Сандра Браун
Завист (40)

Глава 33

„По дяволите Майкъл Стротър!“

Да ругае приятеля си — бившия си приятел, както изглеждаше — беше единствената нова мисъл в ума на Паркър. Той изключи сърдито компютъра, завършвайки поредния непродуктивен сеанс по писане. Бе седял пред него целия ден, с ръце на клавиатурата, чакайки изблика на вдъхновение, който така и не дойде. Това положение се повтаряше с обезпокояваща редовност.

Работеше над следващата книга на Макензи Руун. Дек Кейтън се бе превърнал в невероятно скучна персона и нямаше какво да каже. Вече не беше нито негодник, нито забавен. Лошият тип беше невъобразимо зъл; истинска карикатура. А момичето… Паркър не харесваше и момичето. Беше плиткоумно и тъпо същество.

Не бе чувал нищо за Майк, откакто той обяви, че напуска и изчезна от къщата. Оттогава не беше съчинил и едно свястно изречение. Старият сякаш го беше проклел — с някоя от клетвите, научени от местните чернокожи от южния край на Сейнт Ан. Майк бе омагьосан от езика и от обичаите им, предавани от поколение на поколение още от африканските им прадеди. Паркър не даваше пукната пара за магии, вълшебни напитки и други подобни бабини деветини. Но може би, в края в краищата, в тях имаше нещо.

Когато Майк беше тук, Паркър непрестанно търсеше усамотение и тишина, за да пише. Но сега с учудване откри колко му липсва суетенето на стария човек наоколо. Улови се, че се вслушва да долови стъпките на Майк или дрънченето на съдове в кухнята, затварянето на някоя врата, бръмченето на прахосмукачката някъде из къщата. Звуците щяха да го разсеят приятно. Да го успокоят. Защото се чувстваше ужасно сам.

Преди години, докато лежеше в болниците с разни непознати, докато за него се грижеха способни, но безлични сестри, той се бе чувствал ужасно лишен от приятели. Напълно сам. Ето тогава негов другар стана Омразата. Въображаемият му приятел. Спасителният му пояс.

През годините, които последваха, имаше моменти, когато Омразата беше изтощителен другар. Особено след като криминалните му романи започнаха да се харесват, на него му писна Омразата да се навърта постоянно наоколо и никога да не го оставя на мира. Стана досадна. Той искаше да се освободи от нея.

Понякога я изригваше, надявайки се, че ще си тръгне сама, но това не ставаше. Тя оставаше при него и той никога не успя да се застави да я изгони. Вместо това всеки ден я подхранваше, поддържаше лоялността й към него, докато връзката им се превърна във взаимна зависимост. Тя имаше нужда от него, за да оцелее. Той имаше нужда от нея, за да се мотивира.

Сега Майк си бе отишъл и той отново бе останал само с Омразата — със своя верен, но паразитен съюзник.

Изпитваше огромно самосъжаление, но иронията не му убягна. Сам си беше предизвикал нещастието. „Горкият. Но погледни го по този начин, Паркър, прошепна той на себе си. Краят вече се вижда.“

Последният зар бе хвърлен, когато изпрати ръкописа на „Завист“ на Ноа. Вече беше късно да премисля. По един или друг начин всичко щеше да свърши, краят щеше да дойде. Всичко, което бе направил, казал или написал в миналите четиринадесет години, имаше точно тази цел. Всичко се свеждаше до настоящия момент.

Какъвто и да бъдеше изходът, независимо дали щеше да е благоприятен за него или не, той не бе постигнат лесно.

Паркър бе добил световна слава, но никой не знаеше името му. Бе пожертвал славата срещу анонимността. Имаше пари, но нямаше за какво да ги харчи. Притежаваше прекрасна къща, но тя не беше дом. Споделяше празните стаи само с призрака на обесения. Нуждата му да си отмъсти му бе струвала единствения му истински приятел. В крайна сметка, тя му бе струвала и Марис.

Усещаше липсата й като физическа болка. Ако беше жена или дете, щеше всяка вечер да плаче, докато се унесе в сън. Движеше се из къщата, докосваше нещата, които я бе виждал да докосва, вдишвайки дълбоко с надеждата да долови парфюма й. Беше покъртителен. Също толкова смахнат, колкото и побърканата леля на професор Хадли, която живееше на тавана с горчиво-сладките си спомени и със страха си от пресни плодове.

