Константин Симонов
Хората не се раждат войници (14)

Четиринайсета глава

Артемиев, въпреки пресмятанията си, се освободи не в деветнайсет, а в двайсет часа, и когато излезе от Иван Алексеевич в адютантската стая, Косих му каза, че от бюрото за пропуски вече трети път телефонирала военната лекарка трети ранг Овсяникова.

Артемиев облече шинела и взе от дъската на прозореца пакета с храна, който му бяха приготвили в бюфета за из път.

— Ако телефонира пак, кажи й, че съм тръгнал.

Седналата на пейката в бюрото за пропуски Таня скочи разтревожена, щом го видя да влиза.

— Е какво?

— Вземете си документите за пътуване — рече той и й подаде военна карта за безплатно пътуване и билет за запазено място.

— За кога?

— За днес, двайсет и три и трийсет.

— Много ви благодаря. И прощавайте! — рече Таня. — Вие сигурно нямате време.

— Наопаки, във връзка с излитането ми за фронта получих шест часа за уреждане на личните си работи. А вие сега в Москва сте единствената неуредена. — Той се усмихна. — Затова ще ви придружа и ще ви изпратя. Сега ще наминем при вас на „Сретенка“ да вземем нещата ви, ще хапнем, каквото дал бог — и на гарата.

— Много добре — рече Таня. — Но там не може да се отиде. Те пристигнаха днес…

— А че какво ти интересува тава?

— Аз ги нагрубих — рече Таня с виновна усмивка. — Едва не употребих оръжие.

— Виж това е чудесно!… Тогава работата е сериозна — разсмя се той и едва сега по лицето й разбра, че работата действително е била сериозна. — А къде са вашите неща?

— Аз вече си взех раницата — рече Таня и показа оставената под пейката вещева торба.

Артемиев мълчаливо гледаше тази малка женица и мислеше какво да прави сега с нея, къде да я дене до влака? После измъкна изпод пейката вещевата торба, метна я на гръб и когато излизаше вече заедно с нея на улицата, каза като за нещо решено:

— Значи, така: сега отиваме в метрото, ще минем четири спирки, ще слезем и ще тръгнем към къщи — петнайсет минути ход. Ще се постоплим — в нашата къща палят — и ще пием чай… Ако после дадат дежурната кола, както обещаха, имаме два часа; ако ни излъжат — час и половина. Така или иначе, докато дойде време за качване, ще бъдем на Казанската гара. Казах ви, че не ходя в квартирата си, но вие не се страхувайте, че там е някаква дупка. На мене, живея или не живея, там все пак ми почистват. Аз изобщо обичам чистотата. Дръжте пакета, тук е нашата обща храна.

Тя пое пакета и до самото метро вървя мълчаливо до него. Макар и да понакуцваше, той вървеше с такива широки крачки, че тя едва го настигаше.

— А кой ви почиства? — изведнъж попита тя, когато те вече се мушнаха в натъпкания вагон.

— Не е това, което помислихте — рече той и се усмихна. — А сега разкажете какво ви сполетя на „Сретенка“?

Попита с усмивка и тя също почна да разказва като за нещо смешно, а не страшно. И той се разсмя, когато тя му каза за откъснатите от книгата листове с антилопите.

— Та тя за тази работа не е пожалила Брем. „Животът на животните“. Действително, животът на животните!

Разкиска се тъй заразително, че Таня също се разсмя заедно с него и рече:

— Те може би и сега още лазят там…

— Е, а после, после какво? — попита той.

Тогава тя, като престана да се смее, разказа всичко докрай.

— А когато вече излизах с нещата, изведнъж се уплаших, помислих си: ще изляза, а те ще се нахвърлят върху мене и ще ме задушат! Дори срамно е да си призная, запънах спусъка на валтера.

— А те? — попита Артемиев.

— А тях ги нямаше в антрето. Аз излязох, а оня куцият, подаде глава от столовата, видя ме — и обратно назад. Едва не си прищипа носа! Напразни били всичките ми страхове!

Тя се усмихна, но той беше сериозен.

— Значи, Надя не беше там с тях? — попита той.

— Какво приказвате — рече Таня. — Тя сигурно и не подозира това. Когато те пристигнаха през деня, тя с оня, с мъжа на майка си, знаете ли как разговаряше — просто с презрение! Не, тя е съвсем друга, не е като тях. Според мен… — добави тя предпазливо, като си спомни сутрешното сблъскване с него.

Те излязоха от метрото и тръгнаха по уличките към „Усачовка“. На ъгъла, пред една затворена хлебарница, стоеше жена и блъскаше с юмрук по заключената врата. Удари за последен път, махна безнадеждно с ръка и тръгна по уличката, като странно се превиваше при всяка стъпка.

