Константин Симонов
Хората не се раждат войници (30)

Осма глава

Едва късно през втората нощ мина най-сетне най-тежкото. Последният, четиристотин осемдесет и трети на брой, освободен от пленничество, като мина през санитарна обработка, беше сложен на чисти чаршафи в болничната барака.

В регистрационния дневник се появи последната цифра „483“, но срещу цифрите все още не навсякъде стояха имена. Мнозина все още беше безполезно да се питат.

„Около шестстотин живи“ — беше казал там, в лагера, старшината. Но хората мряха, докато колите отиваха в лагера, мряха, когато ги изнасяха от землянките и слагаха в колите, мряха, докато ги караха, мряха през време на санитарната обработка. А няколко души умряха, когато вече ги пренасяха с носилките, чисти, измити и обръснати, от една барака в друга. И някои от онези, които сега се числят живи, ще умрат в най-близките дни от необратими явления, предизвикани от продължителен глад.

На какво само не се нагледа и наслуша Таня през този ден и половина! Дори не й се спеше, въпреки безсънната нощ, не й се ядеше и сякаш никога нямаше да й се яде.

Бараката, в която се извършваше санитарната обработка, цяло денонощие приличаше на адска кухня: цялата в пара, в потоци от мръсна вода, в топки, нападали по пода с уплетени, гъмжащи от въшки косми, в парцали от свалени дрехи. Особено страшно беше в първото отделение, а всичките бяха четири. В първото още не миеха, само събличаха до голо и с четки стържеха от тялото въшките. В двора под прозорците беше изровена голяма яма и в нея гореше мазут: там мъкнеха вързопи съблечени дрехи, а въшките през цялото време метяха от пода с метли в кофи и от тези кофи също ги сипеха там, в огъня.

Във второто отделение стрижеха, бръснеха навсякъде, където растяха косми, измиваха първи път и пак заедно с космите мъкнеха цели кофи въшки в огъня. Дори старците санитари, които бяха воювали и в германската, и в Гражданската война, казваха, че в живота си не са видели подобно нещо.

В третото отделение беше вече по-леко: там само миеха още веднъж. А в четвъртото започваше раят: там ги обличаха в чисто бельо и ги туряха на носилките.

Ако не се смятат няколкото лекари, сестрите и десетината бръснари, най-страшната работа вътре в бараката вършеха момичетата от банско-пералния отред. Те бяха много: петдесет — но имаше толкова работа, че всички накрая падаха на земята от умора.

Момичета, момичета от банско-пералния отред! Вашия ли отред, както вие сами казвате с усмивка, наричат на фронта „сапунен мехур“? За вас ли приказват всякакви бивалици и небивалици отвикналите на фронта от женско тяло изгладнели мъже? И кой знае колко истина и колко лъжа има в това, сигурно не е нито без едното, нито без другото. Но все едно, главната истина е, че не е имало и не е могло да има в целия свят през тези денонощия по-добри хора от вас, и не е имало по-добри и по-малко гнусливи ръце от вашите, и не е имало по-свети и по-чисти грижи от вашите, да помогнете на човека да стане отново човек! И ни една от вас не трепна, не се обърка, не си отиде, не припадна, както оня лекар-мъж в лагера. Нито една!

Това каза Росляков на Таня вечерта, когато домиваха последните ранени. Каза го като стихове, тъкмо с ония думи, които Таня съвсем не бе очаквала от този човек, сторил й се закоравял на фронта. И очите му изведнъж станаха такива, каквито Таня не очакваше да види на това сурово, орлово казашко лице. Говореше за момичетата почти в стихове, а в очите му имаше сълзи.

А Таня, докато беше там и работеше заедно с момичетата, не мислеше за това. Просто виждаше как работят бързо, внимателно, без умора. Нито един не се изплъзна от ръцете им, нито едного не събориха на пода. А в ръцете им се намираше нещо такова страшно, че не можеше да се нарече дори тяло!

