Константин Симонов
Хората не се раждат войници (4)

Четвърта глава

Командуващият армията генерал-лейтенант Батюк седеше в своя команден пункт, пиеше чай и докато чакаше Серпилин, се колебаеше как да разговаря с него.

Изобщо Батюк не беше човек, склонен към колебания, и смяташе това за свое достойнство. Той обичаше яснотата. А тук имаше тъкмо неяснота.

От една страна, щом Барабанов все пак е направил беля, това му даваше повод да натрие носа и на Серпилин, когото Батюк, макар и да ценеше, не обичаше заради неговото вироглавство.

От друга страна, когато Батюк доложи за случилото се през нощта, командуващият фронта не обърна особено внимание и още веднъж настойчиво повтори: „А вие все пак помислете за Серпилин като за началник-щаб.“ И Батюк отговори, че няма какво да мисли дълго; ако фронтът му предлага тази кандидатура, той няма възражения.

Серпилин е вироглав и това е лошо, но той все пак е свой. Поне Батюк го познава, а кого ще пратят отвън, не се знае.

„Нищо, със задълженията ще се справи, а в останалото ще го поокърша!“ — самоуверено помисли той за Серпилин.

За тая самоувереност имаше причина. Батюк беше „окършил“ не един, не двама подчинени през дългите години на военната си служба. С началник-щаба, който сега си отиваше, той беше в добри отношения: оня началник-щаб беше съумял да се нагоди към характера на командуващия, недостатъкът му от гледище на Батюк се заключаваше не във вироглавството, а в това, че горе, в щаба на фронта, за тоя началник-щаб се беше създало твърде високо мнение, а Батюк не обичаше, когато се набиваше в очи някой по-нискостоящ от него.

При такова положение на нещата той беше готов да се раздели дори с един добър началник-щаб. Жалко само, че го вземаха на фронта. Не е чак толкова голяма птица началникът на оперативното управление на фронта, един командуващ армия в сравнение с него е все пак фигура, но Батюк не обичаше негови бивши подчинени да работят в по-горни щабове.

Че Барабанов се е застрелял и че е останал жив, Батюк беше узнал вече след заминаването на командуващия фронта. Това, че Барабанов се е стрелял, възмути Батюк повече, отколкото всичко, което беше направил в пияно състояние. Батюк презираше самоубийците и за себе си не допускаше такава възможност, защото смяташе, че човек трябва да се бори за живота си до последен дъх, докато не го убият. „Виж го ти! Уплашил се от наказателния батальон. Първо, още нищо не е свършено, командирът на дивизията няма последната дума, второ, в наказателния батальон също можеш да се отървеш с раняване и пак да направиш кариера. И ако там трябва да загинеш от куршум в гърдите, все пак е в боя, а не сам да се стреляш!“

Направеното от Барабанов в пияно състояние ядосваше Батюк, макар за него да нямаше нищо ново в това, че Барабанов е можал да пийне повече, отколкото трябва. „Изложи ме, кучият му син — мислеше сърдито Батюк, — сам поиска да отиде в полка и ме изложи! А изцяло ми е задължен. Кой би дал на тоя глупак полк? Забрави се там на самостоятелната длъжност и ме злепостави… Разбира се, ако е искал Серпилин, е можел да потули, знаел е, че ако не потули, ще причини неприятност лично на командуващия, но не е взел това под внимание.“

От сутринта Батюк изпитваше гняв срещу Серпилин. Но сега след като Барабанов се беше стрелял, този гняв беше отстъпил на втори план. Сега вече въпросът не беше може ли или не може да се потули.

„Сега надали ще трябва да го изпращат в наказателния батальон: сам се е наказал, а два пъти не наказват, но ще изключат тоя глупак от партията за такава постъпка. Тук вече със Захаров няма да излезеш на глава“ — помисли Батюк.

С такива хора като Барабанов, които явно ме му бяха равни, Батюк, ако имаше разположение към тях, беше господарски груб и добър. С тях той беше по-друг човек, отколкото с онези, които бяха в състояние да се отнасят критически към неговите съждения и можеха, по негово мнение, да му турят крак или да го заобикалят в службата, а заобикалящи го в службата напоследък се появяваха все повече и повече.

