Константин Симонов
Хората не се раждат войници (41)

Деветнайсета глава

Когато казаха на Серпилин „влезте“ и той отвори най-напред първата, после втората врата и влезе при Сталин, стори му се, че в стаята няма никой. Направи няколко крачки, спря се и видя Сталин, който внезапно се появи от дъното, сигурно от някоя друга врата. Серпилин стоеше там, където беше спрял, а Сталин, сложил ръце на гръб, идеше насреща му от дъното на кабинета.

Той носеше необичайна маршалска униформа с широки златни пагони и панталони с червени лампази. Вървеше, клатушкайки се, като че дори едва-едва понакуцваше, но при това стъпваше така меко, сякаш на краката си имаше не обуща, а меки кавказки ботуши.

Ето всичко, което запомни Серпилин, преди да отрапортува и да протегне ръка към протегнатата ръка на Сталин и да види отблизо лицето му, да изпита странното, почти нереално чувство за среща с оживял и застанал пред него портрет.

— Попроменили сте се донякъде, откак съм ви виждал — усмихна се бегло Сталин; Серпилин не можа да разбере защо.

— А вие сте се променили малко, другарю Сталин — рече Серпилин.

Сталин го погледна и като направи с лявата ръка, в която държеше лула, недоволен жест, с който хората отстраняват една вече обичайна неистина, с дясната бавно, сякаш неохотно посочи сложената край стената дълга маса.

— Седнете.

И като се обърна, тръгна към далечния край на масата, дето имаше едно кресло — неговото.

Серпилин не излъга: Сталин действително се беше променил малко, откак за последен път го бе видял отблизо на тържествения випуск на академиите през май трийсет и седма. Само гърбът му беше се състарил, но това пролича едва сега, когато се обърна и тръгна към масата.

„Роден е в седемдесет и девета, по-стар е от мене с шестнайсет години“ — помисли Серпилин, като вървеше след него към масата, макар преди това да не беше мислил никога в живота си колко години Сталин е по-стар от него.

Той се приближи до масата и седна три стола далеч от Сталин. Да седне по-близо на такава дълга маса, кой знае защо, му се стори неловко.

Сталин го погледна и като човъркаше лулата с кибрит, се усмихна.

— Политбюро го няма, седнете на неговото място. — А когато Серпилин се премести, попита изведнъж, без предисловия: — Вие ми писахте, че сме арестували неоснователно командуващия армия втори ранг другаря Гринко?

Гринко беше корпусен командир, а не командуващ армия втори ранг, Сталин беше сбъркал, но Серпилин не се реши да го поправи.

— Аз се срещнах с него и на очна ставка, и в лагерите, другарю Сталин. Той ви беше дълбоко предан.

— Това вече четох — рече Сталин. — Питам ви напълно ли сте уверен, че напразно сме го арестували? — Сталин го погледна в очите. И на Серпилин му стана неприятно от този втренчен поглед, привично и студено съзнаващ своята сила и власт. И като почувствува, че му е страшно и че ако не се освободи от този страх веднага, от самото начало, после вече няма да може да се освободи, отговори с рязък и неочаквано висок в празната стая глас, в който от напрежение прозвуча дори предизвикателство:

— Напълно уверен. Както в самия себе си.

Сталин го погледна с някакъв странен израз на лицето — сякаш го учуди, че хората още могат да говорят така с него — и стана. Серпилин също стана, като не разбираше какво значи това — може би край на разговора? Но Сталин го спря с мек, повелителен жест на ръката си. Спря го и тръгна покрай масата. И Серпилин, когото Сталин накара да седне, се обърна на стола си към него.

Сталин стигна в мълчание до другия край на масата, върна се и пак тръгна и когато минаваше покрай Серпилин, още веднъж втренчено го погледна в очите. Погледна го и тръгна по-нататък, и там, на другия край на масата, без да се обръща още, каза нещо под нос така тихо, че Серпилин само благодарение на крайното напрежение, в което се намираше, долови казаното.

— Ако го намерим — ще преразгледаме.

Той се върна, седна до масата и без да гледа Серпилин, сякаш ни за секунда не се съмняваше, че всяка негова дума, разбира се, е чута, попита:

— Други въпроси имате ли към мене?

— Имам един въпрос, другарю Сталин — рече Серпилин, който едва сега почваше да съзнава цялото значение на измърморената там, с гръб към него дума „ще преразгледаме“.

— Слушам ви.

Серпилин каза за чутото вчера през нощта от Захаров — че Управлението на тила е побързало с отмяната на фронтовите пари и с превеждането на войските към втора разкладка.

— Престарали са се — рече Сталин. — Ние вече поправихме грешката. А сега аз имам към вас няколко въпроса. Първият: защо ходите в старата униформа?

Серпилин очакваше от Сталин какъвто и да е въпрос, само не този.

— Ние там още нямаме нова, другарю Сталин — рече Серпилин. — За пръв път я видях днес в Москва.

— Значи, тук я има, а там я няма — рече Сталин. — Не бързат. Мислят, че тук това е важно, а там не е важно. Нас тук ни обличат, а вас там не бързат да ви облекат. А с други въпроси, напротив, твърде много бързат!

Той мълча няколко секунди, сякаш беше забравил за какво още иска да попита, после се усмихна:

— Вторият въпрос се отнася вече не до формата, а до съдържанието. Как гледате на това да поемете командуването на армията?

— Както заповядате, другарю Сталин.

— През ноември четиридесет и първа година вие ми пратихме писмо, молихте ме да ви изпратя на фронта, въпреки здравословното ви състояние. Как сте сега със здравето?

