Сандра Браун
Завист (20)

Глава 17

Ноа преглеждаше последните получени фактури на компанията, когато жена му нахлу в кабинета му и затръшна вратата след себе си.

Хвърли чантата и мокрия си шлифер на най-близкия стол и се втурна към бюрото му. Откакто се бе върнала от Джорджия снощи, беше сприхава и унила, но никога не бе изглеждала по-добре. Днес се бе облякла в делови костюм, но той й прилягаше идеално, беше един от онези, от които Ноа се възхищаваше. Времето, прекарано на плажа, бе оцветило леко бузите й, бе отнело малко цвят от косата. Изруселите от слънцето кичури обграждаха лицето й, придавайки му младежки, здрав изглед.

Изражението й обаче не беше слънчево.

— Здравей, Марис. Как беше обядът?

— Току-що ме представиха на блестящата надежда на „Уърлд Вю“ — Морис Блум. Праща ти много поздрави.

„Проклетата Надя“, помисли той. Защо не му се бе обадила да го предупреди? После си спомни: бе дал строги нареждания на Синди да задържи обажданията за него, чак докато провери финансовите документи, натрупани на бюрото му — по ирония на обстоятелствата заради „Уърлд Вю“. Тъкмо преглеждаше документите един по един, търсейки потенциални слаби места, които биха могли да разтревожат Блум и компания. Ако започнеха да задават въпроси, Ноа искаше да има готови обяснения.

С предишния си невъзмутим вид той каза:

— Колко хубаво, че господин Блум ме е запомнил.

— Явно не си е дал чак толкова труд да си те припомня, Ноа, като се има предвид, че ти скоро си се срещал с него — тя се подпря на бюрото му и се наведе към него със святкащи очи. — За каква среща говори той, Ноа? И защо не съм била информирана за нея?

— Среща? — той стана и заобиколи бюрото. — Марис, просто се успокой!

— Не ми казвай да се успокоя.

— Добре, добре. Моля те.

Той посегна да я хване за раменете, но тя отстъпи назад, избягвайки протегнатите му ръце.

— Искаш ли чаша вода?

— Искам обяснение — каза тя, наблягайки на всяка дума. — Знаеш какво мислим с татко за такива конгломерати като „Уърлд Вю“.

— Аз споделям мнението ви — той приседна на ъгъла на бюрото и миролюбиво скръсти ръце на бедрото си, въпреки че би искал да я хване за тънкото вратле. — Тъкмо затова се съгласих да се срещна с „Уърлд Вю“.

Тя поклати невярващо глава, сякаш досега бе хранила надеждата, че Блум я е излъгал.

— Ти си се срещал с тези чакали? Наистина? Зад гърба ми и без да знам?!

Ноа въздъхна и я погледна измъчено.

— Да, срещнах се с тях. Но преди да пуснеш артилерията, можеш ли да се успокоиш и да ми дадеш възможност да ти обясня.

Той взе намусеното й мълчание за позволение да продължи.

— Хрътките на Блум ме гонят от месеци. Обаждаха се, докато не спрях да приемам обажданията. И без да обърнат внимание на този явен намек, започнаха да ми пращат факсове, докато се уморих да ги хвърлям в коша. Станаха толкова досадни, че вече реших, че най-лесният начин да се справя със ситуацията е да се срещна с тях и да кажа право във физиономията на Блум, че не се интересуваме от нищо, което той би могъл да ни предложи като сливане. Край на дискусията. Не мисля, че бих могъл по-ясно да изразя нашата позиция. Не съм ти казал за това, защото ти беше твърде заета и не ти трябваха никакви допълнителни стресове.

— Аз съм винаги заета.

— Срещата беше без значение.

— Аз не мисля така.

— И честно казано — продължи той, — предусещах, че ще реагираш по-скоро емоционално, отколкото рационално. Предвиждах, че веднага ще избухнеш и ще изгубиш всякакъв реален поглед върху нещата. Надявах се да избягна подобна сцена.

— Това не е сцена, Ноа. Това е частен разговор между съпруг и съпруга, между бизнес партньори. Две връзки, в които взаимното доверие би трябвало да е нещо естествено.

— Съвършено вярно — каза той, повишавайки глас, за да го изравни с нейния. — Ето защо съм учуден и като твой съпруг, и като бизнес партньор от явната липса на доверие в мене.

— Припиши го на моето емоционално реагиране, избухването и пускането на артилерията в действие!

— Това са напълно честни аналогии, Марис. Ти влетя тук и на практика ме обвини в предателство срещу „Мейдърли прес“.