Когато казваха, че Барабанов е спасил някога Батюк, хората преувеличаваха: не беше го спасил, а просто заедно с другите го беше мъкнал ранен. Затова пък наистина Батюк беше спасил Барабанов от смърт: на могъщите си рамене той го беше изнесъл от полесражението в четиридесет и втора година при Харков през време на всеобщата бъркотия. Изнесъл го беше, а после, когато се натъкна на немците, остави Барабанов до себе си, стреляше с автомата и отблъсна противника: четирима повали, а останалите се отдръпнаха и изчезнаха, тръгнаха да търсят по-лека плячка, не знаеха, че стреля срещу тях, останал сам-самичък, самият генерал-лейтенант Батюк. А после пак метна Барабанов на гръб и достигна все пак до своите, до отстъпващия в паника полк. Прати командира на полка редник заради страхливостта му, а полка приведе в ред и го изведе. Така стояха в действителност нещата между него и Барабанов, за онова, което сам беше направил за Барабанов, Батюк го обичаше повече, отколкото за каквото и да е друго, обичаше го и сега, макар да беше до крайност ядосан.

„Какво пък — помисли Батюк, като се връщаше от мислите си за Барабанов към мислите за Серпилин, — нека бъде началник-щаб, ако, разбира се, го утвърдят.“

Позвъняването от Москва, въз връзка с което Батюк беше повикал Серпилин и беше заповядал да приготвят „У–2“, за да го откарат на летището, откъдето излитаха самолетите за Москва, свидетелствуваше, че най-вероятно ще го утвърдят. Той имаше стари връзки, имаше съученици на високи постове: ако не беше така, щяха ли от Генералния щаб да се обаждат да се пусне за четири денонощия в Москва един командир на дивизия по семейни причини. Батюк веднага отговори: „Нека да замине“. Пък и тези семейни причини…

Когато помисли за семейните причини на Серпилин, Батюк реши окончателно, въпреки Барабановата история, да разговаря със Серпилин мирно и тихо. Хората са си хора. Днес той има семейни причини, а утре ти самият може да имаш…

Серпилин очакваше, че щом влезе и доложи на командуващия за пристигането си, командуващият, както обикновено ставаше, когато беше разгневен, ще се надигне, ще опре на масата юмруци и навел почервеняла бръсната глава, загледан не в тебе, а в картата, ще изломоти в мустаците си: „Докладвайте“.

Но не се случи нищо подобно. Когато Серпилин влезе заедно със Захаров и почна да докладва за случилото се в дивизията, Батюк го спря и кимна към Захаров.

— Главното вече знам от Константин Прокофиевич. А за дълъг доклад нямаш време. — Той погледна часовника си. — Жена ти не е добре. Трябва да летиш за Москва, ако искаш да я завариш.

Каза на Серпилин за жена му веднага, без предисловия, не от коравосърдечие, а защото така гледаше на нещата. Ако с него беше се случило подобно нещо, не би очаквал от другите да го усукват.

Серпилин побледня силно и като потърси с ръка облегалото на стола, се отпусна мълком на него. Само в това се изрази тежестта на изпитаното от него сътресение: човек, прослужил целия си живот в армията, той седна пръв в присъствието на командуващия и члена на Военния съвет, без дори да помисли за това.

— Разрешавате ли да запаля? — попита той с чужд глас, измъкна от джоба си пакет „Казбек“, почука с мундщука по капака, драсна кибрит и пъхна клечката от обратната страна на кутийката.

Батюк каза, че „У–2“ е вече приготвен, че му се разрешава отпуск за четири дни, че от Москва е телефонирал лично заместник-началника на Генералния щаб и заповядал Серпилин да му телефонира по прекия кабел преди излитането си.

От всичко, което му каза Батюк, мисълта на Серпилин отдели отначало само думите за четирите дни отпуск. За четири дни — значи не е за погребение.

— Тогава какво, да поръчам ли прекия кабел — попита Батюк.

И Серпилин, забелязал едва сега, че седи, а командуващият стои, стана от стола и мълчаливо кимна.

