Константин Симонов
Хората не се раждат войници (3)

Трета глава

Когато към десет часа Серпилин доложи по телефона на командуващия за отстраняването на Барабанов, Батюк горчиво изруга, съгласи се с отстраняването на полковия командир до разглеждането на делото и прекъсна разговора, като каза, че сега ще има гости; сам ще телефонира, след като си отидат.

„Сигурно командуващият фронта е пристигнал“ — помисли Серпилин и повика при себе си Пикин.

След като Сталинградският фронт през декември спря и разби при Котелниково идещата на помощ на Паулус армейска група на Гот и се премести по-нататък към Ростов, в армиите, които бяха обкръжили Сталинград, почна подготовка за щурм. Предвиждаше се операция с решителен изход, всички войски бяха обединени в едни ръце, подчинени на Донския фронт, и на фронта се намираха представители на Главната квартира.

Серпилин, както и повечето дивизии, имаше свой план за боеве от местно значение, които предстоеше да проведе, за да подобри изходното си положение преди общото настъпление.

Проклетата Могила, където беше се разиграла днешната драма, трябваше да бъде завзета след три-четири дни, но Левашов бе прав: след станалото трябваше преди всичко да се свърши тъкмо с тази Могила.

Сега от това имаше не само тактическа, но и психологическа нужда.

— Е, какво ще кажеш, Генадий Николаевич? — попита Серпилин, когато разгневен и неотспал, Пикин се яви в землянката му с вечната си папка под мишница.

— Барабанов е негодник! А Тараховски баба, имах по-добро мнение за него.

— По-внимателно за мъртвите.

— Нищо, няма да чуе на оня свят! — рече непримиримо Пикин. — Длъжен беше да вземе слушалката и да доложи: командирът на полка е пиян и ме тласка към авантюра!

— Вярно, Генадий Николаевич. Вярно, и на пръв поглед какво по-просто. Но преди да съдиш другите, понякога си мислиш: ами ако погледна себе си в огледалото?

— Че аз всяка сутрин се гледам, когато се бръсна! — рече Пикин. По резките му отговори се чувствуваше колко тежко преживява станалото, но всеки си има своя темперамент.

— Добре, да оставим това — каза Серпилин. — Тараховски все пак няма да възкресиш, но виж батальона му, полка! Какво мислиш във връзка с това?

— Трябва да превземем Могилата. Колко огън е необходим, вече пресметнах — рече Пикин, като отвори папката си.

И Серпилин се зарадва, че пак, както вече неведнъж се случваше, поотделно, без да се наговарят, са дошли с началника на щаба до едно и също мнение.

Работиха около час двамата, обмисляха предстоящия бой, после Пикин си отиде, а Серпилин вече се канеше да полегне малко да поспи, когато изведнъж задрънка телефонът и Туманян доложи, че майор Барабанов се е застрелял в землянката си.

— Ей сега идвам при вас — каза Серпилин и остави слушалката.

После отново я взе и телефонира в армията. Командуващия го нямаше на мястото му, началник-щаба също. В края на краищата той успя да се свърже с члена на Военния съвет, бригадния комисар Захаров.

— Чух за вашите работи — рече Захаров.

— Това още не е всичко — рече Серпилин, като надви желанието си да отиде първо в полка, а после вече да докладва. — Барабанов се застреля. Отивам в полка.

— Ама глупав човек! — охна в слушалката Захаров. — Как се случи това?

— Не знам — рече Серпилин.

— А къде е Бережной?

Серпилин обясни.

— Добре, иди в полка — каза Захаров. — Ще съобщя на командуващия, но той дълго още ще бъде зает, а аз ще дойда след два часа. Ще се върнеш, нали, дотогава?

— Ще се върна — рече Серпилин.

Из целия път до полка той мълча в колата, като мислеше, че макар в полка да не обичаха Барабанов, това, че се е застрелял, все пак ще направи на хората тежко впечатление.

Той и сега след всичко станало не се каеше, че е заповядал на Барабанов да пише това писмо. Беше виновен в друго — че не бе поставил на време въпроса за уволнението на Барабанов от полка. Беше ясно, че трябваше да го постави, но не го постави. Оттук започна всичко.

Той влезе в землянката на Барабанов, очаквайки да види там тялото му. Но в землянката на леглото се търкаляше само черното кожухче на Барабанов и на окаляния от валенките под тъмнееше петно кръв.

Туманян доложи, че след като телефонирал, у застрелялия се Барабанов открили признаци на живот и го откарали в медицинския санитарен батальон.

