Сандра Браун
Завист (38)

„Завист“
Глава 22 — Кий Уест, Флорида, 1988

Беше един от онези дни, когато думите просто не искаха да дойдат.

Рорк притискаше главата си с две ръце, стискаше я като пъпеш, опитвайки се да накара думите да излязат през порите му. Но без полза. Нищо не се получаваше. Дотук бе прибавил точно две и половина изречения към ръкописа си. Общо деветнадесет думи. За изминалите три часа курсорът му седеше на едно и също място и му намигаше.

— Проклетник! — прошепна той към курсора и нарочно написа: „Тревата е зелена. Небето е синьо.“. — Виждаш ли, копеле такова? И аз мога да пиша изречения, когато поискам.

Нямаше никакво значение, че вчера, когато не беше на работа в клуба, бе писал много. Цели шестнадесет часа бе посветил на писането, без да яде, без да пие. И бе произвел повече от двадесет страници — плод на усиления му труд. Но еуфорията бе траяла само до събуждането тази сутрин, за да открие, че лошите духове са се промъкнали през нощта, докато е спал, и са му откраднали вчерашното вдъхновение.

Разочарованието му беше толкова голямо, че по едно време помисли изобщо да спре да пише за днес, да си вземе някоя видеокасета или да отиде на плажа, или пък малко да полови риба. Но подобни измъквания лесно се превръщаха в навик. Беше твърде удобно да се извинява, че в момента е блокирал. Блокирането можеше да се превърне в постоянно и именно тази ужасна възможност го задържа разтреперан на стола му, накара го да продължи да се взира в празния екран, от който му се присмиваше мигащият курсор.

— Рорк!

Три етажа по-надолу се чу хлопване на врата и тичащите стъпки на Тод отекнаха по стълбите. Напоследък той работеше допълнително през обедните часове в ресторанта. За Рорк отсъствията на Тод бяха добре дошли, защото можеше да остане сам в апартамента, без да се разсейва от това, че наоколо му има някой.

Обърна се навреме, за да види как Тод нахлува през вратата.

— Какво става? Пожар ли има? Много би ми се искало!

— Продадох.

— Колата ли? — това беше първото, което изплува в главата на Рорк. Тод непрекъснато се оплакваше от колата си.

— Книгата! Продадох книгата! — бузите му се бяха зачервили, очите му блестяха трескаво, хилеше като реклама за зъбна паста.

Рорк го гледаше слисано.

— Чу ли какво казах? — извиси се гласът на Тод, превръщайки се в почти пронизителен писък. — Продадох ръкописа си.

Рорк се изправи неуверено.

— Т-т… това е страхотно. Дори не знаех, че ти… Кога си го предложил?

Тод успя да си придаде малко по-скромен вид, без да сваля от лицето си огромната усмивка.

— Не ти казах. Хрумна ми да го изпратя, ей така, преди два месеца. Не се надявах да постигна нещо, защото се страхувах — Господи, направо бях уверен! — че ще получа още една отрицателна рецензия. А днес, преди по-малко от час, ми се обадиха, докато бях на работа.

— Издателят е имал служебния ти телефон?

— Ами да. В придружителното писмо изброих всички възможни начини по които могат да се свържат с мене. За всеки случай, нали разбираш? Както и да е, мениджърът на клуба — този проклет педал — изникна изведнъж пред мене и вика, че някой ме търсел по телефона в офиса. Каза, че личните разговори не били позволени и ако обичам, да съкратя дрънкането си до три минути. Сякаш кой знае колко работа имахме — изсумтя той. — От половин час не бях паркирал и една кола. Помислих, че или ти се обаждаш, или някоя от мацките — за Тод съседките им бяха „мацките“. — Представих си, че тоалетната може да се наводнила или нещо такова, нали разбираш? Но вместо това — вместо това — тоя ми се представи като редактор, каза, че е прочел ръкописа ми, и че направо бил потресен. Иска да го публикува. Едва не напълних гащите, човече. После си помислих, че ти или някой друг, може би оня скапан педал, си прави шеги с мен, нали разбираш, че прави някой номер. Обаче не. Тоя редактор продължи да възхвалява произведението ми, започна да изброява персонажите по име. Просто така се беше захласнал от книгата ми, че нямаш представа.