— Купоните си за хляб е изгубила сигурно — рече Артемиев. — През ноември бабичката, която ми чисти, също беше изгубила купоните си за хляб. Цяла седмица преди първо число, аз й донесох от дажбата си, но все пак колко сълзи имаше! На нас, военните, ни е добре, нас са длъжни да ни хранят при всички случаи, а за гражданите е страшно тежко. Какви мръсници са все пак! — без пауза, със злоба рече той.

И Таня разбра, че си е спомнил за тези там на „Сретенка“.

— Разбира се, ако ги привлекат под отговорност, ще усукват: „На пазара я купихме със свои пари!“ Дори да е така, все пак са мръсници… Ако захарта не е крадена, значи парите са крадени. А ако не са крадени, значи са одрани с кожата заедно от някого. Другояче няма откъде да ги вземат.

— А хората се мъчат — изведнъж рече Таня, като се спря дори от вълнението, предизвикано от собствените й мисли. — Мъчат се, воюват за Родината… И какво, нима ние и тях защищаваме, ей тези?

— Ами че как, разбира се! — рече сърдито Артемиев. — Всичко, което е останало зад гърба ни, всичко защищаваме. Също и тях.

— А знаете ли какво бих направила — рече Таня, — бих изловила такива спекуланти — и право на фронта!

— А каква полза от тях на фронта? — рече Артемиев.

— Не, почакайте — рече Таня. Тя беше увлечена от идеята си. — Бих строила полка и бих ги поставила пред строя… И да прочетат за тях гласно как са спекулирали. А фронтоваците после да правят с тях каквото поискат…

— Да, чувствува се във вас партизанската закваска — рече Артемиев.

— Но вие не се смейте — тръсна упорито глава Таня, — според мене тъкмо така трябва, както ви казах. А този майор — с омраза си спомни тя — ми викна на това отгоре „другарю военен лекар“, искаше да ме тури „мирно“! А мутрата му беше като на онзи милионер от „Златният телец“, червена, а веждите бели. Право в мутрата му щях да гръмна, ако беше направил една крачка към мене. А и военен на това отгоре, в униформа!

— Че какъв военен е той, дявол да го вземе! Вие какво мислите, като е надянал униформата, станал е светец пред родината? — усмихна се Артемиев. — Замаскирал се е, мръсникът, от войната във военната си униформа! Това не е чак толкова рядък случай. Ще заминете — ще видите още.

— Не искам да виждам! — възкликна Таня. — По-добре направо да ида във военния комисариат тук и да замина на фронта.

— Хайде, не вършете глупости… Да вървим, защо се спряхте? — рече Артемиев, като я побутна. — Да вървим, да вървим… Майка ви, а може би и баща ви ви чакат там в Ташкент… Имате ли съвест, или не? Та вие бихте телеграма. Да бяха живи моите старци, аз бих отишъл в отпуск след раняването ми по траверсите при тях, камо ли…

— Но майка ви може да е жива, защо говорите така за нея като за умряла? — рече почти суеверно Таня.

— Всичко е възможно… — рече мрачно Артемиев.

След като научи за смъртта на Маша, той вече не вярваше, че майка му е жива.

— Ето че стигнахме…

Тук, до тази порта, някога, след техния последен разговор с Надя, го докара с колата си пияният Козирьов. През май тридесет и девета, сякаш преди хиляди години!

— Виждате ли, не съм идвал почти месец, а е в пълен ред — рече Артемиев, когато влязоха в квартирата. — Светлина има, покъщнината стои, подът е чист… И в примуса е налята газ, и кибритът е до него. Маря Герасимовна, която поддържа всичко това в ред, ме познава от трийсет години и три месеца, от толкова време, колкото живея на света. А майка ми познаваше от четиридесет години. А синовете на Маря Герасимовна, единият е по-стар от мене, а другият — по-млад, и двамата са убити. А аз съм жив… Неотдавна попълвах анкета, писах: майка ми е изчезнала безследно. Ето такива ми ти работи, скъпа другарко докторке! На началника си няма да кажа, а на тебе ще кажа: няма да си простя как започна тази война.

— Защо на себе си?

— А кому? Майка ми изчезна безследно, сестра ми са екзекутирали… Кого да проклинам, от кого да започна? От себе си сигурно, няма от кого другиго! Разбра ли? Нищо не си разбрала ти.

Но Таня разбра най-главното: че трябва да помогне на този човек да се справи с връхлетялата го самота.

— Зарежете тази ваша квартира!… — рече тя. — Вие сами ми казахте, че не обичате да идвате тук и днес също не трябваше… заради мене… Да идем право на гарата, там ще седнем нейде и ще хапнем. И вряла вода ще намерим. Да тръгваме! — Тя го задърпа за ръкава.

