Константин Симонов
Хората не се раждат войници (34)

Дванайсета глава

Като че вчерашният ден беше един от онези, които довеки не се забравят. Но след него дойде днешният, прекаран целият в сражение, и още от първите минути Синцов нямаше кога да мисли за нищо вчерашно — нито за Бутусов, нито за Таня, нито за смъртта на жена си, нито за срещата си с Артемиев, нито за този немец, поради който едва не бяха убити той и Чугунов през нощта там, до танка.

Водеше се бой и нямаше време да мислиш за вчерашното. Още повече, че когато след артилерийската подготовка се хвърлиха веднага напред, на всички вече се струваше: а-ха ще се съединим с Шейсет и втора, и не където и да е, а тъкмо тук. В батальона цялата сутрин се вреше началството. Артемиев наистина скоро изчезна: повикаха го изведнъж в щаба на армията; а останалите се оттеглиха едва към средата на деня, когато по-нататъшният успех се очерта по-наляво, в полка на Цветков. Туманян също беше от сутринта в батальона, а после, когато се върна в полка, налегна телефона и псуваше, като че не знаеше сам как става това: отначало се юрнаха, а после се запънаха. А всъщност ревнуваше от съседа, че Цветков по-рано се съедини — и за съжаляване е! Някога казваха за Туманян, че не умее да натиска. Но се научи! Това е такава наука: докато имаш много сили, проявяваш характер, а когато ти останат шепа хора, а те наричат както преди — полк, малко по малко всеки свиква: тебе те натискат и ти натискаш, и искаш от хората невъзможното.

Днес и Синцов понервничи. Обиди Чугунов викна му по телефона: „Къде сте? Да не сте случайно зад мене?“ — и чу в отговор: „Елате да видите.“ Наистина след това той има достатъчно характер да отиде и да види. По пътя едва не предаде богу дух, а после го беше срам да гледа Чугунов в очите.

Но колкото и да беше добър Чугунов, и в неговата рота след дванайсет часа нямаше напредък. Без да спрат, те се напъхаха дълбоко в немските позиции, а по-нататък — ни напред, ни назад.

После чак след четири часа Чугунов най-сетне завзе на десния фланг отделно стърчащите развалини, от които най-силно стреляха картечниците. Но на този успех в момента още не бяха придали особено значение, бяха забелязали само, че немският огън сякаш и отляво взе да отслабва. Не успели да разберат какво се е случило, изведнъж съвсем близко, на триста метра, върху следващите развалини съзряха червено знаме.

Така бяха се стремили към това през всичките последни дни, а съединението все пак стана неочаквано! Съзряха знамето, станаха, юрнаха се право към него и загубиха още двама души: отляво удари немска картечница. Разсвирепяха, ослепиха с огън тази картечница, припълзяха и затрупаха с бомби всички, които бяха там.

А после на открито, като че нищо вече не можеше да стане, завчас притичаха останалите сто и петдесет метра до развалините със знамето. И действително нищо не стана — немците не стреляха: или бяха отстъпили, или оная затрупана с бомби картечница е била последна. Над това вече не мислеха. Мисълта им беше за друго — за това, че са се съединили.

В развалините със знамето, когато притичаха дотам, имаше всичко седем души: командирът на взвода — сержант, пет негови бойци и политрукът. В тяхно лице Шейсет и втора армия беше завзела онези последни откъм тяхната страна развалини едновременно с Чугунов, който беше завзел другите последни откъм нашата страна.

Момчетата от Шейсет и втора бяха приготвили отнапред знаме — парче червен плат с останки от бели печатни букви: отрязък от празничен транспарант с някакъв лозунг още преди войната. Беше завързан с трофейна телефонна жица към счупената пръчка от едно перде. Ето какво беше знамето, което видя Синцов, когато заедно с Чугунов дотича подир войниците. Дотича и от първите думи узна, че се е сбъднала мечтата му през последните дни да се срещне със своята бивша дивизия. Трябва да се каже, че това не беше проста мечта: през последните дни и по картата, и по местността се оказваше, че той с батальона си излиза на същите улици на Сталинград, които от октомври отбраняваше бившата му дивизия. Но все пак не си позволяваше да повярва напълно в такава среща — какви ли не смени и прехвърляния на части можеше да има там в Шейсет и втора! А в действителност излезе, че нищо не се е променило: както дивизията държеше отбраната в това направление, така от него после, метър след метър, беше почнала да настъпва срещу немците. Наистина хората, с които се срещнаха, бяха не от същия батальон и не от същия полк, където беше служил Синцов, а от друг. И кой в съседния полк сега е жив, и кой не, политрукът не знаеше, а на въпроса на Синцов дали съседният полк както преди се командува от майор Шавров, отговори, че, изглежда, е така, името е подобно, но не е майор, а подполковник. За другите, с по-ниски чинове, не стана нужда да задава въпроси.

