Константин Симонов
Хората не се раждат войници (19)

Деветнайсета глава

Отпред, над немската предна линия, и по-далеч, и още много по-далеч, до самия хоризонт, който сега едва се отгатваше, се издигаше на няколко километра дълбочина стената на взривовете. Те ту се сливаха, ту се разединяваха, ту отново образуваха стена от дим, ту изведнъж на техния фон, черни върху черно, изхвръкваха греди, дъски, релси, вдигнатите във въздуха парчета на онова, което преди секунда е било блиндаж или землянка.

Всичко, което беше необходимо и предварително определено да направи и да заповяда в батальона си, Синцов направи и заповяда, преди да почне артилерийската подготовка. Сега оставаше само едно — да чака.

Там, отпред, умираха немците. Умираха и трябваше да умират, защото бяха дошли тук, защото не бяха се предали вчера, когато им предлагаха, защото все някога трябваше да има край на всичко това тук, в Сталинград…

„И ще има — ще доживея ли това, или няма да доживея, но искам да доживея до края, и затова нека те умират колкото се може повече сега там, в дупките си. Защото ония от тях, които останат неубити сега, ще изпълзят после от дупките си и ще почнат да стрелят срещу мен и хората ми, и да ни убиват, и да ни раняват…“

Добре е, че когато командуваш хората, рядко ти остава време да мислиш за желанието си да живееш. Винаги те отвлича нещо. И днес също нямаше кога да мисли за това, преди да почне артилерийската подготовка.

А сега вече няма какво да се прави, и няма да има какво да се прави още четиридесет, не, сега вече тридесет и осем минути, и докато те се точат, никому нищо няма да кажеш и от никого нищо няма да чуеш. И напразно този застанал до мене пелтек-кореспондент ми вика нещо… все едно, аз не чувам нищо… да върви по дяволите, само плюе като камила в ухото ми…

Дори ако Маша стоеше до мене и ми шепнеше на ухото, пак нищо нямаше да чуя…

А отзад стоят танковете, и танкистите са се подали от кулите и гледат, не се страхуват, че може да попадне снаряд в тях, и правилно постъпват: на немците сега не им е до стрелба…

Трийсетичетирки… Казват, че сме ги имали тогава, в четиридесет и втора, при Харков, но там не съм ги виждал. Лично видях тогава само един „КВ“ близо и още пет — далече. Те отминаха и вече не ги видях. А по този „КВ“ — аз сам видях как беше това — нашите бойци стреляха с противотанкова пушка. Той стоеше повреден, а те стреляха, а после от горния люк се подаде танкист и взе да им маха с ръце, че е наш. А те при все това стреляха. И тогава той обърна кулата и даде по тях един откос, и един противотанкист падна убит. А те всички стреляха по танка със своя пушка и аз отърчах при тях и им викнах да не стрелят, че това е наш танк! Но те не ми вярваха, защото нито веднъж още не бяха видели наши танкове отблизо и смятаха, че и този е немски. Тогава насила взех един от тях със себе си и тръгнах към танка. И когато дойдохме по-близо и на танка се провидя надпис с бяла боя: „Смърт на фашистите“ — рекох: „Виждаш ли, наш танк е!“ Но той все още не искаше да отиде при танка и казваше: „Той е фашистки, те нарочно са написали.“ А когато ние всички все пак се приближихме до танка, видяхме, че куршумът от противотанковата пушка беше улучил триплекса и парчета от него бяха изранили цялото лице на водача. Той се измъкна от танка окървавен, и танкистите псуваха най-вулгарно.

А после някакви си войници изтичаха насреща ни с един пленен немец и той викаше: „Доктор, доктор!…“ — и стоеше, без да отпуща ръце. А аз го доведох до танка и като глупак взех да чукам по бронята, и като му показах този танк, виках: „Рус панцер, разбираш ли, рус панцер!“ А той трепереше и говореше: „Я, я, гут, гут…!“ А аз все виках: „Рус панцер!“ — и му показвах танка — бях в такъв възторг, загдето мога да му покажа, че е наш танк, а не техен!

