Константин Симонов
Хората не се раждат войници (29)

Седма глава

Телената врата до бараката беше широко разтворена. На вратата стоеше камионетка с прикачена към нея димяща кухня. Около кухнята се въртеше войник.

— Какво има в казана? — попита Росляков.

— Топя сняг за втори път, другарю военен лекар — рече готвачът. — Първия път сипахме колкото имаше захар, поихме ги с вода и захар, не много сладка наистина. А сега заповядаха да разтворим пакетчета с бульон. Исках да сложа елден концентрат — не позволиха.

— Имали са право — рече Росляков. — Колко души сте напоили по ваша сметка?

— По моя сметка към шестстотин души. Давахме по половин чаша. Но не пият всички… Дори вода не могат да поемат.

— Виж докъде докарали хората — рече Росляков.

— Не отидохте ли при тях, не сте ли ги видели?

— Защо да ходя, аз и оттук виждам — тъжно махна с ръка готвачът.

Росляков бутна с крак вратата и влезе пръв.

Бараката не беше голяма. Ако се съди по наровете, държаната тук охрана е била малко — двайсетина души. Сега вътре имаше само трима наши. Двамата — шофьор с изцапано черно кожухче и старшина в шинел — при появата на началството скочиха от масата, като оставиха недопушените си цигари. Третият лежеше проснат на наровете, без шапка, провесил до пода ръце.

Старшината доложи за себе си, че е командир на домакинския взвод в медицинския санитарен батальон на 111-та дивизия.

— А къде е командирът на медицинския санитарен батальон?

— Отиде да докладва.

— Че е отишъл знам. Не се ли е върнал още?

— Съвсем не, не се е върнал.

— Види се, не му се връща назад. А кого остави за свой заместник?

— Военния лекар Хрюкин, но и той заболя. — Старшината кимна към неподвижно легналата фигура. — Припадна.

— Че да не е някоя пансионерка? — сърдито рече Росляков.

— Когато обиколихме всички бараки, върнахме се и изведнъж, може да се каже, цяла истерика. Дори не излезе навън, тук направо повърна. — Старшината погледна локвата в ъгъла на бараката. — Не издържа гледката.

Легналата на наровете фигура помръдна; Росляков се приближи и го дръпна за яката на шинела.

— Станете, какво сте се излегнали?

Човекът спусна краката си и седна. Реверът на шинела му беше изцапан, а лицето му беше бяло като извара, с червени петна около разплаканите очи.

— Станете и доложете! — викна Росляков.

Човекът с изцапания шинел се опита да стане, но не можа и се пльосна обратно на наровете.

— Не м-мога — рече той, заеквайки нервно. — М-мо-ля да ме отзовете.

— Женко сте вие, не военен лекар! — Росляков погледна застаналата наблизо до него Таня и другата лекарка. — Докладвайте вие, старшина, щом началството ви е толкова слабонервно. Обиколихте ли всички бараки?

— Тъй вярно.

— Колко хора преброихте?

— Около шестстотин живи — рече старшината. — Другарят военен лекар ги брои. Не можеш разбра кой е жив и кой не — по пулса напипвахме.

— Добре, водете ни — въздъхна Росляков. И като видя с какво съжаление старшината погледна оставената на масата недопушена цигара, рече: — Допушете си.

Старшината бързо пъхна цигарата в устата си и щракна със запалката.

— Пуши ми се, искрено да си кажа, другарю военен лекар втори ранг. Целия си тютюн изпуших днеска… — И се обърна към шофьора: — Иди да запалиш мотора.

— Ако заповядате, ще ви придружа — рече седналият върху наровете лекар и се изправи. Той се олюля и едва се задържа на краката си.

— Останете — махна с ръка към него Росляков, — и без вас ще минем.

Зад бараката имаше втори ред телени огради и още една телена, също широко разтворена врата.

Отпред, на петдесетина крачки, се виждаше невисоката снежна могила на най-близката землянка; няколко такива могили се виждаха и по-нататък, вляво и вдясно. А цялото пространство, почти до самата врата и до чернеещия в снежната могила вход на най-близката землянка, беше покрито с трупове. Те лежаха не на снега, а бяха натъпкани в него, набити, защото по тях отдавна вече ходеха и нямаше как другояче да се ходи тук — трупове покриваха от единия край до другия цялото пространство до самата землянка. Ледени, полуголи, те лежаха с преметнати един над други ръце и крака, така че не можеше дори да се различи какво кому принадлежи. И по тези трупове, отбивайки се встрани към издигащата се зад втората телена ограда друга малка барака, минаваше забележима, отъпкана от тежестта на човешките крака пътечка.