Марис беше съществено звено в интригата му, но той не бе очаквал тя да придобие такова значение за самия него. Тя бе присъствала в живота му за кратко време, но бе станала най-същественият елемент за него.

„Вторият по важност елемент“, поправи се той.

Ако тя беше най-важното, той щеше да остави Ноа в ръцете на дявола, както Майк го бе посъветвал, и да прекара остатъка от живота си, обичайки Марис и позволявайки й да го обича. През нощта, когато не можеше да заспи, се унасяше в блянове. Представяше си себе си и нея на плажа, как хвърлят пръчка на едно куче, как наблюдават няколко тромави смеещи се деца да строят пясъчни замъци. Същинска поздравителна картичка. Рекламен постер на „Кодак“.

Той преживяваше любовта си с нея по-често, отколкото бе полезно за умственото му здраве. Господи, колко хубаво беше! Но може би най-хубавото от всичко беше, когато я прегръщаше. Само това. Когато я прегръщаше плътно. Чувстваше сърцето й да бие под дланта му, чувстваше дъха й върху кожата си. Позволявайки си да забрави за няколко секунди, че има само тази една нощ с нея и че на сутринта ще я нарани ужасно и непоправимо.

Марис беше единственият елемент от интригата, който би могъл да го накара да промени намеренията си и да завърши нещата по съвсем различен начин.

Но не би могъл, дори да искаше. Защото отмъщението, което търсеше, не беше само заради него. То беше и заради Мери Кетрин. Той може и да не заслужаваше възмездие, но Шийла със сигурност заслужаваше. Според повечето морални критерии, тя във всички случаи щеше да свърши зле. Но той знаеше, че не е така. Това възхитително тяло бе дом на една нежна и великодушна душа, посвоему нещастна, но беззлобна. В много отношения тя бе невинна. Ноа я бе убил.

Също толкова сигурно, колкото и че бе убил Даниел Мейдърли.

Паркър се надяваше, че Марис и властите щателно разследват смъртта на Мейдърли, защото разказът на Ноа беше извънредно подозрителен. Всичко сочеше, че това е негова работа. Но той се съмняваше, че някой може да намери някакво уличаващо го обстоятелство. Ноа щеше да се погрижи да не го намерят. Щеше да направи така, че смъртта на стареца да изглежда като трагичен инцидент и обясненията му как се е случило щяха да бъдат извънредно обосновани. В това отношение дарбата му беше несъмнена.

Откритата агресивност не беше в неговия стил. Той беше доста по-умен и по-рафиниран. О, разбира се, би могъл да се защити в юмручна битка. Паркър още носеше белега над веждата, за да му напомня. Но истинската сила на Ноа не беше физическата, а мисловната. Силата му беше в неговото коварство. Той маневрираше потайно. Не можеш да го видиш, че се е приближил, докато не стане прекалено късно. Това го правеше най-опасното животно на планетата.

Но Ноа имаше и един основен недостатък: не понасяше някой да му вземе най-хубавото.

Когато Ноа прочетеше ръкописа на „Завист“, веднага щеше да хване първия полет за насам. Нямаше да може да устои. Книгата щеше да изиграе ролята на червена кърпа, размахана пред лицето му, и просто не беше в стила на Ноа Рийд да пренебрегне това.

Ако Ноа се беше сетил за Паркър през всичките тези изминали години, вероятно си го беше представял такъв, какъвто го бе видял за последно — победен неприятел, заплаха, която е елиминирал.

Ако не поради друга причина, щеше да дойде на Сейнт Ан от чисто любопитство. Щеше да дойде да види колко е остарял Паркър. Щеше да дойде да види с очите си какво толкова интересно е намерила жена му в неговия бивш съквартирант.

Ноа щеше да дойде.

И когато дойдеше тук, Паркър щеше да го очаква.

* * *

Лекцията, насрочена за осем часа, тъкмо щеше да започне, когато Марис паркира колата, взета под наем, в паркинга, запазен за посетители на университетското градче. Беше лятната сесия, затова нямаше толкова много студенти, които да оживяват лекционните корпуси, както щеше да бъде, когато есенният семестър започнеше след Деня на труда.

Макар че никога не бе идвала тук, нямаше нужда някой да я ориентира или да пита някого. Университетското градче не беше подобно на онова, описано в „Завист“. То беше онова, което се описваше в „Завист“.

