко още ще трае войната. Мъчно е да се гадае, защото ти се иска да гадаеш в своя полза. Но колкото и да воюваме още, тази зима е все пак началото на техния край. Та как да те разбера — върна се той към онова, от което беше почнал — изгубил ли си вкус към своята стара професия, или не си?

— Не знам — рече Синцов. — Отдавна не съм мислил за това, а засега не ми се ще да мисля.

— Щом не ти се ще, не мисли. А оня, чорлавият, който беше с тебе, къде е той, не знаеш ли?

— Той загина — рече Синцов. — Не се измъкна тогава с нас.

— Така, значи. За един мислиш, че ще се спаси, а за друг, че ще загине, а после точно обратното. Шмаков тогава премина цялото обкръжение като истински комисар, а после пак го взели в лекторската група, отлетял да чете своите лекции в Керч и една бомба му откъснала крака. Сега — пише ми — се кандилкал с патериците си по Свердловск, четял политикономия.

— Батальонният комисар Левашов падна убит в последната минута на боя — рече Синцов. — Ето за кого никога не съм мислил, че ще умре пред очите ми!

— Да, много ми е жал за него — рече Серпилин. — Посмъртно го наградихме с „Червено знаме“, а няма кому да известим за това. Аз го уважавах, когато командувах дивизията. Беше прекрасен политработник, въпреки всичките си мръсни думи.

— Другарю командуващ, имате ли още три минути да ме изслушате?

Серпилин погледна часовника.

— Дори пет.

— Исках да ви кажа за Левашов. Малко преди смъртта си той дойде една нощ при мен в батальона да сподели нещо. Но щом е умрял и никой не знае това, смятам, че съм длъжен да ви го кажа аз. Мисля, че съм длъжен — още веднъж повтори Синцов.

— Хайде не го усуквай. Говори веднага.

— Трябва да изкараме кирливите ризи на един човек в нашата армия — рече Синцов. — На заместник-началника на политотдела на армията полковия комисар Бастрюков.

Като чу това, Серпилин вдигна очи към Синцов и всичките три-четири минути, през които Синцов бързаше да каже всичко за Бастрюков, го гледаше с тези внимателни, неподвижни очи, без да изрази с нищо отношението си към чутото. После попита:

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Ако го смяташ за достатъчно съществено, напиши официално всичко, което ми каза, до Военния съвет на армията.

— Не мислех да пиша — рече Синцов. — Реших само да ви разкажа.

— А аз още веднъж ти повтарям: ако го смяташ за достатъчно съществено, пиши официално — отвърна Серпилин, и Синцов по очите му разбра, че той, кой знае защо, не иска повече нито да говори за това, нито да пророни дума извън тази два пъти повторена фраза.

На Синцов дори се стори, че в очите на Серпилин се появи някаква хладина. „Може би ме презира? Смята това за донос?“ — помисли той. И както се случваше това с него, от мисълта, че дори Серпилин можеше да не го разбере и да му откаже доверието си, той стисна зъби, опря се и упорито рече:

— Смятам го за съществено и ще пиша, за да не излезе сух от водата.

И изведнъж по присвитите, вече не студени, а насмешливи очи на Серпилин разбра, че той не го презира, а просто по някаква причина не иска да има лично, неофициално участие в тази работа, предпочита то да върви по своя канцеларски, официален ход.

„Не, братко, всичко това не е така просто, както си го мислиш!“ — казваше неговият насмешлив поглед.

Серпилин стана от столчето и изведнъж видя на нощното шкафче на Синцов, опряна на купчина оръфани книги, една малка снимчица на Таня. Бяха я снели точно в Кремъл, с ордена, веднага след връчването му, тя имаше малко смешен, уплашен вид. Нямаше никаква друга снимка и когато дойде за първи път при Синцов в болницата и вече си отиваше, изведнъж измъкна тази снимчица от джоба на рубашката си и мълчаливо му я пъхна в ръката.

Серпилин сега стоеше и гледаше тази смешна снимчица на Таня с изплашено лице и с орден „Червено знаме“ на гърдите.

— Овсяникова ли? Срещна я тук?

— Срещнах я — рече Синцов с глас, който накара Серпилин да го погледне в лицето.

Той погледна Синцов, после снимката на Таня, после отново Синцов и изведнъж попита като човек, който има право да пита това:

— Какво, любов ли?

— Любов — рече Синцов.

— Това е хубаво — рече Серпилин и сигурно помисли за себе си, защото странният, противоречащ на думите израз на лицето му порази Синцов. — Това е хубаво — повтори Серпилин с глас, като че имаше нещо друго, което той не искаше да казва, нещо нехубаво, много, съвсем нехубаво. — Оздравявай. Но не бързай. Ще има достатъчно война за теб и ще остане. Почивай си, докато има възможност. А аз ще тръгна. Откак приех армията, имам работа до гуша — няма кога да си поема дъх! — Само че гласът му беше глух, уморен, а това той каза весело и високо, като за щастие!

Серпилин излезе, но Синцов имаше желание да погледа подире му. Той открехна вратата и надникна в коридора.

Серпилин се отдалечаваше по дългия болничен коридор с широка, бърза крачка, като размяташе ходом белите поли на престилката си и привеждаше широките си рамене. По болничния коридор вървеше един от онези хора, за които много рядко мислят, че жена им е умряла или синът им е загинал, или нещо друго — един от онези хора, за които най-често мислят само в пряка връзка с работата, която войната е стоварила на широките им рамене — армия или фронт, и когато преценяват действията им, казват като за някой кон — ще тегли ли, или няма да тегли.

Но зад тази привидна грубост на думите стои неотстъпната тревога за десетките и стотици хиляди човешки живота, отговорността за които войната е сложила върху раменете тъкмо на този, не на някой друг човек. И наред с това неотстъпно и страшно нещо почти у никого няма да остане сила и време да мисли за онези всичко на всичко два или три човешки живота, които съставляват или са съставлявали семейството на този човек. За тях малцина мислят, когато мислят за него. И той сам би се зачудил, ако за него мислеха другояче.

И Синцов, както и повечето други, които можеха да се окажат на негово място, мислеше, като гледаше сега отдалечаващия се Серпилин в гърба, не за онова лично, което беше чувал за живота на Серпилин, а за онова, което му се струваше и действително беше най-важното за този отдалечаващ се по коридора човек: добре е, когато такъв човек идва да командува армията, защото такъв човек ще тегли и добре ще тегли — много по-добре, отколкото оня, който беше преди него…