Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Envy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Последна корекция
smarfietka (2012)

Издание:

Сандра Браун. Завист

ИК „Коала“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-076-0

История

  1. — Добавяне

Глава 36

В паническите си усилия да се спаси Ноа бе дръпнал рязко въжето. Паркър не бе пуснал спирачката. Дръпването го изхвърли от инвалидната количка и той се приземи на пода сред наслоената мръсотия.

— По дяволите!

— Какво? Какво става? Паркър?

Няколко секунди Паркър лежа там, опрял чело на пода. Пое си дълбоко дъх. После се надигна на лакти, допълзя полека към кладенеца и надникна долу.

— Издърпа ме от количката.

— Седни пак вътре.

— Приемам предложения по какъв начин да го направя.

— Направи нещо.

Гласът на Ноа се прекъсваше от отчаяние. Дори от дъното на кладенеца можеше да чуе прашенето на горящото дърво. Димът ставаше все по-гъст.

— Паркър, трябва да ме извадиш оттук.

— Аз съм сакат, не забравяй — и той поклати тъжно глава. — Признавам, не исках интригата да завърши по този начин. Никога не съм искал да умреш. Исках да ти покажа какво е да си смъртен. Да изпиташ този невъобразим ужас. Исках да те изплаша, за да си признаеш греховете. Исках да паднеш на колене и да ме молиш за живота си. И ти го направи. Предполагаше се всичко да свърши дотук.

Той се засмя.

— Разбирам, че си изпаднал в паника, Ноа, и че умът ти работи само за да измисли как да се спасиш. Но се надявам, че мислиш достатъчно ясно, за да схванеш иронията на ситуацията. Помисли си. Аз съм единствената ти надежда за спасение. Но съм безсилен да те спася, заради раните, които получих от тебе. Какво богатство на ситуацията, а? Срамно е, че нито един от нас няма да има възможността да го използва в книга. Това е една от онези вътрешно присъщи иронии, които толкова обичаше професор Майк Стротър.

Когато спомена името на техния наставник, разстоянието между тях като че ли се стопи. Очите им се срещнаха почти осезателно.

Паркър произнесе бавно:

— Имаш още един грях да изповядаш, нали, Ноа?

— Аз трябваше да бъда първият, Паркър. Трябваше да бъда.

— Професор Стротър нямал вест за никого от нас повече от година. Всичките му писма се връщали неотворени с надпис „Неизвестен адрес“. Бил смутен и леко обиден от внезапното ни и необяснимо изчезване. Не е знаел, че ти си продал „Изчезналият“, докато не го видял в местната книжарница. Познал веднага заглавието и името ти. Купил си една книга. Бил любопитен да види как си оформил ръкописа си. Искал да види дали си включил някое от неговите предложения. Естествено, бил горд, че един от неговите студенти е написал такъв успешен роман, за който се говори по коктейли, фризьорски магазини и полицейски участъци, книгата, оглавяваща всеки списък на бестселъри.

— Паркър…

— А сега си представи учудването на професор Стротър, когато той се настанил в креслото си да чете, нагласил си лампата, отворил своя екземпляр от „Изчезналият“ от Ноа Рийд. И прочел първата страница от моята книга. От моята книга, Ноа!

— Онова писмо! — извика Ноа към него. — Стротър винаги те фаворизираше. Винаги смяташе, че ти имаш повече талант. Мислеше, че ръкописът ти е адски готин. Веднъж, когато те нямаше, влязох в компютъра ти и разпечатах едно копие. Сложих отгоре моето заглавие и го предадох с моето име.

— И когато го продаде, трябваше да се отървеш от мене. Незабавно. Още същия ден.

— Такъв беше планът.

— Обзалагам се, че си се напикал, когато се оказа, че съм жив.

— Стреснах се, но не изпаднах в паника. Веднага сложих твоята книга в моя компютър, а моята — в твоя. Не би могъл да докажеш нищо на властите, защото тогава те бях обрисувал като нестабилен и склонен към насилие.

