Сандра Браун
Завист (4)

Глава 3

— Само още една снимка, моля ви, господин и госпожо Рийд?

Марис и Ноа се усмихнаха на фотографа, който отразяваше литературния банкет за „Пъблишърс уикли“. Докато траеше коктейлът, те се бяха снимали с други издатели, със своя автор, комуто бе присъдена наградата, и с още други важни личности.

Бяха оставили семейство Рийд да си изяде вечерята в сравнително спокойна обстановка, но сега, след края на събитието отново ги молеха да позират за различни снимки. Както обеща, фотографът направи една последна снимка само на тях двамата, а после хукна да гони някакъв корифей на бодибилдинга, чиято последна книга за фитнес оглавяваше класациите в областта на нехудожествената литература.

Докато Марис и Ноа пресичаха елегантното фоайе на хотел „Палас“, тя въздъхна:

— Най-накрая. Нямам търпение да се напъхам в пижамата си.

— Едно питие и ще кажем лека нощ.

— Питие ли?

— В „Льо Сирк“.

— Сега ли?

— Казах ти.

— Не, не си.

— Сигурен съм, че ти казах, Марис. Между второто и десерта ти пошепнах, че Надя ни е поканила да пийнем по едно питие с един награден автор.

— Не знаех, че става дума за тази вечер.

Марис изстена ужасено. Силно възненавидя Надя Шулър и по тази причина. Критичката беше невероятно досадна и нахална и винаги въвличаше тях двамата с Ноа в ангажименти, от които нямаше начин елегантно да се измъкнат.

Колонката на Надя Шулър „Книжни клюки“ се печаташе в няколко големи вестника и имаше изключителна тежест според Марис, защото Надя си бе създала репутацията, че е единствената литературна критичка в страната, чието име е признато от цялата публика. Марис имаше ниско мнение за нея — и професионално, и лично.

Тя сръчно успяваше да реди нещата така, сякаш подобни нарочни срещи са от полза за участващите страни, а Марис подозираше, че целта на Надя е просто да се възползва от тях. Тя нямаше равна на себе си в изкуството на саморекламата и не приемаше „не“ за отговор. За каквото и да се отнасяше молбата й, тя я излагаше така, сякаш знаеше, че ще бъде удовлетворена безусловно. Който не се съобразяваше с желанията й, получаваше завоалирани заплахи за възможните последици. Марис съзнаваше спекулациите й, но Ноа като че ли беше сляп за тях.

— Моля те, Ноа, не можем ли да отклоним поканата? Само този път?

— Ние вече сме тук.

— Не тази вечер — започна да го умолява тя.

— Знаеш ли какво ще ти кажа. Нека направим компромис — той я обърна към себе си и й се усмихна топло. — Мисля, че тази среща може да е много важна.

— Надя винаги изкарва нещата не само важни, а и наложителни.

— Съгласен съм. Но този път не мисля, че преувеличава.

— Какъв е компромисът?

— Ще те извиня пред нея. Ще кажа на Надя, че имаш главоболие или пък ранен ангажимент за делова закуска утре сутрин. Нека шофьорът те откара у дома. Аз ще пийна едно питие с нея и ще си дойда. Най-много половин час. Обещавам.

Тя пъхна ръка под смокинга му и погали гърдите му през коравата колосана риза.

— Аз имам по-добро предложение, господин Рийд. Ще кажа на Надя да направи едно салтомортале в Ийст ривър. После ще си идем у дома заедно. А пижамата, за която говорех… можем да минем и без…

— Завърши изречението си с предлог.

— Ти си писателят. Аз съм просто редактор.

— Аз съм бивш писател.

— Няма такова нещо — тя се приближи още малко и допря бедра до неговите. — Какво ще кажеш? За пижамата.

— Ноа? Чакаме — Надя Шулър се приближи с маниера на генерал, който се кани да произнася реч пред войската си, само дето беше облечена по-добре и бе наложила на лицето си приятна усмивка. Притежаваше умението да включва чара си по желание — да се натрапва, да обезоръжава и да се рекламира. Мнозина се поддаваха. Тя беше честа и популярна гостенка на различни предавания. Летърман я харесваше, той беше само един от нейните известни приятели. Тя превръщаше в бизнес съвместните си снимки с актьори, музиканти, топмодели и политици винаги, щом се откриеше възможност за това.