— Та той е ранен, командирът на полка, завчера видях с очите си как го изнасяха! — рече изведнъж сержантът, командир на взвода.

— Това е нашият, Пронин, а старши лейтенантът пита за съседа.

— За съседа не знам — рече сержантът.

Немците нийде наблизо не стреляха — като че нещо ги бе пресякло. Боят се чуваше отляво и отдясно и от липса на навик изглеждаше далече, защото целия ден беше твърде близко — до самите уши.

От другата страна, от Шейсет и втора, никой нов не идваше. Политрукът надраска кратко донесение, че са се срещнали със своите, и прати с него в тила един от войниците. И Синцов направи същото.

Иван Авдеич разстла на одимения сняг до стената платнището си, изсипаха на него целия си запас от сухари, кой колкото имаше, и пуснаха да обикалят в кръг две манерки с водка. Синцовата беше започната, а тази на Чугунов — пълна, до тапата. За двайсет души стигна по глътка. На шестимата от Шейсет и втора дадоха да пийнат първи от уважение към тяхната армия и тяхната войнишка съдба. Макар че настъпваха още от края на ноември, но все пак, след толкова месеци война, когато отстъпиш ли само крачка — и си вече във Волга, те се чувствуваха като излезли от обкръжение. А седмият нямаше късмет: беше отишъл с донесението, без да успее да пийне. Спомниха си за него и го съжалиха.

— В затвор не съм лежал никога — рече политрукът, след като отпи, — а като че съм излязъл от затвор на свобода, честна дума. По-рано все в упор, в упор! — Той стисна юмруци и ги блъсна един в друг, като показваше как те през цялото време са били в упор с немците. — А сега ето ти: върви, ако щеш, до Москва — и той махна с ръка.

— До Москва няма защо да се върви — рече Чугунов, който обичаше точността — сега до Харков.

— Ама аз не исках да кажа това. — Политрукът се усмихна малко смутено: нима не бяха го разбрали?

Но всички го бяха разбрали много добре, дори и Чугунов, който го беше поправил само така, за точност. Къде трябва да настъпват сега, политрукът знаеше не по-зле от тях, но просто от сърце изказа нахлулото в душата му чувство за свобода.

Така просто, дори обикновено изглеждаше това историческо събитие там, където беше попаднал Синцов със своя батальон. И по другите участъци на фронта, по-вляво и по-вдясно, където то беше станало половин час по-рано или половин час по-късно, едва ли всичко това изглеждаше по-тържествено, макар пряк резултат от случилото се да беше краят на VI германска армия и пълната с отчаяние заповед на генерал-полковник Паулус, че — тъй като е била лишена от командуване, цялата отрязана от него северна група войски отсега нататък няма да се подчинява на него и трябва да действува и да загива самостоятелно.

И в съдбата на хората, и в съдбата на войсковите части през войната има няколко връхни точки. И те най-често напълно, докрай се осъзнават едва после. Такава връхна точка за Синцов и батальона му беше моментът на съединяването със сталинградци. В душите им се смесиха и радостното чувство за важността на случилото се, и умората от боя, и някакво странно учудване: наистина ли се съединихме? Как просто излезе всичко това?… Имаше и известно объркване пред бъдещето: а какво ще заповядат сега? Ясно, ще заповядат нещо ново, ще ги насочат някъде или ще ги прехвърлят, или ще ги въведат в бой на друг участък, или ще ги изведат във втори ешелон.

Към тези общи за всички чувства у Синцов се прибавяше и друго свое, собствено. За първи път през всички тези дни на боеве като че неуловимо го отделяше от неговия батальон и неговите хора чувството за запазилата се връзка с другия, предишния батальон, който беше наблизо и до който сега действително можеше да стигне и да срещне всички останали живи. Това беше напълно възможно, защото между него и неговия бивш батальон вече нямаше немци, а в същото време беше съвсем невъзможно, защото сега той беше в друга дивизия и командуваше в тази дивизия друг батальон и докато се водеха боеве, не можеше дори да помисли да я остави.