— Не, няма да отидем, другарко докторке — усмихна се той, като я изгледа — с вас и тук не ми е страшно. Случайно изпаднах така в настроение, а изобщо аз не съм чак толкова чувствителен, по-скоро обратното. Войната ме направи на сухар…

Той свали от рамото си торбата и без да чака какво ще му отговори Таня, заразкопчава шинела.

— Идете в кухнята да подомакинствувате. Тепърва ще се наскитате по гарите, имате време. Целия този пакет употребете. Е какво, още дълго ли ще се колебаем? Решението е взето! — рече той, като видя, че Таня, след като сложи пакета на столчето, все още стоеше и не разкопчаваше шинела си.

— Да, разбира се, взето е — рече замислено Таня и разкопча горното телено копче на шинела. — А оня, когото войната е направила на сухар, той не забелязва това. Вие не казвате истината за себе си. А трябва истината. Нека се бои от нея който иска!

Като взе от столчето пакета, тя тръгна по коридора към кухнята.

— Къде ви е електрическият ключ?

— Вляво от вратата.

— А има ли с какво да затъмните? — попита тя вече от вратата на кухнята.

— Има.

Той погледна подире й и когато тя завъртя ключа, видя в познатия тесен отвор на кухненската врата полица с тенджери. Покойният му баща беше направил тази полица с ръцете си скоро, след като се бяха настанили в квартирата, и той помнеше добре как и кога бе станало това. Баща му заковаваше полицата, застанал на колене върху кухненската маса, а той стоеше до него изпънат, поддържаше с една ръка полицата, а с другата му подаваше гвоздеи. Това беше в двайсет и седма година, по време на стачката на английските миньори. Той беше на четиринайсет години и тогава нямаше още нищо: нито конфликта по Китайско-източната железопътна линия, нито Хасан, нито Халхин-Гол, нито финландската война, нито тази… А какво ги чака всички занапред, никому в тази квартира не идваше наум…

— Предлагате да си казваме всичко един другиму, каквото ни дойде наум, цялата истина. И ето на мен ми дойде наум, че не вие, а майка ми там в кухнята дрънчи със съдините. Това също ли трябва да ви кажа?

— Не знам — отговори тя от кухнята. — Ако ви е по-леко да мълчите — мълчете.

— Не, по-леко ми е да говоря — рече той. И като мина по коридора, застана на вратата на кухнята. — Завчера срещнах един училищен другар, някога бяхме хлапета, а сега е генерал, и цялото му семейство е загинало; няма кому да изпрати атестата^[1] си. И аз също няма кому. Докато не ми казахте за сестра ми, все още не ми идваше наум, че няма кому да изпращам атестата, а сега мисля за това!

— А аз трябваше да ви кажа това, щом ви намерих. Нима може да се скриват такива неща!

— Това е вярно.

— Ще сваря само половината кренвирши, а останалите ще ви оставя.

— Сварете ги всички — рече той. — Аз имам добър апетит при всякакво настроение.

— Защо не сте се оженили за Надя? — попита тя, без да се обръща към него, като продължаваше да се занимава с работата си.

— А нима тя, докато сте разтребвали с нея квартирата, не ви доложи всички подробности?

— Никакви подробности не ми е докладвала тя за вас. Само каза, че е виновна пред вас.

— Лъже. За нищо не е виновна. Просто не ме обичаше. Дори по-добре, че нищо не излезе от това.

— А защо вие и после не сте се оженили за някоя?

Той замълча, после се разсмя.

— Защо се смеете? — попита тя, като се обърна.

— Защото когато човек иска да отговори съвсем честно на такъв въпрос, това звучи някак смешно в устата на мъжа. Но все пак ще кажа: не исках да се женя без любов. Обикновено несретните девойки говорят така за себе си: исках да се омъжа само по любов! Не трябва да караме човека да казва всичко, което мисли, излиза смешно.

— Нищо смешно няма — рече Таня и като повдигна капака на чайника със запарения чай, го помириса. — Вече се запари. Силен като преди войната. Казахте ми нищо да не жаля, ето на, аз не пожалих…

— Почакайте — рече той. — Само да телефонирам дали ще имаме кола, за да знаем в какъв темп да вечеряме.

— Вие имате дори телефон — като за някакво чудо рече Таня, когато той след като телефонира и разбра, че колата ще дойде, се върна в кухнята. За тези два месеца, откак беше на Голямата земя, тя все още не можеше да свикне, че в квартирите има телефони, че на вратите висят пощенски кутии, че хората си изпращат писма и телеграми.

— Нямаше телефон, бяха го изключили — рече Артемиев. — Но аз имам в телеграфо-пощенското управление един приятел още от Халхин-Гол и когато мислех, че ще нощувам тук понякога, помолих го да го скачи. Хайде да вечеряме! Водка има наистина само четвърт литър!

