Сандра Браун
Завист (9)

Глава 7

Машината бе зелена, кръстоска между количка за голф и пикап. По-късно Марис научи, че се казва гейтър, но никога не бе виждала нещо подобно, преди Паркър Ивънс да й я посочи на паркинга пред бара на Тери. Покани я да седне вътре.

Все още замаяна от шока, че вижда пред себе си човек в инвалидна количка, тя се подчини и седна на предната седалка. Държеше главата си извърната, докато той се повдигна на ръце, за да седне на шофьорската седалка. После се наведе, сгъна количката и я пъхна в плиткия багажник.

Гейтърът беше преустроен за него. Спирачката и амбреажът се управляваха ръчно. С лекота, резултат от дълга работа, той изведе возилото от паркинга и го подкара към пристанището.

— Мога да ви закарам само до рампата — каза той. — Много е стръмна за количката ми. По нанадолнището се справям, но може да не успея да спра и да се преобърна. Което сигурно си мислете, че заслужавам.

Тя не каза нищо.

— Но дори да не стане така, пак не бих могъл да стигна сам до рампата.

Марис бе абсолютно объркана.

— До рампата?

— На пристанището. Където сте си оставили кораба.

— Нямам кораб. Платих, за да ме докарат.

— Човекът не ви ли изчака, за да ви върне?

— Не знаех колко ще остана. Казах му, че ще се обадя.

Той спря возилото с недоволна физиономия. Ризата му беше същата като на Майк, с изключение на това, че ръкавите бяха отрязани и разкриваха мускулести ръце, които компенсираха ограниченията, наложени от краката. Мускулите се задействаха, когато той рязко извъртя кормилото.

— Тери ще се обади за кораб. Имате ли телефона?

— Не можем ли да поговорим, господин Ивънс?

Той отново спря возилото.

— За какво?

— Вижте, правете се на ударен пред другиго. Дойдох толкова отдалече…

— Без никаква покана.

— Вие ме поканихте, когато ми изпратихте онзи пролог.

Той като че ли се учуди на заядливия й тон и вдигна ръце, сякаш се предаваше.

Тя замълча за момент, за да се стегне, и продължи с по-примирителен глас.

— Денят ми беше много дълъг. Уморена съм. Мечтая си за гореща вана и студени чаршафи. Но съм тук и затова бих искала пътуването ми да си струва времето, притесненията и разходите и да поговорим като цивилизовани хора, преди да си тръгна.

Той скръсти ръце на гърдите си, което би могло да се приеме за цивилизован жест. Жестът обаче му придаде и вид на всезнайко, което — помисли тя — беше по-близо до истината.

Тя продължи упорито:

— Вие ми изпратихте творбата си. Искали сте да я прочета, иначе нямаше да я пратите. Въпреки че твърдите противното, искате тази книга да се публикува. Аз публикувам книги. Бихме могли да работим заедно. Дори няма нужда да вървите към мене. Аз тръгвам към вас. В действителност вярвам, че вече съм изминала три четвърти от пътя, като дойдох тук. Така че бихме ли могли да поговорим?

Въпреки надменността си, погледът му я смущаваше. Изражението му бе неразгадаемо, не даваше никаква представа какво мисли. Би могъл сериозно да претегля аргументите й или да планира да я изхвърли от возилото и да я остави да плува обратно до континента. И едното, и другото предположение бяха еднакво вероятни. А можеше и изобщо да не мисли за нищо.

Приемайки мълчанието му като позволение да продължи, тя каза:

— Знам, че денят доста напредна и е късно да говорим делово, но обещавам да не ви отнемам много време. Майк каза, че ще…

— Знам какво е казал Майк. Той ми се обади у Тери, след като сте излезли от къщата. Държи се като пълен глупак.

— Не ми се стори глупак. Изобщо.

— Обикновено да. Обикновено мисли трезво, спокоен е, уравновесен, гласът на разума, проклет стълб на здравия разум. Но вие сте го разтреперили. Припка насам-натам да оправя къщата, да готви вечеря, държи се като стара мома, която посреща първия си кандидат — очите му бяха в сянка, но тя би се заклела, че той я гледа внимателно. — Сигурно здравата сте го омагьосали.