— Сротър винаги е признавал, че градиш умели интриги.

— Нашият скъп професор беше следващата ми грижа, но аз реших, че ако той изобщо излезе и се опита да ме разкрие, ще…

— Ще намислиш как да се отървеш от него.

— Винаги съм можел да го правя.

— Досега.

— Поне ще умра, като знам, че ти идваш след мене. Дори можеш да ме изпревариш в ада.

— Така ли мислиш?

— Не можеш да пълзиш достатъчно бързо, за да излезеш оттук сега, Паркър.

— Не, но мога да вървя достатъчно бързо.

И тогава, докато Ноа го гледаше с нарастващо неверие, Паркър се изправи на колене, а след това стъпи на краката си.

— Ти, копеле такова…

— Това е запазената марка на Макензи Руун — каза Паркър, отпращайки му една усмивка. — Да остави последния ход на интригата за последния момент.

— Ще те убия, Паркър. Ще те пратя в ада. Ще…

— Добре ли сте, господин Ивънс? — помощник-шерифът Дуайт Харис се втурна през вратата, придружен от двама други помощници.

— Изтощен съм — каза му Паркър. — Иначе съм добре.

Той натисна един бутон на дистанционното и пламъците веднага угаснаха.

— Пожарната кола е отвън. Тъкмо взехме да се тревожим.

В същия момент струите от пожарните маркучи обляха външните стени със силно съскане.

— И аз самият започнах да се безпокоя — каза Паркър.

— Тия димни машини са живи убийци — помощник Харис огледа опушените стени. — Май постройката ви мъничко е пострадала.

— Виждала е и по-лоши времена. Освен това, струваше си.

— Значи го хванахте?

— С всяка обвиняваща дума — Паркър издърпа ризата от панталона и свали закрепения на колана му касетофон. Откачи го от проводника на микрофона и го предаде на шерифа. Леко се намръщи, докато откъсваше микрофончето, залепено на гърдите му. — Благодаря ви за тая машинка, помощник Харис.

— Няма нужда да ми благодарите. Радвам се, че ме потърсихте. Това може би ще бъде единственият голям удар в кариерата ми.

И двамата си стиснаха ръце.

Ноа продължаваше да крещи, но помощникът не му обръщаше внимание.

— Нека да се запозная с вашия гост, господин Ивънс. Дайте да го извадим оттам — махна Харис на другите двама помощници, които стояха с въжета в ръце.

— Как сте там долу, господин Рийд? Полицейският началник в Масачузетс сигурно няма търпение да чуе какво имате да му казвате за падането на тъста ви. От моя участък вече се свързаха и с хората във Флорида.

Паркър се обърна, символично оставяйки Ноа в ръцете на дявола, както Майк му бе препоръчал.

Бе смаян, но не и изненадан, когато видя стария си приятел, застанал пред широко отворената врата на памукочистачната. Майк, изглежда, винаги се появяваше точно когато най-много му трябваше.

Марис стоеше до него.

Помощник Харис забеляза колебанието му и притича до него.

— Бяха се запътили насам с количка за голф. Хванах ги, преди да нахлуят тук и да развалят работата. Страшно много усилие ми струваше да ги задържа отвън. Тревожеха се за вас.

— Страх ги беше, че Ноа ще ме убие ли?

— Не, сър. Страх ги беше, че вие ще убиете него.

Паркър се усмихна.

— Питам се откъде ли им е хрумнало.

— Старият каза нещо за вашата интрига. Каза, че госпожа Мейдърли я е разкрила, разбрала е какво ще стане.

— Това не ме изненадва.

Придвижвайки се по мръсния под със скована неуверена походка, наследство от предателството на Ноа, той бавно излезе навън. Майк сякаш знаеше, че му е необходимо сам да извърви този път, и не се втурна да го подкрепи. Приближи на една ръка разстояние до него, преди възрастният човек да го попита дали иска количката си.