— Но ти си заговорничил с неприятеля!

Едно почукване на вратата ги накара да замълчат. Даниел бе застанал на прага, тежко облегнат на бастуна си.

— Използвам привилегията на старческата възраст, тоест да се натрапвам неканен.

Ноа веднага импровизира.

— Но, разбира се, че си добре дошъл, Даниел. Марис тъкмо се връща от един обяд. Ние дискутирахме…

— Чух. Чува се из целия коридор — Даниел влезе и затвори вратата. — Марис е ядосана заради срещата, която си имал с „Уърлд Вю“.

Тя веднага реагира:

— Ти си знаел?

— Ноа ми каза, че е решил да се срещне с тях. Помислих, че идеята е добра, и се зарадвах, че отива вместо мене. Не мисля, че бих могъл да понеса това.

— А аз защо не бях информирана?

Тя отправи въпроса към двамата, но отговорът дойде от Ноа:

— Ти тъкмо заминаваше за Джорджия. Двамата с Даниел виждахме колко си въодушевена от този проект и се страхувахме, че ако разбереш за „Уърлд Вю“, ще промениш плановете си. Нямаше причина да те въвличаме в това.

— Не съм дете — и тя погледна намусено първо към него, после към Даниел.

— Грешно сме преценили — съгласи се Даниел. — Не сме искали да те заблуждаваме.

— Не се чувствам заблуждавана, а глезена като бебе. Нямам нужда да ме предпазват, татко. Не се нуждая и от някакви специални благоволения. Когато стане дума за бизнес, аз не съм дъщеря или съпруга, аз съм чиновник в тази корпорация. Трябваше да се посъветвате с мене за нещо толкова значимо. Не ме интересува колко съм била заета или какви са ми били плановете за пътуване. Вие просто тотално сгрешихте, че ме изключихте от тези дискусии. Освен това, как можахте и двамата да ме оставите да се изложа като пълна глупачка пред Морис Блум и Надя Шулър!

— Извинявам се — прекъсна я с мек тон Даниел.

— И аз — повтори Ноа. — Ужасно се извинявам, че си преживяла днес такова затруднение на обеда. Поемам пълната отговорност за това.

Тя не прие буквално извиненията им, но баща й взе мълчанието й за негласна прошка.

— Нали ще вечеряме заедно довечера? Максин приготвя печено.

— Ще дойдем в седем — потвърди Ноа.

Даниел изгледа изпитателно и двамата подред и ги остави насаме.

Марис отиде до прозореца и обърна гръб на стаята. Ноа остана на място, кацнал на ръба на бюрото си. Минаха няколко минути и едва тогава тя се обади:

— Съжалявам, че така избухнах.

— Не беше много отдавна, когато ти казах колко си красива, когато си сърдита.

Тя се приближи бързо и ядосано.

— Не ме покровителствай, Ноа.

— А ти не бъди толкова чувствителна — изсъска той.

— Подобни унизителни сексистки забележки са ми страшно противни.

— Това сексистка забележка ли е? Не мога ли да ти направя комплимент, без да видиш нещо подобно в него?

— Не и когато сме се счепкали.

Той усети тревога от това, че неговият чар явно бе изгубил донякъде влиянието си върху нея.

— Какво ти става, Марис? Откакто си се върнала вчера, си толкова наострена, същинско бодливо свинче. Ако работата върху този проект — каза той, разтърсвайки ръка сякаш да се отърве от опасна зараза — ще ти причини някакъв хроничен предменструален синдром…

— И това не било сексизъм!

— … тогава ти препоръчвам…

— Няма нищо общо с това!

— Тогава какво?

— Надя.

— Надя?

— Тя знае ли за твоята среща с Блум?

Той прикри смущението си с късо изсмиване.

— Какво? Мислиш, че съм се обадил на регионалната клюкарка и съм й снесъл някаква информация?

Марис сплете ръце на кръста си и се обърна към прозореца.

— Лъжеш!

— Моля!? — скочи той нервно от бюрото.

— Тя знаеше, Ноа. Надя е най-голямата интригантка, която някога съм срещала, и обикновено не го крие. Дори се гордее с това. Но когато Блум спомена, че се е срещал с тебе, тя пребледня, изглеждаше така, сякаш току-що са я разконспирирали. Нямаше търпение колкото може по-скоро да ме отдели от него. Докато се сбогувахме, изглеждаше любезна, но нервна — тя се приближи бавно. — Надя знаеше.

