Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Envy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Последна корекция
smarfietka (2012)

Издание:

Сандра Браун. Завист

ИК „Коала“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-076-0

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Обаждането на Марис дойде в неподходящ момент, но Ноа помисли, че ще е по-добре да не я кара да подозира нещо. Макар че срещата му бе определена за след десет минути, той помоли асистентката си да го свърже:

— Скъпа! Толкова се радвам да те чуя.

— Чудесно е, че най-накрая мога да говоря с тебе — каза тя. — Отдавна не съм те чувала, гласът ми звучи странно.

— Странно?

— Ушите ми свикнаха с провлечения южняшки изговор.

— Бог да ти е на помощ.

— Нещо по-лошо, и аз дори се хванах, че употребявам южняшки изрази и свикнах с вкуса на вареното жито. Тайната е в многото сол и пипер и да го удавиш в масло.

— Ти продължавай с такава диета и ще ми се върнеш същинска дебелана.

— Не се учудвай, ако стане така. Това, което южняците не готвят с масло, го готвят с мазнина и бекон и всичко е ужасно вкусно. Ял ли си пържени зелени домати?

— Като в оня филм ли?

— И като в книгата. И двете са получили името си от съвсем реално нещо. Оваляни в царевично брашно, изпържени в мазнина и бекон, и са направо страхотни. Майк ме научи как да ги правя.

— Изключителният автор е и готвач?

— Майк не е авторът. Той е… Майк прави абсолютно всичко тук, с изключение на писането.

Ноа погледна часовника марка „Тифани“ на бюрото си и се запита кога ли ще може да прекъсне това излияние.

— Книгата скоро ли ще бъде готова? Как се работи с този автор?

— Той е талантлив, Ноа. Освен това е ужасно упорит, понякога е труден, а в други моменти — направо невъзможен. Но е предизвикателство, на което не мога да устоя.

— Значи пътуването дава резултат?

— Да. И ако няма нещо, за което да трябва да се връщам у дома, ще остана тук през уикенда и ще го храня лъжичка по лъжичка с конструктивна критика и насърчения. Няма причина да бързам с връщането си, нали?

— Освен това, че ми липсваш — не.

— Това, че ти липсвам, не е никак малко.

— Не бих искал да проявявам егоизъм и да те карам да се връщаш заради мене. От ентусиазма в гласа ти съдя, че много ти харесва пак да се занимаваш с редактиране.

— Ужасно много. А ти пишеш ли?

— Когато мога. Напоследък имах много работа с отчетите за второто тримесечие, но успявам всяка вечер да пиша по няколко часа — след кратка пауза той запита: — Нали няма да започнеш час по час да ме питаш за това?

— Не бих казала, че ще е час по час.

— Не забравяй, аз не работя това нещо по цял ден, Марис. Не мога да го поставя над отговорностите, които имам тук.

— Разбирам. Просто нямам търпение да прочета нещо ново от своя любим автор.

— Недей да затаяваш дъх. Може да мине известно време, а процесът не бива да се насилва.

— Идеята ти изкристализира ли вече?

— Натам върви — отговори той мъгляво.

— Каквото и да пишеш, ще си струва чакането.

— Ако имаш толкова много време да четеш развлекателни неща, с нас няма да се развличаш особено.

— Не се тревожи за това — каза тя през смях. — Задълбала съм до шия в този проект, освен другите ръкописи, които трябва да предавам следващите няколко месеца. И насън ще редактирам.

Това му хареса. Ако тя се разсейваше със своята работа, той щеше да бъде по-свободен и да посвещава повече време на финализирането на сделката с Уърлд Вю. Усещаше натиска на ултимативния срок, поставен от Морис Блум. Макар времето да беше страшно малко, той приветстваше това, че има определена цел, финиш, към който да насочи финалния си устрем.

Не бе изпаднал в паника, но определено усещаше прилив на адреналин всеки път, щом помислеше за това. Беше уверен, че ще може да се справи с крайния срок. Ако поради някаква причина не успееше, беше също толкова уверен, че ще може да убеди Блум да го удължи. Той твърде много желаеше да получи „Мейдърли прес“, за да прави въпрос за няколко дни.