— Много по-добре, отколкото тогава, другарю Сталин.

— Значи ще ви утвърдим. Щом не възразявате — усмихна се отново Сталин и като видя в очите на Серпилин въпрос, мълчаливо му позволи да го зададе.

— Кога и къде да замина, другарю Сталин?

— Ще отидете там, където сте били — рече Сталин. — Другарят Батюк се заседя в армията. От началото на войната командува армия. Не расте. Има мнение — да го повишим. Да му се даде възможност да разгърне по-широко способностите си.

В думите на Сталин се съдържаше някаква ирония, и това нямаше съмнение, но не беше ясно за какво се отнасяше тя, щом ставаше дума не за понижаване, а за повишаване.

— Трети въпрос — рече Сталин. — Как вие от личния си опит преценявате поуките от завършилата операция, състоянието на войските и готовността им за нови действия?

Серпилин отговори онова, което мислеше: войските в завършилата операция са действували нелошо. Някои грешки са свързани с обстоятелството, че за повечето това е пръв опит за големи настъпателни боеве, а излишните загуби най-често се обясняват с още неизживения шаблонен стремеж към фронтално придвижване. Директивата — всеки ден навсякъде поне крачка напред! — понякога е струвала скъпо. Случвало се е да жертвуват напразно хора, за да завземат няколко стотина метра нищо нерешаващо пространство, което и без това би ни паднало в ръцете веднага след завладяването на една или друга ключова позиция. Каза и за артилерията: че използуването на нейната мощ от общовойсковите началници може да бъде по-добро. Все още се проявява недостатъчно разбиране, че при съвременната война, когато искаме да придвижим пехотата, трябва да придвижим напред и огъня.

Каза всичко това, като се радваше, че Сталин слуша и не го прекъсва. Говореше външно спокойно, а вътрешно се вълнуваше много, защото разбираше, че това е най-главното, което е длъжен да каже. И неговата съдба, все едно началник-щаб или командуващ, е всичко на всичко една съдба, и дори съдбата на Гринко е също само една съдба. А онова, за което сега говори и което Сталин слуша, без да го прекъсва, се отнасяше всекидневно и всекичасно до хиляди хорски съдби. Отнасяше се до стила на ръководството на войната и до оня натиск, който — както намекват знаещите хора — иде от самия връх и понякога тласка онези, които са долу, към показни успехи и излишна кръв.

Серпилин съзнаваше, че е опасно да говори на тази тема, но все пак говореше, макар и предпазливо, като старателно подбираше думите си.

Сталин слушаше, без да го гледа. После, когато Серпилин млъкна, рече:

— За миналото е ясно. Сега за бъдещето. Как преценявате състоянието на своята армия днес?

И макар Серпилин да разбираше естествеността на този въпрос, думите на Сталин го рязнаха. Мигар всичко, което беше казал, беше казано за миналото. Той най-малко беше говорил за миналото. За никого не загатваше, говореше за грешките като за собствен опит, не само защото разбираше колко можеше да струва един отрицателен отзив, даден за някого тук, в този кабинет, но и действително смяташе това за несъществено. Работата беше не в миналото, още повече, че беше завършило с победа, а в това — да не се повтарят грешките и да не се умножават излишните загуби. Мигар Сталин не беше разбрал най-главното? Това не можеше да бъде!

Със смут в душата си Серпилин почна да говори за състоянието на своята армия. И тук Сталин излезе от безразличната си замисленост, оживи се като човек, чул най-сетне онова, което действително го интересува. Той веднага почна да го прекъсва и да поставя въпроси по хода на работата: за цифрите на щетите във всички видове въоръжение, състоянието на транспорта, загубите в личния състав, сроковете, в които може да се вземе и обучи попълнението. Но макар да имаше много въпроси, долавяше се, че го интересува само едно: кога армията може отново да се хвърли в бой като пълноценна сила.

Отговаряйки на въпросите му, Серпилин изведнъж каза онова, за което неведнъж беше мислил през войната, — че раненият войник, излязъл от медицинския санитарен батальон, у нас обикновено вече не се връща в своята част, и това не е правилно, защото повишаването на боеспособността на частите, където след раняването си ще се връщат служилите в тях войници, заплаща с лихвата всички мъчнотии, свързани с допълнителните превозвания.

Сталин го изслуша, но, както се стори на Серпилин, и този път отхвърли настрана главното, в което Серпилин искаше да го убеди, и зададе въпрос, отнасящ се само до дадения момент: колко попълнения може да даде добавъчно това на предната линия в хора, които имат опита на сталинградските боеве, през най-близките три седмици в мащабите на армията? Серпилин съобщи приблизителни цифри. В един срок от три седмици те, разбира се, не бяха големи, но той имаше пред вид не това, а необходимостта да бъде променена цялата система, при която ранените не се връщаха в своите части!

— Да — изведнъж рече Сталин. — Ще се готвим за лятото. — И като погледна над Серпилин окачената на стената карта, попита: — Как се проявиха в боевете нашите танкове „Т-34“?

Серпилин каза, че танковете „Т-34“ по негово мнение са добри, но той лично не е достатъчно компетентен по този въпрос: досега още не е взаимодействувал с тях в големи мащаби, макар за пръв път да ги е видял през зимата на четиридесет и първа.

— Първите танкови батальони бяха превъоръжени с тях още през четиридесета — рече Сталин.

В гласа му, изглежда, прозвуча нота на учудване от това, че Серпилин толкова късно се е запознал с тези танкове. И Серпилин неочаквано за себе си каза онова, което съвсем не беше задължително да каже:

— В четиридесета година, другарю Сталин, аз още бях на гости при Николай Иванович.

