Константин Симонов
Хората не се раждат войници (26)

Четвърта глава

Сутринта наистина се проясни. Суворов и майка й отидоха в завода още по тъмно, а Таня остана и още спа и спа, и се събуди от това, че през прозореца право в очите й светеше слънцето.

Стана, пи топъл чай от чайника, завит както винаги в парцали, покрит отгоре с възглавница, и изяде „ударната“ поничка, която майка й все пак, значи, беше донесла от завода; не беше й я пъхнала в ръцете вечерта, за да не се препират, а сутринта й я беше оставила.

Сега, когато седеше сама в тази стая, Таня помисли за заминаването си. Пред себе си имаше почти две седмици отпуск, а после майка й пак щеше да остане сама. Още в първия ден след пристигането си, когато майка й се миеше в стаята в легена, тя се бе уплашила от нейната мършавост. През всичките тези дни насила я караше да се храни по-добре, отваряше донесените консерви… вчера ги получи по атестата. Е, а после? Ще си замине и какво ще стане по-нататък? Ще й праща паричния си атестат? С пари сега не можеш да купиш много… Майка й все я успокоява, че имало хора, които живеят по-лошо. Може и по-лошо, но най-лошо е, когато човек остане сам… Да, трябва още днес, преди да е заминала, да отиде на битпазар и наведнъж да смени срещу ориз за майка си всичките неща, които й беше дал Артемиев. Инак, остави ли, майка й може и да не отиде; няма да си дояжда, а нещата ще пази, ще реши: „Когато Татяна дойде другия път, тогава ще ги сменим.“

Таня извади изпод кревата раницата, която не беше пипнала нито по пътя, нито тук, развърза я с въздишка и взе да вади нещата. В нея имаше за зимата само един син жакет от шевиот с пола, съвсем нов, необличан. „За него сигурно ще дадат много“ — помисли си тя. Всичко останало беше лятно: пантофки, сандалети, две басмени рокли, две поли и още една рокля — копринена, без ръкави и с деколте.

Таня си спомни как Маша й разправяше, че те със Синцов научили за войната още щом слезли от влака в Симферопол.

„Носела ги със себе си за отпуската, просто нищо не е обличала нито веднъж“ — помисли Таня за Маша с онова вече привично отношение към хорската смърт, с което живееше отдавна.

Почна да туря нещата обратно в раницата, но когато взе в ръце копринената рокля и пантофките, спря. Поиска й се да се види в тая рокля, макар и омачкана. Струваше й се, че не е обличала рокля от времето преди войната, макар това да не беше истина. Там, в Смоленската конспиративна квартира ходеше именно в цивилно облекло и имаше една дори елегантна рокля, с която отиваше да танцува в немския офицерски клуб, а веднъж отиде на имен ден у съседа на Софя Леонидовна и танцува с племенника на този съсед. Шурик — с полицая, когото после помогна да убият.

Но при все това нямаше чувството, че там, в Смоленск, е ходила с рокля. Тази рокля беше там като службата, като чужда кожа. Тогава тя с омраза мислеше за нея и най-силното й желание беше да попадне отново в гората, в бригадата… Затова сигурно стана тогава онова, изведнъж, с Дегтяр, защото много се беше измъчила там като нелегална, свила се бе на топка, беше сякаш повита в пелени… А когато се върна в отреда, прищя й се да се изправи, да движи ръце и крака, да се усмихва, да пее, да обича хората и да им казва, че ги обича. А беше лято, август, такова топло слънчево време, и нощите бяха тъй хубави…

И още при първата задача тя отиде тъкмо с Дегтяр, за когото в бригадата казваха, че нямало на света по-безстрашен и по-късметлия човек. Сама видя в тази акция, когато вдигнаха моста, колко безстрашен е и разбра също, че е късметлия, защото когато немците след взрива обсипаха гората с мини, едно огромно парче сряза като с нож фуражката му, но му направи само повърхностна рана по главата. Наистина, кръвоизливът беше силен, тя дълго се мъчи тогава с превръзката му…

А после те се оттеглиха по-навътре в гората и нощуваха там, тъй като не успяха да стигнат до базата. И дори се къпаха през нощта в едно горско поточе и поизмръзнали малко, седяха, отделени от другите, на склона над поточето, двамата с Дегтяр. Тя го питаше не го ли боли главата, а той се смееше, загдето го пита, и се смееше над раната си, и казваше, че я обикнал през този ден веднъж завинаги и сега за нищо на света няма да изхвърли любовта си от главата.