— Как е вашето презиме, другарю политрук? — попита Синцов политрука от Шейсет и втора.

— Наумов.

— А вашето, другарю сержант?

— Цибенко.

Синцов извади военната си книжка и записа техните презимена и презимената на бойците. Нещо го накара да направи това, без дори да мисли дали ще му дотрябва. Макар че можеха да дотрябват на Завалишин за политдонесението или за беседа с войниците — за много неща. А кой знае, може просто изведнъж да се бе проявила забравената журналистическа привичка…

— Добре — рече Синцов, като напъха обратно в чантата военната си книжка и се обърна към Чугунов. — Ти, Василий Алексеевич, остани засега тук, ще почакаме да изтеглят връзката. Аз ще си отида да видя, може вече да има някакви нареждания.

Това значеше да отиде половин километър назад, там, дето преди последния скок беше настанил набързо в едно полуразрушено мазе своя последен команден пункт.

— Почакай, старши лейтенант — рече политрукът от Шейсет и втора. — Ей сега ще ти надпиша знамето, предай го на вашата дивизия от нас.

Синцов не разбра какво значи „да надпиша“, но не попита. А политрукът легна на платнището, разгъна знамето върху подпъхнатото от един войник парче обгорял фурнир, заповяда да го придържат, опъна го, извади от джоба на кожухчето си малко химическо моливче и като го плюнчеше след всяка буква, написа върху знамето полегато и едро: „На бойците от 111-та от сталинградците.“ И дата: „26 ян.“ След „ян“ постави точка, било, че не му достигна моливът, било, че не му стигна търпението, стана и предаде знамето мълчешком на застаналия в очакване Синцов. Предаде го, дори без да се погрижи да напише номера на собствената си дивизия, предаде го като награда от сталинградци, които бяха издържали всичко и сега бяха известни по цяла Русия. Такъв беше изразът на очите му в тази минута — и сълзата в ъгълчето от умората и изпитата водка… Синцов взе и премести от дясната ръка в лявата счупената пръчка със знамето, а с дясната дълго друса ръката на политрука, усещайки как сълзи напират в очите му.

— Другарю старши лейтенант… — чу се гласът на Рибочкин.

Синцов се обърна, видя приближаващия заедно с Рибочкин човек с ново бяло кожухче и тръгна насреща им. „Кой ли може да е това?“

— Ето, доведох ви до батальонния командир, другарю полкови комисар — рече весело Рибочкин, доволен от това, че го е довел, и от това, че вижда бойци от Шейсет и втора, и това знаме…

— Заместник-началник на политотдела на армията — рече полковият комисар, без да назовава презимето си. — Бях в щаба на батальона ви, когато дойде донесението. — И високо, във въздуха, без да се обръща към никого, попита: — Кой тук е от Шейсет и втора?

Политрукът, който дотогава беше стоял настрана, се приближи заедно със сержанта и бойците.

Полковият комисар пристъпи тежко към тях и бързо стисна ръка всекиму. А не стисна нито на Синцов, нито на Чугунов, нито на другите от своята армия, като че не беше задължително това за своите. После също тъй бързо, както беше пристъпил, отстъпи крачка и рече: „Поздравявам ви“ — и се обърна към Синцов, който продължаваше да държи знамето.

— Кой го заби? Вие ли го забихте, или те?

— Те — рече Синцов. И добави: — Подариха го на нашата дивизия, за спомен.

Полковият комисар погледна под око знамето, сякаш преценяваше колко красиво изглежда, после забеляза, че на него е написано нещо, протегна ръката си в нова, бяла, също като кожухчето, ръкавица, опъна го за края, прочете, пусна го и се обърна към Рибочкин:

— Вземете го, ще го донесете до колата.

Рибочкин посегна към знамето и Синцов му го предаде и чак когато му го предаде, рече:

— Това е подарък за нашата дивизия, другарю полкови комисар.

— Вашата дивизия не е чужда на нашата армия — рече полковият комисар с дебел, добър, нравоучителен глас. — Ще го вземем в политотдела на армията и около това ще проведем работа. Как, старши лейтенант, ясно ли е?