Като гледаше как Батюк отива към масата, вдигна слушалката и поръчва прекия кабел с Москва, той продължаваше да мисли — от какво ли умира жена му. Навярно от сърце. За първи път се случи това, когато той беше още там, в Колима; за втори път — когато се върна. Значи сега е трети път.

Той беше свикнал да живее без нея, свикнал беше да не я вижда дълго, но мисълта, че изобщо няма да я има, беше така безвъзвратна, че не се побираше в ума му.

Той изпитваше едно усещане, което не беше изпитвал от детинство: струваше му се, че ей сега ще заплаче. Нелепостта на тази мисъл го накара да побърза.

— Другарю командуващ — рече той, като направи две крачки към масата, зад която седеше Батюк — докато чакаме прекия кабел, разрешете да доложа…

Батюк го погледна с неудоволствие. Виждайки скръбта на Серпилин, искрено не искаше да се връща на Барабановата история.

— Няма нужда — рече той. — Всичко е ясно. Барабанов се е наказал, а мъртвият си е мъртъв. Ще поприказваме, когато се върнеш от Москва.

Захаров също с неудоволствие погледна Серпилин. Той се страхуваше, че Серпилин ще поиска да разкаже на Батюк за обстоятелствата, които бяха предшествували самоубийството на Барабанов, и смяташе това в дадения момент излишно.

Но Серпилин искаше да доложи не за това, за което двамата мислеха, и когато Батюк го спря, настойчиво повтори:

— Аз все пак моля, другарю командуващ, разрешете да доложа.

Батюк кимна неодобрително, но нямаше основание да забранява. „Какво пък, говори, щом толкова искаш“ — такъв беше изразът на лицето му.

И Серпилин почна да докладва за предстоящия бой. Докато докладваше, в средата на доклада вече разбра сам, че той, Серпилин, докато не проведе боя и не завземе тази проклета Могила, няма да се отдели от фронта.

Като изслуша доклада докрай и уточни с въпроси няколко подробности, Батюк вече се канеше да отговори, че е съгласен — нека Пикин, който ще остане за командир на дивизията, да проведе този бой.

Но не успя да каже това, защото по прекия кабел дадоха Москва. Той назова номера и подаде слушалката на Серпилин.

— Другарю генерал-лейтенант — рече Серпилин, като чу в слушалката познатия глас на Иван Алексеевич. — Докладва Серпилин. Вие сте разрешили да ви телефонирам.

Той започна разговор по установения ред, защото не искаше да показва пред Батюк приятелската си близост с началството.

— Беда, Федя — с далечен глас рече Иван Алексеевич в бръмчащата слушалка. — Твоята Валя получи инфаркт, лежи в жилището ти. Много е зле. Бях през нощта при нея.

— В съзнание ли е? — попита Серпилин.

— В съзнание. Молеше ме да не ти съобщавам. Но аз не я послушах, реших да те повикам. Батюк разреши, говорих с него. Телефонирай ми направо от летището, ще ти пратя кола.

— Утре ще се помъча да излетя — рече Серпилин.

— Защо не днес?

— Днес не мога.

Иван Алексеевич, изглежда, искаше да възрази, но не възрази. Знаеше, че на война се случват такива „не мога“, които не можеш да прескочиш. Защо „не мога“, не се опита да разбере, а само разтревожен каза:

— Ех, гледай — и още веднъж повтори: — Имай пред вид, Батюк лично ми даде съгласието си да те пусне.

— Разбрах всичко — рече Серпилин и като постави слушалката, срещна очите на Батюк.

— Искам да ръководя сам сражението.

— За Барабанов ли искаш да се оправдаваш с тази Могила? — попита Батюк.

— Искам не да се оправдавам, а да я превзема.

— Ще я превземат и без тебе.

— А аз искам в мое присъствие.

Батюк сви рамене: той не смяташе, че има право да забрани на Серпилин да направи това в създалата се обстановка.

— Само че после не се сърди на себе си и на мене — рече той.

И като смяташе работата за свършена, повика дежурния и заповяда да отменят полета на „У–2“ и да го приготвят за утре сутринта.

— Разрешавате ли да замина за дивизията? — попита Серпилин.