Междувременно, това беше идеалното време Марис да отсъства от града. Нейното отсъствие правеше още по-успешни неговите манипулации върху Даниел. Трябваше да се отнася извънредно внимателно към стареца. „Неуловимо“ беше ключовата дума. Само да спретнеше на Даниел нещо, той щеше да се бори против него до смърт. Но ако го подхванеше кротко, старецът можеше да промени намеренията си. Може би не толкова лесно, колкото мнозина други, но Ноа не се съмняваше в способността си в крайна сметка да отстрани всички съмнения, възникнали у тъста му, относно евентуалното сливане.

Отсъствието на Марис му даваше и повече време за Надя. Ако беше недоволна, тя се превръщаше в харпия, а ставаше извънредно недоволна, когато я лишаваха от времето и вниманието, които чувстваше, че заслужава.

— Нямам търпение да прочета тази книга, Ноа — каза Марис, въвличайки го отново в разговора им.

За какво говореше тя в последните пет минути? Потънал в собствените си мисли, той не бе запомнил и дума от казаното от нея. Не смяташе, че неговата разсеяност има особено значение.

— Авторът не сподели с мен докрай интригата — продължи тя. — Но мисля, че ще бъде добра.

— Щом ти мислиш, че ще бъде добра, значи ще бъде. Виж, скъпа, не ми се иска да прекъсвам разговора ни, но трябва да слизам долу след две минути.

— Какво ново има? — зададе въпроса, без да влага задна мисъл. Разговорите им в работно време по принцип бяха кратки.

— Имам среща с Хауърд, знаеш как цепи минутата на две — Хауърд Банкрофт беше главният съветник на „Мейдърли прес“ и началник на юридическия отдел. — Ако закъснея с една наносекунда, след това дни наред ще бъде вкиснат.

— За какво е срещата?

— Не мога да си спомня. Нещо във връзка с авторските ни права за чужбина, струва ми се.

— Не ми се иска да си навличаш гнева на Хауърд — каза тя. — Но има още нещо, за което исках да поговорим.

Той с труд потисна нетърпението в гласа си.

— Тогава ще му отделя време. Какво имаш предвид?

— Татко добре ли е?

— Така изглежда. Видях го снощи, говорихме пак тази сутрин.

— Идвал е в офиса?

— Не. Обади се, за да ме пита дали ще мога да се справя без него днес. Карах го да си вземе почивен ден, не само за днес, но и за цялата седмица. Тебе те няма тук, нямаме никакви определени срещи, с които да не мога да се справя сам. Идеално време е за него да се поотпусне.

— Ще му доскучае.

— Графикът му наистина е много претоварен. Каза, че планира да прекара сутринта в кабинета си, за да се справи с някои лични задачи, след това щял да обядва с някаква дърта вещица. Имали среща в „Четирите сезона“.

— Обед с дърта вещица — повтори тя разсеяно. — Надявам се да не пие много вино.

— Със сигурност си е спечелил правото да обърне няколко чашки на обед, ако иска, Марис.

— Знам, но се притеснявам как ще се справи със стълбите у дома. С тия негови отслабнали стави…

— Трябва напълно да владее равновесието си. Разбирам те.

— Когато някой на неговата възраст падне и си счупи крака, случва се изобщо да не оздравее. Не може да си позволи да легне на легло.

— Ще помоля Максин да го наглежда.

— Не! Това ще е началото на Третата световна война — възкликна тя. — Той и без това е бесен, когато тя се държи с него като с бебе, а и ще ми се разсърди и на мене, че съм я помолила.

— Права си — каза той.

— Ами…

— Какво?

— Ами, щях да дам идея лично аз да поговоря с него за това. Поверително да го предупредя. Като мъж с мъж.

— Да — каза тя и в гласа й прозвуча облекчение. — Този план ми харесва повече.

— Значи ще ида при него довечера и ще побъбрим.

— Благодаря ти, Ноа.

— Няма за какво. Нещо друго?

— Защо?

— Хауърд ме чака.

— О, съжалявам. Забравих. Не трябваше да те задържам.

— Глупости. Това беше важно — той искаше бързо да приключи разговора, но не искаше тя да се безпокои за Даниел. Притеснението можеше да я накара да ускори връщането си. — Марис, не се тревожи за Даниел — каза той нежно. — Той е един стар здравеняк. По-здрав, отколкото бихме допуснали. Наистина няма причина за тревога. Напоследък все повече прилича на себе си от преди няколко години. Вечно нацупен и кибритлия.

— Сигурна съм, че си прав. Това е, защото не съм с него. Започвам да си въобразявам разни неща и да се притеснявам.

— Съвсем ненужно, уверявам те. Сега ме извини, но наистина трябва да бягам.

