Константин Симонов
Хората не се раждат войници (12)

Дванайсета глава

Когато рече на Каширин „трябва да си ида“, Таня сама още не знаеше къде ще отиде, но сега, когато слезе във вестибюла и видя Хусаров, изведнъж реши. Освен заръката, която беше вече изпълнила, след като се видя с Артемиев, тя имаше в Москва още една, също тъй невесела, от оная старица, лекарката, Софя Леонидовна, у която беше живяла в Смоленск.

Таня вече два пъти беше ходила на адреса, който Софя Леонидовна беше я накарала някога да научи наизуст. Два пъти беше идвала в този глух двор на уличка „Брюсовска“ и два пъти не беше заварвала жената, която й трябваше.

„Какво пък, ще ида и трети път, тъкмо днес ще отида. Може дори да е добре, че днес“ — помисли тя, макар че днес сутринта съвсем не й беше дошло наум да отива там с тази печална заръка.

Като свърна от улица „Горки“ на уличка „Брюсовска“, тя влезе през познатата й вече ниска порта, напомняща положен на земята каменен кладенец, стигна до най-далечния ъглов вход и почука на вратата на първия етаж. Беше се примирила с мисълта, че и сега, за трети път, няма да завари онази жена, но търпеливо стоеше и чукаше на вратата, като гледаше дрипите от изпокъсано зебло, парчетата жици и кръглите следи от откъснати звънци, останките от табелката с имената на квартирантите: „Никодимов — звънете 1 път, Волосевич — звънете 2 пъти, Курдю…“ По-нататък беше откъснато.

Най-сетне, когато реши да си иде, вратата отвори същият старец, който я беше отварял и миналите пъти, слаб, обрасъл със сива четина и с такава крива шия, сякаш някога са му отрязали главата и после са я поставили отново, но вече не там, където е била, а по-близо до едното рамо и по-далеч от другото.

— Волинская в къщи ли си е? — попита Таня.

Но старецът не почна, както по-рано, да върти мълчаливо глава на кривата си шия, а рече с тънък, детски глас:

— В къщи си е. Вие при нея ли?

— При нея.

— Влезте.

Той пусна Таня, заключи вратата и се помъкна в дъното на жилището, като влачеше краката си в отрязаните като галоши валенки. Мислейки, че й показва пътя, Таня тръгна след него, но той се обърна и рече:

— Не тук, ей там, последната врата в коридора.

И посочи с ръка вляво.

Таня тръгна вляво, но не видя коридор видя врата; други врати нямаше и тя отвори. Зад вратата действително имаше тъмен коридор. Тя се блъсна в нещо и тръгна по коридора, като опипваше с ръце стените. Отначало напипа една врата отдясно, после друга отляво и вече мислеше да почука на нея, но нейде напред чу тракане на пишеща машина и като си спомни как Софя Леонидовна й казваше, че сестра й е машинописка, опипом се добра до последната врата.

Пишещата машина зад вратата спря и отново затрака. Таня отвори и влезе в стаята.

— Може ли?

Покритата с прегорен вестник настолна лампа осветяваше масата, на която, прегърбена, седеше зад пишещата машина една старица в палто с вдигната яка и с плетен шал, намотан около шията така, че й затуляше устата. Старицата се обърна и Таня трепна: седналата зад машината стара жена толкова много приличаше на сестра си, че сякаш самата Софя Леонидовна беше оживяла и седеше тук, в тази стая, пред нея.

— Ако сте дошли за работата, тя още не е готова — рече старицата. — Аз съм болна… Останаха трийсет страници.

— Не — смутено рече Таня. — Аз…

Тя все още не можеше да се освободи от усещането, че пред нея седи Софя Леонидовна.

— Аз ида при вас от страна на вашата сестра…

— Аз нямам никаква сестра — рече старицата.

— Вие сигурно не ме разбрахте — смутена рече Таня. — Аз ида от Смоленск…

— От какъв Смоленск? — попита старицата така, сякаш имаше друг някакъв Смоленск, освен оня, в който е била Таня.

— Ех, от Смоленск… — повтори Таня. — Как не разбирате! Аз ида от страна на вашата сестра, бях заедно с нея в Смоленск…

— А имате ли документи? — попита изведнъж старицата.

— Какви документи?

— Вашите документи у вас ли са?

Таня разкопча кожухчето, извади от джоба си личната карта и я подаде на старицата.

Странно и грубо й се стори, че тази стара жена иска от нея документи. Сякаш за да чуе онова, което ей сега щеше да чуе, беше необходимо да провери отначало Танините документи.

Старицата гледа дълго личната карта и като й я върна, попита:

— Е, какво?

Чак сега тя най-сетне смъкна шала от устата върху брадичката; всичко, което беше казала дотогава, беше го казала глухо, през шала.

— Аз работех там, в Смоленск, заедно със сестра ви Софя Леонидовна — рече Таня.

