Константин Симонов
Хората не се раждат войници (10)

Десета глава

Останал сам, Артемиев с недоумение помисли, че ей сега, колкото и да е странно, той ще види леля Поля — късче от своя стар, предивоенен, зачеркнат живот.

— А тук ви чака един ваш познат… Няма да кажа, сама ще видите — чу той през вратата веселия глас на Таня.

Вратата се отвори и в кухнята със същото старо „седемсезонно“^[1] палто, с което тя ходеше преди четири, и преди десет години, със стария, познат сак в ръка, влезе остарялата и отслабнала леля Поля. Влезе и викна от прага:

— Паша! Ето кого не очаквах!

И като изтича няколко крачки насреща му, едва се довлече до него, както беше наведен, и мушна острото си старческо носле отпърво в дясната буза, после в лявата, после пак в дясната. После остави на пода сака и взе бързо да смъква палтото си, като го отблъсна когато той искаше да й помогне.

— Остави, остави! Какъв кавалер се намери за мене! Седни по-добре да пием чай. Добре, аз наминах от дежурство, взех хляб… Таня, виж, не е ли останал там запарен чай от вчера? Излей го в чашката, а ние ще запарим нов за него, няма да се поскъпим. Бих те нагостила с банички, ама няма от какво да ги направя. Ела на Първи май, ще ти направя, ако дадат пак за празника брашното вместо хляб.

Разсъбличаше се, размотаваше от главата шаловете, надничаше в чайника дали е кипнал, тършуваше в сака — всичко отведнъж. Мъничка, неспокойна и поради мършавостта си от войната още по-чевръста от преди.

— Ти за какво си дошъл? Да не си дошъл да се сватосваш с нашата Татяна? Та тя е омъжена жена…

— Ех пък вие, лельо Поля! — рече Таня. — Аз сама щях да кажа, ако исках.

— Нека знае — рече леля Поля, — че знаеш ли го какъв е…

— Е какъв? — попита Артемиев, като се учуди, че тази жена му каза за майка си и баща си, а не поиска да му каже за мъжа си. — Та какъв съм аз „такъв“, а, лельо Поля? — повтори Артемиев, без да дочака отговора. — Че то от вашите думи току-виж…

— Хубавец си ти!… — без да го остави да се доизкаже, изхлипа от прилив на чувства леля Поля, като стоеше пред него и го оглеждаше от глава до пети тъй гордо, като че сама беше го произвела на божия свят.

Таня не се сдържа и прихна: никак не подхождаше думата „хубавец“ на този рижав здравеняк, застанал насред кухнята пред дребната леля Поля.

Той беше едър, силен, здраво сложен мъж, който може би и дори сигурно се харесваше на жените, но съвсем не можеше да се нарече хубавец.

— Ето ви и резолюция на вашите думи! — рече Артемиев на леля Поля, като изгледа разсмялата се Таня.

— Ами откъде си добил тези ордени — два „Червено знаме“, шега ли е това?… — попита леля Поля, като изхлипа отново. — Защо са ти ги дали? — И без да му даде да отговори, сърдито завърши: — Ама глупачка! Ама че глупачка!…

Таня смутено я погледна.

— Това не е за вас — рече Артемиев, като се усмихна. — Тя някога искаше да ме жени…

— Аз исках, а ти не искаше ли? — попита леля Поля.

— И аз също исках — добродушно се съгласи Артемиев. — Ама не успяхме двамата с тебе, лельо Поля. Защо сега да си спомняме за това?

— Значи не си спомняш?

— Не, не си спомням.

— А аз одеве я срещнах на улицата. Година ми се сърди, а сега сама се покани на гости. „Ще намина“ — рече. Какво пък, нека намине, щом иска.

— А защо ти се сърдеше година? — попита Артемиев, като сядаше.

Таня вече наливаше чай в чашите.

— Не отидох да стана домашна помощничка при нея, в квартирата й. Мъжът й загина, сигурно си чул?

— Чух.