— Аз ще ви дам и „тархун“, леля Поля ми отстъпи своя — рече бързо Таня.

— Не, „тархуна“ ще сменявате из пътя срещу храна.

Той отвори четвъртинката и чак тогава забеляза, че тя не е сложила чашка за себе си.

— Ако пестите заради мене, тогава аз се пошегувах, че четвърт литър е малко.

— Не за това — рече тя. — Завчера пих твърде много портвайн и досега не ми се иска нищо.

— Тогава на дъното, за да се чукнем.

Тя подложи мълчаливо чашката си и се зарадва, че той наистина й наля съвсем малко.

— За вашата среща с баща ви и майка ви! — рече Артемиев, чукна се и пи.

— Боя се, че баща ми е умрял — рече тя. — Откак получих телеграмата само с маминия подпис, през цялото време мисля за това…

— Почакайте, стойте… — спря я той. Той беше пълен с добри чувства към нея и му се дощя да направи за нея чудо. — Искате ли да опитаме сега да телефонираме на вашите родители?

— Но това е невъзможно — рече Таня смаяна.

— А ние ще вземем да опитаме… — Той стана от масата. — Във вашата телеграма имаше адрес.

Тя все тъй смаяна измъкна от джоба си телеграмата и му я подаде.

— „Караванная, девет“ — прочете гласно той. — Може би те живеят там, в общежитието при завода? Кого познават повече в завода: баща ви, или майка ви?

— Баща ми — рече Таня. — Майка ми не работеше преди войната.

— Вие седете сега, защо станахте? — рече той. — Това е дълга работа.

Тя се отпусна пак на столчето, но когато той беше вече на вратата, го повика:

— Почакайте…

— Няма кога да се чака — рече той. — Или ще телефонирам, или няма.

— Не, не телефонирайте, аз просто така… все не мога да си представя…

Той излезе и тя чу през вратата как той, след като извика някой си полковник Харитонов, го увещава да му даде Ташкент, парткома на завода, който се помещава на „Караванная“ девет.

— Нищо! На мене няма да ми намерят, ако ти кажеш — ще ти намерят… Затова те моля, защото е невъзможно… Е, какво да ти обяснявам — щом ми трябва, значи ми трябва… Не… Викам парткома, какви жени може да има тук?… Много ти благодаря, Николай! Утре сутринта отлитам на Донския. Ще ти пратя първия трофеен валтер…

Таня седеше и слушаше; отначало едва не скочи и не го спря, да не го увещава: защо е нужно?… А после, когато той каза: „Благодаря, Николай!“ — помисли за мъжа си, който също беше Николай, и дори не за него, а за това, че почти никога не мислеше за него. Дори странно, до каква степен не мисли за него!

Артемиев се върна със светнало лице. Беше доволен, че ще успее, изглежда, да извърши чудо за тази жена.

— Дали не е добре да му подарите моя валтер! — попита Таня, когато Артемиев отново седна на масата срещу нея. — Той ми е трофеен, не ми е записан…

Щеше да й бъде жал, ако той се съгласеше, но все пак предложи.

— И таз добра! — рече той. — Там на Донския, когато немците се предадат, такива пущини ще има колкото щеш…

— Мислите ли, че ще се предадат? — попита Таня.

— А какво ще правят?

— А ние там в тила нито веднъж не сме взимали в плен — рече Таня и се замисли, защото си спомни как Каширин един-единствен път през цялото време я бе наругал, когато тя съжали двама заловени в боя немлади немци от наказателния батальон; съжали ги и предложи нещо безмислено.

„Значи, жал ти е за тях? — рече тогава Каширин. — А на мен не ми е жал?… Ти мен молиш за тях! А аз кого да моля? Царя небесен ли? Който е добър за чужда сметка — той е негодник. Махай се… Че иначе на теб ще заповядам да ги…“

Разстреляха немците от наказателния батальон, а Каширин след това седмица не приказва с нея. Обиди се, че му е напомнила за неговата жестокост, по принуда, но вече привична. Значи и неговата душа го беше човъркала за това, инак не би се обидил, просто би я наругал и толкоз…

А сега, ако обкръжените в Сталинград немци се предадат, те ще бъдат много, твърде много, толкова много, че е мъчно да си представиш…

Макар последните месеци във вестниците да пишеха през цялото време за хиляди и хиляди пленници, Таня трудно можеше да си представи цели хиляди заловени в плен немци… Хиляди заловени в плен наши войници тя беше виждала — бяха ги заловили през октомври при Вязма, тя беше ги видяла отдалеч на шосето. А после, когато беше вече нелегална и живееше у Софя Леонидовна, пролетта, през март, караха голяма колона наши пленници през Смоленск по тяхната улица… И това беше най-страшното и жално нещо, което беше видяла в живота си — тези разсъблечени, измръзнали пленници, карани по улицата, а тя стоеше наблизо на тротоара и нищо, съвсем нищо не можеше да направи за тях: нито да им даде къшей хляб, нито да помаха с ръка, нито да се усмихне, нито да заплаче — нищо. А сега ние сами вземаме в плен немци, много немци… Като се радваше на тази мисъл, тя все пак не можеше още да свикне с нея.