Той изведнъж изду бузи и после изпухтя.

— Нали ме слушаш? — почти изкрещя Тод. — Мамка му! Стоя си тук и си приказвам за разни преговори, а още не съм го осъзнал. Продадох книга!

Рорк се насили да се размърда, насили се да си придаде възторжено изражение, пресече стаята и силно стисна Тод в прегръдките си, потупа го по гърба, вдигна го от пода, честити му напълно в стила на общежитието:

— Поздравление, човече. Здравата се потруди. Заслужаваш го.

— Благодаря, Рорк.

Тод го отдели от себе си, погледна го право в очите и протегна ръка. Стиснаха си ръцете, но тържественото настроение не трая дълго. След секунди Тод зави като противовъздушна сирена, затанцува из апартамента като подивял макак.

— Не знам с какво да започна — извика той през смях.

— Обади се на Хадли — предложи Рорк.

— Хадли да ходи да се чука. Не показа никаква вяра в мен. Защо да му съобщавам добрите си новини? Знам — каза той, потривайки силно ръце. — Ще празнуваме. Ще си направим парти. Ти и аз. Аз плащам.

Рорк, чувствайки, че му се празнува по-малко, отколкото някога би предположил, понечи да разтърси отрицателно глава.

— Не трябва да…

— Знам, че не трябва. Ама искам. Тая вечер аз уреждам всичко.

— Трябва да работя.

— Я кажи майната й на работата!

— Лесно ти е да го кажеш. Продаде книга.

Това изречение като че ли върза възел на опашката на макака. Тод спря да подскача и се обърна към Рорк. Няколко мига го гледа изучаващо.

— А-а! Сега разбирам. Вкисна се, защото аз продадох книга преди тебе.

— Не, не съм.

— Е, това е хубаво — каза саркастично Тод. — Защото ако се беше вкиснал, щеше да се държиш като глупак, а не като най-добрия ми приятел в най-щастливия ден на живота ми.

Наистина. Държеше се като глупак. Дивата ревност го превърна в бодливо свинче, полагаше ужасно старание да съсипе най-щастливия ден в живота на своя най-добър приятел.

Не че щеше да бъде различно, ако ситуацията беше обратната. Тод би се държал също така зле, може би още по-зле. Щеше да се цупи и да се оплаква от несправедливия живот. Щеше да се чувства обиден и да сипе сарказми и накрая щеше да стане жесток.

Но откога Тод Грейсън се беше превърнал в неговото мерило за добро поведение? Харесваше му да мисли, че е по-изтънчен човек и по-добър приятел от Тод. Харесваше му да мисли, че има по-силен характер и е по-цялостен.

И Рорк лепна на лицето си една фалшива усмивка.

— Хайде де, по дяволите, мога да се пиша болен. Нека оня тъп педал да ме уволни. Кога започва партито?

Тод каза, че му трябва малко време да уреди някои подробности. Рорк се съгласи; и той искал да приключи работата си за днес. Когато щастливецът излетя да урежда партито, Рорк се отдаде на мрачното си настроение. Изпълни се с отмъстителни чувства.

Взираше се в екрана на компютъра, чудейки се защо е бил така прокълнат с такова изгарящо желание да сътвори нещо, но му липсва способността да го направи. Защо Господ му крои такива мръсни номера? Подмамва те с една мечта, снабдява те с достатъчно талант, та тази мечта да ти се види постижима, после задържа мечтата точно отвъд линията на възможната й реализация!