— Казват, че там била тяхната артелна, докато още давали храна — кимна към малката барака старшината.

Той каза това, когато те всички заедно, приближили се до първите трупове, спряха. Вече разбираха, че сега ще трябва да вървят по тях и все пак се спряха, за да изберат с очи свободно място да стъпят. Но свободно място нямаше.

— Простете ни, другари — рече с глух, несвой глас Росляков и като свали за миг и отново нахлупи ушанката си, пръв стъпи с ботуша си по нечий гол, заледен гръб.

Таня продължи да избира първите няколко крачки, като се мъчеше да не стъпва върху глава или лице. А после, безсилна пред гледката на застиналите, затъпкани, извити мъртви глави, затворени и отворени мъртви очи, тръгна, като се препъваше, като се закачаше за нещо, като се страхуваше само от едно — да не падне! — и през цялото време гледаше, без да откъсва очи, напред, към чернеещата отпред дупка на землянката.

Вървеше по хора, вървеше по онова, което е било по-рано хора. И всеки един от тях е служил в някаква част, и е бил родом от някъде, и е пишел някога писма до къщи. И никой от тях още не е вписан в списъците на загиналите и значи все още го чакат. А те лежаха тук наблъскани в снега и леда и никой никога нямаше да узнае кой от тях кой е! Защото вече няма и нямаше да има никаква възможност да се узнае това.

— А къде са вашите войници? — чу Таня гласа на Росляков, като продължаваше да върви, без да гледа както и преди под краката си.

— Мои войници тук няма — отговори старшината.

— А санитарите?

— Военният лекар разпредели всички санитари по землянките.

— Разпределил санитарите, а той припаднал… — Росляков изпсува.

Той пръв стигна до землянката и дръпна с пращене вкоравения от студа черен брезент, който закриваше входа. От нервно напрежение го дръпна така, че брезентът се откъсна заедно с дъската. Наведе се и пристъпи напред в тъмното.

И Таня, която вървеше подире му, също пристъпи след него по пращящия под краката й брезент.

Понеже идваха направо от светлото, в землянката не се виждаше нищо. Изглежда, тя беше голяма, далече в дъното слабо гореше огън, миришеше на дим и на нещо задушливо. Изведнъж някой тънко и дълго простена и веднага се чу мърдане на хора, чуха се техните хъркания и въздишки.

— Санитарят, къде е санитарят? — викни Росляков.

— Тук съм — чу се глас съвсем близо.

— Ще поставите после пак брезента, когато излезем — рече Росляков, — че то нищо не се вижда. Студено ли е тук? Идвам от студа и не мога да разбера…

— Не е тъй студено, другарю военен лекар, от дишането на хората иде топлина.

— Колко има тук? Броихте ли ги?

— Преброихме ги, когато дойдохме — осемдесет и шест имаше. И повече от двайсет трупа. Те са слаби всичките; последните дни, казват, нямали сили да извличат вече и труповете. Аз бих ги извлякъл, ако бяхме поне по двама души на землянка…

— Живите трябва да се изнасят — рече Росляков. — Труповете и тук могат да лежат. Вървете пред мене, че аз не виждам. Да не настъпя някого.

Всички на върволица, един зад друг, тръгнаха напред към светлината на горящия в далечния край на землянката огнец.

— Голяма землянка — рече Росляков.

— Казват, че в началото се падали по повече от петстотин души на землянка.

— А колко землянки има? Седем ли?

— Броихме — седем. Едната празна, тоест не празна, а всички в нея са измрели. Не намерихме живи.

— Трябва още веднъж да се провери, как тъй не сте намерили живи! — Росляков се опря и извика: — Които сте там отзад, по-близо до изхода, върнете се! Вземете да проверите поне още две землянки — колко хора има там? Ще ги преброите — и обратно в бараката.

Таня чу как зад нея някои се обърнаха към изхода на землянката, но тя продължи след Росляков. Сега, когато дойдоха съвсем близо до огъня, тя разбра защо тук мирише така силно на изгорели парцали. Върху пода на землянката на две железца беше поставено канче, а под него със слаб син пламък тлееха парчета от памуклийка. Около това вонящо огънче бяха полегнали няколко души. А зад тях тъмнееха очертания и на други човешки тела.

