Константин Симонов
Хората не се раждат войници (21)

Двайсет и първа

Предчувствията на Синцов се оправдаха. До височината стигнаха за почуда сполучливо — останаха незабелязани до последната минута.

Сметката се оказа вярна: немците до здрач бяха чакали да продължи дневната атака, бяха чакали и бяха престанали, а да чакат нощна атака още не бяха почнали, не допускаха, че ние, с толкова огън зад гърба си, ще тръгнем в атака, без да гръмнем. Помагаше и духащият ниско по земята, право в очите на немците вятър, който се беше превърнал във виелица. Както това често става в боя, дори мъчно е да се каже какво се оправда — сметката или предчувствието.

А можеше и да им потръгне! Оня взвод, който Богословски водеше, изостана от другите само минута и немците успяха да го осветят с ракета и да го проснат с картечница в снега. Легнаха и лежаха дотогава, докато останалите, нахлули на височинката, не засипаха тази картечница с бомби.

Можеше да се случи и с другите, но не се случи, а Богословски сбърка: и загуби хора, и сам беше тежко ранен — лежеше тук, на височинката, в немската землянка, с пречупен в коляното крак. Фелдшерът беше му превързал крака и сега върху превръзката нагласяше шина от две дъски. Мъчно беше да се търпи и Богословски простенваше през зъби.

Някои от немците бяха унищожени на височинката, а някои бягаха отвъд нея, в снежното поле… Но нямаха сили да тичат вече подир тях. Още когато Синцов готвеше хората за настъпление, той чувствуваше, че те са на края на силите си. Ала все пак тръгнаха и направиха исканото от тях. Но след като направиха и това, не бяха способни за повече. Хвърлиха над бягащите няколко ракети, погърмяха подир тях и с това работата се свърши.

Синцов току-що беше влязъл в землянката. Преди това беше ходил из окопите, разпореждайки се всички да бъдат готови за възможна контраатака.

Височинката действително бе важна. Двама пленници казаха, че тук до средата на деня още бил и наблюдателният пункт на командира на дивизията.

Ако се съди по много признаци, по броя на блиндажите, техните покриви и съоръжения, по изкривените отломки на стереотръбите, това изглеждаше истина.

Няколко особено солидно покрити блиндажи бяха останали съвсем здрави и измръзналите, измъчени от боя хора, падайки от умора и желание за сън, с всички сили се теглеха натам, за да се посгреят.

Но с това можеше човек да се съобразява само отчасти. Немците, за които тази изгубена височинка сега беше като трън, можеха да тръгнат в нощна контраатака от другата далечна голяма височина. А ако тръгнат, могат да те изтикат. А ако те изтикат, ще се отърколиш обратно до самите окопи.

Ходеше, не даваше мира на хората, изпъждаше ги от землянките, искаше всички картечници да бъдат готви и при всяка от тях да се намират хора, които да се сменяват един друг. Ходеше и проверяваше, като караше другите да вършат същото, което вършеше сам. И пълномощникът, и адютантът също ходеха и разбутваха хората. Височинката беше като че малка, но дължината на траншеите и съобщителните ходове беше доста голяма, невъзможно беше да огледаш всичко отведнъж! Наистина хората и сами разбираха опасността, но разбирането си е разбиране, а студът и умората вземаха връх…

Нервничеше и за това, че и досега нямаше връзка с полка. От окопите до височинката направо теглеха жица подир себе си, но когато я изтеглиха, телефонът не заговори: нейде прекъсваше. Прати да проверят, а други двама свързочници отправи с трофейния немски телефон и жица право в наблюдателния пункт на полка.

Знаеше, че по ракетите и по екота на бомбите в полка вече са разбрали за овладяването на височинката и се надяваше, че са взели мерки — пратили са хора за подкрепа в случай на контраатака. Но засега се надяваше само на себе си и на онези, които бяха с него. Чувствуваше значението на постигнатия успех за утрешния бой и от това тревогата му беше още по-голяма; в такива минути отговорността за делото се стоварва върху гърба по-страшно от всякакъв страх за живота.

Първото, което попита седналият в землянката Завалишин, беше за телефона:

— Мълчи ли?

— Засега мълчи.

И едва после се приближи до Богословски, с който се оправяше фелдшерът.

— Тресе ме — рече Богословски. — Заповядайте на фелдшера да ми даде водка.

— Аз вече му дадох.

— Само глътка ми даде… Досвидя му се — оплака се Богословски.