— Беше шестнайсети октомври, майка й замина за Фрунзе, а Надежда остана тук. И взе да ме вика за своя домашна помощничка. А аз бях отишла вече в болницата. Не се съгласих. И с ядене ме съблазняваше, каза ми за генералската дажба, която получава, но аз не отидох. Трийсет и пет години робувах на родителите й, а сега, значи, щом тя моли, да отида отново да робувам на нея ли? Тя мислеше, че ще ме повика с пръстче и аз ще отърча. Не, не отърчах. Защо ми е това? Храната в болницата е лоша, това е вярно, бедствуваме, но не крадем. „Ти, казва, толкова отслабна, че просто ми е жал за тебе, лельо Поля.“ Е та какво от това, че съм отслабнала? Слаба съм, затова пък бърза. Мене главният лекар ме прослуша и рече: „За твоето сърце е по-полезно, че си слаба.“ Когато Анна Георгиевна се върне от своето Фрунзе, и при нея няма да отида да робувам. Защо ми е тя?

— Ех, нея, да речем, ти си обичала — каза Артемиев, изненадан от ядовитата разпаленост, с която говореше старицата.

— Не съм я обичала аз, Паша, а само бях свикнала с нея през живота си. Свикнала бях с нея и с покойния Алексей Викторович. Свикнала бях с тях, а от хората заради тях бях отвикнала. А когато отидох да работя в болницата, свикнах с хората. Тя как е научена? И денем, и нощем: донеси, отнеси! А аз, истината ти казвам, предпочитам под лежащите ранени да сложа и да извадя при дежурство по четиридесет подлоги, отколкото да шетам само за нея!

— А тя мисли ли да се върне?

— Кани се. С мъжа си. Надежда, когато се срещнахме, ми каза: майка ми си има сега нов мъж, с дванайсет години по-млад от нея. Зъботехник. Тя, значи, е зъболекарка, а той — техник. Тя, значи, бръмчи със своята бормашина, а той краде за нея злато за коронки. Защото ако не краде, откъде ще го вземе сега? Надежда ми казва: „Мама отдавна, казва, моли да й извадя позволително за Москва, а аз, казва, не искам, защо ми е в Москва това божие наказание, па отгоре на това с нейния техник!“

— Ами като се върнат — как ще бъде? — попита Артемиев.

— Няма да им стана пак домашна помощничка. Докато трае войната ще шетам на ранените. А щом свърши, ще замина на село да мра.

— А как ще живееш заедно с нея, ако не й работиш?

— Ами че защо да живея с нея! Аз си имам своя стая, до кухнята, зарегистрирана съм в нея от трийсет години. Ще се върне — всичките й неща стоят непокътнати. Само когато падна бомба на Сухарьова, от бюфета изхвъркна стъклото и се счупиха седем чаши. А не поиска ли да живее с мене — нека ми намери друга стая. Надежда ще й помогне, ще позавърти фуста пред някого, това е лесно… Тя и сега пътува със своя кола и шофьор. На всички взеха колите, а на нея не. Казва, била издействувала.

— Ето как говорите сега за нея — рече Артемиев, — а искахте да се омъжи за мене!

— Да, бях твоя привърженица. Ех, малко ли глупост имаше у нас? Мигар само на мене, старата глупачка, войната докара акъла? А вие, умните, както мислехте, всичко така ли стана? И всички хора, каквито ви изглеждаха, такива ли излязоха? Ех, защо да говорим!… — Леля Поля махна с ръка. — Докато шеташ на ранените, на такива работи ще се наслушаш… И мигар тя — обърна се леля Поля към Таня — в живота си е очаквала и мечтала тия неща, които е видяла? Та тя на тебе няма да ти разкаже всичко! А на мене ще разкаже. А каква я докараха в болницата! Как се мъчеше тя, клетата! Знаеш ли какъв шев има тя? Ето… — И леля Поля рече да покаже на корема си какъв шев има Таня, но Таня я хвана за ръката.

— Лельо Поля, недейте…

— Какво недейте? Аз за това, че през цялото време не издаде глас нито веднъж, за тебе не знам какво бих направила! Сега се посъвзе малко — обърна се леля Поля към Артемиев, — а по-рано вдигнеш я, за да я преместиш, и през ризката чувствуваш на какво се държи душата й! На ръцете си я държиш и ти е жал за нея, жал ти е за всяко кокалче!

