Константин Симонов
Хората не се раждат войници (20)

Двайсета глава

Към три часа през деня трети батальон на 332 стрелкови полк изпълни на своя участък изцяло дневната задача: първата линия на немската отбрана беше пробита още сутринта и остана отдавна зад гърба й, а втората беше току-що окончателно завзета с чувствителни загуби. Каква заповед щеше да последва по-нататък, още не се знаеше. Очаквайки я, хората се укрепяваха или, казано по-просто, нахълтали в немските траншеи, идваха на себе си след всичко преживяно през тези шест часа непрекъснат бой.

Отпред се виждаше дълга, полегата височина. По нейните склонове сега минаваше предният край на третата, още не взета от нас, немска позиция. Когато петнайсетина войници подир ротния си командир Караев, изскочили разпалено от окопите, се хвърлиха напред, немците ги обсипаха с мини. Измъкнаха ранените, а двамата убити чернееха отпред на снега, пред очите на всички. За да не рискува напразно хора, Синцов заповяда до мръкване да не ги закачат.

Пред окопите се разстилаше снежно поле, което бавно се издигаше към хоризонта.

Когато изтиканите оттук немци побягнаха гъсто назад, към височината, обстрелваха ги на половината път с катюши. Труповете изпъстриха полето; и самата височина сега беше също не бяла, а покрита с петна, цялата обгорена от залповете на катюшите.

Но бягаха не всички. Няколко групички заседнаха в последната траншея и стреляха докрай. Зад такъв огън се усеща винаги твърда ръка. На дъното на окопа, между другите трупове, лежеше труп на немски полковник. От снега с дулото си нагоре стърчеше неизпуснатият от мъртвата ръка автомат.

„Той сигурно ги е накарал тук да се бият до последния“ — помисли Синцов със злоба, предизвикана от собствените му загуби, уважението към такива неща идва, ако дойде, по-късно, а не в боя.

Ако се съди по броя на офицерските трупове, на блиндажите, на телефоните, на парчетата затъпкана в снега разноцветна жица, тук, където беше излязла ротата на Караев, се е намирал щабът на полка. Засега нямаше възможност да се донесе за това. Свързочниците още изтегляха жицата от онази яма, на половин километър оттук, дето Синцов седеше преди последния скок. Те се бавеха, но не му се щеше да ги подканя. Добре е да донесе, че са заели щаб на полк, но нали не само ще донесеш, ами на тебе ще почнат веднага да ти заповядват. Има в боя минути, когато ти се иска да си поотдъхнеш малко, без връзка с началството.

— Другарю старши лейтенант, няма ли да си хапнете?

Синцов се обърна. През време на боя нямаше кога да мисли за момчето, макар на няколко пъти да го видя до себе си. А сега изведнъж му дойде на ум колко слабо и измръзнало е все пак, зъбите му тракат.

— А какво имаш?

— Месни консерви.

— А да ги затоплиш? — попита Синцов, като си помисли, че на такъв студ консервите са като стъкло.

— Има сух спирт.

— Тогава, хайде.

И като повика ротния командир Караев, каза му да мине по окопите надясно и да провери как върви поставянето на картечниците за в случай на немска контраатака.

— Наляво ще ида да видя аз.

Войниците, като се привеждаха от вятъра, се притискаха до стените на окопите. Кой палеше цигара, кой тършуваше из немските трупове. Един гризеше шумно сухар, твърд като парче туткал, друг, изсипал на дланта си патроните, щракаше с трофеен валтер.

Трескавата, жестока безразсъдност на боя беше се сменила с умора. В очите на войниците можеше да се прочете същият въпрос, който възниква и у тебе самия: „А сега какво? Свършено ли е за днес, или още нещо ще заповядате?“… И, разбира се, искаше им се за днес да е свършено.

На картата с мащаб 1:50 000 всичко, което бяха изминали, беше девет сантиметра. А в натура първата позиция се състоеше от три траншеи, от първата до втората имаше четиристотин метра, а от втората до третата — седемстотин. И два километра по открито поле до втората позиция. И тя отново от три траншеи, докато я прережат цялата от единия край до другия — още километър и половина, и колкото артилерията да беше разорала всичко наоколо и във време на артилерийската подготовка, и после, когато ги поддържаше, все пак от всяка траншея стреляха. И колкото по-нататък — толкова повече, в прогресия. Така че можеш да разбереш войниците: докато са минали през всичко това, вече няколко пъти през деня те са надхвърлили мярката на човешките сили, и не им се иска да мислят, че ще заповядат да я надхвърлят още веднъж.

Виелицата се носеше над окопите по посока на немците, заличавайки пред очите им мъртвите петна на снарядните ями и труповете.

Макар заповедта да се укрепят да беше дадена в първите минути, щом заеха последната траншея, картечниците още не бяха поставени. Трябваше да им се скараш и да ги принудиш да правят онова, което е заповядано. На войниците не им се искаше да шетат, да подреждат новите картечни позиции, обърнати към немците. Проявяваше се умората след боя и мнението, че немците надали ще контраатакуват днес, а ние, ако не през нощта, то на сутринта все пак ще тръгнем по-нататък и, значи, целият труд ще бъде на халос…

В края на траншеята, където трябваше да поставят на останалата от немците ледена маса картечница с кръгов обстрел, Синцов постоя няколко минути над главите на войниците, като ги подканяше с присъствието си.

Изправен тук, той виждаше добре и голямата височина отпред, и продължението на немските траншеи, заети вляво оттук от ротата на Лунин. Между онези окопи, дето стоеше той, и онези, които беше завладяла ротата на Лунин, имаше около четиристотин метра открито място. Немците не бяха строили тук непрекъсната линия. Падинката беше добре прострелвана от единия край до другия от дълбочина, от двете и сега още заети от немците височини — от голямата по-далечна, и още от една, мъничка, на около седемстотин метра пред позициите на Луниновата рота.

Като гледаше тази малка височина, щръкнала пред ротата на Лунин, Синцов бегло помисли, че ако я вземем, ще се окажем във фланг на голямата височина. А щом е така, после и голямата ще падне по-лесно.

Ала да мисли по-подробно за това нямаше още сили.

Помисли и друго — за това, че е вече време Богословски, който командуваше сега ротата след Лунин, убит още в началото на атаката срещу втората позиция, да прати в батальона свръзката с донесение.