— Нищо подобно не съм направила. Майк е просто симпатичен човек.

Той се изсмя рязко.

— За разлика от мене.

— Не съм казвала такова нещо.

— Е-е — проточи той — все едно, че сте, защото е вярно. Аз никак не съм симпатичен.

— Сигурна съм, че бихте могли, ако поискате.

— Я виж ти, какво попадение. Само че аз не искам.

После, преди да й даде време да се подготви, той скъси разстоянието помежду им, обви с ръка тила й, дръпна я напред и залепи уста в нейната. Беше по-скоро нападение, отколкото целувка. Жестока, смазваща, настоятелна. Езикът му напираше по линията между устните й, докато не ги накара да се разтворят.

Издавайки сърдити и протестиращи звуци, тя го заблъска по гърдите, но той не спря. Вместо това продължи насилствено да изследва устата й, притискайки здраво устни към нейните. Незабелязано целувката му стана по-бавна и по-нежна, по-скоро изследваща, отколкото нападателна. Палецът му галеше долната страна на брадичката й, бузата й, стигаше много близо до ъгъла на устните. Гневът й премина в печал.

Когато приключи с дълбоката целувка, той леко прокара устни по нейните, преди да се откъсне от тях, и дори тогава те останаха затворени, разделени почти само от един дъх. Едва след като отпусна ръце, той се отдръпна от нея.

Марис извърна глава. Загледа се оттатък водата в залива. Беше сравнително спокойна в сравнение с вихрите, които циркулираха в кръвта й. Светлините на брега на континента изглеждаха много далечни. Много по-далечни отпреди. На цял един свят разстояние. Тя се почувства странно откъсната, сякаш тази тясна ивица вода се бе превърнала в залив, който не може да се прекоси.

Някъде отдалече се дочу предупредително изсвирване на корабна сирена. От бара на Тери отново гръмна механична музика — жаловита песен за изгубена любов. Тя чуваше близкото, тихо плискане на водата в скалистия бряг под стръмната рампа, която Паркър Ивънс не бе в състояние да изкачи с инвалидната си количка.

— Така няма да стане, господин Ивънс — каза тя тихо. — Няма да побягна ужасена от вас.

Обърна се да го погледне и с изненада видя, че на лицето му не е изписано никакво самодоволство. Не изглеждаше и сконфузен, но я нямаше и триумфалната усмивка, която бе очаквала. Взираше се в нея по същия смущаващ, непроницаем начин, както преди.

— Не обърнах внимание на вулгарните подмятания в бара на Тери, също както ще пренебрегна и тази целувка. Защото знам защо ме подложихте на това — каза тя, извръщайки глава в посока към бара — и знам защо ме целунахте.

— Знаете.

— Разгадах вашия блъф.

— Блъф?

— Целунахте ме, за да ме изплашите.

— Добре.

— Добре ли?

— Можете да мислите каквото си искате — той се взря в очите й за няколко секунди, после отново подкара возилото. — Майк случайно да е споменавал какво има за вечеря?

* * *

Оказа се, че вечерята са сандвичи с шунка, поднесени в разхвърляна стая в задната част на къщата. Майк я нарече солариум.

— Претенциозно название на остъклена веранда — изкоментира кисело Паркър.

— Беше веранда — обясни Майк на Марис, сипвайки в чинията й картофена салата. — Сега, като е тъмно, човек не вижда, но стаята гледа към плажа. Паркър реши да я обгради отстрани със стъкла, така че можем или да я затворим напълно, или пък да я отваряме. Сега той може да пише тук, каквото и да е времето.

Марис се бе направила, че не забелязва компютъра, сложен в единия ъгъл на стаята, която иначе бе обзаведена с ратанови мебели. Имаше само следи от украса. Няколко разхвърляни възглавници. Едно растение в саксия, което, изглежда, щеше да загуби битката за живота си. Толкоз. Това беше ергенска стая. Писателско убежище.