Сега, когато посвикна малко с тъмнината и дори смътно различи лицата на онези, които бяха по-близо до огъня, Таня се обърна към изхода и видя, че отзад от двете страни на тесния проход лежат един до друг хора.

— Здравейте — рече Росляков, но никой не му отговори. И само след мълчание нечий слаб, отпаднал глас попита:

— Кога ще ни вземете?

— След два-три часа ще почнем да ви изнасяме оттук, другари — рече Росляков. Той се наведе и надникна в канчето. — Какво варите?

— Топим сняг — отговори друг, също тъй отпаднал и слаб глас, но все пак друг. Таня различи това.

— А не ви ли дадоха да пиете?

— Още ни се пие. Боецът, сполай му, донесе чист сняг… И го топим… Че и чист сняг нямаше.

— Защо?

— Наоколо е мръсен, а по-нататък към телта, където е чист, охраната не ни пущаше, стреляше с автомати.

— Сега варят бульон, ще ви нахраним, преди да тръгнете — рече Росляков.

И пак настъпи пауза, сякаш тези хора, преди да отговорят, трябваше всеки път да събират сили. Навярно така беше.

— По-внимателно ни хранете — рече бавно оня, който беше заговорил пръв. — Освен течно, не ни давайте нищо.

— Това ние знаем — рече Росляков.

— Аз също съм лекар, затова казвам — рече гласът отново след мълчание.

— От коя армия сте?

— От шейсет и втора, младши лекар на шестстотин деветдесет и трети, стрелкови.

— Колко време не сте яли?

— От десети. Петнайсет дни…

— Четиринайсет — рече Росляков.

— Значи, сбъркал съм. Мислех, че смятам вярно.

— А преди това?

— Когато ни изнесете, всичко ще разкажем.

— Кой е там с мене? — обърна се Росляков.

— Аз, Овсяникова.

— Вървете към изхода. Всичко е ясно, няма защо да се маем, трябва да ги изнасяме! — рече Росляков. — Из пътя по избор вижте състоянието на няколко души.

Докато слушаше какво казва Росляков и този бавно, с трудни паузи отговарящ му човек, Таня през цялото време гледаше лицата на легналите край огъня хора. Изтощени, останали само кожа и кости, до очите обрасли с бради, тези хора будеха едновременно и чувство на жалост, и чувство на някакво странно отчуждение. Като че те не бяха хора като нея, а някакви много приличащи и в същото време неприличащи на хора, някакви такива, каквито хората не биват. И в силата на мъката, която изпитваше сега, имаше и нетърпеливо желание веднага да направи нещо, за да превърне всички тези хора в такива, каквито трябва да бъдат и каквито са хората, и убеждението, че е невъзможно да се направи това отведнъж, а за някои от тях сигурно и вече късно.

Като чу гласа на Росляков, които каза „няма защо да се маем“ тя се обърна и тръгна, като се спираше ту до едно, ту до друго неподвижно легнало тяло и го опипваше с ръцете. Едного хвана за ръката и усети как слабо едва-едва бие пулсът, а после след няколко крачки опипа още една ръка, но тя беше студена, ледена. Още една ръка, също ледена. А после — пак една топла, жива и дълбоко хлътнали очи, които трепнаха слабо от докосването. И шия, обрасла с гъсти косми, тънка като на дете. А под пръстите нещо мърда — въшки!

— Сестрице, сестрице…

Защо й каза „сестрице“? Не беше я видял, а й каза „сестрице“. Като чу това, тя не пусна ръката, остави я там, дето си лежеше, и попита:

— Какво, мили?…

Той нищо не отговори, само повтори:

— Сестрице, сестрице…

— Какво?

— … сестрице… — още веднъж прошепна и млъкна.

Тя направи още няколко крачки и пред самия изход, на светлото, видя човек с ушанка, полегнал на памуклийката, мършав, обрасъл с черна брада, с отворено, вперено в нея око. Този човек каза нещо и тя приклекна до него.

— Какво искаш?… Хайде, кажи?… — И като помисли, че сега не е в състояние да каже нищо по-добро от това, рече: — Скоро ще ви нахраним, ще ви дадем бульон…

Но човекът едва забележимо мръдна отрицателно глава. Той искаше нещо друго.

— Хайде, кажи?

— Ако, умра, съобщете презимето ми. Презимето ми…

— Какво е презимето ви, кажете.