Беше се издигнала до висини, които според Марис не заслужаваше. Беше самозван авторитет без съществени акредитиви, които да подкрепят мненията й за писателското изкуство или за книгоиздателския бизнес. Авторите и издателите вече не можеха да си позволят да я нападнат, в противен случай тя щеше да разгроми на пух и прах следващата им книга в своята колонка.

Тази вечер бе хванала под ръка един автор на бестселър, който изглеждаше донякъде объркан. Или пиян, ако клюките за него бяха верни. А може би беше просто замаян от реактивната енергия на Надя.

— Няма безкрайно да ни пазят масата, Ноа. Идвате ли?

— Ами… — той се поколеба и погледна към Марис.

— Какво има? — запита Надя с пронизителен като зъболекарска бормашина глас. Тя отправи въпроса към Марис, предполагайки, че у нея се крие проблемът.

— Няма нищо, Надя. Личен разговор между мен и Ноа.

— О! Да не съм прекъснала нещо сериозно между съпрузи?

Критичката явно беше доста изнервена и това си личеше по рязката усмивка и пресметливото пламъче в очите, което сякаш не изпускаше нищо. Винаги беше облечена безупречно, с издаващи добър вкус аксесоари, но дори и в най-фината коприна и още по-фините бижута у нея нямаше нищо женствено.

Говореше се, че сменя мъжете като носни кърпички, сдъвква ги и ги изплюва, ако не могат с нищо да допринесат за кариерата й. Марис вярваше на клюките за разпуснатия живот на Надя. Но се учудваше колко много мъже я намират сексуално привлекателна.

— Да, наистина беше разговор между съпруг и съпруга. Тъкмо казвах на Ноа, че последното, което искам да правя, е да пием сега едно питие с тебе — каза Марис със сладка усмивка.

— Наистина изглеждаш ужасно уморена — отвърна Надя със също толкова сладка усмивка.

Ноа се намеси:

— Съжалявам, Надя. Трябва да отклоним поканата тази вечер. Ще заведа жена си у дома и ще я сложа да си легне.

— Не, скъпи — поклати глава Марис. Не искаше да играе ролята на капризна съпруга пред Надя Шулър. — Не бих си помислила да те отклонявам от това.

— Едва ли — каза рязко Надя. — Имате рядката възможност да говорите с един от най-вълнуващите романисти.

Вълнуващият романист не издаде и звук. Гледаше със замътени очи и техният разговор явно му беше безразличен. Марис погледна многозначително Надя.

— Разбира се. Точно това исках да кажа.

Обърна се към Ноа и му каза:

— Ти остани. Аз ще си ида у дома.

Той я изгледа недоверчиво:

— Сигурна ли си?

— Настоявам.

— Значи всичко е уредено — Надя стисна предупредително ръката на писателя. Той тръгна като сомнамбул след нея. — Вие двамата си кажете лека нощ, а ние отиваме да заемем масата. Да поръчам ли за тебе както обикновено, Ноа?

— Да, разбира се.

После тя изчурулика към Марис:

— Почини си, скъпа.

 

 

Паркър Ивънс се взираше в нищото зад прозореца.

Оттук не можеше да види брега, но ако се напрегнеше, би могъл да чуе прибоя. Дъждовни облаци затъмняваха стаята. Нямаше друг източник на светлина, естествена или изкуствена, която да разпръсне тъмнината.

От този прозорец на първия етаж, който гледаше към задната част на имението му, Паркър виждаше поляната дотам, докъдето тя започваше рязко да се спуска на няколко тераси, преди да премине в мек наклон към плажа. Този край на поляната сякаш бе прагът към черната празнота, която по-надолу се сливаше с океана. Нищо чудно, че едновремешните моряци се бяха страхували от неизвестните ужаси, лежащи отвъд ръба.