— Лельо Поля, недейте, нали вече ви казах! — Таня каза това така властно, че старицата млъкна.

Таня спря старицата не само защото я хвалеше, а и защото изведнъж й стана по женски неудобно. Досрамя я, че като слуша онова, което леля Поля казва, Артемиев може мислено да си я представи в болницата такава, каквато е била, когато леля Поля я обръщала и повдигала — слаба, необлечена… Срам я беше, но я беше срам и за това, дето се скара на леля Поля, и за да излезе от положението, рече:

— Аз сама дори не си го спомням, като че не е бивало с мене!

„Е да, като че не е бивало с тебе — помисли Артемиев, като гледаше слабичкото й, усмихнато лице. — Тебе в друго време след такава рана би трябвало два-три месеца да те хранят в санаториум със сланина…“

Но времето беше не друго, а такова. Оставаше само да не забрави да донесе утре на тези две жени повече месни консерви.

— Как ви разкрасиха? — грубичко, но съчувствено попита той. Макар през тази война да беше вече отдавна в реда на нещата такова нещо, което по-рано и наум не би ти дошло, но в съзнанието му все не можеше да се побере, че женското тяло, осакатено, простреляно, обезобразено, е също в реда на нещата.

— Когато там на едно място вдигнахме платното на железопътната линия и се отдалечихме, аз правех превръзка и нас взеха да ни обстрелват с мини. Отначало мините падаха зад нас, а после една — близко; аз се увлякох и не легнах: не сварих. Сама съм виновна за всичко…

„Виж какво било, излиза, че отгоре на това и сама е виновна за всичко — с някакъв нежен яд помисли Артемиев. Нежен към нея, и зъл към някой друг, той сам би се затруднил да каже към кого, ако го попитаха. — Сама сте виновна за всичко! Маша там, нейде просната в ямата с другите, също ли сама е виновна за всичко? Че е заминала там, че са я застреляли там?…“

Мисълта за убитата му сестра отново изтика всичко останало, за което мислеше дотогава.

— Тръгвам си — рече той, като ставаше.

Поиска му се да си отиде оттук и да се напие, макар да не можеше и да нямаше с какво да се напие, пък и да имаше, все пак не би се напил: не умееше по-рано и не се научи през войната.

— Не замръзна ли у нас? — попита леля Поля, като видя как той разкърши рамене, когато ставаше.

— Нищо, аз самият съм горещ — рече Артемиев. Каза го просто, за да каже нещо, защото продължаваше да мисли за сестра си.

— А аз все мръзна — рече леля Поля. — Ходих при домоуправителя, каза: „Тия дни ще докараме подмосковски въглища, ще пуснем отоплението, па макар и с четвърт сила.“ И пак втора седмица измина, без да топлят.

— С въглищата ще бъде лошо, докато не освободим Донбас — рече Артемиев, като продължаваше все още да мисли за сестра си.

Когато се сбогуваше с него, Таня стана, но при все това беше толкова мъничка, че той, стискайки й ръката, видя отгоре на главата й, над слепоочието, мъничък, полуприкрит от косите й белег. „И тук я е одраскало нещо — помисли той. — Ах, ти, нещастно пиленце!“ И като пусна ръката й, тръгна към вратата.

Тя понечи да тръгне след него, но леля Поля я спря, сигурно искаше да му каже нещо насаме.

И така беше. Докато той обличаше шинела и си туряше колана, леля Поля му изложи своите планове за квартирантката си.

— Прати телеграма — шепнеше тя. — Мисли да намери баща си и майка си по телеграфа. А кого ще намери сега тая телеграма? Аз изпратих на сестра си в село, в Колодное, на нашия, Елецкия район, три писма, и отговор няма. А тя — в Ташкент… Иска от Ташкент да й отговорят!

— През вашия Елецки район минаваше фронтът — рече Артемиев.

— Не само минаваше. Какво сравняваш Елец и Ташкент! Никакъв отговор няма да получи тя, аз отнапреж й казвам!