— Медицината знае колко да даде — рече Синцов.

— Нищо не знае той. Свиди му се, за себе си я оставя…

— Вземете, моля, пийте! — сърдито рече фелдшерът, като откачваше манерката от колана си.

— Не бива да му давате, щом смятате, че не е нужно.

— Обидно ми е, другарю старши лейтенант. — Фелдшерът задържа в нерешителност манерката. — Аз му дадох нормата, която смятах, че мога да му дам.

— Щом сте му дали, стига толкова. Я го гледай, обидил се! — рече Синцов. — Тебе те тресе не от студа, а от загубата на кръв. По себе си знам. За първи път ли си ранен?

— За пръв път.

— А аз четири пъти. Слушай онези, които знаят.

— Трябва по-скоро да го евакуираме — рече фелдшерът.

— Щом трябва, тогава го евакуирай — рече Синцов. — Защо се обръщаш към мене, аз си имам свои работи. Къде е твоята кобила?

— Пратих за нея.

— Прибрахте ли всички ранени?

— Като че всички.

— Внимавай — рече Синцов. — Ако някой е останал, ще замръзне през нощта.

— Ясно, другарю старши лейтенант.

Но Синцов почувствува в това „ясно“ неувереност.

— Провери ли всичко?

— Ей сега пак ще проверя, другарю старши лейтенант.

„Пак ще проверя“ — значи, не е проверил.

— Върви, провери! Свърши превръзката, няма защо да се въртиш тук.

Синцов завъртя ръчката на телефона и машинално взе слушалката, макар да беше разбрал, докато въртеше ръчката, че няма ток.

— Мълчи пущината! — и като каза това, погледна седналия в ъгъла на блиндажа пленен немски майор.

Немецът беше без шапка. Яката на шинела му беше на две трети откъсната, когато го бяха влачили тук по окопа до блиндажа.

Срещу немеца седеше възрастният ординарец на Богословски с автомат на коленете. По неговото озлобено лице се виждаше, че ако не беше заповедта, той още сега би видял сметката на този фашист, още повече, че в боя бяха ранили старши лейтенант Богословски. Когато Синцов, след като изпсува в мълчащата слушалка, погледна немеца, стори му се, че той се усмихна. Но немецът не се усмихваше, а кривеше лице от болка. Цялата му дясна скула и подочната ямичка, сигурно от удар с приклад, бяха се превърнали в общ син оток.

— Разпита ли го! — обърна се Синцов към Завалишин.

— Разпитах го — рече Завалишин. — Повтори онова, което беше казал веднага: командир е на трети батальон, четиридесет и втори полк, четиринайсета пехотна дивизия. Отначало отбранявал заетата от нас през деня позиция. А когато се отдръпнал тук, получил заповед да отбранява височинката. Повече не желае нищо да каже.

— А може би ти знаеш немски, колкото нашият Рибочкин? — попита усмихнат Синцов, като си спомни как снощи адютантът се мъчеше да разпитва избягалия австриец…

— Аз специално владея доста добре немски — рече Завалишин. — Няма седмица, откак се откопчах — искаха ме за преводач в щаба на фронта.

— А не е ли работа това?

— Дявол ги взел! — рече Завалишин. — Иска ми се да имам колкото може по-малко работа с тях. А езикът е необходим. Нали съм философ, а във философията без немски не можеш да направиш крачка. Ако разбира се, не искаш да дърдориш наготово.

— Хубаво, философе — рече Синцов, — аз ще остана малко при телефона, ще се посгрея, а ти върви по окопите, провери лостовете и ако има нещо — вади хората с безпощадна ръка от землянките… — И още веднъж натъртено повтори: — С безпощадна! Разбра ли?

— Ясно, макар и тежко. — Завалишин стана.

— А леко никой не ни е обещал — рече Синцов. — Нямаме право да оставим хората си, както ей този — той кимна към немеца — да ги избият като кокошки. Те са уморени до такава степен, че са забравили страха от смъртта, само да поспят! Но ако допуснем това, ще бъдем подлеци!

— Ясно е всичко — рече Завалишин.

— Пратете пълномощника — викна подире му Синцов — да ме смени! Ще се редуваме.

— Аз мога да подежуря на телефона — рече със слаб, отпаднал глас Богословски. — Само ми дайте телефона по-близо…

— Ти изкара дежурството си — рече Синцов. — Рибочкин временно прие твоята рота. Ти имаш сега само едно задължение: по-скоро да се изправиш на крака и обратно в батальона.