Стаята зад него беше също тъмна, но той нарочно не бе запалил лампите. Ако ги беше светнал, отражението му щеше да се появи в стъклото на прозореца. Предпочиташе да гледа в нищото, а не в себе си.

Във всеки случай, нямаше нужда да пали лампа, за да прочете телефонните номера от листчето, което държеше в ръка. В действителност нямаше нужда вече и да ги чете. Беше ги запаметил.

Шестте месеца чакане най-накрая се отплащаха. Марис Мейдърли Рийд се опитваше да се свърже с него.

До вчера Паркър бе готов да зачеркне плана си и да почне да обмисля друг. След като месеци наред нямаше вест от нея, той помисли, че тя е прочела пролога на „Завист“, не го е харесала, захвърлила го е и дори не е имала учтивостта да му изпрати отрицателната си рецензия.

Беше допуснал и друго — че този непълен ръкопис не е стигнал до бюрото й, че са го изпратили на погрешен адрес или е бил хвърлен в кошчето за боклук минути след получаването му. Напоследък големите издателства не държаха непрочетени ръкописи. Те получаваха предложените произведения или чрез литературни агенти, или изобщо отказваха да ги вземат.

Ако неговите страници бяха оцелели на етапа на първия подбор, младшият редактор, на когото се плащаше да изравя годни материали от купчината получени ръкописи, сигурно бе забутал някъде пролога на „Завист“ още преди да го е занесъл в кабинета си. Във всеки случай, той вече почти бе убеден, че планът му е пропаднал и че трябва да предприеме нещо друго.

Така беше вчера. Забележителен пример за това, какво може да направи един ден. Явно страниците са стигнали до нейното бюро и тя ги е прочела, защото днес се бе опитала да се свърже с него.

Мариз Мейдърли-Рийд. Помощник-шерифът бе написал погрешно и трите й имена. Паркър се надяваше да е проявил по-голяма точност при записването на телефонните номера.

Бизнес, беше казала тя на помощник Дуайт Харис, когато я бе запитал защо търси П. М. И. Имала да говори с него за бизнес. Което можеше да означава добри новини за Паркър. Или лоши. Или нещо по средата.

Тя може би го търсеше, за да му каже, че ръкописът му не струва и как се е осмелил да изпрати на нейното престижно издателство подобен боклук. А може би щеше да възприеме по-мек подход и да каже, че има талант, но че неговият материал не отговаря на актуалните им издателски нужди, да му пожелае успех в представянето на книгата пред някое друго издателство.

Подобни отговори обаче обикновено пристигаха под формата на стандартни отрицателни рецензии, написани достатъчно твърдо, за да не се реши авторът да им поднася още нещо, но достатъчно насърчителни, за да не накарат отхвърления писател да скочи от най-близкия мост.

Госпожа Мейдърли-Рийд обаче не знаеше на какъв адрес да изпрати подобно писмо. Той се бе погрижил тя да не може да се свърже с него по пощата. И ако намерението й беше да отхвърли „Завист“, може би изобщо нямаше да получи вест от нея. Вместо това се бе опитала да го намери. Което го накара да реши, че отговорът й може би е благоприятен.

Но още не беше време да се гръмне бутилката с шампанско. Рано му беше да си присъжда златна звезда, задето се е показал такова умно момче. Преди да се остави на възторга, той накара сърцето си да забие по-равномерно, нормализира дишането си и прочисти мислите си. Успехът или провалът зависеха не от това, което бе направил до този момент, а от това, което щеше да прави оттук нататък.

Така че вместо да чества този повратен момент, той се бе взирал часове наред през прозореца в дъждовната безлунна нощ. Докато спокойният прибой плискаше брега, той правеше разбор на възможностите си. В часовете, в които далечните му съседи на Сейнт Ан спяха или гледаха късни филми, или се любеха под летните завивки, Паркър Ивънс плетеше заговор.