Не се намираше много далече от полицейския участък в провинциалните части на Масачузетс, откъдето тя бе тръгнала преди по-малко от двадесет и четири часа. Беше се върнала в Ню Йорк, усещайки, че трябва спешно да направи нещо, докато в главата й отекваха думите на Ноа: „Смъртта му беше толкова навременна“. Тя позвъни от клетъчния си телефон, за да запази билет за самолет до Нешвил, потегли от полицейския участък на началник Рандъл към офисите на „Мейдърли прес“ в центъра на Манхатън, нарушавайки всички ограничения за скоростта.

Бе планирала да остане в офиса само толкова, колкото да размени няколко думи с асистентката си и да провери пощата, преди да се върне в къщата на Даниел да опакова багажа си, а после да се изстреля към летището навреме за късния вечерен полет.

Но нещата не се развиха съгласно плана. Появата й в офиса накара асистентката да подскочи.

— Слава Богу, че сте тук. Опитах се да се свържа с вас по клетъчния ви телефон.

— Батерията ми се изтощи преди около час.

— Не мърдайте — секретарката вдигна телефона. — Кажете на господин Стърн, че тя току-що дойде — натисна един бутон. — Той ми каза, че е абсолютно наложително да говори днес с вас, Марис.

— За какво? Каза ли?

— Не. Не престава да се обажда от рано сутринта. Предположи, че ще дойдете.

— Имах една работа извън града.

Тя нямаше време за дълги разговори с адвоката. Асистентката й се извини.

— Той ме накара да му се закълна, че ще му се обадя, когато говоря с вас. На втора линия е.

Марис отиде в кабинета и седна зад бюрото си. Щастие беше, че седна, защото новините, които Стърн й предаде, я разтърсиха.

— Господин Мейдърли имаше намерение да обяви решението си, след като се върнете от Джорджия. Мисля, че искаше това да бъде тържествена церемония. За нещастие, той нямаше тази възможност, но както излиза, извънредно удачно е подбрал времето, когато да направи всичко това — Стърн млъкна и след миг добави: — Надявам се, че сте доволна.

Тя беше дълбоко развълнувана, разбирайки, че баща й й е оказал толкова голямо доверие.

— Страшно много.

Стърн бе продължил да й излага подробностите, но най-важното, което тя чу, беше, че баща й й е поверил бизнеса, над който бе работил цял живот. Нямаше да носи отговорността с лекота, но щеше да я носи с огромна гордост.

Стърн се бе изкашлял деликатно и бе казал:

— Лично на вас остава да решите дали да задържите господин Рийд на работа. Господин Мейдърли ми довери, че дори ако той остане тук на по-маловажна позиция, това би предизвикало неудобства с оглед предстоящия ви развод.

Значи беше разбрал. Разбира се, че бе усетил. Не бе избрал случайно времето за своя ход. Може би Даниел го бе планирал от известно време насам, разбирайки, че след разтрогването на брака й би могло да последва една грозна борба за надмощие. Той се бе погрижил подобна борба изобщо да не може да се разгори.

— Честно казано, баща ви вече не вярваше, че господин Рийд действа в интерес на издателството — каза адвокатът. — Но както ви споменах, от вас зависи дали да го задържите в компанията.

— Благодаря ви, господин Стърн. Много ви благодаря — завърши Марис разговора.

— Няма нужда да ми благодарите. Надявам се, че ще искате да продължа да изпълнявам задълженията си.

— Това се разбира от само себе си.

— Поласкан съм — той замълча, после запита: — Кажете ми, госпожо Мейдърли, как се чувствате като една от най-облечените с власт жени в Ню Йорк?

Тя се засмя.

— Точно сега ли? Чувствам, че трябва да побързам, за да не изпусна самолета.

След този разговор и след като предаде поръчките си на своята асистентка, тя реши да остави колата в един паркинг наблизо до офиса и да вземе такси до къщата на Даниел.

Където я очакваше нов шок.

Докато се изкачваше по стъпалата, една лимузина спря на завоя. Надя Шулър изскочи оттам още преди шофьорът да бе имал време да заобиколи колата и да й отвори вратата.

— Здравей, Марис — бе облечена в черна рокля и коктейлна шапка, която на всяка друга жена би изглеждала комично, но Надя бе достатъчно самоуверена, за да носи подобно нещо. — Разбирам защо не искаш да говориш с мене. Знам, мислиш, че не съм достойна и подметките ти да обърша. Но имам нужда да ми отделиш една минута от времето си.

— Нямам нито една минута. Бързам.

— Моля те. Подсилих се с две мартинита, преди да дойда.

Марис размисли няколко секунди, после нерешително даде знак, че ще я изслуша.

