Сандра Браун
Завист (31)

Глава 25

Ноа натисна бутона на клетъчния си телефон.

— Ало?

— Къде си?

— Надя?

— Да, Ноа, Надя — отговори тя остро.

Той се огледа предпазливо, за да се увери, че Даниел още не е слязъл долу. Следобедното слънце се лееше през отворените капаци на прозорците, хвърляше дълги килими от светлосенки по дървения под и придаваше леден отблясък на светложълтите стени.

Провинциалната къща на семейство Мейдърли беше доста претрупана и претенциозна за неговия вкус. Той обичаше съвременния стил. Прави ъгли и гладки повърхности. Но старата колониална къща бе съвършено реставрирана. Преди няколко години бяха писали за нея в списание „Архитектурен дайджест“ — провинциалното убежище на една легенда в книгоиздаването.

Креслата тук във всекидневната бяха широки и дълбоки, към всяко от тях имаше табуретка за крака. Сложно орнаментираната месингова решетка пред огнището бе купена заедно с къщата. Колекцията порцеланови чинии на Розмари Мейдърли, събирани от всички краища на света, бе изложена зад стъклените вратички на един изящен шкаф.

Разхвърляни по масичките и лавиците се виждаха снимки на Даниел с известни автори и светила от други области на живота — като се започне от развлекателната индустрия, мине се през спорта и се стигне до политиката, включително и двама президенти. Снимките на Марис даваха подробна хроника на нейното детство, юношество и превръщането й в очарователна млада жена.

Имаше и няколко снимки на Ноа и Марис заедно. Едната от сватбения прием показваше смеещата се булка как подава в устата на младоженеца парченце от сватбената торта. Той изпитваше извратено удоволствие да гледа тази снимка, говорейки със сегашната си любовница.

— Цял ден ти звъня — просъска тя.

— А аз те избягвам. Когато видя на дисплея някой от твоите номера, оставям го да си звъни.

— И аз така си помислих. Затова този път се обаждам от телефона на един приятел.

— Приятел? Мъжки род?

— Зависи от това дали ще говориш с мене или няма.

— Имаш селективна памет, Надя. Явно си забравила защо не ти говоря.

— Разбира се, че не съм забравила. Но тази сутрин се събудих и реших да ти простя за това…

— Решила си да ми простиш? На мене? Не аз съм се натискал с личния си треньор.

— Виждала съм личния ти треньор, Ноа. Никой не би пожелал да се натиска с него.

Тя пак го правеше. Подиграваше му се. Държеше се снизходително. Точно както когато я бе намерил разположила се във влажните чаршафи, омаяна от посткоиталното блаженство. Насмешливата нотка в гласа й отново събуди гнева, който бе изпитал тогава. Чувството, което го бе връхлетяло в онзи момент, не бе предизвикано от ревност. Никак не го беше грижа с кого се чука тя или колко често го прави. Но да му се подиграва — ето това не можеше да понесе.

Вместо да реагира с притеснение, угризение, срам или страх — каквато реакция той копнееше да види у нея — тя безсрамно му се бе ухилила. Как бе посмяла, кучка такава!

Той се бе разярил достатъчно, за да може да я удуши с голи ръце. Ярко си бе представил как пръстите му обгръщат нежната й шия и стискат, докато очите й започнат да изхвръкват, стискат, докато сърцето й не престане да бие.

Бе запазил достатъчно самообладание да не се поддаде на убийствения импулс, но той все пак му бе дал възможност да надникне в тъмната страна на душата си. Също както тъмната страна на луната, тя беше невидима, но винаги присъстваща.

Няколко пъти досега в живота му се бе случвало да прекрачи границата между светлината и тъмнината. Но тези кратки навлизания в зоната на мрака го бяха оставили разтърсен, с усещането, че е имал огромен късмет и е могъл да се върне. Не се осмеляваше отново да нагази там, освен ако не му бе останал никакъв избор.

Напоследък бе имал две по-дълготрайни гмурвания в сенките на душата си. Най-напред с Марис пред апартамента на Надя, след като разкри връзката им. После с Надя. И в двата случая ужасно му се бе приискало да нарани оскърбителката. Да я накара да замълчи. Да й нанесе непоправими рани. Да я убие.

Той бе заинтригуван, смаян от размерите на тази тъмна страна в душата си. Не бе подозирал, че е такава бездна. А и нуждата да я изследва, да стигне чак до границите й бе почти неустоима.

