Сандра Браун
Завист (37)

Глава 31

Впоследствие Марис едва можеше да си спомни как се е върнала в Ню Йорк. Бе действала като насън, с изключение на подсъзнателната убеденост, че всичко е недействително и че скоро ще се събуди. Необяснимото поведение на Паркър и смъртта на баща й й подействаха като нападение от две страни. За да се предпази, умът й бе приспал съзнателната способност за разсъждение и я бе пуснал да действа на автопилот.

Майк Стротър дискретно бе съобщил на стюардесите за състоянието й и те се отнесоха със съответната грижа към нея — не й досаждаха с нищо. През целия полет тя се взираше с отсъстващ поглед през прозореца, без да осъзнава какво става наоколо й и без да я е грижа. Ноа я чакаше на летище „Ла Гуардия“. Не й се искаше да го вижда, но присъствието му поне я спасяваше от неизбежната суета около всяко пристигане. Взе багажа й и я заведе към чакащата кола с шофьор.

Докато лимузината си пробиваше път в претовареното движение в Манхатън, той накратко й съобщи подробностите, които не й бе казал по телефона. Тялото на Даниел беше още в Масачузетс, където трябваше да се направи аутопсията. Възможно беше да има някакви здравословни фактори, които да са причинили падането му, както обясни Ноа. Белодробна емболия. Спиране на сърцето. Аневризма, която не е била констатирана при предишния преглед.

— Най-вероятно — каза й той — Даниел просто е загубил равновесие по тъмното стълбище.

Бастунът му бе намерен в неговата стая. Предполагаше се, че се е изкачвал по стълбите. И без бастуна, на който да се подпира допълнително, сигурно се е спънал.

— Беше пийнал едно-две питиета в повече — добави колебливо Ноа. — Нали разбираш, Марис, страхувахме се, че нещо подобно може да се случи.

Той я информира, че след аутопсията тялото ще бъде транспортирано в Ню Йорк. Бе говорил с погребалната агенция, но чакаше тя да дойде и да потвърди уговорките му. Като знаеше, че тя ще има изисквания към ковчега, не го бе поръчал, чакаше я да се върне, за да го избере.

Коментарът й беше, че той е свършил цялата работа много експедитивно.

— Исках да ти спестя възможно най-много от тези неприятни подробности — думите му се лееха нежно и успокояващо.

Тя не понасяше близостта му. Не й харесваше дори това, че диша един и същи въздух с него, и каза на шофьора да я откара в къщата на баща й. На една приятелка, която й бе предложила услугите си, Марис поръча да отиде в нейния апартамент, даде й списък с дрехи и неща, които да й донесе. Ако това можеше да й помогне, никога нямаше да се върне в апартамента, който бе споделяла с Ноа.

Настани се в старата си спалня в къщата на Даниел. В следващите три дни, когато двете с Максин не приемаха хора, дошли да изкажат съболезнованията си, те се утешаваха една друга. Икономката бе съсипана. Обвиняваше се, че е пуснала Даниел да отиде в провинциалната къща без нея, сякаш присъствието й би могло да предотврати инцидента. Марис се опитваше да смекчи усещането й, че е съпричастна към нещастието, и в същото време й съчувстваше. И нейните усещания бяха подобни. Баща й бе умрял, докато тя се бе любила с Паркър. Всеки път, щом мислите й се отклоняваха в тази посока, а това се случваше често, тя рязко ги възпираше. Не искаше да намята мантията на вината заради това. Даниел я бе окуражил да се върне в Джорджия. Тя беше там с неговата благословия. Последното, което й бе казал, бе, че заслужава щастието си и че той я обича. Смъртта нямаше нищо общо с това, че тя бе споделила леглото на Паркър. Въпреки всичко, връзката между двете неща бе направена и тя никога не би могла да помисли за едното, без да се сети и за другото.

Марис разбра, че смъртта в едно семейство изисква много време, особено ако починалият е човек с положението на Даниел Мейдърли. Той бе последният патриарх на издателската династия; некрологът му зае първата страница на „Ню Йорк Таймс“; местните медии отразяваха погребалната церемония.

Марис изтърпя проточилата се цял ден процедура, твърдо решена да не се поддаде на натиска. Облечена от глава до пети в черно, тя бе снимана как влиза в катедралата, как излиза от катедралата, как стои до гроба с наведена глава, как приема съболезнованията на кмета.

