Константин Симонов
Хората не се раждат войници (42)

Двайсета глава

Отвори му Иван Алексеевич. Беше сам в квартирата си.

— Не виждам много ред у тебе — рече Серпилин, когато се разцелуваха и минаха от антрето в столовата.

Тази столова напомни на Серпилин миналото. През трийсетте години често идваше с жена си у Иван Алексеевич. Седяха около тази голяма маса четиримата, или с други хора — с тези, които са още живи, и с онези, дето отдавна ги няма. А сега всичко се беше променило. Масата беше отместена до стената и на нея имаше настолна лампа, столове имаше само два, другите бяха изнесени някъде: широкият познат диван беше застлан и покрит с познатата му стара бурка, а до бюфета беше долепено сгъваемо легло.

— За мене ли? — попита Серпилин.

— За тебе. Адютантът нощуваше понякога тук в миналото — рече Иван Алексеевич.

Серпилин забеляза това „в миналото“ и се усмихна.

— Нощен приют.

— В четиридесет и първа тръбите в спалнята и кабинета се пукнаха — преместих се, докато ги поправяха през лятото, и свикнах тук.

— Няма ли вече да извикаш при себе си Мария Игнатиевна? — попита Серпилин.

— Сега ще я извикам — рече Иван Алексеевич. — До есента не я повиках — имаше бомбардировки, а напоследък, когато взе да се люлее под краката ми, реших да почакам още. Да седи при мен и да се измъчва, каква полза? Сега ще замина на фронта и ще я повикам. Нека стои и да ремонтира. Тук до победата ще има достатъчно работа. Нали знаеш каква си ми е.

Иван Алексеевич се разсмя. Серпилин не се въздържа и също се усмихна, макар във всичко това да имаше малко смешно. Мария Игнатиевна беше домакиня жена, всичко блестеше у нея — и баниците й бяха знаменити, и пешкирите светеха от чистота, и чаршафите, когато оставаше да нощува — когато още не бяха тук, а служеха в Туркестанския окръг — винаги бяха колосани. Но за какво приказват с Иван Алексеевич, когато са сами, каква част от душата си споделя той с нея, ако изобщо споделя — това Серпилин не можа да узнае през цялото им познанство. И като не разбираше това, не разбираше и много други неща. Всъщност не разбираше едно: защо живеят заедно, макар и двамата да са добри хора, защо му е нужен на Иван Алексеевич такъв семеен живот? Не беше питал и не беше говорил с него за това — смяташе за излишно. Затова не се учуди миналия път, когато узна, че живее в Москва сам, без да вика жена си при себе си.

— Когато ти позвъних в Генералния щаб, разбрах, че е станала промяна. На кой фронт и като какъв те пращат?

— Почакай — рече Иван Алексеевич, — най-напред за тебе. Беше ли при най-големия?

Серпилин кимна.

— Така помислих — рече Иван Алексеевич. — Веднъж ни прекъснаха, след това втори път ни прекъснаха. Имам опит. Пък и снощи чух, че те викат, без да обяснят причините. А когато е без да обяснят причините — обикновено викат при него. Е, как мина?

— Добре — рече Серпилин. — Но най-напред бих искал…

— Карай — усмихна се Иван Алексеевич. — Щом твоето е хубаво, сега може и за онова, което е лошо. Сне ме от длъжност онзи ден без предупреждение. Повика ме и рече: „Предайте работите.“ „Слушам, ще предам работите.“ „Вие — казва — изразихте желание да заминете на фронта — ние решихме да отговорим на желанието ви. А сега — отпочинете си.“ „Слушам!“ Лично пред него, да речем, аз не съм изразявал такива желания, но изобщо съм давал да се разбере, че не се боя. Но мисля, главното не е в това.

— А в какво?

— Ами в това, че някои мои прогнози, за които разговаряхме по време на последното ти идване се потвърдиха.

— Какви прогнози? — попита Серпилин.