— Слушай, Константин Прокофиевич — рече Батюк, като се обърна към Захаров, — моят разговор с командуващия фронта, който започна при тебе, имаше продължение. Смятам, че трябва да кажа на Серпилин. Какво мислиш ти?

Захаров кимна.

Серпилин гледаше с недоумение Батюк.

— Командуващият посочи твоята кандидатура за началник-щаб на армията — рече Батюк.

Той имаше навик да казва „ти“ на всички подчинени, без изключение, независимо от положението и възрастта, макар че би се учудил много, ако някой от тях изведнъж му отговореше със същото. Впрочем, той на свой ред смяташе за нещо редно, ако онези, на които сам бе подчинен, му говореха на „ти“, независимо от неговата немалка възраст и чин генерал-лейтенант.

— Как гледаш на това? — попита той Серпилин, който мълчеше.

— А вие? — попита на свой ред Серпилин, без да се старае да скрие учудването си.

— Отнасям се положително, инак не бих те питал, сам разбираш, не си малък! — рече Батюк с отсенка на предизвикателство.

„Ето на, не те обичам, сам знаеш за какво, а все пак дадох съгласие да те назначат началник-щаб, защото съм справедлив. А ти, макар и да мислиш, че ме познаваш добре, не ме познаваш. А сега де!“

Вместо да побърза с отговора, Серпилин продължи да мълчи.

— Е как? — повтори вече сърдито Батюк, който не притежаваше голямо търпение.

Серпилин отговори, че ще се постарае да оправдае доверието.

— Докато заминеш за Москва, така или иначе ще се реши — рече Батюк. — Ако е положително, когато се върнеш, веднага ще постъпиш… Ще се справи ли Пикин с дивизията?

— Аз вече ви докладвах, че той заслужава повишение.

— Помня, че си докладвал — рече Батюк, — но тогава не беше възникнала такава ситуация.

— Разрешавате ли да замина за дивизията?

— Замини — рече Батюк. — И не се пъхай много-много под огъня. Не е в твоята Могила сега същината на работата.

Каза това, макар да изпитваше уважение към Серпилин, загдето не се възползува от законната възможност да отлети в Москва, като стовари на другите недовършената черна работа с тази Могила.

— Само времето да не се промени до утре! Прогнозата не е особено добра, може да се окаже неблагоприятно за летене… — забеляза Батюк, като стискаше вече за сбогуване ръката на Серпилин.

Захаров също стисна ръка на Серпилин, но мълчаливо, без думи. Пък и какви думи бяха необходими тук? В такива случаи човек сам решава съдбата си и глупав е оня, който не разбира това.

Душата на човек, току-що изпитал дълбоко лично сътресение, но принуден да се занимава с неотложни работи, прилича на река, където едно под друго, без да се смесват, с различна бързина влекат водата две различни течения.

Решил веднъж за себе си, че не може да замине за Москва, без да е завършил с Могилата, по пътя за дивизията Серпилин вече не се връщаше в размишленията, могъл ли е или не е могъл да постъпи другояче.

Седнал в своята емка, той мислеше за бъдещото сражение, за това, че умно е постъпил, като е заповядал колата му да го следва в щаба на армията — сега се връщаше без разтакания; оставаше малко време и не биваше да го губи, макар че с Пикин беше вече уговорено всичко, и там, в дивизията, докато той беше тук, работата вече се вършеше.

Сега от двете страни на пътя се мяркаше в обратен ред и пъплеше насреща му всичко, което беше видял, когато отиваше за щаба на армията и мислите какво и как ще бъде, ако стане началник-щаб на армията, отначало мимоходом, а после все по-настойчиво възникваха в ума му.

Но под всички тези мисли, свързани с работите, с които му предстоеше да се занимава, неотстъпно минаваше дълбоко второто течение: в Москва умираше жена му.