Най-високо оценяваше мълчаливите изяви на скръбта — леко ръкостискане, поглед, изпълнен със съчувствие и разбиране. Повечето от хората говореха прекалено много. Доброжелателно настроените я съветваха да се успокои, защото Даниел е живял дълъг и продуктивен живот; че не е страдал, преди да умре; че всеки би бил щастлив, ако можеше да умре така бързо; че внезапната смърт е благословия.

Но никой не я изненада и не я оскърби повече от Надя Шулър. Ноа говореше с група колеги издатели, когато Надя се присламчи към Марис веднага след пускането на ковчега и стисна ръката й.

— Съжалявам, Марис. Ужасно съжалявам.

Марис бе поразена не само от нахалството на тази жена, че е дошла на службата, но и от убедителната й преструвка — изглеждаше наистина потресена. Марис дръпна ръката си, благодари студено и се опита да се обърне. Но не можа лесно да се отърве.

— Трябва да поговорим. Колкото може по-скоро.

— Ако искаш да пишеш нещо в колонката си, обади се на рекламния ни отдел.

— Моля те, Марис — каза Надя, приближавайки се плътно до нея. — Важно е. Обади ми се.

Мушна една визитка в ръката на Марис, обърна се и бързо се отдалечи. Поне има приличието да не потърси с очи Ноа, преди да си тръгне.

Той беше най-лошата част от изпитанието на Марис. Тя се опита да не издава трепването си всеки път, щом той се доближеше до нея. Но Ноа явно бе решил да стои наблизо. На приема след погребението не се отделяше от нея, а често обгръщаше с ръка раменете й, стискаше пръстите й, демонстрирайки пред приятелите си и съдружниците си нежна привързаност, която бе невероятно фалшива. Всичко щеше да бъде много смешно, ако не беше толкова безочливо.

Гостите се разотидоха едва след като се смрачи. Максин отказваше да се прибере в стаята си, както й предлагаше Марис, и вместо това се зае да наглежда екипа по разчистването. Тогава Марис се доближи до Ноа.

— Искам да говоря с тебе.

— Разбира се, скъпа.

Любезният му тон я накара да стисне зъби. Беше невероятно отблъскващ. Сякаш тези две години, в които тя беше споделяла дома и леглото си с него, бяха изживени от някаква друга жена в някакво друго време. Сега Марис не би могла да си представи, че може да направи такова нещо.

Единственото й разумно извинение за заблудата бе, че той се бе показал като невероятен актьор. Като изключително сръчен лъжец. Тя и Даниел се бяха хванали на представлението му.

— Можеш да престанеш да се преструваш, Ноа. Няма никой, освен Максин, тя вече знае, че съм те напуснала.

Заведе го в кабинета на баща си. Стаята миришеше на неговия одеколон и на тютюна му за лула. Миришеше на неговото бренди и на книгите, които обичаше. Стаята извикваше такива ясни спомени за него, че тя усети клаустрофобия и едновременно с това — спокойствие.

Седна в голямото, тапицирано с кожа кресло зад бюрото на Даниел. Беше най-близкото, до което успя да стигне. Бе прекарала последните нощи свита на него, оплаквайки загубата си между кратки неспокойни дремки, в които бе сънувала как Паркър се отдалечава все повече от нея, докато тя вика името му. Колкото и да се опитваше да го докосне, никога не успяваше. И се събуждаше, хлипайки заради двойната загуба.

Ноа изглади гънките на тъмния си панталон и се отпусна на едно друго кресло.

— Надявах се, че второто ти отиване на юг те е поуспокоило, Марис, но си също толкова бодлива, както и преди да заминеш.

— Смъртта на татко не е променила нищо помежду ни. Не е променила и характера ти. Ти си лъжец и кръшкач — тя млъкна за миг, преди да добави: — И това са може би най-малките ти грехове.

Той я стрелна с остър поглед.

— Какво означава това?

Тя отвори средното чекмедже от бюрото на Даниел и извади една визитна картичка.

— Попаднах на това нещо в папката на татко, когато търсех адресите, на които да изпратя траурни съобщения. На тая визитка няма почти никаква информация. Само едно име и телефон. Полюбопитствах и се обадих. Представи си учудването ми.

Той я загледа, без да каже нищо, после небрежно вдигна рамене във въпросителен жест.