Започна да си повтаря като мантра колко е щастлив заради успеха на Тод. И наистина беше. Беше. Но беше и огорчен. Огорчен от потайността, с която Тод бе предал ръкописа си. Не се бяха договорили всеки да съобщава на другия, когато предаде някакъв ръкопис, но със сигурност бяха свикнали да постъпват така. Тод не беше нарушил никакво свещено правило, но на Рорк така му се струваше. Той безмилостно искаше да припише успеха на Тод на чистия късмет, на щастливия обрат на нещата, на бавните реакции на книжния пазар, дори на някой редактор с не особено изтънчен вкус, докато в същото време си признаваше, че подобни мисли са нечестни. Тод бе работил усилено. Беше талантлив писател. Беше се посветил на занаята и заслужаваше да бъде публикуван.

Но Рорк усещаше, че самият той го заслужава повече.

Тод се върна след един час, носейки по бутилка шампанско за всеки, и настоя да ги изпият, преди да преминат към втората фаза от празнуването.

Втората фаза включваше Мери Кетрин. Един неделен следобед, скоро след като бе пометнала, Рорк я бе извел на сладолед. Тя гледаше с някаква горчива усмивка щастливите млади майки с колички, взираше се в бебешките личица. Тогава му призна, че Тод е бил бащата на детето, което бе загубила.

— Това копеле трябва да е имало някакво шесто чувство. Оттогава насам ме избягва.

Месеците минаваха. Двамата се държаха учтиво, но хладно един към друг. Нищо не напомняше безумната страст, която хвърляше Тод на седмото небе, там, в бара, при Мери Кетрин. Бяха се превърнали в обикновени познати.

Днес пукнатината между тях и причината за нея бяха далечен спомен. Облечена в три парченца от луминесцентно син плат, не по-големи от пощенски марки, които трябваше да минат за бански костюм, Мери Кетрин пристигна готова за партито. Дойде тъкмо навреме, за да им помогне да довършат шампанското.

— Не е честно! — развика се тя. — Оставили сте ми само две глътки.

— Там, откъдето дойде това, има още, скъпа — тупна я Тод по задника, после я целуна по устата първо нежно, а после със съжаление, обърна я и я побутна леко към Рорк. — Тя е твоя тази нощ, приятел, не казвай, че никога нищо не съм ти давал.

— Утешителна награда ли? — в добронамерения въпрос едва-едва се прокрадваше рязка нотка.

— Можеш ли да си представиш нещо по-добро?

Мери Кетрин уви ръце около врата на Рорк, притисна гърдите си до неговите и потърка чатала му със своя.

— Аз нямам нищо против, отдавна съм си те харесала.

И пъхна езика си в устата му. Шампанското бе раздвижило кръвта му. Нейният вкус беше прекрасен. Усещаше я страхотно силно. Харесваше я. Бе претърпял удар по егото си и Тод се опитваше да му го компенсира. Би бил същински задник, ако решеше да отклони съчувствения жест на приятеля си. И се зае да я целува.

— Ей — каза Тод след няколко мига. — Трябва ли да ви поливам с маркуч?

Свлякоха се със смях по стълбите и се натъпкаха в и без това тясната кола на Тод. Той ги закара на пристанището, където бе наел корабче от един стар морски вълк, Хач Уокър. И преди бяха наемали корабчета от него. Държеше най-ниските цени в Кий Уест и не придиряше много, ако човек просрочи времето и се върне по-късно.

Уокър и без това не беше особено дружелюбен, но днес бе изпаднал в особено свадливо настроение. Никак не му се искаше да даде едно от корабчетата си на трима души, които явно си бяха пийнали. Рорк се бе напил достатъчно с шампанско и бе ужасно възбуден, когато пристигна на пристанището, защото в колата Мери Кетрин му бе изтанцувала един специален танц, седнала в скута му, и сега хич не му пукаше какво мисли тоя старец за тях или за това колко алкохол са погълнали. Веднага щом подписаха договора за наемането, Тод скочи на борда и се покатери на пилотския стол. Рорк се качи с несигурни стъпки, обърна се и подаде ръка на Мери Кетрин, която едва не се стовари върху него, стъпвайки на палубата.