— Какво се замислихте? — попита Артемиев. — Аз ще изям всички кренвирши, няма да ви оставя.

— Кажете — попита тя, като помисли за Серпилин, но не го назова по име, — аз имам военната поща на един генерал. Ако му пиша да ми изпрати повиквателно право там, в Ташкент, в санитарното управление на окръга, за да попадна тъкмо при него, в санитарен батальон или в санитарна част на полк… Може ли да стане това?

— Зависи от длъжността и природата на генерала — рече Артемиев. — Вие първо се доберете до Ташкент. — Стори му се, че телефонът звънна, той рече да стане и отново седна. — Причу ми се… За какво да приказваме, докато дадат Ташкент?

— А вие вярвате ли, че ще дадат?

— Ще дадат.

— За каквото искате.

— Вие наистина ли сте омъжена? — попита Артемиев. — Или леля Поля каза пред мен така, за всеки случай?

— Наистина съм омъжена. А защо ме попитахте?

— Че нали вие сама ме агитирахте: да говоря, каквото ми дойде наум. Дойде ми наум: защо вие нито веднъж не споменахте мъжа си, поне от приличие?

— Не си спомних, защото не ми се ще да си спомням… Ето сега, когато говорехте за немците, спомних си как караха нашите пленници през Смоленск и за брат си си спомних, че той е на война, а за мъжа си не си спомних, макар че с него също е могло да се случи всичко… И той като мен е лекар, сигурно от първите дни е на фронта.

— Не непременно — рече Артемиев.

Тя сви рамене. Стори й се, че е непременно.

— Ние почти се бяхме разделили с него преди войната — рече тя, след като помълча. — Може дори да се смята, че сме се разделили.

Тя нямаше настроение да говори за мъжа си и се сърдеше, че Артемиев, кой знае защо, я пита за него. И макар онова, което беше казала в отговор, да беше пълна истина, изглеждаше, като че тя бърза да обясни, че е свободна. А не можеше да не каже това. Щом я попита за мъжа й, тя искаше той да знае истината. А още по-добре щеше да е, ако изобщо не беше питал…

Той почувствува това и като я погледна внимателно, заприказва за себе си.

— Както виждате, аз нямам никого на света — рече той с глас, от който тя трепна. — Ето, ние седим тук с вас в кухнята, аз си спомням как в навечерието на заминаването ми за Халхин-Гол, след като получих назначение, но още не знаех, че след седмица ще бъда вече ранен, дойдох тук, а майка ми стоеше ей тук, където вие сега седите, и переше. Настроението ми беше лошо и хубаво, лошо, защото известната ви Надя се омъжваше не за мене, а за друг, хубаво, защото заминавах за там, където исках. А майка ми переше и мълчеше. И аз я попитах: „Защо мълчиш, нищо не ми казваш, нали заминавам!“ А тя отговори: „Какво има да говоря, трябва да те приготвя за път!“ И ме приготви за път, за последен път, повече не ме е приготвяла и не ме е виждала, защото от Далечния изток не ни даваха отпуски.

— Вие на Донския фронт ли ще отидете? — попита Таня.

— Да.

— На каква длъжност?

— Ако не ме излъжат — началник-щаб на дивизия, иначе — ще ида в полк, какъвто бях по-рано…

Той не довърши: Таня скочи — тя първа, защото повече от него очакваше това, чу далечно иззвъняване в стаята.

Той се приближи заедно с нея до телефона и като вдигна слушалката, направи й знак с ръка да почака. Чуваше се лошо, той през цялото време викаше. Свързаха го с парткома на завода и той взе да крещи да му повикат на телефона Овсяников, бивш парторг на монтажния цех.

— А вие по-добре знаете къде сега работи при вас… Но проверете! — викаше той по телефона. — Как така да не знаете, че какъв дежурен сте вие по партком, ако не познавате парторга на цеха? Тогава дайте ми Овсяникова… — Той направи движение с пръсти и Таня разбра и му подсказа: „Олга Ивановна!“ — Олга Ивановна. Работи ли във вашия завод Олга Ивановна Овсяникова? Така… — и без да махва слушалката, закима на Таня, че работи. — Ето на, повикайте я, щом е наблизо!… Аз ще чакам, само нека някой държи слушалката, че инак ще ни прекъснат… — И като затули с ръка слушалката, рече на Таня: — Отидоха да търсят майка ти, казаха: работи в леярната, недалеч от парткома.

— А какво казаха за баща ми?