— Не е чак толкова просто това — рече Богословски.

— Аз не казвам, че е просто. Спи: сънят лекува раните!

— Авдеич — каза Богословски на своя ординарец, след като помълча малко. — Имаш ли сухари?

— Имам. Искате да хапнете?

— Не. Дай на немеца сухар.

Ординарецът изкряка недоволно и без да изпуща автомата, издърпа от пода на коленете си една празна торба. Развърза я, порови в нея и мълком подаде на немеца сухара. Но немецът дори не помръдна ръка.

— Не взима — рече Авдеич.

— Какво се разчувствува ти изведнъж — попита Синцов.

— И аз не зная — рече Богословски.

Синцов, като се мръщеше, извади ръката си от мръсния, почернял бинт и внимателно я сложи пред себе си на масата. Ръката го болеше силно, а студени тъпи иглички бодяха пръстите: дали бяха я стегнали много, когато я бинтоваха наново, или пък нервът беше прекъснат — тогава работата е по-лоша, отколкото мислеше. Той погледна седящия неподвижно немец. Кой знае защо му се искаше да го попита къде е почнал войната и какво е мислил тогава, през онази нощ, когато е минавал границата, ако е от първия ден? Мислил ли е къде ще стигне и представял ли си е как ще свърши? Също командир на батальон, само че немски. Четиридесет и втори полк, четиринайсета дивизия. Ето те седят — батальонен командир срещу батальонен командир, батальон срещу батальон! По-рано не беше така, по-рано немците не падаха така в плен. А когато попадаха такива като този, гледаха ги като писано яйце… Веднага ги откарваха в щаба на фронта.

Онова предишно, смесено с омраза, уважение към немците, не, не към немците, а към тяхната способност да воюват, което имаха и той, и другите, колкото и да пишеха за тях, че са смрадливи, крастави фрицове, защото човек сам себе си няма да излъже — това уважение у него беше пречупено още в Сталинград. И не през ноември, когато ние преминахме в настъпление, а още по-рано, в самия ад, през октомври, когато изглеждаше, че немците са разрязали вече дивизията и едва не са я хвърлили във Волга, а все пак нито я разрязаха, нито я хвърлиха!

Не може да се каже, че преди това не вярваха в себе си. И дотогава вярваха, но не в такава степен. А през октомври не само че много повече повярваха в себе си, но едновременно с това почнаха много по-малко да вярват на немците, тоест не в тях, а в тяхната способност да воюват. Едното е за сметка на другото, напълно естествено! Така е било, така е и така ще бъде по-нататък.

Ето, седиш сега пред този немец и вече не вярваш, че той може да излезе по-силен от тебе. Не защото сега е пленник… Изобщо тези мисли не се отнасят до него лично… Лично той може да е добър командир, може да е дори отличен, макар и да изтърва днес своя батальон, с това обаче още не всичко е казано, такова нещо се случва и със свръхотличните — свидетел е на такива случаи.

Когато момчето пълзеше там, по снежния гребен, този немец, напълно възможно, е следил отначало със своя бинокъл дали ще помръдне или няма да помръдне, а после е дал заповед: да се открие огън. Момчето не се знае живо ли е, или е умряло. А този немец седи жив… И как е останал жив е необяснимо. Още повече — докладваха, че е стрелял до последния куршум. Избили му парабела от ръцете.

Той отново го погледна и изведнъж помисли: „А може би седи сега и се радва, че е жив, в плен и всичко е минало. Сега, в котела, те имат само една перспектива: ако не плен — смърт…“

Но лицето на немеца — сухо, силно, затворено, спокойно-невиждащо — не потвърждаваше с нищо тази мисъл. Не, не се радва, че е в плен. Усеща се, когато се радват, а у този не се усеща. Те са още сила, тези като него, с тях има още да се види зор…

Любопитно е все пак — ще тръгнат ли те в контраатака, иди ще се примирят? Едва ли ще се примирят. Височинката е ключова. Не току-тъй е била техен наблюдателен пункт.

И обезпокоен от тази отново, упорито изплувала изпод всичко друго мисъл, той чу слабия писък на телефона и радостно се спусна към слушалката, като удари до болка ранената си ръка о масата.

— Двайсет и първи, къде се намирате? — попита гласът на Туманян.