— При кой Николай Иванович? — попита Сталин с някаква дори весела заинтересуваност, предизвикана от неочакваността на отговора.

— Ние, военните, когато лежахме в затвора, така наричахме помежду си Ежов — рече Серпилин: беше късно да отстъпва, щом веднъж се изтърва, трябваше да се доизкаже.

Сталин се разсмя. После престана да се смее и като докосна меко с ръка рамото на Серпилин, рече с насмешлив укор:

— Намерил си време, кога да лежиш в затвора! — И като се отмести заедно с креслото от масата и погледна покрай Серпилин, обърна силно лулата между пръстите си, от което тя изскърца. — Ние наказахме Ежов.

Каза го така, че тръпки минаха по тялото на Серпилин, стана и тръгна през целия кабинет. А Серпилин го следеше с очи, докато се отдалечаваше гърбом и мислеше: ей сега ще взема и ще му кажа всичко, което дълбоко в душата си мисля за онова време! Ще кажа, че не само аз и не само Гринко, а почти всички, с които се срещах в лагерите, и военни и невоенни, почти всички са арестувани неоснователно — за нищо, по клевета, по доноси, по някакви черни, неизвестно откъде взели се списъци, и за всички, за които още не е късно, трябва да се направи нещо — да се преразгледа делото им, да се пита, да се узнае не по протоколите на разпитите, а как е било в действителност, да се пратят комисии и да се узнае най-сетне цялата истина, кому и защо всичко това е потрябвало тогава — нали не единствено на Ежов, колкото и голяма гадина да е бил той!

„Направете това, другарю Сталин! Направете това, докато още не е късно, докато още хората са живи и продължават да се надяват на вас!“ — искаше му се да викне.

А Сталин се обърна и тръгна обратно, с лице към него, и Серпилин за миг си спомни това лице тогава, през май тридесет и седма, на тържествения випуск на академиите. Лицето му беше също тъй спокойно, както сега, а седмица след това арестуваха Тухачевски, Якир, застреля се Гамарник, и почна, та се не видя.

Тогава, в началото, след първия закрит военен процес, той с ужас повярва, че е имало заговор. Не можеше да не повярва: какво друго, освен съществуващ действително страшен, авантюристичен, разкрит в последния миг заговор можеше да изправи до стената тези хора, които допреди месец се смятаха цветът на армията? И чак после, когато собствената му съдба го сблъска с нелепите и чудовищни обвинения, предявени на хора, които не бяха и сънували онова, в което ги обвиняваха — само тогава, дори не в затвора, а вече в лагерите, започна да го мъчи мисълта: а може и тогава, с онези в началото да е било същото, както с него сега и с другите после?

Той гледаше приближаващия Сталин и мислеше: „Ей сега ще кажа: «Другарю Сталин, изяснете всичко, наредете! Всичко от самото начало, тъкмо от самото начало!»“

Сталин се приближи, седна, взе да човърка лулата над пепелницата, наведе се напред, и Серпилин, в порива на чувствата си, вече готов да му каже всичко, което се канеше, изведнъж близко, до себе си видя безжалостно спокойните му очи, заети с някаква своя, може би предизвикана от спомена за Ежов, далечна и жестока мисъл. Видя тези очи и изведнъж разбра онова, за което досега винаги се страхуваше да мисли: няма кому да се оплачеш!

— Искахте да кажете нещо? — попита го той и на Серпилин за секунда се стори, че Сталин вижда сега всичко онова, за което мисли. Но тази секунда мина и той разбра, че Сталин го гледа само тъй, види се, защото няма повече въпроси и очаква от него да поиска разрешение да го освободи.

— Разрешавате ли да си вървя, другарю Сталин? — попита Серпилин, като ставаше.

Сталин, хванал в дясната ръка лулата, която през цялото време не запали, прекара леко встрани ръката си с лулата, като че казваше: „Е, какво пък, щом искате, вървете, не ви задържам…“

И в тоя жест имаше нещо едновременно и високомерно, и гостоприемно, като че въпреки цялата дистанция между тях, Сталин не можеше да се освободи докрай от ролята на домакин, комуто е дошъл гост. Той задържа малко ръката си в този спокоен жест и бавно стана.

— Довиждане, другарю Серпилин. Имате ли някакви лични молби?

— Мога да отпътувам незабавно в армията, другарю Сталин. Но ако е възможно, моля да ми се даде един ден, за да уредя личните си работи в Москва.

Сталин повдигна очи към него, сякаш искаше да попита: какви такива лични работи? Но не попита, а само рече:

— Разрешавам… — и със сдържан жест посочи вратата. — Кажете им там…

Серпилин събра токове, обърна се и тръгна, и когато затваряше вратата, още чувствуваше върху гърба си погледа му.

А Сталин, след като го изпрати с дълъг поглед, без да променя посоката, тръгна натам подир него.

Когато си отиваше, Серпилин смяташе, че съдбата му е вече окончателно решена в разговора със Сталин. Но в действителност тя се реши докрай не тогава, в разговора, а сега, когато Сталин мълком го гледаше в гърба. Той често, ето така, решаваше окончателно съдбите на хората, като ги гледаше не в очите, а в гърба, когато си отиват.

Сталин стигна подир него до вратата, бавно се обърна и също тъй бавно тръгна отново към масата.