— Не бива така! — рече Артемиев. — Жената се надява да намери родителите си, а вие…

— Залудо се надява! Сега всички един друг се търсят — родителите децата, децата родителите… Аз й казах: „Ако не намериш родителите си, стани ми дъщеря. Ще живеем заедно.“

— Че как, пита се, ще живее заедно с вас? — рече Артемиев, като си тури ушанката и сам не знаеше на какво повече да се чуди: дали на безсърдечието на леля Поля, която явно не желаеше Таня да намери родителите си, или на силата на майчинската любов, която изведнъж беше пламнала в душата на самотната старица. — Тя и така няма да живее с вас, ще иде на фронта.

— Тъкмо за това, че ще иде — рече леля Поля. — А защо да иде? Тя своя дял е отвоювала, раната й е тежка, нека си остане при нас в болницата. Ще я вземат, и как още. Аз сама ще отида при главния лекар! — И като видя, че Артемиев хваща дръжката на вратата, горещо зашепна: — Ти й кажи, Паша, кажи й. Кажи й, ако не намери родителите си, да остане в Москва. Ще й кажеш ли?

И Артемиев разбра; тази трескава молба беше главното, заради което старицата беше излязла да го изпрати.

— Ще й кажа. Само че едва ли ще послуша…

 

 

Той излезе от къщи, но едва направи няколко крачки и видя позната женска фигура — насреща му идеше Надя, в шуба от катерици, която тя имаше още преди шест години, и мек вълнен шал. Тя вървеше с наведена глава, но когато почти се сблъскаха и вдигна лице, той разбра, че го е видяла още отдалеч.

— Павлик! — рече тя напевно и като тръсна право на снега ръкавицата си, му подаде ръка. — Къде и откъде? Да не идеш от нашата бивша къща?

— От вашата, бившата.

— Ти да не ми се сърдиш още? — попита тя, като продължаваше да държи ръката му и го гледаше с хубавите си сиви, малко късогледи очи с такъв укор, сякаш наистина нямаше за какво да й се сърди.

„А може и наистина да няма за какво“ — помисли той не толкова за миналото, колкото за настоящето; за това, че бушува войната и Козирьов, при когото тя някога избяга от него вече отдавна-отдавна е загинал; и Маша, която така не я обичаше, също е загинала; и майка му, която така се страхуваше, че той ще се ожени за нея, също я няма сигурно на света… И изобщо толкова неща няма, които е имало тогава, и толкова неща са се случили оттогава, за които никой не е мислил…

Като освободи мълчаливо ръката си от Надината топла ръка, той се наведе и вдигна ръкавицата.

— Благодаря — рече тя, като държеше ръкавицата в лявата си ръка и все още не я туряше. — Значи, не се сърдиш?

— А не е ли за тебе все едно това?

Надя въздъхна и си тури ръкавицата.

— Къде отиваш?

— На службата си.

— Къде е тя?

— На улица „Киров“.

— Ще те изпратя. Може ли? — И без да чака отговор, хвана го под лявата ръка. — Така, струва ми се, може да се ходи с вас; отдясно не може, защото козирувате, а отляво — може, нали?

Те извървяха мълчаливо няколко крачки.

— Нещо се страхувам дори малко от тебе — рече тя. — Кажи нещо, моля те.

Той се спря, пусна ръката й и като се обърна, погледна я в лицето.

— Е, какво? — попита тя, без да мърда. — Нищо, не бързай, гледай, гледай…

— Ти си все така красива — рече той най-сетне.

— Това първо, а второ?

— Второ, нищо — отговори той и я хвана под ръка. — Да вървим.

Тя действително си оставаше все така красива и дори й приличаше, че бе поотслабнала. По-рано в самоуверената й красота с порцеланова руменина и сиви, немигащи, едва-едва изблещени очи, имаше дори нещо нахално: на, ето ви, де… А сега очите й бяха хлътнали навътре и около тях бяха се образували ситни, човешки бръчици. Сега това беше спокойното лице на жена, което казваше: „Да, да, аз съм на трийсет и не скривам това. Ако ти се струва, че са повече, така да бъде. Но съм още много красива, нали?“

„Да, войната все пак е за всички война! — помисли с примирение Артемиев, като гледаше лицето й. — И кой знае, може тя и наистина да е обичала тоя свой Козирьов.“

— Защо си ходил там? — попита Надя, след като изминаха в мълчание още няколко крачки.