„Какво се разтака той там? Дали не иска да рискува — свръзката да се промъква още по видело през този наблюдаван от немците валог!“

Вървеше обратно по окопите недоволен от Богословски, който, макар и да беше заел всичко заповядано, сега нещо се бавеше с донесението и изобщо още не се знаеше как след заместването на Лунин ще се справя по-нататък с ротата.

Тази мисъл се смесваше с друга — че трябва колкото може по-скоро сам да отиде там, в ротата на Богословски. А после, изтикала и едната, и другата, дойде третата, главната мисъл, която му се мярна още тогава, когато очаквайки да поставят картечницата, стоеше и гледаше могилата пред позициите на Луниновата рота: „Добре би било да завземем тази могила по-скоро, без да отлагаме, щом се стъмни. Немците чакат да я вземем утре сутринта или късно през нощта, а трябва да я вземем веднага, докато смятат, че още се съсредоточаваме и се готвим. Да я вземем неочаквано, с малки сили, без артилерийска подготовка. И това трябва да направя сам. И за да успея до мръкване да размеря, да огледам подстъпите към височината, трябва най-много след половин час, още по видело, да отида при Богословски през този открит валог.“

Върна се потиснат от тази мисъл; беше вече невъзможно да се откопчи от нея. Колкото и да беше трудна, колкото и да му се искаше да я замени с друга, по-лека — че за днес войната вече се е свършила — той знаеше, че тази трудна мисъл съществува в него и расте, и когато той я домисли докрай, все пак ще доложи за нея, няма да си позволи да не доложи. Макар че сам, противоречейки си, същевременно ще се надява, че няма да му разрешат, ще отложат до утре.

Момчето в дъното на окопа топлеше две големи кутии с месни консерви, като ги беше наместило на две кутии със сух спирт. Консервите бяха отворени, а върху тях, за да омекнат на парата, бяха сложени сухари.

Момчето седеше на нещо. Синцов отпърво не разбра на какво, а после, зърнал щръкналите изпод кожухчето му зимни немски шушони, разбра, че седи върху убит немец, като че така трябва.

Караев стоеше до тях и гледаше кутиите с консерви и горящия под тях спирт.

По това едва забележимо в дъното на окопа огънче се усещаше, че още не е започнало да се смрачава.

— Проверихте ли? — обърна се Синцов към Караев.

— Тъй вярно — рече Караев и изведнъж попита: — Къде е убит Лунин? Вие сам видяхте ли?

Синцов му беше вече казал как и къде е бил убит Лунин, но онова, което попита Караев, беше вече не въпрос, а дошло сега в тишината мъчително желание да разбере как така: имаше човек, Лунин — и няма го, убит е. Как убит? Как така убит? И Синцов, разбирайки това желание, повтори, че Лунин е убит, когато превзимали втората позиция, от един откос, на място, така че сигурно не е сварил и да помисли, че го убиват. Просто не беше стигнал сталинградецът до своя Сталинград. И като каза това, спомни си светлорусата, чиста, незасегната от смъртта глава на Лунин върху снега и падналата наблизо до главата му ушанка; главата с отворено око, с едната буза на снега, с подстриган тил и високо, над ухото, подбръсната сколуфа… Да, така беше то с Лунин и няма какво друго да се каже за това, защото и той сам нищо друго не знае. Знае, че Лунин завзе с ротата си първата позиция, всички три траншеи и остана жив, а пред втората позиция, когато се хвърляше в атака, беше убит.

Много малко може да се каже за едно сражение, когато то току-що е свършило, когато дори още не си имал време да помислиш за него.

Първата позиция беше превзета почти без загуби. А на следната, още в първата траншея, се оказа непотушена картечница, и там загина Лунин… А той, Синцов, през времето на боя за втората позиция беше и в едната рота, и в другата, и в третата. Вдигаше залегналите бойци пред първата траншея, а когато я завзеха и отляво, и отдясно, а тук в центъра при Караев не бяха я завзели, запъпли под огъня насам, към Караев, и допълни, и вдигна заедно с него ротата, и пред очите му много хора бяха убити и ранени, но все пак влязоха и в първата и във втората траншея.

А после трябваше, без да спрат, да настъпят към третата. Но немците сами тръгнаха в контраатака и стана задръжка. Илин отиде при Чугунов, а той остана тук, при Караев, и чакаше в снега, в снарядната яма, докато нашата артилерия още веднъж обработваше немците, после се вдигна и по петите на последните снаряди тръгна заедно с ротата и стигна до тези окопи…

Имаше всичко… Какво само нямаше!… Ако си спомни. Но в боя всички чувства текат бързо и няма кога да мислиш за нищо, освен за задачата. А за задачата също трябва да се мисли веднага и кратко: или да, или не!

Имаше чувство за изпълнена задача и това беше главният спомен от боя. И още един втори спомен — за себе си — че си останал жив. Да каже за себе си, че е нямало кога да се страхува, защото е командувал батальона, не беше истина. Да се страхува, все пак имаше време.

А всичко останало — освен общото чувство за боя и съзнанието, че е жив — засега, на първо време, съществуваше в паметта му само на късчета и отломки.

Между тези късчета и отломки беше и мъртвото лице на Лунин с високо подбръсната сколуфа, и глождещото го, предизвикващо повдигане чувство, когато немците тръгнаха в контраатака и изведнъж му се стори: могат да ги избутат… И злият глас на Туманян по телефона, когато се забави: „Къде се намирате? Веднага се стягайте — и напред, напред…“ И собственият му зъл отговор: „Да искате от мене да се стягам е все едно да искате от голия да се препаше…“ И краткото чувство на обида, смесено с чувството за вина, и още един скок под огъня на снежното поле… И още един отломък: минохвъргачите, поддържащи огъня, и жената, същата, за която бяха приказвали през нощта — едра, с широк гръб, с попадали изпод ушанката по памуклийката златни коси, спуща с двете си ръце мина в цевта на минохвъргачката. А после, след час вече, на друга позиция, минохвъргачките, обезобразени от прякото попадение на един снаряд, така че е тежко да ги гледаш, и тази жена, също мъртва между мъртвите, повалена на снега, с разкъсано тяло и незасегнато лице… Когато беше още жива, той я беше видял само откъм гърба, а сега видя лицето й на снега — мъртво, със захапана устна, с отворени очи. Видя я бегло и тръгна по-нататък, защото нямаше време, трябваше да се върви по-нататък…