— Първо, че след Котелниково немците няма да се опитват да се измъкнат от чувала. Второ, че за първоначално планирания срок — за една седмица — ние няма да се освободим от тях в Сталинград, въпреки всичкото си желание. Вашите действия, между другото, аз оценявам високо, но и тогава се съмнявах, че ще се справим за една седмица, не защото ще действуваме лошо. Просто обстановката подсказваше: нашата Шейсет и втора стоя на последните късчета от брега и устоя, а тук, в ръцете на немците, фактически се оказа грамаден укрепен район — хиляда и петстотин квадратни километра! Затова не вярвах, че ще ги ликвидираме за една седмица.

— Много се заблудихме в числеността им — рече Серпилин.

— По този въпрос аз, искрено казано, не мога да кажа за себе си, че съм отгатнал всичко. Мислех като всички. И сбърках като всички. А в сроковете излязох прав. И ако бяхме решили да ги победим чрез глад в Сталинград и бяхме взели още преди месец трите ваши армии, за да подсилим Югозападния и Воронежкия фронт — какви плюсове можеше да ни даде това, той сам сега чувствува. При един благоприятен ход на събитията вече можехме да ги отсечем от север към Ростов и да хванем всички немци на Кавказ в капан! А щом е така, защо да седя тук да му преча? Напомням му с присъствието си за своите предложения.

— И какво стана по-нататък с тебе? — попита Серпилин, неубеден, че Иван Алексеевич е прав, но все пак разтревожен за него.

— По-нататък, между нас казано, не излезе толкова лошо — рече Иван Алексеевич. — Моят адаш — той назова името на един от главнокомандуващите фронтовете — не обърна внимание на това, че съм уволнен — веднага ме поиска при себе си за началник-щаб. И като че е получил съгласие. Само че аз още не знам за това. — Иван Алексеевич допря насмешливо пръст до устните си.

— И въпреки всичко, си весел.

— Разбира се, весел — рече Иван Алексеевич. — Смятам, че леко се отървах. Сърдит ми е още от декември — като знаех това, очаквах по-голяма катастрофа за себе си. Очевидно, вие ми помогнахте, повдигнахте му настроението с победата си. Орден за участие в разработката на операцията сега, разбира се, не ме очаква и поредният чин ме отмина, а другото — ще преживеем.

— Ако не грешиш, че е озлобен срещу тебе, действително леко си се отървал — рече Серпилин, като си спомни очите на Сталин.

— А той изобщо, ако искаш да знаеш, сега държи на наша милост — рече Иван Алексеевич. — Сега сме му потребни. Каквото има, това е, други няма откъде да вземе, освен от войната — само тя ги ражда в своя ход. И докато е война, излишни няма и няма да има. Всички, които могат действително да воюват — всички до един са потребни! С мене е така. А сега, как е с тебе? — Иван Алексеевич престана да ходи из стаята и като се спря пред Серпилин, взе да се полюлява от токовете към върховете на обущата си и обратно, пъхнал ръце в джобовете на брича и изпъчил широки гърди, мускулатурата на които се виждаше дори под червеникавата до гърлото затворена фланела от камилска вълна, облечена по домашному вместо кител.

„Млад е още, дяволът — помисли за него Серпилин. — Няма корем и лицето му е без бръчка, гладко, като че тъкмо сега, тази вечер се е бръснал. А може и да се е бръснал. Страда дълбоко, но не се оставя — не е такава натура.“

— Хайде да седнем, че аз сигурно дълго ще разказвам. Ние не сме като вас, не всеки ден се срещаме с него!

— Не ни завиждай — усмихна се Иван Алексеевич. — Искаш ли да ти дам чай?

— Вече пих.

— Кой ти даде?

— Кой ми е дал чай — е отделна тема, за нея после. Седни, и аз ще седна — рече Серпилин.

Той разказва за своя разговор със Сталин дълго, с подробности. Разказа всичко, от начало до край, като не каза само една мисъл — най-трудната и страшната — за очите.

— Да, срещаме се с тебе, дето има една дума, в остри моменти от своя живот — усмихна се Иван Алексеевич, когато Серпилин свърши. — Все пак, значи, си дръзнал, писал си му за Гринко. Трепеше ли, докато чакаше отговора?