Синцов доложи, че се намира на височинката и че по сведенията на пленниците и собствените си изводи тук по-рано се е намирал наблюдателният пункт на командира на немската дивизия.

— Как е противникът? Няма ли да контраатакува?

— Засега не.

— Уточнете координатите за преградния огън.

Синцов вече сам имаше това на ум — да поиска да приготвят преграден огън на артилерията пред височинката, в случай че немците тръгнат в контраатака. Но макар и да помнеше наизуст координатите, преди да ги каже, още веднъж, за успокоение на съвестта си, погледна картата.

— Ще бъде направено — рече Туманян. — Снех от позициите Чугунов, той вече идва към вас. Илин чака смяна. Ще предаде участъка и ще доведе останалите. Ще бъдеш целият там, където седиш. Разбра ли ме?

— Разбрах — рече весело Синцов, като се радваше, че предишният участък вече се приема от съседите и скоро целият му батальон ще бъде съсредоточен тук.

— Къде са вашите минохвъргачи? Илин ги е изгубил…

— Аз им заповядах, щом пусна ракета, че съм взел височината, веднага да идват при мене. Сигурно са на път.

— Тогава ясно — рече Туманян. — Изпращам и една рота автоматчици при вас.

Той говореше с открит текст: искаше да го ободри, види се, не се съобразяваше с това, че немците в създалата се обстановка могат да го подслушват.

Едва след като свърши с главното, което безпокоеше и него, и Синцов, той попита за загубите.

Синцов доложи.

— А какви загуби понесе немецът?

— Много пъти по-големи — отговори Синцов. — Още не сме пресметнали всичко.

И това бяха вече не думи, както често се случваше по-рано, това беше действително така.

— Заловихме в плен командира на батальона. — Синцов погледна под око немеца, който продължаваше да седи неподвижно.

— Пратете ми го.

— Боя се, че няма да го доведат.

— Пратете го с офицер.

— Засега няма с кого, всички са необходими — рече Синцов. — Богословски е ранен. Назначих Рибочкин за ротен. Моля да го утвърдите.

— Утвърждавам. Изнесохте ли Богословски?

— Засега е при мене — рече Синцов.

— Тежко ли е ранен?

— Да — рече Синцов, като погледна Богословски.

— Как е там при вас, широко ли е? Ще можете ли да настаните всичко, което дойде?

— Напълно.

— Пригответе ми землянка, по-късно ще дойда сам. Левашов тръгна с Чугунов към вас. Чакайте го!

— Слушам.

— Ако доживеем до утре сутринта, ще ви представя за орден — рече Туманян. — А сега благодаря!

„Ще доживеем ли, или няма да доживеем, но живи обратно няма да си отидем“ — помисли Синцов, но не го каза гласно. По-добре е да го извършиш мълчешком, отколкото, след като си го казал, да не го извършиш.

— Е, какво има там? — попита Богословски. — За мене ли питаше?

— Предаде ти благодарност за превземането на височинката — рече Синцов; чутото от командира на полка „благодаря“ по равно или не по равно, но беше едно за всички.

В землянката влезе пълномощникът.

— Прати ме Завалишин. — Той разтърка в ръкавицата лицето и заскрежените си вежди. — Какво се иска от мен?

— Установихме връзка — рече Синцов. — Говорих с Туманян. Целият батальон иде насам. А от теб се иска да се посгрееш. Постой при телефона, а аз ще отида.

— Там всичко е в ред — рече пълномощникът, — а аз нямам време да се грея. Не намерихме един ранен. Котенко, сержантът, го няма. Той вървеше с мене и падна пред самата височинка… Не е убит, аз още зад гърба си чух как почна да вика от раната си. А фелдшерът заяви, че прибрал всички. Лъже! Той е мазна Гана, отдавна го имам на око. На началството се умилква, а към хората е невнимателен. Ей сега ще взема един войник, сам ще отида, помня мястото.

— Хубаво, иди — рече Синцов, — само бързо. А Рибочкин прати веднага тук. Нека поседи при телефона, а аз все пак ще отида.

Пълномощникът кимна и излезе.

— Да, ако не го приберат, лесно може да замръзне — рече Богословски, като мислеше сигурно за себе си.

Рибочкин дойде почти веднага, щом излезе пълномощникът. На колана му над кожухчето висеше немски парабел с черен триъгълен кобур.