— Е, и какво? — бързо попита Серпилин.

— Още не знаем.

Серпилин седна до масата и заповяда да го свържат със санитарния батальон. Като държеше слушалката в ръка и очакваше да го свържат, той гледаше оставения насред масата недописан лист хартия.

„Уважаема Варвара Амосовна — беше написано там. — Като командир на полка, трябва да известя вас и вашето семейство за постигналото ви нещастие. Вашият мъж капитан Николай Константинович Тараховски падна геройски днес в нощен бой. Аз лично, като командир на полка…“ На това място писмото на Барабанов прекъсваше. Не беше намерил сили да напише какво е направил той „лично като командир на полка…“ Беше предпочел да умре, вместо да обясни това.

Гласът от санитарния батальон едва се чуваше. Свръзката като напук не се получаваше. Серпилин се назова и попита какво е положението на Барабанов. Той не разбра веднага думата, която няколко пъти му повтаряха, и едва после разбра: „изваждат“.

Операцията току-що беше почнала. Значи, кой знае защо, по-нататък в болница не бяха го откарали. Решили бяха да правят операцията в санитарния батальон.

— Изваждат куршума — каза Серпилин на Туманян и на няколкото още струпали се в землянката офицери. — Може и да оцелее. — И като заповяда да му телефонират, когато операцията свърши, постави слушалката.

Туманян взе да излага както винаги бавно подробностите — как влязъл, как видял лежащия на пода Барабанов, как викнал ординареца, как вдигнали и сложили Барабанов на леглото, как отначало позвънил на Серпилин, чак после дотърчала лекарката — и се разбрало, че Барабанов е още жив.

— А къде е тя? — попита Серпилин за лекарката.

— Отиде с него в санитарния батальон — отвърна Туманян. — Съвсем се побърка жената! — На мрачното му дългоносо лице за пръв път през цялото време се изписа вълнение.

Серпилин не отговори нищо. Той знаеше, че Барабанов беше ерген, живееше като със своя жена с тази вече немлада — по-стара от него — лекарка от полевата болница, която, когато той дойде в полка, също си бе издействувала да бъде преведена тук.

— Дълго ли е лежал тук, преди да влезете?

Туманян сви рамене.

— Не знам.

Серпилин остана в полка един час, за да даде разпореждания относно предстоящия бой за Могилата, после погледна часовника си и забърза към дивизията.

От санитарния батальон телефонираха чак преди тръгването му казаха, че куршумът е изваден, но състоянието му е още тежко, не може да се гарантира за живота му.

Когато Серпилин се върна, Захаров още не беше дошъл. Бережной също не беше се връщал, беше тръгнал от Зубовка, но в санитарния батальон не беше пристигнал и не се знаеше къде да го търсят. Напълно беше възможно да е решил да извърви заедно с попълнението десетина километра. Това беше в неговата натура.

„Ето кой ще страда!“ — помисли Серпилин, като съжали, че с него не е сега Бережной.

„Все пак заедно би било по-леко да говорим със Захаров. Втори самоубиец вземам на душата си. Тогава Баранов, сега Барабанов“.

Той мислено постави тези имена едно до друго, заради поразилото изведнъж слуха му съзвучие, макар че нищо общо, освен съзвучието на имената, нямаше между тези двама души, нито между обстоятелствата, при които те двамата бяха направили това.

Тогава, в четиридесет и първа, излъга вдовицата на Баранов: „Падна геройски…“ Сега няма кого и няма защо да лъже! Тази лекарка, която сега е там, в санитарния батальон, сама знае всичко за своя Барабанов, и хубаво, и лошо. Може би тази нощ дори е пила заедно с него, а той се е лигавил пред нея, а после се набутал на предната линия. А може и не. Левашов казва за нея, че тя оказвала добро влияние върху Барабанов.

— Няма кого и няма защо — гласно повтори той.

„Как така няма кого? Ами вдовицата на Тараховски? Ами на семействата на онези войници, които са били тежко ранени и са умрели в санитарния батальон, нали също ще пишем, че са паднали геройски, както се казва, без да влизаме в подробности… И нищо друго не можеш да направиш и не бива да правиш…“

Той отново си спомни за Баранов и се замисли: защо толкова хора тогава, в четиридесет и първа, се бяха объркали, не издържаха?

