Сандра Браун
Завист (42)

Глава 35

Току-що слязъл от наетото корабче, което го бе докарало от континента, Ноа влезе в бара на Тери със снизходителна походка, която веднага го изстреля начело на списъка на заплашените видове.

Местните жители по принцип не харесваха пришълците от континента, но особено не им се нравеха такива, които ги гледаха с вирнат нос. Още щом видяха Ноа Рийд, го намразиха. В действителност дори нямаше да му позволят да привърже корабчето на пристана, ако Паркър не бе пуснал мълвата, че очаква един познат от север да дойде при него. Ако някой забележеше подобна личност, трябваше да го насочи към бара на Тери, където Паркър щеше да го чака.

Ноа се приближи към Тери и се обърна към него с едно грубо „Хей!“

Мъжът, който тъкмо отваряше бутилка бира, я плъзна към един от редовните клиенти, без да обръща внимание на Ноа.

— Не ме ли чухте?

Тери премести изподъвканата сламка от единия край на устата си към другия.

— Чух ви. Който иска да говори с мене, подбира тона си, иначе по-добре да се маха. А сега изчезвай от тук.

— Май вече си изчерпа кредита, Ноа.

Като чу гласа му, Ноа се извъртя. Паркър му се усмихваше широко.

— И времето.

Ноа изгледа Паркър и инвалидната му количка с дълъг, оценяващ поглед.

— Тя ми каза, че си сакат.

Тери измъкна една бейзболна бухалка изпод бара. Един от редовните посетители посегна към ножа в калъфа, привързан на колана му. Другите само се навъсиха.

— Тя ми каза, че си много докачлив — отвърна Паркър, без да сваля усмивката от лицето си. — Но аз и без това си го знам.

— Пак почваме да се заяждаме, а? — разсмя се Ноа. — Не бях осъзнал колко много ми липсваш.

— Интересно. А ти изобщо не ми липсваше. Искаш ли бира?

Ноа хвърли поглед към Тери.

— Май че не.

Паркър даде знак с глава на Ноа да го последва.

— По-късно ще се разплатим, Тери.

— Няма проблеми.

Всички в бара ги загледаха, докато двамата излизаха през остъклената врата навън в непоносимата горещина.

— Нервен си, Ноа.

Ноа се намръщи.

— Защото съм дошъл да те видя ли?

— Не, но да влезеш в бара на Тери с такива обувки — той погледна към обувките на Ноа, чиято марка — „Гучи“ — бе изписана със златно на видно място. — Много са фантазе.

Ноа не обърна внимание на лекото заяждане и свали сакото.

— Хубав климат — подхвърли той саркастично.

— С нещо ми напомня на Кий Уест.

Ноа не се стъписа, но и не отговори на поредното заяждане.

Паркър го поведе към гейтъра.

— Качвай се.

— Брей, брей — и Ноа се настани на яркожълтата седалка. — Такова нещо няма да видиш на Парк Авеню.

С помощта на ръцете си Паркър се вдигна от количката и седна на шофьорската седалка, после сгъна количката и я сложи в багажника. Включвайки мотора, каза:

— Станал си чиста проба янки снобар, Ноа.

— А ти просто си остарял.

— Болката и страданието щяха да го сторят и с тебе.

Следващите пет минути минаха в пълно мълчание. Ноа показваше явна липса на интерес към острова. Държеше очите си приковани към тесния път пред тях, не коментираше пейзажа, дори не го гледаше. Паркър, от друга страна, отговаряше на поздравите на хората, покрай които минаваха.

Когато една жена го поздрави от верандата си, Ноа се обърна към него.

— Ти да не си местната знаменитост?

— Просто единственият сакат на острова.

— Виждам.

— И единствения професионален писател, когото познават.

— Та ти още не си продал дори оная своя книга!

— Не, но книгите на Макензи Руун се продават като презервативи в публичен дом.

Най-накрая. Най-накрая успя да изтръгне една неприкрита реакция от Ноа. Засмя се на смаяното му изражение.

— Не знаеше ли? Ами… изненада!

С апломб, който Паркър добре помнеше, Ноа бързо се окопити.

— Значи затова си могъл да си позволиш хубавата къща и лоялния слуга, за който говореше жена ми.

Паркър веднага долови собственическите нотки в гласа му, но нарочно не им обърна внимание.

— Опитвам се да направя от къщата дом. Но още много работа е необходима. А моят лоялен слуга взе, че ме напусна тази седмица.