Самата тя много пъти, когато хората губеха съзнание през време на санитарната обработка, правеше инжекции. И в пръстите й все още имаше усещането: държи не ръка, а кост и около нея кесия от празна кожа. Някои умираха след инжекциите и ги отнасяха не напред, в четвъртото отделение, в рая, както се шегуваха момичетата, а назад, обратно…

А сега всички, които са останали живи, и онези, които няма да бъдат живи, но засега са още живи, лежат тук, в болничната барака, на двукатни нарове. Вече са дошли лекарите от смяната и тя може да отиде в палатката, където са открили хранителен пункт, и да пие там чай, но няма сили да отиде. Може и просто да легне на леглото, където сега седи — тя е свободна — да легне и да спи до сутринта. Но не й се спи, а в главата й се върти нещо, което не може да се назове: някакви откъси от видено и чуто, тъй преплетени помежду си, сякаш не са мисли, а див страшен сън…

Един, когато го миеха, псуваше колкото глас има немците, задето не били поставили картечници и не ги разстреляли, вместо да ги морят с глад.

— И добре, че не са ви разстреляли — рече му Таня. — Вие сега ще живеете.

— А може и да не искам да живея след това. — Той погледна Таня с диви, зли очи, сякаш беше го обидила, като му беше казала, че ще живее.

А друг искаше да го пратят на фронта, казваше:

— По-скоро ме излекувай, докторе. Аз тепърва ще ида да го убивам… Ни един няма да оставя за семе…

И мислеше сигурно, че вика, че е страшен, а сам едва-едва шепнеше тези думи и умря, когато го носеха, вече в чисто бельо. Сърцето изведнъж свърши!

А друг един шепнеше нещо неясно: името ли си казваше, или искаше да яде. Шепнеше така, сякаш завинаги беше се отучил да говори. А други само стенеха и не говореха нищо, сякаш бяха ги лишили от език. И умираха мълчаливо в ръцете, и жените, като ги домиваха вече, изведнъж забелязваха, че мият мъртвец.

— Аз после ще ви взема оттук — рече Росляков. — Ще работите при мене в евакуационното отделение.

Тя чу и кимна, но в тази минута това не стигна до съзнанието й. Чак сега стигна и все пак остана без значение.

Още когато дойдоха първите автобуси и камиони и почнаха да изнасят хората, в лагера, както беше предрекъл батальонният комисар, пристигна членът на Военния съвет Захаров. Той влезе в землянката, мина от единия край до другия, върна се, застана пред входа и десет минути мълчаливо стоя и гледа как ги изнасят. После задържа миналата край него Таня — значи, беше я запомнил — и я попита:

— Серпилин казваше, че сте била дълго в тила на немците. А виждали ли сте такова нещо там?

Таня само поклати глава. Беше чувала много. А беше виждала край Смоленск само отдалеч, на един километър, наблюдателниците и бодливата тел.

— И на мене още не ми се е случвало — рече Захаров. — Това е първият завзет лагер през време на войната… Войната е изобщо не много красива работа, но все пак…

Той не довърши. Към землянката със заден ход се приближаваше още една кола. Захаров издърпа за ръкава Таня, за да не я закачи камионът.

— Ходим по труповете на другарите си — рече той с железен, тежък глас. — Да вземем всичките тия фашисти, та право в реката. Нали искаха да отидат отвъд Волга? Нека отидат под леда до оня бряг! Но къде там? Това е невъзможно! — Той весело се усмихна. — Ние не сме злопаметни. Ще се предадат — и раните им ще превързваш.

— Няма — рече Таня.

— Щеш. А аз ще гоня тиловаците да слагат в казана за пленниците до грам всичко, което им е положено, недай боже да отслабнат. А ако не осигурят — кожата им ще свличам. — Каза го така, сякаш се надсмиваше над самия себе си и над онова, което ще трябва да прави. — А това къде да извадиш от паметта си? — Той посочи с пръст по посока на санитарите, които измъкваха от землянката безволно кършещите се в ръцете им тела, и погледна Таня: — Върви да работиш.

