Константин Симонов
Хората не се раждат войници (22)

Двайсет и втора глава

— А знаете ли какво ми каза Левашов за вас? — попита Гурски, когато останаха двамата със Синцов.

— Какво?

— „Поприказвай с батальонния командир, той е личност!“

— От какво е извадил това заключение?

— От това, че сте поискали да завземете тази в-височинка.

— Всички ние по своему сме личности.

— Между в-впрочем, на война с това не винаги се съобразяват.

„И лошо е, когато не се съобразяват“ — искаше да каже Синцов, но вместо това само сви рамене.

— А какво от ваше г-гледище е главното в командира?

— Смелост и справедливост — рече Синцов. — Останалото може да се изпусне.

— В какъв смисъл?

— В този смисъл, че за останалото не бива да му се връзва кусур.

— Е, да кажем, че е смел и с-справедлив, но е пияница?

— Оня, който е пиян, не знае истината за боя.

— А вие в много ли б-боеве сте участвували? — попита Гурски.

— Сметнете сам — рече Синцов. — Една година и половина война, от тях четири месеца в болниците, три — в курсове, останалото — на предна линия.

— А не желаете ли по-п-подробно да кажете?

— По-подробно е дълго — рече Синцов.

В боеве, не в боеве… Ако се изберат от цялата война само онези часове, когато е бил в боя, няма да се събере и месец. Но как да се смята това? Пред боя, в боя, след боя?… Къде е тук границата, ако понякога очакването на боя хаби повече нервите, отколкото самият бой? А след провал, когато всичко отива по дяволите, такъв камък тежи на душата, че ти се струва по-добре да не си живял! Намерил какво да пита: в колко боеве?… Всичко на всичко в един, само че той още не е свършил. Куршумите ли да брои, или снарядите, които са паднали наблизо. Може да броиш, ако си дошъл на фронта за един ден. Тогава и парчето от снаряд, което е паднало наблизо, хората прибират в джоба си…

— Е, добре, няма какво да се прави с вас. — Гурски погледна млъкналия Синцов и извади бележника си. — Т-тогава хайде п-подробно за днешния бой…

Като отговаряше късо на въпросите на Гурски, Синцов разбираше, че ако си разменяха с Гурски местата, и той сигурно би питал същото. За минута, докато отговаряше на въпросите, в душата му прошава нещо старо, което му напомняше за него самия, прошава и се изгуби. Той вече не можеше да си представи, че е човек, който разпитва другите хора как воюват.

— А сега един личен въпрос — рече Гурски, като затвори бележника. — Какво е с-станало между вас и Люсин?

— А какво ви каза той? — попита Синцов и внимателно го погледна. Значи, Люсин е казал на Левашов едно, а на този друго.

— К-каза, че вие сте мерзавец.

— Повярвахте ли му?

— С-свикнал съм да си съставям собствено мнение — рече Гурски. — Затова и ви п-питам какво е с-станало. З-защо сте го изпъдили?

Синцов обясни. Макар че не му се искаше да обяснява.

— Не изглежда т-такъв — рече Гурски. — Той изобщо не е с-страхлив.

— А аз не казвам, че е страхлив.

— Ч-чуйте — рече Гурски, — нали вие отдавна се познавате, той ми разправяше…

— Не се интересувам какво ви е разказвал той за мене — пресече го Синцов.

— Аз п-питам, защото не му п-повярвах твърде…

— Щом не вярвате на човека, защо пътувате с него? — отново го пресече Синцов.

— Очевидно, п-проявявам свойствената си безпринципност по второстепенните въпроси.

— Добре, нека не дъвчем едно и също — рече Синцов. — Не знам как постъпвате вие, но аз, когато мразя някого, правя това мълчаливо.

— Понякога изведнъж ми се струва, че той д-далеч ще отиде — замислено рече Гурски, сякаш обсъждаше този въпрос вече не със Синцов, а със самия себе си. — Гладък м-момък. Н-нийде няма да се закачи. Напълно възможно е някога да работя и п-под негово ръководство.

Синцов не отговори нищо.

— Не искате ли да п-приказвате на тази т-тема?

— Не искам.

— Тогава да п-променим. Въпрос като на бивш журналист: водите ли дневник?

— Не — рече Синцов.

— З-защо?

— А вие не сте ли чели съответната заповед?

— Четох я, но някои се оп-питват да я забравят.

— А аз не се опитвам — рече Синцов.