— Стараех се да не мисля. Боевете помагаха.

— Стараеш ли се или не се стараеш, щом веднъж си му писал, вече не може да го изхвърлиш от главата си — рече Иван Алексеевич. — А в онова време за писмо, каквото сега си му писал, всеки от нас би бил на другия ден вече „враг на народа“. Дори ако всички останали отведнъж, в един ден, биха писали за всички арестувани… И тогава не съм убеден в резултата.

— За какво говорим, Иван, нека да оставим това…

— Добре, да го оставим — рече Иван Алексеевич. — Сега говорим за това, че когато той идваше при нас, в полка, служехме трима — единият остана, вторият рече да умре и оживя, а третият — нека смятаме, че засега е в неизвестност… А можеше, значи, всичко това да го няма. Ти се върна, ако е жив, ще върнат сега и Гринко. Излиза, че всички са чисти. Излиза, че ти си могъл от началото на войната да командуваш не полк, а корпус… Да, правилно ти е казал другарят Сталин, наистина намерил си време кога да лежиш в затвора! Ти трябва да обмислиш тази негова мисъл още по-дълбоко! Виждаш ли как е поставил той въпроса? А на нас и на ум не ни е идвало. А щом искаш да оставим този разговор, да го оставим, още повече, че има други теми. Казваш, зачудил си се, че първият въпрос, който ти задал, бил за униформата?

— Да, искрено казано, не очаквах, дори се обърках!

— Нищо, този въпрос лично за тебе може да е добре дошъл, току-виж отведнъж те произвел генерал-лейтенант! Не си очаквал и аз не очаквах от него такава любов към тия неща. Още през есента, в самия разгар на събитията, една нощ се втурнах, изплезил език, с бюлетина, а в приемната му — дори си разтърках очите — седят трима с еполети и един с акселбанти — от военното ателие за проба! После се оказа, че за еполетите трябвало прекалено много сребро и още някаква там сърма, а такава заплаха висеше над нас!

Иван Алексеевич се разсмя невесело, приближи се до бюфета, извади наченатата бутилка коняк и две чашки и ги сложи на масата.

— Ще трябва все пак да полеем твоето назначение.

— Засега още не е станало.

— Може да смяташ, че е станало.

— Конякът за двама мъже по такъв повод е, разбира се, малко. Но в онзи ден сам изпих половината, веднага щом се върнах през нощта. Отчасти от мъка, отчасти от радост, че не ме доубиха. А главно, за да заспя до сутринта, щом ми е възложено да почивам. Вчера не турих в уста и днес — също не ми се пие.

Той наля коняк и се чукна със Серпилин.

— За твоята армия. Може и гвардейци да станете… Канят се да направят някои.

— Нас едва ли — рече Серпилин. — По-скоро ще почнат от Чуйков, от Шумилов, от онези, които повече от другите понесоха на гърба си в самия Сталинград…

— Общо взето, така е — рече Иван Алексеевич. — Но от друга страна, ако си спомним от лятото — всички понесоха. Всички армии имаха свои критически минути: и армията на Толбухин, и на Батов, и на Жадов, и армията на Галанин и Чистяков. Пък и вашата — в отбрана понесе доста, а в настъплението не изглеждаше зле. Този път не провървя на Батюк. В четиридесет и първа се провали на Южния — не го снеха; миналото лято изведе малко нещо от обкръжението — не го снеха; а сега, когато най-сетне постигна успех — снеха го!

— Защо казваш снеха го? — попита Серпилин, като си спомни онази странна интонация, с която Сталин спомена името на Батюк.

— Може по различни начини да снемеш един човек. Можеш надолу, а можеш и нагоре — усмихна се Иван Алексеевич. — Ако още не знаеш това — сега ще го знаеш. По стар навик все още споделят с мене информация. От един разговор се досещам къде възнамеряват да го назначат. Заместник-командуващ на фронт, в който няма много повече войска, отколкото в една ваша армия, а средства за подсилване има още по-малко. От такива повишения човек си счупва врата.