И още: петима пленени немци насреща му и с тях младичък войник, който угрижено молеше: „Разрешете да ги заведа сам.“ — „Защо сам?“ „Ами те ще избягат“…

И още един войник в полето, на снега, и трябваше дълго да го мушиш с нагана в гърба, за да стане…

И още един войник, в превзетия окоп, който беше отблъснал от тебе смъртта, и немецът, който беше убил този войник и беше застрелян от тебе в упор, и който, паднал право върху тебе, с мъртва ръка като с камшик беше избил от пръстите ти нагана…

И още нещо, което не можеш да си спомниш, но което ти се върти непрекъснато в главата. Някаква яма, в която изведнъж падаш тичешком сред полето, и вече падайки, хващаш съборената от куршум ушанка… И в ноздрите ти упоритият, тежък мирис на одимен, отровен от барут сняг. Толкова одимен, че не ти влиза в устата, въпреки жаждата… И още нещо… Какво? Сега не можеш да се досетиш…

— Заедно завършихме една школа — изведнъж долетя гласът на Караев.

Да, Караев казва това. Да, да, вярно. Той беше чувал това още през нощта, че на него и на Лунин им провървяло — завършили една школа и попаднали в един батальон…

— Стоплиха се, може да ядете…

Това каза момчето. Обви с ръкавица кутията с консерви и я вдигна от огъня.

„В какво е мъкнал той през цялото това време тези две кутии, дали не е било в кожухчето?“

— Да отидем, батальонни командирю, в землянката. Макар и да е разрушена, все пак няма вятър, по-топло е.

Това каза излезлият от землянката Илин. Оказва се, че той вече е дошъл от Чугунов и е бил тук в землянката.

„А че оная минохвъргачка е убита, той не знае още, аз не съм му казал.“

— Как е при Чугунов?

— Всичко е наред.

— А с връзката?

— Още се маят. Пратих Рибочкин — да ускори.

Синцов не можа да си спомни отведнъж кой е Рибочкин. „Ах, да, Рибочкин — адютантът на батальона…“

— Тогава да ядем — рече Синцов.

— Да влезем в землянката — повтори Илин.

— После, сега не ми се ще — рече Синцов и угрижено повтори: — Защо не изтеглят връзката?

Той не искаше засега да влиза в землянката, защото беше вече решил, щом по жицата се обади Туманян, да поиска от него разрешение да направи с онази малка могила пред ротата на Лунин онова, което беше намислил. Ако му бъде дадено разрешение, няма защо да влиза на топло, да се изнежва, и без това ще трябва да върви в ротата. Друга работа, ако се отложи до утре сутринта…

Той извади ножа и закачи с крайчеца на острието парченце от плаващото в тлъстия бульон месо. Не му се ядеше, но му беше приятно, че месото е горещо. Преди да предаде кутията на Илин, поиска да сръбне от бульона; озърна се да види у кого има лъжица. Но момчето беше вече измъкнало лъжицата си от валенката и я избърса с извадения от кожухчето си парцал.

— На, другарю старши лейтенант.

Синцов сръбна няколко лъжици и подаде кутията и лъжицата на Илин.

— Вие малко… — рече Илин.

— Стига ми — рече Синцов и като забеляза как Караев бързо омита втората кутия, кимна към момчето: — Остави за готвача.

— Може би ще искате малко?… — попита Илин. — Моят ординарец носи.

Синцов врътна глава.

— Докато продължава боят, не пия. — Рече и забеляза мярналото се в очите на Илин учудване: „А какво, мигар не сме свършили за днес?“

Войната изгражда така отношенията между подчинени и началник, че не е прието да се пита гласно за всичко. Но въпросът все пак си остава въпрос, и щом си го забелязал в очите, трябва да отговориш „да“ или „не“.

— Слушай, Илин — рече Синцов, като го хвана за рамото и го отведе малко настрана. — Тук за днес узря един план, какво е твоето мнение?

И като почна да излага работата, разбра: вече няма да отстъпи, дори ако Илин е на друго мнение. И в тая решителност имаше не само чувство, че е прав, но и кой знае откъде появило се предчувствие за лека сполука.

Илин го изслуша и не възрази. Но вместо батальонния командир предложи себе си за изпълнител. Дали от самолюбие, или от навик да взема върху себе си всичко трудно, което се срещне.

— На тебе ти стигат твоите работи, на тебе ще останат две роти — рече Синцов. — Но свикай разузнавачите, колкото ги насъбереш, и ги прати там при мене.

Илин кимна, но в очите му се задържа мълчалив въпрос: „Да смята ли работата за решена и още сега да свика разузнавачите, или да чака, докато батальонният командир се свърже с командира на полка?“

— Свикай ги — махна с ръка Синцов. — И разузнавачи, и ординарци, и всички, които стават за тая работа. Да има петнайсетина души, освен ония, които са в ротата.

И като каза това, помисли, че няма да вземе своя ординарец със себе си, ще го остави тук. Все пак дете.

Едно е да ходи като опашка подир командира в отбраната, а друго — в боя! Намъчи се за един ден повече, отколкото за месец! Колкото и да плаче, утре ще го прати в тила.

— Слушай — повика той Илин, който беше вече тръгнал да изпълнява заръката.

Илин се обърна.

— Погрижи се да има гореща храна, че старшините ще се мотаят в тила до вечерта.

— У нас не е заведено така, другарю старши лейтенант — рече Илин. — Всичко ще бъде в ред. Разрешавате ли да вървя?

— Върви.

Едва си отиде Илин, и в окопа до Синцов скочи Рибочкин, адютантът, а след него един свързочник с телефон и макара.

— Най-сетне — рече Синцов. — Не можахте ли да се помаете до вечерта.

— Неговият другар, значи, е ранен. Докато… — почна да обяснява Рибочкин, но Синцов го прекъсна:

— После ще обясните. Поставете телефона — и посочи входа на блиндажа.

Той влезе в блиндажа подир адютанта и свързочника и едва не падна, препънал се в легналия напреки на входа труп. В блиндажа гореше газениче, но след дневната светлина не се виждаше нищо.

— Хей! — викна Синцов, като се подаде от блиндажа. — Очистете поне блиндажа. Все пак това е команден пункт!

В блиндажа влязоха един мустакат старец, ординарец на Илин, и момчето, и измъкнаха от блиндажа трупа.

