Сандра Браун
Завист (24)

„Завист“
Глава 15 — Кий Уест, Флорида, 1987

— Рорк?

Той разтърка очи, прогонвайки съня, докато ръката му насочваше телефонната слушалка към ухото.

— Да?

— Спиш ли?

Беше четири и половина сутринта. Беше си легнал след три. Нощният клуб, където работеха двамата с Тод, затваряше едва в два часа. Една от задачите му там беше да приключва дневните сметки и той можеше да го направи чак след като си отидеше и последния клиент. След като цял ден беше писал и после работил осем часа, той не просто бе заспал, а бе изпаднал в кома.

— Кой е?

— Мери Кетрин. Не ми се иска да те притеснявам.

Той спусна крака от леглото. Босите му стъпала тупнаха на пода върху празна кутия от напитка, която се изтъркаля шумно по голия под към леглото на Тод. Съквартирантът му изръмжа сънено във възглавницата си.

— Какво има? — запита шепнешком Рорк.

— Можеш ли да дойдеш?

— Ъ-ъ… сега ли?

Стриптийз барът беше само на няколко врати от нощния клуб, където той беше барман, а Тод паркираше колите. От време на време в почивките отиваха да видят представлението на съседките си. Двамата с Тод бяха опознали добре момичетата и затова ги пускаха вътре гратис. Един от охранителите ги вкарваше през задния вход. Гледаха иззад кулисите. Понякога отиваха заедно, друг път поотделно, но рядко можеха да останат повече от петнадесет-двадесет минути наведнъж, но тези няколко минути облекчаваха монотонната рутина на живота им.

Ограниченият бюджет им бе отнел възможността за срещи с момичета до самия минимум. За щастие трите екзотични танцьорки бяха настроени „добросъседски“ и това не се ограничаваше само с безплатните представления, които им предоставяха.

Един ден Рорк си бе предложил услугите да закара колата на Старлайт в гаража, за да й сменят маслото и да балансират гумите. Това, което механикът направи за двигателя на колата, беше нищо в сравнение с онова, което Старлайт направи за двигателя на Рорк.

Но това телефонно обаждане носеше в себе си известно безпокойство, а за негово доста голямо съжаление Мери Кетрин никога не бе показвала някакъв романтичен интерес към него. Винаги се бе отнасяла към него като към брат, докато в същото време флиртуваше безсрамно с Тод и няколко пъти го бе удостоила с интимното си внимание.

— Можеш ли, Рорк? Моля те! Сама съм тук и… имам нужда от помощ.

Сърцето му затуптя ритмично.

— Разбира се. Ей сега идвам.

— Но не казвай на Тод, нали?

Това донякъде угаси ентусиазма му, защото много би му харесало да подразни Тод, като му каже, че едно от неговите сигурни мацета му се е обадило посред нощ. Тод винаги се държеше ужасно нахално, щом станеше дума за жени.

Рорк навлече едни шорти и една тениска, напъха краката си в сандалите и се измъкна, без да буди Тод. Прескочи вонящия ров, който заобикаляше сградата, и тръгна по вече познатата и в най-малки подробности пътека към блока на момичетата. Вземаше стъпалата по две наведнъж и стигна леко задъхан пред вратата им.

Мери Кетрин я отвори още преди да бе успял да почука.

— Гледах през прозореца кога ще дойдеш.

Той влезе вътре, опитвайки се да не издава колко е разочарован от вида й.

Нямаше нищо общо между сегашния й изглед и главозамайващото момиче, което сваляше една по една от себе си монашеските одежди и заставаше под светлините в разкошната си голота, или пък от момичето, което лежеше с разперени ръце и крака на покрива, наслаждавайки се на слънцето.

По лицето й нямаше и следа от сценичен грим. Очите и носът й бяха червени, сякаш беше плакала. Дългата й къдрава коса бе събрана в небрежно вързана опашка. Най-разочароващото от всичко бе, че дрехите й изобщо не бяха съблазнителни. Бе навлякла размъкната огромна тениска и също толкова торбести карирани къси панталони.

— Аз май те събудих, а?

— Напротив, пишех — излъга той.