Той помнеше твърде добре тази миналогодишна заповед, с която под страх от съд се забраняваше да води дневник, онзи, който се намира в действуващата армия. Под тази заповед миналото лято беше попаднал замполитът на полка — на бърза ръка бяха го изпратили в наказателния батальон за една тетрадчица.

— Не е много сп-получлива тая з-заповед, според мене — рече Гурски. — П-подир войната ще си скубем косите. Г-говоря като историк по образование. Съгласни ли сте?

Синцов не отговори: чу близък откос от немска картечница и скочи. Но нямаше продължение. Просто някой от нашите опитваше немска картечница.

— Имате ли лично оръжие? — попита той Гурски.

— Имам някаква п-пукалка дамски образец, избрах я по п-принципа на най-малкото тегло. Защо?

— Още не е изключена възможността немците да контраатакуват.

— П-плашите ме — усмихна се Гурски.

— Не. Малко е вероятно, но не е изключено — рече Синцов и помисли на себе си, че ако немците не предприемат контраатака, значи, че днес ние действително сме им взели акъла. Не целия, разбира се, и не завинаги, но все пак…

— Д-девет пъти съм на фронта и още нито веднъж не ми се е с-случвало да с-стрелям по някого — рече Гурски. — М-можете ли да си п-представите това?

— Напълно — рече Синцов, като си помисли колко хора са загинали, без да са могли да гръмнат нито веднъж.

— Другарю старши лейтенант, разрешавате ли да доложа?

Синцов се обърна. На вратата на землянката стоеше фелдшерът.

— Старши лейтенант Богословски по ваша заповед е откаран с шейна.

— Добре — рече Синцов.

— Казаха ми, че сте ме търсили…

Синцов го погледна и разбра: че го е търсил — знаел е вече отдавна, но е решил, че сега при дописника е най-безопасният момент да се яви.

— Какво става с Котенко?

— Изпратих го заедно със старши лейтенанта. Него и още трима тежко ранени.

— Замръзнал ли е?

Фелдшерът се запъна. Искаше да излъже, но не се реши.

— Да, малко.

— Знайте — рече Синцов, — ако още веднъж излъжете, че сте прибрали всички, не чакайте милост.

— Няма вече да се повтори, другарю старши лейтенант.

— Това имам да ви кажа — рече Синцов и като надви яда си към фелдшера и нежеланието си да има с него работа, извади ръката си от превръзката и я сложи на масата. — Вижте.

— Та аз отдавна ви казах, другарю старши лейтенант! — възкликна фелдшерът с преувеличен укор.

Докато той вършеше работата си, Синцов мълчеше; мълчеше и Гурски. Беше достатъчно умен, за да разбере, че боли. Като се сдържаше да не охне, Синцов забеляза насочения към ръката му поглед на Гурски. Раната наистина имаше не много добър вид и болеше силно. А главното, почти не се движеха палецът и показалецът. Това беше най-лошото.

Фелдшерът вършеше работата си мълчаливо. Човекът, види се, беше нехранимайко, но си познаваше работата. Чак когато отново бинтова ръката и направи от нов бинт превръзка през врата, рече:

— Трябва да отидете в медицинския санитарен батальон, другарю старши лейтенант. Ударена е костта и вероятно нервът е скъсан. Ако я изоставите, може да си изгубите ръката.

Синцов мълчаливо го погледна: „Кой го знае? Може и наистина така да смята, а може би бърза да даде възможност на началството да се опре на медицината и да иде в тила. Нали някога на глас казват: «Разрешете да остана в строя», а на себе си чакат да ги похвалят и да не разрешат. В душата не можеш да надникнеш докрай. Аз гледам в неговата, а той в моята…“

— Вървете — рече Синцов.

— Мой дълг е да предупредя.

— Вървете.

— Грубо постъпвате с него — рече Гурски, когато фелдшерът излезе.

— А вие се потъркаляйте в снега ранен, тогава ще разберете грубо ли е, или не е грубо — рече Синцов.

— Об-обичам злите — рече Гурски. — П-преди войната сигурно сте били по-добър?

— Преди войната бях ни риба, ни рак — рече Синцов. И след като помълча, додаде: — Не помня добре какъв съм бил.

Той сложи главата си на здравата дясна ръка и за миг заспа като убит, дори не свари да помисли, че заспива.