— Тъй вярно, ясно, другарю полкови комисар! — рече ядовито Синцов. Той самият още не знаеше на какво се сърди, но нещо го озлобяваше и в тази прибързаност, и в това прекалено делово обяснение, и в това обръщение към него „ясно ли е?“, като че полковият комисар беше казал нещо особено умно, след което е необходимо да се пита: ясно ли е, или не е ясно?

А полковият му беше вече обърнал гръб, погледна, кой знае защо, на всички страни, после към небето, повелително махна с ръка на Рибочкин и тръгна назад тъй бързо, сякаш го бяха задържали против очакванията му и вече не му оставаше да каже или да прави друго, освен онова, което беше казал и направил.

Рибочкин направи три крачки след него и смутено се обърна. Но Синцов му махна с ръка: „Добре, ще го преглътнем, прави, както е заповядал полковият, какво друго ти остава?…“

Собствено казано, и Синцов трябваше да върви натам, където отиваха те. Полковият комисар навярно беше оставил колата си на скрито зад техния пръв команден пункт от сутринта, къде другаде. Но да върви заедно с него — щом не беше го повикал — не му се искаше. „Ще видим“ — сърдито помисли Синцов, като се чувствуваше, кой знае защо, ограбен поради това отнесено от полковия комисар знаме.

— А от вашите никой ли не е дохождал още? — попита той политрука от Шейсет и втора.

— Засега не — рече политрукът и кимна в далечината към бързо отдалечаващите се гърбове на полковия комисар и Рибочкин. — Колко е бърз! Отпърво помислих, че е кинооператор. Мислех, иска да ни снеме. А после виждам нищо не носи.

— Ще си вървя — рече Синцов. — А тук ще пратя замполита. Ако има общи мероприятия, работете двамата заедно.

— Главното мероприятие вече проведохме — усмихна се политрукът, като кимна към Иван Авдеич, който свиваше на снега платнището.

— Доскоро виждане! — Синцов му стисна ръката. Искаше в последния миг да го замоли: ако все пак срещнете командира на полка, Шавров, предайте му поздрав от неговия бивш батальонен командир Синцов, но се въздържа. Надали политрукът ще срещне командир на чужд полк, защо само да се вдига шум. Рече на войниците от Шейсет и втора: „Довиждане, другари“ — кимна бързо на Чугунов, щом ти си тук, искаше да каже, знам: всичко ще е в ред — и тръгна заедно с Иван Авдеич назад към батальона.

По пътя поиска да види каква е била тази последна немска картечница, която те бяха затрупали с бомби, преди да се съединят, пое малко по-надясно от падинката, по която беше тичал насам, и се сблъска със старшината на Чугуновата рота. Старшината заедно с един войник мъкнеше по баирчинката тялото на наш боец.

— Къде го носите?

Старшината и боецът положиха мъртвеца на снега.

— Там, на баирчинката, другарю старши лейтенант. Командирът на ротата заповяда да ги съберем там. Още вчера от сапьорите поискахме трофеен експлозив. Ще подкопаем, че инак е по-мъчно да се дълбае.

„Да, вече за всичко е успял да се разпореди Чугунов, макар че боят едва е свършил. И да ги приберат, и къде да ги сложат, и къде да ги погребат. А експлозив още вчера издействувал. В неговата рота за тия неща е строго — през цялото време не са оставили нито един свой неприбран от бойното поле.“

— Колко са всичко? — попита Синцов.

— Отнесохме трима, търсим още един, Пятаков, втори номер.

— Добре, продължавайте — рече Синцов и тръгна по-нататък.

Немската картечница лежеше пред входа в развалините на една трансформаторна будка.

Бяха я затрупали здравата с бомби. Снегът наоколо беше покрит с парцали и човешки тела. Самата будка беше пълна с мъртви. Сигурно в нея беше се топлил целият взвод. Будката се издигаше на неголяма рътлинка, опасваше я окоп и от двете страни идеха съобщителни ходове. Но в окопите нямаше мъртви — само в будката. Види се, немците бяха до такава степен премръзнали, че въпреки заповедите, всички бяха се натъпкали в будката, страхът от студа беше излязъл по-силен от дисциплината и от чувството за самосъхранение.