А защо си спомням това сега, сам не зная. Не, зная. Защото ми е обидно за това как е било. И мразя за това немците, но ако трябва да кажа съвсем искрено, мразя не само немците, но и самия себе си. Всички нас мразя, загдето е било така при нас. Аз обичам всички нас, но и мразя, защото се измъчвам, загдето това е било. И комуто мога да кажа за това, казвам му, но най-често се въздържам, защото се смята, че не бива да се приказва за това и може би наистина не бива, докато трае войната. Макар че не мисля нищо лошо. И този пълномощник, с когото вчера насмалко не се счепках, повече от уверен съм, в душата си също мисли така, както мисля и аз, макар служебно да е длъжен да разкрива такива разговори и да ги съобщава, дето трябва.

Добре е, ако той действително е ценен мъж, както казва за него Илин, но аз сам тепърва ще видя какъв мъж е. Ако е действително ценен, тогава ще тръгне днес напред заедно с мене, и с Илин, и с всички други, а няма да остане назад. И ако вземе да изостава назад под някакви предлози, няма да оставя това така. Ще докажа, че е страхливец и той ще изчезне от мене, както изчезна някога Федяшкин. Тях за страхливостта също не ги глезят.

А още по-добре, разбира се, ако нищо такова не дотрябва да се прави, ако той излезе също такъв човек, какъвто беше Зотов, Иван Зотич. Той, когато дойде при мене след Федяшкин, ходеше сам навсякъде, където трябва, и залягаше зад картечницата, и беше действително добър човек. И аз го наричах „Зотич“, докато не го убиха в къщата, която имаше форма на буквата Г… И веднъж, когато през нощта седяхме двамата, той ненадейно ми каза за своя живот в нашия батальон; глупав ми е тук животът, Синцов. Аз би трябвало да бъда твой замполит, а не онова, което съм!

А мигар малко са изобщо глупавите неща във войната? Когато бях още ротен командир и ме наградиха със „Знаме“, а Бутусов със „Звезда“, ние с него извървяхме три километра по брега до щаба, за да получим орденските си отличия. И нас едва не ни улучи мина, а после ни обстрелва снайперист, а когато пристигнахме, казаха ни, че не са донесли още орденските отличия. А после „Червено знаме“ все пак се намери. И ми го дадоха, и аз го завинтих. А Бутусов си тръгна назад без орден. И пак попаднахме под минохвъргачен огън и пристигнахме едва живи, и командирът на полка Шавров ни запита: „Е, къде са ви ордените, покажете ги…“ И Бутусов не знаеше да плаче ли, или да се смее…

А Люсин стои на три крачки от мене и също гледа как умират немците… Мигар някога е мислил, че ще се срещне тук с мене! Сигурно се радва, смята, че е извършил голямо нещо: дошъл до батальон. А сега ще почне да ми доказва колко е храбър.

Смята се, че на фронта хората стават други. Но когато мислим как ще бъде всичко, кога ще свърши войната, ние все пак си представяме себе си такива, каквито сме били. Макар че, може би, напразно… Аз няма кога да мисля какъв съм сега. Аз трябва да мисля за други неща и ако наистина съм станал по-друг, отколкото съм бил, то е защото през цялото време трябва да мисля за други неща, а не за себе си…

А сега мисля за себе си, защото и без това няма какво да правя, докато трае артилерийската подготовка и докато там отпред мрат немците. И нека мрат! Помня как беше, когато мряха не те, а ние, как през септември, когато преминавахме реката, имаше бомбардировка и плаваха трупове на хора и отломки от шлепове, и гореше нефтеният синдикат и излелият се във Волга нефт също гореше, и се носеше страшна воня на изгоряло… Даже мислено не знам как да се изразя за изгорялото човешко тяло.

Да, там, отпред, вече двайсет минути подред умират немците, всички немци, с изключение на онези, които ще останат живи и ще стрелят срещу нас, когато тръгнем…

… Ако разкажа някому защо тогава не останах да нощувам у онази жена в болницата, никой няма да ми повярва. Изведнъж, кой знае защо, тя ми каза, че почва да забравя какъв бил мъжът й. А аз не бях забравил каква беше жена ми. Аз и сега помня каква беше тя.