— Офицер ли е? — викна им отподире Синцов.

— Офицер с кръст! — обади се отвън момчето.

„Все пак много избихме днес — помисли Синцов. — Главно, разбира се, артилерията, но и ние също. Няколко пъти повече, отколкото сами изгубихме.“

— Все още ли се маете?

— Готово — рече свързочникът.

Чуваше се лошо, някъде се беше заземила жицата. Но на другия край, против очакванията, се оказа не Туманян, а Левашов.

— Обади се най-сетне, загубена душо! — извика Левашов и изпсува весело по телефона. — Къде се намираш?

Синцов доложи къде се намира и че този възел на отбраната има пет големи блиндажа — очевидно тук е бил щабът на немския полк. Сега те всички, разбира се, са преобърнати наопаки, но един-два могат да се подредят.

— Виж, това е хубаво! — рече Левашов. — Командирът на полка ще се върне — ще пренесем нашия команден пункт при тебе, а тебе ще те избутаме напред.

— Няма къде напред — рече Синцов. — Напред са немците. А къде е командирът на полка?

— Отиде в първи батальон да сменя командира. Натъкнал се на мина, развали му доброто настроение… Дописникът там при тебе ли е?

— Какъв дописник? — попита Синцов, като си спомни, че когато завзеха първата немска траншея, забеляза недалеч от себе си двамата дописници, а оттогава не видя ни единия, ни другия.

— Очилатият е при мене — рече Левашов. — А старши политрукът трябва да бъде при тебе. Очилатият се безпокои за него.

— Не съм го виждал — рече Синцов.

— Но потърси го, за него отговаряш ти.

— Слушам — рече Синцов. — А къде е началник-щаба?

— Придвижва се нейде — рече Левашов. — Напусна старото място, а тук още не е дошъл. Защо ти е?

Синцов реши да не чака връщането на Туманян и доложи на Левашов своя план: веднага след настъпването на тъмнината, тихо, без артилерийска подготовка да завземе височината пред ротата на Лунин. Обясни, че щом я вземем, веднага ще надвиснем над фланга на другата по-голямата височина.

— Почакай, ей сега ще видя по картата. — Левашов мълча около минута.

— Така, ясно, виждам. Вярваш ли в успеха?

— Ако не вярвах, не бих искал разрешение — рече Синцов, като се отърва окончателно от потиснатото, но още съществуващо в душата му желание да отложат атаката до утре.

— Щом е така, не възразявам! — рече Левашов. — Но ако почувствуваш, че се запъваш, спри, не жертвувай напразно хората.

— Ясно — отговори недоволно Синцов; онова, което каза сега Левашов, беше излишно да се казва: всичко това са думи, макар и добри, все пак думи.

— Намери дописника — викна му в телефона Левашов. — Ти отговаряш за него.

— Нямам време, отивам в ротата — рече Синцов.

— Все пак, ти отговаряш.

— Ще заповядам да го търсят — рече Синцов. — Това е всичко, което имам да кажа.

— Добре, приготви се. Но преди да започнеш, телефонирай, още веднъж поискай съгласието на полковия командир.

Синцов излезе от блиндажа и се учуди колко силно го рязна светлината в очите. Докато беше в блиндажа, мислеше, че навън е почнало да се смрачава, а излезе, че е още съвсем светло. И трябваше след няколко минути да върви по тази светлина през ей онзи, добре наблюдаван от немците бял валог.

— Синцов! — чу той радостен възглас, обърна се и видя приближилите до него по окопа Люсин и Завалишин.

— Здрасти! — все тъй високо викна Люсин, когато дойде близо до Синцов, и със сила раздруса ръката му, сякаш днес още не бяха се видели. — Толкова се радвам, че си жив, не можеш да си представиш!

И в тези думи „не можеш да си представиш“ имаше откровена молба да забрави всичко, което е било между тях. Вчера се преструваше, че нищо не е имало, а днес го молеше да забрави. Смяташе, че щом е прекарал целия ден в батальона и се е подхвърлил на същите опасности, на които беше се подхвърлил и Синцов, всичко старо е заличено. „Е, хайде, дявол да те вземе, заличено, заличено!“ — помисли Синцов, гледайки просиялото от радост лице на Люсин.

— Все за вас питаше къде сте — рече Завалишин, като кимна към Люсин.

— Слушай, Завалишин — рече Синцов, като се престори, че не чува тези думи. — Аз нямам време, отивам, а ти телефонирай на замполита на полка и съобщи, че дописникът се е намерил, защото той телефонира, безпокои се.

— Безпокои се! — изкиска се доволно Люсин. — Нека не се безпокои! Ние с тебе и в по-големи премеждия сме били и не сме загинали!

— А вие къде? — попита Завалишин.

Синцов му обясни накратко.

— Разрешавате ли да дойда с вас? — попита Завалишин.

— Докато Илин не е дошъл, остани тук — рече Синцов. — А после ще решите заедно с него, според обстановката.

— А аз ще дойда с тебе — рече Люсин.

— Засега това е излишно.

— Защо излишно?

— Няма да обсъждаме това. Излишно, значи, излишно — отсече Синцов и се обърна към Завалишин. — Още сега телефонирайте.

Момчето вдигна автомата и го окачи на шията си.

— С мене няма да дойдеш — рече Синцов.

— Защо?

— Без „защо“. Ще останеш.

— Ама аз, когато с капитан Поливанов…

— С капитан Поливанов е било едно, а с мене друго. Подреди блиндажа, докато ме няма. Разбра ли?

И без да добави нищо, обърна се и тръгна, като взе със себе си за свръзка чуждия мустакат възрастен ординарец.

Когато вече излизаше от окопа, още веднъж помисли: колко светло е все пак! Но за това и отиваше, без да отлага, за да бъде на мястото.

Ординарецът на Илин, който излезе от окопа подир Синцов, вървеше отзад мълчешком; щом батальонният командир е заповядал, значи трябва да върви подир него. Че как иначе — не е редно батальонният командир да върви сам в боя.

Отначало вървяха изправени, като затъваха дълбоко в снега. После, когато от далечната височина шибна картечница, легнаха и трийсетина крачки пълзяха. После станаха и се затичаха, но дълбокият сняг не им даваше да тичат истински. Картечницата пак шибна един откос, стреляха отново от далечната височина, наслуки, почти на пределна дистанция.