Без да подозира зловещата природа на мислите му, Надя все още вярваше, че се карат за нейната мимолетна забежка с треньора й.

— Работата е там, че ти се държа като абсолютен задник тогава на онзи обед, Ноа. Стори ми се уместно да ти напомня, че никой не може да нарича Надя Шулър „невероятна глупачка“ и да му се размине. Ти си позволи да се изцепиш, аз също. А сега можем ли вече да приключим с това?

Той се изкуши да я нарече с неприличния епитет, който толкова й прилягаше, и след това да затвори. Искаше да направи тъкмо това. Но нямаше да бъде разумен ход сега да я отблъсква. Сделката с „Уърлд Вю“ още не бе приключила. Ако скъсаше с Надя, това щеше да се отрази зле. Морис Блум май я харесваше. Тя бе свършила доста голяма работа, за да ги свърже. Защо да не продължи да се възползва от нейните делови качества? В края на краищата, тя щеше да получи каквото иска, но не и преди сделката с „Уърлд Вю“ да приключи. Неговото възнаграждение заради това, че щеше да изгълта няколко жаби, си оставаше все още в размер на десет милиона долара. За тези десет милиона и за контрола над „Мейдърли прес“ той бе склонен да направи и доста повече.

— Ноа, моля те, кажи ми къде си?

Гласът й бе станал мек и умолителен. Тя дори го улесняваше. Просто не би могъл да си пожелае по-добро развитие.

Той се усмихна на себе си и каза:

— Сам съм в къщата в провинцията заедно с тъста си.

— С Даниел Мейдърли?

Той се изкиска.

— Това е единственият тъст, който някога съм имал.

— Защо се подлагаш на подобно нещо?

— Всъщност аз съм инициаторът. Трябва да говоря делово с него.

— А-а, за „Уърлд Вю“. Планираш да нанесеш последния удар.

— Съвършено вярно.

Обясни й, че Марис я няма в града и че Максин е останала в Ню Йорк.

— Само аз и старият. Ще ловим риба. Изобщо, мъжки работи.

— А после ти ще започнеш да му извиваш ръцете.

— Съмнявам се, че ще се стигне до това.

— Той няма лесно да се предаде, Ноа.

— Няма да се предаде, но в края на краищата може би ще се остави да го убедя. Сигурен съм.

— Искаш ли подкрепления? Бих могла да дойда. Можеш да ме пъхнеш в някой ъгъл. Достатъчно голяма ли е тази провинциална къща, за да приюти и тебе, и мене, и тъста ти?

— Интересно предложение. Изкушавам се да те доведа тук скришом, но ще бъде непредпазливо. Когато старият се озове в свои води, обича да скита. Ами ако отвори вратата не на оная стая, която трябва, и види някакви живи изпълнения от „Кама сутра“?

— От коя страница точно?

— Непоправима си.

— Абсолютно. Нямам никакъв срам. Ето затова на драго сърце бих се оставила да ме хванат. Ако старецът се натъкне на нас, кой знае — това може да му се отрази добре на сърцето — и тя сниши съблазнително гласа си. — Нали знаеш, най-добрият секс е този с „гримирането“. Бих могла да донеса шоколади. От тези, дето лесно се размазват. С мек пълнеж от крем, който ти обичаш да ближеш.

— Страхотен телефонен секс, Надя. Възбудих се — призна си той.

— Дай ми два часа.

— Бих искал да те видя още сега, но знаеш, че не можеш да дойдеш тук.

— Да, знам, не може да става и дума. Аз също съм заложила много в това сливане и няма да направя нищо, за да го подложа на риск. Но много ми липсваш… Ще повярваш ли, че трябва да се задоволя с моя верен вибратор?

— Имаш ли си батерии?

— Никога не оставам без запаси.

— Ей, чувам, че Даниел идва. Трябва да вървя. Ще се видим, когато се върна в града.

— До скоро, скъпи.

Той изключи, каза: „И аз те обичам, скъпа“ на замлъкналия телефон и се обърна тъкмо навреме, за да види как Даниел влиза в дневната.

— О, по дяволите! Беше Марис. Не искаше да те викам, опасяваше се, да не би да прекъсне дрямката ти. Искаш ли да й позвъня? Спомена, че тъкмо щели да сядат на вечеря, но вероятно бих могъл…

— Не, не. Как е тя?

— Усилено работи върху ръкописа. Каза, че е направо невероятен. Ужасно й липсваме, но иначе е добре.