„Значи, тези военни там в техните лагери са наричали този Ежов на малкото и бащиното му име — Николай Иванович. Придавали са на този твърде мъничък човек твърде голямо значение. От политическо гледище не е толкова лошо, но смешно!“

Сталин си спомни как изглеждаше Ежов през време на последния разговор с него тук, на тази маса, и като се спря насред кабинета, тихо, насаме, се разсмя. После се приближи до масата, пресегна се към слушалката на телефона, но отдръпна ръката си и отново почна да ходи. Той искаше, за да провери паметта си, да се обади по телефона за онзи човек, за който беше казал на Серпилин: „Ако намерим — ще преразгледаме…“ Но докато посягаше към слушалката, напрегна паметта си и като че си спомни…

Не беше нужно да се обажда. Тогава, през октомври, в критичните дни след отстъпването на Можайск, той беше наредил да се ликвидират много от онези, които още бяха в лагерите и които с основание или без основание смяташе за опасни за себе си в случай на военна катастрофа. Този човек го нямаше в онзи списък. Но после, когато през юли четиридесет и втора, преценявайки отново положението като отчаяно, той телефонира и заповяда на Берия да приготви още един списък — в този втори списък този човек го имаше…

Ако е сбъркал и този човек не е бил разстрелян тогава, можеше сега да провери, да го освободи и да го прати на фронта. Но той не обичаше да проверява своята памет, с която имаше основание да се гордее. Не обичаше, не защото някой можеше да покаже грешката на паметта му — едва ли някой би се решил на това — а защото, като тъпчеше отдавна и безпощадно наоколо си хората, той вътре в тази създадена от него пустота самотно водеше сметка със самия себе си и сам се укоряваше и за грешките на паметта, и изобщо за грешките или по-точно за онова, което насаме със себе си рядко се съгласяваше да смята за свои грешки.

Бившият командуващ армия втори ранг Гринко беше разстрелян през юни четиридесет и втора година там, дето беше затворен… Паметта на Сталин се закачи за някакво противоречие, което имаше, но което той отначало не забеляза. Този Серпилин пишеше: „Корпусен командир…“ А там, в онзи списък, пишеше: бившият командуващ армия втори ранг. Да, така беше!

В тридесет и седма той искаше да назначи този човек в Белорусия вместо Белов и беше вече казал да му дадат чин командуващ армия и да го извикат от Далечния Изток в Москва, а на следния ден промени решението си… Той се колебаеше относно този Гринко.

Сега Сталин добре си спомни как бе станало това и като помисли за Серпилин, усмихна се на решителността на последните редове от писмото му, — че ако другарят Сталин има доверие в него, значи този Гринко трябва да се намира също там, където е той, на фронта. А ако другарят Сталин няма доверие в него, той трябва да се намира там, където е този Гринко — в лагерите!

След като бе изпратил писмото, Серпилин на няколко пъти тревожно мислеше, че тази фраза може да развали всичко. Но стана тъкмо обратното. Отначало тази необичайна по своята рязкост фраза накара онези, от които зависеше това, веднага да доложат за писмото, независимо от тяхното отношение към същината на работата. Беше опасно да не доложат за писмо, съдържащо такава фраза. А после, когато доложиха за писмото и Сталин го прочете, тази фраза задържа вниманието му много повече, отколкото спомените за срещата през осемнайсета година при Царицин, с които Серпилин очевидно се надяваше да затрогне душата му. Към тези спомени Сталин се отнасяше също тъй равнодушно, както и към много други. В дългия си живот той имаше твърде много такива спомени, които обикновено се смятат за обвързващи, но през които той леко прекрачваше. Повечето от тях сега бяха свързани с хора, от които той беше сметнал за необходимо да се освободи завинаги. И ако отстъпваше пред някакви си спомени, вместо да прекрачва през тях, не би се смятал за онова, за което беше свикнал да се смята — политик, способен да решава съдбините на революцията, без да отстъпва пред нищо, в това число и пред собствените си спомени.

Спомените на Серпилин не трогнаха ни най-малко Сталин. Решителността на писмото — ето какво го заинтересува. Наред с деспотичното изискване за пълно подчинение, което беше за него правило, в неговата жестока натура като обратна страна на същото правило се криеше потребност да се среща с изключения. В него от време на време се проявяваше нещо като изблик на интерес към хората, способни на риск, способни да изкажат мнения в разрез с неговите собствени, действителни или предполагаеми. Тъй като се познаваше, той знаеше мярката на този риск и беше толкоз по-способен да го оцени. Понякога. Защото много често ставаше обратното, в това се състоеше и рискът.

Когато му писа, Серпилин не мислеше за това, но резкостта на писмото събуди не само изострен интерес у Сталин — неговият изострен интерес към хората често свършваше зле за тях — но и мимолетно чувство на уважение. В тези случаи той понякога така бързо издигаше хората, сякаш бързаше да реши съдбата им, преди да изгуби към тях капризното си и нетрайно доверие.

В последната фраза на писмото, попаднала под очите на Сталин, Серпилин беше поставил съдбата си в пряка зависимост не от собствената си правота или неправота, а от степента на доверието, което другарят Сталин има към него. Ако напълно ми вярва, значи, трябва да повярва и на това, за което гарантирам. А ако не ми вярва, не искам да живея…

Така прочете това Сталин, и като подчерта със син молив последните редове, даде писмото на помощника и каза да му напомнят, когато в Сталинград бъде завършено всичко. А вчера си спомни сам, преди да са му припомнили. Спомни си, когато разговаряше по ВЧ с командуващия фронта и изведнъж го попита какво мнение има за Серпилин като началник-щаб на армия. Командуващият фронта отговори, че има високо мнение.

— Достоен ли е да бъде назначен за командуващ армия? — попита Сталин.

— По принцип напълно — отговори командуващият фронта с онази мяра на дипломация, каквато в дадения случай се сметна за длъжен да прояви. Каквото и мнение да имаше за този или онзи от своите подчинени, веднага след победата не сменяват командуващите.