— Рорк, внимавай — изкикоти се тя, блъскайки се в него.

Махна весело на стария Хач, докато отвързваше въжетата и ги хвърляше на палубата.

— Луди хлапета — измърмори старецът.

— Мисля, че не ни хареса — промърмори Мери Кетрин.

— А пък аз мисля, че си се облякла прекалено много.

Рорк посегна да развърже горнището. Тя изписка и взе да го удря по ръцете, но протестите й не бяха сериозни. Рорк се измъкна, хвана горнището и го размаха като знаме над главата си, докато Тод бавно извеждаше корабчето от пристанището. Когато отминаха шамандурите, той пусна машината на пълен ход и то зацепи водите на Атлантика.

Тод бе обявил, че това ще бъде честване, което никой от тях няма никога да забрави, и явно говореше сериозно. Рорк бе смаян от екстравагантностите на приятеля си. Хладилните сандъчета, които беше донесъл на борда, бяха натъпкани с маркови питиета. Бе поръчал храна от известен деликатесен магазин, който с достатъчно оправдано самочувствие се наричаше „Блаженството на епикурееца“.

— Това е салата от скариди — облиза Рорк пикантната майонеза от ъгъла на устата си.

— Нека аз да го направя.

Мери Кетрин възседна скута му и започна да облизва майонезата с език. Бе приела присърце ролята си на утешителна награда, посвещавайки се изцяло на него — готова да го развлича и да изпълнява всяко негово желание. Или да го превърне в хедонист. Във всеки случай той нямаше намерение да се бори срещу това.

Тайната на нейния аборт бе изковала изключителна връзка между двама им. Когато бяха насаме, я наричаше Шийла. Макар че флиртуваха често и открито, приятелството им бе останало платонично. Тя му бе дала недискретни аванси, но Рорк се бе правил, че не ги забелязва, защото не искаше да разваля хубавото приятелство.

Но когато тя засмука устните му, той се запита какво толкова ужасно ще стане, ако приятелството им включва и секс. Ще бъде приятел с Шийла, но няма да прави секс с Мери Кетрин. Кой е казал, че двама души не могат да бъдат едновременно приятели и любовници? Защо да не се възползва от „желязото“, с което го бе надарила природата, от невероятната й фигура, от ловкия й език и ръцете й, които не преставаха да си намират работа в банските му? Може би Тод й бе платил за днешните услуги. Е, и? Тя беше добро хлапе, опитваше се да си изкарва почтено хляба, използвайки онова, с което я бе надарила природата.

Възможно беше да е дошла тук, само за да накара Тод да ревнува. Той нямаше да допусне това да ги притеснява. В действителност тази нощ не би допуснал нищо да го притеснява.

Майната му на писането. Майната му на издаването. Майната им на думите, дето не искаха да идват. Майната й на Мери Кетрин. С това свършваше неговият списък със задачите днес. Окончателно. Писна му до смърт да бъде все такъв примерен бойскаут. През цялото време да се трепе. И за какво? За нищичко, ето за какво.

Щеше да се тъпче с тая разкошна храна, докато не се пръсне. Щеше да се налива, докато не се напие до смърт. Щеше да остави Мери Кетрин да изпробва върху него всичките номера от обширния си репертоар, щеше да се забавлява тая нощ, дори това да го убие.

Рорк се събуди с Мери Кетрин, просната върху него. След яростния секс в миниатюрната каюта и двамата бяха капнали. Ужасно жаден и примиращ от нужда да се облекчи, той се измъкна изпод нея. Тя измърмори някакви нечленоразделни звуци и посегна да го задържи, но без особено желание.

Той успя да се измъкне и вдигна панталоните си от пода. Беше му необходимо доста съсредоточаване и след няколко безуспешни опита успя да вмъкне краката си в крачолите.

Когато се появи, залитайки, на палубата, още закопчаваше панталоните. Тод бе стиснал бутилка „Бакарди“ и се взираше в звездите. Като чу Рорк, той се обърна и се усмихна.