— Благодаря, приятелю.

Майк отиде да вземе количката, а Марис продължи да стои вкаменена, втренчена в него.

— Ти мислеше, че съм парализиран ли?

Тя кимна.

— Така си и помислих. Прецених, че е най-добре ти да продължаваш да вярваш в това. За да успее планът ми, трябваше и Ноа да мисли така.

Той реши, че може да й каже всичко.

— Карам кола, когато мога. Това е може би най-доброто, на което съм способен. На което изобщо ще бъда способен.

Една сълза се търкулна по бузата й.

— Няма значение. Никога не е имало.

 

 

— Най-хубавият подарък, който някога съм получавал в живота си, беше тази чаша със светулки.

Паркър галеше гърба й, след като двамата бурно се бяха любили.

— Светливки.

Той се засмя.

— Бързо се учиш. С малко помощ би могла да станеш съвършена южнячка.

— Беше много хубава нощ. Най-хубавата. С изключение на тази сега.

— Марис, онази сутрин, след това…

— Шшт. Сега разбирам защо трябваше да бъдеш толкова отвратителен.

— Наистина ли?

— Трябваше да ме изпъдиш, преди да докараш Ноа тук.

Той вдигна брадичката й, за да може да види лицето й.

— Но ти знаеш, че те използвах, за да го примамя.

— Първоначалният ти план вероятно е бил той да ни хване. Ето така.

Паркър погледна прегърнатите им тела.

— Точно така.

— Но това се промени, когато ти се влюби в мене. Не би могъл да ме изложиш по такъв грозен начин. Затова ме нарани, за да ме предпазиш. Направи така, че със сигурност да си замина.

Той я погали по бузата.

— Толкова си умна, че ме удивяваш.

— Значи имам право?

— Напълно. Особено за това, че се влюбих в тебе.

— Влюбил си се?

— Влюбен съм. В сегашно време — той вдигна лицето й към своето и я целуна така, че не оставаше никакво място за съмнение.

— Има нещо, което не мога да разбера — каза тя, когато целувката най-накрая свърши. — Знам, че си обещахме да не говорим за това тази нощ, но бих искала да си изясня нещо.

Бяха се споразумели, че тази нощ няма да говорят за нищо. Пред тях лежаха месеци, може би години съдебни процеси, преди Паркър да бъде реабилитиран и Ноа да бъде осъден и наказан за престъпленията си. Тя трябваше да управлява издателство, а той имаше да пише книги. Още не знаеха как ще поделят времето си между Ню Йорк и остров Сейнт Ан. Марис още дълго щеше да скърби за смъртта на баща си, а Паркър се колебаеше дали да разкрива самоличността на Макензи Руун пред хилядите му почитатели. Предстояха им още много неща, но бяха решени да свършат цялата си работа.

Бяха решили, обаче, че утрешният ден ще започне чак след изгрев-слънце и че заслужават цяла една нощ, за да се наслаждават един на друг.

— Не бих искал Ноа да идва в леглото с нас — каза той.

— Разбирам. И съм съгласна. Но това не е точно за него.

— Добре. Само едно изречение и после смятам да направя още от ония неща, които правихме досега.

— Обещавам — каза тя и се усмихна. — Майк е открил, че „Изчезналият“ е всъщност твоята книга, обаче със заглавието на Ноа.

— Точно така.

— И се е опитал да се свърже с теб и да получи обяснение.

— Почти година му отнело, докато попадне на следите ми. Но книгата вече се беше изчерпала.

— Защо Майк не е разобличил тогава Ноа?

— Защото го заплаших, че ще му отнема живота, ако го направи.

— Защо?

— Бях в ужасно състояние, Марис. Бивш студент, който изглежда като просяк и живее като такъв. Бях инвалид в инвалидна количка. Едва след години физиотерапия получих възможността да вървя, ако това може да се нарече вървене. Когато Майк ме откри, бях слаб, изтощен. Пристрастен към хапчетата — той поклати упорито глава. — Не исках да се изправям срещу Ноа в такова мизерно състояние, докато той беше коронованият принц на книжния свят.