— Говорих лично с човека, който татко е наел да те проследи — каза му тя. — Господин Съдърланд ми изказа съболезнования за смъртта на татко. После го запитах как визитката му се е озовала в папката на татко. Той беше много дискретен, изключителен професионалист и се извини. По етични съображения не би могъл да дискутира работата си с клиент, дори клиентът да е починал. Във всеки случай, каза, че ако аз имам достъп до архива на татко, сигурен е, че ще намеря неговия доклад там. Ако искам да продължа разследването, което още не е завършило, той с радост би ме приел като своя клиентка; предложи да прехвърли в моята сметка аванса, който татко му е платил.

Тя разпери ръце над бюрото.

— Започнах да търся въпросния доклад, Ноа. Няма го. В никоя от папките на татко тук или в офиса, нито в личния му сейф горе в дрешника на спалнята, нито в сейфа му в банката. По едно съвпадение ти беше известно време тук сутринта, преди да заминете за провинцията. Докато татко горе е опаковал някои неща в последната минута, ти си казал на Максин, че трябва да се обадиш на няколко телефона, и си дошъл тук, привидно, с цел да използваш телефона. Затворил си вратата зад себе си. Това й се сторило странно, тъй като обикновено използваш клетъчния си телефон, но тя не обърнала внимание. Не и докато аз не я попитах дали ти не си се навъртал в този ден около личните неща на татко.

Той поклати глава и леко се засмя.

— Марис, нямам представа за какво говориш. Може и да съм влизал тук онази сутрин. Честно казано, не си спомням дали съм влизал или не. Но откога нямам достъп до тази стая? Откакто започнахме да се срещаме, аз съм бил тук стотица пъти. Когато водя частни разговори, обикновено затварям вратата. Както всички хора. Ако става дума за Надя…

— Не става — пресече го тя. — Не ми пука нито за Надя, нито за която и да е друга, с която спиш.

Той я погледна с израз, който показваше, че сериозно се съмнява. Тя искаше да го вбеси, да изпъди безразличното изражение от лицето му.

— Говорих също и с властите в Масачузетс.

— Боже Господи, колко си експедитивна.

— Запитах ги дали според тях смъртта на татко е в резултат на нещастен случай — много й се искаше да го шамароса. Думите й, изглежда, бяха постигнали точно такъв ефект. Усмивката му замръзна на устата. Той изправи гръб. — Те се съгласиха да уважат молбата ми и да направят повторно разследване. Този път ще търсят доказателства.

Това го накара да се изправи на крака.

— Доказателства за какво?

— Утре имам среща с началника на полицията Рандъл, за да поговорим за това, какво са открили — информира го тя хладно. — Предлагам и ти да дойдеш.

 

 

Полицейският участък се състоеше от шест души — началник, четирима патрулни полицаи и секретар, който същевременно беше и диспечер, и официален разпространител на клюките в града. В този малък провинциален полицейски участък обикновено се занимаваха с дребни неща, като например загубени домашни любимци, неправилно паркиране и подобни дреболии.

Според стандартите на големия град клюките не бяха кой знае колко страшни. Въртяха се обикновено около това кой наскоро е ходил до Ню Йорк да си прави лифтинг на лицето, кой си продава провинциалната къща на кинозвезда, отчаяно мъчеща се да остане анонимна, кой е записал пощурялата си дъщеря в курс за лечение на наркомани след някакъв тих семеен скандал. Хората от градчето спокойно можеха да оставят домовете и колите си незаключени, защото кражбите бяха извънредно редки.

Последното убийство в окръга бе станало по времето на Линдън Джонсън. Случаят беше приключен. Виновният си беше признал за убийството още с пристигането на полицията.

Липсата на опит в разплитането на убийства работеше в ущърб на Марис. Но в нейна полза бе обстоятелството, че разследването за евентуално убийство стимулира ентусиазма на полицаите.

Те се бяха заели да разследват смъртта на Даниел със страстното желание да издирят безскрупулния убиец на един уважаван гражданин, макар и идващ тук само за уикенда.

Марис и Ноа дойдоха с отделни коли. Тя пристигна пет минути преди Ноа. Щом влязоха вътре, ги поканиха в кабинета на началника. И двамата отклониха предложеното кафе и сладкиши.

Началник Рандъл, червенолик мъж с ужасен рус алаброс, усещайки, че тя няма търпение разследването да започне час по-скоро, съкрати любезностите до минимум и се настани зад бюрото. Изглеждаше по-скоро разочарован, отколкото облекчен, съобщавайки резултата от разследванията на полицаите.