— Ако погледнем на въпроса не по принцип, а според вашето мнение? — попита Сталин и като направи дълга пауза, добави: — Мислим да вземем от вас другаря Батюк, за да го повишим заместник-командуващ фронт. — И като не се съмняваше, че ще получи утвърдителен отговор, но не желаеше да го получи преди сам да види Серпилин, рече: — Помислете. По-късно ще се върнем на този въпрос.

Сега въпросът беше решен. Човекът, който му хареса по писмото, му хареса и при срещата — и Сталин беше доволен от това: той обичаше в себе си проницателността — действителна и въображаема.

За минута му се стори дори, че си спомни Серпилин такъв, какъвто е бил тогава, в осемнайсета, макар в действителност да не помнеше. Той помнеше добре онази своя царицинска обиколка във войската, дори само за това, че тя беше почти единствена. Не само сега, но още тогава той не обичаше да ходи сред войските, защото дълбоко в душата си се боеше от хората, неотделени от него на достатъчна дистанция. Някога, в началото, той обикновено оправдаваше липсата на желание с липса на необходимост, но сега вече не се мъчеше да обяснява това дори на самия себе си. Добре помнеше себе си и хода на мислите си през онези дни, но хората, с които се беше срещал тогава на фронта, почти не помнеше. Не защото паметта му беше по-лоша, отколкото тяхната, а защото те имаха много повече причини да си спомнят за срещата си с другаря Сталин, отколкото той за срещата си с тях.

Той се усмихна, като си спомни учуденото лице на Серпилин, когато чу, че ще смени Батюк. Това учудване беше забавно за Сталин със своята безсмисленост, защото, макар и да каза вчера на командуващия фронта: „Помислете“ — всъщност съдбата на Батюк беше предрешена още завчера, когато от онези, на които беше възложено да се занимават с това, дойде и кацна на масата му агентурната записка за един разговор на Батюк, види се, в полупияно състояние, от радост за победата. Като се отзоваваше високо, с благодарност за силата на пратената от другаря Сталин на фронта артилерия, генерал-лейтенант Батюк беше си спомнил при това, как той заедно с другаря Сталин воювал в Първа конна и как на другаря Сталин, който сега може да се каже е станал бог на войната, трябвало тогава, в Гражданската, да обясняват от кой край се пълни оръдието — от дулото или откъм магазина.

Разбира се, Сталин никога не беше задавал на този глупак такива глупашки въпроси; всичко това беше само един глупав анекдот, разказан от глупав човек, и можеше да се отмине. Понякога той на първо време отминаваше такива неща с усмивка, която не обещаваше обаче нищо хубаво в бъдеще. Но този път нещо отведнъж го убоде и това нещо беше обида — въпреки поддържаното от самия него мнение, че стои по-високо от такива неща, той не стоеше по-високо. При всичкото си нечовешко презрение към хората той все още не беше изгубил такава човешка черта като способността да се обижда от тях. Той отдавна вече знаеше цената на Батюк и когато го издигаше в различни периоди от живота му, правеше това не защото преувеличаваше способностите му, а отчасти от стара привързаност или по-точно навик, отчасти защото през всичките тези дълги, изпълнени с разни подозрения години, му се струваше достатъчно надежден изпълнител на всичко, каквото му заповядат. В него имаше нещо, което компенсираше до някое време в очите на Сталин недостига от способности и знания, и затова Батюк преди войната упорито се движеше нагоре, като заемаше едно след друго освободените места. Ако другарят Сталин не проправяше и не разчистваше пътя на Батюк, войната, разбира се, не би го заварила на длъжност командуващ окръг.

Само един глупак можеше да не разбере това и че още през време на войната, след несполуките, имаше желаещи да го сменят от армията. Види се, не разбираше, инак не би се шегувал. Двоен глупак: не беше помислил с кого се шегува и пред кого се шегува. Затова нека сега този велик специалист по артилерията получи — от мене да мине — своя „Кутузов“ за Сталинград и да замине на Север в блатата като заместник на човек, който някога беше командувал в неговия окръг полк, на човек, комуто другарят Сталин не помагаше, когото другарят Сталин не беше издигал, който сам беше се издигнал, не преди войната, а по време на войната.

Той погледна часовника, приближи се до масата, натисна копчето и когато вече го натискаше, забрави и за Батюк, и за Серпилин.

— Тук ли са моряците? — попита Сталин влезлия на позвъняването помощник.

— От летището доложиха, че вече са тръгнали.

— Поканете ги веднага — рече Сталин и се запъти към масата с картата, на която беше нанесена сутрешната обстановка.

Армиите от Сталинград бяха свободни, но по докладите на генералния щаб, на командуващия фронта и на началника на военните съобщения излизаше, че за попълването и за прехвърлянето им всички в един глас искат повече време, отколкото той очакваше. Ако там, на фронта, като почнаха на десети януари настъплението, бяха свършили всичко за една седмица, както им беше набелязал, сега и първоначалните срокове, в които тези освободени армии трябваше да бъдат готови да влязат в нови операции, щяха да съвпаднат с обстановката. А сега не съвпадат, защото там не бяха изпълнили набелязаните им срокове.

Военните резултати от сталинградския чувал са много големи, а политическите резултати са изобщо неизчислими! Но относно най-близкото бъдеще много неща будят тревога. Не бяха съумели да хванат в капан немците в Кавказ, позволяват им да измъкват на части групата армии „Юг“ през Ростов към Украйна. Неотдавнашните неуспешни боеве на Западния фронт показваха, че срещу Москва както преди се намира силна групировка, не бяха успели да я разбият! И както винаги, разбира се, оправдават неуспехите си с това, че им е дал малко техника!