А на близката могила мълчаха, кой ги знае защо. Може би не искаха да предизвикат ответен огън.

Когато изминаха половината път, валогът почна по малко да се издига. Но и на най-откритото, опасно място, дето Синцов очакваше, че ще шибнат още веднъж, всичко мина благополучно. Немците не стреляха вече.

Зад превала въздъхнаха спокойно. Малкото, отдалеч незабележимо за окото снишаване на местността закриваше от немците последните сто метра и ги правеше безопасни. Не бяха успели да стигнат до окопите и оттам изпълзя и тръгна насреща им Богословски.

— А мене ми донесоха: идат! Изтичах да види кои, а то, вие…

— Защо все още не сте донесли за изпълнението на задачата? — пресече го недоволно Синцов.

— Има половин час откак съм изпратил куриер с бележка. Смятах, че вие вече…

— Къде сте го пратили? Да не сте го изпратили назад в джендема?

— Назад, където бяхте по-рано — рече Богословски.

— Трябва да се мисли — рече Синцов. — Мигар мога по обстановката да се намирам сега на един и половина километра от предната линия? А освен това, когато си отивах от вас, ви предупредих: ще бъда при Караев.

— Сигурно в залисията не съм дочул, другарю старши лейтенант — рече Богословски.

И Синцов разбра по лицето му, че не лъже, истина е — или не е дочул, или не е разбрал. Пък и действително, в тоя момент беше такава каша — бяха убили Лунин, току-що беше приел ротата — можеше и да изпусне.

Те вече бяха скочили долу и вървяха сега по окопа.

— Много ли кабел взехте от немците?

— Много — рече Богословски. — Телефонистът намота цяла макара.

— Тогава изтегляйте го по-скоро откъдето дойдох. Поправете грешката! И нека я изтегли право, ние минахме, и той ще мине. Нужна ми е връзка. Какви са загубите?

Богословски доложи за загубите, които беше понесла ротата под командуването му при превземането на последните две траншеи. Загубите не бяха големи; това облекчаваше изпълнението на предстоящата задача.

— Взводният командир старши сержант Чичибабин ни спаси от загуби — рече Богословски. — В последния миг се хвърли върху картечницата и я закри с гърдите си.

Синцов го погледна недоверчиво. Знаеше, че когато докладват за такива неща, понякога прибавят по нещичко.

— Тъй вярно — рече Богословски, като разбра погледа на батальонния командир. — Писах ви в донесението. Ето и картечницата…

Те се приближиха до немското картечно гнездо. В окопа лежаха мъртвите немци, а на снега, точно пред картечницата, отхвърлено назад от силата на удара, беше се проснало на снега тяло на боец с разгърдено кожухче. На рубашката, в средата на гърдите, имаше голямо тъмно заледено петно. Краката бяха без валенки. Единият — бос, с размъкната по снега партенка.

— Герой… А валенките вече сте му изули — рече Синцов. — Писали сте в донесението, а не сте се сетили да го приберете, да го сложите поне в окопа!

— Ей сега ще заповядам — рече Богословски. И като се оправдаваше, взе да обяснява, че един боец в залисията, през атаката, изгубил валенката си, скочил в окопа с единия крак бос. Затова той, Богословски, му разрешил да свали валенките от убития.

— Всичко у вас става в залисия — рече недоволно както преди Синцов, макар да разбираше, че на мястото на Богословски би сторил същото.

Двама бойци се приближиха до тялото на убития и взеха да го вкарват в окопа. Синцов гледаше с тежко чувство в душата. Струва ти се, че е време да свикнеш с всичко, а се стига до такъв момент, когато се оказва, че все пак тази привичка я няма. Няма я.

— Прибрахте ли документите?

— Ще ги приберем.

— Запазете ги у себе си — рече Синцов, като помисли, че сега този старши сержант Чичибабин, чието презиме беше научил едва след смъртта му и когото не си спомняше по лице, докато беше жив, ще трябва за подвига да се представи за Герой. Сигурно после ще пишат и във вестника. Да, тичал пред всички, пръв се спуснал към картечницата, а съзнателно ли се е хвърлил върху нея с гърдите си, или просто така е станало, че се е оказал пред нея в упор и с това е спасил другите, не можеш да го попиташ. Да, бил е смел и е направил всичко, което е могъл. Това е истината! А останалото ще допишат. И останалото, дописаното, също ще бъде истина. Живял човекът и не пожалил живота си, и умрял, и вече валенките му са влезли в работа… И да възразиш против това трябва да бъдеш глупак…

— Да вървим да огледаме цялата ви позиция — рече Синцов. — Откъде са най-добрите подстъпи към онази височинка? Вие тук бяхте открили огън срещу нея, а тя като че не отговаря с пълна сила?

— Като че не с пълна — рече Богословски. — Трудно е да се разбере какво имат там в действителност. Останките от онези, които са избягали оттук, сега са там. Но там и преди това е имало. Височинката е важна…

— За това точно става дума — рече Синцов.

Те тръгнаха по окопите, като сегиз-тогиз се изправяха, за да разгледат по-добре местността. Немците не стреляха. Само когато тръгнаха да се връщат, от височинката една лека картечница изведнъж откри огън, но не по окопите, а по-надясно, по валога, през който преди малко беше минал Синцов.

— Интересно по кого ли стрелят?

— Свързочникът вече мина, по него не стреляха — рече Богословски.

Картечницата продължаваше да стреля с къси откоси.

Като стигнаха до десния край на траншеята, видяха каква е работата: по предвечерния, започнал да посивява сняг се движеха двама души, залягаха, прибягваха няколко крачки и пак залягаха под огъня.

Синцов искаше да заповяда да прикрият с огън идещите насам хора, но войниците съобразяваха и без това. Две наши картечници, едната отсам, другата оттатък, откъм Караев, откриха огън с дълги откоси по височината. Немската лека картечница млъкна, но после отново даде огън и към нея се присъедини една тежка картечница. Бяха решили да не позволят на двоицата да се доберат живи.

Те още веднъж залегнаха и протичаха, и пак залегнаха, вече недалеч от гребенчето, зад което захващаше безопасният склон към наша страна. Сега, когато те притичаха за последен път, Синцов разбра по фигурите, че вторият, малкият, отзад, е момчето.

— Ама мръсник! — рече през зъби Синцов; псувнята се отнасяше не до момчето, а до онзи, който беше се осмелил да го вземе със себе си, въпреки забраната.