— Вземете, другарю старши лейтенант. — Той измъкна от пазвата си друг такъв парабел. — Негов е — кимна към немеца. — Лично аз го взех от него и го запазих за вас. Вече опитах своя — бият силно, майка плаче.

Синцов се усмихна.

— Остави си го в запас. Аз свикнах с нагана. Поседи при телефона: има вече връзка и хората идат при нас.

— Ох, колко е топло тук при вас! — притропа по пода с валенките си Рибочкин.

И при вида на този щастлив дългурест момък Синцов не се сдържа да не се пошегува.

— Грей се колкото ти душа иска. Само да не заспиш, че твоят трофей ще избяга от тебе. — Той кимна към немеца и излезе от землянката.

В землянката Синцов се върна едва след час. Веднага, щом излезе, налетяха го всевъзможни грижи. Отначало се приближиха минохвъргачите и трябваше да избира заедно с тях позиция. После пълномощникът заедно с войника домъкна Котенко. Ако не беше отишъл, раненият просто щеше да си замръзне на четиридесет крачки от землянките. Беше изгубил съзнание, а щом беше без глас, щяха да минат край него като покрай умрял. Синцов се ядоса, заповяда да намерят фелдшера, искаше да го накастри. Но фелдшерът сякаш бе усетил — потънал бе вдън земя! Казаха, че отишъл да търси кон и не се върнал.

После малко по-малко почна да приижда във виелицата ротата на Чугунов. Хората бяха силно измръзнали и трябваше заедно с Чугунов да ги настанят по-скоро, за да се сгреят.

На Левашов, който беше дошъл заедно с Чугунов, доложи най-необходимото вървешком из окопа и го покани да влезе в землянката. Още повече, че с него беше дошъл оня, другият дописник, пелтекът. Дяволът го беше довлякъл заедно с него. Левашов рече да се заинати, поиска да обиколи окопите, но Синцов настоя:

— Разрешете сам да се ориентирам и да въдворя ред, а после да ви доложа. Вие идете от път, а аз току-що излязох от землянката, вече съм се постоплил.

Левашов влезе да се стопли. Все пак студът го беше сковал, пък и здравият смисъл беше на страната на батальонния командир.

Като изпрати Левашов, той довърши настаняването на ротата заедно с Чугунов. Заповяда да се провери няма ли изостанали и с радост научи, че най-сетне са дошли — слава тебе господи! — старшините с термусите.

Немците не даваха признаци на живот. Или се бяха оттеглили от тази височинка, или готвеха нещо сериозно. Но сега това не беше така страшно, както преди два часа. Нека, ако щат, настъпят. Колкото повече повалим през нощта, толкова по-лесно ще бъде сутринта. Сега може да помисли да си похапне и да се посгрее. Ако се съди по обстановката, тъкмо е време. А по-нататък по-мъчно — ще почне да пристига началството и няма да има време за себе си. Вече на път за землянката се отби в друга, която беше заповядал да освободят за наблюдателен пункт на полка. Тя беше по-широка от онази, в която беше се настанил той. За началството по-хубавото, както му е редът!

Когато се върна в своята землянка, Богословски го нямаше. Фелдшерът го беше вдигнал. Така и не успя да се прости с Богословски, нито да насоли фелдшера, както му се полагаше.

— Какво става, батальонни командирю — попита Левашов, — ще нахраниш ли гостите си?

— Да. Донесоха топла храна.

Синцов се обърна към ординареца на Богословски. Сега, когато бяха откарали Богословски, от само себе си се нареждаше така, че този Авдеич щеше да остане ординарец на батальонния командир.

Сега той вече не дежуреше на пейката срещу немеца, а беше клекнал пред входа до ординареца на Левашов и с такова наслаждение пушеше оставения от съседа му фас, че беше грехота да го откъснеш от тази войнишка радост. Ала нямаше какво да се прави, трябваше да му заповяда да отиде при старшината за храна.

Дописникът — Синцов пак забрави, но се напрегна и си спомни презимето му — Гурски седеше срещу немеца и го гледаше тъй внимателно, сякаш се канеше да го рисува.

— Мълчи фрицът — рече Левашов и кимна към Гурски. — Той вече и така, и инак го разпитва и му предлага да пуши — не пуши. Туманян телефонира: къде е фрицът? В дивизията разузнавачите се интересуват. Трябва да го изпратим.

— Не знам с кого да го изпратя в такава виелица — рече Синцов. — Я го отведе, я го пречука…

Левашов въздъхна. Види се, не му се щеше да прави това, което беше решил.