— Тогава не я безпокой — Даниел се отпусна в едно от креслата и подпря бастуна до него. — Аз подремнах и май доста ожаднях.

Ноа се засмя, приближавайки се към масичката, която служеше за бар.

— Двойно уиски?

— Да, с малко лед, ако обичаш.

— Обадих се на доставчиците от града. Скоро ще ни докарат огромни сандвичи, картофена салата с истинска майонеза, шоколадов кейк и ванилов сладолед за десерт.

— Господи, как ми харесва ергенският живот — каза Даниел, взимайки чашата от ръката на зет си. — Колко хубава идея беше това!

* * *

Марис се радваше, че се бе преоблякла за вечеря, защото за пръв път, откакто пристигна, вечерята се сервираше в официалната трапезария, без някой да обръща внимание на призрака на обесения.

Бе облякла сива копринена рокля, купена в началото на сезона от магазина „Бергдорф“, защото мислеше, че ще е подходяща за вечеря в провинциалната къща. Според нея леката материя и моделът с прилепнал корсаж и разкроена пола щяха също много да подхождат за вечеря в старинна плантаторска къща. Бе допълнила тоалета си с един ред бледочервени мъниста.

Майк бе подредил масата с ненадминат вкус. Ароматни цветове от магнолия, аранжирани в кристална купа в средата на масата, обградени от сребърни свещници с чисто бели свещи. Бе отрупал масата с порцелан, сребро и кристал, демонстрирайки добър вкус и забележителни инвестиции.

— Колко е красиво, Майк — възкликна тя, когато той отдръпна пред нея стола с лирообразна облегалка.

— Не се впечатлявайте чак толкоз — каза Паркър от мястото си начело на масата. — Взели сме всичко това под наем само за тая вечер.

— Да, от бара на Тери — намигна Майк. — И с това се занимава той, дава под наем обзавеждане за официални вечери.

— Откъдето и да е дошло, харесва ми — засмя се тя.

— Всичко това е било на майката на Паркър — вече сериозно произнесе Майк, докато наливаше виното, забравяйки, че щеше да предостави тази работа на нея.

Тя погледна към Паркър, търсейки потвърждение.

— Сервизите са били предавани поколения наред в семейството на мама. Предавали са се или на първородната дъщеря или на най-голямата снаха. Майка ми нямаше нито дъщеря, нито снаха и всичко това наследих аз. Не съм го употребявал, докато беше жива. Сега изваждам нещата за пръв път — той погледна крадешком към Майк.

— Не мога да си представя какъв ли е този специален случай.

Марис вдигна чашата си.

— Да пием за завършването на „Завист“.

— Аз ще пия за това — и Майк вдигна чашата си.

— Още не е завършена — напомни им Паркър, но и той вдигна чаша.

Кристалните чаши звъннаха като камбанки, когато тримата се чукнаха. Виното бе студено и резливо, идеално допълнение към вечерята, приготвена от Майк.

Паркър можеше да отрича колкото си иска, че това е специален случай, но тя забеляза, че и той се е преоблякъл за вечеря. Почуди се дали Майк го е принудил или е било по негова собствена инициатива. Макар че единствената фризура, която си бе направил, се състоеше в сресване на косата с пръсти — много му отиваше да бъде разрошен. Беше се бръснал скоро; тя долови мириса на сандалово дърво. Беше обул обичайните всекидневни панталони, но тоя път бе напъхал ризата в колана. Ръкавите, навити точно до под лактите, разкриваха силните му ръце.

Пламъкът на свещите омекотяваше бръчките на лицето му, които годините болка бяха издълбали върху лицето му. Той смекчаваше твърдия израз на огорчение, отпечатан върху чертите му, и отмиваше вечната жлъч от усмивките му.

Като че ли се бе отпуснал и се забавляваше. Докато ядяха, ги развличаше с истории за Тери, който имаше славата на съвременен пират, на наркодилър и не на последно място, на търговец на бели роби.

— Хич не ми пука кои слухове са верни и изобщо дали има нещо вярно. Сандвичите му са страхотни.

Като си спомни кръчмата, Марис потръпна.

— Не бих препоръчала това място. Клиентелата е под всякаква критика.

— Ей! — каза Паркър с обидено изражение.

Тя грациозно прехвърли разговора обратно към книгата.

— Напрежението се покачва.

— Предполагам, става дума за напрежението между Рорк и Тод?

