Константин Симонов
Хората не се раждат войници (8)

Осма глава

Когато точно след половин час Иван Алексеевич почука на вратата, Серпилин беше вече готов и за срещата си с него, и за предстоящото си заминаване: беше се обръснал, измил, турил си беше рубашката и портупея, затворил беше куфара, дори беше изхвърлил угарките от пепелника в кофата за боклук.

— Здравей, Федя — рече с влизането си Иван Алексеевич и като изгуби една малка частица от секундата, за да види и прецени лицето на Серпилин, стремително го прегърна, долепил устни до бузата му.

Той бързаше насам, без да се страхува да вземе най-пълно участие в нещастието на приятеля си. Но обикновеното, непроменено, гладко избръснато лице на Серпилин го накара да почувствува облекчение. Серпилин беше вече извършил над себе си онази душевна работа, която се нарича „да се овладееш“ и при всичката тежест за самия човек, така облекчава живота на околните. Това, че Серпилин беше вече извършил тази работа, виждаше по лицето му не само Иван Алексеевич, който добре и отдавна го познаваше, но и застаналият зад гърба на Иван Алексеевич адютант, който почти не познаваше Серпилин.

— До твоето заминаване имаме още час и трийсет и пет минути — рече Иван Алексеевич. Като прегърна Серпилин и с тази прегръдка изрази цялото си безпределно съчувствие, той сега не пилееше излишни думи. — Ако не възразяваш, да позакусим. — Той направи движение с пръст и взе от ръцете на адютанта едно малко куфарче. — А ти, Павел Трофимович, както се споразумяхме, иди сега на летището, провери какво става с излитането.

Адютантът рече „слушам“ и се изгуби зад вратата.

Като свали шинела, Иван Алексеевич бързо влезе в стаята.

Те не бяха се виждали от ноември четиридесет и първа. Когато отстраниха Серпилин от дивизията, той не отиде в Москва при Иван Алексеевич да иска поддръжка зад гърба на онези, с които го беше сблъскала службата му. Не искаше да го поставя в трудно положение. А после, когато всичко се уреди и предстоеше да отиде да формира дивизията, Иван Алексеевич беше заминал за фронта.

Въпреки своите петдесет години, той и досега си оставаше слаб и стегнат. Серпилин го помнеше още от германската война, помнеше го като напет унтерофицер с три войнишки кръста „Свети Георги“, дошъл след нощен разузнавателен набег при батальонния фелдшер Серпилин да превърже раната си от нож; помнеше го до себе си като член на полковия комитет от групата на разузнавачите; помнеше го като началник-щаб на полка при Царицин. Поради елегантната му външност и посивелите от младини коси, сресани на път отстрани, често го вземаха за бивш офицер, какъвто той никога не е бивал. Сегашният генералски кител също тъй добре стоеше на малката му стройна фигура, както онези вталени френчове, с които се перчеше през Гражданската война. И косите му бяха все същите, сиви, със стоманен отблясък, сресани косъм до косъм, на път отстрани. Иван Алексеевич, както и по-рано, не изглеждаше стар, но лицето му не се хареса сега на Серпилин. Че е уморено — беше ясно. Но в обикновено живите му, игриви очи сега имаше странна неподвижност, сякаш някаква мисъл го беше поразила и той все не можеше да се откъсне от нея.

Иван Алексеевич вдигна към него игривите си, но в дълбочината, както преди, неподвижни очи и отговори с шега:

— Не си ти първият, който ми казва това. Вие, фронтоваците, сте бели-червени като ябълки, а ние, щабните плъхове, линеем над книжата.

— Никъде хлябът не е лек — отговори Серпилин, като продължаваше без усмивка да го гледа в очите и превъзмогваше пръв взаимната им неподготвеност за сериозния разговор, който и двамата в душата си искаха.

Иван Алексеевич го попита къде е погребал жена си и когато Серпилин отговори, че в Новодевичето гробище, рече: „Добре“ — сякаш тук нещо можеше да бъде добро или лошо. После попита заварил ли я е в съзнание. Серпилин стисна зъби и поклати глава.

— Защо не долетя веднага, когато ти телефонирах? — запита го той с укор. — Аз й обещах, че най-сетне ще се възползувам от служебното си положение и още в същия ден ще те повикам в Москва. А ти не долетя.

Серпилин си отбеляза неочакваната дума „най-сетне“, но външно не прояви интерес към нея и почна да обяснява защо не е могъл да излети веднага.

— Ясно, ясно — още от първите му думи разбра и се съгласи Иван Алексеевич. — А аз си помислих, че Батюк те е наредил така. Но после виждам, в същия ден идва от фронта молба — да те утвърдя за началник-щаба на Батюк.