Казват, че ако потопят водолаз изведнъж, от един път, без спирания, до дъното, от ушите му ще бликне кръв. Така е и с хората на война. Един издържа, а на друг кръвта руква от ушите, ако го спуснат отведнъж до дъното на отговорността. Сега почнахме да побеждаваме, но войната никога не е леко нещо, особено ако не се забравя, че хората умират всеки ден и час. Напишеш в заповедта една буква — и някой е умрял. Прекараш сантиметър по картата — и някой е умрял. Викнеш по телефона на командира на полка „натисни“ — а трябва да се викне, обстановката налага — и някой е умрял. През месец юни генерал-майор Серпилин завърши формирането на дивизията си с девет хиляди души… А колко от тях са останали в строя до днес? Пък и отговорността е не за девет хиляди души, а ако се смятат децата и жените, и майките, на които те са единствени и не единствени, може би тогава, през юни четиридесет и втора, е носил отговорност за четиридесет хиляди души, ако не и повече. И то не за първи път през войната, преди това също е носил… Отвратително нещо е войната и най-отвратителното е, че преди да й дойде краят, изобщо не свършва. Всяка стрела на картата и всяка заповед носят някому смърт… „Тогава как можеш ти, подлецо, да заповядваш в пияно състояние?“ — помисли Серпилин с отново избухнал срещу Барабанов гняв.

Но не се поддаде на това гневно избухване, не защото беше несправедливо, а защото човекът, който го беше предизвикал, беше сам сега между живота и смъртта, взе слушалката и позвъни в санитарния батальон. Хирургът доложи, че Барабанов все още не е излязъл от шоковото си състояние.

— Ясно. Телефонирайте ми сами — рече Серпилин.

Бригадният комисар Захаров влезе в землянката сам, без съпровождачи, изслуша рапорта, стисна ръката на Серпилин и взе да разкопчава телените копчета на кожухчето си. То не се свлече изведнъж от пълните му рамене — ръката се закачи в ръкава. Серпилин направи крачка, за да му помогне, но Захаров се отдръпна, отстъпи назад и набързо смъкна кожухчето си.

— Благодаря за вниманието, Фьодор Фьодорович, но не ми е удобно: ти си по-стар от мене.

Той окачи кожухчето, свали ушанката, приглади късите коси на побелялата си кръгла глава и седна срещу Серпилин.

— Откровено казано, имаш късмет, че докладваш на мене, а не на командуващия — той изригваше огън и жупел по телефона, когато чу от мене за самоубийството! Какво, още ли го няма Бережной?

Серпилин отговори, че Бережной го няма още и почна своя доклад от последното си телефониране в санитарния батальон.

На лицето на Захаров открито се изписваше всичко, което той чувствуваше, докато слушаше разказа.

Бригадният комисар Захаров нямаше навик да скрива чувствата си, не се стесняваше да мисли гласно, а говореше, с редки изключения, онова, което мислеше. Макар че воюваха заедно не чак толкова отдавна, на Серпилин се струваше, че познава Захаров отдавна и добре, не само защото той беше идвал често в дивизията на Серпилин, но и защото двамата бяха хора с еднаква съдба. Единият беше командувал в Гражданската война батальон и полк, другият беше политрук на ескадрон, и двамата бяха прекарали в Червената армия точно толкова, колкото беше съществувала. Наистина Захаров не беше прекъсвал четири години, както Серпилин, но макар никога да не говореха на тая тема, на Серпилин се струваше, че и за Захаров с неговия откровен характер сигурно тези години не са минали леко. Като не знаеше нищо определено, той мислеше за Захаров тъкмо така и му беше по-леко, че сега, в тая невесела минута, срещу него седи не някой друг, а бригадният комисар Захаров, когото в армията войниците наричаха зад гърба му Костя зарад откритата му душа и зарад очевидната му за всички храброст, както и за онова усещане на неговата близост до тях, което руските хора изразяват с една дума — „прост“, влагайки в тая дума най-висок похвален смисъл.

Когато Серпилин стигна до това как заповядал на Барабанов да пише писмо, Захаров въздъхна и се навъси. Би предпочел да не чува това.

Серпилин и сам разбираше цялата си отговорност за онова, което сега разправяше на Захаров. Ако Барабанов умре, без съмнение ще се намерят хора да кажат: погаври се с полковия командир, доведе го до самоубийство. Могат и дело да заведат, и от дивизията да го махнат…

Ала какъвто и обрат да вземаше работата по-нататък, Серпилин смяташе за необходимо да каже всичко, както е било, без да поставя откровеността на разказа в зависимост от това дали ще умре, или ще оцелее Барабанов.

— Кое смяташ за причина на опита, нека го наречем засега така, да се самоубие? — попита Захаров, който упорито мълчеше, докато Серпилин не се доизказа до край.