— Предай извиненията ми на Хауърд. Кажи му, че си закъснял заради мен.

— Не се тревожи. Ще му кажа — той се изсмя. — Хайде, чао.

— Ноа — вметна тя, точно преди той да прекъсне. — Обичам те.

Той остана за миг изумен. После разсеяно, както подобава на предан, но зает съпруг, отвърна:

— И аз те обичам, скъпа.

Любовните излияния не означаваха нищо за него. Те бяха поредица от думи без никакво значение. На толкова много жени бе казвал, че ги обича, само за да ги примами в леглото си. Бе изказвал на глас любовта си към Марис, когато я ухажваше, защото това се очакваше от него. Бе изповядвал любовта си към нея, за да спечели благословията на баща й за брака им, и се бе представял за предан младоженец. Но в последните няколко месеца любовните му признания ставаха все по-редки и по-редки.

Обратно на него, Марис беше любяща натура. Бе чувствителна до невъзможност. Изразяваше любовта си поне по веднъж на ден и макар да бе свикнал с това, все още той не усещаше никаква връзка с това чувство.

Това последно любовно изявление го накара да се замисли. Не самите думи му се сториха любопитни, а начинът, по който ги бе изрекъл. Това му бе прозвучало почти така, сякаш тя се опитваше да възстанови — в своя или в неговия ум — факта, че го обича. Нима изненадващото парти по случай тяхната годишнина не бе успяло да я убеди в неговата преданост? Тя още ли го подозираше, че й изневерява?

Докато минаваше покрай асистентката на Банкрофт, кимайки едва забележимо на влизане в частния кабинет на съветника, той продължаваше да мисли за разговора с Марис. Разговорът повдигна въпроси, които изискваха повече размисъл. Нейното „обичам те“ бе изказано с нотка на отчаяние. Той трябваше да определи дали това означава нещо и какво точно.

Едно беше сигурно: тя нямаше да изказва любовта си към него, ако знаеше какво съдържа папката, която той внасяше в момента в офиса на адвоката.

— Здравей, Хауърд. Съжалявам, че закъснях — той продължи да говори бързо, за да не позволи на Банкрофт да му направи забележка за закъснението. — Говорих по телефона с Марис и тъкмо й казвах, че ще получи този документ или утре, или другиден най-късно. Тя се е забила някъде на майната си, но ме уверява, че куриерските служби стигат и дотам.

Ноа седна без покана на тапицираното диванче и простря ръце на облегалката му в небрежна поза. Поглеждайки през прозорците зад бюрото на адвоката, той забеляза:

— Знаеш ли, Хауърд, не знам какво си направил, за да спечелиш този офис. Оттук се открива невероятна гледка.

Надменното му държание целеше да отклони Банкрофт от работата, която щяха да разискват. Но от опит знаеше, че дребният евреин не се оставя така лесно. Проницателното му изражение добавяше още десет години към възрастта му. Неговите пет фута и пет инча стояха солидно върху обувки с дебели подметки. Имаше плешива островърха глава с ясно очертана буца на темето. Обичаше широки тиранти и ги носеше с карирани панталони, независимо от сезона. На носа му бяха кацнали малки кръгли очила за четене. Хауърд Банкрофт изглеждаше като гном. Или точно като това, което беше — хитър адвокат многознайник.

— Готов ли е документът? — запита Ноа, макар че въпросният документ лежеше съвсем открито на бюрото на адвоката.

— Готов е — отвърна Банкрофт.

— Благодаря ти, че толкова бързо го приготви — Ноа се наведе напред и посегна към документа, но Банкрофт сложи осеяната си с вени и петна ръка върху него.

— Не бързай толкова, Ноа. Не ми се иска да ти го давам днес.

— Защо?

— Последвах насоките ти и съставих документа, както ти искаше, но… мога ли да бъда откровен?

— Това ще ни спести време.

— Не се реших да напиша документа така, както ти го уточни. Съдържанието му е смущаващо.

Адвокатът свали очилата и започна да ги бърше с голямата бяла кърпа, която извади от джоба на панталона си. Той я разтърси, за да я разгъне, и погледна към Ноа, сякаш бе развял бял флаг в знак, че се предава, а може би и точно това правеше. Хауърд Банкрофт не можеше да спечели тази битка.

— О? И какво е смущаващото? — Ноа придаде на гласа си рязкост в достатъчна степен, за да предупреди адвоката, че неговите, на Ноа, причини да иска този документ не подлежат на дискусия. Дори не биваше да бъдат поставяни за разискване.