— А защо, как мислиш? — попита Серпилин.

— Защо ли?! Ти знаеш мнението ми за Батюк — защото отдавна е време! Но защо не година, защо не половин година по-рано, когато това беше ясно за всички, а сега, когато той на твой гръб, изглежда, спечели успехи — не се наемам да се досещам, не е работа за моя ум. Ето, ще прочета до края „Война и мир“, може и за това да намеря нещо! Тук има за всичко!

Иван Алексеевич взе от масата книгата, в която на страницата, дето беше стигнал, лежеше калъфката на очилата му, и я разтърси във въздуха.

— Колко пъти се канех да я прочета, но докато не ме уволниха, не можах да намеря свободно време!

Той остави книгата, допи коняка и закрачи из стаята с изпъчени гърди и пъхнати в джобовете на брича ръце.

— До три четох, а заранта станах в седем, когато обикновено си лягах и още по тъмно тръгнах за моята вила, по Димитровското…

— Това е ново за мен — усмихна се Серпилин. — Не знаех, че имаш вила.

Иван Алексеевич се усмихна виновно.

— Не ми е идвало на ум. Мария Игнатиевна ме натисна; с две стаи и лятна кухня. През пролетта на четиридесет и първа. Тъкмо време! Рови се, гласи, сади цветенца, цялата ми спестовна книжка изтръска… Смяташе, че през юли ще прекарам там отпуската си. А трябваше да я изкарам в казармата. Така и не можах да видя тази вила в готов вид. Едва днес се наканих — реших да отида, да проветря на чист въздух мозъка си… От колата бихме два километра път, а после двамата с шофьора копахме един след друг траншеи с лопатата, за да влезем във вилата. Походих, разчистих и пътечките, успокоих нервите си. Къщичката е цяла, но вътре с трън да завъртиш, няма какво да закачиш, кой само не е минал през нея! А в съседното село прескачали немски танкове. Да, близко до Москва беше войната, пък и сега още не е далеч! Голяма групировка държи немецът тук пред Москва. Опитахме се неотдавна да ударим по нея без достатъчно муниции — не би!

— А как изобщо гледаш на най-близките перспективи? — попита Серпилин.

— Ако освободим Донбас, преди да са се разкаляли пътищата — това ще е засега пределът на възможното. А предели за желаното няма. Разгромът на немците е, разбира се, небивал, ала трябва да се съобразяваме с това, че те стесняват фронта, още не са изчерпали резервите си и рано или късно ще вземат твърда отбрана. От собствен опит знаеш това достатъчно добре. А в нашите разузнавателни бюлетини се забелязва вече тенденция да не го вземаме достатъчно под внимание. Опасно! Не бих казал, че разузнавачите съзнателно изопачават, но настроението отгоре ги гнети и те не търсят горчивата истина, а трябва да я търсят. Иначе можем да се изсилим и да получим някой по мутрата. Как смяташ ти? Прав ли съм?

— Смятам, че за днес доказахме своята способност да воюваме с немците при равни сили, а при превъзходство — да ги бием.

— Скромен извод за един сталинградски генерал — усмихна се Иван Алексеевич. — Не те съветвам да го разгласяваш особено широко!

— Нямам намерение. За Сталинград, разбира се, чест и хвала, и слава във вековете! Но че немците са на Волга, а не на Буг и че към тази слава сме отстъпвали назад година и половина — мисля, ще се съгласиш — аз като военен човек нямам право да забравя. И ако след първата победа смятам, че съм постигнал всичко, значи още не съм узрял да командувам армия!

— Относно първата голяма победа — не отиде ли далече? Разгромът на немците при Москва забрави ли?

— Защо да съм забравил? Не съм забравил. Командувах дивизия, има какво да си спомня… Но помня и друго: как след този разгром отстъпвахме до Волга, а след Сталинград нямаме право.

— А тогава имахме ли?

Серпилин въздъхна: ядоса го, че Иван Алексеевич, кой знае защо, неочаквано бе намислил да го дразни.