— Причината е моят разговор с него.

— Ако не беше се сдържал и в яда си беше ударил по мутрата тоя пиян глупак, той, какъвто си е, по-леко би понесъл! — рече Захаров.

— Не съм научен на това — рече Серпилин. — Мене са ме били, аз не съм бил, не виждам полза от това.

— А от твоя разговор е излязла голяма полза! — рече Захаров. — Човекът можеше още да воюва, а си забил куршума…

— Не помислих за тази възможност.

— Не познаваш добре хората.

— Види се, така е — рече Серпилин, макар да не беше съгласен, че не познава добре хората.

Захаров разбра, че отговорът не е искрен, и попита:

— Значи, не разчиташе съвестта да заговори у него?

— Не разчитах.

— А защо тогава си го карал да пише писмо, щом не си разчитал? Ето, ако беше написал писмото и не беше се застрелял, какво щеше да правиш с това писмо? Нали в тила нямаше да го пратиш?

— Нямаше да го пратя.

— Тогава защо си го накарал да пише? За да заговори у него съвестта ли? Или е така, или не те разбирам! И не усуквай, моля ти се!

— Аз не усуквам, другарю член на Военния съвет… — понечи да отговори Серпилин, но Захаров го прекъсна.

— Остави, остави, чуваш ли, остави! — извика той. — Аз говоря с тебе другарски, остави това!

От гняв жилите на челото му се издуха.

— Аз не усуквам Константин Прокофиевич — тихо, вече без оскръбление повтори Серпилин. — В такива неща не можеш да си дадеш веднага сметка. Разбира се, помислих за съвестта. А за възможните последици — не.

— Точно така — рече Захаров. — А когато съвестта на човека отскочи от предпазителя, особено ако тя е ръждясала — всичко вече може да стане. Ти не си помислил, а сега отиде, та се не видя… — Той неопределено махна с ръка. — Какво си смятал да правиш с Барабанов, ако… — Той не довърши. Всичко беше ясно и без това.

— Съд и наказателен батальон — рече Серпилин. — Ако не го спасяха отгоре.

— Кой „отгоре“? Аз ли? — попита Захаров.

Серпилин сви рамене и не отговори. Беше казал, бяха го разбрали, а не искаше в дадения случай да нарича нещата с имената им.

— Да-а. Командирът на полка е все пак фигура — рече Захаров, като стана и се заразхожда из землянката.

Серпилин мълчеше.

— Какво мълчиш?

Не му се искаше сега да говори лошо за Барабанов, но на прекия въпрос трябваше да отговори онова, което мислеше.

— Точно така, фигура — рече Серпилин.

— Да — рече Захаров. — А командуващият казваше, че Барабанов бил добър в четиридесет и първа, много добър; и в четиридесет и втора, когато излизали от Харковското обкръжение, също се проявил. Излиза, че бил добър, а станал лош, а?

— Не знам — рече Серпилин. — Навярно и сега може да му се намери работа, на която да е добър. Знам едно: не може да командува полк. И се проклинам, загдето не издействувах отстраняването му.

— Не издействувал! Я го виж ти! — рече Захаров. — А мигар от тебе зависи — кажеш и свършено?

И макар че външно онова, което каза, беше укор за Серпилин, фразата му всъщност имаше друг, по-важен смисъл; командуващият беше упорит и своенравен — и работата с него беше трудна не само за Серпилин, но и за Захаров.

— Все едно — рече Серпилин, — аз бях длъжен да поставя въпроса, щом съм смятал така!

Захаров го погледна, възви се и още няколко пъти мина напред-назад по землянката.

Серпилин вдигна телефонната слушалка. Телефонираха от санитарния батальон, в гласа на хирурга имаше задоволство.

— Всичко е наред, другарю генерал. Излезе от шоковото състояние, няма вече непосредствена опасност. Но щеше да е свършил, ако беше три милиметра по-наляво.

Серпилин остави слушалката и въздъхна дълбоко.

— Значи, жив е — рече Захаров; той разбра това по лицето му, преди Серпилин да заприказва.

— А не ти ли минава през ум, Фьодор Фьодорович, че ръката му е сбъркала не случайно? От отговорност се страхувал, а докрай все пак не поискал да се убие. Възможно ли е да е било така?

— Не — отвърна Серпилин. Каза го с увереност, защото си спомни мъртвешкия глас на Барабанов, когато го помоли да го пусне в полка. Тогава не разбра този глас, но сега си го спомни и разбра. — Той е войник, а не палячо. Стрелял се е сериозно.