Банкрофт обаче не схвана намека.

— Сигурен ли си, че Марис одобрява това?

— Помолих те по нейно искане, Хауърд.

— Защо тя смята, че подобен документ е необходим?

— Знаеш, също както и аз, също както и Марис, че книгоиздаването не е вече онази мирна благовидна индустрия, каквато е била преди един век. И в него, както навсякъде другаде, важат вълчите закони. Ако си стоиш тихо и мирно на мястото, все едно вървиш назад. Ако просто поддържаш статуквото, конкурентите ти те задминават и преди да мигнеш, си се озовал на последното място. Ние не искаме „Мейдърли прес“ да гълта праха на другите, нали?

— Тази реч ме разчувства, Ноа. Предлагам да я произнесеш на следващата конференция по продажбите, за да сплотиш редиците. Във всеки случай не виждам как тези важни неща, които изтъкваш, се свързват с моя въпрос и този документ.

— Този документ — натърти Ноа, посочвайки към листа, лежащ мирно на бюрото — е нашият спасителен пояс. Книгоиздаването се променя постоянно и бързо. Но „Мейдърли прес“ трябва да бъде готово за всички непредвидени случаи. Ние трябва да можем да действаме бързо, така че щом се появи някаква възможност, веднага да я уловим.

— Без съгласието на Даниел.

Ноа си наложи тъжна маска.

— Ах, Хауърд, точно там е въпросът. И на Марис, и на мене ни се късат сърцата, че Даниел остарява. Това е тъжен факт, който бяхме принудени да приемем. Ако изведнъж му се случи нещо лошо, например някакъв удар, който може да го направи неспособен да взема делови решения, това пълномощно гарантира безпрепятствена приемственост и предпазва компанията да не изпадне в хаос.

— Аз нахвърлих предварителния вариант, Ноа. Знам каква е целта му. Знам също, че подобни документи вече отдавна съществуват. Личният адвокат на Даниел, господин Стърн, ги направи, когато Марис стана на двадесет и една години. Имам копия от тях във файловете си, затова знам, че тези документи включват завещание и както ти казваш, предвиждат всякакви непредвидени случаи. Ако се случи нещо нежелателно, на Марис й е дадена пълна власт да осъществява всички решения на Даниел от негово име, лично и професионално.

— Аз знам предшестващите документи. Този е различен.

— Наистина. Той надминава останалите. Той също така дава на тебе юридическа сила да вземаш решенията на Даниел вместо него.

Ноа си придаде оскърбен вид.

— Да не би да намекваш, че се натрапвам…

— Не — Банкрофт вдигна ръце, насочил длани навън. — И Даниел, и Марис ми споменаваха нуждата да включат и тебе в документите, които им дават юридическа власт. Тази отговорност обаче би трябвало да падне върху господин Стърн, а не върху мене.

— Ти си по-подходящ.

— За кого?

Ноа го изгледа яростно.

— Какво друго намираш толкова смущаващо, Хауърд?

Адвокатът се поколеба, сякаш знаеше, че няма да е благоразумно да продължи, но явно убежденията му надделяха над предпазливостта.

— Надушвам измама. Оставам с впечатлението, че всичко това се върши зад гърба на Даниел.

— Той даде благословията си. Самият ти го каза преди по-малко от тридесет секунди.

Явно разстроен, Банкрофт прокара ръка по буцата на темето си.

— Тревожи ме също това, че трябва да издавам подобен важен документ, когато не е бил подписан в мое присъствие.

— Казах на Марис, че отказвам да го подпиша, докато тя не го подпише — каза Ноа. — Държах твърдо на това. Нейният подпис ще бъде заверен нотариално в Джорджия. Когато документът се върне, аз ще го подпиша. Щом тя се върне, ще се срещнем с Даниел. Честно казано, мисля, че той ще посрещне с облекчение този свършен факт. Никой не обича да мисли, че може да стане физически недееспособен или да умре. Той ще се радва, че сме го освободили от тази отговорност.

— Никога не съм виждал Даниел Мейдърли да се огъва пред реалностите на живота, независимо колко са тъжни — възрази Банкрофт. — Но като оставим това настрана, защо не почакаме, докато Марис се върне, и да направим всичко наведнъж? Обясни ми защо толкова бързаш?

Ноа въздъхна, сякаш овладявайки изплъзващото му се търпение.