— Добре — рече той. — Тогава ще трябва другояче. Феоктистов!

— Слушам, другарю батальонен комисар — скочи, както беше клекнал, ординарецът му и се изправи в огромния си ръст. Скочи и се изпъна почти до тавана на землянката.

Немецът помръдна и погледна огромния ординарец.

— Ще го отведеш в щаба на полка — рече Левашов, като показа немеца. — И да няма случайности! Че се е опитал да избяга от тебе, няма да повярвам. С главата си ще отговаряш за него, разбра ли?

— Тъй вярно, другарю батальонен комисар — отвърна натъжен ординарецът. По лицето му се виждаше как страшно не му се щеше да се мъкне в тила през виелицата с този немец.

— А щом е „тъй вярно“, тогава го води.

— Но той е без шапка, другарю батальонен комисар.

— Нищо, из пътя ще вземеш от някой умрял фриц и ще му нахлузиш — рече Левашов. Върви, не се влачи.

— Да вървим — рече ординарецът, като се доближи до немеца и го бутна по рамото. — Хайде, да вървим…

Немецът стана. Синцов видя как за секунда в очите му се мярна отчаяние; стори му се, че ей сега, уплашен, ще трепне, ще се примоли и ще почне да отговаря на въпросите. Но немецът не трепна и не се примоли. Отвърна очи, вдигна глава, изпъна рамене като пред смърт и тръгна пред ординареца да излиза.

— Силен фриц — забеляза Левашов, когато немецът и ординарецът излязоха. — Обичам такива!

— Д-дори обичате? — рече Гурски.

— Обичам, когато не сополивци, а такива като този вземаме в плен. Значи, още един по-малко…

Левашов вече беше питал Синцов за ръката, но сега, когато той седешком я извади от бинта и я сложи на масата, попита още веднъж:

— А не лъжеш ли, че раната ти е лека?

— Не лъжа.

— А откровено казано?

— Откровено казано, боли и мръзне, но костта не е засегната.

— Как е Богословски, запази ли самообладание в боя?

— Вашите опасения не се оправдаха.

— Ако смяташ за нужно, представи го! — рече Левашов, като подчертаваше своята готовност да се откаже от предишното си несправедливо мнение за Богословски.

— Засега няма за какво да го представям.

— Виждам, строг си!

Синцов сви рамене: ти знаеш по-добре какъв съм, а аз съм такъв, какъвто съм.

— Старши политрукът, неговият другар — рече Левашов, като кимна към Гурски, — се върна просто във възторг от твоя батальон!

Синцов не разбра веднага, че става дума за Люсин. Толкова далеч беше сега от него в мислите си. „Значи, не се е оплакал от мене.“ Впрочем обяснимо: за грубост в боя не наказват един батальонен командир. Пък и не би било в интереса на другаря Люсин да обяснява за какво и защо съм го изгонил.

— Той ни разправи за Чичибабин как закрил с гърдите си картечницата. Това факт ли е?

— Факт — рече Синцов. — Завалишин днес ще спомене това в политдонесението.

— Да, хората сега са готови на всичко — рече Левашов. И добави замислено, като че спореше сам със себе си: — Всъщност винаги са били готови. Помня лятос, край Купянск, имахме един ефрейтор, Максюта, картечар. Снаряд му беше откъснал крака под коляното, висеше на едно парче. Тогава сам се присегна и го отряза, за да не му пречи, и остана зад картечницата, макар да му изтичаше кръвта! Пред очите ми стана това; ако го разкажеше друг — нямаше да повярвам! Е, пита се, какво още мъжество трябва да има човек? Какво още може да се поиска от него! А все пак отстъпвахме. Как да се свърже това? Мигар войникът е виновен? Най-лесно е да се каже така… Или наопаки, всичко топтан да се стовари на началството. А малко ли глупости има у нас самите? Колкото щеш! Сам знаеш, чувствуваш, че няма смисъл да се върви в атака, а заповядваш! Или, наопаки, трябва да се оттеглиш, докато, не е късно, знаеш, чувствуваш, и на глупака е ясно, а седиш!

— Вие днес сте май в к-критическо настроение — рече Гурски.

— А ти остави своите шеги… — рече Левашов. — Аз не съм в критическо, а в самокритическо… А критиката и самокритиката знаеш ли какво са?

— Знам. Д-движеща сила — рече Гурски.

— А щом знаеш, тогава си затваряй устата.