— Казва, не познавам такъв парторг, нов човек съм.

Той чу нещо в слушалката и сърдито викна:

— Не ни прекъсвайте! Говори Москва…

Таня отново искаше да го попита за баща си, но като се въздържа от тази безмислица, прехапа устни, облегна се на стената и зачака. Тя стоеше зажумяла и още два или три пъти чу как Артемиев повтаряше с висок, зъл глас: „Не ни прекъсвайте, говори Москва…“

И изведнъж, все още със зажумели очи, почувствува докосването на ръката му:

— По-скоро!

И като хвана слушалката, извика:

— Мамо, мамо!…

Отначало не чу нищо, само шумолене в слушалката, а после далечен, слаб глас: „Аз съм, Овсяникова, какво има?“

— Аз съм, мамо, аз, Таня… мамо! — А в слушалката пак нищо не се чуваше. — Мамо… мамо!…

Артемиев отначало стоеше до нея, готов да се намеси и да й помогне, ако нещо не е в ред, а после, разбрал, че не е нужна вече помощ, отиде в кухнята.

— Да, мамо… да, да! — викаше Таня. — Всичко е добре, всичко е добре… Как е тате? Кога? Ох… боже мой! Къде? Как е Витя? Кога?

Въпреки затворената врата всичко това се чуваше, и Артемиев седеше в кухнята и съжаляваше, че е уредил този пълен с непоправими неща разговор по телефона. А Таня там в стаята все още викаше:

— А получихте ли известие?… А? — После очевидно отговаряше на въпроси: — Не знаем точно, сигурно след седем дни… Не ме посрещай… Аз знам, ще намеря… Не, не ме посрещай, сама ще намеря… Какво, какво?… Върна ли се? — И няколко пъти настойчиво, отчаяно повтори: — Не, не, забранявам ти… Не… Не искам, не… — А после отново: — Мамо, мамичко… Мамо!…

„Прекъснаха ги“ — помисли Артемиев, като чу как дрънна слушалката о вилката.

Таня се върна в кухнята, притихнала, зашеметена. Той не поиска да я разпитва. Онова, което беше чул, беше достатъчно, за да разбере: нищо хубаво. Той чакаше, а тя веднага щом влезе, се отпусна на столчето, седеше и мълчеше, дишайки тежко, сякаш след дълго и трудно вървене.

— Погребали баща ми — рече най-сетне тя — миналата година, а брат ми бил убит по-миналата. Мама живее сама. Каза ми: няма да ме познаеш! Защо да не я позная?

— Ех, променила се е, остаряла е, това сигурно е искала да ви каже, да ви предупреди отнапред.

— Да, разбира се — съгласи се Таня и тревожно вдигна глава. — Но защо пък, защо да не мога да я позная?

Тези думи я безпокояха и я плашеха.

— А мъжът ми е жив — рече тя, след като помълча, — аз дори не разбирах отведнъж, когато мама каза: твоя Николай е тук, в Ташкент. Чак после разбрах, че говори за него.

— Поне нещо хубаво! — рече Артемиев.

— А какво хубаво има? — рече разсеяно Таня.

— Па макар и това, че е жив. Все пак по-добре, отколкото ако беше убит! — рече сърдито Артемиев.

— Да, разбира се, разбира се — отново покорно и разсеяно се съгласи Таня. — Добре, че не е убит. Мама каза, че никъде не е бил. — И изведнъж, като вдигна очи към Артемиев, попита: — Тогава какво да правя сега, когато пак замина на фронта, да му изпратя ли своя атестат там, в Ташкент.

— За атестата, това са женски глупости! — рече Артемиев. — Атестата ще изпратите на майка си.

— Добре, нека са женски глупости, а вие не можете ли да ме разберете? — попита със злобно отчаяние в гласа си тя.

— Малко ли хора има в тила — рече Артемиев. — Сам фактът не говори още нищо.

— А все пак можете ли, или не можете да ме разберете? — повтори настойчиво тя.

— Мога да ви разбера — рече той.

„Да, аз съм жена, жена, аз съм нещастна жена — искаше й се да викне, — но все пак искам щастие, а не мъж в тила, който само с това е добър, че е жив! Да, може би той е останал там, в тила, просто защото така му се е случило. Но баща ми е умрял, брат ми е убит, а той не е бил нийде и аз узнах всичко така неочаквано, само преди една минута, и не мога да мисля за него, като забравя за тях, и не мога да повярвам, че не е бил нийде само защото така се е случило, и ми е странно да си представя, че трябва сега да се радвам и да отида при него, щом ми е мъж и щом е жив, жив, защото не е бил нийде. И за това викнах: «не» — когато мама каза, че ще ме посрещне заедно с него. И не мога да си представя, че пак, както преди войната, ще легна с него в едно легло. И не мога да ви обясня всичко това. Никому не мога да го обясня. А още по-малко на вас.“

— Много ли обичахте баща си? — попита Артемиев.