— И как, утвърдихте ли ме? — попита Серпилин.

— Разбира се — рече Иван Алексеевич учуден. — Че аз заповядах на адютанта най-напред да те поздрави от мое име! Мигар съм се канел само да заповядам и съм забравил? Дявол да го вземе, през последните дни съвсем си загубих ума! Време е да се връщам на строева служба.

— А да не би строевата да е по-лека?

— А да не би да е по-тежка? Ако искаш да знаеш… — Иван Алексеевич се спря и като отхвърли с рязко движение на ръката недоизказаното, попита: — А какъв човек е членът на вашия Военен съвет?

— Нашият Захаров е проста душа — рече — Серпилин.

— Не обясни какво означава това. Хулиш ли го, или го хвалиш?

— Хваля го — рече Серпилин. — Мога да уточня: откровена душа.

— Откровена, това е добре — рече Иван Алексеевич и повтори замислено: — Добре.

И по израза на лицето му се виждаше, че си е помислил за някой друг, чиято душа не е нито проста, нито откровена.

— В какви отношения са те с Батюк?

— От дивизията не се вижда всичко — рече Серпилин, — но според мене Захаров вижда зор с него, макар и да не се издава. Има достатъчно партийна закалка за това.

— И закалката на Батюк, да речем, също не е старорежимна!

— И все пак има нещо кулашко в природата му!

— Ех, остави това — разсмя се Иван Алексеевич. — Той е от средняците, това аз добре помня, бях секретар на бюрото, когато през двайсет и шеста се учеше в академията.

— Ами учеше се! — махна с ръка Серпилин. — Знам аз как се учеха такива като него! Ние, малките чинове, полковите командири, действително се учехме с пот на челото: жената и синът спят зад пердето, а ти седиш на масата и зубриш едва не всяка нощ до зори…

— Ти, да речем, отскочи! — възрази Иван Алексеевич. — И с тях беше най-различно! Вземи, па макар и този Гринко! Че и той като Батюк завърши Гражданската война като дивизионен командир.

И те, ту като спореха, ту като се съгласяваха, почнаха да прекарват през ума си хората, които след Гражданската война бяха сменили армиите, корпусите и дивизиите с академическия чин. Едни от тези хора се учеха като бесни, с безсънни нощи и главоболие, като отново изкачваха стъпало по стъпало цялата онази военна стълба, която смело, без да се обръщат, бяха изминали вече веднъж догоре през Гражданската война. На други за този подвиг не стигна ни воля, ни трезв поглед и те с мъка изкараха академията и се върнаха в армията като хора с минало, но без бъдеще.

— Добре, всичко това е история — рече Иван Алексеевич, когато изредиха десетина души, и се съгласиха, че се е случвало и така, и инак, — а как сега практически изглежда Батюк от твое гледище, от гледището на дивизията?

В стремежа си да бъда справедлив, Серпилин разказа как изглежда Батюк от негово гледище в различните моменти на своя живот, в най-добрите и най-лошите.

Иван Алексеевич се усмихна.

— Ето, виждаш ли. От твое гледище изглежда горе-долу добре, от мое — не много добре, от фронтово гледище — също, доколкото разбирам, не буди възторг, а от най-високо гледище виждат само изпъчените гърди и познатите от Гражданската война мустаци. А че оттогава не е събрал нито ум, нито знания — това не се вижда с бинокъл. Или не искат да видят. И всички доводи за силата на спомените като че са празен звук! Макар, впрочем, спомените понякога да са и от полза, сам знаеш.

Да, Серпилин знаеше това. Знаеше, че ако е сега тук, а не в Колима, дължи го на силата на все същите спомени. Малко преди войната, когато пуснаха и продължаваха да пущат някои военни, Иван Алексеевич, току-що назначен в Генералния щаб, отишъл на един от първите си доклади при Сталин. Сталин изведнъж в някаква връзка, заговорил за Царицин, а Иван Алексеевич, който бил нащрек, му напомнил за първото му пристигане в техния полк, за Гринко и за Серпилин. Сталин се престорил, че не чува нищо за Гринко, а за Серпилин веднага, като вдигнал слушалката, телефонирал да прегледат делото му.

— Да, така е! — рече Иван Алексеевич.

И на Серпилин, който го гледаше в очите, се стори, че те и двамата си помислиха сега едно и също: имаше все пак нещо унизително в това, дето целият ти живот е зависел от внезапно мярнал се в главата спомен, който е могъл и да не се мерне, от три-четири думи, казани между другото в слушалката…

— Слушай, Ваня — рече Серпилин тихо, сякаш някой можеше да го чуе, — нима с Гринко наистина нищо не може да се направи?