А и на нея й се стори тогава, че го е обикнала за неговата дързост и за красотата, защото той беше красив, и загдето той така се смееше над раната си и дори не изохка, докато тя я зашиваше, само пушеше и питаше: „Е, как е там, докторе? Моля шевът да бъде равен като на машина…“

Да, Дегтяр попадна в живота й през такова време, веднага след нелегалния живот, когато тя изведнъж бе останала като без ум в главата си — щастлива, безразсъдна и безкрайно доверчива към всички свои. Дори й се искаше да скача, когато вървеше през гората; искаше й се, вирнала глава, да гледа небето; искаше й се да застане до някоя брезичка и да търка буза о нея.

И не стана нужда тогава той да я скланя, както после разправяше, когато се хвалеше, че за една вечер я бил склонил. Не е истина, тя сама се беше съгласила. И всичко знаеше, и не затваряше очи пред нищо, когато беше с него оная нощ.

Ето как беше в действителност. А после тя му каза, че не иска всички да знаят и той каза „разбира се“. И когато се върнаха в базата, тя още два пъти ходи с него и нощуваха в гората, а после бяха заедно на още една задача и отново нощуваха. А после той отиде на задача сам и тя се вълнуваше какво ще стане с него, и той се върна едва след шест дни, когато всички вече смятаха, че е хванат, и тя го видя отдалеч, и той я видя. Тя ходи в полунощ там, където той можеше да дойде, но той не дойде, и тя помисли, че е уморен и спи след задачата, и се укори, загдето му се е разсърдила. Но той не дойде и на следната нощ, а на третия ден, когато я срещна, й кимна, като че не е имало нищо. А вечерта при нея дойде една жена от бригадата, хубава, дори много хубава, само че твърде добра към мъжете, както казваха за нея, и рече:

— Знаеш ли, вчера Дегтяр беше при мене. Аз се досещах за тебе и го попитах: „Защо дойде?“ А той казва: „Аз имах работа временно с нея. Хванах се на бас с Дутиков за нея, че тя съвсем не е непристъпна — ако поискам, ще бъде моя още първия път, когато останем двамата…“

Таня познаваше отдавна този Дутиков и не го обичаше още с идването си в отреда преди нелегалността. Той беше нечист, макар и храбър човек, и още тогава се увърташе около нея. И когато жената й каза, че Дегтяр се хванал на бас тъкмо с Дутиков, това я накара с мигновен ужас и сменило ужаса тежко равнодушие да повярва, че всичко е било така, както казваше тази жена. Само че защо й разказваше тя?

— Защо ми разказа това? — попита я Таня.

— Жал ми е за тебе. Не искам напразно да страдаш за него. Не ми се сърди.

— Не ти се сърдя! А къде е той сега?

— Не знам — рече жената.

И Таня отиде да търси Дегтяр. Той я видя отдалеч, но се престори, че не я е забелязал, и влезе в землянката, където живееха мъжете. Тя ходи един час около тази землянка и чака, защото не можеше да отложи разговора с него. И когато той излезе и вече не можеше да се преструва, че не я вижда, усмихнат й каза: „Здрасти!“ и й протегна ръка, тя също му протегна ръка, защото все пак той й беше боен другар и попита:

— Истина ли е, че всичко това е било бас с Дутиков?

Той разбра по лицето й, че е безполезно да лъже и призна неохотно: „Да, имаше май с него такъв разговор, но за малко ли неща ние, мъжете, се дърляме помежду си! Ти не обръщай толкова внимание.“

Искаше й се да го удари по лицето, но не го удари, защото все пак беше неин другар, а каза само: „Тогава, сбогом!“ — и си тръгна. Но той я настигна, хвана я отзад за ръцете, обърна я и изпълнен с вяра в себе си, бавно, със сила я притисна до себе си и се наведе да я целуне. И тогава, като изтръгна ръката си, тя го удари, макар да беше неин другар, колкото сила имаше, с ръба на дланта си по очите. И той стисна с ръка очите си и отскочи. А тя се обърна и тръгна, без да се обърне.