— Как така?

— Мисли, че съм скапаняк, и каза, че вече не иска да ме види.

— И наричаш това лоялност?

— О, той ще се върне.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен, да.

Слънцето бе залязло зад линията на дърветата, когато стигнаха в рушащата се памукочистачна. Падащият здрач я правеше да изглежда още по-изоставена, отколкото на дневна светлина. Лозите, които я обвиваха, сякаш се бяха вкопчили още по-плътно в нея, като че ли за да я запазят от настъпващата мрачина.

Ноа хвърли поглед към руината.

— Разбирам какво имаше предвид, като казваш, че мястото се нуждае от още много работа.

Паркър се обърна към багажника, за да извади инвалидната количка и да я постави на земята.

— Това не е домът ми, а една интересна постройка. И щом си тук, нека ти представя малко парченце от местната история.

Подкара количката към памукочистачната и на Ноа не му остана друг избор, освен да го последва. Когато се озоваха вътре, залязващата слънчева светлина се процеждаше през цепнатините в стените. Дупките в тавана прожектираха миниатюрни дискове светлина на пода. Изглеждаха като разпилени монети. Иначе интериорът тънеше в дълбоки мрачни сенки. Въздухът беше толкова тежък и неподвижен, че почти изискваше съзнателни усилия, за да го вдиша човек.

Като екскурзовод, репетирал безброй пъти репликите си, Паркър показа на Ноа някои части от памукочистачната и разказа историята й и легендите около нея.

Ноа се умори от монолога и прекъсна Паркър посред изречението.

— Прочетох книгата ти.

Паркър бавно обърна количката и се озова с лице към него.

— Разбира се, че си я прочел, Ноа. Нямаше да дойдеш тук, ако не беше. Кога я получи?

— Тази сутрин.

— Бърза реакция. Мечтата на всеки писател.

— Стигаше ми само да прочета първите няколко страници, за да разбера интригата. Впрочем, доста добре е написана.

— Благодаря.

— Наех частен самолет, за да пристигна възможно най-скоро. Докато летях, прегледах останалата част от ръкописа.

— Но ти вече познаваш историята!

— Знам, че никога няма да види печат.

Паркър комично сви рамене.

— Ето на, виждаш ли колко може да сгреши човек. Аз пък си мислих, че може би след всичките тези години си готов да облекчиш съвестта си.

— Стига с тия глупости, Паркър — гласът на Ноа изплющя като камшик в тишината. — Предполагам, че тази „Завист“ е ръкописът, за който толкова лудее Марис.

— Тъкмо това е. Тя е прочела всяка дума. Няколко пъти. Харесва историята. Харесва концепцията, динамиката на конкуренцията между приятелите. Казва, че героите са живо очертани. Мисли, че Рорк е принц, а Тод е… е, не е принц.

— Тя много лесно се впечатлява от мелодрамите.

— Грешиш. Тя е добър редактор.

— Ученичка, която се прави на голяма.

— Тя е изискана дама.

— Господи! — Ноа се изкиска. — Ти си я чукал, нали?

Паркър стисна зъби и отказа да отговори, което накара Ноа отново да разсмее.

— Ах, Паркър, Паркър. Косата ти побелява, лицето ти има повече бръчки, отколкото линии има по пътните карти. Но някои неща не са се променили. Все още си любовникът кавалер, който никога не казва с коя е спал.

Той поклати глава развеселено.

— Дамите винаги са ти били слабото място. Разбира се, знам защо си имал това изгарящо желание да вкараш Марис в леглото си. Искал си да ми сложиш рога. И много труд си си дал, затова се надявам, че не си бил чак толкова разочарован. Тя не може да се нарече горещо маце, нали?

Той отправи нарочно остър поглед към скута на Паркър.

— Или може би ти си благодарен за какъвто и да било вид сексуална дейност. И се радваш дори на такива дървенячки като Марис — почеса замислено носа си отстрани. — Но пък има такъв разкошен триъгълник… ако си оставил лампата светната, сигурно си забелязал.

На Паркър ужасно му се дощя да го убие още в този миг. Искаше да го гледа как умира бавно и в агония, докато усеща адските пламъци да ближат глезените му.

Явно безразличен към убийствените подтици, които подклаждаше, Ноа продължи:

— Не че се оплаквам от Марис, нали разбираш. Тя със сигурност свърши полезна работа.