— Оживя ли?

Рорк разтегна ластика на банския си и надникна вътре.

— Всичко е налице и наред, сър.

Тод се разкикоти.

— Съдейки по шума, имаше моменти, когато помислих, че трябва да сляза там да те спасявам.

— Имаше моменти, когато аз мислех, че би могъл да дойдеш — и той се облекчи през парапета.

Тод запита:

— Тя направи ли ти оня номер с палеца?

Рорк оправи панталоните си, обърна се, усмихна се, но не каза нищо.

— О, забравих. Сър Рорк никога не споделя пикантните подробности. Истински рицар.

Рорк се накани да се поклони, но се сети, че в сегашното му положение това би било рисковано, затова се задоволи само тромаво да отдаде чест.

Тод махна към един от сандъците, пълни с лед.

— Вземи си нова бутилка.

— Благодаря, но нещо ми се вие свят, не мога да стоя прав.

— Ти ревнуваш.

Рорк се подпря с една ръка на външната стена на кабината.

— А?

— Ревнуваш.

Рорк вдигна рамене.

— Може би — и се усмихна слабо. — Добре де, малко.

— Малко повечко, Рорк. Малко повечко.

Тод вдигна бутилката с рома към окото си като телескоп и погледна през нея към Рорк.

— Признай си го, мислеше, че ти пръв ще продадеш книга.

Стомахът на Рорк беше разбъркан. Хоризонтът се люлееше. Посоката, която взе разговорът, също накара стомаха му да се свие.

— Тод, не бих могъл да бъда по-щастлив.

— О, би могъл. Ако ти беше продал твоята книга днес, щеше да бъдеш много по-щастлив. И Хадли щеше да бъде. Мисля, че той направо се захласва по ръкописите ти. Твоята работа го замайва, нали? Какво беше казал — че било чест и било привилегия да рецензира писанията ти — Тод отпи от рома. — Такива работи.

— Ти си чел писмото му до мене?!

— Много умно от твоя страна да си наемеш пощенска кутия, но много невнимателно от твоя страна да оставиш писмото в джоба на дънките си. Нямах дребни да платя за доставката на пица, видях дънките ти на пода, където ги беше захвърлил. Пребърках джобовете да търся пари и измъкнах един тлъст кокал.

— Не трябваше да четеш пощата ми.

— А ти не трябваше да ме лъжеш за въодушевлението на Хадли от твоята работа и за това, че хич не бил въодушевен от моята.

— Какво ти пука какво бил мислил Хадли за работата ти?

— Не ми пука. И двамата останахте изиграни. Аз продадох книга. А ти не си.

— Добре. Хайде просто да спрем да говорим за това.

— Не. Не мисля, че ще спра.

Тод бавно се изправи. Държеше се по-уверено на краката си, отколкото би трябвало, и това накара Рорк да се запита дали е пил толкова много, колкото изглеждаше. Тръгна по палубата с хищническа, злобна стъпка.

— Какво те яде, Тод? Ти спечели. Хадли сбърка.

— Може би, за писанията ми. Но не и за другото.

— Другото?

— Моят характер. Спомни си колко пълен с недостатъци съм аз. Подтикван от алчност, ревност и завист. Тези нежелателни качества на характера, над които се възнасяше Хадли.

Стомахът на Рорк се преобърна, когато преглътна топка жлъч.

— Това са глупости. Аз не обърнах никакво внимание.

— Но аз обърнах.

Всичко стана изведнъж. Тод се хвърли към него и замахна към главата му с бутилката. Ударът попадна върху слепоочието на Рорк и дори това да беше боен чук, не би могъл да го удари по-зле. Той изрева от болка и обида.

Но все пак не беше толкова пиян, че да не забележи как бутилката отново се издига над главата му. Сниши се тъкмо навреме, за да избегне следващия удар. Тя се разби в стената на кабината и ги заля с парченца стъкло и ром.