И по променилия се израз на лицето на старицата разбра онова, което не беше разбрала дотогава: Смоленск и изобщо всичко, което беше там, при немците, отвъд линията на фронта, беше за тази жена все едно като другия свят. Тя вече не си го представяше реално като част от своя живот, затова сигурно й беше казала отначало, че няма никаква сестра.

— Къде сте работили с нея? — попита старицата и като се обърна заедно със стола, посочи с пръст затрупания с неща креват. — Седнете по-внимателно, там е завита кашата.

— Ние работехме нелегално с нея заедно — рече Таня — цели шест месеца. Аз дори живях у нея като нейна далечна роднина.

Старицата я погледна въпросително, без да разбира, но после разбра и кимна.

Сега започваше най-мъчното и колкото повече го отлагаше Таня, толкова по-трудно щеше да й бъде.

— Тя ми даде вашия адрес да го науча и ме помоли, ако умре, а аз остана жива и отида в Москва, да ви намеря.

— Значи е умряла? — като за нещо, с което отдавна беше свикнала, попита старицата. Гласът й беше нисък, прегракнал. Лицето спокойно, мрачно, с дебел нос, като картоф, и дебели, сърдито свити устни.

„Досущ като на Софя Леонидовна, само че още по-строго“ — отново помисли Таня. Нито в гласа на старицата, нито на лицето й, когато тя попита: „Значи е умряла“ — нищо не трепна, дори не помръдна.

— Да.

— Кога — попита старицата.

Таня каза, че това се е случило през август миналата година.

На лицето на старицата се изписа напрежение, сякаш пресмяташе нещо наум; тя дори вдигна глава и намръщи чело.

— Мислех, че е умряла по-рано — рече старицата. — Още през пролетта, когато нашето настъпление спря, й направих първата панихида.

— А вие вярваща ли сте? — попита Таня, тъй като не успя да се въздържи от този глупав въпрос. Софя Леонидовна й беше разправяла как още на младини, в Бестужевските курсове, станала невярваща, и беше странно, че тази жена, която така безкрайно приличаше на Софя Леонидовна, излиза изведнъж вярваща.

Старицата не отговори нищо, мълчеше и чакаше какво ще каже Таня.

— Гестапото я разстреля — рече Таня.

Старицата продължаваше да мълчи.

— Те тогава отведнъж много наши хора разстреляха, и нея също. А я арестуваха две седмици преди това. За последен път я видях, когато я арестуваха…

Старицата все още седеше неподвижно и мълчеше. А Таня, загледала се в нея, с онази неугасваща острота, с която много пъти и винаги еднакво възникват в паметта подобни спомени, видя пред себе си входа на къщата, където живееха те със Софя Леонидовна, и немската кола, и двамата немски войници, между които, привела рамене и сложила ръце зад гърба си, върви към колата Софя Леонидовна… И съседът Прилипко, книговодителят от градската управа, който ситни отзад, зад втория войник, със своето шантунгово сетре и с чанта.

Таня не само видя всичко това, но дори усети в лявата ръка тежестта на кошницата, която носеше тогава и с която се спря зад ъгъла, щом видя да излизат от къщи немските войници и Софя Леонидовна. Кошницата беше тежка, в нея под картофите имаше мина с часовников механизъм. Мината беше приготвена в бригадата и трябваше още четири дни да остане у Таня и Софя Леонидовна, защото човекът, комуто трябваше да го предаде, не можеше да се яви преди този срок. Таня стоеше, притисната до стената с кошницата в ръка, а Софя Леонидовна, оборила глава и сложила ръце зад гърба си, вървеше между двамата немски войници към колата.

А старицата все още мълчеше. Дълго, непоносимо дълго мълчеше…

— А вие, значи, сте жива…

— Да — рече Таня. — Арестуваха я, когато ме нямаше. Ако бях дошла десет минути по-рано, също щях да загина.

— Ето, значи, защо е умряла — рече старицата. — А аз мислех, просто от глад…

— Не, ние с нея не гладувахме — рече Таня. — Тоест, разбира се, не се хранехме добре, но все пак нашите, когато можеха, ни помагаха по малко.

— Помагаха — обади се старицата като ехо.

И изведнъж погледна своята пишеща машина и стърчащата от нея недопечатана страница така, сякаш нямаше повече време да говори за това, а трябваше да сяда и да завършва работата.

— Какво, значи тя при вас е била нелегална? — попита старицата, като премести отново поглед от пишещата машина върху Таня.

Думите „при вас“ бяха казани с някаква странна интонация, сякаш самата старица и Софя Леонидовна бяха едно, а Таня и всички онези, за които старицата попита „при вас“, бяха друго. Но Таня, макар и да забеляза тази интонация, не й обърна в този миг внимание и почна бързо да обяснява какъв забележителен човек била Софя Леонидовна и колко много направила, и как всички скърбели тежко, когато тя загинала.