— Даде тласък на кариерата ти.

— Точно така — той се приближи. — И трябва да знаеш, Паркър, че няма да допусна нищо или никой да ми отнеме това, което съм постигнал. Тази твоя книга никога няма да бъде публикувана!

— Всъщност, Ноа, аз не я написах за публикуване, написах я за себе си.

— Като катарзисна автобиография?

— Не.

— Като позволително да чукаш жена ми?

— Не.

— Търпението ми се изчерпва, Паркър.

— Написах я, за да те докарам тук, на моя почва, за да мога да гледам лицето ти, когато умираш, точно както ти ме гледаше от кормилото на онова корабче онази нощ.

Ноа изсумтя.

— Какво? Ще ме прегазиш с инвалидната количка ли?

Паркър само се усмихна и извади малко апаратче от джоба на ризата си.

— О, разбирам. Ще ме усмъртиш с дистанционно.

— Аз притежавам тази сграда — произнесе Паркър, сякаш водеше приятен разговор. — Харесва ми. Хубава атмосфера. Но някои хора смятат, че ще е опасно, ако деца се загубят тука. Тоя изоставен кладенец, изобщо… — и врътна палец към кладенеца. — Затова реших да направя една услуга на съгражданите си и да я унищожа.

Той натисна един бутон на дистанционното. Някъде от сенките в далечния ъгъл се раздаде силно пукане, придружено от искра. Стреснат, Ноа се завъртя и загледа как един пламък изскача от старото дърво.

Паркър тласна силно количката си към него. Усещайки движението, Ноа се обърна и се хвърли върху Паркър. Всекидневните му занимания във фитнес залата поддържаха мускулите му гъвкави. Рефлексите му бяха добри. И той му нанесе няколко силни удара.

Но мускулите на ръцете и гърдите на Паркър бяха изключително добре развити от годините, когато се бе налагало да разчита на тях. Той отби повечето атаки на Ноа и имаше достатъчно сила, за да се задържи на количката си. Но истинското му предимство беше в това, че знаеше как се бие Ноа. Ноа се биеше мръсно. Ноа се биеше, за да победи. И не го беше грижа как точно ще победи.

Когато Ноа започна да го изтласква към кладенеца, Паркър не бе учуден. Започна да се защитава. Заразмахва безпомощно ръце и Ноа лесно отбиваше ударите му. Усещайки, че Паркър отслабва, Ноа започна да го напада все по-силно. Отчаяната борба на Паркър само увеличаваше решителността на Ноа да го победи. Той започна да връхлита още по-яростно, още по-сляпо, като хищник, разярен от кръвта.

Тогава, в съвършено подходящия момент, Паркър натисна спирачката на инвалидната си количка. Тя захапа гуменото колело и количката рязко спря. Ноа не бе очаквал това. Инерцията го хвърли напред. Луксозните му обувки стигнаха до ниския перваз на кладенеца и той се препъна. Ноа политна и после пропадна в нищото.

Отчаяните му викове звучаха като адско ехо от писъците на Мери Кетрин, докато падаше през перилата на корабчето.

Паркър дишаше неравномерно и силно. Изтри окървавения си нос с ръкава на ризата.

— Копеле такова! — крещеше му Ноа.

— Значи падането не те е убило!

— Да ти го начукам!

— Хич не умееш да губиш, Ноа. Един сакат те надви. Ти това ли беше намислил за мене? Да ме бутнеш в тоя кладенец? Защо, според теб, непрекъснато споменавах за него? За да ти го напомня, Ноа. Всеки уважаващ себе си писател би трябвало да разбере цялата работа.

— Извади ме оттук!

— О, не бъди такова бебе, Ноа. Той не е толкова дълбок, колкото Атлантика. И доколкото знам, вътре няма соленоводни месоядни. Обаче за змиите, виж, това не знам — добави той, сякаш едва сега се бе сетил.

— Какво ще направиш? Ще го наводниш и ще ме удавиш ли?

— Довери ми се. Само трябва да не преставаш да плуваш изправен, докато стигнеш догоре.

— За какво е всичко това?

Паркър взриви още един заряд.

— Има още дванадесет такива, Ноа. Но далеч, преди да съм взривил и последния, ти вече ще се задушаваш. Вдишването на пушек не е толкова драматично, колкото да те поглъща океанската вода, която наводнява дробовете ти, или пък да бъдеш изяден от акула, но въпреки това е страшно ефективно, не си ли съгласен?