В главата му изникна и се проточи дълъг, еднообразен летен сън. Той върви лете в жегата през гора и знае, и чувствува, че е лято и жега, но му е много трудно да върви, защото в гората лежи дълбок сняг и това не го учудва, а само го затруднява. През цялото време потъва в снега и все не може да измъкне краката си, а с лявата си ръка се закрива от зелените клонки, които го шибат по лицето. Той знае, че там, зад гората, напред, е Волга и кой знае защо, добре е, че там е Волга. Знае, че щом стигне там, всичко отведнъж ще стане добре. Но клоните през цялото време му пречат и го шибат до болка по ръката и всеки път, когато иска да погледне напред, не се ли вижда там зад клоните Волга, той все не може да види това поради ръката, защото ръката му през цялото време е пред очите му. И това го ядосва, и той се опитва да погледне напред, над ръката, и не може.

Събуди се от някакъв неясен звук и още насън помисли, че вече не спи, че са го разбудили и като посегна с ранената си ръка към телефона, болезнено дръпна превръзката и наистина се събуди…

На масата дрънчеше телефонът. Той повъртя ръчката и хвана слушалката с дясната си здрава ръка.

— Слуша Синцов.

— Командирът на полка дойде — рече в слушалката Левашов. — Чакаме те.

Синцов постави слушалката, стана и погледна Гурски.

— Дълго ли спах?

— Десетина минути.

Очите на Гурски бяха червени, замаяни, късогледи. Пред него лежеше бележникът, а наблизо очилата.

— Както преди войната казвахме в редакцията: „Наборът е още в мастилницата!“ — усмихна се Синцов, като кимна към бележника.

Гурски внимателно го погледна отдолу нагоре.

— А в-вие н-някога сами ще н-напишете за всичко това. Запомнете ми думата.

— Ще поживеем — ще видим — рече Синцов. — Поседете тук, аз ще изляза. А тук ще пратя Рибочкин, адютанта.

— К-както щете. В к-краен случай ще се сп-правя с-сам — рече Гурски, като погледна телефона. — Ще к-ка–жа: необученият редник Г-гурски ви слуша.

 

 

В землянката при Туманян имаше много повече хора, отколкото Синцов очакваше да види.

Още на прага той се размина с фелдшера и пътьом помисли: „Дали не са ранили някого?“

Но в землянката всички бяха слава богу живи и здрави. Освен Туманян и Левашов тук беше одевешният кръгъл майор — артилерист, и още един артилерист, непознат, и сапьорният капитан с брадвички на петлиците на шинела и още един капитан — от дивизията, когото вчера бегло беше видял в щаба, и още няколко души, които се трупаха отзад, не в светлината.

Обстановката се проясняваше. Туманян беше дошъл веднага с цялата си свита и това можеше да значи само едно: в мащабите на полка бяха вече решили утре да нанесат главния удар срещу немците от това направление.

„Затова е заповядано да съберат батальоните в юмрук, и резерва — рота автоматчици — да хвърлят тук. Щом готвят тук юмрук, утре ще блъскат с тоя юмрук, тоест с нас“ — откъснато от предстоящата опасност, просто като за червената стрела на картата, помисли Синцов за себе си и своя батальон.

Туманян се здрависа.

— Как преценявате обстановката и какви съображения имате за по-нататък?

Синцов каза онова, което мислеше: сега немците цяла нощ ще бъдат нащрек. Голямата височина трябва да завземем утре сутринта, подир добра артилерийска подготовка, и главният удар да нанесем вляво от нея, като отрежем на немците пътя за отстъпление.

Туманян кимна. Очевидно друго не предполагаше да чуе. Сега, след превземането на тази малка височинка, по-нататъшното решение се налагаше от само себе си, от пръв поглед върху картата. Види се, той просто искаше да провери какво мисли сам батальонният командир за предстоящата му утре задача. Той мислеше правилно и на лицето на Туманян се отрази сдържано задоволство.

— Отпочинахте ли си след боя? — попита той.

— Поспах малко, другарю майор — рече Синцов, без да уточнява.

— За превземането на височината благодаря и ще ви представя за награда.

— Служа на Съветския съюз! — Синцов вдигна дясната ръка към слепоочието си, неволно дръпна лявата и се понамръщи от болка.

Станалото по-нататък беше съвсем неочаквано за него, свикнал вече с мисълта, че тъкмо той ще изпълнява утре всичко набелязано.

— Ей сега ще дойде Илин — рече Туманян, — аз му заповядах да дочака автоматчиците, за да не се лутат. Временно ще му предадете батальона и ще отидете в медицинския санитарен батальон.