Трябваше да вземе височината Могила — а жена му умираше. Трябваше да реши кой по-добър батальонен командир да постави на мястото на убития Тараховски — а жена му умираше. Ще трябва да прибере по-далеч от пътя, за да не го бомбардират, втория ешелон на свързочния батальон — а жена му умираше. Ще трябва да проправи овреме, преди настъплението, втори снежен път към фронта успоредно на оня, по който минава сега, и да не допусне да го изкорубят предварително — а жена му умираше…

Когато минаваше през разположението на втория ешелон на дивизията си, Серпилин едва не се сблъска на кръстопътя с излизащата от страничния път „санитарка“. Шофьорът на „санитарката“ в желанието си да пусне емката с началството, удари спирачките и забоксува на средата на пътя.

От кабината на санитарната кола изскочи един боец, заобиколи тичешком колата и заедно с шофьора на Серпилин почна да бута отзад. Но колата продължаваше да боксува. После се отвори задната вратичка и оттам изскочи жена и взе да бута колата заедно с мъжете.

Серпилин позна веднага тази жена. Беше лекарката от полка на Барабанов, същата, която беше се преместила неотдавна от болницата и с която живееше Барабанов. В колата очевидно лежеше Барабанов и тя го придружаваше.

Серпилин отвори вратичката на емката и тръгна към санитарната кола с намерение да помогне и защото жена буташе колата, и защото изобщо смяташе това в реда на нещата. Но докато се приближи, те с общи усилия я изтикаха.

Шофьорът, санитарят и жената стояха и си поемаха дъх. Жената имаше още сравнително младо, но повяхнало лице с големи красиви еврейски очи. Като си пое дъх с мъка, тя допря пръсти до ушанката. Изпод ушанката, която се беше смъкнала настрана, докато беше бутала колата, стърчеше кичур черни прошарени тук-там коси. Серпилин видя тези прошарени коси и почувствува жалост към жената, било защото си спомни за жена си, било защото видя посивелите й коси и помисли, че и да остане Барабанов жив, тази жена все пак няма да бъде дълго щастлива с него: стара е за него.

— Другарю генерал — почна да докладва тя.

Но Серпилин я спря и попита:

— Кого карате? Барабанов ли?

— Да.

— Как е самочувствието му?

— По-добро — радостно и високо каза, почти извика тя.

И стресната, сякаш с тези думи за доброто самочувствие на Барабанов можеше да му навреди, почна с угаснал глас да обяснява как минал куршумът, че още три милиметра по-наляво — и всичко щяло да бъде свършено.

— Но сега е по-добре, казвате? — попита повторно Серпилин.

— Казаха, че можем да го пренесем.

— В съзнание ли е?

— В съзнание.

Тя отгатна, че Серпилин ще поиска да види Барабанов, но не знаеше за добро ли е, или за лошо.

— Не възразявате ли като лекарка? — попита Серпилин, когато се приближи до задната вратичка на санитарната кола.

— Не възразявам, другарю генерал.

Той отвори, качи се в колата и отново притвори след себе си вратичката. Вътре беше полутъмно.

— Какво има, Соня? — попита тихо Барабанов.

Серпилин се придвижи опипом покрай отметнатата встрани седалка и видя лицето на Барабанов, който лежеше на висяща носилка. Очите бяха отворени и го гледаха с почуда.

Но на Серпилин не му дойде на ум да обясни как е срещнал тяхната кола и защо е попаднал тук — всичко това беше несъществено.

— Как се чувствувате? — попита той.

— Казват, че ще остана жив — слабо, но ясно отвърна Барабанов.

И като облиза устни с език, додаде:

— Не мислех, другарю генерал, че ще ви видя още веднъж в живота си.

И по начина, по който каза това, Серпилин разбра: „Не, не е хитрувал Барабанов със себе си пред дулото на пистолета. Не е имало у него никакви «ами ако». Човекът е изпитал смъртоносния удар на съвестта и се е лишил от живот. Останалото е случайност.“

И макар че по логиката на установения ред опитът за самоубийство не смекчаваше вината на Барабанов, а само я увеличаваше, Серпилин, наведен над него и загледан в очите му каза:

— Оздравявайте. Няма да искам за вас наказателен батальон.

И като помълча, добави:

— Ще настоя да ви понижат. А наказателен не чакайте. Когато се върнете в строя, ще ви взема за командир на разузнавателна рота.

— Сега ще ме изключат от партията — рече Барабанов, като въздъхна полека, защото дълбокото въздишане беше болезнено за него.