— Ей сега ще телефонирам на командуващия — рече Захаров. — Ако там няма огън, ще отидем с теб в полковете.

— Разрешавате ли да ви оставя? — попита Серпилин.

— Ако е за обеда — рече Захаров, — ще обядваме в полка.

— Разрешавате ли, ей сега ще се върна? — повтори Серпилин, без да се вдава в обяснения. Той действително искаше да се разпореди за обеда, но ако трябваше да обядват не тук, а в полка, все пак не беше излишно да телефонира там.

Захаров махна с ръка и вдигна телефона.

Когато Серпилин се върна след пет минути, Захаров стоеше вече облечен.

— Да вървим ли? — попита Серпилин, като обличаше на свой ред кожухчето.

— Да вървим, само че не там, където се канехме. — Лицето на Захаров изразяваше недоволство. — Командуващият ме моли да дойда и да те взема със себе си. Тебе те викат в Москва. — Той, както се стори на Серпилин, искаше да добави още нещо, но се въздържа.

Захаров седна отпред, до шофьора, а Серпилин — на задното седало сам.

Пътуваха мълчаливо. Захаров, който беше прослужил целия си живот в армията, знаеше, разбира се, че за тоя час, докато началството беше седяло в блиндажа, вече са успели да просветят неговия шофьор. И при все това не искаше да се връща в негово присъствие към разговора за Барабанов.

Да говори защо викат Серпилин в Москва, също не идеше. На въпроса на Захаров по телефона — каква е причината, Батюк беше отговорил късо: „Когато дойдеш, ще ти обясня.“

За лишен път беше показал своя нрав, грубиянинът! А сега Серпилин седи там отзад и напразно се сърди на него.

Наистина защо го викат? Не е чак толкова голяма птица един дивизионен командир, та да го прехвърлят преди боевете от един фронт на друг през Москва. Пък и не изглежда да е така, още повече, че тъкмо днес сутринта командуващият фронта говореше съвсем друго. Вземаха началник-щаба на армията във фронта, в оперативното управление. Тази работа беше предрешена. Командуващият фронта назова кандидатура за замяна, но не срещна съчувствието на Батюк.

— Е какво пък — рече командуващият фронта — щом, както винаги, не искате да вземете отвън, помислете за някои от своите. Ето, имате Серпилин — командир на дивизия, академик, смяташе се някога у нас в академията за един от най-силните в курса. Помислете за него.

— Ще помисля — неопределено рече Батюк.

С какво беше завършил разговорът, Захаров не знаеше; командуващият фронта беше взел със себе си Батюк и заедно бяха заминали за току-що дошлата тежка артилерийска бригада от резерва на Главното командуване.

Но дори и ако работата е решена, все пак няма нужда да се вика Серпилин в Москва. Ще го утвърдят и задочно.

„Тогава защо го викат? Снемат го във връзка със самоубийството на Барабанов? Но нали вече е известно и на командуващия по телефона е казано, че Барабанов, както изглежда, ще остане жив. Впрочем, всичко става!“

Захаров знаеше как понякога такива работи изведнъж дявол знае по какви канали достигат най-горе и за едно денонощие се превръщат в цял пожар. И макар да си член на Военния съвет, току-виж всичко профучи край тебе, сякаш те няма!

„Не, аз ще го защищавам смело, да става каквото ще“ — помисли сърдито Захаров.

Той сне ушанката си, поразчорли косите и се обърна към шофьора. Не можеше да издържи дълго мълчание, дори когато не беше в настроение.

— Николай, какво разправят войниците в Серпилиновата дивизия за настъплението?

— Не можах да науча, другарю бригаден комисар.

— А вчера у Бухвостов, когато нощувахме с тебе, какво приказваха?

— Разправяха: след седмица трябвало да ударим ние.

— А защо след седмица?

— Шофьорите ходили към Камишин за концентрати, разправят — много артилерия от РГК^[1] мъкнели към фронта.

— А защо все пак седмица?

— Ами смятат така: докато я домъкнат, докато я поставят на позициите, докато връчат заповедта — ето ти седмица. А повече не допускат. Защо ще стои напразно? Нали е РГК — не само при нас трябва.

— А кога предполагаш да превземем Сталинград?

— Лично аз ли?

— Лично ти.

— Добре би било за двайсет и трети февруари, за годишнината на Червената армия!

— Та ти си запланувал операцията за дълго време! — усмихна се Захаров.

— Фрицовете го превземаха по-дълго.