— Аз мога да воювам, другарю майор — рече Синцов. — Моля да не ме отстранявате от командуването.

— А кой те отстранява? — намеси се Левашов. — Тебе войната те е отстранила. — Той показа ръката на Синцов. — Щом се излекуваш, ще се върнеш.

Туманян погледна накриво. Сигурно смяташе, че думите на командира на полка не изискват ничии разяснения.

— Мога да воювам, другарю майор — повтори Синцов, като гледаше Туманян.

— А фелдшерът заяви, че не можеш — отново се намеси Левашов. — Нарочно го извикахме и го попитахме; заявява, че ще си изгубиш ръката.

„Мръсен фелдшер! — помисли Синцов. — С Илин се сдружи, а с мен разбра, че няма да се сдружи и бърза да се избави от мен.“

Мисълта можеше да бъде и несправедлива, фелдшерът имаше право да каже онова, което мислеше.

— Моля да ми разрешите да остана поне за едно денонощие — рече Синцов, като продължаваше да гледа Туманян в лицето.

— Защо молите? — Туманян недоволно сключи гъстите си дебели вежди. — Ако обстановката изискваше, бих ви задържал без вашите молби. А щом не изисква — има ред.

Той силно наблегна на думата „ред“. „Мислиш, щом си се отличил днес, утре без тебе не можем да се справим и не можем да минем? И ще се справим, и ще минем“ — като че казваше той.

Синцов погледна под око Левашов; по лицето на Левашов се виждаше, че е недоволен. Но не може да се намесва и няма да се намеси. Както няма да се намеси и никой друг от присъствуващите, макар да се вижда по лицата им, че разбират и съчувствуват.

„Ех, дявол ви взел, нека бъде по вашему, щом е така!“ — помисли Синцов с обида и изведнъж нахлула тежка умора.

— Слушам, другарю майор. Разрешете да си вървя!

— Почакайте — Туманян повика: — Зирянов!

Иззад гърба му, от тъмното, пристъпи висок, широкоплещест лейтенант, същият с побелелите коси и пречупения нос, когото вчера беше видял в щаба на армията. Туманян за секунда обърна мрачното си лице към лейтенанта с пречупения нос и отново премести поглед върху Синцов.

— Назначавам лейтенант Зирянов за ваш заместник, вземете го със себе си.

Думата „ваш“ означаваше: „Не те отписвам, смятам, че пак ще се върнеш.“ Но Синцов много добре знаеше, че човек предполага, а войната разполага, за да може тази дума „ваш“ да промени нещо в настроението му.

— Желая да оздравеете и да се върнете. — Туманян му подаде ръка.

И като стискаше подадената му ръка, загледан в лицето на полковия командир, Синцов почувствува, че този мрачен човек разбира прекрасно всичко: и как е тежко да напущаш батальона, едва успял да намериш в него себе си, и как ти се иска утре сам да развиеш своя пръв, със свой труд спечелен успех — всичко разбира, но нищо не може да промени.

„Излиза, че този дяволски арменец е също строг, макар и да не си дере гърлото, както другите, които минават за строги.“

Когато се сбогуваше, Левашов му стисна ръката приятелски, със значение. Но това малко трогна Синцов. Каква полза да му стиска ръката, щом премълча, не вдигна глас. Ако беше както по-рано комисар, може и да вдигнеше, но щом сега е замполит, в такива случаи мълчи. Сигурно затова говори за строева служба, че при характера му длъжността не му допада.

„А за подготовката на утрешната операция ще говори вече с Илин, с мене не иска да си губи напразно времето“ — помисли Синцов за Туманян на излизане от землянката.

Той вървеше по окопа пред лейтенанта с пречупения нос и чуваше как лейтенантът поскърцва след него с ботушите си по снега. „Та ето кой, значи, е стоял там, в резерва, като тил на Богословски. А може би не само на Богословски, а сега и зад мене, все пак бивш полковник, днес заместник на Илин, а в други ден, вместо мене — батальонен командир. Това е лесно. И дори сигурно ще го назначат, ако не е пияница!“

— Не се ядосвай, батальонни командирю, какви ли не работи се случват с хората — рече зад гърба му лейтенантът с пречупения нос. Гласът му не беше дрезгав и зъл, като там, в щаба на армията. Беше чист и добър.

„Сега си съвсем изтрезнял — помисли Синцов. — А какви работи се случват с хората, това аз и без тебе знам.“

— Не се ядосвай — повтори още веднъж лейтенантът. — Ще се върнеш от санитарния батальон, ще ти предадем батальона в най-добър вид.