Момчето и оня, вторият — Синцов още не беше различил кой е — отново рипнаха, дотичаха до снежното гребенче, и тук ги свари още един откос. Възрастният продължаваше да тича, а момчето се спря и остана, защото го бяха улучили. Стоя секунда или две, преди да падне, а после падна в снега на самия гребен, на пет крачки пред започващия наклон…

А оня, който тичаше пръв, изтича още няколко крачки, препъна се, падна, изправи се и без да се озърне, хукна надолу по склона насам към окопите.

Немците вече не стреляха. Само две наши картечници продължаваха да тракат, като се опитваха със закъснение да помогнат на оня, комуто не можеше вече да се помогне.

Люсин — сега Синцов видя, че беше Люсин — както преди, без да се обръща, дотича до самия окоп и скочи в него, на две крачки от Синцов. Лицето му, запотено, се усмихваше. С едната си ръка той придържаше ушанката си, която едва не беше паднала при тичането.

— Все пак се добрах до тебе — рече той и дълбоко, щастливо въздъхна.

Синцов не отговори нищо, като гледаше покрай него натам, дето върху гребена на снега тъмнееше неподвижното малко тяло с проснати напред ръце.

Чак сега, подчинявайки се на тези гледащи покрай него очи, Люсин най-сетне направи онова, което трябваше, беше длъжен да направи много пъти преди това — пет, десет, двайсет пъти! — обърна се и също видя малкото неподвижно тяло върху снежния гребен.

— А аз и не забелязах — рече Люсин така просто, като че беше настъпил някого по крака.

Синцов не отговаряше и продължаваше да гледа момчето, като смяташе, че е убито и все още се надяваше да забележи поне някакво слабо движение, което би показало, че не е така.

— А аз мислех, че то през цялото време е след мене… Ни най-малко не се съмнявах… — рече Люсин с нов извиняващ се тон. Радостното съзнание, че е останал жив все още му пречеше да мисли за друго.

Синцов, който както преди не му отговаряше, видя как по снега помръдна отначало едната изхвърлена напред ръка, после другата. После трепна и помръдна кракът, после мъничко се придвижи цялото тяло… Момчето там, на снежния гребен, се опитваше да лази. Но то или не виждаше, или не разбираше какво прави, защото пълзеше не към спасителния наклон, а натам, накъдето беше паднало с главата — по гребена към немците.

— Вървете, измъкнете го! — рече Синцов, като се обръщаше към Люсин и вече разбираше по лицето му, че този човек сега сам по своя воля никъде няма да отиде и никого няма да измъкне. След преживяната смъртна опасност в него беше се свършил онзи запас от смелост, който го беше хвърлил насам през валога.

Лицето на Люсин беше като спрял часовник, на който пружината се е развила докрай.

— А защо вие ми заповядвате? — викна той с писклив чужд глас.

Синцов посегна към кобура, но удържа ръката си, без да стигне до него. Ако бяха тук двамина, той би го подгонил, него, който нито веднъж не беше се озърнал… би го подгонил назад при момчето. А ако не се подчинеше — би го застрелял и би отишъл сам. Но да направи това сега, тук, пред очите на войниците, беше невъзможно и той не си позволи това.

— Вече тръгнаха — викна Люсин все със същия писклив глас.

Но Синцов и сам видя, че бяха тръгнали. Мустакатият старец, ординарецът на Илин, изпълзя от окопа и бързо тръгна по снега към момчето, което продължаваше да пълзи към немците. Тръгна, без да чака нито заповед, нито разрешение, без да продума дума.

— Богословски — викна Синцов, — огън по немците с всичкото налично оръжие! Имате ли връзка с минохвъргачите?

— Те още не са приближили.

— Пратете свръзката! Нека открият огън оттам, дето ги заварите!

Той каза всичко това на Богословски, без да се обръща, като продължаваше да следи момчето и приближилия се до него ординарец. Предчувствуваше, че сега немците отново ще открият огън. Трябва да прикрие хората, да ги прикрие с всичко, с което само може!

Ординарецът се изкачи по склона и без да изпъпля на гребена, мина няколко крачки покрай него — искаше да излезе точно под момчето, за да остане да пълзи по-малко по откритото място. После се изкачи до гребена, легна и запълзя. И щом запълзя, оттам, от могилата веднага затрака картечница. Един откос, друг, трети… Ординарецът все още пълзеше. Още един — четвърти… Той замря и вече не се движеше.

А момчето все още продължаваше да пълзи под новите откоси, бавно, отдалечавайки се от неподвижно легналия войник.

— Обърни се, хей ти, обърни се! — отчаяно викаше някой в окопа, над ухото на Синцов.

Синцов грабна един автомат, опря се с него на дъното на окопа и изпълзя. Сега, след гибелта на войника, той вече не мислеше, че е командир на батальон, че му предстои операция и трябва да се въздържа от подобна постъпка. Юздата, с която се държеше, докато войникът пълзеше към момчето, се пръсна, скъса се. Редно-нередно… Понякога, за да изпълнява и по-нататък във войната всичко, което е редно, човек трябва изведнъж, без да се съобразява с нищо, да направи онова, което не е редно. В такива мигове от войната командирът, извършил нередност и умрял, завинаги остава в съзнанието на подчинените си. А ако не го извърши и остане жив — престава да бъде командир.

Синцов тичаше нагоре по склона, като затъваше в снега, измъкваше краката си и отново затъваше, тичаше, без да знае, че подир него вече се бе откъснал и тичаше един войник и подир него още един. Като дотича до гребена и чу при краката си шумоленето на разровилия снега откос, той падна и пропълзя покрай мъртвия, легнал ничком войник, към момчето…

— Ваня! Ваня! — викна той.

По снега прошумоля още един откос и опръска лицето му със сняг.

Момчето не пълзеше вече. Сега то лежеше неподвижно, повдигнало бръснатата си, без шапка, глава.

— Главата долу! — викна Синцов.

Но момчето продължаваше да лежи неподвижно, повдигнало глава, сякаш заслушано в нещо, което чуваше, но не можеше да разбере.

Синцов допълзя до него и насила притисна главата му в снега. После с едната ръка, откъм гърба, обхвана момчето под мишниците, като загребваше сняг с краката си, обърна го и запълзя назад, влачейки го подире си. Като чу до себе си шумоленето на още един откос, който вдигна снежни фонтанчета, и плющенето на нашите минохвъргачки отпред, и взривовете на мините отзад, при немците, като си проправяше път с глава в снега, видя пълзящия насреща му войник.