— Аз…

Но не му стигнаха сили да каже презимето си. Измърмори нещо, което тя не разбра. Пак измърмори и тя пак не разбра, а видя как от окото му се отрони сълза, и се зачуди, че тези хора имаха още сълзи, когато ти се струваше, че нищо вече нямат.

— Да вървим — настигна я Росляков. — Не бива да губим време…

Тя излезе на чист въздух първа, замижа от светлината, после наведе очи, погледна ръката си, по която лазеха въшки, и като ги отърси, видя, че Росляков също очиства въшките от ръкава на шинела си.

— Така, значи… — рече Росляков. — Ето и нашите идат. — Той погледна към съседната землянка и тръгна назад към вратата на лагера.

Тя също пристъпи и тръпна след него обратно по същия път, по заледените трупове.

Събраха се пред колата. Старчето, батальонният комисар, предложи да влязат в бараката да обсъдят положението, но Росляков махна с ръка.

— Не бива да губим време. Трябва да вървим! — И с опакото на ръката сърдито напъха под ушанката своя смолест перчем. — Картината, мисля, е навсякъде приблизително еднаква.

— Едната барака е мъртва, лично проверих — рече лекарката. — Там, казват, държали ранените.

— Тогава ясно — рече Росляков. — А в останалите?

Всички потвърдиха, че в останалите бараки има още много живи.

— По-точно с признаци на живот — рече оня млад лекар, който из пътя седеше на каната до Таня.

— Значи, средно взето: петстотин-шестстотин — рече Росляков. — Всички са въшлясали, у всички не са изключени инфекции, у част от тях — необратими явления. Армейският санитарен началник, веднага, щом доложихме, заповяда на триста и осма болница да освободи една от своите бараки, но сега една няма да ни стигне.

— А Костюковски тази сутрин се радваше, че има болница, че се е добрал до тези бараки. Намръзнали се в степта.

— Нищо, ще го огорчим — рече Росляков. — Не е до радости. Да вървим. Да правим тук на място нещо, значи, да се самоизмамваме. Сега спасението е в бързината на евакуацията. Да — обърна се той към младия военен лекар, — повикайте този истерик, никаква полза няма от него тук, нека дойде с нас. — И се обърна към батальонния комисар. — Степан Никанорович, засега остани тук, погрижи се да раздадат бульона и да няма никакво самоволие, докато не се върнем! Никакви посещения, дори с най-добри намерения. Вратата под ключ, на твоя отговорност. Оставям ти един лекар… — Той направи пауза, види се решаваше: кого?

Може би Таня нямаше да предложи да остане, но оня млад лекар, който пътуваше с нея, беше отишъл в бараката, а пълната лекарка, която докладваше, че сама лично е проверила мъртвата барака, стоеше, захапала трепереща устна и а-ха ще се разплаче.

— Разрешавате ли да остана аз? — рече Таня.

Росляков я погледна.

— Добре, останете. — Той видя излизащия от бараката с нетвърда походка лекар и като показа докторската чанта, която лекарят държеше в ръка, кимна към Таня: — Дайте й я!

— А после? Та тя е моя…

— После ще видим на медицинската комисия — рече злобно Росляков. — Ако сте болен, ще отидете в болница, ако сте здрав… — Той не довърши, но изразът на лицето му не обещаваше нищо хубаво. — Дайте й чантата!

И като пое чантата сам, подаде я на Таня.

— Не се увличайте да давате помощ. Това тук е капка в морето. А виж, да давате бульон на всички, на които можете, без да пропуснете, е по-важна и по-тежка задача… Да вървим! — Той се обърна към лейтенанта и политрука от банско-пералния отред: — А вие няма да дойдете с мене. Откачете кухнята, вземете камионетката с шофьора и право при вас. И целият ви отред след три часа да бъде при Костюковски. После върнете камионетката, да не я отмъкнете.

— Не забравяй да дадеш команда за бръснарите — рече батальонният комисар.

— Да, ще трябва да се съберат бръснарите от цялата армия — рече Росляков. — Всички окосмени части ще трябва да се бръснат…

— И насъберете повечко одеяла в камионите… И брезенти. Студено е. Пък и камиони повече отведнъж, не само нашите автобуси! Ще трябват много коли.

— Хубаво, Степан Никанорович, аз веднага, щом стигна, ще телефонирам на Костя — вече вървешком рече Росляков. — Костя ще даде всичко.

— Кой е този Костя? — попита Таня батальонния комисар, — когато колата замина.

— Членът на Военния съвет на армията.