Като чу това, Синцов помисли още веднъж, че е напълно възможно след ден-два този Зирянов да се прояви, както е редно за един бивш полковник, и да бъде назначен в батальона. А с думите си за връщане просто реши да подкрепи заминаващия си другар. Това, което зависеше от него, бяха думите. А всичко останало не зависеше от него. В това число и собственото му назначение. Ако те назначат, няма да откажеш!

— Защо мълчиш? — попита Зирянов, когато изминаха още двайсетина крачки.

— А за какво да приказвам? — за пръв път през цялото време се обади Синцов.

И наистина, за какво да приказва? Трябва да предаде батальона и да отиде в санитарния батальон. И щом е така, колкото по-скоро, толкова по-добре, няма защо да се бави и да се разстройва. С яд помисли за ранената си ръка и за Люсин: „Извади ме от строя подлецът!“

— Къде отиваме? — попита Зирянов.

— Сега ще ви събера с адютанта на батальона, той замества командира на ротата. До пристигането на Илин ще ви запознае със своята рота и с третата, за да не се губи време. А всичко останало — с новия батальонен командир — добави той, като назова така за първи път и мислено, и гласно Илин.

— Ясно — рече Зирянов и задържа за ръкава на памуклийката Синцов пред самия вход на землянката. — Две думи, другарски.

— Слушам ви.

— Онова, което чухте там от мене, е забравено. Така ли?

— Така.

— И че си ме видял пиян — да се забрави. Имах причина. А изобщо пия според нормата, не крада водка от войниците.

— Всичко е ясно — рече Синцов.

 

 

Гурски седеше на същото място, където беше го оставил Синцов, а Рибочкин, дълъг и вдъхновен, източил от яката на кожухчето си жилеста момчешка шия и стиснал в ръка смъкнатата от главата си ушанка, сякаш излизаше на митинг, четеше с гръмовит глас стихове:

„Днес

няма да сбъркаме ние.

Знаем в кого да се мерим тоз път!“

Видя Синцов и се запъна.

— Какво спря, продължавай. Твои ли са?

— На Маяковски, другарю старши лейтенант, свои не пиша.

— Една м-малка дискусия — рече Гурски. — Аз му к-казвам, че на хората през време на война е нужно: „Напразно сина си старицата чака“ — а той ми изтърсва М-маяковски…

— А аз доказвам, другарю старши лейтенант, че у Маяковски има за всички случаи на живота — рече Рибочкин, като продължаваше все още да стиска ушанката си в ръка.

Синцов се усмихна. Твърде неочаквано беше всичко това: спорът за поезията и старши лейтенантът — съдник. А кой ли друг, щом е война?

— Издекламирай докрай, което искаш.

— Какво доказвам аз…

— Ти не доказвай, а изкарай, което искаш.

Рибочкин отдръпна встрани ръката си с ушанката, отметна глава и викна:

„Днес

няма да сбъркаме ние.

Знаем в кого да се мерим тоз път!

Знаят краката

по чии

трупове

да вървят.

 

Долу охлювската природа.

Стига вой — тръгни като мъж!

Знаят ръцете

кого да

покрият с гибелен дъжд.“

— За труповете е силно! — отбеляза Зирянов зад гърба на Синцов.

Рибочкин се спря, погледна Синцов и с готовност рече:

— Мога още.

— Няма време — каза Синцов.

И като представи един другиму Зирянов и Рибочкин, заповяда на Рибочкин да заведе новия заместник-батальонен командир в ротите — своята и на Чугунов.

Дойде му на ум мисълта да отиде сам, но се сдържа. Странно се чувствува човек, който няма какво да прави вече там, където преди малко е било невъзможно сякаш да се мине без него.

Гурски стана, пъхна бележника в кожухчето си и каза, че ако другарите командири не възразяват, необученият редник Гурски ще отиде с тях в ротите.

— Идете — равнодушно рече Синцов и подаде на Гурски ръка. — За всеки случай.

— Ще се видим, пак ще се в-върна при вас.

Синцов не отговори. Не искаше да се впуща в обяснения.