Какво има там в будката, и кои, и колко са там — вече не можеш определи. А до тази заран още оня немец с побелелите вежди, излагайки живота си, се стараеше те да останат живи. Говореше по радиото с такъв глас, че и трудно да разбираш, ще разбереш. А те все пак не разбраха и не повярваха.

Като отмина трансформаторната будка, на спусъка в падинката Синцов видя в една яма, досами основата на една разрушена къща, един наш мъртвец. Лежеше в тази ямичка по корем, изпружил ръце; както си беше пълзял по лакти, така беше умрял. На ниско остриганата му, посипана със сняг глава чернееше петно, заело целия тил. А ушанката му, съборена от куршум, лежеше на една крачка пред главата. Убитият беше облечен с памуклийка, на гърба си имаше празна раница, под едната си простряна ръка автомат, на краката си валенки. Значи, немците през нощта бяха стреляли по шума и го бяха убили, а през деня не го бяха забелязали, ако го бяха забелязали, щяха да му свалят валенките.

„Не е мой — помисли Синцов. — Тази нощ, когато пращахме на разузнаване, нямаше никакви загуби. Може да е разузнавач от Шейсет и втора и е пълзял през нощта към нас през немците?“

— Да го обърнем, да видим — рече той на Иван Авдеич. — Може да има документи. — Макар да разбираше, че ако е разузнавач, най-вероятно няма да има документи.

Лицето на умрелия, когато го обърнаха, се оказа немладо, с набити със сняг очи. Иван Авдеич разкопча памуклийката му и потършува джобовете. Документи нямаше. Но на джоба му беше завинтена гвардейска значка. Значи, преди разузнаването беше му дожаляло да я снеме, въпреки инструкциите.

— Не е наш — рече Иван Авдеич, щом видя значката.

„Ще трябва да кажа на Чугунов да го погребе заедно със своите“ — помисли Синцов, и вече тръгнал, повика Иван Авдеич, който се бавеше около умрелия:

— Какво правиш там?

— Ей сега, другарю старши лейтенант.

Иван Авдеич го настигна, когато беше вече тръгнал. Сега той идеше с два автомата, единият на шията, другият през рамото, а освен своята раница, на гърба си беше преметнал и празната раница, свалена от убития.

— Не можахте ли без това?

— Връвта беше много здраво завързана, на студа не можеше да се развърже. Но аз я претрих, само сухари има и една консерва задушено. Защо все пак да я оставяме, другарю старши лейтенант?

Синцов махна с ръка, не отговори нищо. Наистина, защо да я оставят? Войнишка работа…

Мръсният, разоран от желязото, слегнал и заледен сняг шумолеше под краката от снарядни парчета. Беше целият изровен от тях като от шарка.

Колко трупове ще се открият тук под преспите и развалините напролет, колко безследно изчезнали, ей такива като този, от когото Иван Авдеич свали раницата?…

— Другарю старши лейтенант — изведнъж се обърна весело Иван Авдеич към Синцов. — Лошаков води един фриц!…

Синцов се обърна и видя съвсем близо идещия към тях в здрача Лошаков, също тъй възрастен, както Иван Авдеич, но рядко за годините си разтропан войник — ординарец на командира на втора рота.

Дребният, кривоног Лошаков вървеше напред, а зад него на три крачки вървеше един много едър немец.

— Здраве желая, другарю старши лейтенант — Лошаков се спря и долепи ръка до ушанката. И немецът, спрял като по команда на три крачки зад Лошаков, също долепи ръка до кепето си.

— Защо водите пленника не отпред, а след себе си като крава на пазар? — попита Синцов.

— Ама аз не се боя от него, той сам ми се предаде — рече Лошаков. — Водя го отзад, за да не би да го убие някой в тъмното. Той има едра фигура, ако вървя зад него — няма да могат да ме видят.

Както винаги, Лошаков си правеше шеги и знаеше, че батальонният командир разбира това, но го правеше именно за да му обърнат внимание и после да разказват как е водил своя фриц.

— Немецът е командир, другарю старши лейтенант. Аз, вика, съм ротен командир!

— А кой ви заповяда да го водите в тила?

— Лейтенантът ми заповяда: щом, вика, фрицът е капитулирал лично пред тебе, лично ти го води. Кога друг път ще ти се падне такъв случай! Още повече, че немецът е снажен като Петър Велики.