Стоя като глух и нищо не чувам. Виждам как напред в дима всичко се преобръща до самия хоризонт, опирам гърди в ледения ръб на окопа, надигам се, за да видя какво има там отпред, докосвам с брадичката си леда и все пак не мога да забравя каква беше тя. Макар че нея сигурно я няма вече. Добре знам какво значи това. Виждал съм толкова мъртви тела, и женски също, и знам какви са те. Зиме, в студа, и лете, в жегата…

Не, аз все пак съм забравил каква е тя. Отдавна съм я забравил. И съжалявам, че не останах там, в болницата, да нощувам при тази жена. Тогава ми се струваше, че не мога, а сега съжалявам. Стоиш и си представяш как всичко това е могло да бъде.

Когато има такъв грохот, както сега, това прилича на тишина…

Нейде там, отпред, зад избухванията на снарядите, е моят сталинградски батальон. И този батальон, където съм сега, е също мой. И онзи е мой. И този. Наистина сега само този е мой. А онзи не е вече мой. Но мене ми се струва, че той е още мой. Мисля за него сега, като че е нейде зад хиляди версти. А до него има само четиридесет километра. И ако сега изпъпля от окопа и тръгна право по снега, ще стигна до него само за десет часа, ако не стреля срещу мене никой, нито един човек.

През първия ден, когато заемахме позициите си в Сталинград, от моите окопи до брега имаше хиляда и сто метра, а когато ме раниха, по права линия оставаха четиристотин. Значи, за осемдесет и два дни, през които бях там, немците бяха изминали само седемстотин метра. Дори по десет метра на ден не изминаваха. Навярно един дъждовен червей, ако пълзи през цялото време, от сутрин до вечер, може да пропълзи за един ден десет метра. А мигар те не искаха да стигнат до Волга, мигар не вярваха, че ще стигнат? И ако между тях имаше поне един безсмъртен, неуязвим човек, той би излязъл просто от предния окоп и би стигнал до Волга за половин час, дори за двайсет минути. Но ни един безсмъртен човек няма нито между тях, нито между нас…

Глупаво е дори да се мисли за това. Туманян каза вчера за командира на картечната рота, че не винаги докладва истината. А защо? Защото не е безсмъртен. Ако беше безсмъртен, винаги би докладвал истината, това не би му струвало нищо. Лъжливите донесения почти винаги се дължат на това, че човек се страхува да умре. А после поради това лъжливо донесение умират други.

Любопитно е да се знае: какво ще правя след войната, ако остана жив? Мене кой знае защо през цялото време ми се струва, че ще остана жив. Само няколко пъти ми се стори обратното. Веднъж в четиридесет и първа, когато веднага след излизането от обкръжение отивахме в тила за формиране и в колата пееха „Катюша“, а насреща ни отново излязоха немски танкове. И друг път, вече миналото лято, когато вечерта внезапно още веднъж почна бомбардировка. Нищо особено, просто три денонощия не бях видял ни един наш самолет. И всичко ми омръзна до смърт, и за миг ми се отщя да живея. И още — трети път — също миналото лято, когато при нас дойде командуващият фронта и мене ми се плачеше от обида за него, че ходи и задържа бегълците и ги кара да се окопаят, като че нищо друго вече не му беше останало. А може би той самият тогава не е искал да живее и е търсил смъртта? Не знам какво е мислил тогава, а аз мислех, че няма да доживея до края на войната, не защото ей сега ще прилети куршум и ще ме убие, а защото всичко е загубено.

А после, в Сталинград, аз вече нямах такава чувство, че не ще доживея до края на войната. Когато си спомня за това, понякога сам не си вярвам и все пак то е истина: у мене вече нито веднъж не е имало такова чувство. И сега няма.

Не знам как после ще си спомня за войната, но додето воювам, за мен най-тежко и непоносимо ще е, когато вършим нещо не така, както трябва да се върши. Ние сега много по-рядко вършим това, но все пак още се случва. И ако за нещо съм готов да умра, готов съм да умра, за да се върши всичко у нас така, както трябва, така, както искаме! Трябва и днес тук всичко да стане, както ние искаме! Аз толкова много искам това! Никога нищо в живота си не съм искал така, както искам сега това.