И тя като се отдалечаваше, си спомни как Росляков нарече този немлад тромав човек Костя.

Ето какъв бил тоя Костя!

Разговорът беше отдавна, вчера. А днес през деня Захаров намина още веднъж и стоя в бараката, и гледа как протича санитарната обработка. Но и всичко, което стана днес, през деня, също беше отдавна. Всичко беше отдавна. И самата тя сякаш беше вече отдавна тук, на фронта.

— Вие не спите ли? — откъсна я от тези мисли гласът на батальонния комисар Степан Никанорович.

Той стоеше на пътеката между наровете пред нея и до него стоеше още някой, висок, с памуклийка и ушанка.

— Не спя — рече Таня.

— Щом не спите, аз ще си ида по работата, а вие потърсете двеста седемнайсети номер — Бутусов, лейтенант. Един батальонен командир от предната линия е дошъл при нас — батальонният комисар кимна към застаналия до него висок човек, — иска да намери своя лейтенант.

— Ей сега ще го намерим. — Таня стана, като се мъчеше да съобрази къде може да лежи двеста и седемнайсети.

И вече когато ставаше, разбра, че едва се държи на крака, че тъкмо сега е готова да падне и да заспи мъртвешки сън.

Тя вдигна очи към застаналия пред нея висок човек, с пристегната с ремъци къса памуклийка, и нещо в лицето му й се стари познато.

— Да вървим — рече тя, като че не можа да си спомни виждала ли го е по-рано.

Тя се обърна. Но високият не тръгна подир нея, а я задържа за рамото, обърна я към себе си, сложи другата си тежка, голяма бинтована ръка на другото й рамо и рече:

— Аз съм Синцов. Здравейте. Не ме ли познахте?

И тя веднага го позна. Сигурно би го познала и преди това, ако не смяташе, че е умрял.

— Здравейте, Иван Петрович! — рече тя. — А аз вече ви оплаках.

— А аз съм жив.

Синцов продължаваше да стои, без да мърда, а тя не знаеше какво да прави с ръцете си. Ако той не държеше ръце на раменете й, тя сигурно би се присегнала и би го прегърнала. Но той все още мълчаливо стоеше и държеше ръцете си на раменете й и я гледаше внимателно и странно, сякаш виждаше не нея, а някой друг, гледаше така, сякаш знаеше онова, което не можеше да знае. После отведнъж свали ръце и рече:

— Да идем да го търсим — като я пусна напред, тръгна след нея.

Тя вървеше между наровете, изваждаше изпод възглавниците листчета от тетрадка с номера и имена или само с номера, и ги осветяваше с фенерчето си, защото в бараката беше полутъмно.

— Той е един такъв рижав. Силно рижав — рече Синцов, когато минаха няколко реда нарове.

— Всички при нас са бръснати — рече Таня. — Знаете ли колко бяха въшлясали?

— Знам — рече Синцов. — Ние освобождавахме този лагер. Влязохме в две землянки.

— А от охраната не са ли заловили някого жив? — попита Таня.

— Надали — отвърна Синцов.

— Ето го и вашият Бутусов — рече Таня, като измъкна бележката изпод възглавницата на един легнал на втория кат нарове човек с обръсната глава и тънък восъчен нос.

— Светнете — рече Синцов.

Таня светна с фенерчето.

— Не е той.

— Не може да бъде. Тук е написано.

— Не, не е той. Посветете още.

Когато преди това Таня се приближаваше до другите нарове и осветяваше извадените изпод възглавниците листчета от тетрадка, той пътьом виждаше една след друга, подобните една на друга глави с обвити в суха кожа черепи. Но сега, когато му казаха, че ей този легнал на наровете човек е лейтенант Бутусов, същият оня Бутусов, неговият Бутусов, той все още не можеше да повярва. Защото неговият Бутусов беше здрав, рошав, рижав, с пълно лице, весел, млад човек, който се отзоваваше пръв за всички разузнавания и беше в състояние с голи ръце да хване и донесе на гърба си език. А този Бутусов беше бръснат болен старец, с неживо, синьо лице и проснати над одеялото тънки детски ръце.

— Бутусов, ей Бутусов! Бутусов! Витя!

Главата на възглавницата слабо помръдна, дълбоко хлътналите очи се отвориха и с уморена тъга погледнаха Синцов. После вътре в тях, на дъното, нещо бавно се промени и Синцов разбра, че очите са го видели. Тогава приближи до него лицето си и рече:

— Аз съм Синцов. — И още веднъж повтори: — Аз съм Синцов.

— Къде съм аз? — едва чуто попита Бутусов и после по-високо, тревожно, още веднъж: — Къде съм аз?

Сигурно му се стори, че около него пак има нещо друго, а той не знае.

— Ти си в болницата — рече Синцов.

— Да, да, знам, да — рече успокоено Бутусов, затвори очи и отново с видима мъка ги отвори. — А ти защо си тук?

— Дойдох да те навестя. Узнах от Пепеляев. Той ми каза за тебе.

— А къде е той? — попита Бутусов.

— Не знам. Сега не го намерих. Преди това го видях, а сега не го намерих.

— Виждаш ли какви сме? — рече Бутусов.

— Ние освобождавахме вашия лагер — рече Синцов. — Аз видях Пепеляев там. Лежеше в първата землянка, до входа.

— Не съм го виждал отдавна — рече Бутусов. — Откак престанаха да ни водят на храна, не съм го виждал вече. — Той се умори от дългото изречение, притвори очи и дълго мълча. После попита: — Значи, вие от брега стигнахте до нас?

— Да — рече Синцов.

Твърде дълго беше да обяснява как е дошъл тук и че сега не е в оня батальон, не е в онази дивизия и не е в онази армия, където са били с Бутусов.

— Бяхме сигурни, че и двамата сте убити при онова разузнаване. Не допускахме, че може да сте живи.

— А ние, мислиш, допускахме? — Бутусов отново отвори очи. — Сами се пъхнахме в ръцете им. По-добре да бяхме умрели.

— Ех, ти, не се вълнувай. Защо се вълнуваш? Малко ли неща стават.

— Не се вълнувам. — Бутусов затвори очи и повтори: — Не се вълнувам. — И изведнъж тревожно трепна. — А къде е Пепеляев?

— Казвам, не съм го намерил още.

— Почакай, не си отивай — съвсем тихо прошепна Бутусов, без да отваря очи и като мръдна с глава, падна с бузата си на възглавницата.

И Синцов още дълго стоя и чака, облакътен на наровете и загледан в лицето му. Чака дотогава, докато разбра, че се е унесъл и е по-добре да не го закача.

А Таня през цялото време стоеше зад Синцов и гледаше неговия пристегнат над памуклийката с ремъци широк, силен, поприведен гръб.

Тогава, в четиридесет и първа, когато излизаха от обкръжение през Смоленските гори, отпред, до гърба на Серпилин, почти винаги се мяркаше този широк, познат, поприведен гръб.

А после, когато тя си навехна крака, той я носеше на гръб, завързана с платнището. Сменяваха се със Золотарьов, но най-често я носеше сам, защото беше по-силен от него и сам казваше за себе си, че е як като вол.

Тя стоеше отзад и гледаше този широк, уморен гръб в стегната с ремъци памуклийка и мислеше, че ей сега той ще свърши с този лейтенант, ще се обърне и тя ще трябва да му каже, че жена му е умряла.

Той стоя няколко минути мълчаливо, после се обърна и рече:

— Ще ви запиша номера на моята военна поща, а вие после му го дайте, когато дойде на себе си. Може ли?

— Може.

— И запишете още едно име — Пепеляев. Него го няма в списъците, но той може да е между онези, които още не са се свестили. Аз исках да обиколя всички поред, но батальонният комисар забрани да ги безпокоим нощем, с право, разбира се. А през деня аз не мога да дойда. Ако намерите и него, дайте му също моята военна поща. Нали?

— Добре — повтори Таня, като продължаваше да мисли как бързо, все по-бързо и по-бързо наближава онова, за което трябва да говори с него.

Той си свали ушанката, поразрови с ръка косите си, потърка небръснатото си лице, отново си тури ушанката и сякаш отделил с всичко това едното от другото, рече:

— А сега трябва да поговоря с вас.

— И аз с вас — рече тя. — Да идем да седнем.

Върнаха се при наровете, на които тя седеше, когато той дойде заедно с батальонния комисар. Той седна пръв и тя седна до него, като се докосваше с лакът до памуклийката му.

— Трябва да ви разкажа за вашата жена — рече тя, като гледаше в пода. — Аз бях заедно с нея при партизаните. Тя загина.

— Знам — рече той.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

Спокойното му уморено лице не се промени и не трепна.

— Знам — повтори той, като я гледаше в очите, и два пъти поклати глава, сякаш повтаряше вече мълком: „Знам, знам.“

И поради това, че сега лицето му беше отрано приготвено за всичко, което може да чуе, тя изведнъж попита:

— Отдавна ли?

— Отдавна — рече той. — Две седмици.

— Кой ви каза?

— Шуреят ми каза. Той е тук, на фронта. Намери ме щом пристигнал.

— Да, да, разбирам — рече смутено Таня, макар все още да не разбираше как изведнъж бе станало така, че просто не стана нужда да му казва всичко онова, за което се беше приготвила.

Тогава, в първия миг, когато така дълго я гледаше, сложил ръце на раменете й, й се бе сторило, че той знае нещо. Но после, когато каза „да вървим“, тя беше вече сигурна, че не знае нищо, защото не беше възможно да знае и да не попита веднага.

Но, ето че е възможно. Знаел е и не попита, а е тръгнал най-напред да търси своя лейтенант.

— Вашата жена загина като героиня — рече изведнъж неочаквано за себе си Таня.

Той я погледна и въздъхна. Може би помисли, че тя сега ще почне да лъже и да прибавя от себе си, за да му бъде по-леко. Въздъхна и рече:

— Павел ми предаде вашия разговор, но аз не схванах добре тогава, когато слушах. Разкажете ми още веднъж. Той ми каза, че ви е оставил своя адрес, все се надявах, че ще му пишете и аз ще ви намеря. А сега виждате как всичко… — Той се спря и като се позапъна едва забележимо, добави: — … излезе добре.

Но всичко това беше излязло съвсем недобре, толкова недобре, че й се искаше, без да му разказва нищо, още веднъж, да вземе просто мълчаливо ръката му и да заплаче над Машиния рано прекъснат живот.

— Добре, ще ви разкажа — рече тя и почна да разказва.

А той седеше до нея и мълчеше. Свали ушанката си, хвърли я до себе си на наровете, скопчи ръце — здравата и превързаната в мръсни бинтове — и през цялото време нито веднъж не помръдна.

Мълчеше, когато тя говореше, мълчеше, когато се спираше, търсейки как по-добре да се изрази. И когато бе казала вече всичко, още две или три минути мълча.

Преди две седмици, когато с пристигането си на фронта Артемиев бе прочел в „Красная звезда“ една дописка, в която се споменаваше презимето на бившия журналист, батальонния командир Синцов, и го бе намерил и му бе разказал за Маша, тогава, през оная нощ, мисли само за нея и за това как е умряла. А сега, когато отново чу всичко, си помисли колко отдавна живее без нея.

Тогава, когато седеше и чакаше решението на своята съдба в Московската военна прокуратура и се върна оттам пак при Губер, и го записаха в комунистическия батальон, тя е била още жива. И когато те с Малинин воюваха в комина на тухларницата, тя също е била още жива. И когато стоеше в строя на Червения площад и гледаше говорещия от Мавзолея Сталин, тя е била още жива.