Много му помагаше това, че вече знаеше как свършва тази история. Неведнъж бе размислял дали да не промени края на първоначалния си план. Никога не бе възнамерявал да остави незабелязан опита на Марис Мейдърли-Рийд да се добере до него, никога не си бе помислял да изостави нещата дотук.

Не, беше стигнал твърде далече и беше длъжен да докара цялата работа до благополучната й развръзка. Но не можеше да си позволи оттук нататък да направи и една погрешна стъпка. Всяка глава трябваше да бъде внимателно премислена, без никакви грешки. Заговорът трябваше да бъде съвършен.

И ако решимостта му да свърши работата се разколебаеше, той трябваше само да си спомни колко много, колко ужасно много време му бе отнело, за да стигне до тази точка в сагата. Шест месеца.

Е, шест месеца и четиринадесет години.

* * *

Марис грабна звънящия телефон. Замижа, за да фокусира оцветения циферблат на часовника на нощното шкафче. Пет и двайсет и три. Сутринта. Кой…

Паниката я накара да се ококори. Не беше ли това ужасното, неотвратимо позвъняване, с което щяха да й съобщят, че баща й е получил инфаркт, инсулт или нещо по-лошо?

Тя стисна слушалката с две ръце.

— Ало?

— Марис Мейдърли-Рийд?

— На телефона.

— От къде на къде ще си пъхате носа в моя живот?

Тя остана като парализирана и й трябваше известно време да осъзнае грубия въпрос.

— Моля? Кой се обажда?

Седна в леглото, светна лампата и посегна да събуди Ноа. Но неговото легло беше празно. Тя се вгледа невярващо в непобутнатите чаршафи и готовата за спане възглавница.

— Хич не ми харесва, че сте се обадили на шерифа — каза ядосано мъжът отсреща.

Къде е Ноа?

— Съжалявам… аз… вдигате ме от сън… Шериф ли казахте?

— Шериф, шериф. Нещо да се сещате?

Тя хлъцна.

— П.М.И.?

— Помощник-шерифът дойде в къщата ми и взе да души. За кого…

— Аз…

— … по дяволите, се смятате?

— Аз…

— Да се бъркате в живота…

— Вие…

— … на хората. Много ви благодаря, госпожо.

— Ще млъкнете ли за секунда, моля ви?

Тя извиси глас и това го накара внезапно да замълчи, но Марис усещаше как по жицата към нея прииждат вълни от обида. След като си пое два-три пъти дъх, за да се успокои, тя продължи с по-умерен тон:

— Прочетох пролога ви и ми хареса. Исках да поговоря с вас за него, но нямаше как да се свържа. Вие не ми дадохте никаква възможност за това. По тази причина се обадих на службата на шерифа, надявайки се, че…

— Пратете го обратно.

— Извинявайте?

— Прологът. Пратете го обратно.

— Защо?

— Не струва.

— Напротив, господин…

— Не трябваше да ви го пращам.

— Радвам се, че го направихте. Тези страници ме заинтригуваха. Вълнуващи и добре написани. Ако останалата част от книгата ви е също толкова добра като пролога, ще си помисля дали не може да се откупи за публикуване.

— Не е за продан.

— Какво искате да кажете?

— Вижте, аз имам южняшки акцент, но все още говоря английски. Какво точно не разбрахте?

Обикновено тя намираше меките „р“-та и леко провлачения изговор на южните щати за привлекателни. Но неговият начин на говорене беше груб и неприятен. Ако не беше съзряла истински потенциал в написаното, ако не беше разпознала неподправения талант, отдавна да беше приключила разговора.

Тя запита търпеливо:

— Щом не искате книгата ви да се публикува, защо сте изпратили пролога в издателство?

— Защото страдах от дупка в паметта — отговори той, имитирайки прецизния й изказ. — После промених намерението си.

Марис го подхвана по друга линия.

— Имате ли представител?

— Представител ли?

— Агент.

— Аз не съм актьор.

— Досега представяли ли сте ръкопис в издателство?

— Просто ми го пратете обратно, нали?

— Изпращали ли сте ръкопис на няколко издателства?

— Да съм го пращал на други издатели ли? Не.

— Защо го изпратихте на мене?