— Там, у вашата леля Поля, живее една жена, лекарка — рече Артемиев.

— Тя ми каза, че у нея живее някой — рече Надя. — Виж какво било!… — В гласа й прозвуча предишната, добре позната интонация.

— Между другото, тъкмо нищо няма — рече Артемиев и като се поколеба дали да каже, добави: — Тя е била в тила на немците заедно със сестра ми; разказа ми как е загинала Маша.

— Загинала! — Надя, дори се спря. — Нима е загинала?

Той не отговори.

Тя притисна силно с лакът към себе си ръката му, за да изрази мълчаливото си съчувствие.

— И ти чак сега научи?

— Подробностите чак сега…

— А аз просто не научих никакви подробности — рече тя. — В първия ден, когато ми съобщиха, мислех да отлетя там, а после всичко отиде, та се не видя… — Тя печално махна с ръка във въздуха, като показваше как всичко е отишло, та не се видяло. — И дори се оказа, че никой не знае къде е гробът. И това с такъв човек като него! Преди войната бяхме с него заедно на рождения ден на Йосиф Висарионович, седяхме съвсем близо, а после излезе, че никой нищо общо няма с него, като че той не е съществувал на света!

В гласа й прозвуча горчивина, но в самата тази горчивина имаше нещо суетно, което не будеше съчувствие.

— Ех — рече Артемиев, — защо ще си спомняме кога и как сме седели преди войната — по-близо, по-далеко… Слава богу, че не предадохме Москва, и това не е малко!

— Не вярваш ли, че съм го обичала? — изведнъж попита тя.

— Какво значение има това?

— Все пак — настояваше тя.

— Тогава не вярвах.

— Да, тогава не го обичах — рече тя. — А после… — Тя леко наведе глава настрана, сякаш се вглеждаше в миналото, помълча и рече: — Обичала ли съм го или не съм го обичала, все пак е страшно! Няколко месеца ходих като луда, до самата евакуация…

— А ти замина ли? — попита Артемиев.

— Не, просто, когато започна всичко това в Москва, сякаш излязох от вцепенението. Но никъде не заминах.

— Не се ли страхуваше, че немците ще дойдат?

— Не, кой знае защо не вярвах в това. Може би защото бях живяла с него преди това две години, а той беше безстрашен… Не знам. — Тя отново помълча. — Мислиш ли, че ми е така лесно сега да живея сама? Все сама, все сама! И на всички роднини им трябва нещо: да отида някъде и да кажа чия вдовица съм, и да направя за тях ту едно, ту друго, ту трето… Той е умрял отдавна, а на тях им се струва все още, че не съм им додала нещо, че съм ги излъгала, с какво ли, с това, дето той е умрял твърде рано!… Къде е сега майка ти? — изведнъж попита тя.

Артемиев каза, че майка му изчезнала безследно от Гродно.

— Да, клетата — рече тя и като мина по навик към мислите за себе си, добави: — Тя не ме обичаше. Какво пък, може и да е била права. А моята майка е жива и здрава. Напоследък все от Фрунзе пишеше писма, разпитваше как са скъпоценните й партушини. Не е ли ударила на гуляй леля Поля. А днес ми изпрати телеграма, че вече е отпътувала с моето ново татенце от Фрунзе за Москва. Сега ще ида да ощастливя леля Поля.

— Значи, все пак не си се въздържала, уредила си връщането им? — попита Артемиев, като си спомни думите на леля Поля.

— Аз ли? — извика Надя. — Да не съм се побъркала? Та ти прекрасно знаеш, че майка ми е адско изчадие! Сама си е издействувала. Аз не съм си мръднала пръста. Но сега, щом все пак ме спохожда това щастие, няма какво да се прави, ще трябва да запретна ръкави и да измия пода.

— Не си ли се отучила? — попита Артемиев.

— Едно време бях се отучила, а после пак се научих. Мога да дойда и при тебе да измия — усмихна се тя. — Аз добре мия подове… Ти как, още ли не си се оженил?

— Досега не — рече Артемиев.