Сигурно тя беше някаква ненормална, не като другите, за които беше слушала и чела. Вече за втори път в живота й човекът, с когото беше живяла и когото мислеше, че обича, изведнъж бе станал за нея глупав и подъл и в душата й не бе останало в същата минута нищо към него. Вече не мислеше за него, и когато той се наведе към нея и я привлече към себе си, не почувствува нищо, освен болка в ръцете си там, където той ги беше стиснал, и неприязън към близкото му тежко дишане, което изведнъж й се стори нечисто.

Сигурно Дегтяр беше озлобен срещу нея, защото след няколко дни, когато тя случайно мина край него, чу как той, седнал до огъня, грубо се хвалеше пред другите мъже. Ето тогава Каширин го повика, за „да не дрънка“, а после повика нея и я попита. „Било ли е, или не е било?“, „А защо искате да знаете?“ — попита тя. „Ами затова, че ако е било, стига му, дето го насолих, ако не е било — ще го накажа.“ „Било е — рече Таня, — но няма да бъде вече. Можете да не мислите за това!“

А след седмица още, когато започна немското настъпление срещу гората, домъкнаха Дегтяр на шейна. Той беше в безсъзнание, с разкъсан от мина корем. Тя измъкна от вътрешностите му голямо колкото един пръст парче и скъсяваше, и зашиваше разкъсаните черва и правеше всичко, което само можеше, за да го спаси, но когато той, без да дойде в съзнание, умря от загуба на кръв, беше й жал за него просто като за другар, като за един от най-храбрите хора в бригадата. А после се заредиха един след друг смъртни случаи, и тежки ранявания, и операции, и всеки ден трябваше да отива от едно място на друго — цели две седмици. Докато не се изтръгнаха от обръча, беше истински ад и тя почти не си спомняше за Дегтяр, нямаше време. А после, когато настъпи отдих, помисли за него равнодушно, а за себе си — със закъснял яд; сега, когато този човек беше умрял, за станалото между тях нямаше вече кого другиго да обвинява, освен себе си.

Спомените никога не са толкова далечни, че да не значат нищо. Дори онези от тях, на които сякаш е бил поставен кръст, изведнъж дохождат пак и почват да значат нещо.

И това, че Таня отново си спомняше сега за Дегтяр, значеше за нея, че каквото и да е имала тя с мъжа си и с Дегтяр, то не й беше отнело потребността да обича и да прави щастие за себе си и за друг човек. „Да прави щастие“ — така не казват. Така казват само за чудесата. Какво пък, ето тя помисли за себе си точно така: да прави!…

Взе роклята и като я допря до себе си, постоя няколко минути пред окаченото на стената огледало. То беше странично крило от трикрилно огледало. Докато се гледаше в него, спомни си как Суворова й бе казала, че го е отчупила от трикрилното огледало там в Ростов. „Отчупих го и го пъхнах в куфара, мислех, че ще се гледам в него…“

Като допря до себе си роклята, Таня пресметна колко ще трябва да скъси полата и колко да я стесни в талията. Сякаш действително се канеше да направи това.

Като се усмихна в огледалото на харесалата й синичка шарка и на своята собствена женска глупост, тя сгъна роклята на две и още веднъж на две, пъхна я заедно с пантофките в раницата и взе да се стяга за битпазара: облече памуклийката и се забради с майчината си кърпа, за да не отиде на битпазар в униформа.

На вратата силно се почука.

— Влезте!

В стаята влезе един летец с ниско, до глезените запретнати високи ботуши и шлем с дълги, мятащи се като на ловджийско куче уши.

— Търся военната лекарка Овсяникова — рече с акцент летецът, като гледаше Таня така, сякаш тя в никакъв случай не можеше да бъде военната лекарка Овсяникова.

— Аз съм — рече Таня и смъкна от главата си кърпата.

— Тогава да се запознаем! — Летецът й подаде ръка. — Мансуров.

Той беше слабичък, черничък, съвсем млад, с квадратчета на младши лейтенант върху сините петлици на шинела. „Навярно е пет-шест години по-млад от мене“ — помисли Таня. Тя чакаше какво ще стане по-нататък и никак не можеше да си представи защо е дошъл този летец-узбек при нея. Завчера Малинин й каза, че една войскова част, поела шефство на завода, също иска тя да им говори. Може би той иде оттам, от тези шефове?

— Ако искате да летите с нас утре в шест часа сутринта, елате в щаба на окръга — каза летецът. — В другиден ще ви закараме в щаба на Донския фронт, а оттам вече сами ще се доберете.