— Твърде гъсто засяхме ние миналото лято земята с кости, за да си правим шеги около това… Правехме каквото можехме, а още не можехме достатъчно. Връщаме се там, отдето почнахме.

— На такива теми аз не си правя шеги — рече Иван Алексеевич, — неправилно си ме разбрал. Просто уточнявам, че по същество никой никога не ни е давал такова право. И гледам в миналото: кога почна да възниква това несъответствие? Мисля, ще се съгласиш — в трийсет и пета и трийсет и шеста не само не изоставахме от немците, а по редица въпроси бяхме пред тях. А в четиридесет и първа се оказахме назад.

— Да, човъркахме много — рече Серпилин.

— Не знам дали си представяш всичко, когато казваш „човъркахме“. Най-често мислим с имена: тогова няма, този можеше да бъде полезен. За да не отиваме далеч, да вземем Гринко. Би могъл да командува армия, а почнахме без него. Това е, разбира се, така! Но работата е още по-дълбока. През есента на четиридесета, вече след финландската война, генерал-инспекторът на пехотата направи проверка на полковите командири, аз по служба се запознах с анкетните сведения. Имаше на сбора двеста двайсет и пет командири на стрелкови полкове. Как мислиш, колко от тях по това време бяха завършили академията „Фрунзе“?

— Защо да гадая — рече Серпилин, — ако излезем от предишните събития, очевидно, не толкова много.

— Ами ако ти кажа: нито един?

— Не може да бъде…

— Не вярвай, ако така ти е по-леко. А колко, мислиш, от двеста двадесет и пет души бяха свършили нормални военни училища? Двайсет и пет? А двестата — само курсове за младши лейтенанти и полкови школи.

— Не мога да повярвам — рече Серпилин.

— Какво пък, ти не си госпожица, за да те предумвам. Сам не вярвах на очите си. Допусках, че статистиката е такава не във всички полкове. Но все пак двеста двайсет и пет полка — това са седемдесет и пет дивизии, половината мирновременна армия — все пак страшна картина!

— Не мога да повярвам, все пак не мога да повярвам, че така са разнебитили армията — повтори с пресипнал глас Серпилин. И закрачи из стаята. А когато се връщаше назад, Иван Алексеевич за първи път в живота си видя сълзи на очите му.

— А у немците — рече Иван Алексеевич, гласът му трепна, когато видя тези неочаквани по лицето на Серпилин сълзи, — у немците през тази година и половина между всички командири на полкове, заловени в плен и убити, от които взехме документите, не срещнах случай — командир на полк, който да не е имал още през Първата световна война боен опит като офицер. Ето с какво започнаха те и с какво ние — ако разгледаме нещата на равнището на полковете! Защо мълчиш?

— А какво да говоря?

Серпилин се приближи до прозореца. Точно пред очите му, като небе в най-непрогледна есенна нощ, се изпречваше, без нито една пролука, книжната завеса, която закриваше от горе до долу целия прозорец. Той стоеше, мълчаливо гледаше тази плътна, черна завеса и мислеше какво непосилно бреме все пак бяха понесли на раменете си хората от началото на войната. И на първо място — тези, за които говореше Иван Алексеевич. „Ти, бригадният командир, командир на дивизия още в мирно време, си се гордеел, виждаш ли, че през първите дни на войната си командувал добре полк, много по-добре от другите! А сега чу всичко това от Иван Алексеевич и със закъснение те хваща срам! Има си хас да не можеш да командуваш полк! Цветков също от първия ден на войната като капитан е взел полк, макар да не е свършил нито академии, нито нормални училища, влязъл е в бой без това. А днес е най-добрият в дивизията. Но какво му е струвало това? Какъв труд?! На хора като Цветков човек трябва да се поклони! Не е тяхна вината, че те през онези години от командири на взводове са ставали батальонни командири, от роти са минавали на полкове… А после война — и воювай! И тук вече няма място за питане: защо преди време командувам полк? Тук или се научи, или затрий полка. Видях и как затриваха, видях и как се учеха — всичко видях. И все пак не можех да си представя всичко това заедно — как е изглеждало преди войната. Умът се отказва да вярва… Не, хората не са виновни, че така започнахме войната. И когато смятам, че сега воюваме с немците на равна нога, нека не ме обвиняват, че недооценявам и прочее. Аз казвам с гордост това. И вярвам, че ние ще им хвърлим такъв лобут, който те няма да забравят до второ пришествие! Войната е пред носа ни, а от двеста двайсет и пет полкови командири няма нито един завършил академия!“ „Здравейте, господин Хитлер, осем години ви чакахме, приготвихме се!…“ „Защо мълчиш?“…