Погледът, който му отправи, беше така дяволски надменен, че го вбеси. Той почувства как кръвта нахлува в главата му. Помисли, че капилярите в дъното на очните му орбити може да се пръснат. Яростта пулсираше във вените му. Само с огромно усилие на волята успя да придаде на гласа си сдържана интонация.

— Защо да казвам подобно нещо на Надя, Марис? Размисли! Ако Надя е знаела, значи го е чула от Блум. Виждал съм ги да си шушукат, и то неведнъж. Вероятно се доят взаимно за информация.

— Да, точно така става работата — прошепна тя сякаш на себе си. Когато отново обърна вниманието си към него, запита: — Ако Блум й е казал, тя защо не го е написала в колонката си?

— Много просто. „Уърлд Вю“ е собственик на верига от вестници, които публикуват нейната колонка. Не би рискувала да ги подпали, като издаде тайната, че Давид е показал дълъг нос на Голиат, с което най-точно може да се опише моята среща с тях. Ако знаех, че от тази работа ще произлезе такава огромна врява, щях да продължа да ги избягвам. Кълна се, помислих, че тази среща ще сложи край на настояванията им.

— Тя си призна.

Сърцето му заблъска лудо в гърдите. Трудно овладяваше израза на лицето си.

— Какво? Кой? Какво е признала?

— Казах на Надя, че съм по следите й. Че ми е съвсем ясно и че знам, че ти е хвърлила око.

— Око ли ми е хвърлила? — повтори той развеселено. — Какви изрази само употребяваш…

— Не си играя на остроумие, Ноа — натърти тя. — Днес обядвах с жена, която ми каза в лицето, че иска да спи с тебе.

— Марис, за Бога! Надя иска да спи с всеки мъж. Това е целта на живота й. Тя представлява един огромен разбушувал се хормон. И на мене ми е хвърлила око. Мислиш ли, че това толкова ме ласкае? Тя се хвърля на сервитьори, на портиери, може би и на боклукчията — извъртя той очи към тавана.

— Много мъже я намират за привлекателна.

— И тя е привлекателна. Но аз не съм имал връзка с нея, когато бях ерген, и със сигурност не бих изложил на риск брака си с теб, ако сега започна връзка с нея — той въздъхна и невярващо поклати глава. — Затова ли беше цялата работа? Надя те е ядосала?

— Не. Ядосах се повече заради аферата с „Уърлд Вю“, отколкото с Надя. Ако искаш Надя — моля.

Той се насили да се усмихне.

— Радвам се, че ми даде възможност да ти обясня и двете недоразумения. Такива неща не бива да те измъчват. Отразяват се недобре на брака ни.

Той й даде няколко мига за размисъл, после се усмихна с изкусителната усмивка на нахокано кученце.

— Ако това е краят на разпита, бих искал да прегърна моя разпитвач.

Тъй като тя не вдигна никакви бариери, нито истински, нито въображаеми, той отиде към нея и я обгърна. Притисна лице в косата й.

— Бях ядосан, когато изрекох онази глупост за хроничния предменструален синдром, но то си има известно основание, нали? Ти не си на себе си — той я погали по гърба. — Толкова ужасно ли беше това островче?

— Питах се дали изобщо ще се поинтересуваш за моето пътуване.

— Не е честно, Марис. Откакто си се върнала, ти изобщо не си пожелала да говорим. Цупеше се, човек не можеше да те доближи. Питах се дали да не си сложа пчеларска маска, преди да се доближа до тебе — тя не се засмя, но това не го обезсърчи и той целуна слепоочието й. — Как беше пътуването? Как изглежда островът?

— Изобщо не е ужасен. Различен.

— От какво?

Той я усети, че вдига рамене.

— Трудно е да се обясни. Просто различен.

— Ами авторът, толкова труден ли беше, колкото очакваше?

— Много по-труден, отколкото очаквах.

— Получихме един внушителен куп от книги за публикуване през следващата година от авторите, с които имаме договори. Защо трябва да се занимаваш с този отшелник?

— Защото той пише добре. Много добре.

— Струва ли си трудностите, на които те подлага?

— Няма да се откажа от тази книга, Ноа.

— Само съм загрижен за тебе. Ако съвместната работа с него те прави такава докачлива и…

— Не ме прави.

За щастие тя не виждаше изражението му, в противен случай би разбрала как без малко е щял да я просне с един шамар на пода, задето го е прекъснала. Той си остави един миг да умири гнева си, преди да я запита с измамно мек глас:

— Как се казва това литературно чудо?

— Заклех се да пазя тайна.

— Тази негова анонимност не става ли смешна?

— Има си причина. Той е инвалид.

— Как се е случило?