— Почакайте — рече Таня. — Аз нещо не разбирам добре. — През главата й мина, че всичко това, взето заедно, е Серпилиновият отговор на нейното писмо, но тя пропъди тази мисъл, която твърде много приличаше на чудо.

Летецът се разсмя на учудването й.

— Във военно-санитарното управление на окръга регистрирана ли сте?

— Регистрирана съм.

— Ние занесохме там повиквателното на ваше име от началник-щаба на трийсет и първа.

— От Серпилин — възкликна Таня.

— Не го познавам по име. Командирът на въздушния кораб вчера лично предаде в ръцете на началника на военно-санитарното управление писмо и каза, че ако има решение да ви изпратят, утре може да ви вземем: караме три самолета от завода. А бригадният военен лекар му каза, че когато ви повика и поприказва с вас, тогава ще заминете. А командирът на кораба взе в общата част адреса и ми заповяда още сутринта да ви намеря и да ви съобщя, че има документ за вас при бригадния военен лекар.

— Много ви благодаря — рече Таня и силно стисна ръката на младши лейтенанта. — Как можахте да ме намерите?

— Все някак по малко се ориентираме и във въздуха, и на земята — засмя се младши лейтенантът — още повече, че аз съм се родил тук на Бешагач. Баща ми и майка ми живеят наблизо. Как мислите, ще успеете ли да отлетите с нас? — попита той весело. Мисълта, че с тях ще лети тази млада жена, го радваше.

— Разбира се, с вас! — рече Таня, без дори да помисли как може да направи всичко това за един ден и какво ще стане с майка й, когато научи. — Къде отивате сега, към центъра ли?

— Към центъра.

Таня погледна под око раницата и я натика под кревата.

— Ще вървим заедно. Аз още сега ще отида право в санитарното управление.

Тя свали памуклийката и без да се стеснява от младши лейтенанта, без дори да мисли за него, взе от стола рубашката, облече я, облече шинела и се препаса.

— Излезте, аз след вас.

Таня се забави още минута, погледна се за малко в огледалото, провери дали са у нея документите и като затваряше вратата, отново, вече не бегло, както първия път, а с натежало сърце помисли за майка си и за това, как утре вечерта, когато самолетът ще лети нейде далече-далече оттук, майка й след смяната ще се върне в тази стая и ще легне на своя креват сама.

В двора стояха летецът и хазайката Халида, която сърдито му говореше нещо бързо-бързо на узбекски. Лицето на Халида беше тъй гневно, тъй пребледняло, каквото Таня не беше го виждала никога, а летецът изглеждаше смутен и покорен, не отговаряше нищо, само стоеше, и кимайки, повтаряше: „Хоп-хоп“ — съгласяваше се с онова, което му казваше Халида. Таня вече знаеше тази дума „хоп“.

Щом зърна Таня, Халида се възви от летеца и гальовно, както винаги, й се усмихна. И лицето й отведнъж стана пак такова, каквото беше винаги — спокойно и тъжно, въпреки усмивката.

— Много ми се кара, че съм дошъл да ви взема — рече летецът, когато излязоха с Таня от двора, — каза ми, че не е трябвало да идвам, казва, че не е трябвало да ви отнемам от майка ви. Голяма беда съм бил донесъл в къщата ви, лош гост съм бил. „Шум кадам“ — така казват у нас старите хора.

Таня само въздъхна — какво можеше да каже на това? После попита:

— А вие познавате ли я?

— Разбира се, познавам я, ние с нея сме от една махала. Ако в нашето семейство има сватба, ние ще я поканим, а ако у нея има сватба, тя ще ни покани. Жената на по-стария чичо на майка ми е сестра на нейния чичо. — Той се разсмя. — Ние, узбеките, имаме изобщо твърде много роднини, старите хора зачитат всички, никого не забравят.

Вървяха по една тясна уличка на Стария град. По едната страна, в сянката, още лежеше сняг, а по другата, край яркочервеникавите от слънцето дувари, тичаше надолу весела нечиста снежна вода и узбекските момчета, клекнали над нея в окъсани, стари, разтворени на голите гърди халати, ту тласкаха водата напред с пръчки, ту правеха язчета и я разделяха на дребни ручейчета.

— Виж какви мираби! — рече летецът и се разсмя.