Иван Алексеевич сви рамене.

— Не знам. Или Гринко не му е харесал с нещо още в миналото, или после нейде нещо не е казал, както трябва… Да напомням втори път не рискувам. Това е всичко! Казвам ти го съвсем откровено.

— Но може би в сегашното ти положение…

В очите на Иван Алексеевич се появи нещо отчуждено, почти враждебно.

— А какво знаеш ти за моето сегашно положение?…

— Сам ще опитам — рече Серпилин.

„Какво пък, опитай, аз опитах, сега е твой ред.“ — едва не се изтърва да каже Иван Алексеевич. Но той обичаше Серпилин и дори сега, в това тежко настроение, в което беше дошъл тук, той оставаше добър към него, и тази доброта беше като остров сред потопа от противоречия, които изпълваха душата му. И той не каза „какво пък, опитай“, а каза наопаки „не те съветвам“, защото по някакво вътрешно чувство знаеше: на Гринко не може вече да се помогне, а трябва да въздържи Серпилин от непредпазлива стъпка, цялата опасност, на която далеч не можеха да си представят хората, познаващи само по слухове и по стари спомени оня човек, от чийто кабинет преди час беше излязъл Иван Алексеевич.

Като чу това приятелско, но пълно с неизказана заплаха „не те съветвам“, Серпилин замълча. Безполезно беше да говори, трябваше да действува или да не действува. А да действува и кога да действува — трябваше да реши сам.

Иван Алексеевич стана и отвори оставеното от адютанта куфарче.

— Хайде да закусим и да вечеряме заедно — не знам как е с тебе, но с мене обикновено е така. Ще поменем Валя и ще полеем твоето назначение. Животът си е живот и нищо не можеш да направиш с него.

Той извади шише водка и няколко завити в бяла хартия пакети.

— Хайде, развивай… Няма нужда, не ставай — спря той Серпилин, който рече да стане. — Тук има всичко необходимо, до чашите и вилиците включително. Никога не знаеш кога и къде ще отидеш, кога ще спиш и кога ще ядеш, така че адютантът е приготвил всичко в запас.

В пакетите имаше сандвичи със салам, хайвер и сирене, варени яйца и дори две пресни краставици.

— Да се върнем към Батюк… — рече Иван Алексеевич, като изтриваше с хартия чашите и ги гледаше на светлината. — Откровено казано, учудих се, когато те изпратиха за утвърждение.

Серпилин съвсем нямаше намерение да се връща към Батюк, но разбра, че Иван Алексеевич съзнателно иска да се откъсне по-далеч от онзи разговор, на който току-що беше повикан.

— Защо се зачуди?

— Защото на мястото на Батюк и при неговите възгледи бих си потърсил за началник-щаб някой по-гладко рендосан. От тебе може да му влезе треска в ръката.

— На негово място не би ме взел, а на мое място би ли отишъл при него? — попита Серпилин.

Иван Алексеевич примижа, сякаш разглеждаше намиращия се нейде много далеч Батюк, после рече закачливо:

— Защо, бих отишъл. Батюк без силен началник-щаб не може да воюва в съвременната война. А да му дадеш слаб, за да докажеш, че не може, значи да натопиш ръцете си до лакти в кръв. Докато докажеш, той кой знае колко хора напразно ще погуби. Батюк всъщност е досущ като твоя Барабанов, само че на по-горно равнище. Наистина, не злоупотребява с водката. Право да си кажа, аз се зарадвах, когато те утвърдиха. Не толкова за тебе — хлябът ти, както сам се изразяваш, няма да бъде лек — колкото за работата. Ех, нищо, вашият командуващ фронта е далновиден, прозорлив мъж. Ако си прав, винаги ще те подкрепи с твърда ръка и в тактична форма. Макар да няма сили да се раздели с Батюк. Докато ни бият, лесно е да сбъркаш — да отстраниш и добрия, а когато ние бием, мъчно е да отстраниш и оня, който е под средното равнище. На гребена на победите Батюк не личи толкова.

— А по-рано?

— Кога по-рано? Когато ни биеха ли? В четиридесет и първа ние всички не изглеждахме много добре. А миналата година при Харков — трябва да отдадем заслуженото на Батюк — той не жалеше живота си. С това и се спаси в очите… — Иван Алексеевич с късо движение на вдигнатия нагоре пръст показа в чии очи се е спасил Батюк. — А че не е почувствувал надвисналата над армията катастрофа, първо, не е само той, а и онези, които я бяха почувствували, със заповеди отгоре тикаха целия фронт в капана, и второ, всичко, последвало катастрофата, е заповядано да не се брои. Ясно и разбрано ли е, или неясно и неразбираемо? Ако е неясно и неразбираемо, все едно, няма кого да питаш. Мене ще питаш и аз няма да мога да ти отговоря!