— О, ти ме плашиш, Паркър. Очакваш да повярвам, че ще ме оставиш да умра тук?

— А защо да не повярваш? Аз съм убиец. Сам си го казвал. Не помниш ли? Хайде де, поразмърдай паметта си. Сигурен съм, че ще си спомниш. В края на краищата трябва да си репетирал оная сълзлива реч поне сто пъти. Сълзите са убедителен аксесоар. Дори и аз без малко да ти повярвам. Допреди онзи ден на корабчето ние бяхме като Давид и Джонатан, а после аз станах потаен, със склонност към разврат и убийство. Това не размърда ли нещо в паметта ти?

— Аз бях… Аз бях…

— Ти беше решил да ме пратиш в затвора. И след като си излежах присъдата, мисля, че е честно да извърша и престъплението.

Ноа мълча известно време и после каза:

— Мисля, че глезенът ми е счупен.

— О, сърцето ми се къса.

— Слушай, Паркър, боли ме.

— Ами защо влезе там, Ноа?

— Добре де, това, което направих, беше погрешно. Уплаших се. Избягах. Когато разбрах какво съм направил, нямаше друг начин, освен да направя това, което и направих. Мога да те разбера, че ми имаш зъб. Но нямах друг избор.

— Както не остави и на мене избор, като ме пусна да умирам в океана. Не беше ли достатъчно? Трябваше ли да оставиш и Мери Кетрин да умре?

— Няма да се справиш с това — каза Ноа с променен глас.

— О, мисля, че ще се справя. Ти се справи.

— Хората ще видят дима и ще повикат пожарната.

— Тя е на другия край на острова. Ще се задушиш, докато стигнат дотук.

— И ще те обвинят.

— Не мисля така. Всички от бара на Тери чуха обидната ти забележка. Знаят, че жена ти е живяла няколко седмици под моя покрив. Ще си помислят, че си дошъл тука от Янкиленд да ми сриташ задника. Но за тях аз съм горкият сакат човек — техен съсед. Така че на кого, мислиш, ще повярват? На кого мислиш, че ще изберат да повярват? Само трябва да им кажа истината. Скарали сме се. Ти си ме нападнал и ето разкървавения ми нос за доказателство. Загубил си равновесие и си паднал в кладенеца. За съжаление аз вече съм сложил зарядите и не мога да спра неизбежното. Опитал съм се да те спася, но безполезно. Аз съм сакат, не помниш ли?

Той надникна над ръба и се усмихна на Ноа, чието лице изглеждаше като бледен овал, взряно към него от дъното на сухия кладенец.

— Това е също толкова достоверно, колкото историята, която ти разказа на бреговата охрана, не мислиш ли?

— Паркър, Паркър, изслушай ме.

— Извини ме за миг — той натисна бутона и още един заряд се възпламени.

Пламъците вече лижеха дървото на външните стени на две места, пробивайки си път към галерията.

— Спри това, Паркър! — изкрещя Ноа.

— Не.

— За Бога!

— За Бога ли? Не искаш ли да кажеш заради тебе, Ноа? Мисля, че дори Бог ще разбере и ще прости всичко, което ти сторих. Помислих да те застрелям и цялата история да свърши. Щях да се оправдая със самозащита и щяха да ме оневинят. Но тогава се сетих за часовете, когато се носех в оня шибан океан, преди да ме спасят. Спомних си часовете, които прекарах в невероятни мъки в болниците. И застрелването ми се видя някак си прекалено милостиво за тебе. Трябваше да чакам цели четиринадесет години. Ако те постигнеше бърза смърт, това щеше да бъде почти благословия. Мислех да ти отрежа топките и да те оставя да умреш от загуба на кръв, както без малко щеше да стане с мене. Но ми се стори много мръсна работа, а не можех да се сетя за уместно оправдание.

И един ден, когато седях тук, измисляйки интрига за един роман с Дък Кейтън, и се улових, че гледам този кладенец, тогава ей така — каза той и щракна с пръсти — ми хрумна една идея. Представих си те как се бориш за въздух, от очите ти текат сълзи, а носът ти се запушва. Толкова се възбудих, че едва не свърших.