И Таня, макар и да не разбра тази дума „мираби“, също се разсмя и запречи с ботуша си ручейчето, като гледаше как водата се пени и тича над ботуша. Радваше се при мисълта, че Серпилин е получил писмото й и не е забравил за нея, че летците не са оставили писмото ей тъй в санитарното управление, а са дошли да я вземат. И всичко това в такъв топъл слънчев ден! Тя ще отлети утре на фронта, при Сталинград. Какво може още да иска? Ако не беше мама…

— Какъв е тоя орден на вас? Да не сте воювали на нашия фронт? — попита младши лейтенантът. Той забеляза ордена, когато Таня обличаше рубашката, забеляза го и се зачуди: орденът „Червено знаме“ беше изобщо рядък, а още повече у една жена.

— Не — рече Таня, — аз бях при партизаните. А вие кога сте тръгнали от Донския?

— Преди три дни. Нощувахме в Актюбинск и тук сме втори ден.

— Как е там?

— След десети, когато те отхвърлиха ултиматума, всеки ден от хиляда дула бият по тях. Земята трепери, сега вече не им остава много живот. Когато отлетяхме, последното им летище беше под огъня на артилерията. Сега само с парашути ще им хвърлят, а това е вече лошо. Но боевете са още тежки.

Младши лейтенантът имаше голямо желание да направи впечатление на тази млада жена с ордена „Червено знаме“, но той нямаше защо особено да се старае. Таня го слушаше тъй жадно, че дори няколко пъти се спря пътьом, а после, вече в трамвая, през цялото време се провираше близо подир него, за да не изпусне нито дума. Целият му разказ за Донския фронт — и за попадналите в обкръжение немски армии, и че фашистите няма къде да се дянат, и че ние събаряме по трийсет техни юнкерса на денонощие — всичко това, макар и да беше вече известно от бюлетините, така, право от устата на човек, току-що долетял оттам, все пак изглеждаше ново и чудно.

Те слязоха от трамвая и се разделиха с младши лейтенанта пред входа на санитарното управление. По лицето му се виждаше как й желае сполука.

— Вие не им отстъпвайте там. Командирът на кораба лично им предаде писмото и поиска да му се разпишат на плика.

— Добре, няма да отстъпя, утре в шест ще се видим — обеща Таня и като отваряше вече тежката врата, му помаха с ръка.

Началникът на санитарното управление го нямаше, а неговият заместник, при когото Таня беше ходила вече веднъж, на втория ден след пристигането си, казваше, че бил готов с радост да й помогне, но нищо не можел да направи: писмото било у бригадния военен лекар.

И едва след два часа, когато Таня почна да се бои, че днес вече нищо няма да стане и тогава пиши го загубено — ще трябва да се пътува с влак — бригадният военен лекар най-сетне се яви. Той мина по коридора; тя скочи, поздрави го и го помоли да я приеме.

Той я погледна под око в лицето, не се спря и нищо не отговори, но след минута я повика при себе си.

— Седнете — рече той. — Има писмо до мене от генерал-майор Серпилин. Той ласкаво се отзовава за вашия боен опит и моли да ви изпратим при него при първа възможност по регистрираната специалност. Не мога да го разглеждам като официално искане, но ако самата вие изразявате желание, мога да го уважа… Още повече че е на Донския фронт. — По лицето на бригадния военен лекар се появи нещо подобно на усмивка. — Заповядах да донесат документите ви. — Той потупа с ръка по тях. — Вие се числите в отпуск по болест, на първи февруари следва да се явите на комисия, където след понесената от вас операция могат да ви демобилизират или да ви признаят за ограничено годна…

— Каква ограничено годна съм аз?! — рече Таня. — Аз съм годна! И моята операция мина знаменито. Аз самата като лекар все пак разбирам!

— Че сте лекарка, знам — рече бригадният военен лекар, като сърдито тупна с длан по документите. — Но смятам все пак за необходимо още веднъж лично да ви съобщя, че имате право до преосвидетелствуването да си бъдете в отпуск по болест и да не приемате никакви назначения. — И без да й даде да възрази, попита: — И тъй, да ви пишем ли заповед?

— Благодаря, другарю бригаден военен лекар!

Той приближи до себе си писмото на Серпилин, написа върху него с червен молив резолюция и натисна звънчето, прикрепено към масата.

Влезе стар мършав интендантски техник.

— Напишете й заповед — рече бригадният военен лекар. — А вие идете с интендантския техник. Желая ви щастие в боя!