Тогава Тод отново нападна яростно и ударите му се посипаха върху лицето и главата на Рорк. Повечето от тях улучиха целта си, чупейки хрущяли, цепейки кожа. Замаян, но разярен, Рорк започна да му отвръща. Стовари един юмрук в устата на Тод и усети как зъбите хрущят под кокалчетата му. Заболя го, но Тод го заболя повече. От устата му рукна кръв.

При вида на кръвта Рорк изпита първична и мощна радост. Във всеки друг момент той би се учудил колко много задоволство извлича от това, че е разкървавил физиономията на Тод. Подтикван от ревност, искаше ръцете му целите да се облеят с кръвта на Тод. Искаше да го накаже за това, че е успял пръв и че го накара да се чувства като последния неудачник.

Но гневът му беше нищо в сравнение с този на Тод. Жаждата за кръв у Тод бе ескалирала до дивачество. Ръмжейки като животно, той се хвърли върху Рорк с нокти и юмруци.

Гневът на Рорк скоро утихна. Той беше готов да отстъпи, да се охлади, да обяви примирие. Но не и Тод. Той не отстъпваше. Дори и когато приятелят му смири агресивността си и само отблъскваше ударите, за да се предпази.

— По дяволите, стига.

— Никога не стига! — стиснатите зъби на Тод бяха целите окървавени. По устните му се пукаха мехурчета. — Никога не стига.

И отново се хвърли в атака.

— Кво става? — Мери Кетрин се появи на отворената врата на кабината, гола, само с една златна гривна на глезена. Когато никой не й обърна внимание, тя пристъпи залитайки на палубата. Кракът й настъпи парче стъкло. — Ау! Ама какво става тука, бе?

— Млъквай!

Тод се извъртя към нея и й нанесе удар, който попадна на равнището на кръста. Кървящият й крак вече я бе извадил от равновесие. Ударът я отхвърли назад. Хромираният парапет я удари по сгъвката на коленете. Тя размаха ръце и се преметна през борда с писък, който утихна миг след като тялото й падна във водата.

Рорк се втренчи в празното място, останало след нея на перилата, и моментално изтрезня.

— Тя е много пияна, не може да плува!

И веднага се гмурна във водата. Солта защипа отворените рани по лицето му и той излезе на повърхността, отчаяно ловейки въздух с уста. Бореше се с гаденето, предизвикано от огромното количество алкохол, и може би със сътресението, получено от удара с бутилката.

Но не обръщаше внимание на всичко това. Порейки водата, той мигаше, за да проясни зрението си, и отчаяно се оглеждаше по повърхността, за да види някакъв знак от момичето.

— Виждаш ли я? — викна той към Тод, който стоеше на палубата, загледан надолу към него, а кръвта капеше от брадичката към гладките му гърди. — Тод? Господи, чуваш ли ме? Виждаш ли я?

— Не.

— Включи фаровете.

Тод стоеше, взирайки се във водата, явно изпаднал в шок.

— Мамка му.

С бумтящо сърце и пръскаща се от болка глава Рорк се гмурна под повърхността. Макар че ужасно го смъдеше, той остана с отворени очи. Но нямаше полза. Със същия успех би могъл да плува в шише мастило. Не виждаше дори собствените си ръце, докато махаше с тях, търсейки на сляпо, надявайки се да открие момичето.

Остана под повърхността, докато не можеше повече да понася паренето в дробовете. Подаде се отгоре, пое си огромна глътка въздух. С изненада видя колко се бе отдалечил от корабчето. Добре че Тод се бе отърсил от шока и бе включил подводните фарове. Те разпръскваха нереално зелено сияние около корабчето, но светлината не стигаше достатъчно далеч.

Макар че усещаше ръцете и краката си пълни с олово, а мозъкът сякаш бе престанал да ги контролира, Рорк заплува обратно към кораба. Тод правеше нещо на левия борд. В гърдите на Рорк потрепна надежда:

— Намери ли я? Там ли е?

Тод се върна към десния борд.