— Нейното заминаване е една от причините Марис да иска да бъде свършено с пълномощие. Тя работи с един саможив автор. Докато ръкописът му не бъде завършен, тя често ще отсъства, няма да я има в града за продължително време, което не може бъде точно определено отнапред. Случват се всякакви работи, Хауърд. Самолетни катастрофи, сблъсквания на коли, внезапно заболяване. Ако се случи нещо извънредно лошо, тя иска „Мейдърли прес“ да бъде предпазено.

— Затова ли документът става валиден и само с твоя подпис?

Ноа изрече със стиснати зъби:

— Казах на Марис, казвам и на тебе — няма да го подпиша, докато нейният подпис не бъде на място.

Банкрофт го изгледа продължително, после поклати глава.

— Съжалявам, Ноа. Искам Марис да потвърди, че желае именно този документ, и дори тогава бих я посъветвал да премисли отново. Условията в него са в разрез с общоприетото и влизат в противоречие с нормите на предпазливостта. Работил съм дълго време за семейство Мейдърли, те разчитат на мен винаги да действам в техен интерес. Следователно, сигурен съм, че разбираш моята предпазливост.

— Която е напълно ненужна, освен че и съвсем очевидно ме оскърбява.

— Дори и така да е.

— Добре. Обади се на Марис.

Той махна с ръка към телефона. Беше блъф, но си залагаше главата, че Банкрофт няма да се обади.

— Или още по-добре, Даниел си е днес у дома. Помоли го да дойде и да прегледа документа.

— Аз бих искал отново да се запозная с оригиналните им документи, преди да се срещна с някой от двамата. И докато нямам възможността да го направя, не бих искал да им губя времето — Банкрофт сложи ръце върху пълномощното с жест, който говореше сам по себе си. — Ако Даниел или Марис не ми се обадят и не ме упълномощят, аз не мога днес да ти предам този документ.

Ноа му отправи тежък поглед, после се ухили. Захили се още по-широко. Всъщност беше се надявал на патова ситуация между него и Банкрофт. Беше се надявал, че това джудже няма да капитулира толкова скоро и да му развали удоволствието. Дотук всичко свършено беше само подготовка към големия финал. Сега щеше да му се наслади изцяло.

— Добре, Хауърд — каза той с едва прикривана заплаха. — Ти май ме подозираш в корпоративна измама.

— Не те подозирам в подобно нещо — отвърна адвокатът.

— Това е добре. Облекчен съм да го чуя, защото никак не би ми се искало да ме подозираш в двойна игра. Това според мен е отвратително, нали? Двойна игра. Предателство. Нелоялност към собствената фамилия. Към собственото ми предприятие.

Ноа не преставаше да гледа адвоката в очите, докато отваряше папката, която бе донесъл със себе си. Положи я внимателно на бюрото и я бутна към Банкрофт, който я загледа недоверчиво като човек, който трябва да свали капака от кошница, в която знае, че има навита кобра. След цяла една минута осезателна тишина и ужас адвокатът отвори папката и започна да преглежда документите.

— Кой да помисли това, Хауърд? — каза Ноа. — Майка ти е чукала нацисти.

Тесните рамене на Банкрофт се приведоха.

— Виждаш ли, Хауърд, знанието е равностойно на власт. Направих си труда да науча всичко за хората около мене, особено за тези, които могат да ми навредят. Разследването на твоето минало ми струваше доста пари, отне ми ценно време, но трябва да кажа, че получих повече, отколкото се бях надявал.

Посетих майка ти в старческия дом, където си я затворил. След малко извиване на ръцете тя ми призна срамната си тайна и срещу една символична сума една помощничка записа всичко дума по дума. Майка ти го подписа. Виж, познаваш ли подписа й тук на последната страница? Там тя беше толкова слаба, че едва държеше писалката. Честно казано, не бях учуден, че е умряла след няколко дни.

Историята ти е добре позната, Хауърд, но аз бях зашеметен. Тя е била на двадесет и три години, когато била извлечена от дома си в Полша. Останалите от семейството й, братята й, сестра й, родителите й били изправени до стената и разстреляни. Тя имала късмета да бъде транспортирана в концентрационен лагер.