— У вас не светеше.

— Развивах интригата в главата си.

— О! — тя заизвива края на тениската между пръстите си. — Никак не ми се искаше да те моля за това, Рорк, но…

— Нещо лошо ли се е случило?

— Тая вечер пометнах.

Той я зяпна глупаво, без да може и дума да отрони.

— Бебе — тя отметна длан нагоре. — Е, предполагам, че не е било съвсем бебе, нали разбираш… във всеки случай, трябват ми някои неща и не се чувствам много добре, затова се запитах дали не би искал да отскочиш вместо мене до денонощния.

Той преглътна нещо, което му се стори като огромна топка за боулинг, после замислено облиза устни.

— А, разбира се. С удоволствие.

— Много ще съм ти благодарна.

— Няма проблеми, но ти добре ли си? Да повикам ли доктор или нещо такова? Искаш ли да те закарам в болница?

— Не, добре съм — тя си пое дъх дълбоко, но неравно, и добави. — Не ми е за пръв път.

Той прокара ръка по устните и брадичката си.

— Нали не си направила някоя глупост? Нали не си го предизвикала? Нарочно, искам да кажа.

Тя поклати глава и слабо се усмихна.

— Не. Няма такива работи. Просто се случи, Рорк. Природен инцидент. Да, първия път отидох в клиника и ме остъргаха, но тоя път се случи от само себе си. Докато работех, ми стана лошо. Започна да ме присвива, нали разбираш.

Рорк кимна съчувствено, макар че тя би могла да говори например за скулптури от лед, поне така му звучеше цялата работа. И той в действителност може би знаеше дори повече за скулптурите от лед, отколкото за абортите.

— Поканиха ме заедно с другите момичета на частно парти. Но изглеждаше, че ще трае цяла нощ, затова аз се извиних, прибрах се и направо си легнах. Събудих се преди около час и… цялата бях оплескана — тя вдигна рамене. — И бебето го няма.

Той видя сълзи да блестят в очите й, но тя бързо се извърна и посегна към едно малко листче.

— Направих подробен списък. Имената на нещата и размерите. Предположих, че сигурно няма да знаеш какво точно да вземеш, ако не го опиша подробно.

— Виж, тук си права — каза той, мъчейки се да придаде някаква бодрост на думите си, но напразно.

— Това сигурно ще стигне.

Той взе от нея списъка и парите.

— Нещо друго?

— Мисля, че това е всичко. Ще оставя вратата отключена, за да можеш да влезеш, като се върнеш — той кимна и понечи да тръгне, но тя докосна лакътя му и го накара да се обърне към нея. — Благодаря, Рорк. Наистина благодаря.

Той потупа малката ръка, която почиваше върху неговата.

— Иди да си легнеш. Ще се върна възможно най-скоро.

Когато се върна, тя лежеше на дивана, положила една ръка на очите си, а другата на корема. Свали ръка от лицето си и му се усмихна вяло, когато той приближи на пръсти към нея.

— Намери ли всичко?

— Струва ми се.

— Стигнаха ли ти парите?

— Не се тревожи. Защо не си в леглото?

— Ами нали ти обясних, цялото е оплескано.

Вратата на една от стаите в края на малкия коридор стоеше открехната. Той сложи торбата с покупките на пода до дивана.

— Ето ти ги нещата — после тръгна по коридора към спалнята.

— Рорк, недей — възпротиви се тя слабо, надигайки се на дивана.

— Погрижи се за себе си, Мери Кетрин. Аз ще се погрижа за това — направи го, но задачата не беше никак приятна.

Първо, много трудно му беше да остане безпристрастен, въпреки че се опитваше. Не можеше да не мисли за това, че „оплесканото“ представляваше човешки живот, започнал също така, както започваше и всеки друг човешки живот. По причини, които никой никога нямаше да узнае, той беше решил да се предаде, да си отиде просто така. Някои хора казваха, че абортът представлявал замаскирана благословия, естествен начин утробата да се освободи от несъвършен плод. Въпреки всичко, беше ужасно депресиращо да съзнаваш, че тази нощ си е отишъл един човешки живот.