Той стана и подаде ръка. Другата ръка я нямаше, маншетата на рубашката беше подгъната и зашита под лакътя. Когато се сбогуваше с Таня, той не каза ни „завиждам“, ни „бих желал да бъда на ваше място“, никакви други ненужни думи, които понякога в подобни случаи обичат да казват хората.

След час Таня вече показваше на пазача при завода своя временен пропуск, който Малинин беше наредил да й напишат „Онзи ден ми го писаха, а ето че вече не ми е нужен, отивам за последен път“ — помисли тя.

Пазачът й беше познат. Два пъти вече беше говорила с него през време на дежурствата му. Наричаха го чичо Миша и беше възрастен, над петдесет. Но въпреки това бяха го взели на фронта и едва наскоро се беше върнал от болницата със скъсен пет сантиметра крак.

Като подаде пропуска, тя не се сдържа и каза на него пръв, че утре отлита за Сталинград.

— Я гледай, за Сталинград! — рече пазачът. — Е, бъди здрава. — И без да бърза й протегна ръка, а на лицето му беше изписано сякаш: „Виждам, че се радваш, а дали ще се върнеш оттам, нито ти, нито аз, никой не знае…“

И Таня, прочела това на лицето му, сама за първи път през деня си помисли, че могат да я убият.

В леярната кипеше трескава работа: бързо готвеха за отливка пръстените форми, за да не спират конвейера. Таня дълго не можеше да се приближи до майка си, а наблюдаваше отдалеч как трескаво работят тя и другите жени, за да приготвят последните пръстени форми. И чак когато почнаха да изливат метала, майка й се отдръпна заедно с другите жени настрана, седна на една купчина шлака, уморено обърса с опакото на ръката лицето си и когато си сваляше ръката, я зърна.

— Отдавна ли си тук?

— Не, отскоро.

— Защо си дошла? Вчера каза, че ще идеш на битпазар…

— Пак ще ида. Дойдох при тебе за малко…

— Какво има?

През половината час, докато гледаше как майка й и другите жени работят, Таня на няколко пъти различно обмисля как отдалеч да почне да обяснява на майка си, че утре трябва да замине на фронта. Но сега всичко отведнъж изхвръкна от главата й.

— Мамо, утре в шест часа сутринта заминавам, тоест отлитам на фронта.

Майка й не отговори нищо, само прекара пак опакото на ръкава си по челото и очите, и като свали ръката си, я погледна учудено, сякаш се бе събудила от сън, и не можеше да разбере какво става.

— Не ми се сърди, мамо — каза Таня. — Генерал Серпилин чрез санитарното управление ми е изпратил повиквателно. И утре отлита самолет право там, в Сталинград.

Майката скръсти ръце на гърдите си, обхвана зиморничаво едната с другата, и притворила очи, няколко пъти лекичко, мълчаливо се полюшна от едната на друга страна — или не можеше да разбере какво става, не можеше да овладее чувствата си, или просто усети такава слабост, че й се зави свят.

Таня седна разтревожена и се притисна с рамото си до нея.

— Ех, мамо…

Все още без да отваря очи, майка й пак се люшна. После отвори очи, обърна към Таня изцапаното си от пръст и сажди лице и попита:

— Не може ли в други ден?

Таня обясни, че не може, че самолет ще има само утре, а после няма да има, и тогава ще трябва дълго да се прехвърля от влак на влак дотам.

Майка й ситно закима с глава и рече:

— Да-да. Естествено. Разбирам…

Но макар че каза „да“, „естествено“, „разбирам“, всичко това се отнасяше до външния ход на нещата: тя разбираше, че утре ще има самолет, а в другиден няма да има, и разбираше, че с влака ще трябва да се пътува дълго и с прехвърляния, и че това няма смисъл. Но другото, най-важното, тя все още не разбираше. Не разбираше как е станало така, че утре по това време тя пак ще остане сама, а Таня тук, в Ташкент, няма да я има вече. А кога ще дойде пак и ще дойде ли, това никой не можеше да каже, защото никой не знаеше.

— Хей, Ивановна! — извика й една от жените.

Те всички вече бяха станали и бяха тръгнали към другия край на цеха в отделението, където трябваше да приготвят пръст за ново стопило.

— Ида! — викна майката и стана от купчината шлака, изправи гръб с такова трудно, старческо движение, че всичко вътре в Таня трепна.

— Мамо, аз ще отида на битпазар и ще се опитам предварително да взема продуктите по атестата, а после ще намина да те взема, съгласна ли си?