Иван Алексеевич наля водка в чашите, но преди да седне, внимателно, подсмихвайки се, погледна Серпилин.

— Чете ли миналото лято пиесата „Фронт“ в „Правда“?

— Четох.

— Чувах как много генерали се обиждаха от нея, но аз изобщо бях „за“. Смятах я в главни линии полезна. А ти?

— В общи линии и аз — отвърна Серпилин.

— Но ето един интересен въпрос: защо? — Иван Алексеевич отново само с жест показа за кого става дума. — Защо той, въпреки че не обича много критиката и самокритиката, одобри пиесата и заповяда да я напечатат в „Правда“? Не си ли мислил по този въпрос?

— Не.

— А аз съм мислил. Защото от нея, ако искаш, може да се изведе и такъв морал: за всичко, което в четиридесет и първа и четиридесет и втора се изсипа на главата ни, виновни са Горлови и никой друг, освен тях. Отговорността за миналото пада върху тях. Върху никой друг. За това им се полага калай! Забележи, това е важен пункт. И какво става по-нататък. По-нататък заменят Горлови с Огневи и работата тръгва по-добре, което изобщо е близко до истината, макар ти да отиваш сега началник-щаб все пак при Батюк. А сега въпрос: на какво не е отговорено в пиесата? Не е отговорено откъде се явява Горлов. Защо и как е почнал да командува фронт? Да не би да сме го избрали на общо събрание? Но този въпрос в пиесата, както се казва, е дълбоко заровен, идва ти на ум не отведнъж и не на всички, на мене също не ми дойде отведнъж… Ех, какво пък, да пием за назначението ти и бъди справедлив към твоя Батюк, и той не се е назначил сам… Всичко, което казах, да си остане между нас.

Серпилин сви рамене — то се знае! Откровеността на Иван Алексеевич не го учуди, учуди го друго: злобната възбуденост, която виждаше днес в този уравновесен човек.

— Елена Петровна тук с теб ли е — попита Серпилин — или е още в евакуация?

— В евакуация е. Какво ще прави тук с мен? Поне там й пиша писма, а тук би живяла до мене и не би ме виждала. Мислиш, че днес съм свършил късно? Рано. Лягам в седем, в осем, започвам в единайсет. Откровено казано, уморих се през последните дни. Забравих да заповядам на адютанта да ти честити назначението. От умора се е разхлабила някаква бурма… А рече ли да се разхлаби — пак така по друг въпрос, в момент на доклад…

— Какво пък, да не си справочник!

— Тъкмо защото не съм справочник. А има такива, които по-лошо мислят, но по-добре помнят. А аз, смятат някои, искам понякога твърде много време, за да подготвя съображенията си. Да ти кажа съвсем откровено, положението ми напоследък се поразклати. За мястото не държа, ако трябва да ида на фронта — готов съм на каквато ще длъжност! Все пак ние с теб не сме само генерали — ти имаш една звезда по-малко, аз една повече! Нека по-добре не ми свети напред нова звезда, затова пък съвестта на комуниста ще си остане при мен! Тя и на фронта ще ми потрябва, независимо от заеманата длъжност. А страдам, защото тук не съм в църковно-енорийско училище; попът те изгони от класа — ставаш, излизаш вън и затръшваш вратата, и поврага! Тук работата има още една страна, по-тежка. Не мястото ми е скъпо, скъпа ми е възможността да влияя според разбирането си върху хода на събитията. Не искам да заеме мястото ми някакъв жив бележник!

— Всичко тава е така, разбирам — рече Серпилин, като виждаше вълнението на Иван Алексеевич, но не разбираше докрай причината му. — Но какво все пак е станало с теб? Впрочем, не казвай, ако не искаш.