Чу смаяна разказа на Надя за нейната закуска с Даниел.

— Казаха ми, че е имал тайнствен посетител. Ти си последният човек, за когото бих се сетила.

— И аз мисля така. Смаях се, когато той ми се обади и ме покани. Имах чувството, че нарочно ме кани в момент, когато икономката му я няма. Но същинският шок дойде, когато ми каза за оня двусмислен документ, който Ноа щеше да го кара да подпише. И ми предложи да ми съобщи изключителната новина за твоето повишение. Поздравления.

— Благодаря.

— Разказът за предаването на властта във вашето издателство ще върви в колонката ми утре. Господин Мейдърли ме помоли да го задържа една седмица. Съгласих се. Разбира се, тогава нямах представа, че… той няма да може да го прочете.

Марис бе още по-изненадана, когато видя в очите на Надя сълзи, които дори воалетката не можеше да скрие.

— Баща ти беше джентълмен, Марис. Дори и спрямо мен — тя закри уста с ръката си и след няколко секунди продължи. — Иска ми се да го бях предупредила да не тръгва.

— С Ноа ли?

Тя кимна.

— Може би дори по-добре от теб знам какъв предател може да бъде Ноа. Никога не съм смятала, че може да стигне дотам, че да извърши убийство. Но когато чух при какви обстоятелства е умрял господин Мейдърли, започнах да се питам.

— Аз също.

— Наистина?

Тогава Марис й каза за срещата си в масачузетската полиция в присъствието на Ноа.

— Ако той е бутнал татко по онези стълби, лесно се отърва.

— Онази сутрин, докато се сбогувах с баща ти, трябваше да кажа нещо. Трябваше да го предупредя.

— И аз имах възможност да го предупредя, Надя. Но и аз не го направих.

— Предполагам, че всички сме подценявали Ноа.

— Предполагам.

— Впрочем нашето с него е вече минало.

— Не ме интересува.

Надя кимна. Разбираше презрението на другата жена, защото беше напълно заслужено.

— Точно преди да дойда тук, имах удоволствието да му кажа за промяната във властта, за това, че от баща ти е преминала към тебе. Не мисля, че го прие добре. Внимавай, Марис.

— Не ме е страх от него.

Надя се втренчи с възхищение в нея.

— Не. Вярвам, че не те е страх — наклони глава за миг, после отново смело погледна Марис в лицето. — Никога не чувствам вина за нещо. Но това беше от редките изключения. Благодаря ти, че ме изслуша.

Марис кимна и се обърна към стъпалата, но преди да стъпи на първото, отново се обърна. Морис Блум бе излязъл от лимузината и отваряше врата пред Надя. Кимна учтиво към Марис, но тя се обърна към Надя.

— Защо, според теб, татко те е поканил на закуска и ти е разказал тази история?

— И аз се питах хиляди пъти. В крайна сметка стигнах до едно заключение.

— Бих искала да го чуя.

— Той е знаел, че Ноа те мами, но господин Мейдърли беше твърде възрастен, за да защитава честта ти, като тръгне да го бие. Затова искаше да използва моята колонка, за да го срита в зъбите. Знаеше, че Ноа ще претърпи публично унижение, когато статията се появи и цял свят ще види черно на бяло как момчето чудо на книгоиздателския бизнес се озовава изведнъж по бели гащи — усмихвайки се на иронията, тя добави: — И без съмнение баща ти е виждал акт на поетична справедливост в това, да привлече вниманието на тайната любовница на Ноа с една история, на която тя не може да устои.

— Без съмнение — каза Марис, усмихвайки се нежно. Всички бяха подценили баща й.

— Марис, ако това означава нещо за тебе…

— Да?

— Мисля, че му бе забавно да го направи. Онази сутрин беше много въодушевен.

— Благодаря ти, че ми го каза. Това означава много за мен.

Стигна на летището след по-малко от половин час и влезе през вратата за заминаващи пътници точно когато викаха пасажерите за Нешвил. Беше си направила резервация в сравнително евтина хотелска верига близо до летището и се стовари на леглото без дори да се съблече. Сутринта бе хапнала надве-натри и после бе карала два часа, докато стигна до университета.

Сега, докато минаваше по павираните улички на университетското градче и си спомняше вълнуващите събития от вчера, почти не й се вярваше, че е тук. Усещането, че вече е виждала всичко това, не я изненадваше. Тя беше идвала тук преди — чрез страниците на книгата на Паркър. Макар той да бе дал фиктивно име на университета, описанията му бяха ужасно точни.