Когато виждам как месершмитът се извива отгоре над нашето ястребче и върви отзад, и още не стреля, с гърба си чувствувам как сега ще ми забие откос между плешките. И когато стане така, чувствувам, че мене са ударили в гърба, и цяла минута лежа на земята смазан и ми се струва, че мене са убили, че аз няма да стана…

Аз не мога напълно да обясня това чувство дори на самия себе си. То е чувство на общност с всички наши хора, които загиват, то е чувство на вина и срам, и на болка, и на ярост за всичко, в което не ни върви, и радост за всичко, в което ни върви! Какво имаш на душата си, Синцов? Същото това чувство, поради което живея не само в себе си, а и във всички други наши хора, и правя заедно с тях всичко добро и всичко лошо. И се обичам за доброто, и се мразя и коря за всичко, което правя не така, както трябва — не само аз самият, но и всички други хора. То ми е в душата и на душата, и в главата, когато командувам, и в ръката, когато хвърлям граната. И кой го знае, може би това е чувството за родината, може би него имаме пред вид, когато, всеки за себе си, мислим, че сме съветски хора?

Там, отпред, пушеците на взривовете така се замотават и омотават от земята до небето, сякаш бъркат с лъжица някаква черна каша.

А тук, право пред очите ти, е ледената ивица на окопа, гладка, изтрита от раменете и ръкавите, с една полепнала на леда сламка. Стърчи, сякаш нарочно са я забучили да измерва силата на ударите, и тя потрепва пред очите ту по-силно, ту по-слабо…

Колко е хубаво, че е станала такава нашата артилерия, че е толкова много и че бие по немците така, както никога още не съм виждал в живота си. До това лято още не си представях, че може да имаме толкова артилерия. Ако си спомним всичко, което хвърлихме и оставихме, откак започна войната, може да смятаме чудо онова, което става сега.

Разбира се, ние нямаше да се задържим в Сталинград, ако през цялото време не ни подкрепяха от другия бряг и артилерията, и катюшите. Те ни поддържаха като родни братя. Аз ги обичам, дори не знам как да изразя с думи онази любов, която чувствувах към тях в Сталинград, когато стреляха от другия бряг. Не можеше да става дума да се задържим, ако те не стреляха през цялото време, денем и нощем, и не ни поддържаха. И те ставаха все повече и повече, ние чувствувахме това. Но дори тогава аз не си представях, че може да имаме толкова артилерия, колкото стреля по немците сега, над моята глава.

А колко пъти и с какви не думи се проклинахме, загдето нямаме ту това, ту онова! И досега още нямаме много неща! И досега, когато почнеш да мислиш, не разбираш как е могло да се случи това? Аз се учех още в училището, когато нашите радиолюбители първи уловиха „SOS“ от дирижабъла на Нобиле. А в батальона ми и досега няма подвижна радиостанция. И колко куриери загинаха пред очите ми поради това, че ни липсваше и най-обикновена телефонна връзка, поради това, че ние имаме огромни телефонни макари и трябва да ги мъкнат двама души, и кабелът е дебел, тежък и за да работи връзката както трябва, нужно е да я изтеглиш с два кабела. И този кабел винаги липсва… А фашистът, мръсникът му, тича и върти малка макара и на нея жица, тънка-тъничка. А на нас с какво ли не се е случвало да инсталираме връзката поради това, че не е стигала жица, дори сме инсталирали с бодлива тел.

Пръска ми се главата, когато имам време да мисля как всичко това е могло да се случи. Значи, имало е нещо не както трябва още преди войната, и не само аз мисля за това, а мислят почти всички хора. И онези, които понякога говорят, и онези, които никога не говорят за това. Сигурно аз не разбирам всичко, но то бездруго е така. Иначе не може да бъде. Но аз все пак разбирам, че ние преди войната не разбирахме нещо. И мисля, как ще бъде след войната.