— Човек вече може да го напипа — кимна тя. — Това, което прочетох днес, ме кара да вярвам, че развръзката е близка.

— Нищо няма да издам.

— Поне ми намекнете. Моля ви!

Той погледна към Майк.

— Мислиш ли, че трябва да издам някоя и друга тайна?

По-възрастният мъж се замисли за няколко секунди.

— Та тя е твоя редактор!

— Съвършено вярно, аз съм редакторът — заяви Марис. Засмяха се, после тя се наведе към Паркър. — Ами ако сте на път да направите огромна грешка от редакторска гледна точка? Ако ми изложите в общи линии следващите няколко епизода, бих могла да ви посоча всички потенциални клопки и да ви спестя много излишен труд.

Паркър присви подозрително очи.

— Знаете ли на какво ми прилича това? На завоалирана заплаха.

— Ни най-малко — и тя му се усмихна сладко-сладко. — Това си е чисто и просто изнудване.

Той положи длан върху чашата си и силните му пръсти разсеяно се плъзнаха по шарките, изрязани в кристала. Не сваляше очи от нея. Тя го гледаше предизвикателно. Майк бутна стола си и се изправи.

— Кой е готов за ягодовия шербет? Лично съм го правил от прясно набрани плодове.

Без да свали очи от тези на Паркър, тя запита:

— Искате ли да ви помогна?

— Не, благодаря.

Майк мина в кухнята и затвори междинната врата.

Марис леко се бе задъхала. Усещаше безтегловност в корема въпреки току-що погълнатото ядене. Двете чаши с вино едва ли я бяха накарали да се чувства като изпълнена с въздух. Затова тя приписа внезапния трепет на начина, по който Паркър я гледаше — сякаш тя е най-вкусното нещо, сервирано на масата тази вечер.

— Е? Какво ще става, господин Паркър?

— Знаеш ли какво? — очите му, които бяха се зареяли някъде наблизо до гърдите й, бавно се вдигнаха отново към лицето. — Ще играем една игра — кой ще изтегли по-висока карта.

Тя въпросително вдигна вежди.

— Помниш ли онази сцена в „Сламената вдовица“ — продължи той, — където Кейтън и един колебаещ се свидетел на убийството играят тази игра?

— Смътно — излъга тя. Но си я спомняше съвсем ясно. Когато книгата излезе, тази сцена вдигна голям шум. „С еротичен заряд“, така я бяха описали в „Пъблишърс уикли“. — Нерешителният свидетел беше жена?

— Французойката. Крехка, руса и деликатна. Получила прякора си от…

— Тая част си я спомням.

Той пусна една лисича усмивка. Така би се усмихнала лисицата, след като отдели най-тлъстата кокошка. Марис знаеше, че именно тя е тази тлъста кокошка, но не й пукаше. С всички сили се опитваше да задържи идиотската усмивка, цъфнала на устните й.

Придавайки си насилено строг вид, тя каза:

— Не си спомням много добре правилата на тази игра.

— Лесни са. Те използваха стандартно тесте карти. Всеки от тях изтегли по една карта. По-високата карта печели.

— Какво печели?

— Ако беше спечелил Кейтън, Французойката трябваше да му подскаже нещо за самоличността на убиеца.

— Ами ако тя бе изтеглила по-високата карта?

— Кейтън щеше да й окаже сексуална услуга.

— Той да окаже на нея сексуална услуга?

— Да, точно така.

Тя потупа с пръст по свитите си устни, сякаш бе смаяна от нелогичността на твърдението.

— Струва ми се — поправи ме, ако греша — че Кейтън така и така щеше да спечели.

— Е, той налага правилата и при това не е глупак.

— А Французойката…

— Би разтуптяла всяко мъжко сърце. Дълга червена коса. Крака, които почват от под мишниците. Избледнели лунички на циците. И дупе, което… е, знаеш за какво говоря. Но за нещастие тя не е най-ярко светещата крушка в полилея.

Марис хвърли поглед към полюшващия се над главите им полилей, преди да продължи:

— Значи резултатът от играта е, че Кейтън получава и информацията, и сексуалната услуга?

— Не е ли блестяща идея?

— И очакваш аз да бъда не по-блестяща крушка от Французойката? Очакваш да играя по тези правила?

— Зависи, предполагам.

— От това, колко силно искам да чуя криволиците на интригата ли?

— Или от това, колко силно искаш да получиш тази сексуална услуга.