— И бельото мога да опера. Аз и пера хубаво. Насъбрало се е, нали? Вие всички сте еднакви… Какво ме гледаш! Аз мога и просто така, по другарски, и на това съм способна. На всичко съм способна — усмихна се тя, вече не над него, а изглежда над себе си.

— С мен и теб няма да излезе по другарски — рече Артемиев, като продължаваше да я гледа втренчено с внимателен, откровен поглед.

— Мислиш, че няма да излезе ли?

— Няма да излезе.

— Това е добре.

— Не знам дали е добре или зле — рече той, като претегляше нещо още нерешено в дълбочината на душата си.

И изведнъж, като си спомни за оная мъничка жена, останала при леля Поля, попита:

— Кога пристига Анна Георгиевна?

— Телеграмата е подадена из пътя. След три дни сигурно — рече Надя. — Защо?

— Там при леля Поля е тази лекарка — рече Артемиев. — Ако Анна Георгиевна дойде, а тя още не си е отишла…

— Разбирам всичко — рече Надя. — Ако дотрябва, ще укротя майчицата си. В това ли се състои молбата?

— Да.

— И изобщо мога да взема тази жена при себе си. Дори ако си излъгал, че нямаш нищо с нея.

Артемиев сви рамене. Не му се искаше да се впуща в обяснения. Те бяха вече почти стигнали до ъгъла на пресечката; той трябваше да свие.

— Стигнахме — каза той и се спря.

— Запиши си моя телефон.

Той го записа и подаде ръка за сбогуване.

— Почакай — рече тя. — Защо куцаш?

— Бях ранен — сухо отговори той, без да се откаже от намерението да се сбогува и да си отиде.

— Не, почакай — умолително и в същото време повелително рече тя. — Нима съм толкова долна жена, че с мене не може да се разговаря човешки?

В тона, с който тя каза това, той долови искрено, непресторено огорчение.

— Какво искаше да попиташ?

— Много неща. Как си живял, как живееш, какво се е случило с тебе, какво има, какво ще има?… Всичко исках да попитам.

— Какво ще бъде, не знам — отговори той. — Сигурно скоро ще замина на фронта. А какво се е случило… От юни до ноември служих в Далечния изток и чаках кога ще ме изпратят на фронта. От декември до юли командувах полк. От юли до септември; лежах в болницата. От септември съм тук, в Москва.

Тя чакаше продължение, но продължение нямаше.

— А как живееш сега?

— В казармено положение.

— Сам?

— Не… има още двама майори, един капитан и един подполковник.

Тя се разсмя.

— Благодаря за разяснението. А сега все пак ми отговори това, за което те питах.

— Ако е това, за което попита, сега съм сам.

— А по-рано?

— По-рано имаше една жена, замина за фронта.

— А защо не я задържа?

— Нямах право.

— Кажи по-добре, че не си я обичал. Сигурно затова е заминала, защото не си я обичал?

Той я погледна отчуждено, почти враждебно и не отговори нищо. „Обичах, не обичах! Получи предписание да замине — и замина, не защото я обичах или не я обичах, а защото е война. А ти това все пак няма да разбереш, защото не струваш и няма да струваш колкото кутрето на тази жена, макар аз наистина да не съм я обичал, а тебе някога обичах и дори и сега не мога спокойно да те гледам.“

Изглежда тя искаше да попита още нещо, но се въздържа, не поиска той отново пръв да се сбогува.

— Какво пък, сбогом… или довиждане… Изобщо, както знаеш. — И му подаде ръка, без да я извади от ръкавицата.

После, когато измина вече няколко крачки, го повика:

— Павлик!

Той се обърна.

— Не, нищо. Просто исках още веднъж да те погледна. Върви, върви…

И той тръгна, и когато вече завиваше зад ъгъла, все още чувствуваше как тя стои и гледа подире му.

В приемната, където той за всеки случай се отби, преди да отиде да поспи останалия час и половина. Косих го посрещна с радостно възклицание:

— Най-после!

— А какво има?

— Току-що дойде. Заповяда, щом дойдеш, веднага при него.

Артемиев разбра, че вече няма да спи, въздъхна, отключи огнеупорната каса, извади оттам приготвената за доклад папка и отвори вратата на кабинета.