Както мълчаливо стоя до прозореца, така мълчаливо се отдръпна. „Питаш защо мълча. Мълча, защото бих казал с една псувня всичко, което мисля, но такава псувня няма да стигне!“

— Едно продължава да ме безпокои — на глас рече Серпилин, като крачеше из стаята, — все пак от началото на войната някои от нас свикнаха с големите загуби; още не срещаш навсякъде достатъчно воля да не се допускат.

— Доколкото разбрах от твоя разказ, тази тема си развивал вече днес.

— Опитах се.

— И не срещна особено голям интерес към нея, нали?

— Не знам — рече Серпилин. — Може би не съм съумял да я изложа.

Иван Алексеевич сви рамене. „Да смятаме, че е така“ — казваше жестът му. Сви рамене, разходи се, после рече:

— Тогава, в края на декември, моите предложения да блокираме Сталинград с по-малки сили също в един от пунктовете се свеждаха до избягване на излишни загуби…

— Виж тук с тебе не съм съгласен.

— Интересно — рече Иван Алексеевич. — Че не съм бил прав, вече знам по реда на заповедите. Но от тебе, като изключение, в името на старата дружба, интересно е все пак да узная защо?

След тези думи Серпилин вече нямаше желание да говори; той не очакваше такава ожесточеност, макар че зад нея сигурно се криеше не само обида. Ала заприказвал веднъж, вече не отстъпи.

— Може като участник да не съм обективен, но нямам сили да си представя, че сме могли да стоим около тях и да чакаме. След всичко, което бяхме преживели от началото на войната, твърде силна беше нуждата по-скоро да свършим с тях. И моралният ефект от това, че на тристахилядната фашистка армия се туря кръст — и на фронта, и в тила, пък сигурно и в целия свят — е такъв, че заради него — смятам — е имало смисъл и да се побъхтят в боевете, и да се освободят един месец по-късно онези три армии, за които говориш.

— Както вече ти доложих, лишен съм от възможността да споря — рече Иван Алексеевич, — но все пак склонен съм да смятам, че моралният ефект нямаше да бъде малък и един месец по-късно! А от чисто военно гледище, в името на старото ни приятелство, също няма да скрия, ще кажа — твоята логика куца!

— Но въпросът е от такъв мащаб, че само военното гледище тук не е достатъчно.

— Чувах и това. Така че ти изведнъж попадна на слабото място. Добре, хайде унищожи ме съвсем! — усмихна се невесело Иван Алексеевич.

— Но аз не те унищожавам. Просто казвам какво мисля, независимо от каквото и да е. Или щом са те уволнили — вече не може? Не признавам такива отношения.

— Това, да предположим, е вярно, макар да не може да се каже, че е нежно.

— Ех, Ваня! — въздъхна Серпилин. — Гледам те сега и мисля: ако не беше ти, нямаше да бъда жив, нито свободен. Тогава с какво да ти заплатя за това? С живота си ли да ти заплатя? Засега това не е нужно. А щом засега не е нужно, значи, трябва да ти платя с истината. Няма с какво друго.

— Напразно мислиш, че си ме обидил. Не ме убеди, но не ме обиди.

— Аз не мисля, по лицето ти виждам.

— А — махна с ръка Иван Алексеевич, — обидата отдавна е потънала на дъното, а на лицето само така, излизат мехури. Кога ти е заповядано да отпътуваш?