Навсякъде около компютъра, по пода от каменни плочи, по лавиците, по всяка мислима повърхност бяха разхвърляни книги. Романи, научна фантастика, книги на ужасите, уестърни, автобиографии, биографии, поезия, детски книги, исторически книги, наръчници. Всякакъв вид книги, някой с твърда подвързия, някой с мека, някой — и тя установи това с удоволствие — с логото на „Мейдърли прес“ на гърба. Съдейки по състоянието на книгите, тя прецени, че библиотеката не е просто за показ. Паркър Ивънс четеше много.

— Както и да наричате тази стая, тя ми харесва — обади се Марис. — Чудесно място за четене. И за писане.

Метна хитър поглед към Паркър, който той предпочете да не забележи, сипвайки си горчица върху сандвича.

След като сервира, Майк седна срещу нея на масата, потвърждавайки предположението й, че е по-скоро приятел и компаньон, отколкото слуга — а нуждата от слуга тук беше тъжно очевидна.

— Много труд сте си дали, Майк.

— Напротив. Така и така планирахме да вечеряме по-късно, а аз ужасно обичам да имаме гости. Паркър невинаги е добра компания. В действителност, когато пише, по някой път с часове не обелва и дума, а каже ли нещо, може да прозвучи доста неприятно.

Паркър го изгледа навъсено.

— А пък ти си един трън в задника.

Марис се засмя. Въпреки разменените обиди, искрените приятелски чувства между двамата бяха очевидни.

— От личен опит разбрах колко неприятен може да бъде господин Ивънс, Майк, но не го приемам лично. Свикнала съм. Всеки ден работя с писатели. Мрачни типове, повечето от тях. Може би не понасям това, което техните агенти понасят, но въпреки всичко то не ме отминава.

Майк кимна разбиращо.

— Артистичен темперамент.

— Съвършено вярно, не се оплаквам. Като се основавам на опита си и потвърждението, което получих вчера от баща си, лошият темперамент по-скоро издава добър писател.

Тя попи устни със салфетката си и потресена разбра, че все още са меки. Бе проверила отражението си в огледалото с рамка над мивката, когато Майк любезно я бе насочил към умивалнята малко след като двамата с Паркър пристигнаха. Единствената видима следа от целувката беше лекото ожулване над горната устна. Бе нанесла пудра на ожулването и бързо бе изгасила лампата, уплашена, че ще види в очите си още едно красноречиво доказателство за целувката, която тя бе решила да отрича — решение, подложено на риск от ожулванията и други подобни неща.

Двамата с автора почти не бяха разменили и дума, докато се връщаха към дома му. Тя бе държала очите си заковани върху двойния сноп светлина, който фаровете на гейтъра хвърляха по пътя. Тъмнината в гората й даваше възможност по-лесно да я пренебрегва, макар че по едно време не беше се удържала и беше хвърлила бегъл поглед настрана към дърветата.

— О-о! — възкликна тя.

— Какво?

— Светулки. Там в гората.

— Светливки — каза той. — Тука ги наричаме светливки.

— От години не съм виждала.

— Инсектицидите.

— За съжаление. Когато бях малка, ги виждах около къщата ни в провинцията. Ловях ги, слагах ги в буркан и цяла нощ си ги държах на нощното шкафче.

— И аз правех така.

Тя се обърна изненадана към него.

— Наистина ли?

— Да. Момчетата от квартала се състезаваха кой ще хване най-много.

Значи той е можел да гони светулки. Невинаги е бил прикован към инвалидната количка. Разбира се, тя беше любопитна да узнае причината за недъга му, но беше прекалено добре възпитана, за да попита.

Не беше първият инвалид, с когото тя се запознаваше. Страшно много уважаваше такива хора, които се справяха възможно най-добре с неблагоприятното си положение. Някои от тях бяха големи оптимисти — най-големите оптимисти, които някога бе имала удоволствието да познава. Това, което им липсваше откъм физическа жизненост и сила, те си го наваксваха със смелост и крепкост на духа.