— Разрешете да вляза.

— Влез — рече Иван Алексеевич, без да вдига очи. Той седеше и бързо записваше нещо с молив. После, като се откъсна, взе листа, препрочете го, хвърли го на масата, почеса се замислено с молива зад ухото и вдигна очи към Артемиев. — Не си ли лягал?

— Не.

— Няма какво да се прави… Мене също без време ме вдигнаха. — Той подаде на Артемиев току-що изписания лист хартия. — Иди във втория отдел, нека по този списък, по всяка точка, посочена от мене, ти приготвят данните, които имат. — И като погледна часовника си, добави: — За шестнайсет часа. Когато се върнеш; ела веднага, ще има поръчения. Днес няма да се ляга!

И като стана от масата и се протегна, добави:

— Заповядано е да се готвя за заминаване на Донския фронт. До моето отпътуване ще се въртиш три дни и три нощи като дявол на шиш. После наведнъж ще си отспиш. Е, какво стоиш?

— Разрешете да се обърна към вас, другарю генерал-лейтенант!

— Какво има?

Артемиев знаеше, че Иван Алексеевич обича заминаванията на фронта и дори ги смята за себе си нещо като почивка, но сега лицето му беше мрачно, недоволно, а може би просто не беше си отспал…

— Другарю генерал-лейтенант, моля да ме пуснете на фронта… — рече Артемиев, като изпъна ръце по шевовете на панталоните си.

— Няма да те взема — рече Иван Алексеевич. — Косих ще дойде с мене, а ти ще останеш тук: все ще има повече полза, отколкото от него.

Каза и недоволно се вгледа в Артемиев: „Е какво стоиш? И без това решението си няма да променя.“

— Аз не моля да отида на обиколката, другарю генерал-лейтенант, аз изобщо моля да ме пуснете.

— Изобщо… — Иван Алексеевич погледна Артемиев така мрачно, като че в думата „изобщо“ чу нещо обидно за себе си.

— Вие обещахте, другарю генерал-лейтенант, веднага щом ми позволи здравето.

— А да не би изведнъж да ти е позволило здравето? — попита все тъй мрачно Иван Алексеевич, като го гледаше подозрително. — Вчера още не позволяваше, а днес позволява? В какво се състои работата, говори без въртели.

— Днес научих подробности за смъртта на сестра ми — рече Артемиев.

— Какви подробности?

— Как са я разстреляли…

Иван Алексеевич продължаваше да го гледа, очаквайки всичко ли е казано. Но Артемиев стоеше мълком изпънат.

— Значи, ще отмъщаваш на фрицовете? — рече все тъй недоволно Иван Алексеевич. — В нашите мащаби — той направи широк жест, който означаваше не само този кабинет, но очевидно целия Генерален щаб — е невъзможно да се отмъщава, необходимо е лично, без да се доизлекуваш, с един крак, но лично! Само така…

Изглежда се канеше да каже още нещо иронично, умно и правилно, но се въздържа и не каза.

— Защо мълчиш, не възразяваш ли?

— Чакам вашето решение, другарю генерал-лейтенант.

Артемиев беше вече видял, че се е въврял със своята молба не на място и не на време и макар да не разбираше защо, чувствуваше, че молбата му с нещо засяга лично Иван Алексеевич. Ала той все пак не можеше и не искаше да отстъпи.

„Бягаш“ — мислеше Иван Алексеевич, като го гледаше. За минута тази несправедлива мисъл, изострена от самотата и невъзможността да се изкаже, овладя душата на Иван Алексеевич, но той я превъзмогна и като почваше вече да изстива от тоя изблик на недоверие към хората, сухо рече:

— Добре, ще дойдеш с мен на фронта и там ще останеш. Само помни, време за твоите лични приготовления няма да има! И със своите жени ще се сбогуваш само по телефона. — Това добави, вече омекнал и усмихнат.

— Аз нямам тук с кого да се прощавам, другарю генерал-лейтенант.

— Добре, решено.

— Разрешавате ли да си ида?

— Почакай… — Иван Алексеевич уморено се отпусна на сложения до стената ожулен кожен диван. — Седни и разкажи за сестра си…