Останал сам, помисли за своята вещева торба. Макар да няма кой знае какво в нея, все пак няма да е хубаво да попадне в санитарния батальон без бръснач и два чифта бельо. После през боевете няма да имат време нито да мислят за тебе, нито да ти изпратят в санитарния батальон торбата. Вероятно Илин вече е прибрал там в тила цялото щабно домакинство, в това число и торбата. Да не забрави само да го попита, когато дойде… Много му се искаше Илин да дойде по-скоро. Да не го чака дълго. В такива работи разтакаванията са най-лошото нещо.

И сякаш почувствувал това, Илин влезе в землянката точно в момента, когато Синцов нетърпеливо помисли за него. Влезе, поздрави го с превземането на височинката, разтърка бързо лицето си, за да се стопли от студа, и доложи, че е пристигнал с всичко отведнъж: и с ротата на Караев, и с автоматчиците, и с цялото щабно домакинство.

После се озърна, сякаш търсеше още някого, който непременно трябваше да бъде сега тук, в землянката, поклати глава и въздъхна. Не каза нито дума, но за кого въздъхна беше ясно — за Прохоров. Въздъхна и попита как е ръката. Че Прохоров е убит, а батальонният командир леко ранен, беше вече чул преди няколко часа, но не се досещаше, че ще трябва да приема батальона.

— Няма й нищо — рече Синцов. След новата превръзка ръката като напук не му напомняше за себе си и поради това още по-обидно му се представяше предстоящето. — Заповядано ми е да отида в санитарния батальон, а батальона да предам на тебе.

— Виж ти — рече Илин с безрадостен глас. — Е какво пък, аз ще приема батальона лесно. Предал — приел.

На лицето му беше изписано пълно равнодушие — ни радост, ни съчувствие, нищо. И като гледаше това равнодушно лице, Синцов изведнъж разбра защо е то такова. Илин беше вече научил, че е загинала онази девойка-минохвъргачка.

И като помисли така, без да се колебае, защото дори ако беше сбъркал, Илин все пак трябваше да научи това, попита:

— Какво, знаеш ли вече за Соловьова?

Илин, макар никога да не бяха говорили с батальонния командир за тази девойка, отговори така, като че Синцов отдавна вече знаеше всичко от начало до край.

— Загина Рая. Не можеш да си представиш колко я молих да не остава в минохвъргачния разчет! И завчера я молих. Просто не ми се иска да живея…

Той седна на пейката оклюмал и безсилно отпусна ръце между коленете си.

И Синцов, застанал над него, като гледаше клюмналата му глава и безсилно увисналите ръце, за първи път през целия ден на боя помисли за своята мъка: за Маша. В различни минути от живота си той мислеше за нея различно: ту като за жива, ту като за мъртва, ту отново като за жива. Сега, като гледаше Илин, пак помисли за нея като за мъртва.

— Добре — рече Синцов, — приемай батальона. А аз ще отида в санитарния батальон.

Рече това не от бездушие, а защото разбираше: все пак нещастието си Илин ще лекува с работа. Защото няма с какво друго да го лекува.

— Ей сега — Илин стана и закрачи напред-назад по землянката, вдигнал високо глава. Не искаше да се разплаче, а сълзите все пак напираха в очите му.

— Днес от обед вече знам, а не мога да го изживея — рече с трепнал глас Илин, като продължаваше да ходи с вдигната глава.

И Синцов си спомни как още тогава, когато през деня бе чул гласа му по телефона, бе помислил: „Знае.“ И като се приближи до Илин, който продължаваше да крачи, и го прихвана със здравата си ръка през рамото, рече:

— Ех, Илин!… Илин!… — като че го подканяше да се опомни и да се пребори със скръбта.

Но Илин се изскубна от ръката му и рече глухо, през сълзи:

— Какво Илин?… Мислиш, убили я и толкова? Не съм жена да плача по нея?…

— Съвсем не мисля така — рече Синцов. — От какво заключи?

— Ами от това заключих, че знам какво говореха за нея. От яд, че не им е дала. А тя и на мене, ако искаш да знаеш, не ми даде да я докосна. И санитарната част напусна, за да няма приказки. Казваше, че не за това е облякла шинела, а за да воюва. Аз й предлагах да се оженя за нея, не е ли все едно за мене!

— Значи, не те е обичала — рече Синцов.

— А на мен от това не ми е по-леко — рече Илин. — На нея би било по-леко, ако мене…

Той не довърши, изхлипа, извади от кожухчето си мръсна кърпа, избърса лицето си, пъхна кърпата пак в кожухчето и попита:

— Къде се намира нашият санитарен батальон, знаеш ли?