— Все пак ще ви взема в разузнавателната рота — рече Серпилин, съвсем забравил в тази минута, че най-вероятно вече няма да командува своята дивизия.

— Ще пращам половината от атестата си на семейството на батальонния командир — каза изведнъж Барабанов. — Когато след операцията се освестих, намислих: ако остана жив ще пращам. Такава ми била съдбата. Че какво — след късо мълчание добави той така, сякаш Серпилин се канеше да му възрази, — аз съм ергенин и нямам майка.

За жената, която стоеше там, до колата, на пътя, той дори и не спомена. „Не му е жена и няма да му бъде жена“ — помисли Серпилин.

— Добре, оздравявайте — рече той.

Но Барабанов го задържа с поглед.

— Ако искате, напишете сами на жената на батальонния командир, че аз съм виновен за неговата смърт. Нека знае.

— Няма — рече Серпилин. — Ако й пиша, няма да приеме от вас атестата.

Той разбра, че думите на Барабанов за атестата не са просто минутен порив, а обещание за цялата война, обещание, от което, дори ако после съжали за него, няма да се откаже…

На излизане от колата Серпилин отново видя близо до себе си лицето на военната лекарка Соня, както той сега мислено я нарече. Тя беше вече втикнала прошарения кичур коси под ушанката и лицето й сега изглеждаше по-младо.

„И все пак ти няма да бъдеш щастлива“ — със съчувствие към нея помисли Серпилин и като се канеше вече да се обърне и да потегли, спомни си, че в Барабановия полк ще има сражение и през нощта трябва да се предвидят загуби в убити и ранени.

— Закарайте майора в болницата — каза той на военната лекарка — и веднага се връщайте в полка. Предстоят бойни действия.

Щом пристигна в щаба на дивизията, Серпилин влезе право при Пикин. Пикин не беше сам: при него беше командирът на артилерийския полк.

— Е как е, другарю генерал? — попита тревожно Пикин. Той знаеше, че Серпилин е заминал за армията, но не знаеше защо — мислеше, че е заради Барабанов.

— Нищо, всичко е нормално — рече Серпилин, решил още из пътя, до завършването на боя да не казва никому, дори и на Пикин, че го викат в Москва.

— Бережной се върна преди половин час и отиде право в полка, помоли ме да ви съобщя, че ще бъде там — рече Пикин.

Серпилин кимна.

— Ще се видим. Ще отида там. Докладвайте предложенията си.

Пикин взе да докладва, като меко спущаше силно наострения си молив върху образцово начертаната схемичка и сегиз-тогиз поглеждаше артилериста, като подчертаваше с това, че те са работили заедно над предложенията.

Поставил в основата уговорения още от сутринта със Серпилин общ замисъл на боя, той сега го подкрепяше с цялото необходимо счетоводство на войната.

Като слушаше Пикин, Серпилин си помисли, че ще му бъде жал да се разделя с такъв началник-щаб, но да се опитва да го изтегли със себе си в щаба на армията не бива и да мисли. Това би значило да се оголи дивизията. Дори ако Батюк не поиска да назначи Пикин за командир на дивизията, Пикин, колкото и тежко да му бъде назначаването на другиго вместо него, и в този случай пак няма да поиска да напусне дивизията, преди да почувствува, че новият командир е влязъл напълно в ролята си.

Мислейки за бъдещето, Серпилин изпитваше сега известно чувство на вина пред своя началник-щаб и като одобряваше предложенията на Пикин, изведнъж извън обикновените служебни думи на одобрение рече: „Чудесно, Генадий Николаевич, благодаря. С такъв началник-щаб човек би служил цял живот.“

Похвалата беше приятна за Пикин, но нещо в гласа на Серпилин го стресна и той изгледа командира на дивизията с дълъг, внимателен поглед, без обаче да попита нищо.

„Да, добре се разбираме — помисли Серпилин, — дори когато мълчим, се разбираме. А как ще бъде с Батюк, ако, въобще бъде. Предстои ми тежък кръст, но колко тежък? Ето къде е въпросът.“

По пътя за полка, за където Серпилин беше взел със себе си артилериста, се завърза разговор за разхода на снарядите. Артилеристът се стискаше: като предчувствуваше предстоящото настъпление, не искаше да изразходва за отделна задача нищо извън строго необходимото. Ами ако после не попълнят до нормата!