— Страхувам се, че нямам какво повече да ви кажа от това, което беше в първоначалния доклад, госпожо Мейдърли-Рийд. Хората ми преровиха цялата къща. Не намериха нищо, което да сочи някаква нечестна игра.

С ъгъла на окото си тя зърна как Ноа доволно сключва пръсти в скута си.

— Полицаите смятат и аз съм съгласен с тях, че баща ви просто е паднал по стълбите. Имаше малко кръв на мястото, където бе намерен той, но тя се обяснява от удара по черепа му. Той се е разцепил, когато главата му се е ударила в пода.

Тя преглътна мъчително и запита:

— Какво казва докладът за аутопсията?

Той отвори папката и сложи очила — твърде тесни за широкото му лице. Стояха някак накриво на носа му.

— Съдържанието на стомаха му сочи, че е ял само минути преди смъртта си, точно както предположи господин Рийд — и погледна към Ноа над очилата.

Ноа кимна тържествено.

— Когато влязох в кухнята да викам „Бърза помощ“, имаше употребявани чинии в умивалника. Аз бях измил чиниите след вечеря, затова предположих, че Даниел е слязъл долу, за да хапне нещо, и като се е качвал нагоре, е паднал.

— Възможно ли е всичко да е било нагласено, началник Рандъл?

— Нагласено ли?

— Може би чиниите са били сложени в умивалника, за да изглежда, че татко ги е ползвал.

— Използвал ги е — увери я началник Рандъл. — По тях имаше негови отпечатъци. Само негови, не и на друг.

— Чиниите може да са били използвани горе. Той често ядеше в леглото си. Откъде да знаем, че е бил долу?

— От трохите.

— Извинете?

— Трохи от хляб по халата му, по чехлите и по пода около умивалника. Предполагам, че е стоял и е гледал през кухненския прозорец, докато е ядял сандвич.

Той потупа алаброса си, сякаш да се увери, че си е на място, и отново се вторачи в папката.

— Нивото на алкохол в кръвта му беше около законното количество за шофьори, съвсем леко го надвишаваше.

— Някакви следи от контролирани субстанции?

— Само от лекарствата, които е вземал. Проверихме рецептите му при неговия лекар в Ню Йорк. Вземал е предписаните дози лекарства. Няма признаци някъде в дома да се е водила борба.

— Намерили сте бастуна в спалнята му?

— Опрян до нощното шкафче, да, търсихме отпечатъци по него — каза той, преди тя да запита. — Имаше само негови отпечатъци. Никакви признаци някой да е влизал тайно. Никакви белези по тялото на баща ви, с изключение на удара по главата, който съдебният лекар каза, че е получил при падането. Той смята, че смъртта е настъпила минути преди господин Рийд да позвъни на „Бърза помощ“. Всичко е документирано.

Той свали очилата, сплете пръсти и отпусна ръце върху папката. Прокашля се и я погледна съчувствено.

— Когато се случи подобна трагедия и някой умре, близките търсят причина, изкупителна жертва. Някой или нещо, когото да обвиняват. Знам колко е трудно да го приемете, но по всичко личи, че с баща ви се е случил някакъв инцидент, докато се е качвал по стълбите. Изгубил е равновесие и падането е било фатално. Съжалявам, госпожо Мейдърли-Рийд.

Марис не беше нито окуражена, нито обезсърчена. Точно това бе очаквала да чуе. Взе чантата си и се изправи. Протегна ръка към началника и се ръкува с него.

— Благодаря ви, че ми отделихте време и усилия.

— Точно за това съм тук. Възстанових реда в къщата ви.

— Много любезно от ваша страна. Благодаря ви.

Щом излезе навън, Марис веднага се насочи към колата си. Но Ноа й препречи пътя. Хвана я за лактите, завъртя я към себе си и навря лице в нейното.

— Доволна ли си?

— Напълно — изгледа го безстрашно и каза: — Убедена съм, и то без никакво съмнение, че ти си бил „инцидентът“ на татко, докато се е изкачвал по стълбите.

Тънките му устни се разтегнаха в усмивка, от която косъмчетата по тила й настръхнаха.

— Абсолютно нищо не може да потвърди тези твои гнусни подозрения.

— Пусни ми ръката, Ноа, или ще започна да викам за помощ. И онзи любезен полицейски началник веднага ще дотърчи да ме спасява.

Той разбра, че е разумно да я пусне.

— Началник Рандъл може да се поинтересува, ако му кажа, че баща ми е наел господин Съдърланд да те разследва. Което е много съществен детайл.