Вратата на землянката се разтвори със сила и в нея, сякаш някой го бутна в гърба, не влезе, а скочи командирът на дивизията генерал Кузмич, с ушанка и препасана с колан къса памуклийка. Дребен, набит, с почервеняло от студа лице и дебели войнишки мустаци, той приличаше не на генерал, а на възрастен смел старшина и само подалите се изпод разкопчаната яка на кожухчето червени петлици с генералски звезди удостоверяваха истинския му чин.

— Другарю генерал — изпъна се насреща му Синцов, — командирът на трети батальон, триста тридесет и втори стрелкови полк, старши лейтенант Синцов. В поверения ми батальон…

Кузмич го пресече. Като махна късо с ръка, каза: „За височинката благодаря. Тази височинка до гроб няма да я забравя, батальонни командирю!“ — направи две бързи крачки към Синцов, прегърна го, целуна го, като го боцна с мустаците, също тъй бързо се откъсна, отдръпна се на една крачка и обгърна Синцов от главата до петите с кратък, бърз поглед.

— Защо — такъв юнак, си позволил да те ранят?

— Фрицовете не искаха позволение, другарю генерал.

— Леко ли е?

— Леко.

— А не лъжеш ли?

— Не лъжа.

— Ето виждаш ли — усмихна се Кузмич, — казах ти вчера, че ще се видим. И ето че се видяхме. — И бързо се обърна към Илин и също му стисна ръката. — И тебе те поздравявам, Илин. Ако се съди по работата, добре се разбирате с батальонния командир.

— Тъй вярно, разбираме се — рече Илин.

— На храбрите работата винаги им спори — весело рече Кузмич. — А не спори ли — на храбрия винаги ще намерим с какво да помогнем, а на страхливия какво мога да помогна? Ако е страхлив, с нищо вече не мога да му помогна. Освен да прекратя съществуването му. Сега, благодарение на вас, ние сме царе. Една грижа имам сега: утре да продължим, както сме почнали днес. Не дай боже да развалим работата! Всинца сега мислим за това. Артилеристите ни добавят още два полка за артилерийска подготовка, макар и така вече да ни е дадено повече, отколкото се полага по божия закон. Къде е Туманян? Заведи ме при него — все тъй весело се обърна той към Синцов.

— Слушам, другарю генерал-майор! — изпъна се Синцов.

И изведнъж, като гледаше тези весели, добри старчески очи, той се реши на това, което вече смяташе за свършено, реши се, защото все пак в душата си не можеше да се помири с това и защото Илин му се стори до такава степен потиснат, че го беше страх да му предава днес батальона.

— Разрешавате ли да се обърна към вас по един личен въпрос, другарю генерал?

— Да не си намислил да се жениш? — усмихна се Кузмич и погледна с любопитство Синцов.

— Съвсем не — рече Синцов, като се поддаде на неговия тон. — Не искам да се развеждам! Полковият командир ми заповяда да предам батальона на Илин и да отида в санитарния батальон. А аз моля да остана.

Усмивката по лицето на генерала изчезна. То веднага стана сериозно.

— Щом командирът на полка е заповядал, трябва да се изпълни.

— Аз изпълнявам. Предавам батальона. Но моля да спрете заповедта. Мога да воювам.

— Ами раната?

— Ще зарасне като на куче.

— Добре ще е, ако зарасне — рече Кузмич. — Сакати и без тебе имаме достатъчно.

— Раната не ме боли, другарю генерал. Всичко е в ред.

— Че не те боли, това не значи още, че всичко е в ред — рече Кузмич. — Ще ти мръзне на студа. В деветнайсети батальон на Колчаковския фронт ръката ми беше ранена. Знаеш ли как мръзнеше? Просто от боя да излезеш.

— Но все пак вие не сте излезли, другарю генерал?

— Но моето положение беше по-леко от твоето. Аз нямах заповед от командира на полка. Сам командувах полк, и при това самостоятелен, комунистически.

И така, без да отговори нищо на молбата на Синцов, повтори онова, с което беше почнал:

— Заведи ме при Туманян.

Додето вървяха по окопите към землянката на Туманян, Синцов не напомни повече за молбата си, защото разбираше, че ако дивизионният командир веднага е решил да откаже, нямаше да му играе по нервите. Щом мълчи, значи, или още не е решил, или иска сам командирът на полка да отмени предишното си решение.

— Колко от хората си изгуби през деня? — попита Кузмич насред път, като се спря и прескочи през още неизхвърлените от окопите немски трупове.