— Не я ли закачи?

Да я закачи ли? Та това не беше риболовен излет. Какво му става на Тод?

— Обади се на бреговата охрана. Не мога да я намеря. О, Господи — когато осъзна ситуацията, изхлипа. Тя можеше вече да е мъртва. Мери Кетрин… Шийла… можеше да се е удавила, защото той не бе могъл да я спаси. — Викай бреговата охрана — повтори той, преди отново да се гмурне под повърхността.

Знаейки, че е безполезно, Рорк заплува с отворени очи, но без да вижда нищо, размахваше ръце, но без да хване нищо. Все още не искаше да се предаде. Ако имаше дори най-малък шанс тя да се бори за живота си, да търси отчаяно помощ…

Той се гмуркаше отново и отново, излизаше само колкото да си поеме дъх преди пак да се гмурне, спускаше се толкова дълбоко, че ушите му започваха да пищят.

Излезе за последен път на повърхността, страхувайки се, че няма да може да го направи, страхувайки се, че се е гмурнал прекалено дълбоко. Най-накрая усети въздуха. Залапа го здраво, вкарвайки го в дробовете си. Не би могъл да се потопи още веднъж. Беше прекалено уморен дори за да преплува разстоянието до кораба. Уморено зацепи водата, едва успявайки да се държи отгоре.

— Тод — извика пресипнало. — Тод!

Тод се появи на парапета. Очите на Рорк бяха замъглени от дразнещата солена вода. Виждаше като през пелена.

— Не мога да я намеря. Вече не мога да гледам. Хвърли ми спасителния пояс.

Тод тръгна да вземе спасителния пояс и Рорк уморено се запита защо вече не го е приготвил.

Изтощен, той копнееше да затвори смъдящите си очи, но се уплаши, че ако го направи, ще потъне под повърхността и ще се удави, преди да е събрал достатъчно енергия, за да се спаси. Очите му обаче явно се бяха затворили от само себе си. Сигурно е било за не повече от миг, бе загубил съзнание, защото се стресна и се свести, когато моторът на корабчето забръмча.

Тод не трябваше да пуска мотора. Трябваше да му пусне спасителния пояс. Ако бреговата охрана беше получила координатите им, те трябваше да останат на място, докато не получат помощ. Беше ужасна глупост да пусне извънбордовия мотор, докато той и Мери Кетрин са във водата, толкова близо до кораба.

Тези мисли прекосиха ума му за част от секундата не като отделни думи, а като напълно оформени цялостни заключения.

— Тод, какво правиш?

И той зарита с крака и вяло задвижи ръце в движение, което наподобяваше плуване, но все едно се опитваше да прокара някакво желе в подвижни пясъци. В края на краищата нямаше защо да се опитва и да плува. Погледна. Тод насочваше корабчето към него. Но странно — караше го прекалено бързо, за да е безопасно.

— Ей!

Това беше кошмарен вик, когато отваряш уста и се опитваш да изкрещиш, но не можеш да издадеш и звук и това увеличава ужаса от кошмара. Той се опита да размаха ръце, но всяка от тях тежеше сякаш най-малко по един тон. Дори не можеше да ги вдигне от водата.

— Тод — изграчи той. — Обърни наляво! Аз съм тук! Не ме ли виждаш?

Виждаше го. Гледаше право през него през пластмасовия шит, който закриваше рубката. Светлините на таблото изписваха гротескна маска по ожуленото му и подуто лице. Очите му пламтяха в червено като адски факли.

Рорк изкрещя за последен път, преди страхът да го накара да се гмурне под повърхността. След секунди го погълна една страховита, задушаваща вихрушка. Ужасът вкопчи нокти в него. Чист, съвършен ужас. Такъв, какъвто малцина са имали нещастието да изпитат. Толкова абсолютен ужас, че смъртта пред него изглеждаше като благословия.

Ужас, надминат само от болката. Мъчителна и неизмерима.

Болка, която нацепва тялото и убива душата.