— Дадено ми е едно денонощие да уредя личните си работи.

— Ще отидеш ли на гробищата?

— Възнамерявам.

— Заедно ще отидем, ако не възразяваш.

— Да отидем.

— Защо отговори замислено? Може би искаш сам?

— Не, ще ми бъде по-леко с тебе. Просто отначало се зачудих. Не съм свикнал да те виждам свободен.

— И аз не съм свикнал — въздъхна Иван Алексеевич. — И не искам да свиквам. Да пием чай или така са те напоили, че още не ти се пие?

— Не, хайде да пием.

— А кой и къде ти е давал чай? — Иван Алексеевич взе от бюфета електрическия чайник. — Обеща да ми разкажеш.

— В къщи. Жената на моя син. А синът ми е убит.

— Убит ли?! Как убит? — Иван Алексеевич остави чайника.

— Така. Както убиват другите хора, така и него — рече Серпилин и по гърча, който стисна гърлото му, сам почувствува колко неистинни са думите му, защото как убиват другите все пак беше едно и той знаеше това, а как е, когато убиват сина ти — това не знаеш, преди да го убият.

 

 

Вече призори те лежаха в различни ъгли на стаята. Серпилин спеше, а Иван Алексеевич лежеше и си мислеше за своите работи. Като сложи на стола лампата, тури си очилата и се облегна на високо сложените една върху друга възглавници, защото от снощи го свиваше сърцето, той още веднъж препрочете едно място от „Война и мир“, което по-рано не му се беше хвърлило в очи, а днес изведнъж привлече вниманието му — беше прочел вече трийсет страници по-нататък и отново се върна на него. Това беше мястото, дето Толстой разсъждава за великото, доброто и лошото. „Величието като че изключва възможността да бъде мерено с мярката на хубавото и лошото — пишеше Толстой. — За великото няма лошо. Няма ужас, в който бихме обвинили оногова, който е велик.“ А по-нататък спореше с това: „И никому на ум не дохожда, че като освобождава величието от мярката за добро и лошо, човек вече признава своята нищожност и неизмерима незначителност…“ И още — пак за същото: „Няма величие там, дето няма простота, добро и истина.“

Иван Алексеевич остави книгата настрана и си свали очилата.

„Идеалистът, разбира се, е измислил някаква обща мярка и иска с нея да мери всичко! И все пак нещо в тези думи така те хваща за болното място, че изведнъж почваш да се питаш сам; а не си ли употребил твърде много труд в различно време от живота си, за да разбереш и оправдаеш такива неща, в които величието и доброто са твърде далеч едно от друго? Да, със Сталин не само е мъчно да се приказва, за него даже е трудно да се мисли: толкова неща в живота ти са свързани с него. Макар че напоследък, разбира се, мислиш за него най-вече във връзка с войната. И тук има над какво да се помисли. Как трябва да постъпват хората, в чиито ръце има такава неоспорима власт, а още повече през време на война? Борим се както можем с неговите предварително готови решения, с предвзетите мнения, утешаваме се, че се вслушва, а в себе си знаем, че все пак недостатъчно се вслушва в съветите. Това е вярно! Но съветите идат от различни страни и понякога си противоречат. И нейде настъпва минутата, когато не можеш вече да се вслушваш — трябва да решиш. Тава става с всеки, който командува във войната, с големия и малкия. А виж — да не се страхуват хората да дават съвети никому, колкото и високо да стои, да не чувствуват нужда да отгатват неговото мнение, да не стане тази нужда постепенно необходимост, която превръща дори най-добрите хора в лоши — ето, това е, както се казва, въпросът на въпросите. Разбира се, това зависи и от онези, които дават съвети, но много повече от тогова, комуто ги дават. От него преди всичко зависи — да се боят или да не се боят да му дават съвети. И може би все пак е прав Толстой, когато казва, че няма величие без простота, добро и истина. Като че е много наивно, като в буквар, а изведнъж се оказва трудно да възразиш на този буквар, па макар и да си свършил две академии…“