— И докъде ще стигнеш?

— Доникъде. Ти си се погрижил да няма никакви признаци за умишлени действия. Но подценяваш способността ми да надушвам интригите.

— Това не е роман.

— За съжаление. Но ако беше, щях веднага да те заподозра. Част от работата ми е да установявам какви са мотивите на героя, нали? Целта му трябва да е ясна, иначе историята няма да има крака, на които да стои. Е, Ноа, твоята е кристално ясна. Защо си примамил татко в провинциалната къща, докато аз — много удобно — бях извън града, особено след като сме разделени. Защо ти, който обичаш да ти се прислужва, си настоял Максин да си остане в града? Излъга ме за Надя. Излъга ме, че си започнал изобщо да пишеш. И за какво още си ме излъгал? За Уърлд Вю? Сигурно. Бих се обзаложила на всичко, което ми е скъпо. Когато Морис Блум съвсем открито спомена за онази тайна среща пред мене, ти успя някак си да се измъкнеш. Защити си гърба, като си информирал татко за нея, ако случайно един от двама ни надуши нещо. Но тогава аз не бях убедена в твоята невинност, а сега съм още по-убедена, че си виновен. Мисля, че татко те е разгадал. Защо иначе ще наеме господин Съдърланд? Мисля, че е знаел за мръсните ти интрижки. Може би дори е имал доказателства. И когато ти го е казал, ти си го убил. Надявам се да не си извършил убийство с мисълта да си подсигуриш сделката с Уърлд Вю, защото ако е така ще бъдеш ужасно разочарован. Разбери го, Ноа, „Мейдърли прес“ ще остане независимо издателство, каквото винаги е било.

— Марис! Внимавай, Марис! — гласът му бе нисък, но трептеше заплашително. Той посегна и стисна кичур от косата й, навивайки го стегнато около показалеца си. За всеки, който би минал покрай тях, това щеше да изглежда като проява на нежни чувства. Но той дръпна косата достатъчно силно, за да я заболи. — Ти трябва да разбереш това — каза той. — Никой няма да ми попречи да притежавам това, което искам.

Тя бе имала право да се страхува от него вечерта, преди да замине за Джорджия. Скритото насилие, което бе усетила в него, наистина съществуваше. За миг бе зърнала злото в природата на Ноа, което вече не искаше да дреме спокойно. Но странно, вече не се боеше от него. Той бе загубил способността си да я стряска и да я плаши. Изсмя се леко.

— И какво ще направиш, Ноа? И мене ли ще ме бутнеш по стълбата?

— Даниел сам си беше виновен за смъртта. Той се вбеси, реагира безразсъдно, за момент забрави физическите си ограничения и си понесе последствието. Ако искаш да обвиняваш някого, обвинявай него. Но — продължи той с меден глас — ще призная, че смъртта му беше много навременна.

Тя отстъпи и тъй като той още я държеше за косата, рязкото движение опъна кожата на главата й. Болката беше достатъчно остра, за да изтръгне сълзи от очите й. Но Марис почти не я усети. Защото дръпването в паметта й беше още по-остро.

„Всъщност нейната смърт беше много навременна.“

Тя беше прочела този ред десет пъти или може би повече. Беше ключово място в диалога, затова се бе съсредоточила върху него. Беше разигравала различни варианти как това изказване да бъде подобрено или подсилено, но след като изпробва няколко промени, бе заключила, че не му трябва нито подобряване, нито подсилване. Беше съвършено — точно такова, каквото си беше. Студената му искреност беше преднамерена. И това правеше изказването още по-потресаващо. С помощта на това просто изречение Паркър бе отворил прозорче към тъмната страна на героя си. Тя осъзна това и бе разтърсена.

— Ти си Тод.

Ноа зяпна:

— Какво? Кой?

Мислите се прескачаха в главата й, носени като лодка от ураганен вятър, но една от тях се отдели и изкристализира в краткото изречение: „Това не може да бъде съвпадение.“.

По-яростно, отколкото някога бе смятала, че ще може, тя изкрещя:

— За последен път, Ноа, пусни ме!

— Разбира се, скъпа — той разви кичура коса от пръста си. — Свободна си да си вървиш, сега, когато се разбираме един друг.

Тя седна в колата си и включи двигателя. Преди да затвори вратата, го погледна с нескрито отвращение:

— Нямаш представа колко добре те разбирам.