— С мен засега нищо не е станало — рече Иван Алексеевич, — работата не е в мен… С планирането на предстоящите операции не става всичко така, както би ми се искало. Преди седмица, когато подгонихме групата на Гот, аз внесох предложение да оставим там при вас, около Сталинград, най-необходимия минимум — и толкоз! Че немците ще се изскубнат или че към тях ще се промъкнат след разгрома при Котелниково, вече не вярвам. Въпреки всички обещания на Хитлер, те ще седят и ще мрат от гладна смърт, докато не се предадат. Във връзка с това предлагах да се вземат от вашия фронт три армии и колкото може по-скоро да ги имаме под ръка там, където предстои да назреят нови удари. Или — всичко става — да се отбиват контраудари. С такава възможност трябва също да се съобразяваме! Спорът не е, за по-нататъшните наши удари: планът е ясен за всички и утвърден. Спорът е, колкото може по-скоро да подсилим неговата реалност с тия няколко освободени армии. А ето че няма съгласие за това… „Как така?! Да седим и чакаме, докато се предадат?…“ „Как така — да вземем Сталинград един месец по-късно?“ А защо, пита се, да не го вземем един месец по-късно, когато рискът, че немците ще се промъкнат сега след Котелниково е практически изключен? Защо, след като сме почнали и развили така прекрасно операцията, изведнъж да изгубим самообладание в момента, когато ни остава да ги изморим спокойно там, в тила, като дървеници, с малко сили, а освободилите се армии в колкото се може по-кратък срок да попълним и разпределим в резерв към онези фронтове, които сега ще решават всичко по-нататък? Ето какво не ми дава спокойствие през цялото това време. А моето положение е разклатено, защото нямах сили нито да покажа разкаяние за предложенията си, нито да проявя възторг пред онези, които бяха приети вместо моите. Сега планирам онова, което е заповядано, и моля бога вие там в Сталинград за една седмица да почнете и свършите всичко и по-скоро да се освободите. Ще го направите ли?

Иван Алексеевич каза това усмихнат, но усмивката му излезе горчива, а в гласа му се долавяше молба, обърната не към Серпилин, а нейде по-горе, към самата военна съдба, която той молеше да се обърне с лице към нас и с гръб към немците.

— Откровено казано, за мене всичко това е неочаквано — рече Серпилин.

В ума му сега просто не се побираше мисълта, че щурмът срещу Сталинград може изведнъж да се отложи, дори не да се отложи, а просто да се отмени, защото в края на краищата ставаше дума тъкмо за това.

— Почакайте, че как тъй… — почна той, но Иван Алексеевич го пресече:

— Тъкмо това: че как тъй? Ех, забрави всичко, което ти казах. За това ти го и казах, за да бъде забравено. Още повече, че въпросът кой е прав, е практически вече в миналото, а моите вълнения не интересуват никого. Ако искаш да знаеш, сега сам желая, надявам се да изляза не прав! Мечтая да имам възможност да призная грешката си! Но от душата си не мога да махна страха, че ще мине време — и ходът на работите ще покаже: прав беше! Понякога си легнеш сутрин — уморен си, а не спиш. Не спиш и мислиш: колко наистина трябва да се сдържа наша милост — военният човек! Тежка е нашата професия, а на онова място, където се намирам сега, прекомерно тежка!

— Напусни!

— „Напусни“ ли? — усмихна се Иван Алексеевич. — Лесно е да се каже. Сам знаеш, на война ти откъсват ръцете и краката не само тогава, когато взимаш позиция, но и когато се оттегляш от позиция. А за да се оттегля от моето сегашно кресло също трябва да избера момент, за да се изтегля с ръце и крака. Аз искам още да воювам, а не да бъда до края на войната в някой затънтен окръг пето колело на колата. Удариха вече два звънеца, чакам третия — изведнъж рече Иван Алексеевич.

Този път го каза без горчивина, дори с някакво весело предизвикателство към съдбата, отвъд което се чувствуваше душевна сила.

„Дори ако не си прав!“ — помисли Серпилин.

В разсъжденията си Иван Алексеевич, ако се приеме тяхната изходна точка, имаше своя, наглед желязна логика, и Серпилин не се наемаше от своите позиции на дивизионен командир самоуверено, от първо впечатление да решава кой е все пак прав в този засягащ цели фронтове спор, сигурно един от многото, които възникват и кипят в Главната квартира, за да умре безследно в часа на окончателното решение. Чувствуваше само едно: ако изведнъж утре отменеха вече готвещото се настъпление, не би могъл в душата си да се съгласи с това. Твърде страстно и нетърпеливо чакаше възможността да свърши по-скоро с немците там, в Сталинград, чакаше както и всички други на техния Донски фронт, от горе до долу! И като чувствуваше това, знаеше, че в неговото чувство също има своя истина. И може би с нея, с тази истина, се бяха съобразили, когато бяха отхвърлили предложението на Иван Алексеевич.

Помисли за това, но гласно не каза нищо, премълча. Пък, право казано, Иван Алексеевич и не питаше за гледището на Серпилин. А просто изведнъж се отвори, за първи път през войната се отвори, защото беше дошла такава минута и в тази минута до него се оказа човек, за когото от четвърт век приятелство твърдо знаеш, че всичките ти думи ще останат в него като в гроб.