Майката кимна мълчаливо и тръгна.

— Мамо — настигна я Таня. — Само не ми се сърди.

Майката се обърна, погледна я и рече с равен глас, изпълнен със скръб, при която човек вече няма сили нито да вика, нито да плаче:

— Не ти се сърдя… защо да ти се сърдя… ти ме лиши от живот. — Обърна се и тръгна.

Таня я изпроводи с поглед и преди да излезе, няколко минути стоя замаяна на едно място. Тя все още търсеше в себе си отговор на последните майчини думи, търсеше и не намираше, защото отговор на тези думи нямаше и не можеше да има.

В заводския двор двама юноши, узбек и русин, караха по релсите тежка вагонетка с железни отпадъци. Узбекът погледна Таня, обърна се към русина и му каза нещо за нея. Руснакът също се обърна и я погледна.

— Елате още веднъж в нашето общежитие! — викна той. — Купихме нови тръби, вчера за първи път свирихме!

Таня не отговори нищо, само се усмихна и помаха с ръка.

Когато тя беше в общежитието, момчетата, евакуирани от ленинградския ФЗУ, се оплакваха, че директорът на завода не искал да им купи духови инструменти. Там, в Ленинград, те имали оркестър, наистина от този оркестър били останали само четирима, другите загинали, но желаещи момчета имало много в завода. Оплакваха се не просто така, а нарочно, за да го хване срам пристигналият заедно с Таня Малинин пред другарката от фронта, загдето двамата с директора все още само обещават да купят инструменти на момчетата.

„Значи, все пак са им купили“ — помисли Таня. — И си спомни, че трябва да се сбогува с Малинин. И не само да се сбогува, но и да му каже за майка си. Какво да му каже за майка си самата още не знаеше. Но трябваше да се направи нещо, за да не страда майка й толкова тежко, макар да не знаеше какво може да направи Малинин, пък и едва ли можеше той нещо да направи.

В парткома Малинин го нямаше. Отначало казаха, че ще дойде скоро, а после се сетиха, че днес имало събрание в инструменталния цех и той е там. Таня отиде в инструменталния, но събранието беше вече свършило, а за Малинин казаха, че е в първи механически цех. Тя отиде в другия край на заводския двор, в първи механически цех. Но и там го нямаше вече — идвал и си отишъл.

Като реши да го потърси вечерта, щом дойде да вземе майка си, Таня зави към заводската порта и веднага го видя. Той вървеше бавно през двора, сигурно се връщаше в парткома. Вървеше сам, оклюмал, като измъкваше тежко от калта плъстените си ботуши.

— Алексей Денисович! — повика го Таня, когато се изравни с него.

— Какво ще кажеш? — Малинин вървешком й мушна ръка и продължи да върви, като гледаше в краката си.

— Утре отлитам за Донския фронт, Алексей Денисович. Пратиха ми повиквателно. Самолетът отива право в щаба на фронта и ме вземат.

— Е, какво пък, честито. — Малинин най-сетне вдигна очи към Таня. — Зарадва ли вече майка си?

— Казах й.

Таня го погледна в очите и Малинин, преди тя да свари да му каже нещо, разбра молбата й.

— Хубаво — рече той. — Всичко ми е ясно. Пиши й писма. Колкото и да се бавят, щом често пишеш, често ще идват. Аз вече трябваше да искам от някои да пишат в къщи, да не се правят на улави. Гледай такова писмо да не получи замполитът на твоята част.

— Какво приказвате! Ако пътувах с влак, щях още по пътя да й пиша.

— По пътя можеш и да не й пишеш. Излишни нежности.

— Аз често ще пиша на мама — рече Таня. — Само че вие също я подкрепяйте на първо време. Тя днес много… — Таня поклати глава, без да довърши.

— А как мислиш… — рече Малинин. — Тя може би целия си живот е градила на това, че ти няма да заминеш. Макар да си й казала, все пак се е надявала: току-виж не я вземат или я оставят нейде тук. Момиче е все пак, не мъж. Тя не е сляпа, вижда, че и тук също ходят лекари в шинели, не всички са на фронта… Пък и без шинели ходят. А ти изведнъж като с брадва: утре летя. И по лицето ти се вижда, че се радваш. И това е разбрала майка ти, не е по-глупава от мене. Мислиш, леко ли е?