А когато фотографираха всички други за партийните билети, а него не, и той се скара заради това с Малинин, а после през нощта седеше в землянката и мислеше за нея, тя е била вече умряла. И когато генерал Орлов им даваше ордените, тя е била вече умряла. И когато той отиде за език и измъкваше от ничия земя Леонидов, тя е била вече умряла. И когато след болницата му даваха отпуск в Москва, за да я търси, а той не взе, а отиде в Школата за младши лейтенанти, тя е била вече умряла, не я е имало вече.

И когато беше в Сталинград, нея не я е имало вече. И когато го караха ранен през заледената Волга, не я е имало вече. И когато мислеше жива ли е, или не е жива, през оная нощ, когато си отиде от онази жена, не я е имало вече, отдавна не я е имало, втора година откак не я е имало…

Най-сетне той откопчи ръце, вдигна глава и погледна Таня. Лицето му беше такова, като че той не чувствува нищо.

— Вие сами ме помолихте да ви разкажа всичко — рече Таня, като се боеше от това безчувствено лице.

— Да, разбира се — рече той. — Че как иначе? Аз не се боя. Вече съм свикнал.

Но лицето му беше както преди неподвижно и Таня не разбра истина ли е, или не е, че бил свикнал. И изведнъж си спомни как, когато в гората край Елня той я занесе на ръце до къщичката, и горският каза за нея: „Мислех, че е ваша жена“. А той попита горския: „Защо?“ А горският рече: „Не всеки ще помъкне така на ръце коя да е.“ А той нищо не отговори, само сви рамене и сигурно помисли за жена си, която тогава още не е била умряла.

Таня вече отдавна-отдавна беше забравила за благодарността, която някога изпитваше към този човек — войната беше затулила това, както и много други неща. А сега си спомни с нова сила и изведнъж рече:

— И аз също отдавна нямаше да съм жива, ако не бяхте вие.

Каза го така, сякаш за него беше много важно това, че тя е жива.

— И много добре, че сте жива — рече той. После потърка лицето си и попита: — Павел ми каза, че сте били там… в къщи.

— Да.

— В четиридесет и първа оттам тръгнах за фронта. — Каза го като за детинството си, като за нещо, което бог знае кога е било. И стана. — Времето ми изтече.

Тя също се надигна и застана пред него. Стоеше и кой знае защо чувствуваше, че още ще бъде нужна на този човек.

— Вие от коя дивизия сте?

— От Сто и единайсета. — Той разкопча военната си чанта, извади оттам тетрадка и молив, записа номера на военната поща, откъсна половин лист и й го даде. — Препишете го на оня лейтенант. И на Пепеляев също, ако го намерите. Може ли?

— Може.

Не й се искаше да се разделя, той разбра това по нейното лице и рече просто:

— Аз ще ви намеря. — И добави, съвсем както Серпилин, почти със същите думи: — После, когато завършим всичко. Преди това едва ли.

— А вие още ли не сте се съединили с Шейсет и втора? — попита Таня, като си спомни как говореше за това пред нея Серпилин.

Той се усмихна:

— Тези неща само в приказките стават бързо. Трети ден само за това мислим.

— А може и аз да ви намеря — рече Таня. — За мене сигурно ще бъде по-лесно.

Той кимна: какво пък, по-лесно — по-лесно — и уморено се прозина.

— Пуснаха ме за сметка на съня. Утре сутринта — сражение.

— Аз ще ви изпратя.

Той тръгна по прохода между наровете и тя набързо, като напъха вървешком ръцете си в ръкавиците на кожухчето, тръгна след него.

До самия изход на бараката стоеше една емка.

— Ето ми колата — богато живея — усмихна се той в тъмното и обясни: — Не е моя. Замполитът на дивизията ми я даде за една нощ, за да дойда. Е хайде, прощавайте. Виждате ли каква ни беше срещата.

Той й подаде ръка и тя, като се блъсна неловко в тъмното насреща му, отначало закачи лявата, превързаната ръка и чак когато колата замина, засрамена помисли, че не го попита какво е на ръката му и не му предложи да я бинтова наново.