Като изви кормилото и едва не попадна с дясното задно колело в канавката, шофьорът избиколи срещнатия влекач. Емката с рев, на първа скорост, вземаше дългото нагорнище. Разговорът прекъсна.

 

 

На Серпилин, който през цялото време виждаше пред себе си широките, готови да пръснат кожухчето рамене на Захаров, наистина се струваше, че Захаров знае защо са го повикали в Москва, но не иска да каже. Едва ли ще е за нещо добро. Ако беше за добро, не би издържал, би го зарадвал. Пък и откъде накъде ще чака добро? В края на краищата той прие първата дошла му на ум мисъл, че командуващият, без да чака никакви разследвания, на своя глава е дал на делото пълен ход и е поискал да го освободят от командването на дивизията. Изобщо, ако се случеше в армията неприятно произшествие, Батюк смяташе, че е по-добре за въдворяване на реда да се бърза и да се тимари повече, отколкото недостатъчно. И от гледище на самосъхранението винаги досега излизаше прав.

„Само че нещо много е избързал този път — помисли Серпилин. — Какво пък, ще трябва пак да доказвам, че не съм добиче.“

За това той беше, да речем, готов — нямаше да превие врат. Но докато докажеш, от дивизията все пак ще те изтръгнат като зъб.

Той гледаше пътя и всичко, край което минаваха, с особено остър поглед, който идеше от мисълта, че може би ще трябва да се прости с всичко това.

Леден, объхтан от камиони път, с огладени до блясък хълмчета и падинки, толкова твърди, замръзнали, че сякаш никоя пролет няма да ги раззелени… Войници на камиони, с вдигнати яки на кожухчетата, с нахлупени до над очите ушанки… Все пак интендантството не го измами — макар и със закъснение даде много кожухчета, почти колкото трябваха. От убитите, ако не останеха под огъня на ничия земя, а имаше възможност да ги приберат и погребат, сваляха кожухчетата; спущаха ги в братските могили само по войнишките им дрехи. Това беше в реда на нещата и не можеше да бъде другояче, но сега Серпилин с тъга помисли за това и дори зиморничаво потрепера с рамене, сякаш не тях, а него спущаха в ледения недълбок гроб само по военните му дрехи, без кожухче и валенки…

Невесели за зимно настъпление места! Додето стига поглед — нито един населен пункт. Всичко живо се е настанило и мръзне в землянките или се е прикътало към редките развалини, останали след есенните боеве. Към такива като ей тази двуметрова тухлена стена от свинеферма, на половин километър от пътя… Превзеха я в първия ден на ноемврийското настъпление. Тук беше едно денонощие наблюдателният пункт на дивизията, после едно денонощие командният пункт, после щабът на артилерийския полк, който отиде също напред, а сега вече от месец се намира вторият ешелон. Натъпкали се бяха там — един до друг като сардели, но държат за това място: все пак стена, пък и близко до пътя.

В един от срещнатите камиони караха познатите сандъци с концентрати.

„Пак просо, запасиха ни за цяла неделя“ — помисли Серпилин.

С храната на фронта последния месец не бяха зле. А с топливото — тежко. Телеграфните стълбове в дълбокия сняг настрана от пътя са най-верните свидетели за това! Към всеки от тях са се проточили от пътя по няколко редици стъпки. А стълбовете имат за едно неопитно око странен вид. От подножието до височината на вдигната човешка ръка всички те са сякаш еднакво изстругани на грамаден струг — нагоре и надолу се разширяват до нормалната си дебелина, а в средата са одялани до възможния предел. На всеки стълб е останало точно толкова дърво, колкото да не се счупи от вятъра. И всичко това са направили войнишките ръце нощем, когато няма чуждо око. Върви войникът нощем, отбие се от пътя към стълба, одяла няколко трески, пъхне ги във валенките и отмине. Всекиму се иска да стъкне огън в такава зима. А с какво ще го стъкнеш, когато наоколо няма нито едно дърво, а всичко, което е могло да бъде изгорено — и плетища, и стобори, и тезеци, и слама — отдавна са изгорили! Имаше и разяснения, и наказания, и заповеди, подписваше ги и Серпилин, но нищо не помагаше. Животът си вземаше своето…

Когато излязоха от разположението на втория ешелон на дивизията, Серпилин неволно се огледа, макар да нямаше никаква видима граница, която да отделя разположението на дивизията от другите части, той помнеше тази граница на местността и по картата.

„Ще ми бъде тежко все пак, ако ме изхвърлят от дивизията“ — отново помисли той.