От един от танковите заводи донасят, че е спаднало производството и вместо сами да поправят своите провали, хленчат. Представят се в телеграмите си за добри хора, молят да им се подобри продоволственото положение. Нищо ново не са измислили. Загубите на техника в танковите корпуси през време на зимните операции се бяха оказали непредвидено големи. Всички там на фронта не виждат по-далеч от носа си, мислят само за днешния ден и все искат попълнения в материалната част! И се налага да се даде едно-друго, в това число и заплануваното за лятото.

А какво ще бъде то, това трето лято?

Съюзниците както преди не отиват по-далеч от поздравленията си за победите и мъгливите си обещания да се възползуват от всички възможности за нанасяне удар върху Германия, от които вече се разбира, че Вторият фронт в Европа няма да бъде открит и това лято.

Той си спомни с гняв за последното, особено уклончиво съвместно послание на Рузвелт и Чърчил. Днес беше още безсилен да ги накара да постъпят така, както това му е нужно. Понякога това чувство на безсилие, съединено с чувството на самота, го довеждаше до студено изстъпление. Той беше сам против тях двамата в тази сложна и изморителна игра, един против двама сега в тази кореспонденция и ще бъде един против двамата, когато те най-сетне се срещнат. Такава е засега логиката на фактите, макар че той няма намерение да се помирява с нея.

Моментът на личното състезание на умовете, разбира се, заемаше за него грамадно място в цялата тази дипломация и от неуспехите в нея страдаше неукротимото му, макар и рядко проявяващо се честолюбие. Но студената, уморена яркост, която изпитваше сега при мисълта за съюзниците, беше много по-сложно чувство.

Той не обичаше хората, над които се бе издигнал и утвърдил след дълга и безпощадна борба. Но страната, в която живееха тези хора, беше негова страна — той вече много години със спокойно високомерие отъждествяваше себе си с нея и сега усещаше като лично бреме неизбежната до известно време самотност на тази страна в капиталистическия свят, макар и разкъсан наполовина от войната, но в крайна сметка все пак единен в своето отрицателно отношение към нас.

Този път той тъкмо така помисли — „нас“, макар че много по-често привично изговаряното от него на глас „ние“ беше само предназначено за чуждите уши иносказание на мисленото „аз“.

Вратата се отвори и той тръгна от ъгъла на кабинета към влезлите моряци, като въртеше между пръстите си лулата и гледаше в пода, за да не видят очите му, в които още не бяха угаснали гневните изблици. А когато ги вдигна, той имаше отново онзи, старателно с години, завинаги изработен израз на лицето, който трябваше да има в присъствието на тези хора другарят Сталин, както той вече отдавна мислено, а понякога и на глас, в трето лице, наричаше сам себе си.

Моряците бяха летели по негова заповед в Далечния изток и трябваше да доложат за мерките, взети за засилване на бреговата отбрана и Тихоокеанския флот в случай на война с Япония.

„Но каквото и да доложат сега и каквито и мерки да са взели, все пак те са прави, когато казват, че дотогава, докато не си върнем Южен Сахалин и Курилските острови, нашият флот там ще е във вечен капан и особено много не може да се направи при такова положение“ — помисли той, като стискаше ръцете на влезлите моряци и ги питаше как са долетели от Владивосток.

 

 

Серпилин излезе разтърсен от срещата със Сталин и това състояние не го остави до къщи. Той механически направи всичко, което се полагаше — сбогува се с разминалия се с него по средата на приемната помощник на Сталин, взе разписания пропуск и го показа четири пъти на разни места — последния път вече при излизането си от Кремъл, когато сядаше в колата до съпроводилия го насам и обратно майор.

Като че всичко е наред — още утре ще почнат да търсят Гринко по лагерите и ако го намерят, ще го върнат. А станалото днес с тебе е осъществяване на най-голямото ти желание, още повече, че твърдо вярваш в себе си, вярваш, че като командуващ ще бъдеш по-силен от Батюк и ще принесеш по-голяма полза от него. Това чувство никой не може да ти отнеме и то не е само лично, в него има частица от онези общи промени, които с хода на войната все по-очевидно и неизбежно се извършват в армията. На разните длъжности дохождат все повече хора, които действително могат да ги изпълняват на фронта, а мнозина от онези, за които само се смяташе, че могат, отстъпват с почести или без почести настрана от главните дела на войната.

Като че всичко е наред. А на душата страшна тежест! Както е свойствено на всяка здрава натура, Серпилин в стремежа си да надвие изпитаното от него сътресение мислено издигаше на пръв план добрите страни на станалото. Но не му се удаде да възстанови напълно равновесието в себе си, онова, което прочете в очите на Сталин, беше твърде страшно дори и за една такава силна душа като неговата.

Всичко това беше като дълъг коридор, в който стои въпросът, вярваш ли на Гринко, както на самия себе си, и назначаването ти за командуващ армията, и смехът, когато обясняваше за „Николай Иванович“, и мекото докосване с ръка до рамото ти: „Намерил си време кога да лежиш в затвора“ — и думите: „Ние наказахме Ежов“ — но в края на този мислен коридор, като в задънена улица стояха очите, които бяха казали: няма на кого да се оплачеш! Въпреки своята мигновеност, това беше сигурно най-ужасното откритие, направено от Серпилин в живота му. Той бе прочел това в очите на човека, който стоеше начело на вече втора година воюващата не на живот, а на смърт страна, и — в това Серпилин не можеше да си позволи да се усъмни — очевидно правеше сега за победата всичко, на което беше способен. Сталин и сега, въпреки тази страшна, прочетена в очите му догадка, остана за Серпилин човекът, когото трябваше, без да се поколебаеш, да закриеш с тялото си, ако стрелят в него. И трепнал, че му е дошла мисълта за това, изведнъж помисли: „А може би все пак тогава, в тридесет и седма, в него действително са възнамерявали да стрелят и оттам е започнало всичко.“ Да, Серпилин би го закрил с тялото си сега не само по войнишки дълг, но и с убеждението, че неговата смърт би била нещастие за воюващата страна и би имала неизброими последици.