Паркър Ивънс като че ли притежаваше суровата сила на отговарящите на предизвикателствата спортисти, които вземаха участие в състезанията за инвалиди, жени и мъже, които вършеха херкулесовски подвизи единствено със силата на ръцете и със силата на волята си. Най-често това бяха атлети и по принцип активни млади хора, чиято физическа дейност бе свършила в някой нещастен миг, жертви на трагични инциденти. Тя се запита какво ли се е случило с Паркър, та така драматично да промени живота му.

Сега погледна към него през масата. Той чоплеше кората на сандвича в чинията си, но сякаш усетил погледа й, вдигна очи и ги впи в нейните. Просто я погледна съвсем открито.

Беше неоспоримо привлекателен, макар годините болка или нещастие, или пък разочарования, или комбинация от всичко това да бяха издълбали бръчки по лицето му, правейки го да изглежда по-стар, отколкото вероятно беше. Резките му усмивки носеха отпечатъка на горчивината. Кестенявата му коса беше гъста, прошарена, с бели нишки. Едва ли му бе хрумвало да се грижи за нея. Не беше се бръснал поне от два дни.

Очите му нямаха определен цвят. Най-подходящото описание за тях беше лешникови; биха останали незабелязани, ако не бяха случайните кехлибарени петънца, които изпъстряха ирисите. Тази уникална черта, съчетана с учудващата му способност да се съсредоточава върху нещо за невероятно дълго време, правеше очите му завладяващи.

Загледан сега в нея, той сякаш знаеше какво си мисли тя. Очите му отправяха предизвикателство. „Хайде, като че ли казваха те, умираш от желание да знаеш защо съм в тази количка, така че защо просто не попиташ?“

Нямаше да се осмели сега. Не и докато не го опознаеше по-добре или докато най-малкото не получеше устно обещание от него, че ще довърши книгата си.

— Писали ли сте нещо друго, господин Ивънс?

— Искате ли още леден чай?

— Не, благодаря.

— Още сандвич?

— Нахраних се, благодаря. Имате ли още какво да ми дадете да чета?

Той отправи изразителен поглед към Майк, който се досети.

— Извинете ме. Трябва да разчистя някои неща.

Възрастният мъж стана и излезе от стаята.

Когато Майк се отдалечи достатъчно, той каза:

— Вие сте много решителна жена.

— Благодаря.

— Не го казах като комплимент.

— Знам.

Той се отдели от масата, обърна количката и се взря в стъклото, сякаш можеше да проникне към тъмнината и да види прибоя. Марис го остави на спокойствие. Ако претегляше доводите за и против, тя не искаше да казва нищо, което би могло да го настрои срещу нея.

След известно време той се обърна.

— Наистина ли мислите, че е добра?

— Мислите ли, че бих дошла чак на такова отдалечено място, ако написаното от вас ме бе оставило по-скоро равнодушна.

— Кажете го на английски, моля.

— Да, господин Ивънс, добра е.

Той я погледна възбудено.

— Езикът ми беше в устата ви, което прави „господин Ивънс“ да звучи малко смешно, не мислите ли? Казвам се Паркър. Наричайте ме така.

Тя преглътна, но не пожела да отмести поглед от него.

— Добре. И вие можете да ме наричате Марис.

— Тъкмо това възнамерявах.

Той изглеждаше решен да я провокира по един или друг начин, но тя бе също така решена да не му го позволи.

— Откъде сте, Паркър? Къде сте роден, имам предвид. Знам, че сте южняк.

— Улучихте! С какво се издадох? — отговори той, провличайки преувеличено гласните.

Тя се засмя.

— Е, имате акцент, но на янките им е трудно да различават регионалните нюанси. Например, тексасците говорят малко по-различно от хората в Южна Каролина, нали?

— Тексасците говорят по-различно от всички останали.

Отново се засмя.

— Откъде идва вашият специфичен акцент?

— Защо това е толкова важно?

— Използвате някои характерни регионални изрази.