— Офицер ли? — попита Синцов немеца.

— Кайн официр, кайн официр!^[1] — провикна се възбудено немецът. — Камерад…

— Ротен командир — рече Лошаков, като пресече немеца. — Сам си признава!

— Почакайте, Лошаков, оставете да чуя — рече Синцов.

— Камерад… — още веднъж повтори немецът и, види се, обхванат от надежда, че този път ще го разберат, заприказва бързо на немски.

— Их бин зелбст юбергелауфен. Хабе хойте рутфункзендунг гехьорт, хабе зелбст капитулирт… Их бин кайн официр, их бин батайон-шрайбер… Их вар, фрюер, митглид дер зоциал-демократишен партай… Их хабе капитулирт, нахдем их ди реде геносен Хелерс гохьорт хабе. Геносе Хелер фершпрах, дас ален, ди капитулирен, дас лебен ерхалтен блайбт…^[2]

Макар че немецът много бързаше да изкаже всичко, което по негово мнение може да му осигури безопасността, Синцов все пак, от петдесет думи схващайки една, разбра главното и го спря.

— Вартен зи. Вен зи капитулирен, алес гут. Геен есен^[3] — и се обърна към Лошаков. — Отведете го и кажете от мое име да го нахранят веднага.

Но на Лошаков не му се искаше така бързо да се раздели с батальонния командир, щом веднъж го беше срещнал.

— Разрешавате ли да попитам, другарю старши лейтенант, какво ви каза той? Потвърди ли кой е?

— Потвърди, потвърди — рече Синцов, като не желаеше да разочарова Лошаков. — Вървете… Много дърдорите…

Лошаков тръгна по-нататък, както по-рано пред немеца, а Синцов и Иван Авдеич след няколко крачки вече пред самия команден пункт видяха мършавата фигура на крачещия насреща им Завалишин.

— А аз отивах при тебе, смятах, че си още при Чугунов — рече Завалишин и като си свали очилата, грижливо изтри с кърпичката стъклата; едното от тях беше пукнато точно по средата.

— Хубаво, че си се досетил сам — рече Синцов. — Аз и без това исках да пращам да те викат. Ако там има още нещо във връзка със съединението, осигури като замполит каквото трябва! Ех, небръснат си! Поне за празника да беше…

— А как стана то, как стана то? — попита нетърпеливо Завалишин.

— Общо взето добре — рече Синцов. — Чугунов ще ти доложи. От полка няма ли нареждания: какво следва?

— Илин тъкмо седи на телефона, приказва с началник-щаба.

— Хайде, иди, и аз ще дойда — разбърза се Синцов.

Като влезе в мазето, той завари Илин да говори още по телефона.

— Ясно — Илин вдигна очи към Синцов и продължи да нанася знаци по картата. — И това е ясно… — Той направи още един знак. — Мене всичко ми е ясно… Слушам, да не се изтегляме до пристигането на артилеристите… Здраве желая!

— Е какво, лично ли им стиснахте ръцете, както аз на вас? — Той остави слушалката и силно стисна ръката на Синцов.

— Лично — рече Синцов.

— А своите не срещнахте ли?…

— Своите не срещнах, тоест имаше хора от бившата ми дивизия, но аз не ги познавам и те не познават никого от онези, които познавах.

— Обикновено нещо! — рече Илин. — Колко време е минало… Вас са ви ранили в началото на декември. Всичко оттогава се е променило. У нас в началото на декември беше още Тараховски…

— Какво ново има при вас? — попита Синцов.

— Сега ще доложа. Разкажете все пак как се съединихте?

И когато Синцов му разказа колкото може по-кратко, Илин ядосано изпъшка:

— Ех, не се досетихме ние за знаме! И ние да бяхме направили знаме, и да им го предадем. Седемнайсет денонощия се готвихме за това, а не се досетихме!

Това, че полковият комисар беше взел знамето, не на прави особено впечатление на Илин. А че на, Шейсет и втора бе приготвила знаме, а ние не — го ядоса. Той беше ревнив към такива неща.

— И тъй, какви новини има? — попита Синцов, като сядаше до масата.