Той помисли с омраза за немците, за това, как би ги зарадвала тази смърт, и си спомни как при една дневна почивка, когато отиваше с полка да заеме отбраната на Могильов, те чуха по радиото речта на Сталин. Потресе ги тогава не само онова, което чуха, но и това, как изведнъж заговори Сталин — по-иначе, отколкото винаги, заговори като човек, свързан с всички тях чрез една обща мъка, която се налага да изпитат заедно.

Кой знае от какво тогава бяха предизвикани наистина тези ненадейни думи: „Братя и сестри, към вас се обръщам аз, приятели мои“ — просто вълнение или изведнъж в тази минута върнало се под товара на несгодите усещане за своята зависимост от народа?

Серпилин не се вдълбочаваше в това, но самият спомен беше за него много важен и неговата важност беше се запазила досега.

Той отначало дори не разбра защо така се залови за тоя спомен. Залови се за него, защото го облекчаваше от мисълта за очите, които беше видял днес, помагаше му да мисли, че страшното, съгледано в тези очи, сега вече е в миналото, само в миналото. И самото повикване за писмото, и обещанието да търси Гринко, и думите за Ежов — всичко, изглежда, потвърждаваше това.

Той се убеждаваше, че това е така и не може да бъде другояче и сякаш беше се убедил вече, но нещо продължаваше да пречи на това удобно, с мъка постигнато състояние на успокоение. Нещо пречеше, закачаше се, дращеше, сякаш без да забележи беше облякъл ризата си наопаки. И изведнъж разбра: пречеше му отношението, с което Сталин слушаше днес за излишните човешки загуби, съвсем равнодушно, като за нещо вече отдавна безвъзвратно решено от него самия и оттогава не отнасящо се до работата.

Поради всички тези мисли Серпилин дори не забеляза как колата стигна до къщата му. Искаше да помоли да го закарат право при Иван Алексеевич, но махна с ръка и слезе.

„Сега ще се кача, ще му телефонирам и веднага ще тръгна. Дори е по-добре да походя пеш.“

Когато Серпилин отключи вратата и влезе в антрето, насреща му от своята врата изскочи Гриша Привалов.

— Здрасти — рече Серпилин, като му стискаше ръката. — Защо не спиш? Или току-що си дошъл, хойкаш?

— Вече час откак съм дошъл. Вас чаках. Мен Аня ми каза — Гриша кимна към открехнатата врата на стаята на Серпилин. Спомена вдовицата на сина му като момиченце от своето училище. — Вие за дълго ли сте дошли?

— И утре ще остана, така че ще си поприказваме — рече Серпилин и като вдигна слушалката на телефона, задържа я и попита: — Къде е майка ти?

— Дежурна е.

— Как е тя?

— Страда — отвърна Гриша и тъй тъжно махна с глава, че Серпилин почувствува цялата дълбочина на неговото състрадание към майка му.

— Добре, утре ще поприказваме — повтори той и почна да набира номера. Момчето кимна, но не си отиде. — Иван Алексеевич?

— Къде се изгуби?

— Повикаха ме — рече Серпилин.

— Така си помислих, когато прекъснаха разговора — рече Иван Алексеевич. — Ще дойдеш ли? Или имаш други планове?

— Ей сега ще дойда пеша — рече Серпилин.

— Защо пеша?

— Искам да се поразходя. Може дори да пренощувам при тебе, ако имаш легло.

— Легло имам, сън нямам — рече Иван Алексеевич. — Отвикнах да спя. Втора нощ свиквам с обратното. Тръгвай, чакам те. — Той постави слушалката.

Серпилин също остави слушалката и видя недоволното лице на Гриша. Навярно се надяваше, че ще си поприказват не утре, а сега.

— Ще отидете ли?

— Ще отида.

— А имате ли нощен пропуск?

— Ще ме пуснат.

— А аз съм ви опържил картофи. — Момчето кимна към вратата. — Тя каза, че ще дойдете скоро.

— Добре — рече Серпилин. — Ще ометем преди тръгване твоите картофи, щом си ги изпържил. Да идем в кухнята.

Серпилин се обърна и видя, че жената на сина му стои на вратата все в същата бархетна рокля и с валенки. Не беше си лягала, беше чакала връщането му.

— Ще хапнете в стаята — рече тя. — Аз ще стопля чая, той е завит.

— А ти защо не спиш? Кой те е молил за това?

Тя нищо не отговори, само по-широко отвори вратата на стаята и рече:

— Влезте.

— Няма ли да събудим дъщерята?

— Не. Веднъж само да заспи, после… — Тя махна с ръка.

Серпилин влезе в стаята, погледна дивана, дето на единия край беше поставена възглавница, а за краката беше разстлан вестник — в случай че той полегне, без да се съблича, — а наблизо на стола бяха сложени чаршафи и одеяло — в случай че се съблече; после хвърли поглед към кревата. Момиченцето спеше там, дето го беше сложила майка му, свито в ъгъла. Другата постеля не беше разбутвана. Значи, майката не беше лягала, беше шетала из къщи. Само пет дни, откак е научила. Другите не престават още да нареждат.