По това време в Стария свят двадесет и три години са били границата на моминската възраст. Майка ти попречила на по-малката си сестра да се омъжи за един свой пламенен почитател, защото тя още не се била омъжила. Неспособността й да привлече някой мъж създала забележима пукнатина в семейството. Но в лагера тя получила много внимание от мъжете. От пазачите. Нали разбираш, Хауърд, майка ти предлагала оная си работа срещу живота си. Цели пет години. Започнало да й харесва това, което получава. И започнала да си го търси. Тя би могла да влачи жалко съществувание наред с другите затворнички, да й бръснат главата, едва да оцелява с хляб и вода, да живее във всекидневен страх за живота си. Но не, тя се чукала в удобни квартири. Хранела се добре. Пиела вино. Веселяла се с нацистите. Тя била лагерната курва. И заради това я презирали.

Е, чудно ли е, че си е сменила името, измислила си фиктивна история, когато емигрирала в Америка?

Тази история, която разказала на участника в еврейската съпротива, който пожертвал живота си за нея и нероденото й дете, била сладка, но съвършено невярна, както ти самият си открил… на колко? На седем? На осем? Достатъчно голям, за да прозреш същината на обвиненията, хвърлени върху нея. Дошъл си един ден от училище и си запитал майка си защо всички те ругаят и те наричат с грозни епитети. Точно тогава тя решила да се премести.

Ръцете на Хауърд Банкрофт трепереха толкова силно, че когато този път свали очилата си, той ги изпусна на бюрото. Закри очи и изпъшка.

— Тя не можела да бъде сигурна кой от лагерните пазачи е твоят баща. Нали разбираш, пред толкова много мъже си била вдигала краката. Но подозирала, че е оня офицер, който си теглил куршум в главата часове преди съюзническите войски да освободят лагера. Ти си се родил след четири месеца. Вече е било късно да те абортира, предполагам. Или може би е имала особена слабост към този офицер. Чувал съм, че дори курвите имат чувства.

Хауърд, Хауърд, каква отвратителна тайна си имал. Не мисля, че еврейската общност ще те гледа с добро око, ако знае, че майка ти с удоволствие е обслужвала мъжете, които са ги карали в газовите камери, и че баща ти е давал заповеди хиляди от техния народ да бъдат измъчвани и убивани, нали?

Като се има предвид как си защитавал каузата на оцелелите от холокоста, те може да сметнат твоя кръстоносен поход за лицемерие. Приятелите ти в Израел — които са мнозина, както узнавам — ще се отдръпнат от тебе. В жилите ти тече опетнената кръв на една курва предателка и един арийски убиец.

Сега можеш да ми кажеш: „Не може да се докаже“. Но реакцията ти е достатъчно доказателство, нали? Освен това, аз нямам нужда да го доказвам. Слухът сам по себе си е напълно достатъчен да разруши репутацията ти на добър евреин. Дори намекът за нещо толкова срамно би ти нанесъл непоправима вреда.

Семейството ти ще бъде разклатено. Защото дори жена ти и децата ти вярват в измислицата, която вие с майка ти сте съчинили. Потръпвам, като си помисля какво въздействие може да има това върху тях. Представи си, че трябва да обясняват на твоите внуци, че дядо им започнал живота си като нацистка издънка. Никой никога повече няма да те уважава и да ти вярва. Ще живееш в срам, като лъжец и предател на твоята религия и своята раса, също както майка си.

Хауърд Банкрофт плачеше, скрил лице в дланите си, цялото му тяло се тресеше така неудържимо, сякаш беше паралитик.

— Разбира се, още никой не знае — продължи Ноа с повишен тон. Стана, взе папката си и онази с пълномощното. — Аз мога да пазя тайна. Господ ми е свидетел — и прекръсти гърдите си. — Във всеки случай, сигурен съм, че разбираш моята предпазливост — каза той, подигравайки се с по-раншните думи на адвоката. — Копие от изповедта на майка ти се намира в моя сейф. Друго копие стои у адвокат, когото наех единствено за тази цел. Той е безскрупулен, тайнствен индивид и никак не обича евреите.

Ако ми се случи нещо нежелателно, той е получил строги инструкции да разпространи подписаното от майка ти признание във всички синагоги, във всички околни окръзи. Това ще бъде твърде интересно четиво, не мислиш ли? Особено пасажите, където си признава, че е правила свирки на есесовците. Някои от тях са били прекалено високомерни, за да се сношават с еврейка, но явно фелациото не е влизало в сметката.

Ноа се запъти към вратата. Макар адвокатът да не бе направил никакво усилие да стане, а продължаваше да плаче, Ноа каза:

— Не, не, Хауърд, не си прави труда да ме изпращаш. Всичко хубаво.