— Знаете ли какво, я по-добре не ми го връщайте. Хвърлете го в най-близкото кошче за боклук, използвайте го за подпалки или си постелете с него клетката за папагалчета, не ме интересува.

Усещайки, че той ще затвори, тя каза бързо:

— Само още един момент, моля.

— Давайте.

— Преди да решите да не продавате книгата си — решение, за което, мисля, че ще съжалявате — бих оценила възможността да ви дам професионалното си мнение за нея. Обещавам да бъда абсолютно честна. Ако не виждам никакви качества в нея, ще ви го кажа. Нека да реша дали е добра или не. Моля, изпратете ми целия ръкопис.

— Имате го.

— Имам го?

— Нали разбрахте?

— Искате да кажете, че имате само пролога?

— Той е не само всичко, което имам. Той е всичко, което съм написал. Останалата част от историята е в главата ми.

— О!

Това беше разочароващо. Тя бе предположила, че останалата част от книгата е довършена, почти готова. Не й беше минавало през ум, че ръкописът се състои само от тези начални петнадесетина страници.

— Настоявам да го завършите. Междувременно…

— Междувременно ми навъртате голяма сметка за извънградски разговор. Ако не искате да си давате парите, за да ми връщате ръкописа, просто го скъсайте. Довиждане. А, и повече не ми пращайте никакви помощник-шерифи.

Марис задържа няколко минути замрелия телефон на ухото си, после замислено затвори. Разговорът изглеждаше почти недействителен. Струваше й се, че е сънувала.

Но не сънуваше. Беше напълно будна. По манхатънските стандарти в действителност беше средата на нощта — а съпругът й не беше в леглото до нея. Ако странният телефонен разговор не беше успял да я събуди, необяснимото отсъствие на Ноа успя.

Беше достатъчно обезпокоена, за да започне да звъни по болниците. Но когато го видя за последен път, той беше в компанията на Надя Шулър. Което толкова я ядоса, че едва не запрати нещо към стената.

Във всеки случай, нощта за нея бе свършила и тя се бе събудила окончателно. Отхвърляйки завивките, Марис стана от леглото и тъкмо щеше да вземе пеньоара си, когато Ноа влезе в спалнята, възпитано прикривайки широката си прозявка с длан. Беше още облечен с панталона от смокинга и ризата, макар че бе махнал бутонелите и задната част на ризата му висеше отвън. Бе преметнал сакото през рамо, носеше обувките си в ръка.

— Май чух телефона да звъни? — каза той.

— Да.

— Даниел ли беше? Нищо лошо, надявам се.

Изпита огромно облекчение, като го видя, но бе смаяна от равнодушието му.

— Ноа, къде, за Бога, беше цяла нощ?

Тонът й го накара да замре. Той я погледна озадачено.

— Долу, на дивана в дневната.

— Защо?

— Ти вече беше заспала, като влязох. Не исках да те събуждам.

— Кога си дойде?

Той вдигна вежда, изразявайки мълчаливо неодобрението си от нейния все по-извисяващ се тон.

— Около един часа, струва ми се.

Спокойният му отговор само я раздразни още повече.

— Ти каза… обеща… че ще си дойдеш най-много половин час след мен.

— Пийнахме две питиета вместо едно. Какво толкова?

— Това, че ме събудиха в пет и двайсет сутринта и бях сама в леглото — извика тя. — Наречи ме неразумна, но имам пълното право да очаквам съпругът ми да спи до мене.

— Очевидно не съм ти липсвал, докато не са те събудили.

— И кой е виновен за това?

Гласът й бе станал писклив. Глас на съпруга, изпадаща в истерия. Извикваше представата за карикатурна фигура, облечена в безформен фланелен пеньоар с рошава коса, из която стърчат ролки, размахваща точилка над главата си, тъй като е хванала неверния си съпруг да се промъква през задната врата.

Изчака малко, за да укроти гнева си, въпреки че още кипеше отвътре.