— Възможно е подобни диалектизми да се появяват в речта ми. Опитвам се да ги държа настрана от писанията си.

— Недейте. Те й придават пикантност.

— Малкото пикантност върши много работа.

Тя кимна утвърдително.

— Виждам, че сте мислили по това. Изобщо, отнасяте се внимателно към употребата на идиоми в прозата си — тя подпря лакти на масата и се наведе напред. — Вложили сте много мисъл и усилена работа в книгата си, Паркър. Защо така не искате никой да я чете?

Отговорът не беше готов.

— Страх ме е да не се проваля.

— Разбирам. Творците са прокълнати да се съмняват в себе си. Това им е в природата — тя махна към лавиците с книгите. — Но не е ли радостен фактът, че повечето от тях се преодоляват?

— Мнозина обаче не го преодоляват — възрази той. — Не могат да понесат критиците да ги осмиват, читателите да им намират недостатъци, не могат да понесат напрежението на отправените към тях очаквания и най-тъмното и мрачно възможно съмнение, че изобщо нямат талант и че тази реалност всеки момент ще бъде разкрита. Колко писатели са се самоубили с пиянство? Или са предпочели краткия път и са си пръснали мозъка?

Тя помисли върху въпроса и после каза:

— Кажете ми, Паркър, това повече или по-малко смелост изисква, отколкото да се превърнеш в заточеник на един уединен остров?

Изстрелът попадна в целта. Няколко дълги мига той като че ли водеше битка със себе си, после извъртя количката и се насочи към бюрото. Включи компютъра, отвръщайки й през рамо:

— Това не означава нищо, разбирате ли?

Тя кимна в знак на съгласие, макар да бе сигурна, че и двамата взаимно се лъжат. Каквото и да беше това, то означаваше нещо.

— Написах първата глава.

— В добавка към пролога ли, искате да кажете?

— Точно така. Ако искате да я прочетете, ще ви позволя. С уговорката, че не съм ви задължен с нищо. Независимо дали харесате или не харесате материала, аз не ви обещавам нищо.

Марис се приближи към количката му и двамата заедно загледаха страниците, които изскачаха от принтера.

— Първата глава започва ли от онази точка, където е завършил прологът?

— Не. Събитията от пролога са към края на историята.

— Значи се връщате назад и водите читателя напред?

— Точно така.

— Колко назад?

— Три години. Глава първа разказва за времето, когато Рорк и Тод са състуденти и съквартиранти в колежа.

— Рорк и Тод — повтори тя и реши, че харесва имената на героите. — Кой кой е?

— Какво имате предвид?

— Кого от двамата виждаме в офиса на Хач Уокър в пролога? Кой блъсна кораба и кой остана в морето?

Този път в усмивката му нямаше никаква горчивина.

— Няма да ми кажете, нали? — запита тя.

— Ако ви кажа, какъв е смисълът да четете останалата част от книгата?

— Останалата част? Значи планирате да я довършите?

Той се поусмихна.

— Първо да видим какво мислите.

— Нямам търпение.

— Не се вълнувайте чак толкова, Марис. Само една глава е.

Той извади страниците от принтера, тупна леко ръбовете им на масата, за да ги изравни, и й ги подаде. Тя ги хвана, но той продължи да ги държи. Тя го погледна очаквателно.

— Когато ви целунах, изобщо нямах намерение да се опитвам да ви плаша.

Преди тя да успее да реагира, той остави страниците в ръцете й и извика Майк.

— Донеси й телефона, за да се обади да викне кораб — каза той на възрастния мъж, когато се появи на вратата. — Той ще стигне до острова приблизително за толкова време, за колкото ти ще я закараш до пристана.

— Минава единадесет часа — възкликна Майк. — Не можеш да я пратиш обратно по това време на нощта.

Марис, раздразнена, изрече с малко по-бърз и по-висок тон от обикновено:

— Няма нищо, Майк. Всичко е наред.

— В никакъв случай — пренебрегвайки предупредителния поглед на Паркър, Майк заяви:

— Ще останете тук тази нощ. В къщата за гости.