— Къде е вашият другар? — обърна се Синцов към Гурски, като му дойде на ум, че Люсин току-виж се явил отново тук с Туманян.

— Вече е в дивизията — отговори Гурски. — Д-досъбира материал от началството. Ние утре сутринта трябва да летим. Да не забравя — обърна се той към Левашов, — вие ще ме з-закарате ли преди разсъмване в щаба на д-дивизията?

— А защо ти е да летиш! — рече Левашов. — Остани с нас. За една седмица ще свършим фрицовете и ще си заминеш.

— Как да р-разбирам вашето п-предложение да остана? — попита Гурски. — Като израз на съмнение в личното ми м-мъжество? Но аз вече ви обясних, че любимата п-поговорка на нашия редактор, макар и евреин, е: „С-скъпо е яйцето на Великден.“ Утре му трябва подлистник „Първият ден от настъплението“… А по-нататъшното ще го интересува п-по-нататък.

— Добре — рече Левашов. — Не се карай. Каквото и началство да пристигне, ще го кандардисам да те пренесат обратно.

— А кой ще пристигне — попита Синцов.

— Мисля, командирът на дивизията. До сутринта няма да се стърпи, ще дойде. Той лесно се навива.

Ординарецът донесе в канчето обед — супа от пшеничен концентрат с месни консерви.

— Богато храните — рече Левашов, като поразбърка супата и загреба цяла лъжица. — Какво, от целия термус ли сте изловили месото, или и на войниците сте оставили?

Ординарецът мълчеше. Старшината беше се престарал. Синцов се чувствуваше неловко: да беше сам, щеше да изпсува и да върне супата… Но Левашов тъй или инак бе гост в батальона — неудобно е да направиш това пред него. Види се, и Левашов почувствува неловкост, но само защото беше пред Гурски, без да добави нищо повече, взе да вади месото и да го туря в капака на канчето. Наслага половина капак месо, доля супа и го подаде на Гурски.

— Яжте…

— Нещо н-не достига… — рече Гурски, като хвана лъжицата.

Синцов му предаде манерката.

— Пийте, няма чаша.

Гурски отвъртя капачето, пийна две големи глътки и без да го завърти, погледна въпросително Левашов и Синцов.

— Аз, както знаете… — рече Левашов. — А ти, както намериш за добре.

Той взе манерката от ръцете на Гурски и я подаде на Синцов. Синцов глътна веднъж и като завъртя капачето, я сложи на масата. Не му се пиеше, тресеше го — сигурно от ръката.

— Не е другарски — рече Гурски.

— Пия според обстоятелствата — отговори Синцов, — другарски ние с вас ще пием след войната…

И като се обърна към Левашов, каза, че землянката за наблюдателния пункт на полка е приготвена.

— По-добра ли от вашата, или по-лоша? — попита Левашов. — Ако е по-лоша, Туманян все пак ще вземе вашата. Той в тия работи е самолюбив.

— Всичко, както се полага. Реда знаем.

— Тогава добре — рече Левашов. — У нашия Туманян винаги всичко е акуратно, както при Лев Толстой: „Ерсте колоне марширт… Цвайте колоне марширт…“ — докато не се убеди, че всичко е в ред, няма да промени нито командния пункт, нито наблюдателния пункт.

И като помисли очевидно, че отзивът му за командира на полка може да прозвучи като укор, додаде:

— Обича да има покрив над главата си, в това отношение не е арменец, а немец, но когато трябва, няма да трепне, не можеш да се оплачеш. Ще ида да видя какъв блиндаж сте му приготвили там.

Той сръбна бързо, една след друга, няколко лъжици супа, остави лъжицата и изведнъж ни в клин ни в ръкав рече:

— Свърши ли преатестирането, ще премина от политическата работа на строева. Ще командуваме с тебе съседни батальони.

— Мисля, че ще ви дадат и повече от батальон — рече Синцов.

— А ако дадат повече, благодаря — рече Левашов. — От първия ден на войната съм замполит на полк — ни напред, ни назад!

— А вие в-вземете, че ги п-посъветвайте да ви назначат по-горе — издигна глас Гурски.

— Аз не искам по-горе, искам по-близо до работата — рече Левашов и стана.

Синцов стана веднага след него.

— Остани, сам ще намеря — рече Левашов и посочи с пръст Гурски. — Поприказвай с него, докато има време. Ще ти телефонирам, ако потрябваш.