— И се радваше на успеха, който по право се падаше на тебе.

— Реших да изчакам, докато бъда силен и уверен.

— И успял.

— Това също. Исках да се изправя срещу него като равен, когато имам веществени доказателства, за да подкрепя претенциите си, че е откраднал моята книга. Знаех, че може да ми отнеме години, но бях склонен да чакам.

— Изненадана съм, че си накарал Майк да се съгласи.

— Той не се съгласи, просто се предаде.

— Защото…?

— Защото се заклех, че иначе няма да напиша нито дума, докато съм жив.

— А! Това трябва да го е убедило.

И след като той отговори на въпроса й, тя се изтегна върху него и отвори бедра. С доволно изпъшкване той се вмъкна в нея и започна да прави леки тласъци нагоре.

— Хм. Невероятно талантлив сте, господин Ивънс.

— Да, а пък освен това мога да пиша доста прилични книги.

Тя се надигна, все още върху него, плъзна ръка назад между краката му и започна да го гали. Той изруга през зъби.

— И вие си имате вашите таланти, госпожо Мейдърли. Откъде сте научили този номер?

— Прочетох го в една твоя книга.

— По дяволите, колко съм добър!

Тя продължи да го гали, докато той не я дръпна отново върху себе си и я задържа здраво през кръста, усилвайки тласъците. Неравното му задъхано дишане замираше между гърдите й. Накрая той се успокои и главата му се отпусна на възглавницата. Тя отмахна косата от влажното му чело.

— Добре ли ти беше?

— И още ми е — той обхвана лицето й в длани, целуна я и прошепна в устните й: — Ама здравата се оляхме.

— Нямам нищо против. Бих искала едно бебе.

— Аз мога да живея с това.

— Или две.

— Още по-добре.

— Паркър?

— Хммм?

— Накарай ме да свърша.

Тя беше готова. Необходими бяха само няколко движения.

После, докато лежаха с лице един към друг, опрели глави на възглавницата, той прокарваше пръст по крехката й ключица и тя изведнъж каза:

— Познах те още първия път, когато ме целуна. Вечерта, когато се срещнахме.

Движението му замря в ямката под рамото й. Той вдигна очи към нейните.

— Какво?

— Тъкмо затова тази целувка ме разтревожи. Защото те познавах. И не само те познавах, но те познавах добре. Интимно. Бях прекарала толкова много нощи с тебе, попивайки всяка дума. Твоята книга беше като лично любовно писмо. Все едно я беше написал за мене. Само за мене. Когато ме целуна, това беше толкова познато, сякаш си ме целувал така хиляда пъти — тя докосна с обожание всяка черта от лицето му. — Толкова отдавна те обичам, Паркър. Години наред. От деня, когато за пръв път прочетох „Изчезналият“.

Той преглътна с усилие.

— Когато заговори за книгата с такава страст… ти си я схванала, Марис — каза той с радост. — Схванала си точно каквото съм искал да предам с тези персонажи и с тази история. Господи, като те слушах да говориш за нея, сърцето ми щеше да се пръсне. Можеш ли да си представиш колко трудно ми беше да не ти кажа, че аз съм авторът? Че си се влюбила в мене, а не в Ноа?

— Защо не ми каза?

— Не можех. Не тогава. Не още. Освен това, страхувах се, че няма да оправдая очакванията ти.

Тя прокара пръсти по косата му.

— Ти ги надмина, Паркър. Ти създаде моите фантазии, а сега ги осъществяваш.

Започнаха да се целуват дълго и дълбоко и когато накрая се откъснаха един от друг, тя го запита какво е било оригиналното заглавие на книгата.

И той й каза.

— Да, наистина… — усмихна се лениво Марис. То й харесваше много повече.

Край
Читателите на „Завист“ са прочели и: