Сандра Браун
Завист (34)

Глава 28

Нямаше оставени никакви съобщения на телефона на Марис.

Тя позвъни на клетъчния телефон на Ноа, но чу записано съобщение, че няма достъп до номера, който набира. Извън себе си от притеснение, тя звънна в къщата.

Даниел вдигна след второто позвъняване.

Тя се отпусна успокоена, но първите й думи въпреки това прозвучаха укорително.

— Татко, къде беше?

— До преди малко бях в банята. Да не би да съм забравил да поискам позволение?

— Съжалявам. Нямах намерение да те нападам. Просто цял ден се опитвам да се свържа с тебе. Не знаех, че си отишъл в провинцията, преди да говоря с Максин. И оттогава все звъня.

— Телефонът сега звъни за пръв път. Забелязах точно преди да се кача в спалнята, че слушалката в кухнята не е затворена добре. Явно Ноа е пропуснал да я затвори, когато се е обаждал да доставят храна.

А най-вероятно нарочно я е оставил така, знаейки, че тя ще иска да говори с баща си. Той знаеше, че тя ще полудее от тревога, като не може да се свърже с него. Така ли бе решил подло да я наказва Ноа, задето го изостави? Учуди се как сега прозира вече истинската му природа. Какво я бе заслепявало толкова години? „Една книга“ — помисли тя, упреквайки се за собствената си наивност.

Е, вече не беше наивна. Искаше той да се махне, да го няма вече в живота й. Не би понесла нито ден повече той да бъде член на семейството им. Защо да чака повече, защо да не каже на баща си, че бракът им се е разпаднал?

За щастие тя се усети, преди да се бе поддала на този спонтанно избликнал порив.

Най-напред това изискваше продължителна дискусия, а в Масачузетс беше също толкова късно, колкото и на остров Сейнт Ан. Второ, този разговор трябваше да се води лице в лице, особено защото засягаше деловите им интереси не по-малко отколкото личния им живот.

Оставяйки неприязнените чувства към Ноа на заден план за момента, тя запита Даниел дали е добре.

— А защо да не съм?

— Понеже не можех да говоря с тебе, си въобразих какво ли не.

— И все лоши работи, предполагам. Както аз се тревожех, когато закъснееше десет минути.

— Да не би да сме си разменили ролите, татко?

— Изобщо не сме. Още се притеснявам, ако закъснееш. Но иначе всичко останало си е наред, денят ми беше изключително приятен.

Като се започне с тайнствения гост за закуска. Тя искаше да го пита за него, но не можеше да го направи, без да издаде, че Максин го е разкрила. Надяваше се той сам да й подскаже.

— И какво направи деня ти толкова приятен?

— Нищо особено и точно това му беше хубавото.

— Къщата в ред ли беше, когато пристигна?

— В идеален ред.

— Къде вечеря? При Хари или в някое от другите ти любими места?

— Тук си вечеряхме. Мислех, че Ноа ти е казал?

— Кога?

— Когато се обади следобеда. Тъкмо слизах, когато той затваряше телефона.

Тя отвори уста, но я затвори, без да каже нищо. Ноа го бе излъгал. Даниел явно е хванал края на някакъв негов разговор и Ноа е казал, че тя се е обаждала. Проклет да е!

— Може да е споменал и да съм забравила.

— Не ме изненадва — каза той, долавяйки гнева в гласа й. — Имаш да мислиш за много неща. Как върви книгата?

— Наистина страхотно. Историята вече става зашеметяваща. Невероятно нещо е да наблюдаваш как работи умът на писателя. Никога не съм била дотолкова въвлечена в творческия процес, това е нещо омайващо!

— Бих казал, че те радва.

— Страшно много.

— Ами авторът? Пак ли си е такъв мърморко?

— Или малко е поомекнал, или аз съм му посвикнала. Не знам точно.

— Може би и двете?

— Може би.

Марис усети как той се поколеба, а после изведнъж каза:

— Радвам се, че послуша инстинкта си и се върна да работиш с този човек, моето момиче.

— И аз се радвам, татко. Това беше правилно решение. Напълно съм сигурна.

— Щастлива ли си там? От работата, от всичко…

— Да, много — каза тя тихо.

— Добре. Заслужаваш го, Марис.

Ако ги слушаше някой, разговорът би му се сторил невинен. Но имайки предвид за какво бяха говорили, преди тя да замине от Ню Йорк, Марис разбра, че баща й иска да й каже много повече от това, което изразяват думите му.

Той разбираше, че тя е нещастна с Ноа и в брака си. Не би се учудила, ако знаеше за изневерите на Ноа. Даниел Мейдърли бе известен със способността си да разкрива забулени ситуации. При последната си среща с него тя едва бе опазила в тайна чувствата си към Паркър. Без да го споменава, бе говорила непрекъснато за него с несдържания възторг на човек, който току-що се е влюбил.

Този заобиколен разговор беше начинът, по който баща й съобщаваше, че го одобрява.

Тя преглътна стегнатия възел в гърлото си.

— Имах нужда да чуя гласа ти…

— Хубаво е и аз да чуя твоя.

— Съжалявам, че ти звъня толкова късно, но допреди малко…

— Да те чуя не е никога късно, но във всеки случай не спях.

— Ще се обадя отново утре.

— Не, почакай!

Стомахът й се преобърна при мисълта, че Ноа ще бъде при баща й като предан и верен зет до края на уикенда, като се има предвид как ужасно го бе излъгал днес. Може би Ноа бе замислил да направи някаква сърцераздирателна изповед и да моли Даниел да поеме защитата му, преди Марис да е казала за раздялата им.

Не и ако тя можеше да направи нещо по този въпрос.

— Татко, бих искала да пратя утре Максин при тебе. Тя обожава провинцията и природата там. А сега цветята цъфтят и е толкова хубаво! Имаш ли възражения?

— Цветя? — той изсумтя скептично, подсказвайки, че намира оправданието й прекалено прозрачно. — Само един ден съм прекарал на спокойствие без нея и ти… Но — въздъхна той — ако това ще те накара да се чувстваш по-добре…

— Ще ме накара да се чувствам много по-добре, повярвай ми. Ще й се обадя веднага утре рано сутринта — тя знаеше, че Максин ще изостави всичко и ще хукне веднага, за да изпълни молбата й. Можеше да стигне там още преди обяд. — Обади ми се, когато дойде, за да знам, че е пристигнала благополучно.

— Добре, скъпа. Ще ти се обадя утре. И, Марис…

— Какво?

— Използвай възможно най-добре времето си. Не си отказвай щастието, което пребиваването там ти дава. Не се тревожи за нищо. Нали ще послушаш стария си татко? Всичко ще бъде добре. Повярвай ми за това, нали, скъпа?

— Винаги съм ти вярвала — тя опря буза до малката телефонна слушалка, искаше това да е неговата набръчкана, обсипана с петна ръка. — Лека нощ, татко. Обичам те.

— И аз те обичам.

* * *

Леглото на Паркър беше нещо чудовищно. Беше тясно според стандартите за кралски размери, но липсващото в ширината се компенсираше във височина. Таблата зад главата беше висока, резбована, дървото бе добило тъмнокафява патина, която отразяваше светлината от настолната лампа на нощното шкафче.

До леглото бе простряно килимче, носещо безспорните признаци на южняшка автентичност. Балдахинът приличаше на онези, които Марис бе виждала единствено по филмите. Месингов прът, окачен хоризонтално на шест фута под високия таван. На всеки край на пръта имаше по една ос, която лениво въртеше по няколко листа от тръстика.

На трите високи прозореца нямаше пердета, а само капаци с жалузи, боядисани в бяло, които създаваха безвкусен контраст с карамеления цвят на стените и тъмния дъсчен под. До едната стена бе прилепен мастиленосин гардероб, увенчан с резба, подобна на тази на таблата в горния край на леглото. Явно в него бяха всичките му дрехи, защото никъде не се виждаше врата за дрешник.

Телевизорът и видеото, настанени в един шкаф със стъклени врати срещу леглото, бяха единственият реверанс към съвременността — освен инвалидната количка, паркирана пред нощното шкафче. Нямаше други приспособления, които човек очакваше да види в стаята на инвалид, но тя и не се учуди особено. Виждала го бе да се настанява в колата си и да излиза от нея.

Паркър, гол до кръста, се бе облегнал на таблата и четеше, когато Марис се плъзна през вратата. Той полека смъкна книгата и я остави на скута си.