— Не ставайте скръндза! — сърдито рече Серпилин. — Снощи сте се поскъпили за снаряди, а сте изгубили хора.

— Аз не съм се скъпил — възрази артилеристът. — Не поискаха от нас огън.

— Тъкмо там е работата, че не са поискали. Не поискали от вас огън, а хвърлили хората в огъня и ги изгорили. Маскираме се, наричаме пехотата по телефоните клечици, пръчици! Немците, ако не са кръгли глупаци, отдавна знаят не по-зле от вас и мен това кодиране. А ако човек се замисли, тия думи, дявол да го вземе, дори и като код са отвратителни: „Клечици, пръчици…“ Сами се приучваме на равнодушие!

Той помълча и рече строго на артилериста, че съвестта му го задължава да осигури предстоящия бой със свръхточен огън. Батальонът и без това вече е понесъл загуби. А войникът, когато се е вдигнал на атака, няма защита. Кожухче, рубашка, долно бельо и под долното бельо — тяло, а куршумът се забива в него.

— Поддръжката на вашия огън — ето цялата му защита. Друга защита той няма.

— Другарю генерал, според мене… — започна обиден артилеристът.

— Според вас, според вас… Според вас вие сте добър командир на полк и според мене също сте добър. Затова и споделям с вас, смятам, че ще ме разберете.

— Всичко ще бъде направено, другарю генерал — рече артилеристът. — Само, откровено казано, страх ме е, че няма да попълнят комплекта преди голямото настъпление.

— Колкото и да е трудно, ще го попълнят — уверено рече Серпилин.

Той наистина беше уверен в това. Време е да се свърши със Сталинград. Макар другите фронтове да продължават успешно да настъпват, техните сили също не са безгранични; колкото по-нататък настъпват те на запад, толкова по-остра става нуждата да се освободят в тяхна помощ ония седем армии, които са заети тук, в тила около Сталинград.

Серпилин помисли за завършването на Сталинградската операция като за нещо реално и сега вече недалечно. За него това ще бъде третият кръг от живота му във войната: първият — от Могильов до излизането от обкръжението при Елня, вторият — при Москва от назначаването му в дивизията до уволняването му, третият ще завърши тук, в Сталинград. А после — попълнения, ешелони, прехвърляне на други фронтове — ще почне новият кръг, четвъртият.

 

 

„И този четвърти кръг…“ — Той отново помисли за жена си.

Да, разбира се, тя е молила да не му съобщават нищо. И все пак му бяха съобщили. Тя му беше казала веднъж, че ако й е писано да умре, по-добре ще е това да се случи, когато го няма край нея. И той знаеше, че тя е казала тогава истината. Желанието й да го избави от тежестта на своите последни минути беше по-силно от желанието й да го види, защото тя го обичаше повече от себе си, и това не са думи, каквито тъй често си казват хората, а истина.

Когато Серпилин заедно с артилериста се добра до полка и влезе в бившата землянка на Барабанов, дето се разпореждаше Туманян, Туманян стана от масата и като закри с ръка слушалката, поиска разрешение да довърши разговора си по телефона.

— Говоря със заместника по тила, другарю генерал, за маскировачните халати.

Серпилин кимна. Разговорът беше необходим. Той сам беше заповядал да се съберат и докарат в полка маскировачните халати, за да има достатъчно за всички, които ще тръгнат тая нощ в атака.

След като свърши по телефона, Туманян доложи за обстановката, за направените приготовления и за това, че в полка се намира Бережной.

— Пристигна преди час и веднага отиде в батальона на Тараховски. Исках да го задържа, докато се стъмни, по пътя падат единични мини. Днес един свързочник беше ранен, но… — Туманян сви рамене, без да довърши.

Жестът се разбираше без думи. Бережной както винаги не беше послушал.

— Ето и аз отивам да видя хората там — рече Серпилин.

Той още по пътя за полка беше решил първо да отиде в двата батальона, които трябваше да настъпят през нощта, като обхванат от две страни височината.