 

 

Това беше ставало вече с него веднъж, през февруари на четиридесет и втора. Случват се на война такива неща, когато се смяташ за виновен, макар и да си прав, и това, че си прав разбираш не само ти самият, но и другите хора, които са задължени да те смятат за виновен.

Тогава през февруари четиридесет и втора го отстраниха от дивизията, загдето не беше изпълнил заповедта и не беше завзел в определения срок районния център Грачи, на границата на Калужска и Брянска област.

В този срок нямаше абсолютно никакъв смисъл, освен един единствен: взетият от немците Грачи трябваше непременно да бъде вписан във вечерния фронтов бюлетин, а после в утринното съобщение на Информбюро от 23 февруари 1942 година — деня на Червената армия. Това се смяташе за необходимо, защото макар зимното ни настъпление при Москва вече да замираше и да се водеше с последни сили, а на места и просто без всякакви сили, най-горе се смяташе, че тъкмо на 23 февруари в съобщението трябва да се появят големи населени пунктове.

Никой не беше запитал предварително Серпилин дали ще може да вземе Грачи за тази дата. По общата обстановка се смяташе, че може, и казано общо, немците действително седяха в този Грачи като на подрязан клон, но за да се подреже грамотно този клон, без особени загуби, потребно беше поне още едно денонощие. А ето това не пожелаха да разберат нито по-рано, нито после. Армията беше обещала Грачи на фронта, фронтът — на Главната квартира, и от Серпилин поискаха той да направи всичко, но да вземе Грачи до 24 часа!

Той беше готов да направи всичко — той и без това правеше всичко — но не искаше да хвърли безмислено във фронтални атаки своя полк, разположен на открито поле в снега пред Грачи. И тъкмо за да вземе този Грачи, без да губи изнурените от боеве останки на полка си, той сглоби два подвижни отреда и с един от тях дори замъкна през гората на шейни няколко оръдия, за да запуши горския път в тила на немците и да ги накара да напуснат Грачи.

Но, излиза — и така му казаха по телефона — Родината иска той да вземе този Грачи не тогава, когато може да го превземе, а едно денонощие по-рано. В дълбочината на душата си знаеше, че Родината не може да иска това: Родината може да иска от синовете си подвиг, но не безмислена смърт.

Така мислеше той, макар и да не го каза, когато командуващият армията поиска от него превземането на Грачи до 24 часа на 22 февруари на всяка цена. Той просто доложи по телефона за взетите мерки и за това, че по негови пресмятания най-късно след едно денонощие немците ще бъдат принудени сами да почнат бързо отстъпление и той по петите им ще се втурне в Грачи и ще го завземе целия, не изгорен.

Командуващият не можеше да не разбира, че това е истина и че никаква друга истина няма и не може да има. Не можеше да не разбира това: беше умен и, по убеждението на Серпилин, талантлив човек, който беше успял вече, както и самият Серпилин, да се научи на много неща през двата и половина месеца настъпление. Но този път той беше глух и безпощадно настойчив.

— Или ще вземете до 24 часа Грачи, или ще ви отстраня от дивизията — такъв беше краят на разговора им.

„Отстранете ме!“ — искаше да викне Серпилин по телефона. Той не викна това, а каза „слушам“, не само защото е тежко да се окажеш отстранен от дивизията; още по-тежка беше мисълта, че ако откаже да изпълни тази неразумна заповед, ще го отстранят, а заместника му все пак ще накарат да жертвува полка, който лежеше в снега пред районния център Грачи.

Той каза „слушам“ и не изпълни заповедта. Тоест даде заповед за артилерийска подготовка и отначало определи за атака един час, а после го промени и определи друг, по-късен, вече по мрак, за да понесе по-малко загуби. Още по видело тръгна под обстрел към разположения на открито пред самия Грачи батальон, пренесе там наблюдателния си пункт и, пренебрегвайки опасността, през цялото време остана там, за да не разговаря повече с армията, за да отговарят на всички позвънявания: командирът на дивизията го няма, намира се в бойните редици на пехотата. А когато наближи вторият, отложен срок на атаката, не отмени този път заповедта и няколко групички хора — това беше всъщност всичко, с което разполагаше батальонът — се вдигнаха от снежните ями, където лежаха, придвижиха се на сто и петдесетина метра и отново залегнаха под немския минохвъргачен огън. След половин час доложиха на Серпилин, че немският огън не е потушен и е невъзможно да се придвижат по-нататък, и той заповяда да се окопаят.