Понякога мечтая за времето след войната просто като за тишина. Спомням си как купувах хляб в хлебарницата и как аз и Маша донасяхме ягоди от пазара и как ги ядяхме със сметана и захар, и как отивахме двамата на театър, а съседката оставаше с момиченцето. Вървяхме прегърнати из града и се отбивахме в дежурния магазин на ъгъла и стояхме на малка опашка и чакахме, докато ни нарежат шунката. И пак вървяхме по улицата прегърнати и не помисляхме, че нищо от това няма да има вече, а вместо всичко това ще дойде войната… И когато пред мене преминава всичко това, иска ми се всичко след войната да бъде точно така, както е било…

Но после пак си спомням как почна войната и вече не искам след войната всичко да бъде така, както е било…

Помня добре как след излизането от обкръжението, в Москва, в опълчението, Малинин ми говореше за няколко генерали, които в началото на войната били разстреляни, загдето отстъпили. И казваше, че така трябвало.

Може би е така. Не знам. Не мога да избия от главата си, че и сега ни командуват генерали, които тогава са отстъпвали… Сега бият немците, а тогава отстъпваха. Тогава всички отстъпваха. Нямаше генерал, който тогава да не отстъпва, и войник също. И на, никой не се кани да ни разстрелва всички, които сме отстъпвали тогава, в четиридесет и първа. Защото не може да се смятат виновни всички, които са правили това, и аз също не се смятам виновен. Ако се смятах виновен, бих рекъл: вземете и ме разстреляйте. Но аз не съм виновен. Казвам честно това насаме със себе си.

Не знам какво бих могъл да направя още извън онова, което съм правил, когато всичко това беше вече почнало. Но ако е така, значи някой е бил виновен още преди войната?… Та не само зарад няколко генерали е станало всичко това. Някой още по-рано е бил виновен за всичко.

И аз бих искал да знам кой. Ако не сега, поне след войната. И може би за това не искам след войната всичко да бъде както е било.

Ако можеше да поприказвам с другаря Сталин и да го попитам: как стана всичко това преди да започне войната? Ако можеше да му напиша писмо да ме повика от фронта само за един ден и да ми каже как всичко това е станало наистина!… Защото аз воювам и мога да умра, преди да узная, а аз така искам да знам… И не само аз. И другите също.

Но когато мисля за това, аз, естествено, разбирам, че то е невъзможно. И не само защото не може да се извика от фронта някакъв си батальонен командир, та другарят Сталин изведнъж да зареже всичко и да отговаря на въпросите му. Това е невъзможно и по друга причина. А по коя?

Боя се да отговоря на това. Защото, ако отговоря така, както понякога ми се струва, боя се да не катурна в душата си нещо такова, без което ми е трудно да живея. Да, понякога ми се струва, че не само другите, а и той самият е виновен…

Този, пелтекът до мене трепна. С рамото си усетих как трепна, защото два тежки снаряда паднаха късо и се пръснаха между нас и немската предна позиция. Това е още нищо. Важно е как ще ни придружават с огневия вал, когато завземем първата позиция и тръгнем към втората… виж, ако там снарядите почнат да падат късо тогава лоша работа. Трудно ще е да вдигаш хората да вървят, без да изостават, зад огнения вал… И Илин сигурно също е помислил за това, бутна ме по рамото и смигна към падащите наблизо снаряди…

Страх ги е всички, и мене ме е страх, и него го е страх, а не само дописника. И Люсин сигурно също се бои. Та той каза, че ще тръгне с мене — където съм аз, там и той. Да видим как ще тръгне.

А Илин като че дори няма търпение. Това се случва. Аз го разбирам. То не е от това, че не се бои, а защото му се иска по-скоро да мине през всичко докрай, за да се види — ще остане ли жив, или няма. И аз самият съм имал такова усещане, отчасти го имам и сега. Когато свърши всичко, да се добереш до топлинка, да похапнеш и да пийнеш, и поне мъничко да поспиш…