Бременността й явно е била доста напреднала, защото имаше доста повече кървави остатъци, отколкото беше очаквал. Той събра чаршафите, колкото можа по-добре, махна и калъфката на дюшека и ги натъпка в една найлонова торба, която намери в кухненския килер. Върза я здраво и я отнесе в контейнера за боклук зад блока. Когато се върна в апартамента, дочу душа да шуми в банята. Намери чисти чаршафи в един шкаф в коридора и застла отново леглото. Тъкмо свършваше, когато тя влезе в спалнята в значително по-добър вид, облечена в друга огромна тениска и други размъкнати къси панталони.

Той махна с ръка към леглото.

— Лягай — тя легна и се отпусна с облекчена въздишка. — Всичко наред ли е?

— Разбира се.

— Взе ли тиленол?

— Три хапчета. Според мене няма да ми навреди.

— Искаш ли малко чай?

— Ти вече направи достатъчно.

— Искаш ли малко чай?

Тя вдигна очи към него.

— Наистина ли искаш да ми направиш чай?

— Имаш ли чайник?

— Не мисля.

— Микровълнова фурна?

— Разбира се.

След пет минути той се върна с димяща чаша чай, пакетчета подсладител и една лъжица.

— Не знаех дали го пиеш със захар.

— Две, моля — докато той разбъркваше подсладителя в чая й, тя погледна към телевизора. Звукът беше изключен, но тя се взираше в екрана. — Обичам този филм — каза тя. — Купих си видео и сигурно съм го гледала поне хиляда пъти. Одри Хепбърн и Кари Грант.

— Наистина страхотен филм. Внимавай, горещо е — каза той, подавайки й чашата. Тя му направи място до себе си на леглото и той седна, опирайки гръб на стената. — За какво се разказва?

— Тя е страхотна жена, изпаднала в затруднение. Той е красив и идва да я спаси. Тя е изплашена до смърт. Той е възхитителен. Накрая се влюбват.

Изгледаха филма мълчаливо, после тя изключи телевизора, а той взе празната й чаша.

— Благодаря, Рорк, това много ми помогна. Никой досега не ми е правил чай.

— Мама винаги ми правеше чай, когато бях болен.

— Тя добре ли се държеше с тебе?

— Да. Имах късмет.

— Наистина, имал си. Моята дъртачка ме изрита, когато станах на петнадесет години.

— Как така?

— Хвана приятеля си, че развява оная си работа пред мене.

— А защо не изрита него?

Мери Кетрин се изсмя, сякаш беше казал нещо смешно, макар че Рорк не бе имал това предвид.

— Ти си чудесно момче, Рорк — когато той направи гримаса, тя добави. — Приеми го като комплимент.

— Благодаря. Но трябва да кажа, че повече ми се иска да мислят за мене като за нападателен и опасен.

Усмивката й угасна. Очите й загубиха блясъка си, сякаш се обърнаха навътре към нещо, което я караше да бъде нещастна.

— Тод е такъв.

Рорк не знаеше как да отговори на това и разсъди, че е най-добре да не казва нищо. Тупна се по бедрата и се накани да стане.

— Ами аз трябва…

— Почакай, Рорк. Ти беше толкова добър. Искам да кажа, наистина беше страхотен. Много мразя придирчиви жени, които се държат като лепки, но не искам да съм сама тази нощ. Би ли останал? Само докато заспя?

— Добре, разбира се.

— Легни.

Рорк се изтегна до нея на леглото. Тя се сгуши до него и положи глава на рамото му. Той я прегърна.

— Утре може би ще трябва да идеш на лекар — подсказа той.

— Да. Сигурно ще иска да ми направи кюретаж.

И Рорк си бе помислил същото. Той имаше съвсем неясна представа какво може да е кюретажът и предпочиташе представата му да си остане неясна.

— Ти не вземаше ли хапчета?

— Не. От тях дебелея — обясни тя. — А той забрави презервативите. Поне така ми каза, че ги е забравил. Май бях твърде глупава, че не настоях да си вземе.

— Права си. Бременността не е най-лошото, което може да се случи.