Серпилин седна до масата; снаха му свали от пастелната лампа вестниците, които я закриваха.

— Защо отивате другаде да нощувате? Сякаш сме ви изпъдили.

Той се обърна, не искаше Гриша да чуе този разговор, но момчето го нямаше: то беше отишло да донесе картофите.

— Не бъди глупава. Отивам при един другар. Новини по службата — искам да ги споделя с него. Няма да го викам тук я, да ви седи над главата.

— Вие останете, аз ще отида в коридора — възрази тя.

Да, синът му не е бил глупак, щом е избрал тази жена. А може би не той нея, а тя него? Само по навик така мислят, а в действителност, който е по-силен душевно, той избира, работата не е в панталоните. Погледна я и каза:

— Не се сърди. Сама помисли: удобно ли е да дойде човекът, а ти да седиш в коридора? А разговорът с него трябва да бъде на четири очи. Искаше да стоплиш чая, иди, стопли го, аз трябва да вървя.

Тя мълчаливо излезе, а Гриша, като се размина с нея на вратата, влезе с картофите.

— Ти яде ли?

— Ядох.

— Значи, запознахте се с новата хазайка — каза Серпилин, като се залавяше за картофите.

— Запознахме се — рече Гриша и сякаш отгатна, че Серпилин иска да знае мнението му за нея, добави: — Добра е, труди се.

— А майка ти какво мисли за нея? — попита Серпилин.

— Майка ми не мисли нищо — рече Гриша. — Майка ми само за баща ми и за баща ми.

— Не се ли успокоява?

— Напротив.

Момчето пак тъжно поклати глава.

— Как са бележките — попита Серпилин.

— На първо число ви писах писмо. За целия месец януари.

— Не съм го получил още. Ще трябва да доложиш устно.

— По всичко имам пет, само по немски три.

— Защо по немски три?

— Не ми се учи.

— Ти остави това, при мене тези не минават — рече Серпилин. — И на мен не ми се занимава с тях, а трябва.

— Но аз не казвам нищо — рече Гриша. — Аз ще поправя тази тройка.

— Седни, защо стоиш?

Момчето седна, като сложи ръце върху масата. Серпилин забеляза, че макар да бяха чисти, по ожулените места и по драскотините, както и миналия път, беше останал въглищен прах.

— Пак ли сте разтоварвали въглища?

— Аха.

— Тогава извинявай, че ти казах „хойкаш“.

— Няма кога да хойкам — рече момчето. — През януари разтоварвахме девет пъти. Почнахме все повече и повече да се отопляваме.

Той каза това с достойнство, като че то зависеше тъкмо от него. Всъщност така беше.

— Вчера за това са им дали картофи — рече снаха му, която бе влязла с чайника. — Затуй ви и гощава. А вчера нас нагости.

— Какво общо има това? — недоволно рече Гриша с тон на по-възрастен, който разговаря с по-малък. — По-добре да беше мълчала.

Серпилин беше се справил вече с картофите: тогава, преди да го повикат, беше обядвал надве-натри, а сега разбра, че е действително гладен. Снаха му наля чая и той бързо, като сърбаше глътка след глътка, я попита:

— Кога ще отидеш утре във фабриката, заранта ли?

— Не, казаха ми на обед — отговори тя, а той още веднъж помисли за това, за което вече бе мислил: правилно, нека отиде; ще превеждам атестата, но все пак нека отиде.

— Когато дойда утре сутринта, ще те заваря ли?

— Ще ме заварите. Ще ви приготвя чай. Може да легнете да спите през деня, ако не сте си отспали, а аз ще ида с Ленка на булеварда, докато спите.

— А вие ще се върнете ли на фронта? — попита Гриша, когато Серпилин допи чая и стана.

— Да.

— И през цялото време ще бъдете там?

— Засега като че нямат намерение да ни пращат в тила. Така че пиши на същия адрес, военната поща е предишната — рече Серпилин, като се усмихна на собственото си, изведнъж пламнало момчешко желание да се похвали, че отива сега на фронта като командуващ армия.

— Тогава ясно — рече Гриша.

И зад това „ясно“ стоеше мисълта, че помни и се надява на обещанието на Серпилин и затова не подхваща сега излишен разговор за отиването си на фронта. Ще разговарят през лятото, когато свърши училището, а сега всичко е ясно.

„Да, ти си сериозен човек“ — помисли Серпилин. И му се дощя да направи невъзможното и неправилното: още сега, в други ден, да вземе този сериозен човек от майка му със себе си на фронта.

Да, мъчно е, когато оставаш сам, дори ако командуваш армия и имаш адютант, и ординарец, и държавно продоволствие, и военно облекло. Много е мъчно, когато останеш сам и е добре, че животът не е пустиня.

— Дайте, ще ви посветя със запалката — рече Гриша, когато Серпилин, вече облечен, отваряше вратата.

— Пушиш ли? — попита Серпилин.

— Когато оставят фас, пуша.

Серпилин не отговори нищо. В друго време, на друго момче би отговорил, а на този трудов човек не каза нищо.

Той слезе на първата площадка, обърна се и като видя осветеното от огънчето на запалката чипоносо, съвсем още детско лице на Гриша, рече:

— Напомни ми утре да ти подаря един немски трофеен фенер. Във вещевата ми торба е. Не забравяй!

— Няма да забравя! — викна радостно Гриша и като се наведе ниско през перилата, изпъна ръка със запалката, така че да освети на Серпилин цялата стълба долу.