— Здравей. Да не си се изгубила?

Тя се засмя нервно, като че ли останала без дъх.

— Добър опит, но мисля, че ме очакваш.

— Надявах се да дойдеш. Дори се помолих.

— Значи няма нищо нередно, ако вляза?

— Шегуваш ли се?

— Аз помислих, че… може би Майк…

— Не и ако заключиш вратата.

Откакто беше влязла в стаята, тя държеше ръцете си зад гърба. Усещайки дръжката на вратата да я подпира в кръста, тя превъртя ключа, за да е сигурна, че никой няма да ги безпокои. Държейки все така ръце зад гърба си, тя се приближи до леглото.

Полираните дъски на пода студенееха под босите й стъпала. Късата й нощница не бе по-тежка от въздуха и ако се съдеше по напрегнатия поглед на Паркър, той също бе забелязал, че нощницата не е особено препятствие.

Тя протегна ръце.

— Донесох ти подаръци. По-точно два.

Първият беше обикновена чаша за напитки, взета от мокрия бар във виличката за гости. Тя му я подаде. Той взе чашата, вдигна я, погледна я за миг и се засмя, когато видя мигащите светлинки вътре.

— Светливки.

— Сама ги налових — съобщи тя гордо. — Видях ги през прозореца на виличката за гости, докато се преобличах за вечеря, и хукнах да ги гоня.

Беше ги затворила в чашата с помощта на парче целофан, закрепено отгоре, и го бе пробила, за да не се задушат от липса на въздух. Когато той вдигна очи към нея, те блестяха развълнувано.

— Чудесен подарък. Благодаря ти.

— Няма защо. Може ли? — взе ги от него и ги сложи на нощното шкафче.

— Какво е другото? — посочи към книгата, която тя притискаше до гърдите си. — Да не би да ми четеш приказки за лека нощ?

— Нещо такова.

— Запитах се защо ли си взела очилата.

— Свалих си лещите — кимвайки към празната страна на леглото, тя запита: — Може ли?

— Заповядай.

Марис заобиколи леглото, качи се на него, подви крака под себе си и седна на пети с лице срещу него.

— Ти вече си четеш нещо за лека нощ.

Той затвори книгата, лежаща на скута му, и я сложи на нощното шкафче.

— По-скоро бих послушал какво ще ми прочетеш ти.

Тя обърна книгата към него, за да може той да прочете заглавието, отпечатано със златни букви върху зелената подвързия. „Сламената вдовица“, прочете той и се усмихна.

— Един роман от любимия ми автор.

— Той ли?

— Не смятам да разигравам фалшива скромност.

— Но ти имаш високи стандарти, госпожо Мейдърли. Какво си харесала в тоя роман?

От вниманието й не убягна това, че я бе нарекъл с моминското й име, но тя реши да не разваля играта им и да не си признае, че е забелязала това. Отвори книгата.

— Ами по-специално, харесва ми сцената, където Дек Кейтън, красивият секси негодник, използва една игра на карти, за да получи информация от мацето.

— От Французойката.

— Както и да е. Сцената е предизвикателна и вълнуваща.

— Почитателите сигурно са на същото мнение. И критиците.

Тя сви устни и се понамръщи.

— Въпреки всичко…

— Охо, започва се.

— Сцената повдига няколко въпроса.

— Типично по редакторски — измърмори той под нос. — След всеки комплимент следва критика.

— Виж какво, господин Ивънс, ако не те интересуват забележките ми…

— Не, не, напротив, даже много ме интересуват — и очите му се спуснаха към гърдите й. — Ще ги приема като мъж — той сложи ръка зад главата си и й се усмихна самодоволно. — Това беше метафора.

— Разбрах — каза тя сухо. — Да продължавам ли?

— Моля. Дай ми някакъв пример.

— Ами… — тя с мъка откъсна очите си от ямката под мишницата му. — Например, езикът му е прекалено описателен.

— Не трябва ли да е така?

— Да, но този пасаж е…

— Експлицитен.

— Крайно.

— Защо това да е лошо?

— Не казах, че е лошо. Но според мене проблемът му е в точността.

— Точността.

— Точно така. Не съм сигурна, че… ъ-ъ… позите, когато правят любов, са анатомически възможни. Исках да кажа, за хора.

Той се изсмя и мрачно поглади брадичката си.

— Разбирам. Можеш ли да уточниш?

— Има няколко примера. Ето това, което си мисля — каза тя, спирайки, за да се изкашля, докато същевременно отваряше отбелязаната страница, — е, че можем да ги изпробваме и да видим дали тези… конфигурации… са изпълними.

— Това ли си помисли? — проточи той със съблазнителен глас.

— Да, точно това си помислих.

Той остана неподвижен няколко мига, вгледан в нея. После бавно свали ръка от тила си.

— Доколкото си спомням, нашият красив и секси негодник започва като слага ръка на бедрото на Французойката. Това е успокояващ жест. Нещо повече, иска да я убеди, че не я заплашва с нищо.

Той сложи ръка на бедрото й точно над превитото й коляно и леко я стисна. Тя почувства топлината през ясносинята коприна на нощницата, усети всичките му пет пръста поотделно.

— Спорно — измърмори тя. — Това, че той не я заплашва. Но нека му оставим благото на съмнението.

— В замяна на този доброжелателен жест и въпреки факта, че Дек е извадил по-ниската карта, Французойката казва, че по време на убийството тя е чула шум, идващ от уличката.

— Което я е накарало да погледне през прозореца на спалнята си. Точно тогава видяла… — без никаква нужда Марис започна да чете от книгата. — Мъж с червена бейзболна шапка, който изтичал от съседната сграда.

— Ценна информация — прекъсна я Паркър.

— Особено щом Французойката може да опише шапката така подробно, включително и надписа, бродиран на нея. И нашият герой й благодари с целувка.

Паркър свали очилата й и обхвана лицето й с две ръце. Палците му погалиха скулите й, докато очите му се спираха върху всяка черта. Устните последваха пътя на пръстите. Когато стигна до устата, я целуна нежно и чувствено. Марис едва можа да ограничи реакцията си до един възбуден стон.

— Вкусът ти е невероятен! — прошепна Паркър.

— Там не пише така.

— Не пише ли? А би трябвало. Той се изкушава да го направи още веднъж.

— Французойката не се съпротивлява.

Целувките му бяха все така нежни. Дразнеха я, възбуждаха я и я караха да иска още. Отделиха се един от друг едва след няколко минути и Марис вече се чувстваше като опиянена. Една възхитителна умора бе пропълзяла в тялото й. Но въпреки това бе достатъчно на себе си, за да продължи играта.

Без никаква нужда взе очилата си и се опита да ги нагласи.

— Няма значение — пусна ги до книгата. — Знам какво следва. Французойката — това щастливо момиче — отново тегли по-високата карта.

— И Кейтън е не по-малък късметлия. На него му се пада да й окаже сексуална услуга.

— Но взаимното им разположение не им е удобно, затова той я притегля да седне на скута му.

Паркър обви ръце около кръста й. Тя се надигна на колене, разтвори крака и го обгърна.

— Ако добре си спомням, Кейтън целува ушите й, шията й…

Но Паркър вече я изпреварваше. В края на краищата той беше писал книгата и знаеше каква е последователността.

Презрамките на нощницата й бяха свалени. Гърдите й се озоваха нежно хванати в дланите му, палците му леко докосваха зърната й. Той взе едното в устата си, засмука го страстно, притискайки го силно между езика и небцето.

Тя безсрамно притисна главата му към себе си и го задържа здраво. Издавайки непонятни звуци, започна да го целува по тила, слепоочията, навсякъде, където можеше да стигне, без да променят взаимното си положение, защото не искаше той да спира.

Усещането я замайваше. Тялото и умът й се губеха в чувствените импулси и изключваха всичко друго. Тя се поддаваше на първичните ритми, пулсиращи в нея.

Паркър я докарваше безброй пъти до ръба на оргазма, но я усмиряваше с възможно най-нежните целувки и възможно най-сладките думи, преди с дяволско умение отново да я прати на ръба на бездната. Когато най-накрая й позволи да избухне в кулминация, това беше разтърсващо. Тя загуби последните остатъци от разума си и изпадна в неусещан дотогава делириум.

Постепенно започваше отново да осъзнава света наоколо. Чувстваше се като перце, което леко се спуска към земята.