— Да, много. Повече от всичко на света! — рече тя.

И това беше истина, макар да не мислеше сега за това.

— А знаете ли как аз обичах баща си! — рече Артемиев. — Когато той умря, първите шест месеца не можех да гледам неговото стругче, което беше прикрепил към прозоречната дъска. А после едно след друго, война след война — и забравих, свикнах и дори почти не си спомням. Сякаш е в реда на нещата, че го няма. Така ще бъде и с вас. Колкото и да сте го обичали, все едно ще бъде.

„Ех, защо ме утешаваш?! Защо ме утешаваш ти? Да не би на тебе самия да ти е по-добре? — помисли Таня, като изпитваше към него горчива благодарност. — Аз поне отивам при мама. А ти изобщо нямаш никого. И сам вече си на два пъти ранен, а на третия — ще вземат и ще те убият! Ще отлетиш утре на фронта, а в други ден ще те убият. Много просто. Така става. Ще те убият — и край!“ — повтаряше си упорито тя, макар цялото й същество да се съпротивляваше на тази толкова проста и обикновена по време на война мисъл.

— Поседете тук, ей сега ще дойда — рече Артемиев, който, без да дочака отговор, не знаеше да се радва ли или да се страхува за нея, че тя седи, мълчи и не плаче.

Той излезе, а тя почти веднага, щом излезе той, заплака. Стана, приближи се до окачения на стената стар часовник с топузи и с шум дръпна единия топуз за синджира. Но махалото при все това не се залюля, часовникът не тръгна и в кухнята стана отново тъй тихо, че тя заплака от тази тишина…

Но когато Артемиев се върна, тя вече не плачеше, а стоеше до масата и завиваше обратно в хартията всичко останало от вечерята.

— Ще вървим ли вече? — попита тя.

— Да, трябва да слизаме.

— Къде да сложа това?

— Засега го вземете в ръце — отговори той, но когато преминаха от кухнята в антрето и се облякоха, той се отпусна на едно коляно и развърза сухарната й торба: Дайте го тук, ще влезе.

— А не е ли по-добре да го разделим наполовина? Нали ще летите?

— Летенето не е пътуване — рече весело той, като дръпна от ръцете й пакета, пъхна го в торбата и като я завърза, метна я на рамото си. — А наполовина ще разделим вашия тютюн. Вие, виждам, сте слаб пушач, две на вечер, а моите няма да ми стигнат до утре заранта.

Тя се разбърза, бръкна в джоба на шинела си да вземе цигарите, но той я спря.

— После, на гарата.

До самата врата беше сложена раница, която не беше тук, когато влязоха.

„Ето, значи, за какво е излязъл — помисли Таня. — Стягал е нещата си“ — и гласно го попита:

— Със себе си ли я вземате?

Той не отговори, сигурно не чу.

— Дайте поне да нося това — рече Таня. — Че моята торба е тежка. Леля Поля ме накара да взема всичките ви консерви.

Той я погледна, после погледна раницата, искаше, изглежда, да каже нещо, но не каза и като претегли на ръка раницата, подаде я на Таня.

Раницата беше съвсем лека и тя я преметна на едното си рамо, също както Артемиев нейната торба.

— Почакайте, не съм загасил лампата в кухнята — каза той, когато бяха вече на стълбището, влезе в квартирата и след минута се върна.

„Няма да му върви“ — помисли Таня, не защото вярваше в тези неща, а защото така винаги казваше майка й, и това като безмислена тревога беше останало в паметта й за цял живот.

— Загасих я — рече той, като щракаше с ключа. — Инак щеше да гори до края на войната.

Таня, естествено, разбираше, че той се шегува, че утре или в други ден тук щеше да дойде старицата, за която беше й говорил, да почисти квартирата и щеше да загаси забравената лампа, но в самата тази невесела шега на човек, свикнал със самотата, имаше нещо, което я порази неприятно. Стори й се, че ето, също така спокойно и просто, както, без да мисли за връщането, заключи сега квартирата си, той ще изпрати и нея до влака, ще я настани на добро място, ще помаха с ръка през прозореца и веднага ще я забрави завинаги. Да, тъкмо така ще стане. А защо пък трябва да бъде иначе?

На гарата, когато с помощта на дежурния помощник-комендант намериха и заеха място във вагона и като оставиха там на грижите на съседите сухарната торба отново излязоха на перона, Артемиев й подаде своята раница и рече:

— Ще я вземете със себе си, нали?

— Защо? Какво е това? — попита учудено тя.

— После ще видите.

— Все пак какво има в нея? — отново попита тя, като все още не вземаше от ръцете му раницата, по вече смътно се досещаше какво може да има.