— Много новини — рече Илин. — Ето, гледайте къде ни е заповядано да излезем тази вечер през нощта. — Той прекара с молив наляво и напред зад чертата, която довчера означаваше на картата предната линия на противника. Моливът мина през вчерашните позиции на съседния, Цветковия полк, и се спря на два километра по-далеч.

— Така — рече Синцов, изненадан от бързината на събитията. — А Цветков къде ще отиде?

— Цветков засега е още тук, където излизаме ние. А ще отиде още по-надясно — ще ни даде своя участък и ще излезе извън картата, по-близо до Волга. Както и ние, ще извие сега фронта решително на север.

— Да, далече се е придвижил днес Цветков — рече Синцов.

— Той пръв се е съединил с Шейсет и втора — рече Илин. — Почти един час преди нас. Когато от вас дойде връзката и съобщи, че сте се съединили, вече и Чернишов (Чернишов беше новият началник-щаб на полка), и Туманян — всички бяха чучнали на главата ми. Как тъй Цветков се съединил, а вие още се маете?! Така че нямахме късмет да се отличим в дивизионен мащаб! А вие сигурно сте помислили…

— Какво не си мисли човек!… — сърдито рече Синцов, защото действително си бе мислил такова нещо там, когато се бяха съединили, и сега, със задна дата, това не му беше много приятно.

— Нищо — рече Илин, — нека Туманян страда поради Цветков, но в полкови мащаб ние така и така сме първи. И изобщо сега вече навсякъде са се съединили като гребен — зъб в зъб. Сега главната грижа на началството е да има колкото може по-малко бъркотия — съгласуват кой къде да излезе.

Синцов не отговори. Подпрял с ръце главата си, той мълчаливо гледаше картата, като бавно осъзнаваше онова необикновено нещо, което беше станало в края на този кратък зимен ден. Необикновеното се заключаваше в това, че вече нямаше немци пред неговия батальон. Отпред имаше свои. Чак до Волга. А немците, след като бяха отрязани, оставаха сега вляво и дясно от този провлак. И сега в настъпилия мрак и тук, при нас, и там, в Шейсет и втора, сигурно навсякъде възвиваха части: едни с фронт на юг, срещу немците, останали в централната част на Сталинград, а други с фронт на север, срещу онези, които бяха заседнали в района на заводите. Тяхната дивизия възвиваше на север. Това личеше по прокарания от Илин маршрут върху картата.

— А на нашето място ще дойде щабът на артилерийския полк — рече Илин.

— Ясно! — Синцов не откъсваше очи от картата и мислеше за друго. — Че пътят, по който ще се движи батальонът към новото място на съсредоточаване, ще минава през моста, отдавна познати му от същия този лист от картата. Само че тогава всичко беше обратно: оттук настъпваха немците, а нашата дивизия се отбраняваше от другата страна.

— Какво гледате, аз всичко отбелязах!

— Почакай — рече Синцов. Да, ето, предполагаха, че тук се намира щабът на немската дивизия. А тук беше щабът на немския полк, който действуваше против неговия батальон. А ето тук се намираха немските артилерийски позиции и той много пъти беше подавал до нашите артилеристи заявки за огън по тях.

— Пунктът за съсредоточаване е до този знак — рече Илин, — в района на развалините. Там сега е трети батальон на Цветков, но той ще отиде надясно.

— Районът на развалините — рече Синцов. — Ама ориентир намерили! Тук навсякъде наоколо е район на развалини… Хубаво, ще го намерим.

Той потършува във военната си чанта и измъкна една малка, стара, с ръка рисувана схемичка на трите къщи и граничещите с тях улици, дето някога се беше сражавал батальонът му, и сложи схемичката до картата. Кръстчето на картата беше съвсем близо до тези места.

Той каза на Илин това и добави:

— Дявол го знае, дали защото по-рано съм воювал от другата страна, в Шейсет и втора, днес имам чувството, че сякаш сам съм се срещнал със себе си.

— Да, може да се каже, че ти е вървяло и там, и тук — рече Илин.

— Върви ти, когато през цялото време воюваш в една част, ето кога ти върви — рече Синцов и като почувствува, че е нанесъл с този отговор незаслужена обида на Илин, а заедно с него невидимо и на всички други другари от батальона, додаде: — Разбира се, аз сега се радвам, че съм заедно с вас. Но защо да крия, отначало, когато от болницата не попаднах на старото място, тъгувах.