— Дайте да го поема — рече войникът.

— Няма нужда — отвърна Синцов. — Провери какво става с Прохоров; според мене, той е мъртъв.

Войникът не отговори нищо, само с очи показа, че е разбрал и запълзя по-нататък.

Като продължаваше да влачи момчето с лявата ръка и чувствуваше, че някак неловко е подгънал ръката си в китката, Синцов отмахна снега от веждите си и видя отпреде си наклона и издигащия се по него втори войник. Едва сега разбра, че оттук немците вече не го виждат, седна на снега и като домъкна на коленете си тялото на момчето, за пръв път видя лицето му — окървавено, издраскано от ледената кора, със затворени очи.

— Дайте да го нося… — каза войникът.

— Заедно — рече Синцов, като се изправяше на крака.

Войникът хвана момчето под мишниците, а Синцов го преграбчи под коленете и когато го преграбчваше, почувствува остра болка. Китката му беше в кръв. Той размърда пръсти — пръстите се движеха. Значи нищо не е счупено, само месото между палеца и показалеца беше разкъсано от куршум до костта.

Момчето отвори очи и простена.

— Живо е — рече войникът. — Не напразно се старахте, другарю батальонен командир.

— Защо, ти, глупако, пълзеше към немците? Обърка ли се? — попита Синцов, макар да беше безмислено да пита.

— Нищо… — рече момчето. И слабо повтори още веднъж: — Нищо…

— Прохоров е убит — рече, като настигаше Синцов, първият войник, който беше изпълзял към гребена. И като се изравни, попита: — Може ли да го измъкна, немците вече не стрелят?

— Ще го приберем, щом се стъмни.

— Дайте да го нося… — рече войникът и се присегна към момчето.

Войниците понесоха момчето, а Синцов тръгна до тях, като тършуваше в джобовете на ватените си панталони. Там трябваше да бъде индивидуалният пакет, но го нямаше. И чак после, след като беше се вече зачудил — как тъй! — си спомни, че го беше дал на един ранен още заранта, в първата превзета траншея.

— Аз имам — рече един от войниците, като забеляза как Синцов тършува в джоба си, и спря втория: — Почакай да намеря пакета.

— Няма нужда — каза Синцов. — Ей сега ще стигнем…

Богословски го нямаше, сигурно се разпореждаше с огъня, а Люсин стоеше като вкопан там, където беше останал.

Синцов видя бледото му лице и мина покрай него.

— Санитарният инструктор при батальонния командир!

— Тук съм — обади се наблизо глас.

— А войника там ли оставихте? — зад гърба на Синцов попита Люсин. — Убит ли е?

— Ако беше жив нямаше да го оставим… — също зад гърба на Синцов рече един от войниците, които носеха момчето, и в гласа му имаше презрение.

— Занесете го нейде в землянката и го прегледайте — рече Синцов на приближилия се санитарен инструктор.

— А вас, другарю батальонен командир?

— Вървете! Без вас ще се превържем — рече Синцов и попипа с пръсти разкъсаното месо около раната. Да, костите бяха здрави!

Един от натикалите се в траншеята войници, като стисна със зъби края на конеца, с шум дръпна индивидуалния пакет и взе да превързва ръката на батальонния командир.

— По-стегнато — рече Синцов.

— Лошо ли ви раниха? — попита го зад гърба Люсин.

Синцов се извърна от войника, който му беше превързал раната.

— Двама души изкарани от строя — каза той през зъби, като гледаше Люсин в бледото му лице. И макар формата на израза да беше безлична, изразът на Синцовото лице не оставяше съмнение: той каза това не за немците, а тъкмо за него, за Люсин.

— Но момчето остана живо — забеляза Люсин.

И нещо в този отговор още повече озлоби Синцов срещу Люсин. За убития войник вече не мисли, изписал е от ума си убития войник. „Момчето остана живо.“ А войникът? Войникът, който беше направил за това чуждо момче за няколко минути повече, отколкото за друг ще направи през целия си живот родният му баща! Тръгна без заповед, за да го спаси, и умря за това. Не само умря, но за тези минути осироти собствените си деца! А този вече и не мисли за него!

— Кой ви разреши да вземете момчето със себе си? Поискали сте да дойдете, да бяхте дошли сам! Защо сте се разпореждали с чуждия живот, с какво право? — рече Синцов.

— То само искаше, нае се да ме изпроводи при тебе — отвърна смутен Люсин.

Синцов не отговори нищо, а си помисли: „Може и така да е! Но ти все пак си негодник. А момчето, страхувам се, ще умре…“

Помисли така за първи път, още когато пълзеше по снега, а после, когато го носеше, усети в тялото нещо безнадеждно, още живо, но вече неживо…

— Другарю батальонен командир, вземете.

Войникът, който беше превързал ръката, му подаде примка от бинта за през рамото.

— Сложете си ръката в нея, инак ще изтече излишна кръв…

Той наведе глава, а войникът я надяна на врата му.

После пъхна ръката си в него и тръгна по окопа към землянката.

— Е, как е? — попита той щом влезе.

— Ей сега — рече санитарният инструктор.

Над главата му в покрива зееше дупка, обшитите с дъски стени бяха изскочили от взривовете навътре и изпод тях с шумолене се сипеше пръст.

— Не намерихте ли по-добра землянка? Току-виж се срине — попита Синцов.

— Другите са още по-лоши от тази, разрушени — рече санитарният инструктор.

Наведен над момчето, той завършваше превръзката. Като го приповдигна с едната си ръка, още веднъж прекара бинта под гърба. Момчето простена дълго, пресекливо. Санитарният инструктор се изправи, покри го с кожухче и се обърна към Синцов.

— Два куршума — рече той. — Един в корема, един в хълбока…

„Сигурно оня, който е минал през ръката ми“ — помисли Синцов.

— Трябва по-скоро да го изнесем — рече санитарният инструктор. — Пулсът не е лош. Ако го сложат бързо на масата, може и да оцелее.

— Организирайте — каза Синцов и се наведе над момчето. — Е, какво, как си?

Момчето се опита да отвори очи и не можа. Отново се опита, отвори ги и пак ги затвори. Синцов махна с ръка и излезе, като се сблъска на изхода от землянката с Богословски.