Гласът на Таня дори трепна на няколко пъти, докато казваше всичко това. Тя жалеше не само Софя Леонидовна, но и себе си; вече не за пръв път, когато си спомняше всичко това, отново й ставаше страшно, и поради това, което беше се случило с нея там, в Смоленск, и поради онова, което не беше, но можеше да се случи.

— А вие обичахте ли я? — попита старицата, като я пресече на половин дума. Попита я така, сякаш това я учудваше.

— Да, разбира се — рече Таня. — Ние всички много я обичахме, а аз почти половин година живях у нея.

— А вие знаете ли какъв живот е преживяла тя по-рано, преди това? — попита старицата.

— Да, тя ми разправяше.

— Всичко ли?

И отново в гласа на старицата имаше учудване пред това, че Софя Леонидовна е могла да разкаже всичко за живота си не на нея, а на Таня или на някой друг.

— Да, всичко — рече Таня. — Затова немците й вярваха така, защото имала по-рано такъв живот. Затова така много можа да направи за нас, защото й вярваха. Тя ми разказа всичко, и за себе си, и за всичките си роднини, и за вас…

— Значи, просто загинала за вас — рече старицата.

— Защо зарад нас? — попита Таня, не чула добре.

— Не зарад вас, а за вас — рече старицата. — Колкото и добро да й е правила съветската власт, все пак е загинала за вас…

В тези думи и в гласа, с който бяха казани, имаше толкова горчивина, че беше невъзможно да се сбърка техният смисъл.

— А вие какво, мислите, че… — започна Таня с предизвикателство, с изведнъж избухнала непримирима обида, но старицата я прекъсна:

— Аз не мисля нищо… Тя мислеше, че големите неща не стават без малки жертви… И ето че е умряла за своята съветска власт.

— А за вас съветската власт не е ли ваша?

— Не е моя — рече старицата. — Какво ме гледате, учудвате се, че не се страхувам? А от какво да се страхувам — животът ми свърши, по-лош няма да бъде. Живея като последна тресчица от семейството си… А как живея, също виждате. — Тя обгърна с поглед мрачната си стаичка с някакви медальони и стари портрети по окъсаните тапети. — И местожителството си също не се боя да променя.

— Значи, ако вие бяхте там на мястото на Софя Леонидовна, щяхте да работите не с нас, а с немците? — рече разпалено Таня.

— Има си хас! — рече старицата. И пак изведнъж заприлича на Софя Леонидовна така, че Таня едва не трепна.

— Е, аз да си вървя — рече Таня. И вече застанала на вратата, добави: — Довиждане.

— Довиждане — глухо се обади старицата, без да се обръща от пишещата машина. — Благодаря, че дойдохте… Хайде, вървете си, какво се спряхте?!

И чак като затвори вече вратата, в последната секунда Таня видя как тази, сторила й се от камък старица, рухна с лице и ръце върху издрънчалата пишеща машина. Таня стоеше зад неплътно затворената врата, а старицата, паднала с ръце и лице върху пишещата машина, ридаеше там в стаята си. Риданията заедно с кашлицата и стоновете се изтръгваха от гърдите й: приведените й широки рамене в дебело сукнено палто ту се издигаха, ту се спущаха, разтърсвани от ридания. Тя виеше от мъка, глухо и дрезгаво, като мъж. А Таня я гледаше през пролуката и не знаеше какво да прави. Да се върне ли да й помогне? Но с какво и как да й помогне? Или да я остави сама с нейната скръб?

„Може би ще е по-добре после още веднъж да намина? — помисли тя. — И тогава какво? Какво ще й кажа тогава. И какво изобщо може да й се каже още?“

Тя се отдръпна тихо от вратата и опипом, по стената, се добра до края на коридора. Старецът, който й беше отворил вратата, стоеше насред антрето с чайник в ръка. Ако се съдеше по лицето му, на Таня се стори, че той стои и се вслушва, макар оттук, от антрето, нищо да не се чуваше.

— Заварихте ли я? — попита старецът.

— Да — рече Таня. — Тя съвсем сама ли живее?

— Съвсем самичка… — отвърна старецът. — И изведнъж с любопитство попита: — А какво, нали е луда, а?

— Не, защо…

— Луда е — повтори убедено старецът. — По-рано с нея живееше синът й, и тя го накара, него, слепия, да отиде в опълчението, а той имаше осем диоптъра… Откак получи известие за смъртта му, съвсем изкуфя. Вчера беше оставила вратата разтворена и не затваря чешмата в кухнята. Колкото и да й приказваш — не затваря чешмата. Отивате ли си?

— Да.

— Ще заключа вратата… — Старецът постави чайника на пода, сне синджира и два пъти завъртя ключа. — Вървете, ще заключа след вас.

Таня вървеше през двора, а в главата й се въртеше непрекъснато нелепото изречение „не затваря чешмата, не затваря чешмата…“