Кожата й бе влажна, пламтяща, зърната й напрегнати и щръкнали. Сърцето й биеше бясно и всеки удар отекваше в главата й. Тя се подпря на таблата на леглото и изчака дъхът й отново да стане равномерен. Когато накрая отвори очи, разбра, че са плувнали в сълзи.

Сниши се и се протегна върху тялото на Паркър като жертва на корабокрушение, изхвърлена на брега. Нощницата се бе набрала около кръста й. Косата й бе залепнала по бузите и врата във влажни кичури. Паркър я поглаждаше леко по гърба и ханша. Ръцете му спряха на седалището й. Той я стисна леко и това я накара да се усмихне.

Сърцето му биеше силно и равномерно точно до ухото й. Всеки път, когато си поемеше дъх, косъмчета гъделичкаха носа й. Виждаше точно пред себе си зърното му — плоско, преди да го докосне, после то се надигна под ласката на пръста й и тя го почувства как остро си поема дъх. Усети ерекцията му между своето тяло и неговото.

— Дай ми един миг — каза тя отпаднало.

Усети го как леко се засмива.

— Никъде няма да ида.

Минаха няколко минути. Тя попиваше интимността в себе си, усещайки колко приказно е да бъде жена в такъв интимен контакт с мъж. Не, не с мъж. Тя бе имала мъж. Харесваше й да бъде интимна с този мъж. Досега не знаеше каква огромна разлика може да има между двама души от един и същи пол.

— Отклони се от книгата — прошепна тя.

— Така ли? Паметта ми е малко замъглена.

— Нямаше нищо подобно в книгата. Нищо, което дори да се доближава до това. В която и да е книга.

Тя вдигна глава и го погледна, придърпа се леко нагоре, целуна устните му, после плъзна език в устата му и докосна върха на неговия език. Задълбочавайки целувката, съблазнително размърда ханша си срещу члена му.

Той прекъсна целувката и изви глава назад, заравяйки я във възглавницата.

Кожата му се опъна от напрежението. Ръцете му стискаха силно ханша й в усилие да я накара да спре.

— Какво? — запита тя невинно.

— И това го няма в книгата.

— О, съжалявам. Да видим какво идва после.

Без да променя положението си, тя затърси очилата си, надяна ги, после отвори книгата и се направи, че чете.

— А, да, спомням си. Той взема ръката й и я отвежда към…

— Да, точно там.

— Да, да, изрично.

Тя се плъзна полекичка от него и отново седна отстрани на колене. Оправи нощницата си и тъкмо щеше да намести презрамките на раменете си, когато Паркър поклати отрицателно глава. Марис измъкна нощницата през главата си. За секунда я задържа, после я хвърли до леглото. Паркър си пое дълбоко дъх и ноздрите му леко трепнаха.

Той прокара длан по гърдите й по-надолу по корема, стигна до мокрите косъмчета на венериния триъгълник и се върна бавно отново към гърдите. Прихвана зърното й между пръстите си, потърка го и го загледа как се втвърдява.

Тя положи ръка на корема му. Космите растяха настрани към една копринена ивица, която се извиваше надолу при пъпа му. Очите й я проследиха, ръката й тръгнаха след тях под чаршафа. Но Паркър я хвана и я спря.

— Тук свършва измислицата, Марис.

Тя вдигна поглед към него. Изражението му бе твърдо. Не се шегуваше. Само за миг се бе отдръпнал физически и бе направил огромна крачка назад в емоционално отношение.

— Не разбирам.

— Това не е измислица.

— Радвам се, че не е.

— Това е действителност.

— Знам.

— Не разбираш — каза той остро. — Ако дръпнеш чаршафа, ще получиш такава доза действителност, за каквато не си се пазарила.

Тя хвърли бърз поглед към краката му под чаршафа. Усмихна се меко и поклати отрицателно глава.

— Мислиш ли, че ще се изплаша от белезите ти?

— Да, мисля.

— Грешиш — тя го погледна в лицето и почти разплакана промълви: — Паркър, не можеш да си представиш какво направи за мене. Не, чуй ме, моля те — каза тя, когато видя, че се кани да я прекъсне. — Може би ще имам куража да го изрека само веднъж.

Свали очилата, разтърка очи, навлажни устни и се усмихна натъжено.