Запъти се право към сградата на общежитието, знаеше съвсем точно къде е разположена. Беше точно както я бе описал Паркър. Триетажната постройки с капаци на прозорците и двете редици крушови дървета край алеята бе изоставена сега, през лятото, но тя можеше да си представи колко оживена ще бъде, когато наесен дойдат новите й обитатели.

От сградата на общежитието тя се отправи по пътеката, по която бе вървял Рорк в онази намръщена ноемврийска утрин, два дни преди ваканцията за Деня на благодарността. Живият разказ на Паркър я отведе до учебния корпус, където беше кабинетът на професор Хадли. Тя се качи по стълбите, където един състудент бе поздравил Рорк.

Коридорът на втория етаж се простираше пред нея — дълъг, мрачен, пуст и тих. Отмина само един кабинет с отворена врата. Някаква жена работеше на компютъра, но не забеляза минаването на Марис.

Продължи надолу по коридора към кабинет 207. Вратата беше леко открехната, както онази сутрин, когато Рорк се бе приближил до нея с курсовата работа в раницата си. Сърцето й тупаше лудо, също както неговото, когато бутна леко вратата и тя се отвори.

Възрастен мъж седеше пред бюрото си с гръб към нея.

— Професор Хадли?

Той се обърна.

— Здравейте, Марис.

Тя се опря на рамката на вратата и потисна една привидно скромна усмивка.

— Майк.

— Сядайте.

Той взе една купчина книги и списания от единствения наличен стол в стаята, сложи ги на пода покрай няколко подобни купчини от материал за четене. Марис седна на стола, без да откъсва очи от него.

Той й се усмихна.

— Знаех, че накрая ще се сетите. Какво ви даде ключа?

— Преди няколко дни отгатнах, че Рорк е Паркър. Поне в някои отношения. Вчера Ноа произнесе нещо, което беше почти цитат от книгата. Колко навременна била смъртта на баща ми за него.

— Както беше смъртта на майка му. Тя му позволи да се премести във Флорида веднага.

— Отдавна трябваше да се сетя, че вие сте Хадли.

— Честно казано, радвам се, че не се сетихте. Описанията на Паркър невинаги бяха ласкателни. Бих се обидил, ако ме разпознаехте в тях.

Очите й се зареяха в претъпканата с книжа стая.

— Паркър е описал дословно кабинета ви. Каква длъжност заемате в университета?

— Професор емеритус.

— Това е чест.

Той изсумтя.

— Празна титла, която не означава нищо. Само това, че си твърде стар, за да правиш онова, което обикновено си правил. Ще стоя в този кабинет до смъртта си. За награда по веднъж на всеки семестър изнасям една лекция върху Фокнър на около двестатина отегчени млади хора, които са там само защото са длъжни. Поласкан съм, ако поне един от тях остане буден по време на лекцията. Освен това нямам никакви други отговорности.

Тя каза тихо:

— Обзалагам се, че Паркър е стоял буден на всичките ви лекции.

— Той беше изключителен. В книгата си не е преувеличил чувствата ми към „Рорк“ и към разцъфващия му талант. Може би дори ги е омаловажил.

— Вярно ли е, че сте го спасили от пристрастяване към наркотиците?

— Както много пъти съм казвал, той сам се спаси. Бе станал зависим от болкоуспокояващите. Като се има предвид какво бе преживял, не мога да кажа, че го обвинявам. Но бе стигнал дотам, да взима хапчета по-скоро за да притъпи емоционалната си болка, а не нещо друго. Аз само разбудих тревогата в него. Именно той премина през ада на абстиненцията и после като шибнат с камшик се върна във форма — Майк се усмихна. — Предполагам, че ще е честно да кажа, че аз съм му дал този камшик.

— И въпреки всичко той ви е задължен.

— Както и аз на него. Бях удостоен с привилегията да работя с един невероятно талантлив автор.

— Колко жалко, че не е толкова добър като характер, колкото като писател.

Майк се вгледа в нея за момент, после се пресегна към бюрото и бутна към нея един ръкопис, вързан с широк ластик. Тя погледна към най-горния лист и устните й се свиха горчиво.

— Чела съм го.

— По-голямата част от него — поправи я той. — Не целия. Има нещо, което не сте прочели. Прочетете го, преди да осъдите Паркър прекалено сурово — той стана и се запъти към вратата. — Отивам за кафе. Мога ли да ви донеса нещо?