— Избери ми за утре от ротата някой подходящ ординарец. Някой по-стар — рече Синцов и се обърна към приближилия се Люсин: — Разпитайте бойците за подвига на старши сержант Чичибабин. При атакуването на тази траншея той закрил с гърдите си картечница и осигурил успеха. Намерете онези, които са видели това. Щом сте дошли, вършете си работата…

И без да му обръща повече внимание, тръгна по окопите с Богословски, като му обясняваше подробности за предстоящото атакуване на могилата.

 

 

Адютантът на батальона Рибочкин дойде с хората навреме и дори по-рано, отколкото беше обещано, още преди да се стъмни напълно.

Заетата от немците могила едва забележимо сивееше в припадналия здрач. Илин още веднъж през този труден ден беше проявил своята изпълнителност: насъбрал беше повече хора, отколкото искаше Синцов. Не петнайсет, а двайсет души, без да се броят адютантът, Завалишин и пълномощникът, дошли заедно с него.

— Значи, сега ти вместо Лунин командуваш ротата… — рече Завалишин на Богословски. А когато седнаха всички заедно в землянката, за да огледат картата на светло, избърса очилата си и додаде: — Сега в батальона останах само аз декабрист.

Синцов го погледна и като си проправи път в паметта си през всички събития на деня, спомни си оня нощен, сега сторил му се вече далечен разговор в землянката, когато Завалишин се пошегува за двамата декабристи — за себе си и Лунин.

Момчето го нямаше вече в землянката, бяха го отнесли.

— Аз отдавна казах, че така ще свърши — ядно рече пълномощникът за момчето. — Дори писах по своя линия да го вземат от твоя предшественик Поливанов.

— Дори писа? — попита Синцов.

— Писах — рече пълномощникът. — Такива са моите права и задължения. Както очаквах, така и свърши…

В думите му имаше повече горчивина, отколкото злина и Синцов, като го слушаше, кой знае защо помисли, че самият той е сигурно многодетен. Може би затова е писал, защото си е представил собствените си деца на мястото на това момче.

— Къде бяхте? — попита той пълномощника. — Нещо не ви виждах днес.

— Аз не съм при вас, а при батальона. Не е задължително да ви се навирам в очите.

— Ама ето че все пак сте дошли?

— Дойдох, защото в другите роти нищо вече не чакаме, а тук предстои операция.

— Дошли сте да вземете участие ли?

— Точно така. Има ли още въпроси?

— Не се сърди — рече Синцов. — Аз така, от глупост се заяждам. За момчето ми е жал…

— Не само на тебе — рече пълномощникът. — Поне сега да попадне на добър хирург, за да не излезе, че сте се мъчили напразно…

— За Прохоров ми е жал — рече Завалишин. — Беше такъв самоотвержен старец. Илин, когато останеха очи на очи, винаги го наричаше тейко…

— Значи в нашия команден пункт сега остана само Илин? — попита Синцов.

— А ето и връзката… — рече адютантът, като вдигаше слушалката на издрънчалия телефон. — Илин ви търси.

Гласът на Илин се стори на Синцов в телефона не такъв, какъвто беше обикновено, макар Илин да докладваше отчетливо и ясно, както винаги: всичко е в ред, връзка има с всички роти, скоро ще доставят на хората гореща храна… Телефонира вече от другата землянка. В онази, дето били по-рано, сега бил командният пункт на полка. Левашов бил вече там и Туманян трябвало скоро да дойде.

— Телефонирайте ми по двойката, когато сте готови. Левашов повторно ми каза да поискате съгласие, преди да почнете.

— След петнайсет минути ще телефонирам — рече Синцов.

И още веднъж помисли, че макар Илин да говори както винаги, гласът му не е същият. Може би вече е научил за своята минохвъргачка, че вече я няма на света. И като помисли за това, не заговори сега за убития ординарец, окачи слушалката и се обърна към Завалишин.

— Защо пуснахте момчето с дописника? Пред вас заповядах да не дохожда с мене…

— Но аз бях на телефона — рече Завалишин. — А когато излязох, те вече…

Синцов махна с ръка. Не му се искаше да говори повече, всичко това сега беше безполезно.

В землянката влезе Люсин.

— Всичко разучих за този ваш герой — рече той, като влезе. — Материалът ще бъде изключителен!

Синцов стана насреща му.

— Завършихте ли?

— Главното завърших.

— А щом е така, тогава край. Довиждане. И да не съм ви виждал вече в нашия батальон! Рибочкин! — обърна се Синцов към адютанта. — Дайте един боец, нека изпрати старши политрука в полка.

— Какво право имате вие? — пламна Люсин.

— Я се махай на… — изпсува грубо и злобно Синцов, — докато не съм ти сплескал мутрата. Разбра ли?

— Ще съобщя в дивизията за вашето поведение — рече Люсин.

— Ако щеш в армията — отвърна Синцов. — Какво чакате, Рибочкин? — обърна се той към адютанта. — Заповядано е, вършете го!

— Другарю старши лейтенант… — рече с недоумение Завалишин, като се изправяше.

Но Синцов го спря с ръка.

— Рибочкин, какво е казано?

— Да вървим, другарю старши политрук — рече Рибочкин.

— Не ви разбирам, можете ли да ми обясните? — рече Завалишин, когато Люсин и Рибочкин излязоха.

— Богословски, обяснете на старши политрука как беше работата.

И докато Богословски разправяше, той нито веднъж не се намеси. Ходеше из землянката, стиснал зъби, като се опитваше да усмири изведнъж побилите го тръпки. Откъде се взеха, дявол да ги вземе? От злоба, от умора, от всичко преживяно през деня? Или за това, че след двайсет минути пак ще настъпваме? Ако е така, това е по-лошо от всичко…

— А защо не го отпратихте веднага от батальона? — попита Завалишин.

— Ами защото беше още светло, можеха да го убият, нямах право. А сега имам — рече Синцов. — Така ли е, или не е така? — Той се спря пред Завалишин.

— Така е. Но формата на израза… Може да се оплаче.

— Ами да го… нека се оплаче — изведнъж рече пълномощникът. — Няма да потвърдим и толкоз.

— Не псувахте, не псувахте — и изведнъж отговяхте — рече Богословски.

— Време е да се съберат хората — рече Синцов и пръв излезе от землянката.