— Събрах нещата на сестра ми. Дойде ми наум, когато седяхме заедно. Тя има малко неща, нищо особено. Но може да ви послужат. Ех, ушийте си там нещо, изобщо не знам. И тя не беше едра.

На Таня й се искаше да викне, че нищо няма да си ушие и че нищо от това никога няма да облече, но се побоя да не го наскърби и замълча.

Но той беше се отнесъл към тези неща сигурно по-просто и по-умно, отколкото тя мислеше, и като почувствува колебанията й, рече:

— А ако не искате, недейте! Просто ще ги смените като стари неща за ориз. Ще нахраните майка си и себе си също… Ако мислите, че тя там живее хубаво, лъжете се. Вземете.

И тя взе, и сигурно още цели десет минути, почти до самото тръгване на влака стоя срещу Артемиев на перона с тази раница в ръце. Гледаше го и мислеше колко добър човек и действително истински, безкористен другар е той, дето съвсем не се интересува от нея като жена. А тя не заслужава такова добро отношение от негова страна. И много добре, че влакът ще тръгне и всичко това ще свърши. Там, в квартирата му, тя за минута се беше уплашила не от него, а от себе си самата, от силата, с която нещо я беше потеглило към него. А сега на перона чувството на страх изчезна с оная безвъзвратност, за която напомняше съпроводителката на вагона, като за трети път вече повтаряше едно и също. „Изпращачи, напуснете вагона. Пътници, моля, качете се!“

Той беше изпращач, а тя беше пътница. И той сам й напомни за това, като я потегли за ръкава към стъпалото на вагона.

— Качете се!

И подкрепена от силната му ръка, тя скочи на стъпалото, измъкна в последния миг отведнъж от джоба си и му подаде смачкания пакет цигари и смутено му се усмихна.

И Артемиев, който целия ден и цялата вечер, и даже преди минута само съвсем не мислеше за това, с учудване видя изведнъж промененото й лице. „Ето на — помисли си той, — че кога стана то и нима става?“

А после това лице изчезна и се появи смътно още веднъж в замръзналата мъгла на бавно движещия се прозорец и отново изчезна, и у него, вече не за първи път в живота, възникна мъчителното чувство, че покрай него безмислено и неудържимо е минало собственото му щастие, което той пак не е познал и е взел за чуждо!

„Дявол го знае, защо досега нито веднъж не обикнах истински една свястна жена! Просто някакво проклятие!“ — помисли той, като за нещо вече обичайно и непоправимо и се спря пред вратата на гарата до един заскрежен, олющен, най-вероятно счупен автомат.

„Ами ако изведнъж излезе, че все пак работи, ще телефонирам“ — намисли си той. И като извади бележника си, потърси телефона, който му беше дала Надя.

Автоматът излезе редовен, монетата звънна и падна долу, а в притиснатата до ухото ледена слушалка се чу ниският, уморен, а може би просто сънлив глас на Надя:

— Слушам.

— Аз съм — рече Артемиев.

— Чаках да ми телефонираш — рече Надя. — Изпрати ли вече в Ташкент своята докторка?

— Да.

— Бях при мамичка, съвземах я с валериан. Затова знам всичко. И реших, че ти или ще ми телефонираш веднага след тръгването на влака, или никога вече няма да ми телефонираш.

— А научи ли кога тръгва влакът?

— Научих, не ме домързя. Значи, изпрати я?

— Да.

— Тя днес дала на мама и татко да се разберат. Аз почти веднага след нея отидох, та ми се оплакаха. Сербез жена! Дори й завиждам…

Той не отговори нищо. Мълчеше. Не искаше да говори с Надя за тази току-що заминала мъничка жена.

— Павел…

— Да.

— Защо ми телефонира?

— Заминавам.

— За дълго ли?

— Не знам.

— Има ли още време?

Той погледна часовника си.

— Има, но малко, след два часа и няколко минути трябва да се явя пред началството.

— Ела. Горки, четири. Квартира шест.

— Струва ли си?

— Не си струва. Но все пак ела. Ще си поприказваме. Ще ти дам да пиеш чай. Само имай пред вид, че чаят ще бъде без захар — усмихна се тя в слушалката. — Изслушах оплакванията, но захарта не взех, нека сами си я ядат! Не обичам краденото. А ти сега не си краден нали? Инак не трябва. Бог да ти е на помощ.

— Не съм краден. Няма от кого.

— За някогашната любов нали няма да приказваме?

— Няма.

— Тогава ела. И аз не искам да лъжа. Омръзна ми. И няма смисъл.

Той окачи слушалката, извади от джоба си смачкания пакет цигари, намери една здрава, запали и помисли:

„А дали не е по-добре да не отивам все пак?“ — макар вече да знаеше, че ще отиде.