— Ако си спомняш, Ноа, аз се опитах да те примамя да си дойдеш у дома с мене направо от офиса. Но ти избра възможността да отидем на оня безкрайно дълъг банкет. След това опитах да те уговоря да си оставим поне част от вечерта само за нас двамата, но ти избра да се наливаш с лейди Вампира и с оня пияница.

Той остави обувките на пода, свали ризата си, откопча ципа на панталона и го смъкна.

— Всяка книга, написана от този „пияница“, се продава в половин милион копия с твърда корица. А копията с меки корици са три пъти повече. Но той мисли, че може да постигне още по-високи тиражи. Не е доволен от сегашните си издатели и смята да се премести при други. „Лейди Вампира“ уговори тази дата да пийнем, мислейки, че това ще е ползотворна среща и за двете страни. Наистина беше. Авторът се съгласи да направим проект. Ще се чуя с агента му, за да разискваме условията. Надявах се да ви изненадам утре сутрин, тебе и Даниел, с тази добра новина, но…

Той красноречиво сви рамене, пристъпи към леглото и седна на ръба му.

— За да бъдем напълно наясно — продължи Ноа, — признавам, че този пияница така се насмука, че не можа да влезе сам в таксито. Двамата с Надя го придружихме до апартамента му и го сложихме в леглото. Много неприятна задача, уверявам те. После двамата с нея седнахме заедно в такси, аз я оставих при Тръмп Тауър, дойдох у дома, качих се, видях те, че спиш, и реших да не те събуждам. През цялата вечер действах с оглед на твоя… на нашия… общ интерес, поне така ми се стори — той положи ръка на сърцето си и леко наведе глава. — Извини ме за недосетливостта.

Въпреки логичното му обяснение Марис все още смяташе, че има право да се сърди.

— Можеше да се обадиш, Ноа.

— Можех. Но като знаех колко си изтощена, не исках да те тревожа.

— Не ми харесва да съм задължена на Надя.

— Аз не обичам да съм задължен на никого. От друга страна, не е много умно нарочно да отблъскваш Надя. Ако тя те харесва, от това ще имаш полза. Ако не те харесва, може да ти причини сериозни неприятности — той се усмихна. — Защо така жените, особено ти, са най-хубави, когато са сърдити?

— Бях сърдита.

— Знам.

— Сърдита съм.

— Недей. Съжалявам, че те разгневих. Не съм искал — той я погледна и се усмихна мило. — Нямаш причина да ревнуваш, ти го знаеш.

— О, така ли? — запита тя. — Мисля, че имам пълното право да изпадна в параноя, като се вземе предвид колко много връзки си имал, преди да се оженим.

— И ти имаше връзки, Марис.

— Две. А ти имаше по две на седмица, и то с десет години преднина.

Това преувеличение го накара да се захили.

— Дори няма да удостоя с коментар тези думи. Важното е, че се ожених за тебе.

— И пожертва всичките си забавления.

Той се разсмя и потупа леглото до себе си.

— Защо не престанеш с тия глупости и просто да ми простиш! Знаеш, че искаш да го направиш.

Очите й се присвиха в престорено злобен поглед.

— Не ме предизвиквай.

— Марис?

Тя тръгна нерешително към него. И преди да се приближи достатъчно, той се пресегна, сграбчи ръката й и я притегли на леглото до себе си. Отметна кичур коса зад ухото й и целуна бузата й. Пресилената й съпротива не трая дълго.

Когато първата дълга целувка свърши, тя прошепна:

— Толкова си мечтах за това целия ден вчера.

— Само трябваше да поискаш.

— Поисках.

— Така е — каза той, въздъхвайки със съжаление. — Нека сега да те овъзмездя.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Ти одеве не спомена ли нещо, че сме можели да минем и без тая пижама?

След миг по тях не останаха никакви дрехи. Облизвайки шията й, той запита:

— Кой се обади?

— Хммм?

— Телефонът, който ни събуди. Кой беше?

— Това може да почака — вземайки инициативата, тя насочи ръката му надолу към корема си, там където се съединяваха бедрата. — Ако искаш сега да говориш, Ноа, говори ми за порочните си помисли.