— Знам, но той е от мъжете, които внимават да не пипнат някоя болест.

— Значи не е било случайна връзка. Искам да кажа, бил е някой, когото познаваш добре?

— Рорк, не питай, моля те.

— Добре. Нека говорим за друго нещо — не започнаха да говорят.

Известно време мълчаха. Дори не помръдваха, само пръстите му леко галеха косата й, разпръсната по възглавницата, за да се изсуши.

— Името ми не е Мери Кетрин — изрече тя меко.

— Не е ли?

— Казвам се Шийла.

— Хубаво име.

— Взех името Мери Кетрин за номера с монашеския стриптийз.

— Така си и помислих.

— Допуснах, че си го помислил. Ти си умен. Аз напуснах училище, когато напуснах и дома си, по средата на десети клас. Каква идиотка съм!

— Не мисля така.

— Така си е. Във всеки случай, когато на посетителите им омръзне номерът с монахинята, ще измисля нещо друго и може би ще си сменя сценичното име, за да подхожда на новия сценарий. Замислила съм нещо. Искаш ли да чуеш?

— Да, с удоволствие.

— Мисля, че бих могла да изиграя русалка. Нали знаеш, с опашка, цялата обсипана с перли, цялата блестяща. Ще облека дълга опашка, която ще ми стига до задника, може би дори до коленете.

— Направо ще шашнеш всички. Можеш да се наречеш Лорелай.

— Лорелай ли?

— Като сирената. Митичната — тя го погледна с недоумение. — Имала прекрасен глас — обясни той. — Пеела, за да подмамва моряците към скалите, където да се разбият корабите им.

— Трябва да го запомня.

— Мога да ти го напиша, за да не го забравиш.

Тя се повдигна на лакът и го погледна с неприкрито възхищение.

— Нали виждаш? Ти си направо гениален — той се засмя, а тя след миг предложи: — Можеш да си поиграеш с тях, ако искаш…

Очите му веднага се спуснаха към гърдите й. Тя вдигна тениската нагоре. Обектите на неговата фантазия, на които се бе възхищавал отдалече, бяха само на няколко инча от очите, от пръстите, от устните му. Тя му ги даваше. Като подарък.

Но когато той протегна ръка, беше, за да спусне обратно тениската й.

— Какво има? — очите й гледаха неразбиращо. — Тая нощ не мога да се чукам, но мога поне да ти духам.

— Не е необходимо.

— Мислиш, че го правя специално за тебе ли? Помисли пак — тя спусна ръка към чатала му. — Винаги съм се питала за тебе. Старлайт е ужасна лъжкиня, но мога да се закълна, че е казвала истината за тебе.

Тя го стисна леко и той затаи дъх. Кръвта нахлу към мястото, обхванато от пръстите й. Но той отстрани ръката й.

— Не бих искал да се възползвам от положението.

— Защо?

— Няма да е редно, Шийла.

— Господи, повечето момчета биха убили някого, ако им се предложи такова нещо. Истина ли казваш?

— Самата истина. Ще се проклинам утре сутрин.

— А можеш да си го правиш под душа, докато ни гледаш как се печем на слънце — и се изкиска на учудената му физиономия. — Не сме чак толкова глупави, Рорк. Защо иначе ще се къпеш толкова много? И то точно когато ние се печем?

Тя се усмихна и отново се отпусна на леглото, пак се сгуши в него.

— Истината е, че не бих могла тази нощ да ти дам най-доброто от себе си. Наистина се чувствам зле, нали разбираш?

— Вземи да поспиш, Шийла. Когато се събудиш, всичко ще ти изглежда като лош сън.

— Много си сладък.

— Ти също.

Той погали гърба й, после косата й и продължи да я държи в прегръдките си дълго време, след като тя заспа. Когато се върна в апартамента си на другата сутрин, Тод вече беше станал и чукаше на клавиатурата си.

— Къде беше?

— Разхождах се по плажа.

Тод го изгледа подозрително.

— Сам.

— Коя е тя?

— Сам — повтори упорито Рорк.

— Аха — Тод продължи да пише и подметна: — Има кафе, но аз използвах последното мляко.