— Аз вече ви докладвах, другарю генерал, там отиде замполитът — рече Туманян, който не одобряваше решението на Серпилин.

— Толкова по-добре — отвърна Серпилин, — ние днес с него още не сме се виждали.

— Разрешавате ли да ви придружа? — попита недоволно Туманян.

Той току-що се беше върнал оттам, където се канеше да отиде Серпилин, и нямаше ни най-малко желание да отива отново. Но не можеше да не предложи това.

— Не е нужно — рече Серпилин. — Останете тук с артилериста, сверете неговите и вашите сведения. А аз няма да остана дълго в батальоните, ще се върна след два часа.

Съпровождаха го до батальона двама души: един млад, неотдавна пристигнал в дивизията лейтенант, помощник на началник-щаба на полка по разузнаването, и ординарецът на Серпилин — Птицин.

Въздухът почваше едва-едва да посивява и когато бяха изминали половината път, около шестстотин метра, Серпилин си помисли, че ще се връща от батальона вече по мрак. И той като Бережной нямаше време да чака настъпването на мрака, за да иде в батальона, но мисълта, че на връщане ще минават това открито място вече по тъмно, му беше приятна.

Една единична мина тресна отпред и вдигна стълб от пушек и сняг. Ординарецът Птицин, който вървеше зад Серпилин, закрачи тъй близко, че Серпилин почувствува на тила си дишането му.

— Не бързайте, Птицин, ще ме настъпите по петите — рече той, без да ускорява крачките си.

Птицин беше попаднал при него като ординарец случайно. През августовските боеве, при голямата бомбардировка той заедно с няколко други избягали от предната линия войници беше задържан близо до командния пункт на дивизията. Настояваха да го дадат заедно с другите под съд, но Серпилин, научил за тях чак привечер, когато общата обстановка се подобри, поиска сам да види бегълците — нямаше навик да решава, без да помисли.

Птицин привлече вниманието му с клюмналия си вид и гъстата си, бяла, отдавна небръсната четина. Поради тази четина той изглеждаше почти старец.

Серпилин попита коя година е роден. Оказа се, че е роден в 1895 година — връстник. Нареди при първия случай да пратят всички останали обратно на предната линия, а Птицин взе за свой ординарец вместо убития предния ден при бомбардировката.

— Ще проверя лично каква птица сте — рече той на Птицин, — а опитате ли се да избягате още веднъж, лично ще ви застрелям.

И така Птицин остана ординарец при Серпилин. Той не се опитваше вече да бяга, а със своята мълчаливост и абсолютна честност — доста важно качество за един ординарец — допадна на Серпилин.

Серпилин смяташе, че на този немлад и многодетен войник, по гражданска специалност счетоводител, е било от самия бог заповядано да му бъде ординарец. Все пак семейство от седем души, а да бъде убит като ординарец има по-малка вероятност, отколкото в ротата.

Що се отнася до храбростта, Птицин беше не по-храбър и не по-страхлив от другите, човек като човек. Страхът от смъртта външно се изразяваше у него само в едно: под огъня се стараеше да стои съвсем близо до Серпилин, като си мислеше, че не могат да убият генерала.

Ето и сега той почна да настъпва Серпилин по петите и го разсмя с това.

Лейтенантът вървеше на няколко крачки отпред. Далече тресна още една мина и Серпилин забеляза, че рамото му трепна.

„Да, ей така някога ще избухне такава случайна мина на двеста метра по-близо и ще улучи божите раби, всички заедно, без да държи сметка за чиновете“ — помисли неволно Серпилин. Не искаше да мисли, а помисли.

Там, в Москва, утре го очакваше само скръб. И все пак мисълта, че може да не доживее и до това, му се стори тежка.

На триста метра, там, където бяха минали, съвсем близо до командния пункт на батальона, тресна трета мина.

„Не в твоята Могила е сега същността на работата“ — спомни си Серпилин думите на Батюк и като въздъхна и ускори крачките си, помисли, че не е така, че все пак днес същината на работата е тъкмо в тази Могила и той би престанал да бъде той, ако постъпеше не така, както беше постъпил.