Синцов съобщи броя и добави, че има много тежко ранени.

— Да — рече Кузмич с въздишка. — „Вий дадохте всичко, което можахте…“ Точно така. От коя песен беше, знаеш ли?

— Знам — рече Синцов. — „Вий жертва паднахте в неравна борба.“ Още в училище я пеехме.

— Вие сте я пели в училището, а ние на червените панихиди — рече Кузмич. — А сега няма и кога да я пеем. Такава война, че няма време за пеене.

Когато Синцов го доведе до землянката на Туманян, Кузмич се спря и неочаквано рече:

— Не идвай след мене, почакай тук.

Синцов разбра: сега ще решават там в землянката заедно с командира на полка. И иска да решават в негово отсъствие.

Той стоеше в окопа пред входа на землянката и напрегнато чакаше дали ще го повикат, или няма, и с какво решение ще го посрещнат, когато го повикат.

Светещите стрелки на часовника показваха 22. Ако се брои от момента на извикването му от резерва, няма едно и половина денонощие, а от момента, когато дойде с Илин в батальона — денонощие. Всичко на всичко! Какво може да даде човек на фронта за едно денонощие на делото и хората? Какво бяха успели да научат те за него и той за тях — и онези горе, и тези долу? Дори всички имена, които беше записал във военната си книжка, не бе запомнил още… Едни помнеше добре, струваше му се за цял живот, а други, за да си ги спомни, трябваше засега още да поглежда в книжката. Едните беше видял в боя по няколко пъти, а другите не беше видял, само беше получавал донесения от тях. И името на оня войник, който те спаси, а сам загина, никога вече няма да узнаеш, защото той остана да лежи там назад и нямаше кого да питаш в онази минута как се казва той, а сега него заедно с други са вече положили в братската могила и ще има само една табелка и списък на загиналите, с имената едно под друго… И кое от тях е неговото, няма да научиш.

Да, всичко успяват да направят хората за едно денонощие на фронта. Какво само не успяват! И да дадат своя живот за приятелите си, и да пратят някого на смърт, и да спасят някого, и да не увардят някого, макар да е могло, може би, да го увардят. Ако на фронта за всичко после мислиш, как би могло да го направиш по-добре, отколкото си го направил, ще полудееш!

Сега, разбира се, ти се струва, че ще помниш цял живот хората, с които те е събрала днес съдбата, още повече, че е възможно да си отидеш и да не се върнеш при тях. Но нали и по-рано така ти се е струвало много пъти, а после едно е оставало в паметта, а друго се е затрупвало под всичко, което е станало после… Преди едно денонощие още мислеше: „Моят батальон“ — за онзи, който е там, в Сталинград, а сега, след едно денонощие на сражение, мислиш „моят“ вече за този, и дори сам не си забелязал кога, в коя минута е станало това. И не защото си забравил или си се отрекъл от скъпите спомени, а просто едната война е закрила другата. Днешната — онази, която е била по-рано. Разбира се, от гледище на фронта и дори на армията безкрайно малка величина е батальонът, който днес си командувал. Но от твоето собствено гледище и от гледището на тристата души, заедно с които си воювал, този батальон днес е целият ти живот. И ти не искаш да се разделиш с тях и с него… Нито тристата души, нито единият човек могат да се чувствуват в душата си безкрайно малка величина. Ти можеш да се смяташ за безкрайно малка величина. Но да се чувствуваш такава не можеш, защото, колкото и да си малък и колкото и да е голям светът, все пак всичко, което те свързва със света, започва и свършва в тебе самия. Умреш ли — светът ще живее и без тебе, но докато си жив, вие сте само двама: ти и той. И ти си ти, а той е всичко останало, всичко, което не си ти.

Друг въпрос е, че не само ти, а всеки е така, и ничий живот не е по-евтин от твоя и че, ако трябва, трябва да го отдадеш без колебание. Но това е друг въпрос, съвсем друг въпрос…

Виелицата както по-рано равно и силно метеше натам, напред, към немците. Отпред беше съвсем бяло, така бяло, че зад снега вече нищо не можеше да се познае. Но там, зад тази непрекъсната белота, бяха немците. Четиридесет километра заровени в леда, в земята и в камъка немци. Оттук, та чак до Волга. Не, днес, сега, след първите денонощия от настъплението, оттук, от предната позиция, имаше вече не четиридесет, а тридесет и пет километра. С пет километра по-малко. В това се състоеше цялата същност на преживения през това денонощие живот…