Любопитно е да се знае за какво мисли сега Илин. Добър командир е, макар и млад, само двайсет и една. Ако се замислиш, съвсем момче… Попитах го вчера за брича, защо на такъв студ не носи ватените си панталони; и излезе, че ги носи, само че избрал най-тънките ватени панталони, а най-големия брич, и го носи над ватените, за да се покаже… А пред кого да се покаже? Пред тази Соловьова ли, която е била санитарна инструкторка, а сега е минохвъргачка? Може и пред нея. Или просто така, за самочувствие. Напълно възможно е да не е познал нито една жена досега. Преди войната не е успял, а през войната не е съумял… И аз сам от година и половина съм забравил какво е жена. И по-добре е да не си спомняш. Само почни, и няма да се отървеш нито наяве, нито на сън…

Тежко е да гледаш, когато умират жени. Когато в Сталинград бомба рани Тамара, фелдшерката, и аз помагах да я изнесат от разрушения блиндаж, повдигнах я, а тя с ръце около шията ми вика: „Ваня, Ванечка… не ме оставяй!…“ Като че моли за любов, като че не я измъквам, а я захвърлям… И двете й ходила откъснати, а тя още не вижда, не разбира. Добре е, когато човек е убит на място, по-лошо е, когато не е смъртно… После си помислих защо тя така викаше преди смъртта си, приживе никога не се обръщаше така към мене… И изобщо беше много честна, не допускаше никого до себе си, нито един мъж. Може би ме е обичала, без да казва нищо? Веднъж, седмица преди това, ми мина през ума, когато изведнъж се обърнах към нея и видях как ме гледа. Помислих и забравих. Не ми беше до това. Бяха най-невъзможните дни, буквално на косъм…

Не мога да си представя как ще живея след войната. Ако Маша е загинала, разбира се, ще се оженя. И най-вероятно веднага, с която сваря. А може би и не. Може би така ми се струва от тъга. Ами ако тя остане жива, а мене самия ме няма? Ако има някакъв, зависещ не от нея и не от мене, а от самата война избор — само един от нас да остане жив — или аз, или тя. И този избор е мигновен — щрак, и всичко се свърши. Като че са загасили светлината в целия свят. И много нещо не трябва за това — парче желязо, голямо колкото теленото копче на памуклийката.

В началото на ноември получих една сутрин попълнение: трима души. Приех ги, записах презимената им и ги пратих в ротата на Бутусов. Нямаше време да приказваме дълго, водеше се бой. Дори не запомних лицата както трябва. Помислих си: после в ротата ще поприказваме. А привечер доведоха назад и тримата — и тримата бяха се самонаранили в лявата длан. „Мина… мина…“ А каква ти мина: когато размотахме бинтовете, всички имаха по дланите обгаряния от барут. Бяха стреляли с пушка в упор, по време на бомбардировката, когато не се чуваше. Сигурно бяха се изплашили още при преминаването на реката и бяха се сговорили отнапред. Отначало исках да разстрелям само единия — сержанта, а двамата да пратя в болница и в наказателна рота. Но дойде заповед от дивизията: съд — да се разстрелят и тримата на място в батальона.

„Поради тежката обстановка!“ Обстановката действително беше тежка. Може и наистина да не можеше този ден да се постъпи иначе. Прочетоха присъдата, изправиха ги пред стената на къщата във формата на буквата „Г“ — па каква беше тази стена, само развалини! — и ги разстреляха в присъствието на представители от всички роти… Всичко в един ден: и началото, и края…

Добре би било днес да не трепне ни един човек. Да не стане нужда да гоня никого напред със силата на оръжието! Няма по-лошо нещо на света от…

Той така беше свикнал с непрекъснатия грохот на артилерийската подготовка, та му се струваше, че мисли в тишина. Когато всичко свърши и настъпи действителната тишина, в първия миг не я забеляза.

— Ракета! — прегракнало викна той без все още да чува своя глас. Чу слабия пукот на ракетния пистолет до себе си, видя издигналата се над втора рота друга ракета, и сложил плъстения ботуш на леденото стъпалце, изскочи горе.

Още преди това беше решил, че до първите немски окопи ще отиде веднага, с веригата. Сега оставаше да прави онова, което беше решил.

Отпред, на триста метра над изригналата земя, като последните капки от покривите, паднаха един след друг три закъснели снаряда. Забеляза това вече тичешката, когато окопът остана отзад.