И всичко, което каза, беше истина — и първото, и второто, и третото.

— Изобщо така е — съгласи се Илин, макар да беше засегнат, но добре разбираше, че разговорът си е разговор, а все пак след седемнайсет дни боеве батальонът дето служеха, беше вече за Синцов девет десети от белия свят. Това е за него настоящето, а всичко останало, колкото щеш си спомняй за него, е минало.

— Левашов не е ли дохождал? — попита Синцов.

— Не.

— Дори чудно.

— Доколкото разбрах от телефонните разговори — рече Илин, — той почти целия ден е бил при Зирянов.

Зирянов, лейтенантът от наказаните полковници, назначен през първото денонощие на настъплението за заместник на Синцов, от десет дни вече командуваше съседния батальон, а преди три дни получи направо чин капитан.

— А защо е целия ден при Зирянов? — попита Синцов.

— Ами че Зирянов от сутринта хлътна в чувал, беше в тежко положение, докато Цветков не се измъкна напред.

— На Цветков днес му върви — рече Синцов.

— Чакай — сети се Илин, — най-интересното не ти казах! Чернишов, когато ми телефонираше, ме осведоми, че имаме нов заместник по строевата в дивизията. И знаеш ли кой?

— Кой?

— Твоят шурей, Артемиев. Седя, седя в нашата дивизия и дочака.

— Той ще се радва — рече Синцов.

— А какво ще прави? — отвърна Илин. — Всички, преместени от щабна на строева служба, до един казват, че се радват. Кой се радва, кой не се радва.

— Значи, сега ще служа под началството на роднина… В мирно време не беше редно — усмихна се Синцов. — Щом научеха: единият — тук, другият — там!

— Сега е война, сега не се съобразяват с това — рече Илин. — А в краен случай — той се разсмя, — нека го преведат, където искат, но ние няма да те пуснем от батальона дори за повишаване.

И голямата искреност на Илин, който не обичаше твърде да хвърля думите си на вятъра, зарадва Синцов до дъното на душата.

Илин, който беше получил за боевете чин лейтенант, сега, каквото и да се случеше, беше безспорен кандидат за батальонен командир и сам добре го знаеше. И все пак каза това. На Синцов изведнъж се стори толкова отдавнашна онази първа вечер, когато дойде в батальона, и първото му запознаване с хората, от които двама — Лунин и Оскин — не са вече живи, двама — Богословски и Караев, са в болницата, а останалите — Илин, Завалишин, Рибочкин, Чугунов, Харченко — и сега са на предишните си места и воюват с него и с другите, и със старите, и с новодошлите, в сравнение с които той самият е вече в батальона стар командир. Загубите са си загуби, но батальона все пак не можеш да убиеш! Първи или не първи, днес те все пак се съединиха с Шейсет и втора, това не може да се отрече!

— Ех, Илин! — рече Синцов, като ставаше от масата и се поддаде на порива на обхваналото го чувство… — Ех, Илин! — повтори той още веднъж и сложи ръце върху тесните, мършави рамене на Илин.

— Какво?

— Нищо, просто се радвам, че служим заедно и че доживяхме до този ден.

И като пусна раменете на Илин и си тури ушанката, рече:

— Аз ще взема разузнавачите и лично ще мина пръв по маршрута на движението. Местата са ми познати. А после ще ти пратя водачи.

— Но аз вече извиках тук всички командири, освен Чугунов. Предчувствувах, че ще трябва да им се поставя задача по изместването. Скоро ще дойдат — рече Илин. — Няма ли да останете?

— Щом е така, ще остана, докато дойдат. — Синцов седна, без да си сваля ушанката. — А ти после довърши тук, всичко събери, не оставяй нищо от домакинството и да няма изостанали и заблудени. Вземи върху себе си тая работа.

— Всичко е ясно — рече Илин, — само че, за съжаление, не останаха много неща за прибиране.

Той въздъхна кратко, и тези негови думи, и кратката въздишка внесоха в разговора им оная отсенка на горчивина, без която не можеше да има справедлива преценка на работите, станали в батальона. Колкото и забележителен да беше днешният ден и колкото да ги приближаваше той до окончателната победа тук, в Сталинград, утре батальонът отново трябваше да воюва, а оставаше все по-малко с какво да воюва, и днешният ден също беше си казал своята смъртоносна дума.