Той нямаше с какво да потуши немския огън, знаеше това отнапред: имаше само по няколко снаряда на оръдие. Разбира се, можеше да вдигне останките от полка още на няколко атаки, да се придвижи още стотина метра, да пожертвува пред районния център Грачи всички, които бяха останали от полка, но тъкмо това не искаше да направи.

Малко преди полунощ командуващият все пак се докопа до него по телефона, намери го там, в снега, в полето, пред Грачи, където лежеше с командира на батальона.

— Защо не докладвате за превземането на Грачи?

— Защото не съм го превзел — рече Серпилин.

— Разбирам това. А кога ще го превземете? Поне в покрайнините не сте ли навлезли? — настояваше командирът.

Серпилин доложи, че не е навлязъл и в покрайнините.

— Тогава кога ще навлезете? На вас, като командир на дивизията, ви остават преброени минути! След 24 часа, ако не бъдете в Грачи, вие не сте вече командир на дивизията! Незабавно атакувайте!

Серпилин въздъхна дълбоко и почна да обяснява положението. Сега сигурно, ако се беше създала подобна обстановка, биха се съобразили с очевидността, но тогава, през февруари четиридесет и втора, не поискаха и да слушат… Разговорът се прекъсна. Обезпокоените немци откриха с минохвъргачките площаден огън и пак прекъснаха връзката. И Серпилин не се погрижи да я възстановят, разбра от разговора, че в историята с взимането на Грачи се е намесило нещо, което притиска не само него, но и командуващия армията, а може би дори и по-горе. Откъде бе започнало това и как се е завъртяло той не знаеше и не узна, но като си даваше напълно сметка за последиците, все пак не организира нова атака: беше му жал за себе си, но още повече му беше жал за хората.

Когато на сутринта, измръзнал до кости, в разкъсано от шрапнели кожухче, той се върна на командния си пункт, в предаденото по радиото съобщение на Информбюро споменаха между другите големи населени пунктове освободения през тази нощ районен център Грачи.

Като предчувствуваше какво ще стане по-нататък, той изпита съблазънта да се върне в батальона, да се изправи в цял ръст, да тръгне под куршумите посред бял ден на открито място и да загине. Поне отведнъж ще свърши всичко! Изпита съблазънта, но не й се поддаде, макар че в онова настроение, в което беше тогава, не му се струваше нито най-страшно, нито най-трудно да умре.

Какво беше станало по-нататък — той не обичаше да си спомня. В средата на деня го извикаха в щаба на армията, дето се намираше не само армейското, но и фронтовото началство. За това, че уж завзетият Грачи не е завзет, бяха вече донесли най-горе; буря застрашаваше всички.

Ако Серпилин беше склонил глава, беше премълчал, щяха отначало да му натрият носа, а после полекичка да го измъкнат от бедата. Но той не склони глава и упорито каза всичко, което мислеше. Каза с риск да оскърби и да бъде подведен под съд. Каза, без да уважава в тая минута човека, когото беше уважавал дотогава, и въпреки подчиненото си положение съумя да му даде да почувствува неуважението. А под съд не отиде, защото привечер вече неговият заместник, действувайки по неговия план, беше превзел Грачи без загуби.

Не отиде под съд, но и в дивизията не се върна.

Два месеца се въртя в резерва, доказваше, че не е добиче. В очите на хората, с които говореше, виждаше често разбиране и съчувствие, но понеже веднъж вече беше доложено до най-горното място, че е наказан за измама, а Грачи е превзет поради намесата отгоре, или не се решиха, или не можаха да доложат повторно. Не помогна дори самоотверженият рапорт на неговия заместник. Добре че това време съвпадна с периода на пролетното затишие, инак щеше да го преживее още по-тежко. Назначиха го отново командир на дивизия и го пратиха да я формира не защото беше доказал правотата си, а просто защото беше минало време. И може би ако не напомняше тъй упорито за правотата си, това време щеше да мине още по-бързо. Просто мина времето и бяха нужни командири на дивизии…

С човека, който тогава направи от него изкупителна жертва, вече не се срещаше. Знаеше, че тъкмо този човек прояви после рядка смелост в тежките летни боеве на четиридесет и втора година, но какъв беше той оня ден, не можа да забрави: казаната дума назад не можеш да върнеш. Искаше да забрави, защото и двамата бяха хора от една армия, която биеше един враг, но не можеше…

„Нима пак ще попадна в същата въртележка? — мислеше Серпилин, когато се приближаваше към щаба на армията. — Не, лъжеш, няма да се оставя! Пък и времето все пак се мени: разбрали са някои неща, отказали са се от някои неща — войната ги е научила.“