Но в душата си имаше и нещо, което не можеше да каже никому, защото и самият той не знаеше какво да прави с него.

Да, Сталин си е Сталин. И с това е казано всичко, макар да знаеш за него повече от мнозина други, знаеш и онова, което е било преди войната, и онова, което е било в началото на войната, знаеш и такова нещо, което не е за разказване.

В това, че той е велик — нещо в душата му се поколеба в началото на войната, а после пак се затвърди — не, в това ти сега пак не се съмняваш. А в това, че е страшен? И това ти е известно, и по-добре отколкото на мнозина. И всеки път, когато отиваш на доклад при него, знаеш, че ръката му няма да трепне пред нищо.

И къде свършва желязната воля, и къде почва необяснимата упоритост, която струва десетки хиляди живота и цели гробища от похабена техника — не винаги можеш отведнъж да разбереш.

Да, слуша, разглежда и одобрява планове, взима под внимание, не пренебрегва съвети и донесения, както тогава, преди войната. Но всичко това до някоя минута — а после последната дума е негова, и тази дума понякога не единственото вярно решение, а понякога е изведнъж против разсъдъка, напук на стихиите и никой с никакви доводи вече не ще го накара да се откаже! А цялата тежест на положението е в това, че тя, тази негова последна дума, е все пак винаги правилна, дори когато не е правилна. И ще си остане правилна. И виновни за несполуките ще се намерят. Та те трябва всеки път да се намерят, ако той е винаги прав.

А в същото време в неговия неоспорим авторитет, дори просто в самото му име има неимоверна сила. Някак си с годините стана така, че всичко, в което вярваме: в партията, в армията, в самите себе си — всичко, както влакната във въжето, е сплетено с това име. И с това въже теглим цялата тежест на войната. С целия капнал от напрежение народ теглим, а името на устата на всички е едно: Сталин. Добре, така да бъде! Но поне да мислиш за него като другите, като знаеш само едно — че е велик, и да не знаеш всичко останало, онова, което е по-добре да не знаеш. А понякога ето не можеш да се освободиш от чувството, че знаеш още не всичко, далеч не всичко…

А какво да се прави? Няма защо да питаш. Трябва да вършиш работата си, щом си комунист и войник. Трябва да повтаряш и повтаряш своята истина и честно да докладваш чуждата. И нея също да повтаряш, всеки път до границите на възможното.

А какво повече можеш да измислиш? Ти и за това нямаш винаги сили! Пък и истината да си кажем, не е чак толкова безопасно. Не си такъв страхливец, в сурата си няма защо напразно да плюеш!

Иван Алексеевич дълго и тежко мълча, тъй дълбоко отдаден на нещо свое и много далечно от Серпилин, който почувствува това и понеже не искаше да му пречи, също мълчеше.

Иван Алексеевич живееше между величини от по-друг мащаб от онези, между които живееше дивизионният командир Серпилин, и на Серпилин много му се искаше да се възползува от рядката възможност да попита Иван Алексеевич за предстоящия размах на операциите, как преценява той силите на немците и какви според него са перспективите на зимната кампания в мащаба на всички фронтове. Но колкото и да му се искаше да пита за това, той твърде добре знаеше чертата, която няма право да престъпи дори най-безграничното приятелство, чертата, отвъд която на война не питат и не отговарят. И той премина тази черта само мислено… И вместо всичко, за което му се искаше да пита, запита само:

— Често ли ходиш да докладваш?

— Сега да. Всички по-висши от мене се пръснаха като представители на Главната квартира. Той има страшен нюх — добави след кратко мълчание Иван Алексеевич. — Понякога разбираш, че е безнадеждно да му казваш мнението си, стоиш и мълчиш. А той те гледа и чувствува твоето отрицателно отношение към онова, което е предложил той.

— Може би ще отиде при Сталинград, все пак сигурно е интересно за него — рече Серпилин. — Още повече познати места.

— Едва ли — сви рамене Иван Алексеевич, но защо едва ли — не обясни. — Добре, хайде да пийнем с тебе, за да сложите по-скоро кръст на фрицовете там при вас! Разбира се, кухнята тук у нас, в Главната квартира, е такава, че за всичко се вълнуваш. Струва ти се, че ту тук, ту там нещо не се върши както трябва. Но ако погледнеш на картата — от ноември здравата сме отскочили! Почваме да се оправдаваме в собствените си очи. Разбира се, трябва да запазим трезвост. Не бива още да представяме всичко желано за действително, макар понякога да те дърпа за езика… Но изобщо стана много по-весело да се живее: огъваме ги и ги пердашим, гадовете!