И Таня си спомни оня чипонос, белокос, с малки очички човек, когото беше видяла днес при Серпилин.

— Войниците са го нарекли така — рече батальонният комисар. — Това трябва да се заслужи пред тях. Член на Военния съвет на армията — и хоп, Костя! Той и тук ще довтаса, няма да се стърпи, ще видите…

Като мънкаше сърдито под нос, шофьорът откачи кухнята от камионетката. Двама от банско-пералния отред се въртяха наблизо, един дори помагаше за по-скоро. И щом я откачиха, седнаха в камионетката и заминаха.

— Тетерин, хайде връщай се по-скоро! — викна подире им готвачът.

— Не се бой — рече батальонният комисар, — един умен шофьор няма да остави задълго готвача с кухнята. Скоро ли ще свариш бульона?

— Докато го кипна, докато сипя и докато се раздаде — четирийсет минути.

— Защо толкова дълго?

— Да беше вода, а то сняг — рече готвачът. — Трябва и да го разтопиш. Когато пристигнахте, аз едва-що го турих и добавях, натъпквах. И аз бързам! Вече нацепих едни нарове, за да гори сухо…

— Да идем в бараката да се постоплим няколко минути — предложи на Таня батальонният комисар.

Той стоеше с вдигната яка на шинела. Лицето му беше измръзнало, старческо, с червени жилчици. Таня си помисли, че той е на повече години, отколкото й се бе сторило отначало. Дори странно беше да виждаш на фронта такъв стар човек.

— А според мене, няма никаква зараза — рече батальонният комисар, когато влязоха в бараката. — Въшки има, а зараза няма. Просто по топлото пълзи, спасява се. Като влезеш отвън в землянката, сякаш е топло, а в действителност — под нулата. И това, смятай, е вече трети месец… Видяхте ли, съблекли умрелите — всичко или върху себе си, или за топливо. На мъртвите не трябва, а на живите трябва. Аз приклекнах там до един, казвам: „Много въшки имате.“ А той казва: „Не се бой, докторе, тук у нас няма зараза, цялата зараза измръзна. Сега у нас тук има една болест — смъртта. А други болести вече няма.“ Ето какво каза човекът за своя живот…

Той се разходи из бараката, като се тупаше ту по гърдите, ту по гърба и все не можеше да се стопли.

— Щом не са яли от десети, значи, откак почнахме настъплението, те престанали да хранят пленниците. А как са ги хранили дотогава? Как са ги хранили? — викна той на Таня, сякаш тя можеше да отговори на това.

Таня потрепери и помисли: „Нима нищо не е могло да се направи по-рано?“ Потресе я мисълта, че по това време, когато тя е пътувала за Ташкент и е била в Ташкент, и заедно с всички се е радвала, че е почнало настъплението срещу немците и че те са в обръча, в това време там, вътре в този обръч, имало наши хора! Те там, вътре, били още във властта на немците. А ние цели две седмици, до днешния ден с нищо не сме могли да им помогнем. Как е възможно това?

— Нищо ли не сме знаели за този лагер? — възкликна тя, поразена от собствената си мисъл.

— Че откъде сме могли да знаем. Пък и да знаехме, кому би станало по-леко от това?

— Че как тъй — рече Таня, — може би тогава щяхме да направим нещо! Щяхме да ги освободим поне няколко дни по-рано!

Батальонният комисар сви рамене.

— Едва ли. Тук се води война — сила срещу сила! Искаш, но не можеш! Понякога един ранен мъкнеш от ничия земя, колко глави жертвуваме, а не успяваме да го спасим. А тук…

Той махна с ръка. После попита:

— На фронта от началото ли сте?

— От началото.

— И аз съм от началото… Бях и санитар, преди да ми дадат чин, и комисар на медицински санитарен батальон…

— А какъв бяхте преди войната? — попита Таня, като разбра от думите му, че щом е почнал войната като войник, значи не е бил по-рано военен.

— Какъв бях преди войната ли? — рече някак неохотно той, сякаш не искаше да си спомня. — Много неща бях. На фронта отидох с опълчението. Преди това бях четири години в пенсия по болест. А преди това — той отново някак си неохотно се спря — служих в Бамлаг, на строителството, в КВЧ… Има в лагерите там такава КВЧ — културно-възпитателна част! А преди това работих в трудовите комуни. Познавах между другото Антон Семьонович Макаренко — въздъхна той и млъкна.

— А на колко години сте? — попита Таня.