— Наистина не мога да говоря за това, Ноа. Не мога да предам доверието му.

— Сигурна ли си, че твоето мнение върху книгата не се основава по-скоро върху недъга му?

— Написаното ми хареса, преди да разбера нещо повече за автора, и това няма нищо общо с таланта му. И да не беше инвалид, пак щеше да бъде толкова талантлив. Въпреки всички трудности, които налага съвместната работа с него, тя ми харесва. Ще ми се отрази добре. Започвам да помпам редакторски мускули. Последните няколко години надебелях и се поизоставих.

— Може малко да си се поизоставила, но в никакъв случай не си надебеляла.

Той плъзна ръце по седалището й, ласка, за която знаеше, че тя харесва и която обикновено предизвикваше приятна реакция. Този път ефектът й бе по-малък.

— Говорех образно, Ноа.

— Разбирам и въпреки това…

Той сведе глава и я целуна първо по бузата, после по устата. Искаше да се увери, че избухването й не е признак на нещо по-сериозно, по-специално на съмнения относно неговата лоялност към „Мейдърли прес“.

Тя му върна целувката. Не със същата пламенност, може би, но когато той се отдръпна, тя се усмихна, разсейвайки донякъде опасенията му.

— Само ако тези бумажки не ме държаха тук — изстена той, — щях да се изкуша да заключа вратата и да те превзема тук на прага.

— Защо не кажеш „по дяволите бумажките“ и да направиш точно това? Аз мога да бъда превзета.

Той отново я целуна, после нарочно я отстрани от себе си.

— Ужасно ме изкушаваш, скъпа. Но дългът ме зове.

— Разбирам.

— Довечера? След вечерята с Даниел?

— Уговорено! — тя го целуна бързо, после взе шлифера и чантата си. — Може да постоя до по-късно, да се опитам да поразчистя бюрото си, затова сигурно няма да се преобличам за вечерята.

— Значи тръгваме направо оттук и отиваме с една кола. Ще кажа колата да ни чака долу в шест и четиридесет и пет.

— Значи дотогава.

Той й изпрати въздушна целувка, докато тя излизаше, после се върна до бюрото си, уверен, че се е отървал на косъм.

Както винаги, бе успял да успокои Марис с малко внимание и показване на чувства. Но ядът й относно срещата му с „Уърлд Вю“ не беше за пренебрегване. Когато се замисли как без малко щеше да бъде разкрит днес, си пожела да види как Морис Блум бавно и мъчително умира от загуба на кръв. Да каже на Марис за тази среща явно е било начинът на Блум да му напомни, че крайният срок наближава с фатално бързи темпове. Блум се бе възползвал от случайно представилата се възможност, за да демонстрира сила, да му напомни, че „Уърлд Вю“ в крайна сметка няма търпение да осъществи тази трансакция.

Недоразумението с Марис му бе отнело ценно време. Но в дългосрочна перспектива инцидентът не бе довел до особени опасности. Слава Богу, че предвидливо бе информирал Даниел за тази среща, имайки предвид точно такъв непредвиден случай. Ако той или Марис дочуеха нещо — а клюката в бранша се разнасяше бързо — той бе посветил стареца в плановете си, следователно го бе отклонил от следата.

Двамата Мейдърли не бяха глупаци. Но не можеха и да се сравняват с неговата хитрина. Той не оставяше нищо на случайността. Планираше грижливо. Разработките му бяха дългосрочни и следователно изискваха желязно търпение и упорство, което на повечето индивиди им липсваше.

Той разчиташе на своите инстинкти и на интелекта си, и на най-добрия възможен ресурс, единственият, който беше практически надежден и неизчерпаем — човешката природа. Лесно беше да контролираш човека, ако познаваш неговите симпатии и антипатии, тайни, слабости и грехове.

Притежаваше дарбата да кара хората да отиват точно там, където иска да ги отведе, и да правят точно това, което иска да направят. Притежаваше талант в тази област. Имаше и необикновената способност да манипулира хората, да ги убеждава да вземат решение, което те погрешно смятаха, че са взели сами, и да го изпълняват. Беше го правил и преди. Напоследък го приложи върху Хауърд Банкрофт. Ноа беше упражнявал това изключително умение много преди да бе чувал името на Хауърд Банкрофт.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Преди дори да отвори уста, Синди се извини за прекъсването.

— Съжалявам, господин Рийд, но госпожица Шулър се обажда вече пети път и настоява да я свържа.

— Добре — Ноа натисна мигащия бутон. — Здравей, Надя — каза той приветливо. — Разбрах, че си имала вълнуващ обяд.