Когато Малинин каза „и без шинел ходят“, на Таня й се стори, че му е дошло на ум за бившия й мъж.

— Алексей Денисович, беше ли при вас Колчин?

— Да не би да е дохождал при тебе след онази работа, да ти се е оплаквал? Нали така? Учудваш се, че съм отгатнал? А той ми е ясен като две и две четири. Страхува се да умре, а не умее да живее. Уплаши се, че ще открия кой го държи тук и с какво е заплатено това положение — затова е отърчал при тебе.

— А вие само сте го сплашили, нали?

— Че защо ще го плаша напразно — мрачно рече Малинин. — Мене за такива игри не ми остава време. А ти да не искаш да молиш за него?

— Не — рече Таня. — Просто си помислих: защо им е той там, на фронта?

— Ех, не! Тази мисъл не е права. Ще отиде на фронта — ще му намерят работа. А ако човек развие и публикува такава философия като твоята, много такива негодни ще се намерят: радвам се от душа, но се боя, че няма да бъде полезен: Нищо, ще бъде…

— Откъде се взимат такива хора — замислено каза Таня, сякаш още веднъж претегляше сега цялото си минало с този човек.

— Оттам, отдето всички. А такива като тебе откъде се взимат? — той се спря и я погледна в очите. — Откъде се вземат такива глупави жени, че се омъжват за такива мъже? Не откъде се е взел той, а откъде си се взела ти, такава глупачка?

— Наистина глупачка… — рече покорно Таня.

— За майка си не се бой — рече Малинин, като изминаха мълчаливо още няколко крачки. — Няма да я изпусна от очи. Напряга се тя, разбира се, свръх сили. Не само съвест, а и характер трябва да има човек, за да отиде недоял, след като е изкарал смяната си, да дежури около казаните и около хляба. Но какво да се прави? Чу ли каква история е станала при нас със завеждащата столовата, майка ти каза ли ти?

— Каза ми. Каза, че са й хързулнали десет години.

— Значи, нашите жени са я осъдили още преди съда.

— А скоро ли ще е делото?

— Не знам. Тя не е сама в тази работа. Хванали са още трима спекуланти, а нейния мъж днес свалили от влака. С манифактура. Той карал от Фрунзе захар, от тук — ориз, а от Москва — манифактура.

— Той наистина ли е майор? — попита Таня, като си спомни своята първа вчерашна догадка, че може да е същият оня захарен майор, когото тя беше видяла в Москва. Дори й се искаше да бъде същият, освен него други такива да няма на света.

— Наричал се майор — рече Малинин. — С него няма да се церемонят. Ще му откъснат петлиците, ще го изправят пред съда, ще му наложат най-голямото наказание, ще му го заменят с наказателен батальон — и хайде, воювай! Но тази стерва има деца. А децата трябва да се вземат в детския дом. И ще трябва да им се обяснява къде е майка им и къде е баща им и защо са ги направили сираци… а не може да не се направи това. Значи, утре заминаваш — решено е вече?

— Решено.

— Жалко. Исках утре още веднъж да те използувам. Сержантът, герой на Съветския съюз, Рахим Ахмедов, тукашен, от Ташкент, е пристигнал след раняването си на почивка и трети ден говори по заводите, съобщиха, че утре през почивката ще бъде при нас. Вероятно Юсупов, секретарят на ЦК, ще го доведе лично. Имах пред вид и ти да говориш на този митинг. Ех, нищо, върви! Ти сега, дето има една дума, си вече отрязан комат. — Малинин стисна силно ръката й, погледна ширналия се наоколо, залян с рядка кал заводски двор, и изведнъж рече: — Да беше ме взела със себе си на фронта, а?…

И в думите му имаше такава мъка и умора и такова изведнъж пламнало желание да замине на фронта, без да мисли за нищо, забравил всичко, да постави там живота си на изпитание и да изгори, ако потрябва, дори само за една нощ, но с трясък, а не със сажди, че Таня дори трепна от гласа му.

— Бих ви взела с удоволствие, Алексей Денисович — объркано рече тя, не виждайки какво изобщо може да се отговори на това.

— Ти би ме взела с удоволствие и аз бих дошъл с удоволствие — рече Малинин. — За нашите удоволствия ще помислим след войната. Бъди щастлива. — Той още веднъж стисна силно ръката й, обърна се и привел широки рамене, с ръце на гръб, тръгна към парткома.