— Още не съм навършил петдесет — рече той и се усмихна. — Състари ме Бамлаг. Има и такива, които не се състаряваха, а мене ме състари… Уволних се по болест…

Той погледна Таня така, сякаш тя трябваше да разбере нещо, което той не доизказваше, но тя не разбра, а само почувствува, че в живота на този човек има нещо сложно. И това сложно нещо стои зад думите му „уволних се по болест“.

— Да вървим — рече Таня.

Те бяха останали в бараката вече десет минути и на нея й се стори, че е срамно да се бавят по-дълго тук. Те двамата трябваше да дойдат там, в землянките. Може и да не трябва, но все пак трябва.

— Да вървим… Старшината сигурно е там. Трябва да е събрал санитарите и да е отишъл за бульона.

Те мълчаливо минаха още веднъж — за трети път — по труповете. Отминаха онази землянка, в която вече беше Таня, стигнаха до втората и спряха.

— Вие тук ще се отбиете — рече батальонният комисар, — а аз ще отида по-нататък да видя.

Рече и тръгна по-нататък.

— Ще вляза — рече Таня.

И изведнъж й се поиска да запуши. Да постои сама две-три минути и да попуши, преди да влезе там, вътре. Извади от джоба на кожухчето си пакет „Беломор“. Бяха останали три цигари, другите беше изпушила. Там, в Ташкент, при майка си се въздържаше, не пушеше, за да не я разстройва. Дори и в нейно отсъствие не пушеше, за да не мирише на тютюн. А из пътя изпуши почти целия пакет — от вълнение, от очакване на бъдещето…

На фронта, разбира се, няма избор, но все пак в съзнанието й все още не се побираше всичко, което беше станало с нея днес за един ден. И денят още не беше свършил! Сутринта последното кацване там, на бомбардировачното летище, и летците, с които летеше — весели, здрави… И другите летци, които ги срещнаха и питаха не са ли донесли от Ташкент ябълки. Също весели, здрави, които весело се заканваха, че сега фрицовете ги очаква умирачка, останала е работа за три-четири дни най-много.

И този лагер, и тези хора тук, в землянките.

Тя реши да изпуши цигарата изведнъж, с няколко смуквания, и щом я изпуши, веднага да влезе. Всичко, което я вълнуваше допреди няколко часа там, докато ходеше и чакаше армейския санитарен началник — мислите за себе си и за Артемиев, и за това хубаво ли е или лошо, че всичко така бързо и смешно свърши — всичко се отдръпна, изчезна, сякаш никога не е бивало.

Далеч пред телената ограда тъмнееше камарата от трупове, която приличаше отдалеч на обикновен невисок насип. Такива насипи от изхвърлена горе пръст обикновено се простират край противотанковите ровове. Сега, когато беше почнало вече да мръква, човек можеше да помисли, че това е просто насип от пръст и лед, но тя гледаше натам и знаеше, че не е от пръст и лед, а от хора.

— Сестрице, остави фаса!

Тя се обърна и видя излезлия от землянката санитар — младо, добро, кръглобузесто живо лице и му се зарадва така, сякаш минута преди това вече нищо живо, освен нея самата, не беше останало на света.

— Извинявам се, другарю военен лекар, припознах се — смути се санитарят, като зърна подалите се изпод кожухчето петлици с черти.

— Вземете! — Таня подаде на санитаря недопушената цигара.

Санитарят смукна и кимна към чернеещия пред телената ограда насип.

— Аз питах един тук, който е по-жив от другите, за този насип: по тяхна заповед ли, или сами са го натрупали? А той казва: не сме го трупали! Ние, казва, ходехме там отначало за чист сняг, а после мнозина които не искаха да живеят повече, отиваха просто така или допълзяваха, за да намерят смъртта. Вече не за сняг, а за своята смърт ходили! А напоследък и този, който искал, не можел: нямал сили. Боят, казва, още снощи се чуваше, а не можехме вече да допълзим до изхода, да чуем…

Той още веднъж бавно и дълбоко смукна.

— Да ви го върна пак?

— Няма нужда — рече Таня. — Аз ще вляза там.

— Защо ще влизате там, какво ще направите там? — Той се обърна от внезапния напор на вятъра, Таня също се обърна и чу как заедно с напора долетяха далечните звукове на сражението, нейде там, в Сталинград.

— Ще вляза — рече тя не на санитаря, а на себе си. И навела глава, защото дори и тя трябваше да навежда глава тук, влезе в землянката.