Той се чукна със Серпилин, отпи голяма глътка, и стиснал в шепата си франзелата със салам, почна да яде с веселата лакомия на човек, който се е отвлякъл от тежки мисли и изведнъж си е спомнил, че е зверски гладен.

— А не е ли лошо, че от сутринта пиеш? — попита Серпилин. — Ще отидеш на доклад — ще забележи.

Иван Алексеевич, кой знае защо, се усмихна и рече:

— Нищо. За това той не пита. И после, аз не закусвам, а вечерям. И това разписание не съм установил аз.

В настъпилото мълчание се чу слабо позвъняване.

— Сигурно е адютантът — рече Иван Алексеевич и погледна часовника си. — Май е рано.

— Не, това е будилникът — рече Серпилин. — Аз поръчах на сина на съседката да ме събуди, ако заспя. Ей сега ще дойде да ме буди.

— Синът на Привалов ли? — попита Иван Алексеевич.

— Да, помниш ли го от академията?

— От академията — не, не го помня. Тези дни трябваше да докладвам обстоятелствата на смъртта му.

— Тежко е да гледаш момчето — рече Серпилин. — Когато не плачат, ми действува по-силно.

Вратата се открехна и на нея се показа чорлавата глава на момчето.

— Другарю генерал, ставайте — рече то, не различило сънено, че Серпилин не спи, а седи до масата, и не сам, а с някой друг. После разбра, поздрави и попита: — Да ви стопля ли чая?

— Благодаря, няма нужда — отвърна Серпилин.

— Ела да закусиш с нас — покани го Иван Алексеевич.

— Благодаря, още не съм се умил — рече момчето и затвори вратата.

— Само водка не му давай — забеляза Серпилин.

— Ами че аз и не мисля — рече Иван Алексеевич и сложи на края на масата хлебче със салам и краставица. — А твоят къде е?

— Беше, отиде си.

— Няма ли да дойде да те изпрати?

— Не.

— Кажи какво ще става по-нататък със сина ти? — попита Иван Алексеевич, който знаеше, че Серпилин ще бъде недоволен от въпроса, и все пак смяташе за необходимо да го попита за това.

— Казах му да подаде рапорт да отиде на фронта. Няма защо да се върти тук с поръчения около Панкратиев — рече Серпилин и млъкна, тъй като не искаше да продължи разговора.

— Това е ясно — рече Иван Алексеевич. — А изобщо как мислиш да постъпиш с него по-нататък?

И когато Серпилин не отговори нищо, почна да му разказва за сина му: с каква енергия и отчаяние си пробивал път в Генералния щаб и как през всички прегради все пак си пробил път, за да възвърне баща си и поне нещо да направи за майка си.

Серпилин слушаше и разбираше, че Иван Алексеевич се опитва да го умилостиви. Разбираше, но не искаше да отговаря, защото смяташе, че това е такъв въпрос, който сега, след смъртта на жена му, не се отнася и не може да се отнася до никого другиго, освен до него самия.

— И така, какво все пак ще става със сина ти? — за трети път попита Иван Алексеевич.

Той биваше в такива случаи настойчив. Проличаваше навикът му да властвува.

— Слушай, Иван — рече Серпилин полусърдито, полуумолително. — Не ме измъчвай. Не мога да ти отговоря, сам още не зная. Сега вече не зависи от мен, а от него.

Момчето влезе вече облечено, с валенки и късо палто с шапка в ръцете.

— Защо се облече? — попита Иван Алексеевич. — Нали ти казах: ще закусиш с нас.

— Трябва да отивам на училище — каза то.

— Тогава вземи това в джоба си — рече Иван Алексеевич. — Ще го изядеш по пътя.

И му подаде хлебчето и краставицата.

— Вземи, вземи — рече Серпилин, който вече разбираше, че момчета ще послуша само него. И като му подаде на сбогуване ръка, с поглед го възпря от въпроса: помни ли той, Серпилин, за обещанието си? Очите на Серпилин казаха: „Помня и излишно е да ме питаш пак.“

— Така — рече Серпилин, когато момчето излезе, и с това завърши разговора за собствения си син.

Иван Алексеевич наля на дъното на чашите останалата водка.

— Последната, в памет на твоята Валя.

На очите му внезапно бликнаха сълзи. Той ги изтри и пи, без да се чука.

— Може би ще ти трябва нещо? Да се погрижим за гроба? Кажи, аз ще възложа на адютанта, той всичко ще направи както трябва.

Иван Алексеевич погледна часовника си и стана.

— Той ще те изпрати на летището. Ето сега ще дойде. А мене ме извини, няма да дойда: трябва да поспя. Службата ме задължава от сутринта да мисля със свеж мозък. Не се сърдиш, нали?