— Никога преди това не съм играла такива сексуални игри. Само съм чела за тях. Мислех, че ги има единствено в книгите. Това, което каза ти онази вечер на плажа, макар и грубо, беше вярно. С Ноа никога не се чувствах свободна да се изразявам сексуално. А какво стана сега между нас? Щеше да бъде немислимо за мене преди няколко седмици. Беше съвсем неприсъщо за жената, която влезе в бара на Тери да те търси. Досега не знаех какво ми е липсвало. Аз съм копнеела за такава страст. Сетивата ми да се разтопят. Абсолютно и без никакви извинения сексуално отдаване. Ти ми даде това. Но то не е пълно. Няма да означава нищо, ако не го споделим. Нека да го споделя с тебе — завърши тя с дрезгав глас. — Моля те.

Той продължи да се взира в нея, но изражението му вече не беше напрегнато. В действителност изглеждаше по-уязвим, отколкото тя би могла някога да си помисли.

— Не съм много хубав, Марис.

— Ти си прекрасен.

Тя се наведе изкусително към него. Той не я спря. Тя започна от шията му и си проправи път с целувки надолу. Устните й гъделичкаха кожата му, езикът й леко я облизваше. Положи мокра целувка върху зърното, той изсъска леко и зарови пръсти в косата й.

Тя го целуна с навлажнени устни точно под пъпа, дръпвайки чаршафа надолу. Той изстена името й, когато тя обви пениса му с ръка. Той пулсираше от жизненост. Тя го погали леко, потърка палец в кадифената му главичка.

— Да не би Французойката от това да е получила прякора си? — запита тя с нарочно дрезгав глас.

— Марис!

Името й отлетя като пара от устните му, когато тя се наведе над него.

Мускусният му мирис я омая. Харесваше й да чува пресипналите му стенания, да усеща възбудата му в устата си.

Той стисна по-силно косата й; не толкова, че да я заболи, но само да й подскаже, че е време да сменят позицията. Тя го обгърна с бедра и остана надвесена над него, той хвана пениса си с ръка и леко започна да го търка в нея, докато тя не можеше повече да чака. После тя се спусна бавно над него, обхвана го и той потъна изцяло в дълбините й.

Тя започна да се движи върху него, променяйки скоростта и ъгъла, замираше неподвижно, когато той й подсказваше, че иска това, за да удължи удоволствието. През тези паузи тя го обгръщаше и стискаше с вътрешните си мускули; очите му се затъмняваха, той простенваше и отново я подканваше да се раздвижи.

Тя се наведе надолу и насочи главата му към гърдите си. Той потърка небръснатата си буза към тях, после на затворените си устни и накрая леко подразни зърното с език. Леко и бързо. Докато тя не започна да вика името му и да се притиска отчаяно към него.

Той я притегли на гърдите си и двамата заедно стигнаха до кулминация. С едната си ръка той притискаше седалището й, с другата бе обхванал тила й и я стискаше във властна прегръдка, без да престава да я целува. Не можеха да се доближат повече един до друг, не можеха повече да потънат един в друг, за да задоволят страстта си.

Когато накрая пороят се оттече, тя се отпусна върху него. Чувстваше под себе си неравностите на осеяните му с белези крака. Но сега не можеше и не искаше да мисли за това. И тя имаше белези. Не толкова видими като неговите, но въпреки това съществуваха. По-нататък щеше да има достатъчно време и възможности да задава въпроси, да изслушва, да съчувства и да върне предишното им мизерно състояние в миналото, където му беше мястото.

Точно сега не искаше нищо да се втурва в настоящето.

Искаше да се наслади на мисълта, че бе доставила удоволствие на Паркър. Мразеше Ноа Рийд за всички пъти, когато бе отхвърлял любовната й предигра, когато я бе карал да се чувства неловка и нежелана, а когато бе отговарял на опитите й, я бе карал да се чувства някак недостатъчна.

Но тя не желаеше да хаби скъпоценното си време, мислейки за него. Мисълта за него бе мимолетна, като мигновено убождане, което боли само за момент и после изчезва. Вместо това, тя се съсредоточи върху усещането, че Паркър е още слят с нея. Бе стиснала бедра и притиснала корема си към него, за да увеличи близостта.

Целуна шията му само с устни.

— Краят ли е?

Минаха няколко мига, преди той да отговори.

— Не съвсем, Марис.

Но тя вече бе заспала.