Впрочем, благодаря, приспособлението ми си работи добре. И Марис може да е била омъжена за тебе, но никога не е била твоя съпруга. Ти изобщо не я познаваш. А, докъде бях стигнал? Да, да. Накарах един приятел, който живее на острова, да сложи тия заряди вместо мене. Съвсем просто. Като автоматично възпламеняване на фойерверки. Пуснах съобщения, че ще изгоря тая сграда. Нали разбираш, контролиран пожар. Както някога са горили полетата със захарна тръстика тук на острова. Малко пламъци, много пушек.

Сега вече миризмата на пушека се чувстваше ясно.

— Паркър, трябва да ме изкараш оттук.

Паркър се засмя.

— Аз самият мога лесно да изляза. Имам колела. А ти — напротив — си в капан.

Ноа опита друг трик.

— Добре, искаш да ти се моля. Моля те. Извади ме оттук.

Паркър се закашля от дима.

— Съжалявам, Ноа. Дори и да исках, вече е много късно. Трябва себе си да спасявам. Ще се лиша от удоволствието да те гледам как умираш, но…

— Паркър! Не го прави — захленчи Ноа. — Моля те, не ме оставяй да умра. Какво мога да ти кажа?

Паркър го загледа, лицето му внезапно стана сурово и от него изчезнаха всякакви следи от ирония.

— Кажи, че съжаляваш.

Ноа спря да хленчи, но замълча упорито.

— Изобщо, знаеш ли истинското име на Мери Кетрин?

— Какво значение има?

— Казваше се Шийла. Би трябвало поне да знаеш името на момичето, което пометна твоето бебе.

— Нямаше никакво бебе. Това са женски трикове. Клопка.

— Значи си знаел — измърмори Паркър. — Питах се.

— Стара история, Паркър.

— Грешен отговор. Много си е навреме. Ако искаш да излезеш оттук жив, Ноа, признай, че бутна Мери Кетрин през борда и не направи нищо, ама нищичко, за да се опиташ да я спасиш.

Ноа се поколеба.

Паркър хвана колелата на количката си и започна да я обръща.

— Чао.

— Почакай. Добре. Това, което стана с Мери Кетрин…

— Шийла.

— Шийла. Това, което стана с Шийла, беше моя грешка.

— И с мене. Ти нарочно подкара корабчето към мене.

— Да.

— Кажи го.

— Нарочно подкарах корабчето към тебе.

— Защо?

— Аз… опитвах се да те убия и да го направя да изглежда като нещастен случай. Исках да ми се махнеш от пътя.

— От кариерата.

— Точно така.

— Затова ли уби Даниел Мейдърли?

— Проклет да си!

— Ти си го убил, нали? — извика Паркър към него. — Признай си или ще се задушиш. Ако най-напред не се напикаеш от страх и не се удавиш.

— Аз…

— Как го направи, Ноа?

— Предизвиках го. За оня стар негов приятел — евреина. Той се ядоса и тръгна към мене. Аз се защитих…

— Ти си го бутнал.

— Добре.

— Кажи го!

Изпаднал в отчаяние, Ноа простена:

— Бутнах го. Не трябваше, но го направих. За по-сигурно.

Паркър се закашля от дима. Той щипеше очите му.

— Ти си изверг. Мизерно човешко същество. Убиец — поклати със съжаление глава. — Но не си достоен да те убивам.

Паркър подкара количката си назад. Изпаднал в паника, Ноа го завика от дъното на кладенеца. Той се скри от погледа му, само колкото да вземе въжето, което бе приготвил специално за този момент. Провеси го в кладенеца, за да го види Ноа.

— Сигурен ли си, че искаш да те спася? Ще отидеш в затвора, знаеш го.

— Хвърли го долу — Ноа посягаше отчаяно нагоре, мъчейки се да хване края му.

— Знам как се чувстваш — каза му Паркър. — Знаех, че краката ми са унищожени. Бих направил всичко, за да спра болката. Всичко, освен да умра. Мислех, че искам да умра. Но когато онези рибари се насочиха към мене, аз се хванах за тях с колкото сили ми бяха останали.

Той спусна въжето на Ноа, който го сграбчи като в несвяст.

— Увий го няколко пъти около гърдите си и го завържи здраво — нареди Паркър.

— Готово — извика Ноа, когато се върза. — Изтегли ме.

Паркър даде на заден ход, дърпайки въжето.

— Готов ли си? Ако няма къде да се опреш с крака, опирай се на стената.

— Глезенът ми…

— Добре, само полека. Недей…

Тъкмо щеше да каже „да дърпаш“. Но бе прекалено късно.