Серпилин само сви рамене.

— Ще събираш ли нещата си? — попита Иван Алексеевич.

— А какво да събирам?

Те слязоха опипом по тъмната стълба.

На улицата беше още съвсем тъмно. Пред входа стоеше голяма кола с необичайна форма.

— Трофей. Опел адмирал — каза Иван Алексеевич. — Хванахме няколко парчета на Дон, ето, пътувам втора седмица. Как я намираш? — попита той застаналия до колата шофьор.

— Добре е, другарю генерал. Само че трябва да се загрява по-често от зиса.

Адютантът го нямаше. Серпилин погледна въпросително Иван Алексеевич.

— Ето го, иде — кимна Иван Алексеевич към приближаващата емка. — Аз със своята ще отида да спя, а вие с дежурната.

Емката се приближи, адютантът изскочи от нея и доложи, че всичко е в ред, самолетът ще замине в осем и петнайсет.

— Добре — рече Иван Алексеевич. — Това вземи там, при себе си. — Той подаде на адютанта куфарчето. — Приготви ли на генерал-майора за из пътя?

— Тъй вярно.

Иван Алексеевич все тъй кратко и силно, както при срещата, прегърна мълчаливо Серпилин, откъсна се от него, качи се в колата и замина пръв.

 

 

„Съвсем сам ли искаш да останеш?“ — спомни си Серпилин последните думи на сина си, когато дъгласът излетя от централното летище и направи прощален кръг над утринна Москва.

Дъгласът беше пълен с пътници и товари. От двете страни на подвижните железни пейки плътно, един до друг, седяха хората, а на пода лежаха чувалите с пощата, няколко радиостанции и обвити със зебло витла за изтребители.

Половината от тези, които напираха да отлетят на Донския фронт с този рейс, останаха за следващия. Освен Серпилин, в самолета пътуваха още двама генерали, няколко полковници, ако се съди по петлиците и разговорите им, бяха от Главното артилерийско управление, няколко души от щаба на гвардейските минохвъргачни части, офицери от свързочните войски, летци, двама фотокореспонденти с лайки и един кинооператор с тежък, натегнал на врата му киноапарат. Съставът на пътниците свидетелствуваше за предстоящите около Сталинград събития и Серпилин, макар да летяха още само над вилите и рампите около Москва, под влиянието на атмосферата, която цареше в самолета, се почувствува вече не тук, а там на фронта.

Не, той не само не искаше, но и не можеше да остане съвсем сам. А ако поискаше, войната не би му позволила това. След няколко часа той трябваше да приема щаба на армията, да се запознава с непознати хора и да установява нови отношения с онези, които вече познаваше. Предстоеше му да се посчепка с някого, с някого да се помири временно, да премести някого, отново да вниква в нечии силни и слаби страни, които по-рано са се виждали само отдалеч.

Ако летеше обратно в дивизията си, това би било в известен смисъл по-леко за него, а в друг — по-тежко. В дивизията имаше близки хора, които той, според фронтовите схващания, познаваше вече отдавна. Тяхното отношение към нещастието му, разбира се, би стопляло душата му, но в същото време и би развреждало отворената рана много по-силно от онова формално съчувствие, с което щеше да се сблъска в щаба на армията, при новите колеги, които нямат причини да влизат в подробностите на нещастието му. В края на краищата може би така е по-добре.

Мисълта за операцията, която му предстоеше тепърва да провежда в ролята на началник-щаб на армията, го безпокоеше още сега, в самолета, оставяйки малко място за другите мисли. Право да си кажем, за човек в неговото състояние беше трудно да измисли сега нещо по-добро от предстоящата му нова служба. В дъното на душата си той почваше да съзнава това и беше благодарен на съдбата, която беше облекчила скръбта му с онова единствено нещо, с което можеше да се облекчи.

— Другарю генерал — обърна се към Серпилин седналият срещу него на пейката възрастен дребничък генерал-майор с остър нос, — там, на летището, съпровождащият ви подполковник ми каза, че отивате при Батюк.

— Да.

— Тогава позволете да ви се представя: генерал-майор Кузмич, Иван Василиевич, отивам също там, при вас, да приема сто и единайсета.

— Серпилин, Фьодор Фьодорович — рече Серпилин, като стискаше ръката на малкия генерал и с учудване мислеше колко е малък светът. 111-та дивизия беше неговата, тоест сега вече бившата негова дивизия, и този пътуващ в един самолет с него генерал отиваше да приеме бившата му дивизия; а полковник Пикин, значи, отново оставаше в предишното положение.

— Е добре тогава, да се запознаем — рече Серпилин, като гледаше с интерес дребничкия генерал с белега.